July 2011




(към Първа глава)

Втора глава
Отвличането

1.

Във вътрешния двор на замъка, под сянката на вековен дъб, Владимир разказваше приказка. Мантията му беше разстелена на тревата и върху нея се търкаляше Балтазар – принц на Света на дракона и бъдещ крал. Той изглежда осъзнаваше важното си положение. Въпреки че се опитваше да налапа палеца на десния си крак, определено го правеше царствено.
Много, много отдавна – започна Влад – драконът не е бил само един. Някога са били много. За благородническите родове било чест велик дракон да пази тяхната кула. По-бедните магьосници били доволни и на някое тоалетно драконче, което се криело между кърпите.
Легендата разказва, че всичко се променило, когато в Света на драконите пристигнал храбър момък на бял кон. Доспехите му блестели на слънцето, косата му се веела, гордата му брадичка била предизвикателно вдигната. Благородните му сиви очи огледали събралото се на площада множество.
Балтазар се изтърколи по корем, надигна се на лакти и изгледа брат си с поглед, който изразяваше недвусмислено „Айде стига бе!”.
Е да, историците твърдят, че сред множеството е имало подставени лица. Според хрониките, в деня, в който пристигнал странникът, валял пороен дъжд, та версията с блестящите доспехи и развяващата се коса издиша. Все едно, момъкът отметнал назад своето пурпурно наметало и извадил меч от обсипаната си с диаманти ножница. И казал:
– О, народе мой, вашият крал е тук!
Народът бил озадачен. Техният крал не бил тук, техният крал си бил на топло и сухо в замъка. Момъкът сметнал, че се налага да обясни:
– Този меч е реликва, предавана в кралското семейство от поколения наред! Сегашният крал е узурпатор, аз съм истинският наследник на престола! Ще спася народа на този свят! Стига потисничество, стига робски труд!
Народът досега не знаел, че е потиснат и заробен, но бил заинтригуван.
– Поклонете се на вашия нов крал! – настоял младежът и прошепнал няколко вълшебни думи на меча. Острието заблестяло в кралско пурпурно.
Любопитното множество, което засега се въздържало да заеме страна в кралския спор, повело младежа към замъка. Да се оправят онези със синя кръв.
Момъкът влетял в тронната зала, изправил се пред краля и му заявил:
– Предай трона, узурпаторе!
За беда точно тогава на трона седял крал Вилхелм Сговорчивия.
– Няма проблеми – отвърнал той и се оттеглил в кулите на замъка да се занимава с любимото си хоби: строене на макети на замъци от клечки за зъби.
Съветът на магьосниците се събрал около новия крал.
– Притежавате ли някаква специална магьосническа дарба, о, кралю? – осмелил се да попита един от тях.
– Всъщност аз не съм магьосник, а вещица – отвърнал кралят.
Сред магьосниците настанал смут.
– Тоест, вие сте… жена? – премигнал старшият магьосник.
– Не съм, очевидно! – ядосал се момъкът с пурпурното наметало.
Магьосниците се объркали. Магьосник – жена си било нормално. Но мъж – вещица, това бил прецедент. Вещиците се занимавали с варене на отвари, призоваване на природни сили, любовни еликсири и прочие женски работи, с които нормален мъж не би се заел. Но в крайна сметка това бил техният нов крал – Бертолд Първи Вещицата. Наложило се да приемат странния му избор на професия.
Така младежът, чиито благородни сиви очи и горда брадичка били съмнителни, но ораторските му качества – неоспорими, станал Шеф на вещиците. Това също било прецедент. Оказал се интригант. Това не било прецедент, но при него си било талант. Обичал да стои на трона, заобиколен от вещици, с които да си шушука и да се кикоти. Когато влезел магьосник, разговорите секвали и всички впервали в магьосника подозрителни погледи.
– Ауу – изрази възмущение на подходящото място Балтазар и налапа крайчето на мантията, върху която лежеше.
Така е. Но отварите му били истинско чудо, трябва да му се признае. Вещиците решили, че той знае някаква тайна, и поискали да я научат. Той им казал: за да е два пъти по-силна отварата за любов, вътре трябва да има люспа от дракон. В отварата за памет – роговица от око на дракон, в отварата за сила – зъб от дракон, и така нататък. Измислял си. Силата на отварата зависи не толкова от съставките, колкото от уменията на ръката, която я приготвя. А той явно бил доста силна вещица. Но – така или иначе – вещиците повярвали. Започнали да правят всевъзможни отвари, в които освен билки слагали и драконови люспи, драконови сърца, драконови рога и драконови очи. Много дракони били убити заради един-единствен нокът.
Магьосниците усетили, че се задава катастрофа. Начело на Съвета застанал нашият пра-пра-прадядо Велизар, благородник от рода на Пазителите на дракони. Но не могъл да ги опази.
Най-силните и мъдри магьосници направили магии за защита. Вписали драконите в специално създадена Червена книга и ги заселили в резерват на един остров. Нищо обаче не спряло вещиците. Завзели резервата, обявили острова за вещерска територия и го скрили чрез магия.
Така, преди магьосниците да се усетят, в Света на драконите останал само един дракон – още бебе, в крайно нестабилно емоционално състояние. Оцелял бил, понеже през цялото време се криел в единия от кралските ботуши в кралския гардероб.
А Бертолд останал в историята като Бертолд Драконоубиеца.
Един ден в Света на дракона пристигнал мъж на черен кон. Бил едър, силен и бесен. Търсел меча си, обсипан с диаманти, в диамантена ножница. Откраднат му бил от някакъв момък. Завели мъжа в двореца, но от Бертолд нямало и следа. Според кралските стражи се бил изнесъл на бегом, барабар с меча, короната и новаторските си идеи.
Вилхелм Сговорчивия се върнал на трона и нещата тръгнали постарому. Но без драконите.
Легендата гласи, че един ден в Драконовия свят отново ще има дракони. И това ще стане, когато на трона се възкачи крал от рода на Пазителите на дракона.
Това си ти, Балтазар.
Бъдещият крал вече спеше дълбоко, засмукал крайчето на мантията. Влад се излегна до него и внимателно отстрани няколко кичура мека руса коса от челото му.
– Само покажи най-после магьосническа дарба. Иначе всичко ще се обърка. За пореден път.

2.

Леля Станка, горда собственичка на три саксии с мушкато, поля цветята и се настани пред телевизора в очакване на следобедната сапунка. Виторио най-сетне щеше да разбере, че неговата истинска майка е доня Габриела, а не камериерката Франческа, която все пак го бе отгледала като свое дете – в бедност, но с чувство за чест и достойнство. За беда не сторила същото и с неговата сестра близначка, която, захвърлена в пустинята, била отгледана от стадо камили. И за която Виторио за една бройка да се ожени в двеста и петнайсети епизод, за ужас на леля Станка и всичките й комшийки.
Леля Станка беше твърдо убедена, че Виторио най-после ще научи истината за знатния си произход, тъй като предният епизод беше завършил с изключително напрегнат диалог между него и доня Габриела:
– Виторио – каза тя, – трябва да ти кажа нещо.
И още каза:
– Седни, Виторио. Ще споделя нещо с теб.
– Какво има, доня Габриела, случило ли се е нещо? – съсредоточи се Виторио, мокрият сън на всяка средностатистическа домакиня.
– Не, Виторио. Нищо не се е случило, но е време ти да научиш истината.
Последваха реклами. А след тях Виторио, мистериозно оказал се от другата страна на доня Габриела, живо се интересуваше:
– Искахте да ми кажете нещо, доня Габриела. Какво е то?
– Ще ти кажа истината, Виторио.
И проклетият епизод свърши. Точно когато леля Станка получи сърцебиене под напора на емоциите. Така че сега я очакваше една наистина драматична серия и тя вече се тресеше от напрежение на фотьойла, петнайсет минути преди началото на епизода.
– Чувствате, че губите от блясъка си? – запита симпатичната дама от рекламата. – Иновация от Фейкопф! Пудра за крила с невероятен блясък! Ослепителни с едно напудряне!
Леля Станка повдигна вежди. Положението не поправи и следващата реклама. В нея млад мъж в делови костюм стремително летеше над покривите към отворения прозорец на висока офис сграда. Преди обаче да успее да влети, прозорците се затръшнаха и младежът се размаза на стъклото. Бодрият глас зад кадър редеше с апломб:
– Защо упорствате все още? Крилете се уморяват, но не и новият дизелов Елфсваген. Удобство и комфорт, само днес на половин цена. Влейте се в трафика!
Леля Станка изхвърча от стаята с писъци.

3.

На няколко метра от леля Станка, макар и в друга кооперация, Александър и сфинксът пиеха кафе.
– Радвам се, че намина – каза сфинксът. На гърдите му блестеше значката „Регионален пазител на Портала”.
– Исках да видя как си – обясни Александър. – Не ти ли е скучно тук?
– Никак – поклати глава сфинксът и замалко да отнесе полилея. – Имаш много книги, пък и дават интересни сериали по телевизията.
Преди Алекс да отговори, на вратата се позвъни.
– Аз съм Станка, съседката! – надвика звънеца леля Станка.
– Би ли се скрил в кухнята, ако обичаш? – прошепна Алекс и Пазителят на Портала послушно се заклатушка по коридора. Алекс отвори вратата. Леля Станка, решена в обичайната рокля с флорални мотиви, седеше на прага и потропваше нетърпеливо.
– Извинявай, че те притеснявам, Сашо…
– Няма нищо.
– … обаче телевизорът ми май нещо се повреди.
– Какво му има?
– Ми хваща някаква странна програма и не мога да си намеря сериала. Нямаше да те занимавам, ако точно в този епизод нямаше да се разбере за Виторио.
Леля Станка запозна подробно Алекс с драматичната съдба на Виторио, докато слизаха по стълбите на неговата кооперация и се качваха с асансьора в нейната. Вече в дневната на леля Станка, той все още кимаше любезно, макар да бе изтървал нишката още когато Педро застреля дон Алехандро. Усмивката обаче замръзна на лицето му, щом видя коя телевизия улавяше приемникът на съседката. В долния десен ъгъл на екрана стоеше емблемата на Елфската телевизия – миниатюрна фея, държаща над главата си сателитна чиния. Предаваше се от свят, населен единствено с феи, елфи и гномове, където обаче по някаква ирония се беше развила техниката. Елфите се бяха оказали големи техничари и там вече никой не си спомняше дори елементарните заклинания. Сега феите, помъкнали черни куфарчета, се возеха на свръхзвукови самолети, прилежно сгънали крилете си в специални джобове на деловите си костюми.
– Виждаш ли какви невероятни измишльотини рекламират? – възмущаваше се Станка. – Два островърхи наушника на цената на един, ако се обадя до следващото пълнолуние, моля ти се!
– Сигурно е станала някаква грешка… – Александър побърза да настрои друга програма на канала. – Готово. Би трябвало вече всичко да е окей.
– Мерси, Сашенце! – възкликна леля Станка и преди да е успял да се измъкне, го впримчи в здрава прегръдка, ухаеща на ванилия.

4.

Същата вечер, в кралската трапезария, Лиз, Алекс и Балтазар, в неговото високо столче за хранене, се наслаждаваха на тиха семейна вечеря.
– Какво прави днес? – поинтересува се Шефа, докато хранеше бебето с лявата си ръка. С дясната отбиваше атаките на прислужницата, която смяташе, че храненето на принца си е нейно задължение и периодично напираше, въоръжена с малка сребърна лъжичка.
– Ходих при съседката – отвърна Александър и побърза да разкаже цялата история, преди жена му да си е направила погрешни изводи. Тъкмо се беше отплеснал и разясняваше подробности от живота на бедния Виторио, в трапезарията се появи и Владимир.
– Здрасти, Шефе, здрасти, тате, здрасти, дребен – поздрави учтиво той. – Как е?
– Седни да вечеряш, Влад – Лиз изглеждаше леко разтревожена. – Баща ти разказва за нещо странно… Дано не е пробив в сигурността.
Владимир седна на масата и Александър започна отначало.
Междувременно Балтазар успя да докопа лъжичката на прислужницата и я взе. Тупна с нея няколко пъти в пюрето си. След това се съсредоточи и загреба. Протегна пълната лъжичка с пюре към брат си.
– Не, благодаря – усмихна му се Влад, – но оценявам жеста.
Балтазар продължаваше да държи лъжичката протегната към Владимир, а в погледа му се четеше настойчивост.
– Оф, добре – предаде се Влад и изяде пюрето. – Не е толкова зле.
– Владо, слушаш ли ме изобщо? – сряза го Александър. – Има изтъняване на пространството. Вероятно присъствието на сфинкса в апартамента ни го предизвиква, трябва да проучим въпроса и да вземем мерки.
– Спокойно, тате, ще мина да хвърля един поглед. Утре има съвещание на Съвета, но вдругиден ще отида още сутринта. Има ли сладолед?
– Има. Но първо си изяж зеленчуците! – отсече Лиз.
– Слушам, Шефе – ухили се Влад.

5.

Малко по-късно, в един от най-просторните килери на замъка, пригоден за детска стая, Елизабет люлееше люлката на малкия принц Балтазар и му пееше. Строен по времето на крал Лотар Чревоугодника, замъкът разполагаше с твърде много килери и твърде малко каквито и да било други стаи.
– Заспивай, заспивай, заспивай – неизменно започваше всяка приспивна песничка, – заспивай, защото и на мен ми се спи – обикновено завършваше тя. Освен ако Лиз не беше в особено артистично настроение. Тогава добавяше припев, състоящ се основно от „на-на-на-ивай”. Доскоро през ум не й беше минавало, че ще й се налага да приспива разни бебета, затова не беше положила никакви усилия да обогати репертоара си от детски песнички.
– Заспивай, заспивай – запя тя и залюля люлката енергично. – Веднага заспивай!
От съседния килер се разнесе странно тракане.
– Какво си въобразяваш, че правиш? – попита Лиз, без да повишава тон.
– Преда, момичето ми – отвърна Интуиция с престорен, треперещ глас.
Шефа въздъхна.
– Изчезни! – заповяда.
Тракането спря. Лиз предположи, че вещицата се е дематериализирала, но както се оказа, дъртата не се отказваше лесно.
– О, девойка в опасност! – изписка тя след малко. – Храбри принце, убоди пръста си на това вретено, за да ме спасиш!
– Интуиция – въздъхна уморено Шефа, – той няма още шест месеца, дори не е започнал да пълзи.
– Истинският принц би спасил девойка в беда, независимо от възрастта си. И ако трябва, ще се влачи по корем! – тросна се Интуиция и този път наистина се телепортира.

6.

Още на сутринта кралският глашатай беше изпратен да разнесе из града заповедта: забранява се притежанието на вретена, трикраки столчета и баби. Всеки, който разполага с някое от гореизброените, е длъжен да го представи за щателна проверка на площада по пладне.
Малко след дванайсет площадът беше почти пуст. В средата сe издигаше приготвената клада, а около нея, в кръг, се бяха наредили Шефа, Александър и няколко стражи.
– Никой ли не преде в тоя град? – нервничеше Алекс.
– Не и откакто започнахме да внасяме платове от Другия свят – вдигна рамене Лиз.
Накрая, след половинчасово чакане, по улицата се зададе мъж, влачещ баба. Бабата се съпротивляваше, запъвайки токовете на обувките си във всяка дупка между паветата.
– Днешната младеж няма уважение – сподели тя, щом наближи Шефа достатъчно. – Аз като бяха на двеста, не влачехме възрастните хора насам-натам.
Мъжът не й обърна внимание. Вместо това размаха пред лицето на Шефа две куки и кълбо прежда.
– Заварих я – той кимна към бабата – с това!
– Трябват ни вретена – изтъкна Лиз, но въпреки това измери бабата с преценяващ поглед. – А ти трикрако столче имаш ли?
Бабата облиза устни.
– Нямам – отвърна. – Обаче имам забрадка. Подарък е от покойния ми съпруг…
– Предай я за неутрализиране! – Лиз беше безмилостна. Бабата свали от главата си забрадката и въздъхна тежко.
– Сторете каквото трябва – стисна очи бабата. Шефа метна забрадката сред съчките и запали кладата.

7.

Леля Станка остави чашата с топло кафе на масата и седна пред телевизора, поклащайки глава в ритъм с игривото латино. Епизодът продължи оттам, където беше свършил предишният.
– Кажете ми, доня Габриела! – настояваше младият Виторио. – Да не би нещо да се е случило с Лусия?
– Тази никаквица! – възмути се леля Станка.
– Не, Виторио – отрече доня Габриела, – не е свързано с нея.
– А конят ми? – разтревожи се Виторио. – Да не би нещо с коня?
– Не, Виторио.
– Ами, доня Габриела, да не би хортензиите? Моите метловидни хортензии?
– Виторио, хортензиите имат нужда от подрязване.
– Ще се заема веднага, доня Габриела!
– Недей, Виторио, първо трябва да ти кажа нещо!
Драматична музика. Близък кадър на лицето на Виторио, сбърчил чело. Леля Станка заби нокти в тапицерията на фотьойла.
– Виторио… – започна доня Габриела.
Но образът изчезна. Екранът остана черен за една ужасяваща секунда на напрежение и неизвестност.
– Не! – изпищя леля Станка. – Само не реклами!
Не започнаха реклами. Вместо това сапунката беше прекъсната от извънредна информационна емисия. Леля Станка простена. В долния десен ъгъл на екрана се появи емблемата на телевизията – фея, държаща над главата си сателитна чиния.
– Извънредни новини – съобщи остроухата говорителка. До нея джуджето, което предаваше телепатично за феите с увреден слух, съсредоточено мърдаше рунтави вежди. – В нов корупционен скандал с леприконско злато е уличен председателят на Комисията за запазване на обществения етер. Според наши доверени източници, близки до министерството, в скандала е замесено името на Феят Кръстник, лице добре познато от криминалните хроники…
Леля Станка въздъхна мелодраматично и потисната от жестоките удари на съдбата, сред мирис на кисело зеле и препарат за миене на съдове, се запъти надолу по своето стълбище и после нагоре по Александровото. Натисна звънеца и изкрещя, за да надвика звъненето:
– Пак съм Станка! Съседката!
Отговор не последва. Ако беше спряла да звъни, леля Станка би чула топуркане отвъд вратата, сякаш гигантски каменен лъв с глава на човек обикаля по коридора на апартамента и се колебае дали да отвори. Станка обаче упорито държеше палеца си на звънеца.
– Край, влизам! – изкрещя тя накрая, твърдо решена да догледа днешния епизод.
– Олеле! – простена сфинксът в апартамента.
Леля Станка се наведе и плъзна ръка под изтривалката. Напипа ключа и го измъкна с триумфален блясък в очите.
– Извинявай, ако те събуждам – извика Станка, докато отключваше вратата, – или пък си в банята, обаче случаят е спешен.

8.

Едуард Левонян, млад и обещаващ писател, тъкмо започваше втората глава на Проекта си, носещ работното заглавие Големият Небюла/Хюго проект. Едуард беше половин арменец, наследил от гордия арменски род на баща си гъста тъмна коса и дебели черни вежди. Беше благодарен, че носа е наследил от майка си. Чаровната му, подкупваща усмивка и необузданото въображение си бяха лично негови. И той се гордееше с тях.
Еди се надяваше някой ден от Проекта да излезе роман, да произведе сензация в писателските среди, да бъде преведен, да стане бестселър, да спечели Небюла (може и Хюго), Стивън Спилбърг да остане очарован от него и да го превърне в блокбастър. Тук мечтите му ставаха малко объркани, та неизвестно защо се виждаше с Оскар в ръка да реди патриотично благодарствено слово: „Първо искам да благодаря на моята свидна, но уви, сега далечна родина – България .” Така смяташе да започне. И после да продължи с: „чиято дивна природа и древна история ме вдъхновяваха през цялото това време…”. Или нещо подобно. Засега обаче се фокусираше върху далеч по-постижими цели – да завърши втора глава и, ако може, да измисли най-после име на главния герой, за да спре да го кръщава с кодовото Спиро. Отвори нова страница на Word, изпука с пръсти, вдиша дълбоко…
– Свободни места има ли? – през вратата на купето беше подал глава възрастен мъж с войнишко кепе на главата. Еди успя да устои на порива си да отвърне „Няма!”, да изтика мъжа навън и да затръшне вратата на купето.
– Да, разбира се, заповядайте – каза вместо това и опита да се върне към текста.
Мъжът с кепето обаче се оказа разговорлив.
– Ей, петнайсе минути закъснение на гара Кочериново! – възкликна той и зацъка с език. – Не беше така едно време.
– Не беше – съгласи се Еди, понеже не му се спореше.
– Влаковете идваха навреме. И тръгваха навреме. А в купетата – веселба. Пеехме народни песни, веселяхме се. Не като сега. Сега младите са други. Никакво уважение към възрастните хора нямат! – продължи мъжът.
– Нямат! – подкрепи го Еди и с надеждата, че въпросът е приключен, отново се наведе над клавиатурата. Дядото обаче не млъкна.
– Едно време – продължи с поверителен тон той, – всичко имаше. И всичко беше евтино. А лятос, зимъска – с жената бяхме на почивка. Навремето имаше почивки.
Еди беше озадачен. Той тъкмо се връщаше от почивка на палатки в Рила, гарнирана със стабилна доза пеене и свирене на китари вечер край огъня. Не можеше да разбере какъв му е проблемът на дядото. Като му се почива – да ходи да почива. Като му се пее – нека пее. На Еди не му пречеше. Той беше толерантен.
– Ех, какви почивки имаше навремето – размечта се дядото.
Еди тъкмо отговаряше машинално с „Имаше!”, когато вратата на купето се отвори отново. Този път вместо един, дядовците бяха трима. И тримата с вълнени жилетки и смачкани сиви панталони.
– Свободни места… – започна единият от тримата.
– Има, има! – зарадва се дядото с кепето. – Я кажете на младока какви почивки имаше навремето!
– Имаше почивки! – провикна се още от коридора възрастна жена, помъкнала огромна плетена кошница. – Хайде, хайде – подкани после спътничките си, – в онова купе има още три места!
Еди въздъхна и затвори лаптопа. Прибра го в чантата, чантата прибра в раницата, а раницата, след като метна подозрителен поглед на бабите и дядовците, остави на земята до седалката си. Сетне се сви по възможно най-удобния начин, подпря глава на хладното стъкло и задряма. Навън летният ден бавно отстъпваше на топла лятна вечер. Еди не смееше да се отпусне и да заспи дълбоко. Само след около час трябваше да смени влака. А с това закъснение сега щеше да се наложи да се прехвърля много бързо. Надяваше се Лея да го чака под часовника, както се бяха уговорили.

9.

Луната беше в крайно немистичната трета четвърт. Наоколо не грачеха гарвани, не прехвърчаха прилепи, нито пък се мяркаха черни котки. Вятърът не шепнеше тайнствено сред клоните на дърветата. Вечерта беше крайно неподходяща за вещерски ритуали.
– Ама съвсем никакви ли? – изписка момичето с ефирната рокля и вплетените цветя в косите.
– Както отбелязах неколкократно – високомерно отвърна Интуиция, – никакви мистични слова. За голи танци и дума да не става.
Момичето се строполи драматично сред тревата, подсмърчайки. От тълпата, събрала се около белия обелиск, се запротягаха ръце, които я потупваха по рамото и й бършеха сълзите с кърпички. Интуиция се настани на челното място край обелиска, демонстративно потропвайки с пръсти по камъка.
– Хайде, хайде – обърна се към момичето. – Не преигравай.
– Това ми е първият вещерски събор! – изпищя момичето. – Точно днес ли трябваше даа… – краят на изречението се задави в мощни хлипове.
Интуиция подбели очи.
– Добре – предаде се тя, – докато провеждаме съвещанието, можеш да обикаляш около нас, изпълнявайки тайнствени ритуали.
Лицето на момичето веднага грейна и тя се зае с обикалянето и тайнствените ритуали, влагайки очевидно старание. Дори Интуиция беше принудена да признае, че отдавна не е чувала толкова добро пулсиране в съответствие с вселенската утроба.
– И така – поде Главната вещица, щом момичето приключи с въведението в ритуала, което по традиция се изпълняваше няколко октави над поносимото, – днес ви събрах тук по важен повод.
Всички вещици, до една, впериха скептичен поглед в небето, където липсваха каквито и да било астрологични подсказки за подобно нещо.
– Въпреки липсата на знаци – настоя Интуиция. – Както ви е добре известно, ние не бяхме поканени на Представянето на малкия принц.
Разнесе се недоволно мърморене.
– Физиците обаче бяха. На тях, явно, е била оказана и честта да направят хороскоп на принца, макар астрологичните им познания да се ограничават с любителско зяпане на звездите. Всичко това може би щяхме да преглътнем, но както научих от достоверен източник, днес Клубът на физиците и астрономите ще проведе съвещание. Ще разискват някакъв проблем, свързан с принца. Проблем, за който ние – представете си – дори не сме известени. И вместо да поискат помощ от нас, както си му е редът, те… – тук Интуиция направи драматична пауза – ще призовават Бог!
– Какви мерзавци! – възкликна най-възрастната вещица, чиито снежнобели коси се спускаха чак до земята, и се изплю досами връхчетата на косите си. – Как си го позволяват?
– Това вече наистина на нищо не прилича! – подкрепи я друга вещица. Сборището закима.
– Именно заради това грубо нарушение на всички договорки за ненавлизане в чуждата професионална територия – завърши Интуиция, – си позволих да изградя телепатичен мост между нашите и техните съзнания.
– Да изградиш какво между съзнанията? – недочу беззъба вещица с розово боне. – Ще ги обсебваме ли?
– Не – отсече Главната вещица. – Ще ги подслушваме. Моля, затворете очи и пазете тишина!

10.

По същото време, под същата тази немистична луна, Клубът на физиците провеждаше съвещание.
– Ама изобщо ли няма да наблюдаваме Луната днес? –проплака най-младият член на клуба. Иззад дебелите стъкла на очилата очите му се напълниха със сълзи. – Трябва да си отбележа в дневника дали инклинацията се е изменила!
– Днес имаме по-важна работа, казах –настоя Председателят на Клуба от своето място начело на масата.
– Ама аз си водя дневник всяка вечер! – нададе сърцераздирателен вопъл момчето и зарови лице в ръцете си.
– Добре, добре – смили се Председателят. – Докато провеждаме съвещанието, можеш да наблюдаваш инклинацията.
Младият физик вдигна поглед, изпълнен с благодарност, и извади от джоба си смачкан тефтер. Застана зад телескопа и започна да записва данните.
– А сега, господа, моля за тишина – прикани Председателят.
Целият клуб, насядал около елипсовидната маса, притихна. Всички странични разговори за трансцендентничисла, константата на Стефан-Болцман игеостационарната орбитабяха прекратени. Председателят стана на крака и залепи на лицето си физиономия на непоклатима решимост, вперил поглед някъде в светлото бъдеще. В своите очи приличаше на изваден от комикс супергерой. В очите на другите приличаше на човек със запек.
– Компот от сливи – посъветва го един физик. Председателят беше твърде съсредоточен да гледа към светлото бъдеще, за да се озадачи.
– Колеги –обяви той с окуражаваща усмивка, –ще се наложи да прескочим до Света на боговете.
Физиците не се подлъгаха по усмивката. Започнаха да мърморят и да правят измъчени гримаси.
– Ама нашият няма да е там – изхленчи физикът с компота. – Там са само разни митологични…
– Опасявам се, че сме длъжни да проверим – въздъхна Председателят.
Порталът към Света на боговете се намираше в мазето. Открили го бяха случайно, когато слязоха долу, за да ловят бели мишки. Нямаха ясна идея какво ще правят с мишките, щом ги хванат, но се водеха от идеята, че една лаборатория просто трябва да разполага с бели мишки. Вместо на мишки обаче се натъкнаха на портал. Оказа се към Света на всички божества, които човешкото съзнание е сътворило. Там положението беше сложно. Гръцките богове се бяха хванали за гушите с римските. Египетският пантеон не можеше да понася боговете на инките, маите и ацтеките, които бяха в доста напрегнати отношения и едни с други. Скандинавските богове търчаха насам-натам, размахваха бойни брадви и чукове и викаха „Валхала”, а Буда ги приканваше да се отдадат на медитация. Българските алпове се държаха на положение, освен когато не решаваха да вдигат наздравица с чужди черепи, чиито собственици обикновено се съпротивляваха енергично. Изобщо – цареше божествен хаос.
За капак, откакто Порталът беше отворен, боговете все напираха да преминават в Света на дракона и да вземат дейно участие в социалния живот. Когато при физиците възникнеше и най-дребния спор, Зевс неизменно се спускаше на скърцаща платформа и въздаваше божествено правосъдие. Беше видял този начин на придвижване в няколко древногръцки драми. Вече не мръдваше никъде без божествената си платформа. В тези случаи физиците му благодаряха горещо, правейки дълбоки поклони, засипваха го с дарове и го изпращаха обратно в божествения свят.
– Проклет Deus ex machina – обикновено процеждаше през зъби Председателят, – как не се повреди веднъж!
След което спорът продължаваше.
И така, физиците слязоха в мазето и преминаха през Портала, наредени в колона по един. Озоваха се на огромен площад от бял мрамор. Около тях моментално се скупчиха богове. Единият дръпна Председателя за ръкава и го предупреди мрачно:
– Да нямаш други богове освен мен!
– Окей – съгласи се сговорчиво Председателят.
От другата му страна езическо божество със свиреп вид прошепна на ухото му:
– Срещу скромно жертвоприношение от две девици ще изпратя страшна чума на враговете ти!
– Чума? – поинтересува се Председателят. – В нашия свят не се боим от болести. Всъщност болестите се боят до смърт от Интуиция.
– Интуиция? – изпадна в паника божеството и хукна да бяга. Докато тичаше, подвикна през рамо: – Не й казвайте, че съм тук!
– Кажи, кажи от какво имаш нужда! – извика ефирна дама в бяла роба.
Председателят само й помаха сковано. Не беше свикнал на вниманието на красиви жени. След това повиши глас:
– Богове, аз и колегите сме тук, да потърсим вашата помощ по един много важен въпрос!
– Колко души правят оргия? – предположи ефирната дама.
– Нне – Председателят се изчерви – всъщност търсим нашия Бог. На Света на дракона.
Уморена въздишка се понесе по тълпата от богове.
– Няма такъв тук – обяви Зевс от името на всички. – Но ако ви трябва божество…
Тълпата наоколо се развълнува. Боговете заеха съответни божествени пози и си докараха изражения на традиционното снизхождение.
– Благодаря – отказа Председателят, – търсим конкретен Бог. Хайде, момчета!
Физиците се завъртяха и в колонка по един преминаха обратно в Света на дракона.

11.

– И сега какво правим? – отпусна се в своето кресло Председателят. – По дяволите!
– Ам, такова – вдигна ръка младият физик пред телескопа, за да привлече вниманието на колегите си, – докато ви нямаше, се сетих нещо…
Младежът внимателно постави на масата тънко книжле. На корицата с големи букви пишеше: „На марсианците, с любов”. А отдолу, с по-малки: „сборник разкази”, а също и „фентъзи и научна фантастика”.
– Преди време бях почнал да чета един разказ от тази книга – започна да обяснява той. – Взех го за научна статия, заради заглавието на корицата, нали. Защото „фентъзи” не знам какво е, но фантастиката явно е нещо научно. – Тук физиците закимаха одобрително. – Обаче още в началото разбрах, че съм в грешка, и го зарязах. Оказа се обикновена документална книга. Не ми се четеше за статуите, дето всеки ги познава, и Влад, дето го виждам всеки ден. Днес обаче се сетих, че в нея се споменаваше и Александър, а тогава не знаех кой е. Сега обаче е женен за Шефа и… Абе защо не хвърлите едно око?
Момчето разлисти антологията и отвори на страницата, където започваше „Драконът и портокаловият сок” от Едуард Левонян. Председателят взе книжката и зачете, леко отегчен. С всяка следващата страница обаче изумлението в погледа му ставаше все по-голямо.
– Силата на словото! – възхити се той. – Той е написал какво да се случи… Донесете ми кълбото!
– В чекмеджето ти е – подсказа му младият физик.
Председателят измъкна изпод масата кристална сфера и я постави на плота. Ръцете му трепереха.
– Намери ми Едуард Левонян! – изкрещя й той. В кълбото продължи да се стеле неоформена пушилка. Председателят се наведе по-близо до кристалната повърхност и извика накъсано:
– Е-ду-ард Ле-во-нян! Зодия Козирог! Дебели вежди!
Този пък кълбото забръмча, из него заиграха черно-бели петна. Постепенно образът се избистри и физиците с въодушевление разпознаха гара.
– Влакове!– изпищя единият. –При Висшата сила е пълно с влакове!
В далечината се проточваха десетки перони, стотици хора сновяха по тях с чанти и сакове. Пред смаяните погледи на физиците цифрите на таблото с пристигащите влакове се смениха самички.
– Магия? –изплю младежът с очилата и побърза да закрие устата си с ръка, сякаш беше изпсувал особено вулгарно.
– Не ставай смешен – подсмихна се един физик, – в този така напреднал свят вероятно отдавна са премах…
– Шшт –изшътка Председателят и кимна към екрана. Образът се фокусираше върху близкия перон. Там, под жълтата светлина на лампата, на пейка седяха момче и момиче. Момчето ръкомахаше енергично.
– Какво казва, какво? – Председателят трескаво запрокарва ръка по повърхността на кълбото. Накрая го блъсна с юмрук и, според старите правила на всички приемници във всички измерения, звукът на кълбото се оправи.
– Ти омаловажаваш писането –казваше момчето.
– Не, Еди, ти омаловажаваш всичко освен писането. И знаеш ли, писна ми да слушам за сюжети, и за вещици, и за „зараждането на науката в един магически свят”– тя изимитира гласа му, при това доста умело, –и за физиците…
– Това сме ние! – възкликна Председателят, гордо ухилен. Всички членове на Клуба закимаха, някои дори се поздравиха с ръкостискане.
– Значи няма да дойдеш с мен – по-скоро констатира, отколкото попита Еди.
– Съжалявам, не. Ще остана при нашите. Трябва да обмисля нещата.
Момичето се завъртя и си тръгна. Момчето вдигна рамене и се качи на влака. Не изглеждаше смутен, напротив –беше необичайно весел. Физиците нямаше откъде да знаят, но на гарата му беше хрумнала велика идея за сюжет и нямаше нищо, което да помрачи настроението му.
Оставаха две минути до тръгването и всички купета бяха почти пълни. Той избра едно със свободно място до прозореца, разсеяно кимна за поздрав на останалите пътници и се настани. Сгъна се на седалката, подпря глава на студения прозорец и затвори очи. Както и предишния път, унесе се почти веднага.
– Богът спи – прошепна благоговейно най-младият физик.

12.

– Представях си все пак нещо по-внушително – Интуиция сви устни. – Тези богове ми приличат на обикновени хора.
Вещиците, насядали в кръг, хванати за ръце и стиснали очи, наблюдаваха съвещанието на физиците чрез телепатичния мост.
– И около тях е пълно с машини –сбърчи нос увита в прозрачни шалове, полугола вещица. Или полуоблечена, зависи от нагласата към живота.
Вещиците впериха погледи в кълбото, където цифрите на електронното табло се сменяха автоматично, и замърмориха. Интуиция опита да се съсредоточи върху съвещанието.
– Шшт! –изшътка. – Искам да слушам.
Председателят тъкмо обясняваше плана си. Интуиция свиваше устни все по-плътно и по-плътно, докато накрая не издържа.
– Ще го прехвърлят през портал, моля ти се! –разбесня се тя. – Край, това беше!
– Какво нарушение на споразумението! –подкрепи я друга.
– Ще ги изпреварим! Ще отвлека този бог на минутата и ще направя така, че да затворят тъпия им портал! Да ги видя тогава! – Интуиция толкова се въодушеви, че плесна с ръце. – Всички около мен! Хайде сега, видяхте бога, да се съсредоточим. Искам да се озова в максимална близост до него. Започваме!
Момичето, на което бяха възложили задачата да изпълнява тайнствени ритуали, най-после се предаде и спря. Устата й се беше оформила в притеснено „о”.
– Ама това е толкова опасно!
Интуиция само се усмихна и се стопи във въздуха.

13.

Половин час по-късно, Владимир отвори вратата на бара. Сумрачната светлина на няколкото лоени свещи осветяваше напуканите стени и мръсните маси, разкриваше стелещия се на талази цигарен дим и проблясваше издайнически в кръвясалите очи на постоянните клиенти.
– Закъсняхте – промълви дрезгав глас от масата в ъгъла, след което се изкашля. – Гаден дим.
– Какво е това място? – попита Алекс. Беше малко объркан да завари класическа дупка насред китната столица, в съседство със сладкарница Зайче Байче (“най-добрият ягодов пунш, който сте опитвали!!!”)и точно срещу магазин Малката вещица(„оферта на седмицата: любовен еликсир + подарък плюшено сърце”).
– Това е изпаднал бар – обяви младият физик с очилата. Другите от Клуба, насядали около масата, закимаха. – Място, подходящо за тъмни сделки, тайни срещи и авантюри за една нощ.
– Независимо какво са ти казвали, аз съм порядъчно момче! – изпърха с мигли Влад.
– Ние сме тук за тайна среща – уточни Председателят. – Не можехме да дойдем в двореца, понеже – гласът му премина в шепот – едва ли е уместно да се разчува.
– Кое да се разчува?
– Ами че ще отвличаме разни божества.
Александър премига.
– Кого ще отвличате?
– Шшт, тихо, сега ще обясня.
Председателят направи пауза, за да натрупа съспенс, преди да продължи:
– Така, относно проблема с малкия престолонаследник – прошепна, – проучихме и стигнахме до извода, че се нуждаем от някое божество да удари едно рамо. Намерихме в архивите древни пророчества – че ще ни помогне някой с дебели вежди, който знае всичко, и после – че ни трябва бог…
– Светът на дракона няма бог – прекъсна го Влад.
– Напротив! – засия Председателят. – Ние го видяхме в кълбото! Остава само да го отвлечем през някой портал. Ако му се подмажем достатъчно, той ще надари Балтазар с магическа сила и всичко ще се уреди.
Владимир повдигна вежди.
– А успяхте ли да го локализирате? – попита.
– Да бе – изсумтя Председателят, – с кълбо.
– Значи теръпва ще търсим бог – въздъхна магьосникът. – Ще трябва да подадем запитване в Бюрото…
Физиците потрепераха.
– Надяваме се да не се наложи – промълви Председателят. – Работим върху различни варианти за издирването му, ще използваме връзките си…
– Можете да го видите, ако искате – смени темата най-младият физик. – Носим си кълбото.
Той измъкна от куфарчето си кристалното кълбо и му зададе гласова команда. Появи се почти празно купе, а на седалката до прозореца се беше свил техният бог.
– О, мамка му, пак няма звук – Председателят стовари юмрук върху кълбото. Божеството трепна, разнесе се писък. Образът в кълбото премигна и изчезна.
– Магьоснически боклуци – изсумтя Председателят.

14.

Еди сънуваше, че е бог на магьоснически свят, но вещица със свиреп вид се кани да го отвлича. Събуди се с писък:
– Аааа…
Почти моментално осъзна, че се намира в експреса София-Варна, втори вагон, първото купе, и когато заспиваше, останалите седем седалки до една бяха заети от достолепни възрастни господа и дами, издокарани в домашно плетени елеци и усърдно развиващи намачкани вестници, в които неизменно имаше твърдосварени яйца. Затова писъкът деликатно беше замаскиран с:
– … ааау, че хубава гледка!
Едва тогава се престраши да отлепи клепачи и с облекчение откри, че е сам в купето. От възрастните господа и дами, носеща се ефирно из въздуха, беше останала само миризмата на чесън. Еди отвори прозореца и в купето нахлу топъл летен вятър.
“А бе, що не изпушиш една цигара?” – предложи услужлив глас в главата му. Той леко се смути, понеже вътрешният му глас за първи път звучеше като възрастна жена. Вероятно защото винаги, когато чуеше думата “интуиция”, си представяше свадлива стара дама с боне.
Изрови от вътрешния джоб на якето си кутия Pall Mall и излезе в малкото коридорче между вагоните, където поне формално избягваше забраната за тютюнопушене във влака. Облегна се на стената и запали. Загледа се в нощния пейзаж навън, разсеяно изпускайки облачета дим. Тучните ливади и прихлупените кирпичени къщурки постепенно отстъпваха на панелни блокове и сиви улици. Влакът започна да намалява. Еди не искаше да създава допълнителен хаос сред слизащите и качващите се пътници, посрещачите и саковете им, затова понечи да се прибере в купето.
„Няма смисъл – вметна интуицията му, – явно никой няма да слиза”. Еди огледа вагоните от двете си страни – коридорите наистина бяха празни. Все пак се поколеба. Имаше нещо зловещо в този град. Във вятъра, обикалящ пустите улици, грака на гарваните и мрака, който се стелеше зад стъклото.
„Нищо зловещо няма” – настоя Интуиция.
Влакът спря със скърцане. Вратата на вагона се отвори бавно. Кокалеста ръка, мъртвешки бледа, се протегна и се вкопчи в дръжката. А след нея мудно, като на забавен кадър, се показа смачкано сиво боне, последвано от смачкано сиво лице.
– Младежо – притежателката на лицето, а по всяка вероятност и на бонето, разтегли напуканите си устни в широка усмивка, преорганизирайки бръчките в нови, неподозирани комбинации. Еди си помисли, че гласът й му е смътно познат. – Ама как само приличате на внука ми!
Той въздъхна. Нямаше път за бягство.
– Да не би да се казвате Пантелей? –поинтересува се бабата.
– Не –отрече Еди. – Едуард съм.
– О! –бабата изигра учтива изненада. –А дали случайно не бихте ми помогнали с багажчето?
„Багажчето”се оказаха четири платнени торби. Едната подрънкваше, явно беше пълна с компоти. Домашно произведени. Съдържанието на другите три торби си остана загадка. Ако се съди по тежестта, вероятно бяха пълни с олово. Домашно произведено.
– Произвеждате ли олово? – попита Еди с крива усмивка. Бабата се обърка за миг, сетне отново се усмихна.
– Разбира се. На принципа редуване сея – изрецитира тя уверено, сякаш участваше в телевизионна реклама. – Една година алабаш, на другата тикви, на третата олово.
Докато говореше, тя с отработено движение измъкна от джоба на палтото си пръчка и чукна Еди по челото с нея.
– А? – озадачи се Еди и загуби съзнание.

 

(следва)

От „Приказка за магьосници, физици и дракон“, новия роман на Геновева Детелинова (старата му редакция ;)).

Ако искате да му бъдете По-желали – пишете ни!



Приятели 🙂

Наскоро получихме писъмце от Калина Атанасова (известна в Интернет и като Бъдъмба):

… преди около две години те бях питала можеш ли да ми помогнеш с издаването на книга за българския средновековен костюм. Е, до издаване явно никога няма да стигна, но поне направих сайт – http://badamba.info/ Лошото е, че усещането съвсем не е като от книга, хубавото е, че мога да си го пълня с картинки и инфо когато си искам.

Сега да бръкнем там и да измъкнем…

… една картинка…

Схема за одежди на Ирина Комнина от "Св. Архангели" в Костур

 

… и още една…

Възстановка на одеждите на Ирина Комнина и Михаил II Асен

Запалиха ли ви? Разгледайте Българският средновековен костюм, за много (много) повече. 🙂

(И ако думата “издаване” е запалила още нещо – споделете го с Калина. 😉 )



(към пролога)

Първа глава
Две години, три месеца и шест дни по-късно

1.

Мъж седи на пейка пред родилния дом и нервно подръпва от цигара. Това може би не беше най-баналната гледка във Вселената, но определено попадаше в топ три. Макар че в този случай масивната златна корона и пурпурната мантия разчупваха клишето.
– Шефа ражда, Шефа ражда! – крещеше преминаващият глашатай. – Негово Величество Съпругът притеснен пуши пред родилното!
Александър загаси фаса в облегалката на пейката и го метна в кошчето, сетне облиза устни и запали отново.
– Пушенето убива – обади се глас нейде над окичената му с корона глава. Алекс само изсумтя.
– Как е? – опита отново да завърже разговор гласът. Алекс вдигна рамене.
– Още чакаме – отвърна, без да уточнява. – Цигара?
– Ще пропусна – отказа Влад и изтика полите на пурпурната мантия от пейката, за да седне до баща си. После го побутна с рамо. – Всичко ще бъде наред. Повечето жени от този свят раждат вкъщи, захапали дръжката на метла, и всичко е наред.
– Защо пък мет… – понечи да попита Алекс, но после размисли и реши да се лиши от подробностите. – Все едно. Продължавам да си мисля, че трябваше да я заведем в моя свят, в истинска болница.
– Да бе, за да се изнерви и да превърне гинеколога в жаба – усмихна се Владимир. – Или да прокълне акушерките. Ами ако й бяха сложили упойка? Представяш ли си какви щеше да ги свърши под упойка?
Алекс вдигна рамене.
– А и това тук си е съвсем истинска болница – настоя Влад.
– Истинска болница, друг път – промърмори Алекс. – Акушерката носи венец от цветя и на баджа й пише „Мандрагора, дете на природата”.
– Негово Величество Съпругът се съмнява в качеството на здравните грижи в Света на дракона! – продължаваше да се дере глашатаят. – А Шефа все още ражда!
Александър изтръска цигарата си, огънчето падна върху пурпурната мантия и я проби със свистене.
– По дяволите – той зачовърка с палец съсипания плат. – Гадни царски одежди.
– Нужно ли е навсякъде да си така официален?
– Етикетът го изисква. Добрият крал носи корона, оригва се на масата и говори с коня си на немски.
– И без това не си точно крал – изтъкна Влад. – По-скоро си първа дама.
Алекс го изгледа възмутен. Преди обаче да успее да отговори, прозорецът на родилния дом се отвори с трясък. Показа се рошавата глава на главната акушерка, детето на природата, а венецът й от маргаритки падна, описвайки плавни дъги във въздуха. Мандрагора не му обърна внимание.
– Роди се! – изкрещя тя. – Здраво чедо на майката земя и бащата небе! – Тя поразмисли и добави: – И твое, разбира се, Величество.
Александър се втурна по стълбите към родилния дом. Влад се задържа на пейката, колкото да дозагаси с пета все още димящия фас.

2.

Малкият син на майката земя и бащата небе беше озадачен. Готов беше да се справи със студа, светлината и въздуха. Преглътнал бе и факта, че рошавата жена го шляпа по дупето, докато не го разрева. Това, което наистина го обърка, беше, че крясъците му кой знае защо предизвикаха див възторг у въпросната дама. Малкият бързо схвана какво се иска от него. Пое си дълбоко въздух и нададе нов писък.
– Какво става, какво? – Александър се втурна в стаята.
– Виж го само колко е сладичък! – умиляваше се Мандрагора, едва надвиквайки крясъците. – Как ще го кръстите?
Жената на леглото я изгледа кръвнишки.
– Изчадие адово – процеди. Косата й, на сплъстени от потта кестеняви къдрици, падаше пред лицето й.
– Това не е точно подходящо име… – позволи си да изрази мнение Мандрагора. – Искаш ли да го подържиш? – този път акушерката се обърна към Александър и без да чака отговор, му подаде крещящото бебе. Алекс пое сина си внимателно.
– Здравей, мъничък!
Бебето млъкна за момент, колкото да вдиша дълбоко. След това поде репертоара си с нови сили.
– Как си, скъпа? – изкрещя Александър, обръщайки се към Лиз.
– Супер – отвърна тя.
– Искаш ли да го вземеш? – Алекс й подаде бебето. Лиз го пое, огледа го преценяващо и заповяда с глас, нетърпящ възражение:
– Млъкни.
И то млъкна. В ъгълчето на устата му се появиха няколко лигави балончета. Шефа се усмихна и ги избърса с ръкав.
– Ще се казва Балтазар – обяви тя. Лицето на Александър се изкриви в отчаяна гримаса.
– Нали се разбрахме да е нещо по… обикновено? Например Иван, или Петър, или Димитър. Малкият магьосник Митко, не звучи ли мило?
– Ще се казва Балтазар – повтори Лиз.
– Благозвучно е – вметна Мандрагора.
– Хубаво магьосническо име – одобри и Владимир, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл торба с памперси от Другия свят. – Как си, Шефе?
– Просто великолепно – усмихна се накриво Лиз. – Иде ми да тичам по поля от маргаритки и вероятно точно това бих правила, ако не бях смъртно уморена. По дяволите, ще кажеш, че съм раждала.
Алекс я погледна въпросително, но Влад схващаше бързо.
– Да излезем ли, за да поспиш? – предложи магьосникът.
– Не – отвърна жената, а озъбената усмивка не слизаше от лицето й, – стойте тук и задавайте тъпи въпроси.
Владимир хвана баща си за ръкава на мантията и го издърпа в коридора.
– Следродилна депресия – прошепна Мандрагора и им смигна заговорнически, преди да затръшне вратата на стаята.

3.

Тронната зала беше празнично украсена. За да не стават грешки какъв всъщност е празникът, над Главната порта беше разпънат транспарант с надпис „Официално представяне на принца”. Въпреки досетливостта на домакините обаче залата беше пълна с объркани възрастни мъже в мантии, които блуждаеха наоколо с празен поглед. Тези, които все пак бяха наясно къде се намират, бяха изпаднали в пълно умиление около люлката на малкия принц Балтазар, вече тримесечен, здрав и потресаващо розовобузест.
– Бля – обяви принцът. Цялата му брадичка беше в лиги и той настървено произвеждаше нови и нови, само за да наблюдава как отсреща лицата на старците се разтеглят в широки усмивки. – Гуу.
Скоро щяха да пристигнат и другите гости. Магьосниците от Съвета, пословични със своето подраняване, винаги се появяваха час-два по-рано и омитаха храната. Следваха местните благородници, след които не оставаше алкохол. Точно навреме пристигаха учените от Клуба на физиците и астрономите и напълно убиваха настроението, така че когато дойдат всички бардове, естествено – порядъчно закъснели, да метнат по едно око, да видят колко умрял е купонът и да отпрашат към следващия.
Близо час по-късно, според очакванията, залата се напълни с изискано облечени благородници, понесли в ръка чаша шампанско или купичка зърнена закуска, внос от Другия свят. В Света на дракона всичко, което се продаваше в картонена кутия, се смяташе за невероятен деликатес.
Александър сновеше сред гостите и изпълняваше задълженията си на добра домакиня, като поздравяваше всеки благородник по име и правеше комплименти на дамите. Алекс не се заблуждаваше каква е ролята му в управлението на страната. Лиз може и да се беше съгласила да приеме неговата фамилия, но общо взето тя беше глава и на семейството, и на държавата. Той беше просто мъжът на Шефа.
– И понеже тя наближава тристатака – нареждаше някаква графиня, хванала го под ръка, – вече започвахме да се тревожим, че ще си остане стара мома… Нали знаеш, биологичният часовник не прощава на никого.
– Аз не бих й дал повече от трийсе – отбеляза Алекс.
– Трийсе какво? – озадачи се графинята.
– Трийсе години.
– Че за какво да й даваш, тя си има достатъчно!
Александър се обърка. А на своя трон, Шефа все още беше в следродилна депресия.
– И за какво му е, по дяволите, на едно бебе телескоп? – тросна се тя на Председателя на Клуба на физиците и астрономите. Мъжът измънка нещо, без да отделя поглед от върховете на обувките си, и се оттегли зад близката драперия. Въпросните върхове останаха да стърчат издайнически изпод дантелите.
– А така, скрий се! – тържествуваше Шефа. – Домъкнал ми се на представяне на принц с телескоп.
– Човекът се е опитал да подари нещо оригинално – защити го Владимир от чиста мъжка солидарност. Председателят надникна иззад драперията, за да го озари с благодарна усмивка.
– Хубаво – смили се Шефа. – Можеш да го сложиш при останалите оригинални подаръци – тя махна с ръка към купчината пред трона.
Скоро Голямата порта се отвори с трясък и в залата нахлуха група конници в кожени дрехи, последвани от момчета с китари и момичета с тежък черен грим.
– А бе, тоя купон е адски умрял бе – заключи едно от момичетата. Чу се одобрително мърморене и цялата тълпа се врътна и се изнесе. В суматохата дукесата на Бронъраир се метна на един от конете, прегърна през кръста прилежащия му брадясал бард и обяви, че се отказва от светските привилегии в името на свободния си дух.
Благородниците (всички освен дукесата със свободния дух), магьосниците и физиците удостоиха новопристигналите с по някой бегъл поглед и после им кимнаха за довиждане.
– Е, това беше – Александър се отпусна в трона с облекчена въздишка.
– Съжалявам, че трябваше да се подложиш на това – Лиз се усмихна неочаквано топло на съпруга си.
Владимир все още беше нервен. Чувстваше, че пропускат някого. Или по-скоро някоя. Името й беше на върха на езика му. В момента, в който му просветна обаче, беше твърде късно. Голямата порта се отвори отново. Гостите на тържеството замръзнаха и впериха ужасени погледи в нея. По пода задрънчаха изпуснати чаени лъжички, топчета зърнена закуска се затъркаляха наоколо. Сред вихър от листа, прах и цветна пушилка с аромат на билки в залата пристъпи Главната вещица – Интуиция.

4.

Отекна гръм, светкавица раздра небето.
– Не ме поканихте – отбеляза очевидното вещицата, щом ехото от гръмотевицата заглъхна. Тълпата си зашепна уплашено, някои от гостите се скриха зад цветните драперии.
– Трябва да сме забравили – вдигна рамене Шефа. – Сипи си Нескуик и ела да седнеш.
– Не, благодаря! – отказа Вещицата. – Тук съм…
– Имаме и мюсли – продължи Шефа с подкупващ тон.
Вещицата се поколеба. В настъпилата пауза гостите на пира загубиха интерес и се върнаха към светските си разговори. Сцената беше започнала добре, светкавицата беше страшно попадение, но излишно дългият диалог уби драматизма.
– Момент! – изпищя Интуиция пронизително, както само трениран през вековете в  кървави обреди човек може да пищи. Гостите обаче я игнорираха. Изтървеш ли веднъж вниманието на аудиторията, трудно го спечелваш отново.
– Още не съм дала своя дар! –  продължи да пищи вещицата.
– Метни го в купчината – посъветва я Шефа.
– Ами добре – примири се Интуиция и внимателно постави при подаръците богато резбовано вретено. – Принцът ще се убоде на него и ще заспи стогодишен сън – съобщи после. – Да не кажеш, че не съм те предупредила.
– Хубаво – отвърна Шефа. – Влад, изгори вретеното.
Владимир запрати залп магьоснически огън към вретеното и го превърна в шепа пепел.
– Ама хей, не може така – запротестира Интуиция. – Това е брутално потъпкване на всички традиции и…
– И?
– И ще си платите! – изпищя тя, преди да се стопи сред цветен дим.

5.

Малко след като в тронната зала се разигра сценката с вещицата, Алекс успя да се измъкне от тържеството. Щом се увери, че отсъствието му ще остане незабелязано, той бързо закрачи по коридора към един от килерите на замъка. Там, сред консервите, бурканите и бутилките марково уиски се беше събрал целият Клуб на физиците.
– Влад ме прати тук – мотивира присъствието си Алекс.
– Големият ви син – потвърди Председателят – ни спомена за вашия малък проблем.
След това се огледа заговорнически и прошепна:
– С липсата на магьосническа дарба у престолонаследника.
Александър кимна. По традиция звездоброецът отговаряше за подобни проблеми с наследниците на кралската династия. Тъй като през последните двеста-триста години в кралството нямаше звездобройци (нито пък наследници на династията), кралското семейство беше решило, че най-близкият им еквивалент са физиците.
– Е? – попита Алекс. – Ще прояви ли дарба или не?
– Още не знаем – отвърна Председателят. – Трябва да направим необходимите проучвания, да се поразровим из книгите… Досега не сме се интересували от астрологичния аспект на звездите.
– Навярно вещиците биха се справили далеч по-добре от нас – допусна един физик.
– Шшт! – изшътка Председателят и се огледа. В килера за миг притъмня.
– От друга страна – добави бързо, – научният подход често дава неочаквани отговори, далеч по-точни от разни там предсказания.
Александър се усмихна измъчено.
– Във вас ни е надеждата, момчета.
– Ще направим всичко по силите си – обеща Председателят. – Ще открием на какво се дължи настоящата бездарност на Балтазар, нямай грижи.
– Притеснявам се, че аз съм виновен – въздъхна Алекс. – Сещате се, нямам особено развити магически способности. Ако ги е наследил от мен…
Председателят го потупа по рамото.
– Недей така, Величество. Убеден съм, че малкият ще прояви дарба. Би било толкова глупаво, след като най-после имаме престолонаследник, да се наложи да го изхвърлим.
– Страшно ме  успокояваш – смънка Алекс.
– И изобщо – не му обърна внимание Председателят, – това, че досега не се е случвало проявяването на дарбата да закъснее толкова, нищо не означава.
Алекс се стресна.
– Не се е случвало?
– Трябваше вече да е магьосник на Официалното представяне.
– Тоест сега?
– Така е прието – потвърди Председателят. – Формалност, не че още днес ще го изхвърлят или нещо такова… Не и ако ги излъжеш.

6.

– Защо не ми каза, че до днес трябва да е проявил магьосническа дарба? – просъска Александър, щом отново се настани на трона си.
– Реших, че ще се стреснеш – отвърна Лиз, също шепнешком. – Пък и все се надявах, че ще направи нещо магическо до полунощ. Обаче той си стои все така бездарен!
Двамата впериха погледи в люлката, където малкият принц продължаваше да гука, а около него магьосниците съвсем се бяха размекнали – бършеха му лигите, щипеха му бузките, дърпаха му нослето и му правеха физиономии.
– Ще трябва да се върнем в моя свят – въздъхна Алекс.
По закон, децата без никаква магьосническа дарба се изпращаха в Другия свят. Мярката беше жестока, но би било по-жестоко да бъдат оставени да растат в Света на дракона, където животът без магически умения беше ужасно труден.
Часовникът би полунощ. Алекс си пое дълбоко въздух и с треперещи от притеснение крака се запъти към люлката. Магьосниците се отдръпнаха, за да му направят път. Докато вдигаше бебето, то протегна малката си ръчичка и го стисна за носа.
– Представям ви… – извика Алекс носово, а принцът намери това за особено смешно. И да беше имал намерение да пусне носа на баща си, то се изпари моментално. – … принц Балтазар Първи, наследник на трона на Драконовия свят, потомък на рода на Поразяващите с поглед по майчина линия и на Пазителите на дракони по бащина и…
Залата притихна в очакване.
– … магьосник – смело излъга Алекс.
Изявлението беше посрещнато с бурни аплодисменти. Никой не се сети да попита как точно е проявил дарбата си Балтазар. Поне не тази вечер.

7.

Следващите няколко седмици минаха спокойно. Дори твърде спокойно.
Ако се съдеше по разказите на жените от Групата на майките, с които Шефа всяка сряда пиеше кафе, да отглеждаш магьосник или вещица беше опасно и уморително. Майката на бебето Гандалф например не можеше да му извади лулата с пушилист от устата, без малкият да започне да дрънка на елфически. Майката на бебето Хари се кълнеше, че то се е метнало на метлата още преди да проходи. Може би най-силна дарба притежаваше малкият Мерлин – майка му се надяваше някой ден да бъде приет в Съвета на магьосниците. „Притрябвало му е – подбели очи Владимир, щом разбра за амбициите й, – по-добре да се хване като придворен магьосник някъде, щом е толкова добър.”
Бебето Балтазар само спеше, ядеше и се лигавеше. За капак целият замък – от прислужниците и конярите, до благородниците и магьосниците – напълно беше пощурял по принца. Стражите зарязваха постовете си, за да пеят „Зайо Байо скок-подскок”, като надлежно онагледяваха песента със съответните мимики. Придворните дами се ръгаха с лакти и се настъпваха при надпреварата си коя ще стигне първа до люлката с Височайшото присъствие при първия признак, че принцът се е събудил. Магьосниците от Съвета претупваха надве-натри заседанията и хукваха към стаята на бебето, за да се възхищават на розовите му пръстчета и гладките му петички.
А физиците прекарваха цялото си време в клуба си, където сред облаци цигарен дим правеха сложни изчисления, които да им подскажат има ли малкият магическа дарба.
Месец след официалното представяне, в замъка за аудиенция пристигна Председателят на Клуба на физиците и астрономите, понесъл папки с диаграми и снимки на нощното небе. Налепи ги по каменните стени на тронната зала и изрисува цялата бяла дъска със схеми и графики. Когато маркерът му свърши, Председателят най-после се кротна.
– И какво ще рече това? – попита Александър, който не беше разбрал нито думичка след „Удобно ли сте седнали, Величества?”.
– Препоръчваме му – започна Председателят, присвил очи мистично, – да не взема прибързани бизнес решения и да се довери на интуицията си, преди да подписва договори. Да не тръгва на дълъг път. Ако съдим по положението на Луната, ще има изразена брадичка и аристократичен нос. А ако съдим по съзвездието Кон, ще има или големи зъби, или склонност към овеса.
Александър си представи сина си, преживящ овес със своите гигантски зъби и изразената си брадичка.
– Не бе – махна с ръка той, за да отпъди картинката, – кога ще прояви дарба?
– Ами – Председателят облиза устни, –  никога, в общи линии. Като се има предвид положението на звездите и дома на Марс спрямо Лунната орбита… – той продължи в същия дух още няколко минути, – … е трябвало да прояви своята дарба до две-три седмици, максимум месец след раждането.
Председателят закърши пръсти. Чувал беше какво казват за вестоносеца, лошите новини и лесно гневящите се царски особи.
– Моите хора търсят решение на проблема – побърза да добави. – Ще преровим базата данни, все трябва да има някаква вратичка в закона…
– Без такива – отсече Шефа. – Няма да допусна следващият владетел да е бездарник, бил той мой син или не. Ако няма магьосническа дарба, дори мъничка, ще се наложи да заминем.
– И вие ли, Шефе? – Председателят изглеждаше отчаян.
– И аз. Синът ми е по-важен от кариерата.
– Разбирам – кимна Председателят. – Ще направим всичко възможно.

8.

Владимир пиеше сутрешното си кафе в едно от кафенетата на градския площад, когато тъмна сянка падна върху масата му.
– Извинете – поинтересува се любезен гласец, – свободно ли е столчето?
– Сядай, Интуиция. И да не беше свободно, това нямаше да те спре, нали?
– Но защо е това грубо отношение, господин магьоснико – продължи мазно Интуиция, – ние с вас може да имаме общи интереси. Интересува ли ви офертата ми?
– И да не ме интересуваше, това нямаше да те спре, нали? – повтори предположението си Влад и този път го натърти.
Вещицата явно не разбираше от намеци. Във всеки случай, щом й стана ясно, че ще бъде изслушана, тя заряза любезниченето и премина към деловата част:
– Мисля, че никой няма да се справи по-добре от теб. Имаш неограничен достъп до замъка, само трябва да…
– Какво ще обичате? – Млада, симпатична  магьосница, препасана със снежнобяла престилка и снабдена със снежнобяла усмивка, стоеше до масата в очакване на поръчката на вещицата.
– Да видим! – вдигна глава към нея Интуиция. – Билков чай: цвят от синя метличина,  корени от бял оман и листа от маточина, брани на Еньовден по пълнолуние. Билките да са били 77 и половина. С няколко натрошени семена от кориандър. И мляко от еднорог.
– Тутакси! – не се трогна момичето и изтича към кухнята.
Влад погледна вещицата над своята чаша двойно черно.
– Да ги побъркаш ли искаш?
– Няма да се побъркат – отсече Интуиция, – тук работи моя ученичка. Беше изключително обещаваща млада вещица, докато не се влюби в едно недоразумение от Клуба на физиците и не напусна Вещерския остров заради него. Ето я сега, приготвя чайове и коктейли. С нейните заложби! – Вещицата стисна устни. – Но да се върнем на темата. Аз ще те снабдя с оръжието, можеш да го скриеш под мантията.
– За какво, по дяволите, говориш?
– За вретеното, естествено.
– Какво вретено бе?
– Чайчето ви!
Сервитьорката внимателно постави чашата чай и каничката с мляко от еднорог на масата, метна една съчувстваща усмивка на Влад и побърза да се отдалечи. Докато сипваше млякото в чая си, вещицата обясни:
– Вретено, за да убодеш Балтазар, естествено.
Владимир премига.
– Защо да го правя?
– Как така защо? – озадачи се Интуиция. – Ами ти си доведеният брат! Мащехата ти и бъдещият Шеф навярно те принуждават да им слугуваш – тя се наведе към Влад, в погледа й се четеше разбиране. – Кажи ми, Влади, не те ли карат да търкаш пода, докато ръцете ти се разкървавят?
– Не!
– А да обираш паяжините? Да лъскаш приборите? Да си бършеш обувките в изтривалката, преди да влезеш в тронната зала?
– Е да – призна Влад, – обаче само когато вали.
– Ето на! – възтържествува Интуиция.
Влад поклати глава.
– Как изобщо ти хрумна, че ще поискам да убия брат си, понеже обувките ми са били кални?
– Не да го убиеш – възмути се вещицата от несправедливото обвинение, – искам само да заспи за сто години. Смешно малък срок, като се има предвид нанесената обида.
Владимир въздъхна.
– Не беше обида, а невинна грешка – за пореден път обясни той. – Просто забравихме да те поканим, защо издребняваш?
– Виж, магьоснико – поде Интуиция прочувствено, – ние, вещиците, не ламтим за богатство и власт. Избрали сме простичкия живот сред природата. От другите хора искаме само едно – признание. И малко благодарност, ако може. Защото достойнството ни е нашето най-голямо богатство. А обидата трябва да бъде отмъстена!
Влад скочи от масата и се надвеси над Интуиция. Кичур от дългата му коса се топна в чая й.
– Стой далеч от брат ми, вещице! Да не си посмяла да го приближиш!
– Заплашваш ли ме? – вдигна вежди Интуиция.
– Да – потвърди Владимир, завъртя се и излезе от кафенето. После облиза чая от мокрия си кичур.
– Как я пие тая гадост? – промърмори и тръгна към сградата на Съвета за поредното заседание. Отново беше закъснял.

9.

Председателят се приплъзна по каменната стена и залепи ухо за вратата. Сърцето му биеше учестено.
– Пст?
– Парола? – долетя шепот от другата страна.
Председателят не знаеше паролата.
– Риба меч? – опита да налучка той. После реши да пробва и с нещо по-разчупено, за всеки случай. – Риба чук? Риба ъглошлайф?
Притежателят на гласа, изглежда, се поколеба. Председателят реши да замаже положението, като каже нещо подходящо за атмосферата на тъмни сделки в потайна доба.
– В теб ли е стоката? – прошепна той. – И праните пари? – добави,  в случай че първия път не е бил достатъчно убедителен.
Вратата се отвори със скърцане и оттам се подаде увит в амбалажна хартия предмет.
– Ама нищо за никакви пари не са ми казвали, такова – оправда се гласът.
– Нищо, нищо – великодушно махна с ръка Председателят, макар гласът да не можеше да го види. – Мерси все пак. А някоя нова книжка нямате ли?
– Само един учебник по анатомия – през вратата се протегна ръка и размаха учебник за студенти по медицина. Председателят сви устни скептично, но все пак го взе.
– Е – каза, – благодаря.
– Моля, пак заповядай.
Вратата се затръшна. Председателят, с вълнението на дете на Коледа, разкъса хартията и извади клавиатурата от пакета. Известно време си игра да натиска бутоните, захласнат от начина, по който плавно хлътваха. После загърна клавиатурата в шлифера си и забърза надолу по улицата.
По пътя прегледа учебника по анатомия. Набеляза си няколко термина, които можеше да ползва в аргументирането на теорията си за порталите. За да откриеш портал, разсъждаваше той, непременно трябва да коренуваш броя яйца, които си изял на закуска, да съставиш числова редица от диаметрите на дупките на чорапите си, чийто лимес да умножиш по косинуса на ъгъла, под който светлината е падала върху плочките в банята, когато си вземал душ, след което наличните числа да подредиш в квадрицепс или в краен случай – фациалис. Според учебника това бяха някакви мускули и нерви, но на кого му пукаше – звучаха научно. Колегите му щяха да изпаднат във възторг. На следващия пир в двореца, когато някой благородник споменеше, че работата им е да „откриват портали”, те щяха да му кажат за фациалиса. Шах и мат.

10.

Според Устава на физиците и астрономите, за да бъдещ приет за член на Клуба, трябваше да притежаваш „усет за науката и аналитично мислене”. Според общоприетото мнение, трябваше да притежаваш специфичната магьосническа дарба да усещаш портали. Физиците яростно се противопоставяха на общоприетото мнение. Първо на първо, порталите не се усещали, тяхното местонахождение се изчислявало посредством сложни формули. И второ на второ, думата „портал” изразявала невежество, точният термин бил „пробив в пространствено-времевия континуум”.
Физиците приемаха твърде лично намеците, че техният прогрес се дължи единствено на някаква си дарба, и правеха всичко възможно, за да се разграничат от магията. Прекарваха времето си, забили носове в научни книги от по-напредналите в технологично отношение светове. Снабдяваха се нелегално с подходящата литература през нерегистрирани портали, за които знаеха единствено членовете на Клуба.
– Фациалис – кимаше замислено най-младият физик, докато се опитваше да скачи клавиатурата за кристалното кълбо. – Определено звучи респектиращо.
Председателят се ухили доволен.
– Е, готово – момчето потри ръце. – А сега да пробваме с ключови думи.
Младият физик въведе в полето Търсене „дарба” и „магия”.
– Надарени момичета са готови да… – започна да чете той, а зад очилата очите му придобиха невъобразими размери. – А бе, кой пак е напълнил харда с порно?
Единият от физиците се изчерви и се измъкна от стаята на заден ход.
– Аха, май попаднах на нещо – възкликна момчето и се наведе напред, така че върхът на дългия му нос почти докосваше кристалната повърхност. – „До звездоброеца на принц Балтазар Първи, от астролога на кралица Петуния. Намерете човек с дебели черни вежди, който знае всичко и е зодия Козирог.”
– Дебели вежди – изсумтя Председателят. – Егати абсурда. Няма ли нещо друго?
– Засега е само това. Чудя се дали астрологът на кралица Петуния не си е падал по разни весели прахчета и хапченца.
– Само да хващахме интернет…
Физиците се спогледаха с въжделение.
– И с какво ще ни помогне тоя с дебелите вежди все пак? – откъсна ги от мечтите за интернет най-младият физик. – Мислех си, че търсим по-скоро някаква древна рецепта за подсилване на магическите способности, някакво закл…
Председателят изшътка, преди младият учен да е завършил думата.
– Трай! Ушите на вещиците са дълги!
– Е, нека чуят. Така и така трябваше или те, или поне магьосниците да се заемат с проблема. Въобще не ни е работа да се бъркаме в магическите им истории.
– Магьосниците нямат достъп до информацията, с която разполагаме, пък и не се справят с астрономията. Колкото до вещиците…
Председателят отново се огледа. Навън се изви вятър. Клоните на близката липа заблъскаха по стъклото.
– По-добре продължавай да търсиш! – Председателят подкани младия физик пред сферата и облиза устни.
– Ето още нещо! – възкликна момчето след малко. – „До звездоброеца на принц Балтазар Първи, от придворния маг на крал Джордж Трети, Богобоязливия: Леле, момчета, яко сте го загазили, Бог да ви е на помощ.”
– Кажете ми нещо ново – промърмори Председателят и зарови лице в ръцете си. – Нищо друго ли няма?
– Ами Бог е в курсив. Тоя май иска да ни каже, че наистина ни трябва…, сещате се, Бог.
Всички членове на Клуба на физиците и астрономите, съвременни хора на науката, избухнаха в смях. Сетне настъпи изнервено мълчание. Заразменяха се стреснати погледи.
– Мамка му! – обобщи Председателят.

(следва)

От „Приказка за магьосници, физици и дракон“, новия роман на Геновева Детелинова (старата му редакция ;)).

Ако искате да му бъдете По-желали – пишете ни!



Приятели 🙂

НОВО: Магазинът на Paladium Games се премести на ул. „Майор Юрий Гагарин“ 30 – зад кино „Изток“. Потърсете новия адрес. Всичко друго надолу си важи.

Преди седмица книгите на Човешката библиотека си намериха още един дом: новия магазин/книжарничка на Paladium Games и “Професионален форум за образованието” на ул. “Паренсов” 35, първата пресечка на “Васил Левски” след Попа в посока Софийския университет, надясно (към Червената къща и Борисовата градина). Ето картата.

Всяка наша книга там се предлага с 10 процента отстъпка от коричната си цена.

Може да намерите и ролеви и настолни игри, игри с карти и с миниатюри. (До края на юли Paladium дават 20 процента отстъпка за всичко, което предлагат.)

И още: книги-игри (Колко души ги помнят? Я вдигнете ръчичка… 😀 ) Книжарничката е официалният дом на новата вълна книги-игри, първата от които беше “Котаракът и Черният нарцис” на Ал Торо/Александър Торофиев, а за останалите може да следите нашия форум. 😉

За работното време цитирам Стефан (когото навярно познавате като Вонамарак 🙂 ):

По принцип от 12:30 до 19:00, най-често до по-късно, много рядко от по-рано.
Без понеделник и вторник.

Та – вече имаме още един начин да се намираме. 🙂

Да се намираме! Да се намираме!

Засмеяно,
Кал

П.П. Ако някое наше заглавие лиспва там, значи:

а) е свършило временно – Стефан ще ви предупреди, после и нас;

или

б) тиражът му свършва и може да се поръча само директно от нас.



Корица на "Страхливецът и звярът"

Страхливецът и звярът

Леофолд, Гуорин и Герян против волята си са въвлечени в борба на живот и смърт – борба, в която откриват собствените си сили и смелост, опознават себе си и стават първи. Първи, но не за последно…

Корица на "Тайната на Мердеран"

Тайната на Мердеран

Във втората част от четирилогията основните персонажи Леофолд, Гуорин, Нуме и Нела са подложени от силите на мирозданието на неимоверни изпитания и доказват, че са достойни и способни да осъществят висшата мисия, за която са предназначени.

Корица на "Блатистата земя"

Блатистата земя

В името на дадената дума героите на романа вдигат платна с легендарния кораб Дуркгадор към тайнствените земи в Перг. На остров Фуоли, за който е известно много малко, ги очакват нови врагове, нови приятелства и много изненади. Ще се запознаят с бурфените, цивилизацията на които е основана върху стъклото, ще открият удивителната природа на Фуоли и странните блатни твари. От друга страна, Блатистата земя е на прага на верска война, която ще означава край на целия остров. Някой трябва да предотврати тази война.

Решен на всичко в името на вярата си емир, разполовена страна, изчезнал престолонаследник, тайна организация, забранени планини и единствен скрит лагер, където може да се живее свободно.

За тези, които знаят цената на обичта и свободата.

Корица на "Азбуката на боговете"

Азбуката на боговете

Всяко пътешествие има край. Както и всяко щастие и всяка мъка.

В този последен том на “Легендите от Перг” пътешествията на Леофолд, Гуорин, Нуме и Нела завършват в земи, които са им едновременно и много познати, и много чужди. В Дернат, където ще научат всички тайни за себе си и за тези, които обичат, за нашите герои също предстоят много изненади. И дори повече от изненади…

Стари приятели, изникващи пред нас в различна самоличност, вековни загадки, убити богове, заледени полета, величествени генерални сражения и намерили себе си герои.

Може всяко пътешествие някъде да свършва, но преживяното и наученото остава у нас и за нас. Легенди от Перг е разтърсващо повествование за предразсъдъците и за това да не се отказваш да постигаш.

Авторът за книгите си:

Не искам книгите ми да се четат само защото са вдъхновени от различни култури, а защото са добри фентъзи романи, които разказват интересни истории със силни характери. Когато създавам различните светове, същества и герои, аз преди всичко използвам собственото си въображение. Не се опитвам да покажа на света колко богата е турската култура, защото съм писател, а не мисионер. Затова черпя от съкровищниците както на западната, така и на други култури. Използвам само някои цветове от турската и ислямската митологии, както и древни приказни сказания, за да обогатя моите светове, и смятам, че това ще бъде интересно и за западния читател. В крайна сметка става дума за култура на повече от 1000 години, изобилстваща от митове, вярвания и фолклор. Но отново искам да подчертая, че в книгите си аз не само се опитвам да комбинирам продукти на различни култури, но и да пиша произведения със силни послания. Не обичам историите, които  разказват единствено приключения, а обичам приключения, които има какво да ни кажат. Така например, тема на първата книга от четирилогията са предразсъдъците, които имаме към другите, но и към самите себе си; на втората е расизмът, на третата – необходимостта от свобода на вярата и убежденията, а на четвъртата – радикалният национализъм, който създава огромни проблеми и води до конфликти и войни, каквито са конфликтите между турските и кюрдските крайни националисти в съвременна Турция. Но, разбира се, аз не съм идеологически писател. Аз пиша вълнуващи фентъзи истории за невероятни приключения със страхотни герои, но вярвам, че един роман може да изпълнява повече от една задача – да ни разказва вълнуваща, удивителна история с герои, които ще заобичаме и с които ще поискаме да станем приятели, и в същото време да носи силно послание, да разкрива човешката жестокост и да търси начини да я спре.

Издава: ИК “Арка”

Поръчайте книгите директно от издателството. И те, като нас (и повечето малки издателства в България), са се напарили с големите книгоразпространители и не работят с тях.

Next Page »