Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.
Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.
~ ~ ~
Колосор настрои сигнала направо на големия стенен екран. Видяното го вкамени за момент.
– Това моите транспортни капсули ли са? – отрони той, когато картината се фокусира.
– Цялата пратка оръжие за Източните станции… – Гласът на Хил стана още по-тънък.
На екрана се виждаше малко корабче. Приличаше на военните Стрели от най-ново поколение, но те се движеха на ято и някъде съвсем наблизо трябваше да е техният Лък. Освен това моделите Стрела се произвеждаха с бяла или бронзова външна обшивка, а цветовете на екрана бяха синьо и жълто.
Колосор почеса брадичката си.
В момента корабът обикаляше плавно около капсулите и пускаше по един изстрел в капака на програмното устройство. Въпреки подобрената защита, капсулата отказваше предварително заложения курс и започваше свободно падане в безкрайната бездна. Разбира се, само на екрана изглеждаше като падане. По-правилно беше да се каже, че съвсем скоро всички тези стройни редички щяха да се разпилеят из космоса без минимален шанс да бъдат спрени.
– Мръсен копелдак! – изрева Колосор и треперейки, обърна гръб на картината. – Малко ти остава, подла твар. Предсмъртно хапеш, за последно ти е…
– Добре ли сте, господин Колосор? – попита Хил.
– Не, не съм добре! – изкрещя в лицето му координаторът. – Но скоро ще се оправя! Помни това!
На екрана малкият кораб довършваше последните две капсули.
~ ~ ~
Питър бързаше по коридора и се прозяваше. Отново бе закъснял за лекции. Звукът от стъпките му отекваше надалеч и той се мъчеше да го догони. Направи му впечатление, че долавя ехо. Сякаш заедно с него вървеше още някой. “От безсънието ме хваща параноя. Макар че чуването на разни неща, които не съществуват, не се казваше така.”
Тогава забеляза сянката. Току-що беше свил зад поредния ъгъл. Една тъмна, качулата форма за миг се надвеси върху му. Той спря. Някой отзад направи още една крачка и също спря.
– Кой сте и какво искате? – попита Питър. Любопитството го беше разсънило окончателно.
– Остани на мястото си! – заповяда тежък глас.
– Малко се изсили май? Не се подчинявам на сенки – спокойно отговори Питър.
Реши, че това е номер на някой приятел трошач, който се е вмъкнал тук, за да го изплаши. Подхождаше отлично на Ли и тризнаците Рост, ала те бяха доста по-ниски и тънкогласни. За да скроят такава шега, трябваше първо да се сдобият с кокили. Имаше, разбира се, още доста трошачи, на които би могло да им доскучае достатъчно, за да рискуват разходка до Академията.
– Покажи се и ще поговорим, ако толкова ти се иска! – почти развеселен допълни той.
– Ще си поговориш с дявола, хлапе! – Човекът с качулката излезе иззад ъгъла и пусна от шепата си малка метална муха. Тя имаше жило, подобно на спринцовка.
~ ~ ~
Тя спря стреснато, защото забеляза някакви дребни черни очички, които я изучаваха.
– Господи! Какво е това?!
Първоначалната й уплаха бързо премина в любопитство. Дивна втренчи поглед в малката стъклена кутия, от която я гледаха очичките. Животинчето беше сиво, с опашка, по-дълга от цялото му тяло.
– Опитомен плиш! Вече се е събудил! – гордо обяви Денис. – Хващат се много трудно и са опасни… Разнасят зарази, но не и ако го имаш от бебе…
Рейнстон се подсмихна.
– Не се бъзикай, Тим – намръщи се Денис. – Архимед е напълно чист и питомен!
Момчето извади животинката и я пусна да ходи по ръката му.
– Ли Китаеца го откри в един от изоставените трюмове. Трампи го с мен срещу скромен кредит за визофон.
– На Земята ги наричахме плъхове – поясни Рейнстон, тъй като Дивна все още гледаше животинчето с изненада. – Знае се, че оцеляват в почти всяка ситуация, също като хлебарките, но не предполагах, че са ни последвали и в космоса… “Плиш” идва от плъх. Думата е заимствана от малко известен славянски език.
– Роднини на мишките?! – най-сетне успя да си спомни нещо Дивна.
Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.
Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.
~ ~ ~
– Замисли се нещо… – Момчето леко докосна лакътя й.
– Загледах се – отрече Дивна и извърна глава. Погледът й несъзнателно потъна в будни, палави очи. Хубост и мистика извираха от тях, а бадемовата им форма придаваше на бялото детско лице особено нежно изражение. Момченцето тръсна назад тъмния си бретон. Лъскавата му коса отрази светлината на изкуствената луна.
– Давай, Ли! Ще ни открият, ако се мотаем наоколо!
Две абсолютно еднакви момичета дръпнаха хлапето за ръкавите и го повлякоха нанякъде. След тях подтичваше друго момче и бърбореше нещо на пресекулки.
– Кои са те? – попита Дивна, изпращайки ги с поглед.
– Не може да не ги забележи човек! Ли Китаеца и тризнаците Рост. Няма трошач, който да не си е патил от номерата им – ухили се Денис. – Талисманите на мегаклуба. Гениални са!
– Ли Китаеца – повтори унесено Дивна. “Това дете прилича на ангел!”, помисли си.
~ ~ ~
Въздушният футбол се оказа опасна и деликатна игра. Сърфирането със скайт между играчи, които се борят за леката, подвластна на въздушните течения топка, изглеждаше като опит за самоубийство по малко по-нетрадиционен начин. Дивна усети, че се стяга, когато миниатюрната фигурка на Любо профуча покрай грамадния в сравнение с него Ник, отне му топката и подавайки си за главичка, я насочи към Крис със завидна лекота. Също с глава, момичето подаде на Жоро, Ник вече беше до него, но Жоро успя да върне топката към Крис. Тя преодоля последователно Боби и Колин, като сърфираше с финес, и вкара първия гол за своя отбор.
– Не е честно! – веднага запротестира Боби. – Тя едва не ме уби!
– Като те е шубе, не играй! – гневно го парира Жоро. – Съвсем честно си беше. Страхотен гол, ако питаш мен!
– Ти не се обаждай! – изръмжа към брат си Ник.
– Никой не те е питал – допълни Боби.
– Винаги се разправяте – викна срещу двамата Любо. – Има гол, и това е!
– Да, бе, да – провикна се от вратата Васко.
– От теб ще е по-добра дори празна врата – ухили се Тит. – Тя поне има греди, които могат да увардят нещо!
– Къде зяпаш? Изобщо не се обаждай! – ядосано допълни Колин.
– Техният вратар да не е по-добър – не му остана длъжен Васко и се намръщи тежко.
Тит излезе от своята врата и се включи в подкрепа на Крис, която според Дивна се държеше най-достойно от всички тях.
– Винаги играете нечестно – викаше момичето. – Винаги сте недоволни, като ви бием!
– Ще играем или ще се караме? – озъби й се без желание Ник.
– Това гол ли беше или не, според теб? – още по-силно му кресна тя.
– Хайде, отговори й на въпроса – подхвана и Тит.
– Гол беше! И то какъв гол, смешни ви направи – вметна Жоро.
– Казах ли да не се обаждаш – отново го пресече брат му. – Още една дума и ще те смачкам! Един на нула не е кой знае каква преднина.
– Да, бе, да! – недоволстваше Васко. – Все аз съм вратар-играч и после на мен си го изкарвате.
– Млъквай или се махай – вбеси се Ник. – Продължаваме играта! Хайде, всички по местата си и внимавайте как летите!
Дивна стоеше онемяла до Денис. Никога през живота си не бе присъствала на толкова сериозен спор, който приключва така неочаквано приятелски.
– Не се плаши – усмихна се кривогледото момче. – Винаги правят така, но иначе са неразделни.
– Не се плаша – тихо отвърна Дивна. – Просто до този момент не бях виждала истински, живи деца.
Последното си го бе измърморила изпод нос. Денис се накани да я попита какво е казала, но играта привлече и неговото внимание.
Сърфирайки стремглаво, Ник преодоля Жоро, после Крис, Любо го изпусна и той би с ръка, но Тит се изпречи на пътя на топката и я прати далеч в обратна посока. Боби пръв стигна до нея. Подаде на Колин, но той му върна, защото Жоро го следеше неотлъчно. Любо се плъзна покрай Боби и му отне топката. Дивна не се сдържа и изръкопляска. Вратът я болеше да се взира над себе си, макар тренировъчният скайбол да се играеше на височина, не по-голяма от нормален човешки ръст. Топката отново беше у Ник. Той подаде на Колин, Колин на Боби, Крис се шмугна покрай него, овладя я за момент, опита да подаде на Жоро, но Ник го изпревари. Вратата беше близо. Тит бе излязъл твърде напред и му отне време да се върне. Разсейването му костваше точка за другия отбор.
– Гоооол! – крещеше Васко от своята врата.
– Гооооол! – викаха в хор Колин и Боби, сърфирайки триумфално около Крис и Жоро.
– Един на един, голяма работа – небрежно повдигна слабичките си раменца Любо.
~ ~ ~
Първият час от допълнителната практика приключи с рокендрол. В междучасието Марти изведе студентите на учебната писта.
– Тук е мястото за истинско суинг парти, но няма как да пуснем музиката – искрено съжали той.
Стас оглеждаше учебните кораби с презрение.
– Казвал съм… нищо не струват! – промърмори той. Питър, който бе спрял до него, явно го чу.
– Не могат да се мерят с тези на Тони Герг – каза той и Стас се подразни от тона му.
– Едно малко въздушно спарингче, момчета? Вие двамата… Най-големите! – Марти се завъртя покрай тях, сочейки към корабите. – Нааай-големите!
– Не говориш сериозно. – Рая застана на пътя му.
– Защо не? Говоря! Те наистина са…
– Аз съм навит! – Стас прониза с поглед Питър. – А?
– Както кажеш. – Изглеждаше спокоен. Никакви чувства не личаха по бледото му лице. Стас стисна юмруци. Кокалчетата му изпукаха.
– Хей, чухте ли? Елате всички… Елате тук! – викаше Марти.
Двамата състезатели се отправиха към най-близките изтребители.
Стас скочи в пилотската кабина, закопча с ентусиазъм предпазния колан и си сложи шлема. Спусна люка.
– Шантавите идеи на Марти… – чу собствения си, преобразен от комуникатора глас. – „Най-големите”! Ето, сега ще види кой колко е голям.
Момчето огледа пилотската кабина. Впечатлението, че е по-широка от стандартните, не беше ново за него. Провери лоста за управление, издърпа го, натисна няколко бутона на пулта и се притисна към облегалката на креслото. Опита се да се концентрира върху предстоящата надпревара. Не успя.
Отвън Марти се мъчеше с кода на люка към учебната писта. Явно знаеше и него, защото сега заподскача доволен около Рая.
– Най-големият!
Люкът започна да се вдига. В главата на Стас зажужа мисълта, че могат да ги хванат. Пулсът натисна шлема отвътре.
– Спокойно, Стас… Всичко ще е наред. Ще спечелиш. Ще върнем корабите на местата им… – Стас затаи дъх, сякаш се готвеше да скочи в басейн, пълен с ледени късове. Люкът вече зееше наполовина. – Никой няма да забележи, че сме… Пък и да забележат. Не могат да докажат кой го е направил. Може корабите да не са в изправност и горивото… да се е изпарило, примерно.
Той нерадостно се изсмя.
– Хей, Сташек, при сядането да не си уцелил лоста?
Стас включи микрофона си с рязък жест.
– Млъквай, Марти!
Приятели 
През април и май – бъдеще да е – ще издадем алманаха “ФантAstika 2008″ и книгите “Да пробудиш драконче” и “Дивна”. Ето с какви въпроси ви пишем сега:
1. Искате ли да участвате като По-желали в “Да пробудиш драконче”?
По-желалите са, най-общо, онези читатели, които застават с ум и сърце зад една книга – те вярват, че книгата заслужава да бъде издадена, разпространявана, четена.
Освен това По-желалите са хората, които ще съ-участват в дооформянето на книгата – като гласуват за различни варианти, между които се колебаем (например: кои читателски отзиви да включим на гърба й), или сами предлагат нови варианти.
Ако се чувствате По-желали – пишете ни името и фамилията си. Срокът е тази неделя (22 март).
Веднага ви даваме възможност да опитате По-желаването на практика:
2. Ако искате да предложите ваш читателски отзив за “Да пробудиш драконче” (с дължина до 200 знака, включително интервалите) – изпратете ни го до неделя, 22 март.
Целият текст на “Да пробудиш драконче” е публикуван в сайта на Николай Теллалов.
3. Искате ли да участвате като По-желали в “Дивна”?
Може да прочетете откъси – и да гласувате за илюстрации 
– от новия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките” в блога ни:
- част 1
- част 2
- част 3
Всеки понеделник публикуваме нови откъси и илюстрации. Навестявайте ни!
Ако вече сте По-желали – пратете ни името и фамилията си. Срок засега няма.
До седмица ще ви пратим и цените на трите издания – ако искате да направите предварителна поръчка.
Въпроси?
От кавалкадата: Кал:)н
