March 2008




Приятели 🙂

Ухилил съм се до ушите, понеже 1) на _такова_ чудо досега не сме ви канили; 2) такова _чудо_, също като еднорозите и алманасите, отнема мнооооого време, докато се роди – и ми стана мило и премило, като си припомних чувството, когато_най-сетне_ се роди…. Но да не ви разсейвам от същественото. 🙂

Заповядайте на 20 март от 18:30 в клуб “Хамбара” (ул. Шести септември 22) на предпремиерата на българския фентъзи филм “Носителят на светлина” – дело на кино група “Чудак” от Варна.

кадър от Носителят на светлина

Създателите на филма споделят:

Защо Чудак? Защото няма нищо по-чудесно от това да сътворяваш, а заедно с това и да изживяваш чудото. А какво по-чудно от това да откриеш свят, в който магията и любовта са нещо толква естествено и ежедневно, колкото и въздухът и светлината. Светът, в който живеем.

Нашето малко чудо се казва “Носителят на светлина” – 35-мин фентъзи филм, в който сме се опитали да докоснем някои от най-естествените, но в същото време най-тайнствени и непонятни кътчета на човешката душа.

Колко е тънка границата между мечтите и лудостта, между желанието за един по-добър свят и стремежа към разрухата на този?

Дали наистина се боим да обичаме, или се боим да признаем пред себе си, че това е нашата човешка същност?

Какво е борбата за справедливост, когато жертваме всичко, което имаме, какво са магията и мъдростта, когато не виждаме истината, има ли безсмъртие, когато я няма светлината?

Готови ли сме да се срещнем със своето безсмъртие, готови ли сме да научим какво ни прави наистина безсмъртни, когато тленното у нас умре?

Работата по тази история продължи близо 2 години. Сценарият и самата история са авторски, музиката е авторска, образите на героите по-авторски не могат да бъдат, защото всеки един от нас постепенно откри у себе си своя герой.

За снимките са подбрани прекрасни места, като Аладжа манастир, ботаническата градина в Балчик, Шуменската крепост, плажовете по северното Черноморие и т.н., но също така не чак толкова прекрасни такива, например мрачни подземия и изсечени гори – един от най-ярките символи на посегателство и разруха.

Опитали сме се да съчетаем класическите техники в киното с умерено поднесени визуални ефекти и класическото саундтраково звучене с атмосферични звукови акценти.

Знаем, че това е само началото, защото магията ражда магия, а чудото ражда чудо!

Чуйте откъси (първи, втори, трети) от саундтрака на филма. Разгледайте няколко кадъра.

кадър от Носителят на светлина

кадър от Носителят на светлина

кадър от Носителят на светлина

кадър от Носителят на светлина

кадър от Носителят на светлина

И… елате. Нашата еднорогочовешка дружина ще е там – ухилена до ушите, ка
к 😀

П.П. Напомням: В петък, от 18 часа, в музея “Земята и хората”, през задния вход – втора киновечер с подборката от “13 национални кинофантастики“. Този път – британски. Входът е все тъй свободен, ние – все тъй гостоприемни. 😉



Много преди Облачето да срещне Вятъра, когато още беше малко дете, то растеше спокойно и щастливо, на едно прелестно и просторно място, в самото сърце на Балкана. Тогава то, с всеки нов ден, откриваше света, мамещ и любопитен, видян такъв, какъвто могат да го видят само очите на малките деца.

Пухкава приказка - корица

Здравейте, мили приятели!

Как по-приказно може да започне една приказка? 😉

Какво друго ако не приказка е животът ни – безкраен, пъстър низ, върволичка от светлини и загадки? Най-хубавите приказки се случват всеки ден пред нас и ни напомнят, че именно мечтите и желанията ни ни правят повече – търсачи, откриватели, човеци.

В “Пухкавата приказка” откриваме историята на едно малко облаче, което не спира да търси себе си, докато лети над големия свят и среща нови приятели.

Облачето, всъщност беше момиче, ама не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така че по-скоро беше момиче.

илюстрация на Деница Пенева

И докато лети, и търси, и среща нови Ветрове и други Облачета, то открива, че има нужда от…

Търпение…

Това е нещо, което Облачето си нямаше или поне не знаеше да си има. Всички, и особено Вятърът; непрекъснато му повтаряха “Търпение”! Точно Облачето си намисли нещо и аха да го направи и все се намира някой вятър да го спре и да каже “Търпение”…

То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!!

… като всички ни. Огледайте се – не ви ли се иска и вие да сте по-търпеливи? Да бъдете по-уверени?

А по пътя към новите приятели и търпението има и полети, високо, високо, и смях, люлеене от дъгата и даже сълзи – откъде иначе идват дъждовете?

илюстрация на Деница Пенева

Вятърът харесваше Облачетата – и малките, и големите, и розовите, и сивите, и пухкавите, и по-пълните… Не обичаше само досадните Облачета и за да се отърве от безбройните им объркани и оплетени въпроси, се шегуваше с тях по свой си, ветровит начин! Точно тези шеги Облачето не рабра и се нацупи като малко дете, точно както се цупеше, когато не му разрешаваха да яде сладолед! Но понеже беше пораснало (не много, всъщност), си остана нацупено и сърдито доста дълго време. Толкова дълго, че чак Вятърът се зачуди възможно ли е един пухкав розов досаден въпроско, който иска всичко да знае, види и пипне, изведнъж да няма повече въпроси!?

Затова, когато Вятърът приключи с всички важни за Небето дела, той отново се върна при Облачето. Върна се спокоен, малко хладен, но дружелюбен, ветровито шеговит и закачлив, но изпълнен с търпение и разбиране, и те отново започнаха да разговарят! Разговаряха дълго и спокойно, като Вятърът внимаваше, малко, с шегите, а Облачето внимаваше, и то много, с въпросите.

Аз вярвам, че във всеки един от нас спи по едно малко Облаче и с приказката си Даниела ми го напомни. Благодаря й за което и с това представяне й казваме “Добре дошла” в Човешкия ни дом!

илюстрация на Деница Пенева

Блогът на Даниела е http://leeneeann.info/blog/. Може да си поръчате “Пуккава приказка” с автограф направо от авторката на адрес puhkava-точка-prikazka в gmail.com и да оставите отзив за нея тук. Може да я получите и от нас, на плаваща (рееща се :D) цена 7~10 лева – колкото прецените сами.



Времето: 18 часа, 14 март, петък
Мястото: Музей “Земята и хората (заден вход)
Събитието: кинолектория “13 национални фантастики” – вечер първа: кинофантастика от САЩ
Входът: свободен 🙂

За да не се повтаряме – направо заповядайте в подробното представяне във форума.

(Честит ни форум, впрочем. Май досега не сме се поздравявали по повода… 😀 )



…Някак си в главата ми изплува как именно си купих ‘Последният еднорог’ и колко винаги съм щастлива, че се случи така, че да го купя.
Бях първа смяна и се връщах от училище; и бях скапана.Мисля, че бях имала хореография или нещо от сорта.Не помня какво точно четях преди това, но го бях прочела, затова исках да си купя нова книга.И естествено фактът, че съм скапана, застана срещу идеята да се мъкна чак до синия, за да си взема книга.Може би трябва да разясня защо трябваше да отида именно до синия.Там имаше един човек, от когото редовно си купувах книги – главно на Пратчет, защото по онова време се бях хванала сериозно да го чета.Просто от него си купих първата книга, която съм купувала изобщо след като дойдохме във Варна, а аз лесно превръщам тези неща в навици.
Та в крайна сметка хвърлих ези-тура дали да се жертвам да отида до синия.Луда съм по ези-тура – тата. И се падна ‘Да’.
Отидох и казах на човека, че искам някакво фентъзи – този път да не е на Пратчет.И той ми препоръча ‘Последният еднорог’, каза ми, че е страхотно написано фентъзи и че художниците са му познати. Тук трябва да кажа, че съм много предубедена.Не само за книги, а изобщо.Не знам защо, просто винаги съм с огромни и безпочвени съмнения дали дадена книга наистина ще ми хареса.Зачудих се дали да я взема, но когато я обърнах, видях цената отзад – 7,77 ; а аз съм луда и по числото 7.Толкова…съдбовно ми е изглеждало винаги.И вълшебно.И моята дата на раждане^^.Нямаше нещо, което да ме убеди повече да взема книгата.И я взех.
Щом се прибрах, започна редовната церемония по прочитане на някоя книга, която се очертава да бъде хубава – намиране на удобна позиция в близост до ключ на лампа, в случай, че се стъмни, докато чета (а аз не трябва да ставам и да се отделям от книгата, естествено), домъкване на провизии (кроасани, чипс, сандвичи, нещо за пиене) до мястото на четене, подсигуряване на спокойствие (тоест брат ми да е поне на две стаи разстояние от мен), два големи пакета с хартиени кърпички и дълго разглеждане на корицата, предговора и всичко останало по книгата, което не е същинското й съдържание.
Вече казах, че няма нещо, което да момжеше да ме убеди да взема книгата повече, отколкото го направи тази ‘вълшебната’ цена. Но всъщност ако бях прочела предговора още там, то той щеше да ме убеди повече.Определено ме…приготви някак за самата книга.
И така, аз я отворих и я прочетох, ако не се лъжа, за 4 или 5 часа.Помня, че накрая ревях като съдрана.Естествено аз рева в края на абсолютно всяка хубава книга, без значение дали е била тъжна или не.Същата работа е и с филмите, за съжаление на хубави филми случвам по-рядко.Може би защото по-рядко гледам.Но пак се отвличам от темата;
И книгата беше вълшебна.След това вечерта просто стоях и препрочитах края отново и отново и винаги беше толкова вълшебен.Имаше нещо в тази книга; не само в края,а в цялата книга, което просто те кара да я почувстваш.Самите думи не минават по нормалния начин през ума ти, а, както бях прочела в една съвсем друга книга, ‘вливат се направо в кръвта ти’. Последният еднорог просто е една от онези книги, които са всъщност нещо много повече от книги.Има нещо толкова, толкова…красиво, изящно…приказно в тях.Да, мисля, че приказно е най подходящият епитет.Може би защото я свързвам именно с ‘Приказка без край’, не знам.Или защото съм луда по приказките като символика и изобщо.Приказно.
И ето че за пореден път седнах с идеята наистина да напиша нешо за книгата, защото нали ‘След толкова време чувството от прочитането се е уталожило и вече ще мога да пиша за нея’; но ето, че отново не мога.Не наистина.Не че някога ме е бивало да описвам книгите, които наистина съм почувствала, още по-малко когато става дума за Бийгъл.Бийгъл е моята голяма слабост, най-вече с Тамзин, която единствена може да ме докара до такава умопомрачителна нервна криза; и все пак би трябваше да мога да напиша нещо.Обаче какво да кажа? Не знам за вас, като я прочетете, може да измислите някакъв дълъг анализ, който наистина да казва каква всъщност е книгата.Само че аз – аз не мога. Мога да ви кажа само това едно-единствено изречение, което успях да реша, че подхожда на Последният еднорог:

Книгата е приказна.

(Хезиода)

По принцип не смея да цитирам тук споделеното от друг, без да съм поискал разрешение, само отбелязвам под “Приятели“… ала днес е Сирни Заговезни, ден за прошки (ех, благодаря, Маноле), и ми беше изнурителен, до и свръх възможностите, ден, и се улових така да зяпам, докато четях отзива на Хезиода и си я представях как се запасява с чипс и се спасява надалеч от братчето (а нали и аз съм бил така… :D) – и въобще не исках принципи или да мисля какво смея и какво не смея… исках просто преживяването. Препрочитането. И припомнянето. Да си спомня откъде започвам – откъде започва този дом – откъде започваме, Приятели.

Хезиода… ако нещо съм объркал, моля, хем усмихнато, хем искрено, за прошка. Докато е време. 🙂 Ти пък си добре дошла при нас – за това е време винаги.

аз – почти същият, който написа оня предговор 🙂