Приятели 
Припомняме, че следващата младежка писателска мини-работилница е в събота, 1 май, от 18 до 20 часа на ул. „Ангиста“ 8 (София). В нея ще участват Десислава Темелкова с разказа „Цена“, Дина Сиракова с откъс от романа „Хамеликс“ и Крис Гачев с откъс от „Грешник“. Водещи ще бъдат Калин Ненов и Димитър Манолов.
Ако има поне двама желаещи (но не повече от трима – иначе не можем да ви обърнем достатъчно внимание ) – ще проведем още една мини-работилница в неделя, 2 май, в същите часове и на същото място. За целта моля да ни пишете (тук или на мейла) най-късно до събота. Припомнете си условията.
Ако искате само да слушате – добре сте ни дошли още в събота.
До среща!
К)
~ ~ ~
1. Погледите на Б, В и Г бяха приковани в умиращия Д, който обаче явно изобщо не се притесняваше от това.
- Това на нищо не прилича! Ще се оплача на Е! – нареждаше ядно той. – Уж щяхте само да ме дърпате за хобота, пък накрая свърших с куршум в черепа! Как ще ходя сега с тая дупка в тиквоча, а? Все едно на челото ми да пише, че съм гърмян? Че това ще ми съсипе бизнеса! Мислите ли, че клиентите ми ще останат при мен? Ма много ясно, че няма да останат! Всеки ще си каже: „Охо, тоя са го гърмяли, значи не му е чиста работатата… Я да си намерим друг човек, че току-виж опаткали Д и ни завлекли с две-три милиончета…“
В този миг милостивата съдба най-накрая сложи край на предсмъртните мъки на Д и той напусна този свят насред разпаления си монолог пред три мутри (едната от които бивш попфолк изпълнител) и един окабелител (с голямо бъдеще в занаята). Е, монологът му не можеше да се сравнява с този на Хамлет, ала от друга страна беше къде-къде по-реалистичен.
2. „Всеки трябва да живее дълго, но никой не бива да бъде стар.“ Оскар Уайлд отива по-далече: „Любимците на боговете с годините стават все по-млади.“ Оскар Уайлд. Само с деветнайсет години по-млад от Б. Съвременници. Какво е било това време, та е създало такива съвременници? Гарибалди, Бисмарк, Достоевски, Толстой, Дизраели, Зола, Дюма, Ибсен, Вагенр, Лист, Верди, Менделеев, Жул Верн, Дега, Реноар… Ако биха могли да се съберат заедно…
А може би някой от тях е чул, че виенският вестник „Neue Freie Presse” е писал за обесването на някакъв си Б и за обир в Арабаконак, извършен от руски и панславистически агенти, и за заловените архиви на Б, същите онези, които В скрил в сръбското посолство в Букурещ, а турски агенти ги получили чрез подкуп? И е обърнал внимание толкова, колкото аз на съобщенията за безредици из Африка и че били застреляни двайсет души.
Понякога ми идва наум: моят любим съвременник, човекът, който ще ме разбере напълно, може би живее в Сидни или умира от глад някъде в щата Пенджаб?
А пък жената, с която бих искал да свърша дните си – моят двойник по ум и дух, моята Принцеса, моята велика любов, се намира през девет земи в десета и от нея ми е останала една глупава записка в едно глупаво тефтерче.
Защо я помня? Защо сънувам уличка край стара черква и жена в бяло, която отминава без да ме види?
Ако ти, В, начаса не скочиш от леглото, ще те накарам да изхвърлиш сметта, да нахраниш котарака на Г, да опържиш…
А, не, ставам, ставам.
3. В малкото си свободни моменти Б беше доста отнесен и необщителен и макар видимо да се радваше на посещенията на В, не успяваше да му обърне кой знае какво внимание. В сметна за подходящо да му спести разкритията за наличието на друг, отвратителен Б в едно шлякано паралелно измерение. Не виждаше причина да го притеснява, при това именно сега. Не така обаче стояха нещата с Г. С нея героят ни прекарваше всеки път все повече време, доколкото, разбира се, приличието и моралът на епохата, в която се срещаха, позволяваха това по отношение на двама неженени и несгодени млади човека. На нея В сподели всичко относно шлякания Б, при това, не на части и постепенно, а наведнъж, цялото накуп, както му беше стоварено на самия него от немилостивите обстоятелства. Г прояви почти пълно разбиране спрямо описаните събития, като се въздържа да приеме единствено съществуването на интелигентни газообразни форми на живот, но тази нейна сдържаност се дължеше не толкова на дълбоката й привързаност към източноправославната традиция, а най-вече на факта, че бе отрасла в епоха, в която научната фантастика все още не бе дала своя принос в развитието на човешкото въображение.
4. – Не мога! – Марти се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Питър, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…
„Трябваше да те следя.“
„Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.“
„Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?“
„Добре, Марти, както кажеш.“
„Какво да кажа? К’во да кажа?“
Марти се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на Тони. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и Марти не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…
„Идиот съм!“
5. – Б, археолог.
Тя подаде ръка на господина с изпъкнали лупи на очилата, които придаваха неестествена големина на очите му, но не променяха благия израз. Челото му се сбърчи, издавайки напрежение. А венецът коса на темето му се раздвижи.
- Доктор В – заяви той. – Работя като историк в Боде Музей, в Берлин.
- Каква е специалността ви?
- Ранно християнство и византийски период. А вашата?
- Влекат ме теми за тракийската археология и орфизма.
Докторът замълча за секунди, после възкликна заинтересуван:
- О, виж ти!
В този момент непознатията мъж с татуировката се върна на масата и седна до Б. Тя усети мириса му, но не се обърна. Не искаше да покаже, че е разбрала за присъствието му.
- Запознат ли сте с темата?
- Частично… Дори днес имах малък досег с нея…
- Какво имате предвид? Нещо за изложбата?
- Може да се каже…. Един от най-дискутираните артефакти с образа на Орфей, но… Не е редно да говоря за това. По какъв повод сте тук – разкопки или конференцията?
- Конференцията. Събирам материали за документалната си книга.
- О! – възкликна той почти разочаровано. – Изглеждате млада и хубава жена.
- Не е ли редно младите жени да пишат?
- Случва се рядко…
6. – Говорих с Б! Обади ми се по телефона вчера, цял ден се опитвам да се свържа с теб, за да ти разкажа.
- И какво?
- Връща се в началото на октомври. Ще показва много снимки и обеща, че ще ми донесе някаква изненада.
- Страхотно.
- Има нещо още по-хубаво! Той не ме е забравил и каза, че непрекъснато си е мислел за мен. Нарече ме „моето момиче“. Никой никога не ме е наричал така – не можах да спя от вълнение, че най-сетне ми се случва.
- Тогава приготви се за още много безсънни нощи, защото тепърва предстои да ти се случват всякакви подобни неща – засмях се аз.
7. Печалбите на баща ми едва успяваха да покрият разходите по поддръжката на таксито. Вече имаше ток, но не можехме да си плащаме сметката. Започнахме да се храним оскъдно. Разделяхме пилето, както правеха Б и В в зората на комунизма: една част за супа, друга за каша. Имахме хиляди рецепти за ястия от картофи. Майки ми постоянно се извиняваше, че ни готви ястия като за бедни.
Дълбоко объркване обзе родителите ми. Цял живот бяха мразили комунистическия режим, бяха се надявали един ден да падне. Познаваха само него. В неговия терор бяха преминали най-хубавите им години. Гледаха безпомощно как се разпада декорът на комунистическата трагикомедия, за чието изфабрикуване и те бяха допринесли. В известен смисъл страдаха. Свободата, за която имаха кристално чиста, романтична представа, им се разкри дива и жестока. Поколението на четирийсет- и петдесетгодишните още не беше на възраст за пенсия, но не им оставаше много време да се нагодят. Някои се адаптираха, повечето останаха извън играта. За две години родителите ми сякаш се смалиха, помръкнаха и напълняха. Нещо като разгром се четеше по лицата им.
8. – За какво да идвам, мамо? Всеки път ме бърка с друг. Няма смисъл…
Б изпъшка в слушалката и се отпусна тежко назад. Захвърли бележника на бюрото, затвори очи: „Сто и петдесет, още триста на В, двеста – ремонт“.
- Как така, ти си й внук!
- Да – въздъхна той. Колко добре познаваше властта на този горчив контраалт. „Дотук – деветстотин.“ – Ти как си?
- Не питай!
- Татко?
- Направи й стол. С дупка. За гърнето.
- Сама се обслужва? – учуди се той.
- Ох! Аз й помагам…
- Последния път изглеждаше много зле.
- Оттогава много се е променила… – колебливо каза тя.
Б долови първите нотки на раздразнение в гласа на майка си. Пръстите му неволно се свиха върху слушалката, за да не затреперят.
- В какъв смисъл?
- Имам чувството, че се е подмладила. След твоето посещение.
9. Онези четири месеца между покера в Монте Карло и последната нощ в парижкия „Риц“ бяха най-прекрасните в живота ми. Въпреки че беше зима, а този сезон ме съсипва.
Спомням си как една привечер, в Царските часове, когато небесата са в най-сивото на Утрильо, Б поиска да й обясня любовта. Не можех, не исках да дефинирам онова, което ме прави щастлив. Суеверие някакво… Но след това – и по време на вечерята в Синия салон на къщата, и на полета до София, и на премиерата в Народния театър, и по пътя обратно, и докато притисках топлото й, сънуващо тяло в леглото – търсех възможните назовавания на любовта. „Тя е отвъдност тук, канава на реалността, преобразувател на време в пространство и на пространство във време. Всяка любов е еднократна и окончателна – точно като смъртта.“ Това съм записал.
10. В началото на лятото на 1994 година Б ми се обади внезапно по телефона от Ню Йорк. Събуди ме точно в полунощ, та сънен не можах да реагирам на тази изненада. Но и той бе нещо много разтревожен и започна направо:
- Да, да, батко, всичко е окей, тоест всичко беше така, но с мене се случи нещо много лошо. Значи, открих си случайно на другия тестис бучка колкото лешник. Не, нищо не ме боли, но я напипах и веднага хукнах по доктори. Те се опулиха, като разбраха за моя рак, за операцията и химията, която ми правихте. Казаха, че сега това е същата работа и искат спешно подробно описание за това кое, кога и как е било. Та те моля, прати ми веднага всички документи, ти знаеш кое ще трябва. Това е, такъв ми бил късметът! Сега ще ми отрежат и другото яйце, направо ми го казаха. Тъкмо си оправих живота, след толкова мъки, и ето какво стана…
11. – И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…
Слушалката бълбукаше и цвилеше. Б с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:
– Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!
– Б… ох… престани! Ще се напишкам! – тъничко молеше за пощада В от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.
В малко се укроти и рече, преди да прекъсне:
– Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Г какви ги мъдри Д!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!
За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…
Приятели
След два дни изумително приятни срещи за редакция на текстове (убедете се сами от записите), вчера обявихме и наградихме авторите, отличени от разнородните ни журита. От началото на писателската работилница получихме общо 70-ина текста от близо 40 автора. Разделихме тези автори в две категории: ученици до 7. клас и гимназисти. (Студентите и по-големите нямат нужда от специални насърчения, за да пишат… да? 
) И ето кой впечатли най-много кого…
В очакване на наградите
Антон Дончев
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Евгения Василева с XIII глава от роман
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Ясен Недков и Радмила Велева (изд. „Инфодар“)
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“
клуб „Светлини сред сенките“
1.-7. клас:
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Десислава Темелкова с „Цена“
Николай Теллалов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Мария Белчева с „Нимфата“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“
Кънчо Кожухаров (изд. „Лингея“)
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Никола Стоилов с „Библиотеката оживява“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Любомир Николов
1.-7. клас:
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Мария Белчева с „Нимфата“
8.-12. клас:
Иван Вульпе с „Гевет“
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Юлия Кошаревска с „Ресторант“
Илиана Велчева (изд. „Аделфи“)
1.-7. клас:
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
8.-12. клас:
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“
Човешката библиотека
1.-7. клас:
Мария Белчева с „Нимфата“
Кристиана Найденова и Радостина Владимирова с „Хранителните феички“
Антония Тодорова с „Една незабравима ваканция“
Михаела Белчева с „Луда котка“
Кристофър Иванов с „Най-голямата битка между България и Византия“
8.-12. клас:
Юлия Кошаревска с „Ресторант“
Анна Цонева със Sea Side
Велимира Кременлиева с „Палачът ми“
Яна Андреева с „Господарка на миналото и робиня на бъдещето“
Стефан Богданов с „Цигареният дим“
Иван Вульпе с „Гевет“
Евгения Василева с XIII глава от роман
Чая Колева с „Тя е от онези жени с цвят на мълчание…“
Лия Треновска с „Париж за четири лева“ и „Моите Лаура, Беатриче и бутилка бренди“
Марин Бакърджиев с „Крачка напред“
Мария Николова с „Историята на една омагьосана книга“ и „Реалити“
Десислава Темелкова с „Цена“
Маги Назер с „Пиеса за приятелството“
Исус Райнов с „Четири чувства“ и „Ние за какво живеем“
Маргарита Иванова с „Лебед“ и „Ние… младите хора“
Илина Стефанова с „Таласъмът“
Крис Гачев с „Разказвачът вървеше из книжния ад…“
Лили Сотирова със „Спомени от друг живот“
След като получим разрешение от авторите, ще публикуваме отличените текстове на сайта, така че сами да преживеете изненадите, които ни сполетяха. 
Мили автори! Ако не сте успели да присъствате на награждаването (или да си харесате награди) – изберете си по една книга на Човешката библиотека (или Посестрима) за всяко споменаване на името ви по-горе, а после ни пишете, за да се уговорим как да стигнат книгите до вас. Впрочем – след като ви прочетохме, бихме искали да ви препоръчаме определени книги… но крайният избор е ваш. (И, както обявихме на награждаването, ако някоя книга не ви хареса, върнете ни я и вземете друга. В Човешката държим всяка книга да намери своя човек – и обратното. )
Светлинки
А сега… работилницата продължава!
Пращайте свои художествени текстове на имейла ни (poslednorog -в- gmail.com). Те могат да бъдат разкази, откъси от романи, сценарии, стихове, есета… всичко, което сте писали по свое желание и с много желание. Има само две условия:
1) Всички текстове заедно да не са по-дълги от 10 000 знака (с интервалите).
2) Самите вие да усещате, че нещо липсва на тези текстове – че искате да ги направите още по-добри. Пишете ни какво конкретно ви тревожи – така ще ни помогнете да сме максимално фокусирани.
Пишете ни и кои дни и часове и кои райони на София са ви удобни за среща. (Засега ще редактираме само на живо; ако се появят желаещи за редакция онлайн, ще ги обявим.) Ще се постараем да направим следващите ни срещи така, че да са удобни и за авторите, и за редакторите.
Още отсега можем да си насрочим първата редакторска среща – идващата събота, 1 май, от 18 до 20 часа, на ул. „Ангиста“ 8, в дома на Човешката библиотека. Ако искате да участвате – пишете ни най-късно до четвъртък, 29 април.
Всички, които ни пратихте текстове след крайния срок – пазим ги и чакаме да ни дадете знак кога и къде да ги обсъдим.
На вдъхновение!
Калин, Митко, Габи, Нели и целият екип на ЧоБи
Светлинките и малката Антония
~ ~ ~
1. Две армии овладяват тъмата.
Уличката е толкова тясна, че ако вдигнеш ръце, ще докоснеш зидарията на сградите, които я обграждат. Сред саксиите с мушкато на четвъртия етаж се показва дуло. Луната пребледнява. Трима от мъжете, движещи се в индианска нишка, се свличат.
Момичетата, насядали по крайбрежните скали, чакат нощния бриз да изсуши телата им. Онези изникват от мрака. Носят вериги. Адско е.
Колата излита иззад ъгъла и помита кофите за боклук. Автоматите рецитират. Около масичките на площада се утаяват чаши, надежди и тела.
Пламъци отвсякъде. Дим, по-тежък от нощта. Мъжът изхвърля жена си през прозореца. После голямото дете. После бебето.
Тела, вплетени в котешко кълбо. Остриетата проблясват. Пият кръв.
Това кръщение не свършва. Бълбук, бълбук, бълбук… Главата застива под водата във ваната.
Танцът на въжето е кратък. Няколко чифта патъци замръзват.
Леглото поаленява. Русата, която искаше да бъде червенокоса, става.
Изплюва зъбите си. И още.
Стъклата на витрините политат – свиреп метеорен поток.
Песента на бухалките.
2. И като каза, Б отново се изправи от мястото си, заобиколи с бързината на прелитаща сянка зад гърба на седналия В, бръкна с лява ръка под лявото му рамо и му направи един от онези блокиращи ключове, които са колкото елементарни за изпълнение, толкова недостъпни за обикновените хора, които не работят в системата на нечии тайни служби. Сетне рязко го натисна напред и надолу с коляно между плешките, от което главата на В се заби в дъбовия плот на масата отпред, а с палеца и показалеца на дясната си ръка Б го стисна за адамовата ябълка. Бесни пръски адреналин, цели струи от хормона на страха обливаха и най-затънтените гънка от мозъка на В.
3. (няма)
4. Караха по Околовръстното на път за Кюстендил и Б не спираше да прави гяволии със своя „CLC“, като в най-неочаквани моменти форсираше брутално двигателя и караше В буквално да се изпотява. Постепенно лошото предчувствие, което пърхаше в корема му, натежа като оловна топка и изведнъж белята се случи. При едно от поредните форсирания на две хиляди и петстотин кубиковия спортен мерцедес изпод задните му гуми изхвърча камък с големината на череша, който проби предното стъкло на S-класата, профуча покрай дясното ухо на В и се вряза в челото на примлясващия доволно Г. Г изкрещя, изтърва филията с намазаната страна върху белия си костюм и от челото му бликна кръв, достойна за фонтана на всеки областен град в България. Въпреки че трябваше да е подготвен за случилото се от изцепките на Б, В си помисли, че някой стреля по боса с голямокалибрен куршум, и, изгубил ума и дума от шока, скочи с цялата си тежест върху спирачките и S-класата спря след по-малко от седем метра въпреки набраната скорост. За съжаление Д, Е и Ж не можаха да реагират своевременно и първият джип се нахака мощно в лимузината, след което другите два го изненадаха брутално отзад. В резултат на верижната катастрофа Г бе изстрелян от задната седалка и прелетя покрай В в цялата си прелест – крещящ, с кървящо чело и омазано в лютеница сако, – изхвърчайки през предното стъкло и приземявайки се на шосето пред лимузината, където едва не бе сгазен от гузния и бясно каращ на задна Б.
5. В един късен следобед на 1996-а чаках Б в „Червилото“. Терасата беше празна. Изведнъж изсвистяха дузина гуми. Три черни мерцедеса и един хамър спряха рязко от двете страни на улицата. Десетина мъжаги чевръсто се разгърнаха. Някои останаха навън, други заеха позиция в четирите ъгъла на терасата. Лесно беше да се досетиш какво имаше в чантите, който носеха през рамо.
Веднага разпознах шефа. Беше някак отнесен, слаб, сравнително нисък, по своему елегантен. Очите му бяха скрити зад фини тъмни очила. След него вървеше дълъг топмодел. Той седна на бара, придърпа модела към леко разкрачените си крака и отпи от вече сервирания коктейл.
В онези години бизнесът започваше да просперира, но бодигардовете продължаваха да носят старомодни костюми. Когато прекрачваха прага на някой ресторант, клиентите се свиваха и снишаваха глас по стар комунистически навик. Беше безсмислено; опасността си беше сменила естеството. Групировките си разчистваха сметките с кръв. В ресторантите нахлуваха типове, маскирани като попове, полицаи или просто с качулки, и започваха да стрелят. Заблудени куршуми убиваха невинни хора.
6. Б се надяваше също, че този път ще изтикат колата. Той натискаше здраво с рамо и машината наистина бавно потегли, дори премина гърбицата, където бе заседнала, и вече тръгна по равното – до портала оставаха броени метри, – когато животното отново се дръпна, задните му копита се подхлъзнаха на един камък и сритаха бронята. Ламарината издрънча, отхвръкна; сержантът извика и се хвърли към поводите, издърпа ги от ръцете на селянина, но конят само като го усети, отметна глава, изцвили отчаяно пак и вече съвсем подплашен и от човека, и от шума зад гърба си започна да се мята, да се блъска в колата. Когато се скъса въжето отдясно, машината се наклони и животното се преметна наляво, тъй че Б – уплашен сам не на шега – не разбра как се намери на покрива на колата. Усети само как ламарината рязко поддаде и хлътна с трясък под тежестта му. Докторът, който буташе до него, подгонен от коня, се задоволи само с предницата; хвърли се с всичките си сто килограма върху капака. Адвокатът успя да се прикрие от побеснялото животно, което се мяташе вързано около колата, със задната врата, но тя се отпра и го отхвърли встрани; единствено оцелялото въже го спаси от копитата. Докато конят риташе, блъскаше и подскачаше, цепейки нощния въздух с изплашеното си, сякаш на разкъсван кон цвилене, домакинът се скри вътре в колата, а сержантът – на около десет метра, зад един бор встрани…
7. – И ти ли ще се месиш бе, олигофрен! – избълва Б и когато В пристъпи към него, го блъсна в стената.
Приятелят ми не знаеше как да реагира, но му се наложи да действа бързо. Когато Б започна да го псува и размаха юмрук, В се хвърли напред и с един удар го събори върху мивките. Противникът му се подхлъзна и едва се задържа прав, а струята на една пусната чешма намокри ръката на ризата му до лакътя. Когато зашеметен вдигна глава, погледът му беше едновременно разколебан и гневен. Моят защитник стоеше до вратата и все още не разбираше – поглеждаше ту към Г, ту към мен, но сякаш не се сещаше да ни попита какво става.
8. Б вече чуваше стъпките на мъжете. Хукна с всички сили към моста, без да мисли за думите. Ужасена, изморена, замръзваща, едва дишаща, тялото й не усещаше нищо. Дори краката, които се движеха под нея. Нито ръцете, които проправяха път в безкрая от ледени капки. И ако в този миг я бе застигнал куршум, може би и него нямаше да усети.
Добра се до моста. Поредният изстрел разкъса влажната нощ. Последва го мощен метален пукот. Бе уцелил желязна подпора. Б се обърна. В бе на няколко крачки. Всеки миг можеше да я настигне. Тя стъпи на моста и се насили да ускори бяга си. Прескочи масивния парапет и продължи от външната страна, сякаш това можеше да спре преследвача й. Но пространството там бе толкова тясно и хлъзгаво, че тя забави ход, стискайки железата. Лентата, по която ходеше, не бе по-широка от мъжка педя. Под нея бучеше водата, унесена в бързия си бяг към града.
- Спри на място! – изкомандва мъжът.
Б спря и го погледа в очите. Суровият му поглед бе изгубил мътния си оттенък. На негово място сега имаше друго. Не бе сигурна какво. Сякаш очите му бяха по-живи, земни, може би изплашени.
- Ще стрелям – настоя той.
Вървеше бавно към нея, но когато я доближи, и той спря. Делеше ги стоманеният парапет. Пистолетът му сочеше челото й. Стояха така няколко мига, втренчени един в друг. Сякаш бяха стари приятели, които опитваха да разпознаят лицата си след дълга раздяла, а не жертва и хладнокръвен убиец.
Дъждът се обърна в сняг. Капките станаха леки снежинки, които затанцуваха из въздуха, отразявайки градските светлини.
Тези секунди й бяха достатъчни, за да вземе решение. С лице към моста Б приплъзна към ръба. Петите й се показаха над реката. Ръцете й стискаха железата. Мъжът не стори нищо. Стоеше все така, насочил дулото към главата й. Сякаш тя не може да избяга и вече всичко е решено.
Двамата не откъсваха очи един от друг. И в този момент тя не мислеше толкова за черната вода, бучаща под нея, колкото за погледа му, който не можеше да проумее.
Б пристъпи още сантиметри назад и полетя от моста.
9. – Обличай се и тръгвай с нас! – нареди цивилният и ми тика в сънените очи заповед за обиск на студиото.
Какъв ти обиск – направо пладнешки грабеж! Натовариха касетите и апаратурата ми в един пикап, а мене с милиционерска лада ме закараха в районното и затвориха в една празна стая с решетки на прозореца. Седя си на дървената пейка и премислям какво съм правил напоследък, с кого какво съм говорил и защо съм говорил. Абе, накрая и майчиното мляко си спомних, защото минаха повече от шест часа и никой не ме търси. Ни вода, ни храна, а и ще се напикая. Зор работа! Вече се мръкна, когато ме подкараха и набутаха в един кабинет. Там зад бюрото седят двама в костюми и ми се хилят. По-възрастният даде някакъв знак на двамата милиционери, които ме водеха. А те започнаха веднага да ме бъхтят. Ама бой ти казвам, не ти е работа. Шамари и юмруци в корема и бъбреците, и ме подхвърлят един на друг като топка. А когато се свлякох на пода, ме сритаха, и то здравата. После ме проснаха на един стол пред бюрото и разпитът започна.
10. – О, не! – Забеляза свистящите огнени кълба, които се търкаляха срещу него, в мига, в който погледът му фиксира един леко хлътнал в стената камък. Светкавично настрои Косача си на пълна мощност и стреля в камъка. Стената се завъртя с грубо престъргване и отряза пътя на кълбата, окривайки нов вход. Б се изтърси в него, вкопчил пръсти в оръжието. С другата ръка успя да стисне някакъв метален прът. Завъртя се около него и намали скоростта на падането, но продължи да се спуска, докато краката му не срещнаха опора.
11. Атаката е безшумна.
Още съвсем сега Б отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.
В още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица – първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.
Цели две секунди Г остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля – очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири – напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.
Д вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Г виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.
Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Г да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?
Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина – звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Д по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Г, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и
поне да докосне доспехите на Г с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.
Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Г, който не смееше да се поддаде на порива на Д за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.
Още пет-шест мигновения и Г осъзна – ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Д замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Г и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Г се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как – бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…
