March 2009




Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

~ ~ ~

Колосор настрои сигнала направо на големия стенен екран. Видяното го вкамени за момент.

– Това моите транспортни капсули ли са? – отрони той, когато картината се фокусира.

– Цялата пратка оръжие за Източните станции… – Гласът на Хил стана още по-тънък.

На екрана се виждаше малко корабче. Приличаше на военните Стрели от най-ново поколение, но те се движеха на ято и някъде съвсем наблизо трябваше да е техният Лък. Освен това моделите Стрела се произвеждаха с бяла или бронзова външна обшивка, а цветовете на екрана бяха синьо и жълто.

Колосор почеса брадичката си.

В момента корабът обикаляше плавно около капсулите и пускаше по един изстрел в капака на програмното устройство. Въпреки подобрената защита, капсулата отказваше предварително заложения курс и започваше свободно падане в безкрайната бездна. Разбира се, само на екрана изглеждаше като падане. По-правилно беше да се каже, че съвсем скоро всички тези стройни редички щяха да се разпилеят из космоса без минимален шанс да бъдат спрени.

– Мръсен копелдак! – изрева Колосор и треперейки, обърна гръб на картината. – Малко ти остава, подла твар. Предсмъртно хапеш, за последно ти е…

– Добре ли сте, господин Колосор? – попита Хил.

– Не, не съм добре! – изкрещя в лицето му координаторът. – Но скоро ще се оправя! Помни това!

На екрана малкият кораб довършваше последните две капсули.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Питър бързаше по коридора и се прозяваше. Отново бе закъснял за лекции. Звукът от стъпките му отекваше надалеч и той се мъчеше да го догони. Направи му впечатление, че долавя ехо. Сякаш заедно с него вървеше още някой. “От безсънието ме хваща параноя. Макар че чуването на разни неща, които не съществуват, не се казваше така.”

Тогава забеляза сянката. Току-що беше свил зад поредния ъгъл. Една тъмна, качулата форма за миг се надвеси върху му. Той спря. Някой отзад направи още една крачка и също спря.

– Кой сте и какво искате? – попита Питър. Любопитството го беше разсънило окончателно.

– Остани на мястото си! – заповяда тежък глас.

– Малко се изсили май? Не се подчинявам на сенки – спокойно отговори Питър.

Реши, че това е номер на някой приятел трошач, който се е вмъкнал тук, за да го изплаши. Подхождаше отлично на Ли и тризнаците Рост, ала те бяха доста по-ниски и тънкогласни. За да скроят такава шега, трябваше първо да се сдобият с кокили. Имаше, разбира се, още доста трошачи, на които би могло да им доскучае достатъчно, за да рискуват разходка до Академията.

– Покажи се и ще поговорим, ако толкова ти се иска! – почти развеселен допълни той.

– Ще си поговориш с дявола, хлапе! – Човекът с качулката излезе иззад ъгъла и пусна от шепата си малка метална муха. Тя имаше жило, подобно на спринцовка.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Тя спря стреснато, защото забеляза някакви дребни черни очички, които я изучаваха.

– Господи! Какво е това?!

Първоначалната й уплаха бързо премина в любопитство. Дивна втренчи поглед в малката стъклена кутия, от която я гледаха очичките. Животинчето беше сиво, с опашка, по-дълга от цялото му тяло.

– Опитомен плиш! Вече се е събудил! – гордо обяви Денис. – Хващат се много трудно и са опасни… Разнасят зарази, но не и ако го имаш от бебе…

Рейнстон се подсмихна.

– Не се бъзикай, Тим – намръщи се Денис. – Архимед е напълно чист и питомен!

Момчето извади животинката и я пусна да ходи по ръката му.

– Ли Китаеца го откри в един от изоставените трюмове. Трампи го с мен срещу скромен кредит за визофон.

– На Земята ги наричахме плъхове – поясни Рейнстон, тъй като Дивна все още гледаше животинчето с изненада. – Знае се, че оцеляват в почти всяка ситуация, също като хлебарките, но не предполагах, че са ни последвали и в космоса… “Плиш” идва от плъх. Думата е заимствана от малко известен славянски език.

– Роднини на мишките?! – най-сетне успя да си спомни нещо Дивна.

илюстрация към Дивна



Нови откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

~ ~ ~

– Замисли се нещо… – Момчето леко докосна лакътя й.

– Загледах се – отрече Дивна и извърна глава. Погледът й несъзнателно потъна в будни, палави очи. Хубост и мистика извираха от тях, а бадемовата им форма придаваше на бялото детско лице особено нежно изражение. Момченцето тръсна назад тъмния си бретон. Лъскавата му коса отрази светлината на изкуствената луна.

– Давай, Ли! Ще ни открият, ако се мотаем наоколо!

Две абсолютно еднакви момичета дръпнаха хлапето за ръкавите и го повлякоха нанякъде. След тях подтичваше друго момче и бърбореше нещо на пресекулки.

– Кои са те? – попита Дивна, изпращайки ги с поглед.

– Не може да не ги забележи човек! Ли Китаеца и тризнаците Рост. Няма трошач, който да не си е патил от номерата им – ухили се Денис. – Талисманите на мегаклуба. Гениални са!

– Ли Китаеца – повтори унесено Дивна. “Това дете прилича на ангел!”, помисли си.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Въздушният футбол се оказа опасна и деликатна игра. Сърфирането със скайт между играчи, които се борят за леката, подвластна на въздушните течения топка, изглеждаше като опит за самоубийство по малко по-нетрадиционен начин. Дивна усети, че се стяга, когато миниатюрната фигурка на Любо профуча покрай грамадния в сравнение с него Ник, отне му топката и подавайки си за главичка, я насочи към Крис със завидна лекота. Също с глава, момичето подаде на Жоро, Ник вече беше до него, но Жоро успя да върне топката към Крис. Тя преодоля последователно Боби и Колин, като сърфираше с финес, и вкара първия гол за своя отбор.

– Не е честно! – веднага запротестира Боби. – Тя едва не ме уби!

– Като те е шубе, не играй! – гневно го парира Жоро. – Съвсем честно си беше. Страхотен гол, ако питаш мен!

– Ти не се обаждай! – изръмжа към брат си Ник.

– Никой не те е питал – допълни Боби.

– Винаги се разправяте – викна срещу двамата Любо. – Има гол, и това е!

– Да, бе, да – провикна се от вратата Васко.

– От теб ще е по-добра дори празна врата – ухили се Тит. – Тя поне има греди, които могат да увардят нещо!

– Къде зяпаш? Изобщо не се обаждай! – ядосано допълни Колин.

– Техният вратар да не е по-добър – не му остана длъжен Васко и се намръщи тежко.

Тит излезе от своята врата и се включи в подкрепа на Крис, която според Дивна се държеше най-достойно от всички тях.

– Винаги играете нечестно – викаше момичето. – Винаги сте недоволни, като ви бием!

– Ще играем или ще се караме? – озъби й се без желание Ник.

– Това гол ли беше или не, според теб? – още по-силно му кресна тя.

– Хайде, отговори й на въпроса – подхвана и Тит.

– Гол беше! И то какъв гол, смешни ви направи – вметна Жоро.

– Казах ли да не се обаждаш – отново го пресече брат му. – Още една дума и ще те смачкам! Един на нула не е кой знае каква преднина.

– Да, бе, да! – недоволстваше Васко. – Все аз съм вратар-играч и после на мен си го изкарвате.

– Млъквай или се махай – вбеси се Ник. – Продължаваме играта! Хайде, всички по местата си и внимавайте как летите!

Дивна стоеше онемяла до Денис. Никога през живота си не бе присъствала на толкова сериозен спор, който приключва така неочаквано приятелски.

– Не се плаши – усмихна се кривогледото момче. – Винаги правят така, но иначе са неразделни.

– Не се плаша – тихо отвърна Дивна. – Просто до този момент не бях виждала истински, живи деца.

Последното си го бе измърморила изпод нос. Денис се накани да я попита какво е казала, но играта привлече и неговото внимание.

Сърфирайки стремглаво, Ник преодоля Жоро, после Крис, Любо го изпусна и той би с ръка, но Тит се изпречи на пътя на топката и я прати далеч в обратна посока. Боби пръв стигна до нея. Подаде на Колин, но той му върна, защото Жоро го следеше неотлъчно. Любо се плъзна покрай Боби и му отне топката. Дивна не се сдържа и изръкопляска. Вратът я болеше да се взира над себе си, макар тренировъчният скайбол да се играеше на височина, не по-голяма от нормален човешки ръст. Топката отново беше у Ник. Той подаде на Колин, Колин на Боби, Крис се шмугна покрай него, овладя я за момент, опита да подаде на Жоро, но Ник го изпревари. Вратата беше близо. Тит бе излязъл твърде напред и му отне време да се върне. Разсейването му костваше точка за другия отбор.

– Гоооол! – крещеше Васко от своята врата.

– Гооооол! – викаха в хор Колин и Боби, сърфирайки триумфално около Крис и Жоро.

– Един на един, голяма работа – небрежно повдигна слабичките си раменца Любо.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Първият час от допълнителната практика приключи с рокендрол. В междучасието Марти изведе студентите на учебната писта.

– Тук е мястото за истинско суинг парти, но няма как да пуснем музиката – искрено съжали той.

Стас оглеждаше учебните кораби с презрение.

– Казвал съм… нищо не струват! – промърмори той. Питър, който бе спрял до него, явно го чу.

– Не могат да се мерят с тези на Тони Герг – каза той и Стас се подразни от тона му.

– Едно малко въздушно спарингче, момчета? Вие двамата… Най-големите! – Марти се завъртя покрай тях, сочейки към корабите. – Нааай-големите!

– Не говориш сериозно. – Рая застана на пътя му.

– Защо не? Говоря! Те наистина са…

– Аз съм навит! – Стас прониза с поглед Питър. – А?

– Както кажеш. – Изглеждаше спокоен. Никакви чувства не личаха по бледото му лице. Стас стисна юмруци. Кокалчетата му изпукаха.

– Хей, чухте ли? Елате всички… Елате тук! – викаше Марти.

Двамата състезатели се отправиха към най-близките изтребители.

Стас скочи в пилотската кабина, закопча с ентусиазъм предпазния колан и си сложи шлема. Спусна люка.

– Шантавите идеи на Марти… – чу собствения си, преобразен от комуникатора глас. – „Най-големите”! Ето, сега ще види кой колко е голям.

Момчето огледа пилотската кабина. Впечатлението, че е по-широка от стандартните, не беше ново за него. Провери лоста за управление, издърпа го, натисна няколко бутона на пулта и се притисна към облегалката на креслото. Опита се да се концентрира върху предстоящата надпревара. Не успя.

Отвън Марти се мъчеше с кода на люка към учебната писта. Явно знаеше и него, защото сега заподскача доволен около Рая.

– Най-големият!

Люкът започна да се вдига. В главата на Стас зажужа мисълта, че могат да ги хванат. Пулсът натисна шлема отвътре.

– Спокойно, Стас… Всичко ще е наред. Ще спечелиш. Ще върнем корабите на местата им… – Стас затаи дъх, сякаш се готвеше да скочи в басейн, пълен с ледени късове. Люкът вече зееше наполовина. – Никой няма да забележи, че сме… Пък и да забележат. Не могат да докажат кой го е направил. Може корабите да не са в изправност и горивото… да се е изпарило, примерно.

Той нерадостно се изсмя.

– Хей, Сташек, при сядането да не си уцелил лоста?

Стас включи микрофона си с рязък жест.

– Млъквай, Марти!

илюстрация към Дивна



Приятели 🙂

През април и май – бъдеще да е – ще издадем алманаха “ФантAstika 2008” и книгите “Да пробудиш драконче” и “Дивна”. Ето с какви въпроси ви пишем сега:

1. Искате ли да участвате като По-желали в “Да пробудиш драконче”?

По-желалите са, най-общо, онези читатели, които застават с ум и сърце зад една книга – те вярват, че книгата заслужава да бъде издадена, разпространявана, четена.

Освен това По-желалите са хората, които ще съ-участват в дооформянето на книгата – като гласуват за различни варианти, между които се колебаем (например: кои читателски отзиви да включим на гърба й), или сами предлагат нови варианти.

Ако се чувствате По-желали – пишете ни името и фамилията си. Срокът е тази неделя (22 март).

Веднага ви даваме възможност да опитате По-желаването на практика:

2. Ако искате да предложите ваш читателски отзив за “Да пробудиш драконче” (с дължина до 200 знака, включително интервалите) – изпратете ни го до неделя, 22 март.

Целият текст на “Да пробудиш драконче” е публикуван в сайта на Николай Теллалов.

3. Искате ли да участвате като По-желали в “Дивна”?

Може да прочетете откъси – и да гласувате за илюстрации 😀 – от новия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките” в блога ни:

част 1

част 2

част 3

Всеки понеделник публикуваме нови откъси и илюстрации. Навестявайте ни!

Ако вече сте По-желали – пратете ни името и фамилията си. Срок засега няма.

До седмица ще ви пратим и цените на трите издания – ако искате да направите предварителна поръчка.

Въпроси?

От кавалкадата: Кал:)н



Още откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване оттук; и ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително.

~ ~ ~

– Рая е готина мацка! – предупреди Марти, кискайки се хитричко, докато влизаха. – Такива не се срещат всеки ден!
– Не че срещах кой знае кого у дома.
– Еее, мен бе, слънце! Най-големия!
Стаята на Рая Мирова беше съвсем различна от очакванията на Дивна. Тя се почувства изгубена още щом прекрачи прага. Всичко – от слабото осветление до извадените от стените матраци, които бяха подредени на пода и обградени с ефирни червени завеси, закрепени върху лека алуминиева конструкция – излъчваше сладникавост. Ретро плакатите по стените, които показваха Рая и съквартирантката й в костюми на земни кабаретни актриси, бяха открито неприлични. Стопанката, млада мулатка, внушаваше същото. Дори мобикът й беше черен на червени сърчица.
– Казах ли ти? Най-голямата! – Марти смигна на Дивна. Тя му се усмихна плахо и побърза да се оттегли към един от матраците.
Беше й лесно да получи цялата необходима й информация за това момиче, без да задава въпроси. Че Рая е задочничка, разбра от синята й униформа. Червеното “П” говореше, че е от втори подготвителен курс.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

– Марти… Не ме дърпай така, какво има? – Момичето спря пред почти незабележимата в стената вратичка. – Марти?!
В очите му имаше нещо непознато. Той обаче се усмихна, отвори и посочи към скамейките в тясната беседка.
– Малко е като в затвор, но трябва да свикваме – каза и се изсмя. – Нищо няма, Дивна. Искам да те почерпя един шоколад или нещо там… Сок? Какво избираш?
Той седна въздишайки, облегна се на масичката и я разклати застрашително. Тя изпращя. Дивна я подпря, оглеждайки под нея за щети. За разрушаване на академична собственост следваха строги наказания.
– Сивичко – промърмори Марти.
– Да не би някой…
– Глупости! – пресече въпроса й той, избра си газиран сок от кухненския робот, извади сребриста манерка от джоба си и изсипа съдържанието й в голямата чаша. – Хубаво е, че ги пълни до половината. Все едно аз съм го програмирал.
Дивна проследи подскоците на пръстите му по плота на масичката.
– Мирише на…
– Алкохол! – отново я прекъсна Марти. – Искаш ли да опиташ?
Дивна искаше да попита всеки ден ли пият. В стаята на Рая го прие като кокетничене за пред момчетата.
– Но какво се е…
– Първо пиенето!
Дивна опита и се смръщи. Алкохолът беше повече от сока.
– Марти! – Тя отново надникна в очите му и желанието й да го критикува се изпари. Хвана свободната му ръка. Тази, чиито пръсти барабаняха по масичката. – Всичко… каквото и да е то… Всичко ще се оправи, Марти! Ти си най-големият… А за Стас, не се притеснявай, чуваш ли! С него мога да се разбера сама.
– Най-най-големият! – Той се пресегна и погали сплетената й в плитка коса. – Развържи я! – помоли.
– А… да, добре… – Дивна трескаво заизпълнява заръката.
– Не се бой, слънчице. Познаваме се. Косата ти е красива. Пусни я! Нека бъде свободна.
Дивна използва пръстите си вместо гребен. Едрите й къдри покриха раменете и гърба, а краищата им застлаха скамейката. Марти я гледаше усмихнат и някак успокоен.
– Какво има? Защо ме… Марти, трябва да ми кажеш!
– Почивам си. – Той се отпусна назад. – С теб се чувствам у дома. На сигурно съм.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

“Трошачите” беше шумно, шарено място, където всеки се забавляваше според своите си разбирания за купон. Най-шарени и шумни бяха скайтърите. Те профучаваха на групи над главите на останалите, правеха невероятни въздушни пируети и владееха скайтовете си така, все едно бяха жива част от телата им. Не беше лесно да си новак в това свободно общество. Ако си сам, можеше с часове да се луташ из тълпата, без някой да те заговори. За разлика от Академията обаче, тук човек можеше да поскита абсолютно необезпокояван от критични погледи и неми въпроси.
Изглеждаше невероятно, че правителството на Южната федерация допуска съществуването на такъв мегаклуб на станция, проектирана за висше учебно заведение. Дивна си спомни, че някога на мястото на “Трошачите” е имало писта. Беше чувала от баща си, че точно там са загинали двеста и седемнайсет студенти, заминаващи на екскурзия с учебна цел. Случаят бил потулен. Била построена чисто нова писта от другата страна на станцията, а старата – напълно изоставена. Никой не охранявал нейния отцепен сектор, а и нямало нужда, защото мястото се считало за опасно и негодно за използване. Първите бездомници попаднали там случайно. Вероятно авария ги принудила да шмугнат скаера си в някакъв отворен люк. След приземяването установили, че ако оправят херметизацията на люковете и позатегнат поддържащите системи, скоро ще могат да дишат без кислороден шлем, и решили да превърнат бившата писта в място за живеене. Южният координатор проявил милосърдие към тях, в памет на загиналите младежи. Настоял за прецизен ремонт на поддържащите системи, които предизвикали предишния инцидент, а също и да се проверяват на няколко месеца. Една от запечатаните врати на сектора била разблокирана, с оглед на евентуални спешни случаи. Този благороден жест подарил на трошачи и студенти “вратичка”, през която всеки аутсайдер можел да премине от другата страна – там, където животът е пълна противоположност на неговия.
Дивна откри, че й харесва да се разхожда безцелно из секторите. Не беше сигурна дали иска Питър да я види тук. Достатъчно й бе да се потопи в неговия свят и да го доизгради във фантазията си. Беше облякла яркожълта рокля, посипана с оранжеви сфери, и полупрозрачен клин. Ботушите й също бяха от яркожълта кожа. Преди да дойде в Академията, тя използваше този екип като домашно облекло, защото го намираше твърде пъстър, но предположението й, че ще е много подходящ за “Трошачите”, се оказа вярно. Тук почти всички бяха облечени в ярки цветове. Дивна за първи път видя младежи, носещи бижута за лице и “нишани”, които се оказаха просто подвижни татуировки. Момичетата бяха отрупали клепачите и бузите си със ситни звездички, изкуствени цветни камъчета или коронки за чело – нежни метални бижута във формата на корони, които придаваха на лицето екзотичен нюанс. Момчетата пък носеха дракони, черепи и всевъзможни чудовища в миниатюрни и много пъстри варианти. Те украсяваха предимно брадичките или шиите им.

илюстрация към Дивна



Продължаваме с илюстраните откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Припомнете си правилата за гласуване по илюстрациите тук.

И ни пишете, ако искате да поръчате бройки от романа предварително. 🙂

~ ~ ~

Тази нощ “Трошачите” приличаше на изоставена зоо-градина. Явно джакпотът на залаганията в гонките бе стигнал върхова точка. Дори турнирите по скайбол не предизвикваха такива емоции.
“Кошмарен гъч!”
Питър се оглеждаше напрегнато, докато вървеше през тълпата шумни тийнейджъри и отвръщаше вяло на поздравите и закачливите подвиквания. Беше истински подвиг да откриеш в “Трошачите” този, когото търсиш. Обикновено се случваше да срещнеш всеки друг, дори хлапета, които не си мяркал от месеци. Питър разчиташе на късмета и на приятелите си да му помогнат.
– Майко Академия… Как си, Пит! Заложи ли вече?!
– Само минавам. – Питър стисна здравата ръка на едно едро, червендалесто момче. На лявата му буза се кипреше лъскав дракон, който бълваше огън към челото му.
– Гледай да не отнесеш печалбата, хитрецо… Няма да ти го простим, да знаеш!
Едрото момче се разхили, смигайки. “Нишанът” на бузата му се разтресе.
– Хей, Ролан… Роланеее! – провикна се момчето, докато Питър се отдалечаваше. – Не всичко, което има две бузи, е лице… Ха-ха-ха, да знаеш!
Минавайки покрай хангара с надпис “Яромир стил”, Питър избърза, за да не се засече с рижавия бърборко, който изкарваше прехраната си, предлагайки дрехи втора употреба. Яромир често се навърташе покрай поддържащия персонал на Академията. Студентите го бяха засичали да рови из контейнерите с боклуци.
– Ей, Питър! Новата партида дойде, нали?
Яромир все пак го беше видял.
– Аха!
– Е, това е… Пак ще се завъртя при вас.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

– Нищо не разбирам! – разкрещя се Ник. – Не знам защо живеем така… Какво си ме зяпнал, Колин?!
– Изкарай си го на мен. Другите не са ти виновни за нищо! – каза Питър точно когато Ник тръгна да търси чист парцал, с който да изтрие лицето си.
– Имаш уникалната дарба да натрапваш присъствието си всеки път като се опитам да забравя, че те познавам – отсече Ник.
– Добро начало – криво се усмихна Питър. – Дай воля на гнева си! Ще го изтърпя.
– Що за човек си?! – Ник се взря в лицето му. Изумлението беше потушило гнева му. – Изпрати брат ми и братовчед ми на най-опасното място в галактиката! Как очакваш да се държа, Пит?! Да ръкопляскам на лудите тризнаци или да ти предложа една тренировъчна гонка?!
– Бях по-малък от брат ти, когато инсценирах екокатастрофата. – Питър издържа на острия му поглед и продължи хладно: – Сигурно затова не можем да се разберем. Жоро е голямо момче. Той има право на собствен избор и избра да поеме риска. Не го казвам, за да се правя на интересен. Аз наистина му вярвам, Ник! Вярвам, че ще се върне. Ще върне и Боби. Много често хлапетата се справят в трудни ситуации завидно добре в сравнение с такива като нас.

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Александър Барозов разговаря няколко часа със съветника от северните станции Харисън Хил и през цялото време чувството, че го въвличат в нещо идиотско, не го напускаше. Съмненията на Хил, че нелегитимно политическо сдружение се опитва да налага свои идеи, използвайки хакери от средите на Академията, му звучеше като нелепо оправдание за неспособността на колегата му да се справя с проблемните ситуации. Но откъде в техните глави се бе намерила фантазия, способна да роди това предположение?
Барозов не беше забравил как преди пет години едно хлапе наистина успя да наложи на управниците на Западните станции своята воля, но се съмняваше, че вече порасналият Питър Верелински би се занимавал с политика. Времената се меняха светкавично. Децата израстваха сякаш за дни. Заменяха идеализма и красивите мечти с прагматизъм и сухи планове за близкото бъдеще. Далечното оставяха на следващите поколения. Не се знаеше само кой ще създава тези следващи поколения. Богатите и образованите искаха свобода. Бедните и невежите търсеха “любов без последствия”.
“Човечеството остарява бързо…” – въздъхна Барозов и с мъка прогони спомените за собственото си безгрижно детство на Земята.
Едно от най-сериозните му провинения като дете беше свързано с изследването на стар военен бункер в избата на близкия жилищен блок. Беше начертал карта по разказите на момчетата от квартала и предложи тайната си срещу най-скъпото и изпитано през годините приятелство. Това с Мартин Асов-старши.
“Колко бързо се движи всичко… Мъртви сме много преди телата ни да престанат да функционират” – още веднъж въздъхна Барозов.

илюстрация към Дивна

Next Page »