November 2009



33 приказки и половина

корица на _33 приказки и половина_

Калин Ненов

Чудеса!
Да, чудеса. Понякога ти падат върху главата. Вървя си аз по улицата и изведнъж някой ме замеря с нещо. Кестенът, моля ви се! Изгледал си децата и сега ги гони от къщи, защото догодина щял да си ражда други. На всичко отгоре и лукав. Убеждава ме да си събера колкото искам, да ги пека, да ги варя, но ако може тези трите, най-дебелите, да ги посадя в двора.
– Как ли не? – отвърнах му аз. – Та като пораснат и те, да ме замерят с разни падащи предмети.
И ги посадих в парка пред кметството. Когато пораснат, нека си ръсят децата върху главата на кмета. Ние защо сме го избрали? Да ни пази от неприятности!
А когато някоя приказка ви кацне на прозореца, много внимавайте да не я изпуснете. Тези приказки са много красиви. Някои от тях са дребни, сиви и приличат досущ на врабчета, но вие не се заблуждавайте – това са великолепни приказки! И са много храбри. Чирикат и в студ, и в пек, вият гнезда от някакви си клечки, снасят яйчица и от тях се люпят нови малки приказки. Уверявам ви: приказките, които се люпят от яйца, са най-интересните. Защото от яйце какво ли не излиза! Може – синигерче, може патенце, а може и змийче, и крокодилче. Ами костенурките? Ами рибите? Ако ядете хайвер, трябва да знаете, че като някой великан на една закуска сте излапали хиляди рибешки яйца. Е, какво? Нали и ние трябва да живеем!

– Не съм се изгърбил от старост – заяви мостът, след като го попитах как се чувства. Аз съм си такъв от близо две хиляди години и мисля да си остана такъв поне още толкова време. Аз не се гърбя, а обгръщам пътя, който тече под мен.
– Искаш да кажеш, че тая речица е воден път? Не е ли малко пресилено?
– Ти какво разбираш под „воден път“? – поиска да знае мостът.
– Реки, по които плават кораби или поне лодки и салове.
– И под мен плават разни плавателни съдове. Този върбов лист – виждаш ли го?… Той носи четири много важни водни бълхи.
– Че какво им е важното? Те дори не се виждат!
– А ти да не си по-важна? И те не те виждат.

Третото дръвче го отгледа истински професионалист-растениевъд, по всички правила на науката – в образцов разсадник, при най-подходящи условия. Обгърна го с грижи и внимание. Когато то стигна определения ръст, го извади от земята, подряза корените му и го даде на работници-специалисти. Те го посадиха на булеварда. И дръвчето щеше да стане за чудо и приказ, ако един завеян камион не се беше заплеснал. Ама толкова се заплесна, че се качи на тротоара и прекърши невинното дръвче по най-противен начин. Не се извини дори! Отпраши, без да се обърне, и… аз не ги обичам такива камиони и предлагам да ги заклеймяваме с надпис „у“, което ще рече „убиец“. На пролетта останката от това убито дръвче се съживи, пусна филизи, но какво ще се оформи от тях? Утре ще ида в разсадника и ще помоля да се погрижат за дръвчето – да го подкрепят, да го подкастрят, дано заприлича пак на дръвче, а не на някакъв загадъчен храст. Но дори и да израсне стройно и красиво, аз предварително заявявам на разните автомобили-убийци, че подобни постъпки не им правят чест. Никое дърво не е скочило върху някой камион, за да го троши, нали?

Какво бе, кученце? Май си се изгубило. Я да видим. Взех го аз на ръце, погледнах каишката му, а там пише: „Вит“ 3. (…) Ха, ето и „Вит“. Номер три. Звъня. Излиза една уж мила жена, а почва да ми се кара:
– Лошо момиче! Ако знаеш колко съм ти сърдита!
А аз гледам и мигам.
Жената отключи входната врата, взе кученцето и ми се усмихна. Ох, слава богу, тези думи не били за мен. (…) Влязохме. Лошото момиче рипна от ръцете на стопанката си и се хвърли да ухажва един млад господин, който седеше на килима и майстореше нещо от кубчета. Господинът, на свой ред, почна да се възмущава и дори да заплашва:
– Лиске, ако още веднъж избягаш, ще те вържем, пък ти си плачи колкото щеш. И гледай да не ми бутнеш строежа.
– Това кула ли е? – попитах аз.
– И какво, ако е кула? – беше не особено любезният отговор.
– Как какво? Може в нея да си заточил някоя принцеса. Де да те знам какъв вълшебник си?
Момчето отвори широко очи и ме загледа като че ли съм извънземна. Но много бързо набра кураж и се заинтересува:
– Абе ти наред ли си?
Жената се обади, притеснена:
– Моля ти се, Жорко, така ли се говори? Госпожата ни е гостенка.
– А ти чуваш ли я тя как ми говори? – възрази въпросният Жорко.
– Както искам, така ще си говоря, а ти ако щеш, ме слушай, ако не – реди си тъпия строеж.
Е, явно така трябва да се беседва с младото поколение. Жорко заряза кубчетата и дойде при мен.
– Ти знаеш ли, че си готина?
– Не знам. Не я харесвам тази дума „готина“. Може да съм симпатична.

Ето какви приказки разправя Дани:
– Едно време на хълма живеели едни хора – траки. Те си гледали коне. Да, ама дошли други хора – римляни – и казали: „Дайте тепето!“ На траките не им се давало… и почнали да се бият. Били се, били се, римляните надвили, взели хълма и си направили грамаден театър. Там играели пиеси. Както играели, пристигнали българите и се развикали: „Какви са тия представления? Я да се махате оттук!“ И ги изгонили. После дошли още народи – и славяни, и ромеи, и арменци… И всички почнали да си правят кой каквото иска: черкви, улици, къщи… И взели да се карат на кого е това тепе. Като чули тая работа, турците си рекли: „Двама се карат, третият печели“ – и на бърза ръка превзели хълма. И чак тогава попитали: „Абе как се казва тоя град най-отгоре?“ А пък в града всички били измрели. Останали само един бухал и една коза. Бухалът бухал нощем: „Фи-ли-по-пол, Фи-ли-по-пол“. Пък козата си знаела само едно: „Филибеее, Фили-беее“. Турците помислили: „Бухалът е учена птица, я да го разпитаме по-подробно“. Бухалът им обяснил: „Града го е оградил със стена цар Филип Македонски и го кръстил Филипопол, сиреч – Филиповград.“ Но козата през цялото време повтаряла: „Нее! Фили-беее! Фили-беее, Фили-беее!“ Пък турците не слушали кое е вярно, ами кое се повтаря по-често. И кръстили града Филибе. Хората-българи пък се ядосали по едно време, викнали: „Няма все да е както вие казвате!“, вдигнали въстание, освободили града и му дали името Пловдив. Оттогава тоя град се подголемил и тръгнал да слиза от тепето. Проснал се наляво, надясно, стигнал чак до комплекс „Тракия“.

Сигурно знаете, че хиляди хора по света гонят съня си. Възрастните – с работа, с кафета, с развлечения, а децата просто не искат да заспиват. Да, това е известно на всички, но само аз знам къде отиват прогонените сънища.
Сънищата са крехки и обидчиви. Когато ги изпъдят, не се връщат обратно за нищо на света. Някои се закачват по паяжинките, други се сгушват под паднало листо, трети се настаняват върху прецъфтяло глухарче, люлеят се, докато вятърът отнесе люлчицата им, а след това скитат, бездомни. По-палавите кацат по мустачките на заспалите котета и ги карат да кихат насън или гъделичкат птичетата в гнездата и тогава те писукат нощем тихичко.
Но, съгласете се, това не е живот – все да скиташ и да скиташ! И ето, събраха се веднъж прогонените сънища и си основаха град. И то какъв град!
Той се намира малко отвъд света.
В центъра му се издига дворец, изграден от вкаменени облаци, с прозорци от слънчеви зайчета, врати от лунен блясък и фонтани от звездни лъчи.
Сега в залите на двореца танцуват прогонени сънища, а Сънчо им свири на мандолина.

Още любими откъси – тук.

Книгата е подходяща за читатели на: всяка членоразделна възраст

Препоръчват ви я и: Габриела Петрова; Атанас П. Славов; Мирослав Моравски; Лора Бранева; Валентина Димова; Вяра Крушкова

Коричната цена на “33 приказки и половина” е 4,95 лв. Може да си я вземете от повечето книжарници или направо от издателството.


Макс – момчето от реалния свят
Злостоик

корица на _Макс - момчето от реалния свят_

корица на _Злостоик_

Калин Ненов

Максим ровеше съсредоточено в супата си, докато баща му, обикаляйки нервно из стаите, изнасяше дежурната си неделна „проповед“. Всяка неделя едно и също. Едни и същи думи, изречени с една и съща интонация, отправени не към него, а към гузната съвест на вечно заетия татко, който от време на време трябваше да се занимава и с възпитаването на сина си.
– Когато аз бях дете, си знаех мястото. Всеки e длъжен да има точна представа за собственото си място в този живот! – Бащата хвърли един много сърдит поглед откъм гърба на сина си и насочи вниманието си върху разтворения ученически бележник в ръката му. – Дъвче дъвка в час! Сигурно е било жизнено важно да го направиш, защото нямам друго обяснение…
Момчето се престори, че не слуша.
– Говори и разсейва съучениците си в час по български език… Спи и гледа през прозореца в час по математика!
Тук момчето се изсмя.
– О, да! – извиси глас баща му. – Много ти е весело! Три забележки за една седмица, Максим! Осъзнаваш ли какво означава това?
– Смея се, защото не е възможно да спя и да гледам през прозореца в един и същ момент – възрази Макс.

илюстрация към _Макс - момчето от реалния свят_

Баба му подвикна още нещо и протътри крака в отбой. В тъмнината на стаята просветваше само зелената лампичка под екрана на монитора. Макс се замисли за момент, но не изпита желание да влезе в интернет. От известно време чатът бе започнал да го отегчава. Струваше му се, че всички стаи са пълни с клонирани неудачници, с които е невъзможно да си поговориш за истински неща. Те (както нерядко постъпваше и самият той) бяха прекалено заети да рисуват измислен образ, който най-добре би пасвал на избрания от тях ник. Макс се подсмихна, спомняйки си, че последния път, под влияние на най-новото DVD в колекцията на баща си, се представяше като Анакин Скайуокър.
– Това беше яко – измърмори през вкисната усмивка. Сега го интересуваше с кого може да поговори като Максим. Без никакви преструвки. Баща му не умееше да слуша. Баба му също предпочиташе да говори, а дядо му беше зает или уморен. Макс не искаше да се оправдава, но може би забележките му за лошо поведение в час бяха провокирани от липсата на внимание у дома. Той се хвърли по гръб в леглото си и отправил взор към тъмнината, се отдаде на отчаянието.
„Не е честно!“
Светът около него беше така безпощадно безразличен към съществуването му, че спокойно можеше да не излиза от стаята си цял живот. Искаше му се да може да го направи – да го намерят след сто години, с посивели коси и брада, дълги колкото него. Пораснал спейки. Остарял и умрял спейки.
„Не е честно!“
Макс имаше енергия за живот. Той не желаеше да спи. Искаше всичко да зависи от него. Да е силен, смел и да побеждава. Не искаше само едно…
– Да съм тук! На това място. С тези хора…
Детето заби нокти в завивките, изливайки цялата страст за промяна в този полугласен протест. Желанието замъгли съзнанието му и даде път на мечтите, в които можеше да бъде където и какъвто пожелае. Толкова искрено, силно и отчаяно поиска да забрави къде се намира, че очите го заболяха от стискане.

– Всъщност дори не знам къде съм – въздъхна той.
– В Мечтирия! – побърза да отговори Хехе.
– Мечтирия? Какво е „мечтирия“, Хехе? Звучи интересно… като нещо, свързано с мечти.
– Това е нереалният свят – обясни жълтуркото. – Правилно се досети! Мечтирия е изградена от мечти.
– Страхотно! – зарадва се момчето.
– Не винаги е страхотно – предупреди го Хехе. – Не всички човешки мечти са добри. Мечтирия е красив, но и опасен свят.
Макс се огледа, в опит да открие опровержение на тези думи, но гигантските дървета и слабата слънчева светлина стопиха ентусиазма му. Не знаеше нищо за този свят! Как му беше хрумнало, че може ей тъй да се гмурне в мечтите си?! И при това сам?
– Имам нужда от приятел. Истински приятел, Хехе!
В огромните тъжни очи за миг проблесна надежда.
– Ще ми станеш приятел?!
Но преди детето да потвърди, Хехе отново се натъжи и поклати кръглата си глава.
– Не бива – каза той с треперещ глас. – Всички в Мечтирия ще ти се подиграват!
– Може би… – Макс въздъхна още веднъж, този път с облекчение – … съм свикнал!
Двамата се погледнаха и спонтанно се прегърнаха. „Приятел!“ – мислеше си всеки от тях. Някой, който искрено се нуждае точно от теб. Иска да бъде точно с теб. И никога няма да ти се подиграва!

илюстрация към _Макс - момчето от реалния свят_

– Коя е Далена?
– Бивш човек… Когато дойде в Мечтирия, в реалния свят вещиците били изгаряни на клада.
– Толкова отдавна?! – Макс заглуши с ръка възклицанието и му кимна да продължи.
– Набедили майка ѝ, заради цвета на косата. Изгорили я, но преди да се върнат за детето, то употребило най-силната магия във вашия свят – Очите на Макс се разшириха от любопитство. – Искрено, силно и непреодолимо желание за промяна… Така дойде и ти!
Макс си припомни чувството, което го бе пренесло в Мечтирия. Беше поискал нещо толкова силно, че то бе станало. Не му беше хрумвало, че това би могло да бъде тайнствено магическо заклинание.

илюстрация към _Макс - момчето от реалния свят_

„Тя е момиче! Разгневено, малко опасно, но твърде красиво момиче!“
Вероятно варколът ѝ бе преотстъпил само правото на съществуване в Мечтирия, но не и външния си вид. Макс проследи очарован изящната, отдалечаваща се фигурка.
Хехе изчака спотаен, докато шумът утихне, и също надигна глава.

– Не ми каза, че е толкова красива – притеснено облиза устни Макс. Никога досега не си бе позволявал да говори така пред някого.
– „Красив“ все още не означава „добър“…

илюстрация към _Макс - момчето от реалния свят_

Помисли си, че много скоро ще заобича този свят и ще го приеме като свой. Тук имаше приятели. Беше силен и от него се очакваше нещо голямо и хубаво. Можеше да бъде на страната на добрите, без да му се налага да търпи злобни или обидни подмятания заради това, както често се случваше в реалността. Чувстваше се променен и голям. По-умен и по-отговорен, а това го изпълваше с желание да оправдае очакванията на светлите обитатели на Мечтирия. В реалността никой никога не бе поискал от него нещо повече от шестица по математика.

илюстрация към _Злостоик_

– Колко си глупав! Не виждаш ли, че мога да те очистя още сега? – извика в лицето му.
– Една баня ще ми дойде добре. – Макс се усмихна измъчено.
Далена възпря яростта си. Беше объркана и изненадана. Това хилаво момче, смазано в “Мъртвешката прегръдка“, се шегуваше. Животът му зависеше от нея, а той се шегуваше. Ако не е магия, каква е силата, която го прави такъв?

илюстрация към _Злостоик_

– Когато човек е уверен в успеха си, той непременно го постига – подкрепи го един от камолините. – Тъжното е, че повечето хора използват силата на това вълшебство неправилно. Чували сме, че в реалността много често „добър“ и „успял“ са противоположни понятия.

илюстрация към _Макс - момчето от реалния свят_

– Мислиш ли, че ще ни нападнат и там? – притеснено попита Макс. – Загинаха толкова невинни съществувания.
– Съществуванията не се делят на невинни и виновни – отговори камолинът. – Кой може да определи тези категории? Мислиш ли, че някой е абсолютно невинен?
– Но те умряха заради мен! – възрази момчето.
– Умряха, защитавайки своята кауза – поправи го камолинът.

Хей-брей, кой е той?
Много странен и различен
наш герой, наш герой…
Той на никой не прилича!

Хей-брей, кой е той?
Днес хехетата откриха
истински голям герой…
От забрава се спасиха!

„Истинска знаменитост! – подсмихна се момчето. – Не бих желал да съм на негово място. Славата е досадна точно толкова, колкото и пълната неизвестност.“
– Искаш ли да тръгвате? – попита представителят.
Макс кимна утвърдително.
– Грижи се за него. Той е по-особен – добави жълтуркото. – Ако онази сутрин беше срещнал някой друг от вида ни, нямаше да избереш точно него за приятел…
– Приятелите не се избират като играчките – тихо каза момчето.

илюстрация към _Макс - момчето от реалния свят_

Хралупата на Далена беше по-специално място. Тя живееше в нея. Слънце ѝ бе подарил голямо хралупесто дърво, което предоставяше просторно жилище с три изхода. С помощта на дистите, Малката вещица го беше обзавела с плетени от суха трева постелки, разноцветни възглавнички от пух и майсторски изработени съдове и прибори за хранене. Хехе често казваше, че Макс би се чувствал добре в това жилище. Според Далена, Макс би се чувствал добре на всяко място. Той не чакаше нещата да му се случват. Сам изграждаше своя свят.

илюстрация към _Злостоик_

– Злостоик не дойде по свое желание – тихо продължи Ле Фейт. – Далена и Хехе потвърдиха предположението ми, че нашият свят го обърква и плаши! Видът на съществуванията, битът и порядките, грауата и хелтето… Тук всичко му изглежда чуждо, враждебно, непонятно. Не е нужно да си Злостоик, за да намразиш такъв свят, ако не идваш по своя воля.
– Далена е бивш човек. Външно по нищо не се различава от него, затова не ѝ е сторил зло. В неговите очи тя е единственото нормално съществуване тук! – Туту приблиза устни, а козината му настръхна.
– Засега! – Ле Фейт избледня. – Когато си безпомощен или паникьосан, не те интересува какво причиняваш на тези, които срещаш по пътя си. Нещастието кара слабите духом съществувания да търсят възмездие за неприятностите си. Идва момент, в който всички им изглеждат лично виновни за сполетелите ги беди.
– Може би точно това е Злостоик! – проговори Драгорон Ли.

илюстрация към _Злостоик_

Тя хвърли още един поглед на принсуз Йокин и кой знае защо си спомни за Макс. Той я спасяваше винаги когато я намереше в беда. Правеше го спонтанно. Дори когато тя го дебнеше, за да го убие.
„Ако правиш добро само на добрите…“ – казваше майка ѝ.
– Ако правиш добро само на тези, от които очакваш същото, тогава с какво се различаваш от злодеите – тихо отрониха устните на момичето.

илюстрация към _Злостоик_

…дори в Мечтирия няма пряк път дотам, където си струва да отидеш.

Още любими откъси – тук.

Книгите са подходящи за читатели на: 7–14 год.

Препоръчват ви ги и: Габриела Петрова; Владимир Венков (с уговорката: за млади и “пресни” читатели); Ангел Петров

Коричната цена на “Макс – момчето от реалния свят” е 7 лв., на “Злостоик” – 8,50 лв. Приятелските им цени (ако ги поръчате от нас) са съответно 6 и 7 лв.



Приятели –

До края на седмицата “Слънце недосегаемо“, новият роман на Николай Теллалов от “змейската поредица”, влиза в печатницата. Йей! 🙂

Ако искате да си поръчате – пишете ни (на poslednorog в gmail.com) колко “Слънцета”, и кои части от България/света обитавате. Срок няма. 😉

Ако искате да предплатите (ще сме благодарни много) – тук е обяснено как. Може да го сторите по всяко време, но до края на ноември ще ни е особено от помощ.

Бъдете!



А творчеството продължава да краси Човешката. 😀

Дванайсетгодишната Мария Белчева от казанлъшкия клуб “Светлини сред сенките” спечели трета награда в конкурса на Ай Би Ес България “Моята зелена идея” с приказката “Дупка в небето“.

~ ~ ~

От май месец досега Нели Иванова заслужи:

  1. Второ място – Средношколски поетичен конкурс „Възкресения”, Добрич, 2009 – за стихотворението “Милион и едно
  2. Награда за млад поет до 25 години – Конкурс за поезия „В полите на Витоша”, София, 2009 – за “Без дрехи
  3. Първо място за проза – Национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика “Стоян Михайловски”, Русе, 2009 – за “Днес не е ден за мартини”
  4. Диплом за отлично представяне – Национален поетичен конкурс „Вишнев цвят – с дъх на пробуждане”, Казанлък, 2009 – за “Вишнево пробуждане
  5. Първо място за поезия – „Петя Дубарова”, Бургас, 2009 – за “Милион и едно
  6. Трето място за поезия – Международен литературен конкурс „Изкуство против дрогата”, Шумен, 2009 – за “Бартер” (предстои публикуване онлайн)
  7. Поощрителна награда  – Национален младежки поетичен конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, Стара Загора, 2009 – за “Шепот

(По непроверена информация, отсега нататък Нели Иванова щяла да бъде автоматично дисквалифицирана от участие в конкурси, за да имат шанс и други млади хора да се изявят. :D)

~ ~ ~

Още една поощрителна награда от конкурса “Веселин Ханчев” 2009 отиде при Димитър Манолов за стихотворението без име.

~ ~ ~

Като финалист в конкурса на БНТ “Големият избор“, Светослав Александров пътува до Брюксел –  и разказа за това.

~ ~ ~

Александър Василев бе отличен на Националния конкурс за есеистика “Цветан Стоянов” с включване в сборника “Изсечена ли е Броселиандовата гора”. Неговото есе “Дело номер 68 БГ1” описва съдебен процес на магьосника Мерлин срещу Азис. (Предстои публикуване онлайн.)

~ ~ ~

На 23.10.2009 излезе дебютният албум на група “Кът” “Сглобен от парчета”. Даваме думата на Мирослав Моравски, вокалист и китарист:

Заглавието, освен че е част от песен в албума, е и част от реалността – песните ни са “сглобени” от неща преживени и мечтани, които сме споделили един с друг чрез музиката, а сега и с вас. Албумът е кратък – само осем композиции, но дълго време “отчуван” от сърцата и безсънните ни нощи.

Части от него можете да чуете на сайта ни, a пет цели парчета – в майспейс профила.

Но истината за Кът наяве е на живо… 🙂

Скоро албумът ще се предлага в музикалната мрежа. Ако искате да си го поръчате направо от нас – пишете на Миро (masssay -в- gmail.com) или на Човешката (poslednorog -в- gmail.com). Приятелската му цена е 10 лв. Ако сте спонсорски настроени – може и повече. 😉

~ ~ ~

Международният конкурс за фантастичен разказ “Златен Кан” 2009 ощастливи Валентина Димова с трета награда – за “Зелените мисли на Уторпия” – и Калин Ненов с втора награда – за “Триптих за Юнаци и злодеи” (предстои публикация онлайн).

35 отличени творби измежду участвалите над 370 са публикувани в трите сборника “Златен Кан”. Може да разгледате съдържанието им в “Новини от българския фантастичен фендъм” (разказите на Валя и Калин са в том първи; а половината от том трети е посветена на нова повест на Янчо Чолаков).

Сборниците се продават в книжарниците за 10 лв. всеки. Може да ги поръчате с отстъпка (9 лв. за един, или 25 лв. за комплект от трите) направо от организаторите – Кънчо Кожухаров, 0889 236920, kan -в- gbg.bg – или от нас (poslednorog -в- gmail.com).

~ ~ ~

Питър Бийгъл бе номиниран за Световната награда за фентъзи 2009 в категориите “повест” (Novella) – за “Uncle Chaim and Aunt Rifke and the Angel” – и сборник – за Strange Roads (който съдържа номинираната повест).



Приятели 🙂

Преди десетина дни обявихме мечтата си този декември да издадем “Слънце недосегаемо” на Николай Теллалов – с ваша помощ.

В тази вест ще публикуваме събраните до момента поръчки и средства.

До: 22 ноември
Поръчани: 168 Слънцета
Получени: 1232 лева

Ако искате да помогнете – прочетете как.

Освен това:

– Днес добавихме нов откъс от “Слънце недосегаемо” за четене – ето го.

– Ако искате да си купите “Царска заръка” и “Пълноземие”, втора и трета книга от “змейската” поредица: потърсете ги на маса 6 на пл. “Славейков” или ги поръчайте от издателство “Квазар”: ivan -@- kuasar-bg.com, тел. (02) 9753716 или 0888 952848. Цената на “Царска заръка” е 5 лева, на “Пълноземие” – 10 лв.

Слънчеем!
К)

Next Page »