April 2010




Приятели 🙂

Припомняме, че следващата младежка писателска мини-работилница е в събота, 1 май, от 18 до 20 часа на ул. „Ангиста“ 8 (София). В нея ще участват Десислава Темелкова с разказа „Цена“, Дина Сиракова с откъс от романа „Хамеликс“ и Крис Гачев с откъс от „Грешник“. Водещи ще бъдат Калин Ненов и Димитър Манолов.

Ако има поне двама желаещи (но не повече от трима – иначе не можем да ви обърнем достатъчно внимание 🙂 ) – ще проведем още една мини-работилница в неделя, 2 май, в същите часове и на същото място. За целта моля да ни пишете (тук или на мейла) най-късно до събота. Припомнете си условията.

Ако искате само да слушате – добре сте ни дошли още в събота.

До среща!
К)

~ ~ ~

1. Погледите на Б, В и Г бяха приковани в умиращия Д, който обаче явно изобщо не се притесняваше от това.
– Това на нищо не прилича! Ще се оплача на Е! – нареждаше ядно той. – Уж щяхте само да ме дърпате за хобота, пък накрая свърших с куршум в черепа! Как ще ходя сега с тая дупка в тиквоча, а? Все едно на челото ми да пише, че съм гърмян? Че това ще ми съсипе бизнеса! Мислите ли, че клиентите ми ще останат при мен? Ма много ясно, че няма да останат! Всеки ще си каже: „Охо, тоя са го гърмяли, значи не му е чиста работатата… Я да си намерим друг човек, че току-виж опаткали Д и ни завлекли с две-три милиончета…“
В този миг милостивата съдба най-накрая сложи край на предсмъртните мъки на Д и той напусна този свят насред разпаления си монолог пред три мутри (едната от които бивш попфолк изпълнител) и един окабелител (с голямо бъдеще в занаята). Е, монологът му не можеше да се сравнява с този на Хамлет, ала от друга страна беше къде-къде по-реалистичен.

2. „Всеки трябва да живее дълго, но никой не бива да бъде стар.“ Оскар Уайлд отива по-далече: „Любимците на боговете с годините стават все по-млади.“ Оскар Уайлд. Само с деветнайсет години по-млад от Б. Съвременници. Какво е било това време, та е създало такива съвременници? Гарибалди, Бисмарк, Достоевски, Толстой, Дизраели, Зола, Дюма, Ибсен, Вагенр, Лист, Верди, Менделеев, Жул Верн, Дега, Реноар… Ако биха могли да се съберат заедно…
А може би някой от тях е чул, че виенският вестник „Neue Freie Presse” е писал за обесването на някакъв си Б и за обир в Арабаконак, извършен от руски и панславистически агенти, и за заловените архиви на Б, същите онези, които В скрил в сръбското посолство в Букурещ, а турски агенти ги получили чрез подкуп? И е обърнал внимание толкова, колкото аз на съобщенията за безредици из Африка и че били застреляни двайсет души.
Понякога ми идва наум: моят любим съвременник, човекът, който ще ме разбере напълно, може би живее в Сидни или умира от глад някъде в щата Пенджаб?
А пък жената, с която бих искал да свърша дните си – моят двойник по ум и дух, моята Принцеса, моята велика любов, се намира през девет земи в десета и от нея ми е останала една глупава записка в едно глупаво тефтерче.
Защо я помня? Защо сънувам уличка край стара черква и жена в бяло, която отминава без да ме види?
Ако ти, В, начаса не скочиш от леглото, ще те накарам да изхвърлиш сметта, да нахраниш котарака на Г, да опържиш…
А, не, ставам, ставам.

3. В малкото си свободни моменти Б беше доста отнесен и необщителен и макар видимо да се радваше на посещенията на В, не успяваше да му обърне кой знае какво внимание. В сметна за подходящо да му спести разкритията за наличието на друг, отвратителен Б в едно шлякано паралелно измерение. Не виждаше причина да го притеснява, при това именно сега. Не така обаче стояха нещата с Г. С нея героят ни прекарваше всеки път все повече време, доколкото, разбира се, приличието и моралът на епохата, в която се срещаха, позволяваха това по отношение на двама неженени и несгодени млади човека. На нея В сподели всичко относно шлякания Б, при това, не на части и постепенно, а наведнъж, цялото накуп, както му беше стоварено на самия него от немилостивите обстоятелства. Г прояви почти пълно разбиране спрямо описаните събития, като се въздържа да приеме единствено съществуването на интелигентни газообразни форми на живот, но тази нейна сдържаност се дължеше не толкова на дълбоката й привързаност към източноправославната традиция, а най-вече на факта, че бе отрасла в епоха, в която научната фантастика все още не бе дала своя принос в развитието на човешкото въображение.

4. – Не мога! – A се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Б, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…
„Трябваше да те следя.“
„Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.“
„Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?“
„Добре, A, както кажеш.“
„Какво да кажа? К’во да кажа?“
A се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на В. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и A не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…
„Идиот съм!“

5. – Б, археолог.
Тя подаде ръка на господина с изпъкнали лупи на очилата, които придаваха неестествена големина на очите му, но не променяха благия израз. Челото му се сбърчи, издавайки напрежение. А венецът коса на темето му се раздвижи.
– Доктор В – заяви той. – Работя като историк в Боде Музей, в Берлин.
– Каква е специалността ви?
– Ранно християнство и византийски период. А вашата?
– Влекат ме теми за тракийската археология и орфизма.
Докторът замълча за секунди, после възкликна заинтересуван:
– О, виж ти!
В този момент непознатията мъж с татуировката се върна на масата и седна до Б. Тя усети мириса му, но не се обърна. Не искаше да покаже, че е разбрала за присъствието му.
– Запознат ли сте с темата?
– Частично… Дори днес имах малък досег с нея…
– Какво имате предвид? Нещо за изложбата?
– Може да се каже…. Един от най-дискутираните артефакти с образа на Орфей, но… Не е редно да говоря за това. По какъв повод сте тук – разкопки или конференцията?
– Конференцията. Събирам материали за документалната си книга.
– О! – възкликна той почти разочаровано. – Изглеждате млада и хубава жена.
– Не е ли редно младите жени да пишат?
– Случва се рядко…

6. – Говорих с Б! Обади ми се по телефона вчера, цял ден се опитвам да се свържа с теб, за да ти разкажа.
– И какво?
– Връща се в началото на октомври. Ще показва много снимки и обеща, че ще ми донесе някаква изненада.
– Страхотно.
– Има нещо още по-хубаво! Той не ме е забравил и каза, че непрекъснато си е мислел за мен. Нарече ме „моето момиче“. Никой никога не ме е наричал така – не можах да спя от вълнение, че най-сетне ми се случва.
– Тогава приготви се за още много безсънни нощи, защото тепърва предстои да ти се случват всякакви подобни неща – засмях се аз.

7. Печалбите на баща ми едва успяваха да покрият разходите по поддръжката на таксито. Вече имаше ток, но не можехме да си плащаме сметката. Започнахме да се храним оскъдно. Разделяхме пилето, както правеха Б и В в зората на комунизма: една част за супа, друга за каша. Имахме хиляди рецепти за ястия от картофи. Майки ми постоянно се извиняваше, че ни готви ястия като за бедни.
Дълбоко объркване обзе родителите ми. Цял живот бяха мразили комунистическия режим, бяха се надявали един ден да падне. Познаваха само него. В неговия терор бяха преминали най-хубавите им години. Гледаха безпомощно как се разпада декорът на комунистическата трагикомедия, за чието изфабрикуване и те бяха допринесли. В известен смисъл страдаха. Свободата, за която имаха кристално чиста, романтична представа, им се разкри дива и жестока. Поколението на четирийсет- и петдесетгодишните още не беше на възраст за пенсия, но не им оставаше много време да се нагодят. Някои се адаптираха, повечето останаха извън играта. За две години родителите ми сякаш се смалиха, помръкнаха и напълняха. Нещо като разгром се четеше по лицата им.

8. – За какво да идвам, мамо? Всеки път ме бърка с друг. Няма смисъл…
Б изпъшка в слушалката и се отпусна тежко назад. Захвърли бележника на бюрото, затвори очи: „Сто и петдесет, още триста на В, двеста – ремонт“.
– Как така, ти си й внук!
– Да – въздъхна той. Колко добре познаваше властта на този горчив контраалт. „Дотук – деветстотин.“ – Ти как си?
– Не питай!
– Татко?
– Направи й стол. С дупка. За гърнето.
– Сама се обслужва? – учуди се той.
– Ох! Аз й помагам…
– Последния път изглеждаше много зле.
– Оттогава много се е променила… – колебливо каза тя.
Б долови първите нотки на раздразнение в гласа на майка си. Пръстите му неволно се свиха върху слушалката, за да не затреперят.
– В какъв смисъл?
– Имам чувството, че се е подмладила. След твоето посещение.

9. Онези четири месеца между покера в Монте Карло и последната нощ в парижкия „Риц“ бяха най-прекрасните в живота ми. Въпреки че беше зима, а този сезон ме съсипва.
Спомням си как една привечер, в Царските часове, когато небесата са в най-сивото на Утрильо, Б поиска да й обясня любовта. Не можех, не исках да дефинирам онова, което ме прави щастлив. Суеверие някакво… Но след това – и по време на вечерята в Синия салон на къщата, и на полета до София, и на премиерата в Народния театър, и по пътя обратно, и докато притисках топлото й, сънуващо тяло в леглото – търсех възможните назовавания на любовта. „Тя е отвъдност тук, канава на реалността, преобразувател на време в пространство и на пространство във време. Всяка любов е еднократна и окончателна – точно като смъртта.“ Това съм записал.

10. В началото на лятото на 1994 година Б ми се обади внезапно по телефона от Ню Йорк. Събуди ме точно в полунощ, та сънен не можах да реагирам на тази изненада. Но и той бе нещо много разтревожен и започна направо:
– Да, да, батко, всичко е окей, тоест всичко беше така, но с мене се случи нещо много лошо. Значи, открих си случайно на другия тестис бучка колкото лешник. Не, нищо не ме боли, но я напипах и веднага хукнах по доктори. Те се опулиха, като разбраха за моя рак, за операцията и химията, която ми правихте. Казаха, че сега това е същата работа и искат спешно подробно описание за това кое, кога и как е било. Та те моля, прати ми веднага всички документи, ти знаеш кое ще трябва. Това е, такъв ми бил късметът! Сега ще ми отрежат и другото яйце, направо ми го казаха. Тъкмо си оправих живота, след толкова мъки, и ето какво стана…

11. – И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…
Слушалката бълбукаше и цвилеше. Б с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:
– Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!
– Б… ох… престани! Ще се напишкам! – тъничко молеше за пощада В от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.
В малко се укроти и рече, преди да прекъсне:
– Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Г какви ги мъдри Д!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!
За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…



Приятели 🙂

Ученическото благотворително дружество към НГДЕК

с подкрепата на:

НЧ „Бъдеще сега“; Човешката библиотека; ShakerADV; „Детско арт студио „НИК“; Общински театър „Възраждане“; Столична библиотека; магазин за художествени материали „Импресия“


организира:

НАЦИОНАЛЕН МЛАДЕЖКИ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “МОЯТ НЕЗАБРАВИМ ДОБРОВОЛЧЕСКИ СПОМЕН“

Кой може да участва?

Всеки добротворец на възраст до 25 години, готов да сподели своите незабравими доброволчески мигове, които са го променили или са предизвикали у него бурни емоции, заслужаващи да бъдат разказани.

С какво?

Всеки участник може да изпрати на адрес ngdekcharity -в- abv.bg творби с обем до 6 листа А4 без ограничения във формата (от проза и поезия до хумористични разкази или пътеписи – всичко е позволено!), като единственото задължително условие е текстът по своеобразен начин да описва доброволческия опит на участника.

В едно произведение могат да бъдат описани повече от една любими ситуации на участника. Поощряваме и изпращането на снимков материал, но неизпратилите такъв няма да бъдат ощетявани при оценяването на творбите.

Изпратените творби трябва да са авторски.

В конкурса се допуска участието и на доброволци от чуждестранен произход с условие текстът да е написан на английски език и да представя доброволческия опит на участника на територията на Република България.

Докога?

25 МАЙ 2010 г.

Защо правим това?

  • за да насърчим развитието на доброволческия опит;
  • за да поощрим литературното изразяване;
  • за да се опитаме да повишим активността сред младежите;
  • за да насърчим сътрудничеството в младежката сфера и да допринесем за развитието на системите за подкрепа на младежки дейности и гражданските организациии, работещи с доброволци в сферата на младежките дейности;
  • резултатите от конкурса ще се използват за популяризиране на доброволческите практики и активизма сред младежите;
  • организаторите на конкурса ще изготвят обобщен документ за изводите и впечатленията, които могат да се направят за състоянието на доброволчеството според самите участници и степента на интересите на младите спрямо различните видове доброволчески практики въз основа на предоставените текстове.

Награден фонд:

  • всеки участник ще получи сертификат за участие;
  • всички изявени участници, които членовете на журито от Човешката библиотека изберат, ще получат книга по избор;
  • трима от най-интригуващо изявилите се ще получат творчески комплекти, предоставени от Магазин за художествени материали “Импресия”;
  • всички, които ни впечатлят достатъчно, ще получат безплатни билети за театър, предоставени от театър “Възраждане”;
  • всички участвали ще получат творчески комплекти “Направи си сам!”, предоставени от Детско арт студио “НИК”, с които да изработят сами различни готини и забавни предмети като хекове, гривни и пр.;
  • петима от вас ще получат специално изработените от ShakerADV за целите на дружеството ни комплекти шапка и тениска с рекламни надписи “Усмихни се! Бъди доброволец!”;
  • един от всички участвали ще получи голямата ни награда, осигурена благодарение на приятелите ни от НЧ “Бъдеще сега” – участие в летен приключенски лагер за младежи.


🙂 Приятели 🙂

След два дни изумително приятни срещи за редакция на текстове (убедете се сами от записите), вчера обявихме и наградихме авторите, отличени от разнородните ни журита. От началото на писателската работилница получихме общо 70-ина текста от близо 40 автори. Разделихме тези автори в две категории: ученици до 7. клас и гимназисти. (Студентите и по-големите нямат нужда от специални насърчения, за да пишат… да? 😀 ) И ето кой впечатли най-много кого…

В очакване на наградите :)

В очакване на наградите

Антон Дончев
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Евгения Василева с XIII глава от роман
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“

Ясен Недков и Радмила Велева (изд. „Инфодар“)
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“

клуб „Светлини сред сенките“
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Десислава Темелкова с „Цена“

Николай Теллалов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Мария Белчева с „Нимфата“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“

Кънчо Кожухаров (изд. „Лингея“)
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“

Любомир Николов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Мария Белчева с „Нимфата“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“

Илиана Велчева (изд. „Аделфи“)
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“

Човешката библиотека
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Кристофър Иванов с „Най-голямата битка между България и Византия“
8.-12. клас:
Юлия Кошаревска с „Ресторант“
Анна Цонева със Sea Side
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“ и „Реалити“
Десислава Темелкова с „Цена“
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Исус Райнов с „Четири чувства“ и „Ние за какво живеем“
Маргарита Иванова с „Лебед“ и „Ние… младите хора“
Илина Стефанова с „Таласъмът“
Крис Гачев с „Разказвачът вървеше из книжния ад…“
Лили Сотирова със „Спомени от друг живот“

След като получим разрешение от авторите, ще публикуваме отличените текстове на сайта, така че сами да преживеете изненадите, които ни сполетяха. 😉

Мили автори! Ако не сте успели да присъствате на награждаването (или да си харесате награди) – изберете си по една книга на Човешката библиотека (или Посестрима) за всяко споменаване на името ви по-горе, а после ни пишете, за да се уговорим как да стигнат книгите до вас. Впрочем – след като ви прочетохме, бихме искали да ви препоръчаме определени книги… но крайният избор е ваш. (И, както обявихме на награждаването, ако някоя книга не ви хареса, върнете ни я и вземете друга. В Човешката държим всяка книга да намери своя човек – и обратното. 😉 )

Светлинки

Светлинки

А сега… работилницата продължава!

Пращайте свои художествени текстове на имейла ни (poslednorog -в- gmail.com). Те могат да бъдат разкази, откъси от романи, сценарии, стихове, есета… всичко, което сте писали по свое желание и с много желание. 🙂 Има само две условия:

1) Всички текстове заедно да не са по-дълги от 10 000 знака (с интервалите).

2) Самите вие да усещате, че нещо липсва на тези текстове – че искате да ги направите още по-добри. Пишете ни какво конкретно ви тревожи – така ще ни помогнете да сме максимално фокусирани.

Пишете ни и кои дни и часове и кои райони на София са ви удобни за среща. (Засега ще редактираме само на живо; ако се появят желаещи за редакция онлайн, ще ги обявим.) Ще се постараем да направим следващите ни срещи така, че да са удобни и за авторите, и за редакторите.

Още отсега можем да си насрочим първата редакторска среща – идващата събота, 1 май, от 18 до 20 часа, на ул. „Ангиста“ 8, в дома на Човешката библиотека. Ако искате да участвате – пишете ни най-късно до четвъртък, 29 април.

Всички, които ни пратихте текстове след крайния срок – пазим ги и чакаме да ни дадете знак кога и къде да ги обсъдим.

На вдъхновение!
Калин, Митко, Габи, Нели и целият екип на ЧоБи

Светлинките и малката Антония

~ ~ ~

1. Две армии овладяват тъмата.
Уличката е толкова тясна, че ако вдигнеш ръце, ще докоснеш зидарията на сградите, които я обграждат. Сред саксиите с мушкато на четвъртия етаж се показва дуло. Луната пребледнява. Трима от мъжете, движещи се в индианска нишка, се свличат.
Момичетата, насядали по крайбрежните скали, чакат нощния бриз да изсуши телата им. Онези изникват от мрака. Носят вериги. Адско е.
Колата излита иззад ъгъла и помита кофите за боклук. Автоматите рецитират. Около масичките на площада се утаяват чаши, надежди и тела.
Пламъци отвсякъде. Дим, по-тежък от нощта. Мъжът изхвърля жена си през прозореца. После голямото дете. После бебето.
Тела, вплетени в котешко кълбо. Остриетата проблясват. Пият кръв.
Това кръщение не свършва. Бълбук, бълбук, бълбук… Главата застива под водата във ваната.
Танцът на въжето е кратък. Няколко чифта патъци замръзват.
Леглото поаленява. Русата, която искаше да бъде червенокоса, става.
Изплюва зъбите си. И още.
Стъклата на витрините политат – свиреп метеорен поток.
Песента на бухалките.

2. И като каза, Б отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия В, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което главата на В се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Б го стисна за адамовата ябълка. Бесни пръски адреналин, цели струи от хормона на страха обливаха и най-затънтените гънка от мозъка на В.

3. (няма)

4. Караха по Околовръстното на път за Кюстендил и Б не спираше да прави гяволии със своя „CLC“, като в най-неочаквани моменти форсираше брутално двигателя и караше В буквално да се изпотява. Постепенно лошото предчувствие, което пърхаше в корема му, натежа като оловна топка и изведнъж белята се случи. При едно от поредните форсирания на две хиляди и петстотин кубиковия спортен мерцедес изпод задните му гуми изхвърча камък с големината на череша, който проби предното стъкло на S-класата, профуча покрай дясното ухо на В и се вряза в челото на примлясващия доволно Г. Г изкрещя, изтърва филията с намазаната страна върху белия си костюм и от челото му бликна кръв, достойна за фонтана на всеки областен град в България. Въпреки че трябваше да е подготвен за случилото се от изцепките на Б, В си помисли, че някой стреля по боса с голямокалибрен куршум, и, изгубил ума и дума от шока, скочи с цялата си тежест върху спирачките и S-класата спря след по-малко от седем метра въпреки набраната скорост. За съжаление Д, Е и Ж не можаха да реагират своевременно и първият джип се нахака мощно в лимузината, след което другите два го изненадаха брутално отзад. В резултат на верижната катастрофа Г бе изстрелян от задната седалка и прелетя покрай В в цялата си прелест – крещящ, с кървящо чело и омазано в лютеница сако, – изхвърчайки през предното стъкло и приземявайки се на шосето пред лимузината, където едва не бе сгазен от гузния и бясно каращ на задна Б.

5. В един късен следобед на 1996-а чаках Б в „Червилото“. Терасата беше празна. Изведнъж изсвистяха дузина гуми. Три черни мерцедеса и един хамър спряха рязко от двете страни на улицата. Десетина мъжаги чевръсто се разгърнаха. Някои останаха навън, други заеха позиция в четирите ъгъла на терасата. Лесно беше да се досетиш какво имаше в чантите, който носеха през рамо.
Веднага разпознах шефа. Беше някак отнесен, слаб, сравнително нисък, по своему елегантен. Очите му бяха скрити зад фини тъмни очила. След него вървеше дълъг топмодел. Той седна на бара, придърпа модела към леко разкрачените си крака и отпи от вече сервирания коктейл.
В онези години бизнесът започваше да просперира, но бодигардовете продължаваха да носят старомодни костюми. Когато прекрачваха прага на някой ресторант, клиентите се свиваха и снишаваха глас по стар комунистически навик. Беше безсмислено; опасността си беше сменила естеството. Групировките си разчистваха сметките с кръв. В ресторантите нахлуваха типове, маскирани като попове, полицаи или просто с качулки, и започваха да стрелят. Заблудени куршуми убиваха невинни хора.

6. Б се надяваше също, че този път ще изтикат колата. Той натискаше здраво с рамо и машината наистина бавно потегли, дори премина гърбицата, където бе заседнала, и вече тръгна по равното – до портала оставаха броени метри, – когато животното отново се дръпна, задните му копита се подхлъзнаха на един камък и сритаха бронята. Ламарината издрънча, отхвръкна; сержантът извика и се хвърли към поводите, издърпа ги от ръцете на селянина, но конят само като го усети, отметна глава, изцвили отчаяно пак и вече съвсем подплашен и от човека, и от шума зад гърба си започна да се мята, да се блъска в колата. Когато се скъса въжето отдясно, машината се наклони и животното се преметна наляво, тъй че Б – уплашен сам не на шега – не разбра как се намери на покрива на колата. Усети само как ламарината рязко поддаде и хлътна с трясък под тежестта му. Докторът, който буташе до него, подгонен от коня, се задоволи само с предницата; хвърли се с всичките си сто килограма върху капака. Адвокатът успя да се прикрие от побеснялото животно, което се мяташе вързано около колата, със задната врата, но тя се отпра и го отхвърли встрани; единствено оцелялото въже го спаси от копитата. Докато конят риташе, блъскаше и подскачаше, цепейки нощния въздух с изплашеното си, сякаш на разкъсван кон цвилене, домакинът се скри вътре в колата, а сержантът – на около десет метра, зад един бор встрани…

7. – И ти ли ще се месиш бе, олигофрен! – избълва Б и когато В пристъпи към него, го блъсна в стената.
Приятелят ми не знаеше как да реагира, но му се наложи да действа бързо. Когато Б започна да го псува и размаха юмрук, В се хвърли напред и с един удар го събори върху мивките. Противникът му се подхлъзна и едва се задържа прав, а струята на една пусната чешма намокри ръката на ризата му до лакътя. Когато зашеметен вдигна глава, погледът му беше едновременно разколебан и гневен. Моят защитник стоеше до вратата и все още не разбираше – поглеждаше ту към Г, ту към мен, но сякаш не се сещаше да ни попита какво става.

8. Б вече чуваше стъпките на мъжете. Хукна с всички сили към моста, без да мисли за думите. Ужасена, изморена, замръзваща, едва дишаща, тялото й не усещаше нищо. Дори краката, които се движеха под нея. Нито ръцете, които проправяха път в безкрая от ледени капки. И ако в този миг я бе застигнал куршум, може би и него нямаше да усети.
Добра се до моста. Поредният изстрел разкъса влажната нощ. Последва го мощен метален пукот. Бе уцелил желязна подпора. Б се обърна. В бе на няколко крачки. Всеки миг можеше да я настигне. Тя стъпи на моста и се насили да ускори бяга си. Прескочи масивния парапет и продължи от външната страна, сякаш това можеше да спре преследвача й. Но пространството там бе толкова тясно и хлъзгаво, че тя забави ход, стискайки железата. Лентата, по която ходеше, не бе по-широка от мъжка педя. Под нея бучеше водата, унесена в бързия си бяг към града.
– Спри на място! – изкомандва мъжът.
Б спря и го погледа в очите. Суровият му поглед бе изгубил мътния си оттенък. На негово място сега имаше друго. Не бе сигурна какво. Сякаш очите му бяха по-живи, земни, може би изплашени.
– Ще стрелям – настоя той.
Вървеше бавно към нея, но когато я доближи, и той спря. Делеше ги стоманеният парапет. Пистолетът му сочеше челото й. Стояха така няколко мига, втренчени един в друг. Сякаш бяха стари приятели, които опитваха да разпознаят лицата си след дълга раздяла, а не жертва и хладнокръвен убиец.
Дъждът се обърна в сняг. Капките станаха леки снежинки, които затанцуваха из въздуха, отразявайки градските светлини.
Тези секунди й бяха достатъчни, за да вземе решение. С лице към моста Б приплъзна към ръба. Петите й се показаха над реката. Ръцете й стискаха железата. Мъжът не стори нищо. Стоеше все така, насочил дулото към главата й. Сякаш тя не може да избяга и вече всичко е решено.
Двамата не откъсваха очи един от друг. И в този момент тя не мислеше толкова за черната вода, бучаща под нея, колкото за погледа му, който не можеше да проумее.
Б пристъпи още сантиметри назад и полетя от моста.

9. – Обличай се и тръгвай с нас! – нареди цивилният и ми тика в сънените очи заповед за обиск на студиото.
Какъв ти обиск – направо пладнешки грабеж! Натовариха касетите и апаратурата ми в един пикап, а мене с милиционерска лада ме закараха в районното и затвориха в една празна стая с решетки на прозореца. Седя си на дървената пейка и премислям какво съм правил напоследък, с кого какво съм говорил и защо съм говорил. Абе, накрая и майчиното мляко си спомних, защото минаха повече от шест часа и никой не ме търси. Ни вода, ни храна, а и ще се напикая. Зор работа! Вече се мръкна, когато ме подкараха и набутаха в един кабинет. Там зад бюрото седят двама в костюми и ми се хилят. По-възрастният даде някакъв знак на двамата милиционери, които ме водеха. А те започнаха веднага да ме бъхтят. Ама бой ти казвам, не ти е работа. Шамари и юмруци в корема и бъбреците, и ме подхвърлят един на друг като топка. А когато се свлякох на пода, ме сритаха, и то здравата. После ме проснаха на един стол пред бюрото и разпитът започна.

10. – О, не! – Забеляза свистящите огнени кълба, които се търкаляха срещу него, в мига, в който погледът му фиксира един леко хлътнал в стената камък. Светкавично настрои Косача си на пълна мощност и стреля в камъка. Стената се завъртя с грубо престъргване и отряза пътя на кълбата, окривайки нов вход. Б се изтърси в него, вкопчил пръсти в оръжието. С другата ръка успя да стисне някакъв метален прът. Завъртя се около него и намали скоростта на падането, но продължи да се спуска, докато краката му не срещнаха опора.

11. Атаката е безшумна.
Още съвсем сега Б отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.
В още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица – първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.
Цели две секунди Г остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля – очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири – напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.

Д вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Г виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.
Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Г да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?
Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина – звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Д по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Г, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и
поне да докосне доспехите на Г с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.
Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Г, който не смееше да се поддаде на порива на Д за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.
Още пет-шест мигновения и Г осъзна – ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Д замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Г и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Г се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как – бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…



Приятели 🙂

За Баба Марта ви поканихме да участвате в ученически екоконкурс “Водата”, организиран от добричкия клуб “Вода” и слънчевата Венелина Бербенкова.

Получиха се над 80 текста, около 60 от тях даже бяха по темата 😀 … а ето имената на младите автори, които грабнаха сърцата и умовете на журито (в състав Атанас П. Славов, Виолета Кецкарова, Владимир Венков, Габриела Петрова, Димитър Стефанов, Калин Ненов, Констанца Христова, Манол Дончев и Ясен Василев):

Раздел I: стихотворение

до 10 год.: Елвира Славова и Дамян Калчев
11-14 год.: (не се присъжда)
поощрение: Михаела Димитрова, Мирослав Славов, Натали Василева
15-18 год.: (не се присъжда)

Раздел II: приказка, разказ

до 10 год.: Преслав Петков
поощрение: Велизар Василев
11-14 год.: (не се присъжда)
поощрение: Динко Колев, Георги Гюров
15-18 год.: Кансел Кадир, Мария Николова, Галина Костова

Раздел III: есе

до 10 год.: (не се присъжда)
11-14 год.: Даниел Петров
15-18 год.: Галин Ганчев, Христо Доков и Даниела Караиванова
поощрение: Лилия Добрева, Мария Рангелова, Петилина Петрова

~ ~ ~

Минутка на Калин:
Растящи човеци – благодаря ви за споделеното! Растете, разцъфтявайте, раздавайте плодовете си щедро и на всеки, който има нужда… и светът ни ще пребъде.  Сами ще се уверите. 😉

…И, разбира се – честит Ден на Земята!

К)



По случай започващия утре Фестивал на българското образование (и нашата писателска работилница) – малък поздрав:

Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(приятел, ежедневно изпитание и настоящ главен редактор)

март 2009

Представяме ви разговор между Питър С. Бийгъл и Конър Кокран, който се проведе в Хилдегард Силвърстоун Мемориал – част от читалнята в библиотеката на Робърт Грейвс Мемориал в офисите на списание „Грийн Ман“. Времето навън беше ужасно, но вътре атмосферата определено беше приятна: с тежките кувертюри, мебелите от ракита, дънерите в огъня и топлия, ухаещ на подправки сайдер в чашите. Някой бе забравил да каже на пролетта, че трябва да дойде… Въпреки това обстановката беше перфектна за обсъждане на всяко неизменно проклятие или благодат за писателя (извън самото писане).

Конър: Една дума, за да запалим фитила: „редактори“.
Питър: Редакторите са, общо взето, хубаво нещо. Някои от тях са професионалисти, други не. Могат да бъдат и проблем – по мое време съм имал някои много лоши редактори – но един истински добър, професионален редактор струва колкото теглото си в злато. Всъщност дори и лошите могат да бъдат полезни. Можеш да говориш с тях за това, което искаш да постигнеш, и понякога те правят нещата както трябва.
Конър: Или те предизвикват да защитаваш работата си по начини, които помагат тя да стане възможно най-добра.
Питър: Има по-неприятни категории от просто добри и лоши. Например когато изобщо няма редактор. А от време на време попадаш на такъв, който наистина иска да е написал книгата ти. И ще я напише, ако му позволиш. Това ми се случи веднъж, и за пръв и единствен път трябваше да се карам с издателя си и да му кажа в писмен вид, че „Искам тази жена далеч от моята книга, да се маха от главата ми и – ако е възможно – да нахрани рибите“.
Конър: Какво правеше тя?
Питър: Буквално пренаписваше цели изречения и параграфи, умишлено насочвайки книгата в съвсем различна посока от това, което имах предвид.
Конър: Ами… Аз съм сигурен, че също съм правил това, когато спорим. Понякога доста агресивно…
Питър: Не, ти си го правил с предложения, които и аз бих дал, ако разполагах с малко повече време и перспектива. Тя буквално се опитваше да превърне книгата в нещо, което не трябваше, а и в действителност не можеше да бъде. Различно е.
Конър: Ти си започнал писателската си кариера с наистина велик редактор.
Питър: Може би имах повече късмет, отколкото заслужавам, с първата си книга A Fine and Private Place („Прекрасно и усамотено място“), и много повече, отколкото ми даваше право моето поведение. Бях на 19 и ме редактираше Маршал Бест, светла му памет. Той е запомнен като забележителен редактор не само от мен, но и от други писатели, които срещнах по-късно. Ако не беше направил каквото направи с „Прекрасно и усамотено място“, не мисля, че книгата щеше да бъде отпечатана. За него нямаше запетайка, за която да не си струва да се спори. Не отстъпи дори пред моя 19-годишен гняв, когато бях толкова ядосан, че искаше да махне красивата мистерия във второстепенната сюжетна линия, над която бях работил толкова много. Но той беше абсолютно прав. Дори намери заглавие за книгата – четял стихове на жена си една вечер и попаднал на тези два реда от Андрю Марвъл: The grave’s a fine and private place / But none, I think, do there embrace. Това прекрасно улавяше духа на романа, докато собственото ми предложение Dark City („Мрачен град“) – никак. Маршал отдавна си отиде, но аз все се надявам, че успях да му благодаря подобаващо приживе.
Конър: Срещали ли сте се някога лице в лице?
Питър: Да, в офисите на издателство „Викинг“, в самото начало, но само веднъж. През повечето време работихме през еквивалента на Интернет от 60-те на миналия век – телефонни разговори, писма и телеграми, – защото бях или на училище в Питсбърг, или извън страната, пътувайки из Европа, около една година след като завърших. Хората имаха връзки в онези дни и той по някакъв начин успя да ме засече на една гара в Италия, помня това.
Конър: Споровете за запетаите.
Питър: Според него нямаше нищо твърде малко, за да се спори за него, което беше много добър принцип. Той обичаше книгите. Обичаше да прави книгите както трябва.
Конър: Карал ли те е да пренапишеш нещо?
Питър: О, да. Нищо кой знае колко драстично, но имаше някои пасажи и епизоди, които ме накара да преправя. Голямата промяна, както споменах, беше, че той изряза четири глави, обхващащи цяла второстепенна сюжетна линия за смъртта на героя ми Майкъл и включващи много театрална парти вечеря и Тайн, адвокат с пиперлив език, който упорито разпитва хора и проследява улики. Бях вложил толкова време, за да напиша най-добрата съвременна фантастика в стил Ню Йоркър, толкова се потих над нея, а той искаше да я изреже. 32 000 думи от моето прекрасно писание, четвърт от целия ръкопис – пуф! Той написа дълга редакционна бележка за това, която беше изпратена първо до „Викинг“, а след това и до мен, заедно с конкретни преписки, и тя наистина показа какъв редактор беше той. Трябва да е тук някъде…

ВИКИНГ ПРЕС
28 септември 1959 г.
МЕМОРАНДУМ
(ТЪМЕН ГРАД) от Питър Бийгъл
Тази бележка е опит да се представи на хартия цялостното ни мнение за романа. Повторното пълно прочитане на ръкописа изостря и ентусиазма, и възхищението ми, както и чувството за отговорността ни да помогнем на автора да завърши книгата в окончателния й вид. Погледнато от най-добрата си страна, това е едно творческо, оригинално и зряло произведение, наистина забележително за първи роман, и вероятно ще се помни дълго време от симпатизиращите му читатели. Писането е на много високо ниво, изпълнено с остроумия и поезия; авторът има феноменален слух за диалог.
И все пак книгата продължава да страда от два художествени недостатъка, свързани един с друг, които й пречат да е всичко, което се надявахме да бъде и което може бъде, ако авторът поработи още върху нея. Искрено съжалявам, че нямаме възможност за дискусия лице в лице, в сравнение с която това, което казвам тук, най-вероятно ще звучи наставнически и догматично. Той трябва да се опита да направи компромис и търпеливо да обмисли съображенията ни, а после, ако иска, да спори относно тях. Ние знаем, че има неизяснени неща. Вероятно има повече от един начин за усъвършенстване, но в тази бележка трябва да се концентрирам върху този, който ми изглежда най-добър и който ще послужи за предпоставка на всичко, което ще кажа. Ако авторът не може да приеме това предварително условие, ще трябва да започнем всичко отначало. Но ще поема този риск и се надявам, че той ще може да го приеме.

Виждаш ли какво имам предвид? Искрена загриженост за чувствата на автора и ясно изразени становища, без да избягва факта, че сме изправени пред сериозни проблеми. После слиза до същината на проблема, както той го вижда…

За историята, която разказва, книгата е много дълга – може би с 40 % по-дълга от необходимото. Тя има още един сериозен недостатък: има два напълно различни нюанса или „принципа“, по които е написана. Тези два нюанса никак не си подхождат, неприятни са заедно. Първият и основен от тях – с който книгата започва и свършва, същият, с който авторът ни очарова с особената си изобретателност – това е жанрът фентъзи. Труден е за овладяване, но той го прави без напрежение, защото помни една основна особеност на фентъзито: след като установиш своите произволни правила (че има призраци, че те се държат в съответствие с определени закони и че г-н Ребек може да се говори с тях), всичко останало трябва да бъде убедително от гледна точка на ежедневния реализъм. В това отношение работата на автора е майсторска. Жизнената г-жа Клапър е съвършено реалистичен персонаж, а главата за живота й извън гробището е превъзходна. Тъй като тя е един от двата основни образа, естествено е да я последваме и в дома й, а главата е не само напълно убедителна, но и дава добра представа за света, от който Ребек е избягал и към който ще се върне, вече променен. Това е неделима част от историята.
От друга страна, главите за живия Майкъл, Сандра, Муни и Тайн са написани по съвсем различен начин. Нека го наречем психологически реализъм. Това е много по-конвенционален тип литература и като такъв, е реализиран много добре. Всъщност, диалогът е чудесен и главата с партито сама по себе си демонстрира зрялост и блестяща ирония. (Навярно би могла да бъде публикувана като разказ.) Но елементът на мистерия изглежда малко изфабрикуван и не е съвсем убедителен – от разследването на адвоката и влиянието му върху случая би могло да се получи поносимо криминале, но те не са съвсем правдоподобни, ако ги анализираме внимателно. Законовата процедура също е доста съмнителна.
Това обаче не е основното. Моето най-важно възражение е, че всичко това, освен че е в различен дух, не е свързано по никакъв начин с историята на г-н Ребек. Това не е светът на Ребек по нито един показател; в действителност той дори не научава цялата история. След като приемем, че Майкъл е второстепенен, а не основен персонаж, всичко, което има значение за нашата история, е фактът, че се е наложило тялото му да бъде изнесено от гробището. Причината за това трябва да бъде установена, но личността му в живота и борбата с жена му не е от значение за Ребек или за нас. Разбира се, искаме той да бъде завършен образ заради призрачната му връзка с Лора, и авторът трябва да знае всичко за него, за да бъде сигурен, че прави героя си реалистичен. Но трябва да даде на читателя само толкова, че поведението на Майкъл като призрак да изглежда правдоподобно. Много по-добре е да не е много ясно – ние първоначално сме поставени пред предизвикателството да приемем призрака и не бихме могли да възприемем твърде много усложнения и подробности около него. Читателите, които харесват историята за г-н Ребек, ще бъдат отблъснати от тези почти мелодраматични отклонения; читатели, които не обичат фентъзи, но може би им допада историята на Майкъл сама по себе си, така или иначе никога няма да стигнат до глава 8.
Затова предполагаме, както и авторът вероятно се е досетил, че читателят ще пропусне целите глави 8, 9, 10 и 14. Това е драстично. Той е положил огромно количество качествена работа върху тях. Включил ги е по причина, която разбирам, но мисля, че тя е погрешна. Авторът мисли за Майкъл като за основен, а не второстепенен персонаж. Ако може да приеме факта, че това е историята на Ребек, а не на Майкъл, може би ще се съгласи с тази значителна корекция. Надявам се. Това ще поправи и двата недостатъка наведнъж – ще намали обема и ще премахне конфликта между стиловете.

Това се казва голям редактор. Това е нежно внимание и целенасочена загриженост за литературните качества на книгата. Спомням си, че бях много разстроен, когато за пръв път прочетох бележката, но работата е там, че той беше прав. Ако бях спечелил спора – аз наистина спорих – и тези глави бяха останали, съм сигурен, че книгата нямаше да получи признанието, което има, нито пък щеше да продължи успешно да се издава почти 50 години по-късно. Така че наистина съм му задължен.

За още – свалете си целия текст. (Отваря се с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office.)

За превода благодарим на Преслава Кирова, за редакцията – на Сияна Иванова. Критиките мятайте по моя милост.

К;)

Next Page »