Продължаваме с нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук следващите три: „Черна птица“ от Никола Пейков; „Любовни опиати“ от Есин Юсеинова; „Спомени от раклата“ от Неда Ненова.

Приятно четене!

~~~

Никола Пейков

13 години

104 ОУ „Захари Стоянов“, София

Черна птица

Тъмен гарван от високото долита
и сред хладен вихър озарени
пръстта из почвата разбива
със своите нокти черни.

Докуцуква да камъка напречно
и оглежда хълма с очи зачервени.
започва да грачи и продължава вечно
да възпява спомените разярени.

Не бихте го разбрали:
той говори за онез,
що вечно са се умълчали
като пойна птичка във кафез.

Но аз зная тоз език.
Ясно чувам и не ще забравя
всеки крясък, тъжен вик,
който времето удавя.

„Помня дните, когато аз
благородна птица бях
и всеки ден, всеки час
из дворците звънко пях.

Ала царят ни велик
веднъж бе в битка той посечен…
Всичко случи се за миг,
но животът бе обречен.

Когато царят си отиде,
всичко живо като че замре…
Тогаз чух как неговото либе
тихичко мене ме зове.

Песента ѝ бе искрица,
бе огънят в сърцето пак…
Ала тя зовеше моята душица,
зовеше я към мрак.

Клетката ми тя отвори
и пусна ме на свобода
Литнах, но чих я да говори
за жалката ми самота.

Не послушах нейните слова:
нали свободна бях!
Последвах моята съдба,
като в небето волно аз летях.

Ето, че дори до този ден,
когато съм на мъхестия камък,
няма никой освен мен
да си спомня за царя и неговия замък…“

Гръм удари от небето
и гарванът замлъкна.
Болеше го сърцето,
когато устремено хвръкна.

Размаха крилете си веднъж.
Веч няма помен от цар и царица,
а само жален дъжд
и сянката на черна птица…

~~~

Есин Юсеинова

17 години

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Разград

Любовни опиати

Музика,
внезапно дрънчене я прекъсна,
кристално „дзън“ и чашата ми мръсна
на хиляди парчета се разпръсна.

Музика, танци, пиянство, алкохол,
а над главата ми – любовен ореол.
Пиян бях, ала чашата ми бе на пода,
цяла нощ си сипвах, а пиех само сода,
пиян бях, ала не от алкохола,
не бях падал все още от стола.

Не беше водката това, което ме тресеше,
обичам уиски, но и то не беше.
Не знаех стъпки, нито ритъм,
но танцувах без да се запитам,
танцувах, винаги танцувах смело.
Любов – това беше нейно дело.

Опиянен бях и още съм,
светът върти се като сън,
любовта замайва ми главата
и като пиян, отказват ми краката.

Виждам само нея, в мъглата ясна,
сякаш всичко е тъмно, а тя прекрасна,
сред дим от цигари, очите и проблясват,
а желанието и копнежа в мен нарастват.

Като във фантастичен филм тече ми мисълта,
музиката ми е саундтрак, а момичето – солта,
тя е най-важното в тази дискотека,
даже и в живота, нека ме обича, нека.
Нека бъдем неразделни, вечно сляти,
любов и музика са моите опиати.

~~~

Неда Ненова

15 години

СОУ „Никола Йонков Вапцаров“, с. Бенковски

Спомени от раклата

Хубав летен ден е. Мама решава да ме заведе в къщата, където е минало детството ù. Стените и таванът са започнали да се пропукват, комините ги няма, а още с отварянето на вратата става ясно, че отдавна тук никой не живее.

Погледът ми е привлечен от стара, но красива дървена ракла. Отварям я, а у мама заживяват спомени. Най-вълнуващото предстои. На дъното намираме грижливо сгъната носия – бяла кенарена риза, дълга синя с лилави карета аладжа (елек), червена вълнена престилка, за съжаление, проядена от молците. И към всичко това шарена кърпа. Питам мама на кого е била, а тя вдига рамене и казва, че може би е на баба.

Вземаме я с нас и в края на деня отиваме при баба. Когато вижда носията, очите ù се пълнят със сълзи, а аз не мога да повярвам, че държа в ръцете си нещо, което е било на моята прапрабаба – майката на прадядо ми. За първи път се докосвам до корените си и бързо решавам да облека тези дрехи, макар и да миришат на застояло. Опитвам се да сложа кърпата на главата. Баба спокойно ми обяснява, че мястото ù е на кръста. За мен е странно защо, но разбирам всичко, след като ми обяснява, че някога на жената ù е била нужна опора в кръста, за да издържи на тежкия физически труд.

Готова съм. Мама възкликва: „Боже, колко слаба и стройна жена е била!“. А моето въображение започва да рисува картини. Представях си я как тъче на стана, как крои с ножица в ръка, как шие край огнището. А може би, точно с ръкава на тази риза е бърсала стичащата се по челото ù пот по време на жътва.

Гледайки шарките и съчетанието на цветовете, си давах сметка, че освен всичко друго, тази жена е имала изтънчен вкус и усет за красивото, била е сръчна и трудолюбива. И всичко това е шито на ръка. Значи е била и търпелива, защото за да сътвориш такова изкуство, се иска търпение.

Не знам защо, но се чувствах и продължавам да се чувствам горда с това, което открихме. И днес в модерния свят на технологиите освен до компютъра, често се докосвам до тази семейна реликва, съхранена повече от сто години, защото вярвам, че няма бъдеще без минало. А всъщност в тези дрехи за мен е съхранено миналото на едно цяло поколение жени. Минало, което много хора са захвърлили на сметището, без да си дават сметка, че поколенията имат нужда да знаят, за да бъде по-силна любовта им към род и роден край.

Започва нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук първите три: „Хамлетъ“ от Лиляна Тодорова; „С думи и струни за пътя“ от Мишел Коцева; „Крушката“ от Светлана Петкова.

Приятно четене!

~~~

Лиляна Тодорова

 18 години

ПМГ „Нанчо Попович“, гр. Хасково

Из „Хамлетъ“

ПЪРВА сцена

(влиза Фортуна)

Фортуна: В продължение да дългогодишната си кариера като странстващ шпионин съм се сблъсквала с всякакви произшествия – престъпления, канибали, педофили, върколаци, вампири, гангстери, нинджи – насилие и агресия. Веднъж дори бях свидетел на жестоко убийство – извършено с лъжица.

Но никога, никога не бях чувала за подобно безсрамно, недостойно, покъртително престъпление. Дори ме боли да го изрека…

Огромна отговорност тежи на плещите ми, което всъщност не е рядкост за човек с моята професия. Едва преди два дни постъпи анонимен сигнал за извършеното. В това село броди на свобода крадец от тежка категория. На свобода!!? Някъде наблизо обикаля крадецът, извършил нещо покъртително дръзко – откраднал е 30-годишната отлежала сливова кметска ракия! Заподозряно е цялото население – от селския поп до овчарското куче! Виновни са всички до доказване на противното!

(срещата на Офелия и Хамлет)

Офелия: Хамлет, какво правиш? Защо си чак дотук дошъл?

Хамлет: За теб, любима! Не искам да слушам друга, не искам да знам! Не ме интересува никой, ти си моя живот, ти си песента в главата ми, ти си блясъкът в очите ми! За тебе всичко бих направил, звездите ще преброя и за теб ще ги сваля! Слез при мен! Не се слушай какво ти говорят хората! Аз мога да те накарам да се почувстваш така, все едно те не са от значение. Ела при мен…

Офелия: О, Хамлет, обичам те и аз! Но баща ми забранява да излизам с теб и непреклонен е пред решението си. Колко чаках някой като теб да се появи! Да ме откъсне от помисли за злини и за забрани! Но усещам, че нашата любов е тъмен грях без бащината ми благословия. О, колко хубав би бил животът ми, ако можех с теб да бъда аз! Как искам всички това да знаят и на никому да не пречи, но уви! Не мога да прекрача семейната забрана и честта на фамилията, ценностите за едно увлечение… Но то е толкова красиво и така го искам! О, господи, полудявам ли?! Защо така разкъсваш ме?! Не мога да избера! Не искам да изпускам нищо! Не искам да живея вечно в колебание. Или да съжалявам за избора, който съм направила. Какво да избера! Ах, ще се разпадна на половини!

Хамлет: Ние двамата с теб сме дори по-зле от луди, Офелия. И лек за нашата болест трудно ще намерим. Да забравя за теб е все едно да забравя да живея. Твоята красота е дивна сила, която тегли ме към ада. И дори без бащината ти благословия, готов съм с теб аз да замина – далеч, където никой нас не знае и никой нехае за чувствата ни един към друг. Готов съм да те взема, Офелия, но първо трябва да довърша делото си в това село, което прояжда се от тъмни тайни и лъжи отровни.

(Хамлет пее любовна песен)

Офелия: Хамлет, какво правиш? Как се осмеляваш да вдигаш такъв шум, ами ако баща ми те чуе?

Хамлет: Баща ти е в кръчмата и вече отдавна не е в състояние да ме чуе, погрижил съм се за това.

Офелия: Хората ще те видят и ще му кажат, после ще си имаш проблеми.

Хамлет: Скъпа, Офелия, любима моя, баща ти вече таи голяма омраза към мен, но това не може да попречи на безпределната ми любов към теб, не може да ме спре, дори и с ад да ме заплаши.

Офелия: О, Хамлет, дори в тези селски дрипи, в моите очи ти на знатен принц приличаш и от звуците на песента ти потрепервам всеки път. Но безсилна е жената в тези времена и правото решения да взимам нямам аз сама.

Хамлет: О, слабост, твойто име е жена. Но не можеш ли сърцето си да послушаш поне веднъж и да бъдеш моята любима докато смъртта ни раздели.

Офелия: Ох, така го искам, но не зная… Върви сега, тръгвай докато не е твърде късно, за да се измъкнеш. Аз от време имам нужда, да помисля, разкъсвана между разума и сърцето.

Хамлет: Но защо да тръгвам, казах ти вече, баща ти пие в кръчмата и няма да се върне скоро.

Офелия: Баща ми –да, но брат ми Лаерт се върна от града наскоро и не искам да .. О,не, боя се, че го чух да идва даже. Тръгвай, Хамлет, тръгвай бързо!

Хамлет: Не мога да си тръгна, мила, твойта красота е като окови, които не ми позволяват да се мръдна.

Офелия: Но брат ми идва, Хамлет!

Лаерт: Какво става тук?

Офелия: А нищо, говорим си само.

Лаерт: Ти ли си психопатът Хамлет, който кръжи около сестра ми и заплашва да порони семейната чест? Колко безочливо! Нарушаваш не само волята на бащата на любимата си, но нарушаваш и попската забрана, следователно и божията. Сега като виждам колко си недостоен за Офелия, разбирам защо баща ми ме извика да се върна чак от града, за да браня крехкото създание, наречено моя сестра. Толкова млада още, не е способна да мисли още, а ти я притискаш с присъствието си!

Хамлет: Аз желая на сестра ви само най-доброто.

Лаерт: Тогава стой далеч от нея, мерзавецо!

Хамлет: Не съм убеден, че тя желае това.

Лаерт: Твърде рано е все още, за да се грижи сама за себе си, едва девойка. Баща ми вече ми разказа за твоето нахалство и в селото доста се говори също.

Хамлет: А Офелия какво каза?

Лаерт: Тя няма право на глас, мръснико! Твоята наглост ме предизвиква да извадя… меча си и да те предизвикам на двубой.

Лаерт: Офелия, прибирай се вкъщи, силата ще реши кой от нас двамата е правилен в преценката си за твоето бъдеще.

(Офелия излиза уплашена)

Хамлет: Ах, ти, злобата ти е безпочвена и неумерена! Не ме познаваш дори, а смееш да ме съдиш. Вместо да прогледнеш и да разбереш, че намеренията ми са изцяло чисти и добри, ти си заслепен от чужди думи. Но щом искаш да се бием – така да бъде. Аз също нося си отбрана (вади оръжие).

(почват да се бият)

(Офелия-монолог; Раздвоението)

Офелия: Ах, как трудно е да си жена…Никой мнението ти не зачита, никой не те пита избор готова ли си да направиш. И нося в себе си това тежко бреме –  любовта, което хем ме окрилява, хем дърпа ме към ада, надолу с тежест тей голяма. И борят се в мене две желания големи – едното да последвам сърцето и любимия си безрезервно, а другото да спазя бащината воля, да бъда примирена, сдържана и блага. Дали да почувствам свободата и да разочаровам цялото ми село, или да бъда вярна на морала? Какво да избера? Две личности сякаш борят се вътре в мен и не мога вече да понсям душата си така раздвоена! Ах, де да можех с меч сърцето си да срежа и мислите на две да разделя! Да знае всяка половина какво да прави, на кого да угоди и как да не пострада! Да беше лесно, но не е! Да можех да заспя… нали утрото по-мъдро е от вечерта, но сън не ме лови вече трета нощ поред… нерешителност и слабост… всичко, дето чувствам в този момент! Е, ясно е какво ще сторя аз сега – на две ще се разделя. Едната – непокорната, свободна, следваща съдбата си любовна, а другата   мирна, плаха и спокойна, кротка като пиленце, чевръста домакиня в бащиния дом, затворена между четири стени. Едната цялата в червено като грях, а другата – бяла, побеляла от невинност чак. А някъде измежду двете, по средата е истинската Офелия –сама. Неспособна да събере двете части от себе си в едно единствено пространство – свойто тяло.

***

(действието се премества в гората)

Хамлет: О, как не предвидих това! Защо се занимавах със селските дела, какво като знам кой какво е открадна и кой кого е убил… това няма да върне Офелия! На място, където всички работят наопаки, само трагедията е логичният завършек на събитията! Там, където светецът е най-големият грешник и главният оправник е най-побърканият човек, няма какво друго да се случи. Разкрих ви, но наказание за делата ви няма да има… Та кой да ви накаже, аз съм просто един луд, който говори пълни безсмислици… И без мен селото няма да се разпадне.

Сирак си бях преди, но сега сирак аз станах по душа! И без мен селото няма да се разпадне. Незначителна част съм от цялото, но всъщност единственият, който вижда нещата ясно. Единственият, който вижда истината там, където най-малко се очаква да се крие. И ето го резултата – погубихте единствената красота на това място, лишихте ме от единствената ми утеха и подкрепа. О, Офелия, любима моя, не успях аз теб да защитя, уви… Безвъзвратна твойта гибел е сега… Сбъркан е този свят и всичко в него е наопаки, а място аз в него вече нямам…

Хамлет: Аз не изпитвам и капка жал към всички вас, нито се разкайвам за греховете, които извърших. Усещам само жал и огорчение за това, че не успях да спася двамата най-важни за мен хора. Превърнах се в един от всички вас, които мразя. Да,мразя ви и се изгубих в своята омраза и желание за мъст. Отмъстих, но не получих удовлетворение, защото дори и смъртта на всички долни мерзавци няма да върне нито моята прекрасна Офелия, нито милата ми майка. Аз вече нося злото в себе си, както всички останали в това село. От сега нататък нямам сили да се боря, а и няма за какво. Вие погубихте всичко добро, любещо и благородно в мене. С вашите интриги и сплетни, прикрити зад лукавите ви усмивки. Превърнахте ме в убиец. В една празна душа. В една гниеща и прегниваща развалина. Вижте се, лековерни уроди, колко сте жалки и гнусни. Нямате капка достойнство. А ВИЕ ще ме учите на морал, ВИЕ ще ми казвате ,че съм луд, ВИЕ – фалшиви самовлюбени глупаци, ще определяте правила, по които АЗ да живея! Алчни пияници, братоубийци, жадни за власт, егоистични грешници, скрити под удобните си маски и измислените религиозни вярвания. Живеете безцелно, безропотно, но съобразно с абсурдните си самоизмислени догми. И изкарвате мен еретик! И никога няма да се промените, забулените ви очи никога няма да прогледнат и сърцата ви пропити с горчива, хладна отрова никога няма да трепнат. Вие ще се удавите в океана на собствената си злоба. Отказвам да живея сред вас, долни пъзльовци. Отказвам се, не мога. Господи, прости ми ,че в гнева и мъката си, погубих своята душа, а с нея твоето най-красиво творение и най-обичното ми същество. Прости ми, че не помогнах на майка си да види истината и така погубих и нея. Пропилях дните си в опити да преборя демоните, а накрая аз станах такъв. Прости ми и ми помогни аз сам да си простя! Офелия, любима моя, идвам при теб и този път няма да позволя на нищо да застане между нас, дори и на самия дявол!

(Хамлет се самоубива и сцената се затъмнява.)

***

Хорацио: Бог да те прости, приятелю. Ти беше този, който прозря истината.

Прости ми ,че и аз се усъмних в твоята правота. (въздъхва) Явно наистина няма ненаказано добро. Дано поне сега душата ти изпитва мир. Ще останеш мой най-добър приятел завинаги , въпреки че повече не ще прекарвам времето си с тебе! Ще останеш моят най добър приятел, защото ти показа ми какво е лудост и какво е днес реално. Аз заминавам надалече. Какво ще търся даже сам не зная – щастие ли, любов, пари или ракия. Напускам бащината къща и отивам надалече! Да се скитам, да дерзая, но да продължавам. Тоз’ живот аз нямам намерение да пускам.

Сега за мен светът е и чужд и мой. Все едно и също – без близки, без роднина… Сега съм гражданин на цялата Земя-родина. Не знам дори дали познавам себе си. Надявам се, че ще се преоткрия. Надявам се да се натъкна на мястото, където пасвам. Надявам се, че все няк’ъв смисъл ще открия. С надежда тръгвам и ще скитам, защото тук надежда вече не откривам…

~~~

Мишел Коцева

16 години

21. СОУ „Христо Ботев“, гр. София

С думи и струни за пътя

Няма човек, прочел „По пътя“ на Джак Керуак, който да не е повлиян поне мъничко. Тази книга ме грабна още с първите страници, даже още със заглавието. Тя ми даде тласък и отвори сърцето ми за новото, неопитаното, за дългия път без време. И така започна всичко. Ще разкажа за любовта към пътя простичко и с примери…

Ранните утрини, в които ставаш с птиците и подемаш собствената си песен с усмивка, събирайки багажа. Раницата пълна с мечти,тетрадки,книги с поезия и най-нужното. Cърцето гладно, погледът блестящ.

Целуваш близките за едно кратко довиждане и тръгваш. Първите ласки на вятъра по кожата и ти преливаш от щастие. Вдигам тост за момента след часовете на шеметно сменящи се пейзажи, съпроводени от музиката в ушите и сърцето, когато слизаш от колата и ароматът на сол и горещо лято те удря в носа. Пълниш дробовете си с мирисa на предстоящите дни, а може би и седмици на синьо безгрижие. Тичаш към плажа и ето ги първите песъчинки по босите ти крака, първите вълни и първите морски пръски по лицето ти. Смееш се заедно с чайките и лягаш уморен на плажа. Но щастливо уморен. Пътят е изтощителен, но прекрасен, а ангажиментите, които най-сетне си приключил, трудът, който си полагал месеци наред за своето бъдеще – най-накрая получаваш почивката и знаеш, че ще остави горещ спомен в съзнанието ти. Струните на китарата описват всичко това, което аз не мога с думи. И идва онзи момент от деня, здрачът, малко преди слънцето да обагри всичко в кървавочервено и да предупреди, че нощта пристига. Онзи момент, в който цветовете наоколо се сливат в една красива феерия и ти знаеш, просто знаеш, че всичко това е специално за теб. Нощта донася своята еуфория, всичко се раздвижва, кръвта закипява и ти си неуморен. Ще затвориш очи чак призори, когато видиш изгрева. Ще спиш спокойно, мислейки за дома и колко любов и спомени ще донесеш там. Лято, лято, лято. Или може би август, когато…

Палатката е на гърба ти, краката ти крачат неуморно все нагоре, нагоре, нагоре към върха на планината и всичко около теб е толкова зелено, толкова живо, толкова свежо. Вървиш, войник на Щастието в ритъма на марша на Свободата, и скоро ще стигнеш. В момента, в който стъпиш най-високо, последната крачка, която правиш… Това аз наричам Свобода. Когато си горе, сред природата в най-чистата и най-недокосната от човека точка, където си откъснат от железобетонния затвор и освирепелите машини. Когато фотографираш всичко наоколо с очите си.

И отново идва залезът. Но тук в планината е много различно. Огънят пращи и пламъците облизват въздуха. Гората е дива, тъмна и първична. Лягаш безкрайно уморен до китарата си и поспрелите и за почивка струни, но усмивката все така не слиза от лицето ти, докато нощният живот запява своята песен, с която да те приспи.

Но както абсолютно всичко, и това си има край. Идва моментът да се върнеш у дома, но знаеш, че си оставил част от себе си и сърцето си там, където си бил най-свободен. Неизброими са пътищата, по които можеш да тръгнеш, местата, които да посетиш. Най-ценно е онова, което си научил в движение. Но аз не мога да разкажа, не мога да опиша. Мога само да пожелая „лек път‘‘.

~~~

Светлана Петкова

18 години

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Разград

Крушката!

Чуваш любимата песен и хващаш поя, закачен на палката за барабани, подарък от един барабанист. Започваш да въртиш и на яката част избухваш и засилваш поя, а той като магнит се привлича към крушката позната. „Полилеят“ – някогашна красота с много висулки, превърнат в основа- останка с крушка в нея.

Върховният момент! Осветлението започва да примигва, чувстваш се като на участие под прожекторите с озвучение… Горката крушка виси на тънко кабелче, разбити стъкла по земята, търкалят се…

Чувство на нещо познато, което ти се е случвало вече. Тръпка на героизъм полазва те. Увереност, че ще се справиш бързо с проблема те обзема. Поглеждаш в скривалището за крушки, няма нито една… Ужас!!

Вечер е, не ти се ходи до магазина, а родителите ти пак ще ти мрънкат за поредната невинна крушка, станала жертва на любимата песен. Няма как, трябва да се действа бързо! Навън е страшна зима, лед блести като на ледена пързалка. Нищо, ще се справиш. Отиваш до коша, за да унищожиш уликите от местопрестъплението. Бързо в магазина влизаш, купуваш една крушка и със самолетна скорост прелиташ към дома. Уеааах… Момиче, което няма страх да сменя крушки и напротив, усъвършенства се! Ах, да можеше баща ти да го оцени…

След дълбоките мисли се озоваваш пред блока, когато най-малко очакваш се случва обратът на съдбата. Ледът показва своята зловеща сила, излъгва те и ти си върху него. Поглеждаш синята кутийка, а в нея начупени стъкла. „Ооо, Боже, пак ли ????“

Ядосана се връщаш в магазина, а продавачката иронично те поглежда и ти казва:

– Пак ли крушка ще купуваш?

Засрамена стоиш пред нея и тихо отговаряш ти.

Тръгваш с крушката проклета отново към дома. Няма време!! Всички скоро ще се приберат, а ти крушка имаш да завиваш!

Стълбите нагоре качваш, а съседът ти от втория етаж те стряска и крушката във въздуха полита… Отчаяние и гняв пораждат се, а ти се молиш тя да остане здрава.

Отключваш входната врата, светваш навсякъде и с фенерче в уста върху стола над престъплението правиш майсторски неща. На вратата се звъни, майка ти ти крещи, а ти още завиваш крушката проклета. Ирония ли е това???

Като в приказките за деца, 100-ватовата крушка светна. Прибираш последните улики в раницата и посрещаш с усмивка на лице родителите си. Баща ти те пита на шега, но пак уцели в целта: „Пак ли счупи крушката?“, а ти уверено отговаряш: „Ти за каква ме вземаш? Аз тестове решавах досега.“

На 27 април, в последния ден от осмия Фестивал на българското образование, се събрахме да наградим отличените автори в Копнежа за ученическо творчество. Ето как:

• Тук трябваше да има звукозапис от награждаването – но и двата, които направихме, не стават за слушане. Ще се притече ли някой на помощ?
• А тук – може би – ще има разказ от присъствалите. Ако на някого му се доразказва…
• Поглед от Петър Атанасов в SciFi.bg (очаквайте!)

И ето кого:

Отличия от Фентъзи ЛАРП Център

• Мая Стойчева и Михаела Белчева – за „Странните пациенти на доктор Комар Комаров“
• Раян Иванов – за „Духчето Ото и неговите малки тайни“
• Мишел Коцева – за „С думи и струни за пътя“
• Дени Костов – за „Разговор с риба“
• Петя Богданова – за „Героите“ и „Подредбата на Вселената“
• Веселка Цветанова – за „Душата на извора“
• Мария Иванова – за „11 столетия + 7 часа разлика“
• Ралица Радева – за „Дневникът на моята мечта“
• Борислава Миткова – за „Да гаснеш бавно“
• Венета Драгнева – за „Детска молба“ и „Любов“
• Мария Стефанова – за „Призрачен свят“
• Рая Йовчева – за „Писмо в бутилка“
• Мартина Стоянова – за „Вълшебният остров“
• Ивана Колева – за „Доброто и болката“
• Ралица Петракиева – за „Спомени“
• Вяра Дончева – за „Геометрични вълнения“

Отличия от електронно списание SciFi.bg

• Веселка Цветанова – за „Душата на извора“
• Ивана Колева – за „Доброто и болката“

Отличия от фондация „Човешката библиотека“и клуб „Светлини сред сенките“

• Алексия Огнянова – за „Аз, морето“
• Алис Сандалова – за „Тайнствената книга“
• Синем Смаилова – за „Глътка вода“
• Габриела Динева – за „Звезден миг“
• Мая Стойчева и Михаела Белчева – за „Странните пациенти на доктор Комар Комаров“
• Мария Белчева – за „Щом любов нямам, нищо не съм“
• Милена Милтенова – за „(Ти си моето тик-такащо безвремие)“
• Мария Чонова – за „Ученичка“
• Емилия Тосева – за „За какво мечтае гората“, „В гората“, „Ти си“, „Приказките на гората“ и „Аз обичам България“
• Ивайла Тодорова – за „Чуждото е без пари“, „Някакво червило“, „Седем+“ и „Песен пята“
• Роди Атанасов – за „Любовта към хората“
• Християн Трифонов – за „Моят град – моето бъдеще“
• Глория Тодорова – за „Аз ще бъда“
• Мария Янева – за „Васил Левски“

• Христина Михайлова – за „Завинаги и истински“
• Катерина Чобанова – за „Живот без дрога“ и „Хайку“
• Раян Иванов – за „Духчето Ото и неговите малки тайни“
• Мишел Коцева – за „С думи и струни за пътя“
• Радина Петрова – за „Подмамените таралежчета“
• Иван Догазанов – за „Една мечта“
• Дени Костов – за „Разговор с риба“
• Мартина Неделчева – за „Можеш ли да си представиш“ и „Листи“
• Петя Богданова – за „Героите“
• Цветина Пенева – за „Отново за детството“
• Милен Стоев – за „(Беше прохладна нощ…)“
• Йорданка Делева – за „Парадът на душите“
• Йоанна Стоилова – за „(Някога един велик човек ми беше казал…)“
• Мария Иванова – за „Коледари“ и „Морски спомен“
• Денис Пеев – за „Машина на времето“

• Станислава Александрова – за „Златна есен“
• Милена Борисова – за „Ти ни трябваш и днес, Апостоле!“
• Елван Накиб – за „Бейовото дърво“
• Веселка Цветанова – за „Душата на извора“
• Николай Иванов – за „Животът на една капчица“ и „Малката рекичка“
• Мария Георгиева – за „Мръсната река“
• Стефания Ангелова – за „Молбата на кавказкото попче“
• Кристиян Овалов – за „Цар Нептун“
• Габриела Николаева – за „Съветът на делфина“
• Стойчо Младенов – за „Моят Бог“
• Мария Иванова – за „11 столетия + 7 часа разлика“
• Ралица Радева – за „Дневникът на моята мечта“
• Елена Таракова – за „Краят на една слънчева хрумка“
• Стефани Желязкова – за „Силата на любовта“
• Светлана Петкова – за „Крушката“

• Любомир Лозанов – за „(Свободата е едно от неизменните права…)“
• Атанас Атанасов – за „Котката и мишките“
• Катя Иванова – за „Те“
• Петя Петрова – за „Липса“
• Божидар Русев – за „Междупланетно приятелство“
• Йоана Богоева – за „Още един ден“
• Яна Миладинова – за „Вярвам в теб!“
• Ангелина Костадинова – за „Васил Левски“
• София Стоянова – за „Коледа“
• Мария Стоянова – за „Коледа“
• Цветелина Петкова – за „Васил Левски“
• Стефан Флоров – за „Снежен човек“
• Ваня Миланова – за „(Аз обичам да мечтая…)“
• Никол Йоткова – за „Апостолът на свободата“
• Илияна Александрова – за „Художник“
• Преслава Македонска – за „Сълзи на ангел“

• Габриела Кючукова – за „Свободата и робството в нашето съвремие“
• Недка Боюклиева – за „Тишина“
• Бюрол Хайдар – за „(Кажете ѝ, че съм добре…)“
• Бюлент Хайдар – за „Чуй ме!“
• Яни Стоева – за „Какво премълчава историята“
• Борислава Миткова – за „Да гаснеш бавно“
• Есин Юсеинова – за „Любовни опиати“
• Неда Ненова – за „Спомени от раклата“
• Антония Тодорова – за „Мечтата на охлюва“
• Виктория Идакиева – за „Каша от мисли и идеи“
• Мария Чапарова – за „Обърнато наопаки“
• Елка Петрова – за „364 дни до любовта… към…“
• Ния Василева – за „Магията в нас“
• Петър Пашев – за „Проект за чисто бъдеще“, „Бастун и цървул“ и „Приятели верни“
• Венета Драгнева – за „С вкус на лято“, „Детска молба“, „Пролетна песен“, „Мартенска гора“, „Земята е нашата къща зелена“ и „Изненада“
• Милена Нечовска – за „Любовта“

• Мария Стефанова – за „Водата – извор на живот“, „Призрачен свят“ и „Най-голямото богатство“
• Едже Солак – за „Мои детски мечти“, „Аз обичам Черно море“ и „Обичта, разбирателството и вярата!“
• Мерал Тюлекова – за „Обичам“
• Кирил Димов – за „Бог иска любов“ и „Мечта“
• Гергана Богданова – за „Мое море“ и „Моите детски мечти“
• Светослав Стоянов – за „Обичам морето“
• Рая Йовчева – за „Писмо в бутилка“
• Петър Вълчев – за „Литература – защо? И какво от това?“
• Иванина Христова – за „Рапунцел и Снежанка“
• Мина Кадиева – за „Честният момък“
• Ева Диева – за „История за шоколадовия град с шоколадови хора“
• Христо Пулев – за „Междузвездните братя“
• Тодор Тодоров – за „Бързата работа – срам за майстора“
• Стоян Николов – за „Междузвездни войни“
• Илия Илиев – за „Приключението на хамстерчето Бен“
• Илона Христова – за „Невероятното приключение на Ребека“
• Жанина Чередник – за „Вълк и лисица“
• Надежда Стойчева – за „Добрата постъпка“

• Мартина Стоянова – за „Вълшебният остров“
• Драгомира Паскова – за „Измамата на малкото зайче“
• Теодора Драгова – за „Рожденият ден на Лъвчо“
• Леда Михова – за „Червейчето Рони“
• Валентин Василев – за „Изгубеният град“
• Цветомила Попова – за „Подаръкът“
• Ивана Колева – за „Доброто и болката“
• Ралица Петракиева – за „Спомени“
• Ивелина Василева – за „Леденият дракон“
• Никола Пейков – за „Черна птица“
• Цветан Ганев – за „Асансьор към небето“
• Венета Чавдарова – за „За границите,хаоса и справедливостта“
• Елена Лютова – за „(Гори и не престава да гори…)“
• Александрина Иванова – за „(Това съм аз…)“
• Деница Марчевска – за „За любовта накратко“
• Вяра Дончева – за „Геометрични вълнения“
• Лиляна Тодорова – за „Хамлетъ“
• Нелина Карабова – за „Благодаря“
• Гергана Тодорова – за „Репликите“
• Вяра Богоева – за „Моето училище“
• Виолета Богданова – за „(Нито веднъж…)“

Отличията са изброени в реда, в който получихме текстовете. Копнежът не съревновава авторите едни с други (за това си има конкурси ) – той отличава всички, чието вълнение и старание са ни впечатлили.

Лека-полека ще публикуваме тук ония отличени текстове, които авторите пожелаха да споделят и с вас.

Благодарим на всички участници за усмивките, писъмцата (особено за милите… макар че и от другите имаше какво да научим ) и за ударната доза вдъхновение, че следващата вълна идва. Хайде пак!

Благодарим и на съмишлениците ни от „Професионален форум за образованието“, които за пета година ни сътворяват възможност да участваме в образованието: свързващо, равностойно, градящо умения… образование, каквото си мечтаем ние.

А аз благодаря лично на Лъч, Еви, Или, Вик, Наско, Снежи, Хриси и Ицо, които подготвяха, пренасяха, пазителстваха, представяха и ми припомняха, че ЧоБи значи „заедно“.

И на онези от вас, които чуха молбата ми и ми разказаха как виждат-усещат грижата за природата и за държавата – за всичко, което е наш общ дом.

~

Ето и тазгодишното участие в Копнежа – за любителите на цифри:

(Всички числа са с точност +/- 3.)

Брой участници: 132
Брой творби: 267

По родни места
Казанлък: 19
София: 19
Бургас: 18
Костинброд: 12
Разград: 7
Царево: 6
Момчилград: 4
Пазарджик: 4
Русе: 4
Варна: 4
Полски Тръмбеш: 3
Видин: 3
Хасково: 3
с. Бенковски: 2
Стражица: 2
Карлово: 2
Перник: 2
с. Николаевка: 1
Попово: 1
Силистра: 1
Харманли: 1
Асеновград: 1
Троян: 1
Петрич: 1
Търговище: 1
Севлиево: 1
Сливен: 1
Враца: 1
Шумен: 1
Добрич: 1
Стара Загора: 1
Пловдив: 1

По възраст
7-10: 38
11-14: 31
15+: 63

Училища с най-много участници
СОУ „Никола Вапцаров“, Царево
1 ОУ „Васил Левски“, Костинброд
ПГ ТХВП „Св. св. Кирил и Методий“, Момчилград
клуб „Светлини сред сенките“ към ОДК „Св. Иван Рилски“, Казанлък
ОУ „Георги Кирков“, Казанлък
ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, Разград
СОУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“, Русе
ОУ „Св. Климент Охридски“, Бургас
42 ОУ „Хаджи Димитър“, София
19 СОУ „Елин Пелин“, София

~

А накрая…

(… помните ли го, края?)

Приказката разказва, че някога странстваща задруга от народа на Чобитите попаднала на тайнствени свитъци с древна мъдрост. Уви, вековете не били пожалили пергамента – половината от записаното било изличено, недостъпно за смъртни очи. Поумувала задругата, поусмихнала се задружно, пък занесла половинчатите свитъци на Събора на омъдряването, где се сбирало голямо и мало (особено мало) от близо и от далеч. И им предложили, на сбраното голямо и мало (особено мало), да довършат древната мъдрост, като черпят без страх и свян от своята си.

И ето какво произтекло…

Разказва приказката, че задругата Чобити още умуват и се усмихват. Особено се усмихват…

Снимки: Илка Чечова, Ралица Петракиева

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Евгения Василева

ЛИСУГЕРЪТ

Дададада, а ако поискам, мога да им открадна конете, всичките, всичките наведнъж, изпод глупавите им дрипави, рунтави задни части. Онова момче си няма представа, никой си няма представа какво мога, ако поискам. Когато поискам. Без идея кой съм, какво ми допада, защо, кога. Милдасите, онова момче, черна жена, бяла жена, дебел ханджия, без разлика. Само Нятенери.

Хехе, и какво знам за Нятенери, никой освен мен. Нятенери знае какво ме кара да си се смея сам, аз знам какво плаши Нятенери. Защо Нятенери спи на пода, не в легло, и не за дълго, никога за дълго. Аз спя в леглото, сладко като мишоци, но ако мръдна ухо където го притиска ръката на Лукаса, ако перна с опашка Лал през гърдите, да, тогава виж Нятенери на крак на мига, по-бързо от мен, с гръб до стената и кама вън, блеснала под луната, в очакване. Понякога го правя за кеф цяла нощ, чеша се, протягам се, тихо, тихо душа, и всеки път Нятенери е там, на крак и нащрек. Нащрек за какво?

Нащрек за ония двама мъже, следващи от толкова отдавна? Не момчето, кой го е еня за момчето? Двама мъже, малки, леки, бягат меко, миля подир миля безспир. Без копия, без тежки мечове, само зъби, като мен. Нятенери знае, че следват, но никога не вижда. Но аз виждам, надушвам, знам какво ядат, кога почиват, какво мислят, какво ще направят. Знам всичко, което искам да знам.

Разсмиват ме, толкова много ловуване и преследване, пръскащи се подир нас, по целия път. Онова момче хваща момичето, и тогава? Аз го познавам, тя – въобще не. Онези тичащи мъже хващат Нятенери – хе, и тогава? Най-добри убийци, и тримата, двама бездруго мъртви. По-добре, ако Нятенери убие, иначе няма повече яздене в дисаги, няма повече огън в студени нощи. По-добре с Нятенери.

Тук в хана, твърде много хора се блъскат и тропат, никой не обича лисици. Сладки гълъби горе, на покрива, и пилета, малки хубави пиленца, щуращи се навсякъде под краката. Нятенери ми казва: „Яж храната ми, стой с нас, не припарвай до пилците на дебелия ханджия, не показвай никому и крайчето на мустак“. Така че се крия, спя, чакам, давам на Лукаса да ме храни с картофи и пъпеши. А понякога седя неподвижно, много, много неподвижно, и бягам далеч навътре, вятър и кръв, тишина, денем насам, нощем натам, слушам за кой преследва, душа каквото идва. Въргалям се в прахта, в пустошта, смея се, седя тъй неподвижно.

„Ще има диря“, казва форма-човек на онова момче, така че диря има, но я оставям аз, не форма-човек. Хохо, вижте ме как се измъквам от Нятенери, като пътуваме, за да клеча над горещите камъни, вижте ме как вдигам крак, драскам, скачам, пак клякам, и му оставям следите си през камънаци и хълмове, право до портите на дебел ханджия. Тъй че спазвам думата на форма-човек, а онова момче, той още души подире ми, и дълъг път предстои, все с поглед надолу. Но той пристига скоро, също си спазва думата. Да.

Вече два пъти приемам форма-човек, когато Нятенери не вижда. Добър старец, такива мустачки, седи в голяма стая долу, говори с всички, толкова добър старец, на гости на внук си в града. Маринеша носи хубава бира, когато си иде дебел ханджия. Ханджия не харесва форма-човек. Маринеша харесва. Момче Росет, портиер Гати, те харесват червени бузки, ясни стари очи. Сядат и носят на форма-човек бира, задават въпроси, казват неща. Казват за актьори, спящи в конюшните, търговец на коне, дошъл да продава и купува, корабостроител на път за нос Дайлий. И двата пъти Росет говори, говори за три жени в стаята на дебел ханджия. Толкова хубави, и трите, такова чудо, защо са тук, за какво? И двата пъти Маринеша си тръгва.

Момче Росет така и не забелязва.

– Лал е най-хубавата – казва. – Движи се като вода, мирише като море и подправка накуп.

Смеем се. Пием. Мълчим.

Портиер Гати – малък мъж, едно бяло око на сърдито малко лице – той казва:

– Нятенери. Нятенери. Истинска жена, тази, никакво перчене, никакъв бастун със сабя, нищо освен грация, скромност. Нахлува в сънищата ми.

Няма смях, но бира се лее.

– Буден стой, буден стой, щастливи Млечно око – казва форма-човек. – Жените от онази страна, те обичат ниски, силни мъже като теб. Буден стой, някоя нощ ще те отнесе в горите, също както ти носиш багажа на гостите горе.

Гати зяпа подир туй, зяпа безспир Нятенери. Чака.

Изнервя Нятенери. Пита дебел ханджия: отде иде Гати Млечно око, откога е тук? Ханджия отвръща: чия работа? Нятенери зяпа него. Ханджия казва „осемнайсет години“, тръгва си. Нятенери излиза, катурва с ритник каца с дъждовна вода.

Дванайсет дни вече, губят се всеки ден, Лал и Нятенери, ни мисъл за беден лисугер, ни мисъл за Лукаса самичка. Тя седи, чака, ходи навън, говори с актьори, говори с Маринеша, говори с мен. Плаче веднъж. Дванайстата нощ, ония двете се връщат тъй късно, че Росет вече спи, сами си оставят конете в конюшнята. В стаята аз дремя на възглавница като коте, същинска украска. Лукаса лежи до мен, не спи.

Влизат, вървят уморено, миришат ядосано.

– Каза, че знаеш – казва Лал.

– Той е тук – казва Нятенери.

Лал сяда тежко на леглото, изува си ботушите.

– Не е в града. Знаем това. Така че какво е „тук“?

Нятенери само казва:

– Утре. Всяка ферма. Всяка колиба. Всяка пещера, всеки обор, всяка завивка, опъната над канавка. Той е тук.

– Ако можеше да ни проговори – казва Лал. – Ако можеше да ни посети в още един сън, още веднъж. – Мята ботуши в ъгъл.

– Твърде слаб – казва Нятенери. – Дето има твърде много болка, твърде много борба, какви сили остават за сънища, за послания? – Отварям едно око през пръстите на Лукаса, виждам Нятенери да оправя пера на стрела. Спира. Затварям око. Гласът на Нятенери, съвсем друг:

– Магьосниците умират.

Легло подскача. Лал е на крак, снове напред-назад, към врата, към прозорец, където клони на дървета правят скръц-сиш.

– Не и този. Не и по този начин. Магьосниците умират понякога, защото се полакомяват, защото се побояват, но този не иска нищо, не се страхува от нищо, смее се на всичко. Никоя сила няма власт над него.

Нятенери, сега остро.

– Не знаеш това. Не знаеш нищо за него, нито пък аз. Кажи ми колко е стар, кажи ми откъде е дошъл, кажи ми за семейството му, за неговия учител, за истинския му дом. – Стрела се чупи, последва ботуши на Лал. – Кажи ми кого обича.

Лал си поема дъх, изпуска го. Лукаса се вдига, гледа, глади ми козината. Нятенери:

– Не. Не нас. Беше мил, защити ни – спаси ни, да – научи ни на много, и ние го обичаме, ние двете. Ние сме тук, както е редно, защото го обичаме. Но той не ни обича. – Усмихва се, бели зъби, изопнати устни. – Знаеш това.

Нито звук, само моето дишане, толкова сънливо, толкова добро. Лал гледа през прозорец, наблюдава хубави пилета, спящи в храст. Лал казва:

– Той обича някого. Някой знае името му.

Нятенери подхваща друга стрела. Гласът на Лал, толкова тих.

– Видя го. Никой не може да причини отдалеч онова, което му е било причинено. Който и да е сломил магията му, той му е вярвал дълбоко, обичал го е силно. Трябва да е така.

(А после?)

Новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея.

Не забравяйте, че в четвъртък, 25 април, от 17 часа, е премиерата на романа, с участието на самите автори. (: Ето подробностите тук.

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

~

 Леона стана с изключването на генератора. Някой в стаята хъркаше свирепо. Реши, че е Джанар.

„Спете, момичета!“

Тя извади прожектора си и го пусна на минимум мощност. Остави го в шкафа, колкото да проблясва за ориентир.

Понечи да облече панталона, който беше събула преди лягане, но се спря. Избра парадната униформа.

„Бялото повече ми отива, макар че златните кантове са смешни.“

– Къде?! – Джанар беше седнала в леглото си и очите ù проблясваха в тъмното.

Леона спря пръста си върху активната пластина на прожектора, но не го загаси. Обърна се бавно и изля светлината му в очите на момичето.

– Ааа, махни го!

– Ще изляза да пишкам, идваш ли с мен?

„Мързелива е, ще откаже.“

– С парадната униформа? – Джанар пусна крака на пода. – Ще дойда с теб. Ще събудя и Рая, ако си намислила нещо.

– О… объркала съм. Чакай, Джанар! Да отидем само двете. – Леона запази гласа си спокоен.

– Винаги съм знаела – отрони Джанар. – Толкова спокойна, примерна. Красива си, какво повече искаш?

– Тоалетна. – Леона я приближи.

– Къде мислеше да го направиш? Как? – Джанар я гледаше с влажни очи. – Не те ли е страх?

– Какво си мислиш, че ще направя? – Леона се обърка.

– Ще се обесиш? Ще скочиш от някъде?

„Господи, тя откачи.“

– Така! – Леона я удари с прожектора. Явно не уцели добро място, защото Джанар изхлипа. Удари я втори път, трети. Прожекторът угасна и стаята притихна изведнъж.

„Не те убих! Кажи, че си жива!“ – Тя трескаво затърси с пръсти шията ù. Включи отново прожектора. – „Жива е!“

Рая се обърна в леглото си и измляска.

„Боже, благодаря ти! Жива е.“

Леона изтича до гардероба, облече бързо горнището на униформата си, среса се и прибра гребена в раницата. Там беше събрала цялото си имущество.

„Етиен… Идвам!“

Тя излезе, след като изключи прожектора. Тръгна по коридора, опипвайки стената за ориентир. Беше ударила Джанар, но не чувстваше вина. Мрачната, вечно даваща съвети, вечно недоволна Джанар.

„Искаше да напътства. Трябваше ù моят живот, за да има свой. Аз и Марко, наместо тя и Марко, защото не може да го има.“

Майка ù щеше да каже, че такива момичета са за съжаление.

„Жал ми беше за Тони. Джанар е тренажор за търпение.“

Коридорът зави и Леона стана бдителна. Не можеше да отвори вратата на сектора при спрян генератор, но беше пъхнала парче плексиглас в ключалката на втория десен прозорец.

„Тони правеше така. Плексиглас, пластмаса, найлон, само не метал.“

Трепетът в гърдите ù се усилваше. Мислите за Тони, Джанар или парченцето от солница в ключалката я връщаха далеч. В самото начало.

Леона не изпускаше съзнанието на Етиен. Разбра, че той вече е на „Звезда 4“. Тя спря пред прозореца. Мракът заглушаваше виковете в нея, а ръцете ù продължаваха да опипват стената. Показалците намериха ръбчето на ключалката. Ноктите им се врязаха във втъкнатото парченце.

„Навътре и надолу.“

Леона натисна силно, провря пръсти в появилия се отвор и смъкна прозореца. Отвън я лъхна хлад.

„Това е.“

Тя издиша задържания въздух и се измъкна леко. Мракът поглъщаше всичко.

Леона тръгна слепешката, водена от нишката, която свързваше съзнанието ù с това на Етиен.

„Толкова близо.“

Усети, че не може да диша. В дробовете ù се трошеше стъкло.

„Идвам, Етиен! Отвън съм…“

Очите ù се премрежиха.

„Трябва да съм спокойна!“

Тя включи прожектора на първа степен, колкото да свети в краката си.

– Ето я там! – извика познат глас.

– Етиен.

Четири тъмни фигури се втурнаха към нея. Леона спря и вдигна прожектора към лицата им.

– Марко?!

„Етиен! Стойте там, хванаха ме!“ – успя да предаде, преди да я приближат. Марко Делил, Рая и двама военни.

– Ръцете горе, госпожице Дим! – нареди единият и пусна прожектора си на пълна мощност.

– Ах! – Леона вдигна ръце към очите си и изтърва своя.

– Реши да ме предадеш втори път – изхриптя Марко. – Този път те изпреварих.

– Джанар има рана, всичко е в кръв – изхълца срещу ù Рая с протегнати ръце. Леона видя тъмните петна по тях.

„Етиен, стойте там! Ще се оправя сама.“

Тя усещаше, че той приближава.

– Госпожице Дим, обърнете се. – Вторият военен смъкна белезниците от колана си и тръгна към нея.

– Защо, Леона? – извика Марко.

„Етиен, не идвай. Опасно е!“

Гривните докоснаха ръцете ù, но тя се наведе и се изплъзна.

– Няма нужда от това! – извика срещу военния.

– Кажи ми защо? Какво ти липсваше тук? – крещеше Марко.

– Въздух – отговори глас от мрака. Военният с прожектора се срути на земята и отново се стъмни.

– Кой е там? – Другият дръпна Леона към себе си, докато ровеше из униформата си.

„Търси прожектор!“

„Етиен, внимавай!“

Тя прецени на какво ниво от главата ù са очите на военния. Разпери пръсти, обърна се рязко назад и ги заби в тях.

– Ааах!

Нея също я заболя. Ръката му бе стиснала твърде силно, преди да изпусне хватката. Леона клекна, взе прожектора си, който досега притискаше със стъпало, и се изправи бавно. Включи го на пълна мощност.

„Етиен!“

– Кой е този? – викаше Рая, дърпайки Марко назад.

– Етиен Мюзи, това било, значи – отрони Марко.

– Хайде!

Леона изтича до Етиен. Стисна ръката му. Двамата се втурнаха към площадката. Някой стреля по тях. После втори път, трети…

– Нямаше да те позная, ако не те бяха хванали.

Леона се опитваше да не диша. Този глас… Миналото нахлуваше в съзнанието ù. Тъмният силует на кораба се завъртя пред нея. Етиен я беше понесъл на ръце. Отзад продължаваха да стрелят.

„Добре съм!“ – предаде, обвивайки ръце около шията му. Беше топъл. Пръстите ù потънаха в къдриците му. Тя затвори очи задълго.

– Готово, тръгваме! – каза Етиен. Леона усети пода под краката си, стъпи стабилно и отвори очи. Две непознати момичета и… Кериан Константин стояха пред нея и я гледаха с любопитство.

– Добре дошла – каза русата. Приличаше на призрак. Слаба и бледа, с очи като от стара анимация. Леона ù се усмихна, пое дъх и се обърна.

– Етиен… – Забеляза първо белия кичур в къдриците му. Беше променен и въпреки това – същият.

– Пораснала си. – Гласът му пресекна и Леона усети как радостта я изпълва до дъно.

„Той се вълнува, почти колкото мен.“

Тя попиваше топлината на очите му, които галеха лицето ù. Долната ù челюст се схвана, очите ù се премрежиха.

– Красива си. Повече, отколкото можех да си представя.

Тя плуваше в прегръдката му. Беше наедрял.

„Станал си мъж, Етиен.“ – Не намери глас в себе си, затова заговори в главата му.

– Дебел и грозен. – Той се засмя в ухото ù, докато я притискаше по-силно.

„Прекрасен, истински мъж!“ – настоя тя. Потъна в съзнанието му. Светлина, пробита от черни куршуми. Изправи се, притисна челото му към устните си. Беше горещо, но тя прие огъня му с цялата си същност.

„Остани така! Остани при мен, Етиен! Много дълго.“

– Вече не бързам за никъде – прошепна той. Десницата му мачкаше косата ù. – Успокой се! Не искаш и аз да се разрева пред Кериан Константин, нали?

Юначната дружина, съставена както от Юнаци, така и от Юнакини, с бодър замах отваряла в земята място за бъдещите зелени гиганти.

Рамо до рамо, мотика до кирка, макар и без песен, множила се свършената работа, а на поляната до лечителницата вече гордо се възправяли първите стройни фиданки – Яворите. Явори, йоще Шестили.

Садила що садила дружината – цяла върволица станала!

След туй захванали юначините, па и Орехите вкоренили. Да растат, сянка да правят и голям плод да раждат.

Дървета, ами! За чудо и приказ – високи, стройни, с могъщи корони, па макар и бъдещи…

 
И тъй се сбъднала част от Приказката, която още дописваме дружно.

Дружината

снимки: Илка
текст: Лъч
вмешателства: Кал

… А злодеите? – чувам да се чудите. – Де злодеите?

(Е какво? Не ги ли зърнахте по-горе? Не познахте ли ги, по злодейската захапка?)

Злодеите, седмица по-преди, навръх село Понор, вършали-вилнели, и ей що зулум натворили…

… Ей – насмалко да забравя – да ни е честит Денят! И Земята да пребъде!

снимки: Росен Василев
текст: Пеян

И понеже искаме и вие да поискате (пак на втора), представяме ви продължението на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“:

Непоискано добро II

Автори: Валентина Димова, Анелия Стойкова, Мая Стойкова, Диян Илиев, Стефан Василев, Александър Василев, Мирослав Моравски, Маринела Тенева, Симеон Шопов, Лъчезар Енчев, 2013

Редактори: Калин Ненов, Боряна Коскина, 2013
Помощник-редактори: Виолета Кецкарова, Евгения Василева, 2013
Коректори: Евгения Василева, Илка Чечова, Калин Ненов, 2013

Корица: Маринела Тенева, 2013
Рисунка на корицата: Цветелина Тодорова, 2013
Графики на корицата: Маринела Тенева, Диян Илиев, 2013
Илюстрации: Стефан Василев, Мая Стойкова, Цветелина Тодорова, Маринела Тенева, 2013

Електронно оформление: Александър Василев, Калин Ненов, 2013
Хартиено оформление: Диян Илиев, 2013

Първо електронно издание: Фондация „Човешката библиотека“, 2013
Първо хартиено издание: Фондация „Човешката библиотека“, 2013

Благодарим сърдечно на Mandor от sfbg.us за консултациите при електронното оформление.

За да ви пратим е-книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -@- gmail.com.

Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. Всички приходи отиват за следващите книги на „Светлини сред сенките“. Ако се колебаете за сумата – препоръчваме 3 лева.

Хартиеното „Непоискано добро II“ ще е готово в началото на следващата седмица, на Приятелска цена 7 лева. Тиражът пак е мъничък – ако искате бройка, поръчайте си я по-рано.

И авторите, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са само от един ред. Пишете тук, или във форума, или на имейла горе.

А… искате ли автографи? Или да срещнете „Светлини сред сенките“ на живо?

Част от Светлинките пристигат в София на 25 април (четвъртък), за да участват във Фестивала на българското образование и в Международния детски фестивал „Млади таланти“.

От 13:30 до 15:00, в дом-музей „Ангел Каралийчев“, те ще представят колективната си приказка „Дупка в небето“ и първи епизод от сериала „Аурелион: Вечният баланс“ (вижте долу), на творческа среща с Литературното студио при Националния дворец на децата.

В момента уточняваме дали ще направим още една прожекция на „Аурелион: Вечният баланс“ на Фестивала на образованието – следете тук, ще пишем.

Между 15:30 и 17 часа Светлинките ще са около НДК, на Фестивала на образованието. Където впрочем ще сме и ние, заедно с приятелите от SciFi.bg – търсете общата ни масичка – намираме се вляво от НДК (ако сте с лице към него), под едно дръвче близо до шадраваните. Ще ни познаете по плаката.

Ако искате да се засечете с тях – пишете ни приблизително кога ще дойдете, а ние ще се постараем. Пишете ни и ако искате някоя тяхна (или ЧоБи) х-нига. (Например… „Непоискано добро II“? )

От 17 до 18:30 ще направим премиера на „Непоискано добро II“ в Семинарен център Раковски, ул „Г.С. Раковски“ 154. Входът е свободен – заповядайте! По време на премиерата отново ще прожектираме първи епизод на „Аурелион“.

~

Тази година клуб „Светлини сред сенките“ започна снимки на сериал по трилогията „Аурелион: Вечният баланс“, от която вече излязоха „Монетата“ и „Храмът“. За заснемането на сериала не достигат средства за техника и реквизит. Клубът ще бъде благодарен на всяка подкрепа. Можете да помогнете със спонсорство, с препоръка пред евентуални спонсори или със закупуване/предоставяне на необходимите материали. Пишете на svetlini -@- svetlinisredsenkite.com.

Ако книгите на „Светлини сред сенките“ ви харесват, закупуването им също ще подпомогне проекта. Може да ги поръчате от нас.

Повече за самия сериал вижте тук.

Още веднъж ви благодарим, че участвахте в тазгодишния ни Копнеж – тъй много и тъй вдъхновяващи.

(Точно колко много ще обявим тук, до края на месеца.)

Сега ви каним да си получите заслуженото.

~

Ако сте получили писъмце със заглавие „Копнеж за ученическо творчество: отличници “ – честито! Всеки от вас има право:

1. Да получи наша книга – хартиена или електронна.

Изборът на е-книгите ни е по-голям. Харесайте си три (аха – три ) от този списък:

• „Да пробудиш драконче“
• „Дивна“
• „Слънце недосегаемо“
• „Пълноземие“
• „Царска заръка“
• „Докосвания“
• „Непоискано добро“
• „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“
• „Тринайсетте цвята на дъгата“
• „Непоискано добро II“
• „Играта“
• „Шахтата“

Ако предпочитате хартиена книга, изберете си една от:

• „Дупка в небето“ (препоръчваме за читатели от 7 до 10 год.)
• „Дивна“ (препоръчваме за читатели от 10 год. нагоре)
• „Бленуващите кристали“ (препоръчваме за читатели от 15 год. нагоре)
• „Слънце недосегаемо“ (препоръчваме за читатели от 15 год. нагоре)

2. Да участва в писателска работилничка. На повечето от вас вече пратихме покана. Ако не сте я получили – пишете ни скоро!

3. Да публикуваме онлайн текстовете, с които взехте акъла и грабнахте сърцата на журито. (По-точно журитата – този път бяхме три различни.)

Искате ли? Пишете ни „Публикувайте ме!“ – и през май или юни текстовете ви ще се появят в сайтовете ни.

(Ако искате да участвате в други конкурси с тях, вероятно ще е по-добре да не ги публикуваме. Иначе може да не ви ги приемат – а те, вярваме, заслужават.)

Пишете ни на poslednorog -в- gmail.com какво избирате по 1. и 3. (И по 2., ако има нужда.) Пишете ни още:

4. Кога и къде да ви дадем/пратим наградите и отличията… но първо вижте най-долу.

~

Ако не сте сред отличените (получили сте писъмце със заглавие „Копнеж за ученическо творчество: резултати“) – не унивайте. Четете! Пишете! Участвайте пак!

Някой някога беше казал, че трупа провал след провал – но един ден провалите му ще направят толкова голям куп, че като стъпи отгоре му, ще достигне успеха…

~

Междувременно…

На 26 април следобед каним всички ви на писателска работилничка на английски език с Даниел Бенсън, американски автор на научна фантастика и фентъзи.

Вижте къде, кога, как.

(И ако искате да развивате писането си – следете тази тема във форума ни. Там обявяваме всички наши работилници, включително българските.)

~

А накрая е…

Награждаването.

То ще се случи като част от Фестивала на българското образование: на 27 април, от 11 до 12 часа, на сцената в подлеза на Националния дворец на културата срещу шадравана с металните сфери. Намерете я на схемата. (Подсказваме: Страница 6. Цвят син.)

Ще дойдете ли?

Ако няма как, моля пишете ни (в poslednorog -в- gmail.com) къде искате да получите наградата и отличието си : на живо в София (след 1 май), или по пощата.

Чакаме ви!
Ние от Човешката библиотека, SciFi.bg и Фентъзи ЛАРП Център

Напомняме, че този април е месец за живи срещи. Последната ни среща преди Фестивала на българското образование е тази неделя, 21 април – и темата ѝ е „Бъдещото образование – световни прогнози до 2030-а и отвъд“. Нас темата ни вълнува (а прогнозите – плашат и вдъхновяват) наистина много. Заповядайте.

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

МАРИНЕША

Стана това, че гонех лисицата на дървото – така де, лисицата вече не беше на дървото, понеже междувременно скочи на земята, стрелна ме с поглед и после се изпари между конюшнята и зеленчуковата ми градина. Носех кош с току изпрани дрехи да ги окача на слънце, но просто го пуснах и погнах животното. То ми беше убило кокошката – тя не бе съвсем моя, но аз ѝ дадох името, Сона ѝ виках, и тя винаги ме следваше навсякъде, дори когато не ѝ носех жито. Оная лисица я уби, а аз щях да убия нея, ако можех. Наистина щях.

Само че я нямаше, като заобиколих конюшнята – просто изчезна напълно; трябва да се е върнала по следите си, да се е стрелнала напряко под къпалнята и изшмуглила през дивия къпинак отвъд. На Росет са му казвали и казвали, и казвали да запречва онова място – жабите изскачат и плашат гостите, а веднъж-дваж е идвало и таракки. Росет може да е много приятен, по своему, но просто е безотговорно момче.

Както и да е, постърчах там за момент – пак бясна заради Сона, тя беше толкова добра кокошка – и тогава се сетих за мокрите дрехи и изтичах обратно, надявайки се да не съм изсипала някоя от коша. И не бях, слава богу, поне не нещо, което да пострада от още едно тревно леке, и тъкмо се обръщах към нариловото дърво, където обичам да простирам прането по това време на годината, понеже всичко попива мириса на цветчетата – и изведнъж се появиха те, двама мъже, които изникнаха откъм овощната градина, като да бяха секли право през полята, без въобще да се задържат на пътя. Усъмних се в тях веднагически. Всеки, който не ходи по пътя, ме съмнява.

Бяха дребни, слаби, кафяви мъже, и двамата, облечени в кафяво, и ми изглеждаха почти еднакви, освен че на единия му имаше нещо на устата – само половината му горна устна шаваше, като говореше. Другият имаше сини очи. Уплашиха ме очите му. Не мога да кажа защо.

Стоях съвсем, съвсем неподвижна, преструвайки се, че не съм ги видяла. Това правеше Сона, кокошката ми, когато отгоре кръжеше ястреб. Другите пилета бягаха във всички посоки, писукащи и пищящи, а Сона просто стоеше на едно място, тъй неподвижна, без въобще да поглежда ястреба, нито дори сянката му, замитаща земята. Винаги ѝ бе вършило работа, бедната Сона, та си мислеше, че и занапред ще е тъй.

Е, и на мен не ми свърши работа. Доближиха ме – наистина бяха дребни, не по-високи от мен, и не издаваха звук. Краката им не издаваха, имам предвид. Онзи със сините очи застана точно пред мен, лице в лице, а онзи с шашавата уста застана тъкмо зад рамото ми – не можех да го видя, без да си обърна главата, но го усещах там.

Бяха много учтиви, признавам им го.

(Колко?)

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете (до 13 април):

– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

~

– Спрете! Спрете… ще дойда. Спрете!

Кериан приближи Кийра в гръб. Закова се точно зад нея и тя трепна.

– Спрете…

Гласът на Етиен звучеше продрано. Беше онзи глас, другият, който познаваха отскоро. Кериан загърна коженото си яке. В коридора беше хладно. Вратата, която ги делеше от каютата на Етиен, му заприлича на леден блок.

– Става все по-зле, нали? – Кериан плъзна погледа си по дългия врат на Кийра. Тя отново се беше подстригала много късо.

– Това те устройва, предполагам? – Кийра се извърна към него и повдигна вежда.

– Напълно.

– Стига, Кериан! Толкова време издържахме. Открихме толкова много. Само той може да убеждава така. Да ни задържи заедно.

– Не може да спи, а когато успее, се случва това. – Кериан я изгледа гневно. – Цената да имаме сигурно убежище.

– Той я плаща – ядоса се и Кийра. – Винаги си показвал, че не ти пука. Какво се промени сега?

– Пак ли има кошмари? – Мая се появи безшумно.

Гласът ù ги стресна. Тя се закова на пръсти, както пристъпяше към каютата на Етиен.

– Сложих му гривни и на краката – каза Кийра, избягвайки очите на Кериан. – Говорихме си, докато заспи, и веднага го вързах за леглото. Сега няма да се нарани. Той го приема. Всичко, което предложих.

– Борец за свобода, който спи вързан. – Кериан им обърна гръб. Искаше да се отпусне в своето легло и да се опита да не мисли.

– Ален легна ли си? Днес дежури Кийра, нали? – Мая се затича след него. – Почакай!

Той спря, без да се обръща.

– Какво има? Какво мислиш, че… – Мая протегна ръце към лицето му, но се спря. – Кериан, вече не мога да те разбера. Не говорим. Когато решиш да кажеш нещо… толкова си груб, саркастичен. На кого си ядосан? Етиен приема това.

– Кошмарите нощем.

– Да, той каза, че може да се справи.

– Знае ли с какво има да се справя? А ти?!

Кериан влезе в каютата си. Тя остана на вратата.

– Не ме ли искаш вече?

– Не става въпрос за теб и мен. Влизай! – Той я изчака и седна на леглото. – Вече не знам какво искам. Няма какво да си кажем, затова не говорим. Бяхме шестима. Един умря.

– Инцидент.

– Умря, а втори е на път да се побърка.

Тя разшири очи.

– Нещата не са каквито ги виждаш. Вярваш на Етиен, той казва, че ще се оправи, и ти го приемаш за истина. Той няма да се оправи, Мая! Ще стане по-зле и ще ни повлече след себе си.

– Не е заразно.

– Напротив.

Тя седна до него.

– Етиен беше вирусоносител от самото начало. Още от „Дуел“! Дори и преди това е бил. – Кериан се изтегна, изпъна крака и сложи ръце под главата си. – Той няма какво да губи, също като тези хора на Земята. Ор, старецът Йоан, Тони. Абсолютни неудачници. Аутсайдери. Кой друг тръгва да прави революции?

– Помогнаха ни. Без тях нямаше да можеш да влезеш в системата.

– Мина много време. Вече не изглеждаме като на снимките, ако изобщо пазят снимки. – Кериан говореше на себе си. – Сега е моментът да „загинем“ и да „възкръснем“.

– Ти наистина го искаш, нали? – Мая стана от леглото. – Искаш да се разделим. Не, не говоря за нас. Искаш групата да се разпадне. Кошмарите на Етиен са твой съюзник.

– Искам това да свърши! – Кериан затвори очи. – Когато спасим момичето, ще се върнем на Земята. Ще продадем кораба в Ливан и аз ще взема моя дял. Мога да им подаря по една нова самоличност за довиждане.

– Защо?! Как ще продължим без теб? – изплака Мая.

– Не съм казал, че искам да продължите. – Той се усмихна криво. – Последен опит да вразумя Етиен.

Мая закри очи и си тръгна. Кериан се обърна към стената. Спомни си думите на Тони Виола – тийнейджъра с коса като каска от Втората световна война.

„Разбивам кодове на ключалки. Практически мога да премина през всяка врата, но сам не е интересно. Имам нужда от Етиен… от тях, за да намеря смисъла.“

– Нуждата да бъдеш воден – промърмори Кериан. – Човекът така и не успя да излезе от стадото.

Първо, напомняме, че този април е месец за живи срещи. Следете специалната тема във форума ни. Днес например ще откриете покана от нас към вас за 14 април.

Второ, продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете вие?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
   
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
   
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

А сега…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова

НЯТЕНЕРИ

Момчето ни наблюдаваше скришом, като излязохме онова утро. Помня, че това ми се стори странно. У Росет нямаше нищо потайно, що се отнася до нас: носеше обожанието си, както птица – перата си, и то го красеше и окриляваше, както перата.

Другите не го видяха. Щях да кажа нещо по въпроса, но Лал яздеше напред, напявайки си една от онези нейни дълги-предълги, изумително немелодични песни; а колкото до Лукаса, не мога да ви опиша как присъствието ѝ променяше дори миризмата ми и насъскваше косъмчетата по тялото ми едно срещу друго. Сега знам защо, разбира се, но тогава можех само да предполагам, че е от твърде дългото отбягване на нормална човешка компания.

Коркоруа е най-близкото до истински град, което ми се е изпречвало в онази дива северна земя. Хората от големия град едва ли ще го сметнат за нещо повече от преразраснала се сергия за зарзавати, ярка плетеница от кръгли дървени къщурки покрай сухите дерета, които минават за улици и пътища. Къщите са повече, отколкото ти се струва отначало: има повече коне отколкото волове, повече лозя и овощни градини отколкото поля за оран и повече кръчми от всичко останало. Сервират вино, което издава колко е изтощена почвата, но правят интересно бренди от мъничките си бледи ябълки. Мисля, че с времето човек може да го хареса.

Жителите на градчето са в общи линии набити и изглеждат още по-дребни сред дивата щедрост на собствените им планини и небе, но носят нещо от същата неподправена дивост, което понякога ме ободрява. Родих се в такава земя – макар да ме отведоха на юг като дете – и знам, че повечето северняци държат вратите на душите си залостени и измазани с хоросан, та да обърнат естествената си топлина навътре сред вечната зима. На тези хора трябва да вярваш не повече, отколкото на други – и по-малко, отколкото на някои – но мога да ги харесвам като брендито им.

Пазарището не подхожда на града и все пак е градът, наистина, след като сигурно е търговският център на цялата провинция. Според Росет е отворено целогодишно, което се среща рядко дори при по-мек климат; и определено е единственото, където знам да продават меднотъкания плат, който правят само в западен Гакари, до нареденото щайга връз щайга лимбри – онзи ужасен зъботопящ захаросан плод от Шаран-Зек. Продават дори най-добрите камлански саби и брони, а такива изделия често няма да намериш и в самия Камлан, толкова се търсят. Аз лично си купих кама оттам, на срамна, но почти справедлива цена.

Изравних се с Лал, докато прекосявахме града в тръс (да го заобиколиш до главния път ти отнема кажи-речи два часа, което никой не си даде труда да ни каже в началото). Рекох ѝ:

– Северняците не понасят лимбри. Не го бях виждала на север от Сиритангана, досега.

Преди да опозная Лал, най-често вземах смеха ѝ за изненадано изпъшкване или въздишка.

– Наистина винаги е изпитвал отвратителна страст към тая гадост. А и харесва такива места, обикновената прашна и кална земя на фермери. Знаеш ли някога да е живял за дълго в истински град?

– Когато ме прибра, живеехме в задната част на рибарски дюкян в Торк-на’Оч – казах аз. Лал изкриви лице: Торк-на’Оч се слави с опушената си риба и нищо друго. – Може да го няма – додадох – но е бил тук, и то неотдавна, подсказва го всичко. Може да ти е пращал сънища, защото ще те намерят най-лесно в скитанията ти, но аз години наред бях на едно място и на мен пишеше писма. Още ги пазя. Идваха от тук, от Коркоруа – той описваше пазарището и вида на хората и дори ми каза каква е къщата му. За това не може да греша. Не може.

Тонът ми трябва да се е повишил, понеже Лукаса се обърна на седлото си и ме зяпна с онези нейни светли очи, които бяха винаги широко отворени и сякаш виждаха не мен сега, а мен тогава, онова мен, надничащо иззад рамото ми през времето.

– Вярвам ти – каза Лал – но не можеш да намериш къщата, а обиколихме два пъти всичко между пазара и летните пасища. Сега се водя по прищявката на Лукаса обратно до старата червена кула, както предложи ти, защото не знам какво друго да правя. Ако там не намерим следа от него, ще се върна в хана да се напия. Отнема ми много дълго да се напия, та трябва да почна отрано.

Нямаше какво да ѝ отговоря. Млад търговец улови стремето ми, като протегна кафез с пойни птици; друга търговка дърпаше юздите на Лукаса и врякаше за копринени фусти на безценица. „Две почти на цената на една, девойче – сладка преспа дипли, през която да изгази любимият!“ Лукаса не я и погледна. Последвахме Лал покрай редиците колички със зеленчуци, лъкатушехме в редица между продавачите на вино и сергиите, отрупани с овча кожа и разчепкана вълна – от време на време конете ни се спираха заради навалицата и страха да не стъпчат някое от хлапетата, които врещяха и се вряха между краката им – докато отляво не се откри тясна павирана уличка и ето ги овощните градини и белия път, отвеждащ към жълтите хълмове. Тогава оставихме конете да потичат. Беше приятен ден и си потананиках.

Когато Лал дръпна юздите си, почти бяхме стигнали хълмовете и виждахме къщите, които вече бяхме претърсвали два пъти, повече или по-малко със съгласието на обитателите им. Тези тук са по-големи от жилищата долу в града, предимно дървени като тях, с изключение на редките каменни или тухлени имения. Придържат се обаче към облите форми, с боядисани високи сводести тавани, от които приличат малко на бухнали бухти. И също като бухтите са твърде блудкави за вкуса ми: един следобед в тази уютна закръгленост, да не говорим за седмица, и закопняваш за стрехи, фронтони, гребени, ръбове, ъгли. Естествено, планините отвъд навярно предлагат достатъчно острота, чак до пресита. Поглъщат твърде много от небето, дори от това разстояние, и снегът не ги смекчава: по жилестите им страни като слюнка блести лед. Приличат на грамадни глигани.

Лал докосна рамото на Лукаса и рече:

– Днес си не само наш спътник, но и водач. Върви напред, ще те следваме.

Каза го с премерено безгрижие, но в очите на Лукаса се появи такъв ужас и погнуса, че и Лал, и аз се извърнахме бързо да видим каква опасност ще да ни дебне. Когато пак се обърнахме, Лукаса вече я нямаше; навлязохме дълбоко сред хълмовете, далеч отвъд първите къщи, преди да я стигнем.

Предната нощ ми беше уморено и раздразнително, затова и предложих да се върнем в червената кула, преди всичко като ядна шега. Лал не бе дала на Лукаса нито заповеди, нито посока, но тя отби от пътя по единствената пътека, която би я отвела там, сякаш я знаеше отдавна. Като наближи мястото, тя забави коня си толкова, колкото на пазарището в Коркоруа. Очите ѝ бяха празни, а устата ѝ зяпаше – във владения, където изкуството им се тачи, някои водотърсачи изглеждат така, когато следват мириса или усещането за вода до там, където тя не би могла да бъде. Зад мен – дишането на Лал, бързо и плитко.

Червената кула беше толкова порутена, колкото може да е една сграда, без да падне, но щеше да се откроява по същия нелеп начин сред тези сурови сиви планини дори всяка тухла да ѝ беше на мястото. Тази страна я кара на издръжливост, на приведени и добре увити глави: грандиозното имение тук е просто препечена бухта; крепостта е престояла, корава като камък бухта. Една кула – кула с външно стълбище, прозорци на всеки завой и каквото трябва да е било обсерватория на върха – твърдо принадлежи на южните приказки, на нощи и земи, където звездите всъщност се виждат достатъчно дълго, та да им измисляш истории. Беше точно каквото би си стъкмил онзи нагъл, невъзможен старец. Трябваше да го проумея вчера, преди Лукаса, преди всички.

Тя слезе от коня в сянката на кулата, а ние се промъкнахме подире ѝ – поне го чувствах като промъкване, някак, с оня застинал ден и нейните бавни крачки през огромния порутен вход. Портата бе повалена и над нея се преплитаха къпинаци, но вече се бяхме убедили, че мястото е достатъчно безопасно за влизане, иначе никога не бихме я пуснали напред. Тя не обърна внимание на стълбището, а се запъти право към една вътрешна стена, отвори почти невидима врата, за която не ѝ бяхме споменавали, и заизкачва без колебание стъпалата зад нея, без да проговори, без да погледне назад.

Следвахме я мълчаливо. Лал отмяташе паяжини настрана, а аз криех лице от курешките на сови и прилепи, които Лукаса откъртваше по пътя си и които правеха стъпалата опасни. Беше също тъй дълго, уморително и миризливо качване като първия път. Често си мислех за изражението в тъмните лешникови очи на момчето Росет, докато ни гледаше сутринта и тъй ясно си ни представяше на път към чудните приключения, с които тъй усърдно даряваше живота ни. Твърде много се въртеше из главата му, и нито мисъл за собствената му земна красота – няма по-привлекателна комбинация. Сякаш ми трябваха още проблеми.

В тъмницата и Лал, и аз си ударихме главите – както преди – в неочаквано ниския таван, с който свършваха стъпалата. Не и Лукаса. Движейки се с лекота, макар да трябваше почти да се превие на две, тя се плъзна наляво тъй бързо, че за няколко мига я изгубихме в мрака. Когато си поех дъх, прошепнах на Лал:

– Независимо дали намерим нашия приятел или не, рано или късно ще трябва да ми кажеш как тя узна. Поне това ми дължиш.

Кулата, разбира се, беше с двоен градеж: твърдо тайно ядро в сърцето на ронещата се бутафория. Външното стълбище нямаше да ни отведе до площадката, където стояхме, нито дори до стаичката, където знаехме, че е отишла Лукаса. Двете с Лал бяхме прекарали целия следобед вчера да почукваме, претърсваме, обсъждаме, обмисляме – и, накрая, да кълнем и гадаем – пътя си до това помещение, а онова празно дете бе отишло право там, като да се разхождаше до вкъщи.

– Не е мое да го разказвам аз – отрони Лал. – Трябва да питаш нея.

Но тогава нямах сила да помоля Лукаса да подаде сиренето, да ми помогне да закопчая един хамут. Лал го знаеше.

(продължава)