May 2012




 

Списанието на твърдите фантазийните любители в онлайн пространството Сборище на трубадури, уникалната книгообичаща, книгоправеща и книгоразпространяваща общност Човешката библиотека и най-младото и активно издателство за фентъзи в България MBG Books обявяват всенароден куест за откриването на истински добрия български фентъзи роман , дългоочаквания отговор на вълните чуждоезични очилати магьосници, блестящи вампири и безумни асасини, нападнали ни в последните десетилетия, който за по-комуникативно ще наричаме КОНКУРС ЗА БЪЛГАРСКИ ФЕНТЪЗИ РОМАН.

Изискванията:

Очакваме вашите творби в електронен формат – rtf или doc, написани възможно най-грамотно на български език във формата му на класическа кирилица. Жанрът е фентъзи в най-широкия му смисъл – позволени са всякакви пълчища диви елфи, мрачни вампири, летящи амфибии , чудовища, демони , нехора , населяващи всевъзможни магични фантазийни светове и офентъзена реалност, важното е да ни разкажете искрено и страстно за вашата несънувана възможна нереалност или бленувана невъзможна реалност. НО внимавайте сериозно с писмените излияния на непредизвикана жестокост към човешки, животински и инопланетянски видове – откровените гнусотии няма да бъдат толерирани.

Няма ограничения за обем, нито за брой произведения от един автор. Единственото изискване е романът да бъде завършен, като е допустимо и използването на умерено отворен финал с цел разгръщане на идеята в евентуална поредица. Ще се радваме , ако придружите своите произведения и с кратка анотация-представяне на идеята, героите и самите себе си. Допуска се писането под псевдоним и активното участие на всяко алтер-его.

Наградите:

Голямата награда е естествено издаването на най-добрия български фентъзи роман под шапката издателство MBG books след професионална редакция и коректура. Не липсват и много поощрителни награди под формата на книги от MBG Books за първите отличили се, както и публикуване на части от вашите романи в електронно списание Трубадурите . Специалната награда на ЧБ е за най-окрилените от вас –  издаване в електронен формат на отличило се и покриващо критериите на чобитската общност заглавие.

MBG books и ЧБ си запазват правото да не присъждат първа и специална награда при липса на достоен за това кандидат. Но се надяваме да не се стига до подобни нежелани варианти, като вярваме искрено, че най-добрите български фентъзисти точно сега четат настоящия текст и се вдъхновяват.

Срок:

Крайният срок на конкурса е : 15.09.2012. Получени след тази дата работи могат да бъдат разглеждани само извън рамките на конкурса.

Журито:

Журито ще оценява романите напълно анонимно и независимо. Членовете са активни четящи блогъри, хора,  обичащи искрено книгите и професионалисти , заминащи се с книгоиздаване, с различни вкусове и ценности, но разбиращи безусловно от добри заглавия. Всички те са официални членове на MBG books, Трубадурите и Човешката Библиотека.

Контакт:

Изпращайте своите произведения на мейл:  contest@mbgbooks.eu.

Не забравяйте да упоменете и своето име, както и да начин да се свържем с вас – мейл, телефон, адрес.

П.П. Резултати очаквайте след средата на ноември.



Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Димо Желязков
14 г.

Сърцето, Любовта и Душата

Усещам как бавно по бавно сърцето ми да бие спира,
бавно по бавно то спира и забравя как да пулсира.
Отново помощ търси, но любовта не намира,
иска отново нещо да го спаси и до нея да се допира.
Но за жалост всичко има край и то усеща, че умира.
Мечтите си не успя то да реализира.
На душата се опита да подскаже, че дойде краят,
че болките, мъките и тъгата трябва да траят.
Но уви, твърде късно бе – сърцето спря да тупти,
душата усети тръпка и бавно по бавно почна да трепти.
Напусна тя тялото, сърцето и в небесата изчезна,
никой не разбра какво се случи, а любовта при тялото слезна.
Видя тя мъките, които са изпитали душата и сърцето.
Видя спрелите солени сълзи по лицето.
След всичко това, любовта за тях се помоли,
и ето, че отново душата и сърцето се преродили.
Прегърнали любовта, без да знаят,
като цвете прекрасно те почнали да ухаят.
Любовта продължила да търси спрели сърца,
продължила да премахва сълзите от слепите лица.

Животът

Животът понякога е гаден, това аз до тръпка разбрах,
но разбрах, че и винаги се променя, дори когато те е страх.
Ние сами градим живота си, сами избираме и решаваме,
и ние като слънцето се случва да залязваме.
И ние като луната – другата си страна не показваме,
минава време и после за това съжаляваме.
Животът наш се мени, ние също се променяме,
растем и се учим как чувства да разменяме.
Животът сме ние, следователно какъв ще е той ние решаваме.
Щом сме тъжни и до болка свити,
животът ни ще е гаден и трудно ще свети.
Щом сме мрачни и пълни с омраза,
животът ни ще е самотен, само залезът ще ни радва.
Щом сме безнадеждни и от бъдещето се отказали,
животът ни ще е погубен, трудно свещта ще се пали.
Но щом сме щастливи и от радост пълни,
животът ни тогава ще е прекрасен и от него ще останем без думи.
Тогава не само, че ще ѝ е трудно на свещта да угасне,
но и надеждата трудно ще изчезне и изгасне.
Живота понякога е гаден, нали?
Промениш ли си емоциите, и той ще се промени.

~ ~ ~

Радостина Диловска
17 г.
ПМГ „Акад. С. П. Корольов“, Благоевград

„Русалките умират на разсъмване“
(Весела Димова)

Русалките умират на разсъмване,
с косите си завиват цял света.
Луната търси огъня и въздуха
И капчицата водна тишина.

Русалките обичат до побъркване –
в забрава никога не ще потъне тяхната любов!
Вдъхни от истината и безумството,
повярвай и тръгни по пътя небосвод!

Русалките се раждат пак със изгрева,
защото всичко прекроено търси своя път…
И нищото го има, вярвай, страннико –
попитай мрежите – те цялото шептят…

И пеят огнени, все още живи песни,
събрани от пиратски кораби, вълни без бряг.
А сутрешното слънце свети все по-нежно
и новият живот е още крехък, млад.

Неопитна любов вълните сплита
във силни, мощни светове.
Човекът търси своята русалка
към огнения бряг да поведе!

В неистово сияние се сливат
две чужди, свои висоти!
Русалките умират на разсъмване
и се раждат в първите лъчи!



Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Румен Скрински
19 г.
Природо-математическа гимназия „Никола Обрешков“, Казанлък

Портрети BG

Портрет №1: „Протестиращият човек“

Доста актуален представител на съвременната модерност. Отличителните черти са конформизъм, неадекватност, незапознатост с проблематиката, „безстрашие“, високопарност… Протестиращият човек на глас размишлява за глобални обществени проблеми, предлага цялостни алтернативи за справяне с кризисни ситуации, дълбае под основите на гражданската консолидация. Сравнява поведението си с авторитетни примери, позовава словесните си тропари на авторитетни личности и главно смята себе си за авторитет. Безцеремонно изисква радикални промени, смята управленските политики за „бошлаф работа“, като категорично демонстрира широките си познания и за енергетиката, и за здравеопазването, и за образованието, и за финансовата стабилност, за кризата по света, щастливите кокошки, разпространението на дрога, проституцията, субституцията, сублимацията и т.н… нещо като ходеща „Уикипедия“, ама по-лошо. Протестиращият човек беснее по площади, улици, митинги, стачки, но главната арена на изявата му е в главата, където той е „величав исполин“, надминал по грандиозност Картаген, Спарта… Перущица. Често ще чуете от протестиращия човек, че се чувства част от гражданското общество, но ако трябва да раздели на две магарета плявата, ще я прибере всичката за себе си…! (Нека още тук направя вметката – портретите сами носят посланията си, аз няма да ги издам!) И с риск да бъда линчуван от протестиращите човеци, ще завърша с поговорката „див глог питомно грозде не дава“!…

Портрет №2: „Чалгаджията“

Често пъти чалгаджията е личност – посредствена, но с високо мнение за себе си и отлична преценка за ценностите, които изповядва. Музиката, която слуша, далеч не е просто за забавление. Тя се превръща в начин на живот, в стимул за „самоусъвършенстване“, в алтернатива и перспектива за бъдещето. Чалгаджията също не пропуска да се информира за множеството казуси от обществен характер, ала мнението, което си изгражда за събитията, задължително преминава през пресата на чалга съзнанието. То гради кумири, формира силиконови идеали, извисява, посвещава в храма на ракията и маането, за да се превърнеш един ден в достоен последовател на модерната религия, изискваща широко познание на каноничните текстове, в които често пъти лирическият герой не е наясно какво точно му „влиза“ и респективно – „излиза“… Чалгаджията също би се включил в протести „на парче“, особено ако бъде разрушен храмът на вярата му, за да бъдат вдигнати дяволски сгради с демонични предмети – книги, свитъци, културно-халтурни ценности… Той трудно би се вслушал в размишления за катастрофалното присъствие на ориенталщината, понеже всички слова с различен брой над 20 са като чужд език – невнятни. Най-забиващата теза, която чалгаджията би изтъкнал, за да защити и себе си, и авангарда, на който е сподвижник, е че музикалната чалгия предразполага към спортни занимания, в които се концентрират упражнения предимно в областта около и под бирения корем. А върви и доказвай сега, че чалгата е заплаха! Чалгаджията е прозрачен като чисто стъкло, по което са пробвали плюнките си мухите. Чалгаджията е плосък и гладък като идеално равната повърхност, за която мечтае Галилео Галилей. Чалгаджията е като тапет – рано или късно пожълтява…!

Портрет №3: „Интилигенть“

Тази персона обожава винаги да борави с натрупаното познание, за да изпъква и извисява своя милост над масата „прустаци“. От нея ще чуете да възхвалява ортодоксални ценности, да цитира авторитети, да чете Агата Кристи в оригинал, но и неистово да се дърля по кръчмета, в които не ходят индивиди от обкръжението ѝ. Интилигенть често призовава да се храним рационално, здравословно, но и да не забравяме духовната храна, ала с повече желание и креативност може да бъде засечен с купа чипс, току-що изгасена цигара и клюкарско списание. Халтурникът на халос дава купища пари за книги на световноизвестни писатели, когато е в компания с приближени, ала бумагите му служат после да си подпира я вратата, я скърцащото легло. Ще засечете интилигенть да говори за важни въпроси за отпадането на и-краткото, пълнияТ член, „я“-то и „е“-то, ала да скача и да се противи срещу навлизането на 4ujdicite ф rodнатa рe4. Той разбира и от полЕтика, защото има готови решения за редица обществени проблеми, използвайки „копиту“ и „пейсът“. А, ето го – странно защо гледа постановката „Криворазбраната цивилизация“, докато с нокторезачка си подрязва кожичка, че му „закачала“ сакото…

Портрет №4: „Фейсбукчията“

Колоритен представител на съвременната актуалност, гледащ с озадачителен поглед, когато разбира, че яйцата от иначе щастливите му кокошки във фермата не са точно същите в магазина. Обожава да поства статуси от сорта: „Мия си зъбките“, „Пraвi торть с портокалофи kori4ki“, „ае- тая вечер пулудявамииии“, „4estit nacionalen praznik balgari!!! Da jivee maika balgaria!!!“ или „Еgati horata, nau4ete sa da pishete na balgarski ezik“!… Чрез тях той отразява своите моментни състояния и занимания, като смята, че е проблем, ако по-малко от десет души „харесват това“. Веднага се пораждат съмнения дали наистина хваща „укото“ във виртуалната клюкарница, та ако не, предприемат се крути мерки: рилейшъншип статусът от „необвързан“ се променя в „отворена връзка с…“; започва се лудо поздравяване на тоя и оня с някоя нарочно подбрана шумна чалга, та да провокира; постват се интересни простотийки като „Институтът за незавършени изследвания откри, че 78% от…“. Социалната онлайн хиена непрекъснато дебне да коментира нещо свръхактуално, напряга наличния капацитет от думи, изписани на два езика/ezika. Фейсбукчията често пъти става administrator на групи като „Da sberem si4ki balgari na idno mqsto“ или „Говорi si Ni ми пре4и6“, за да популяризира своите становища и убеждения относно граждански активните хора. Ето – в момента го виждам какво прави – изпраща ми покана за национален протест! Мирси, предпочитам да си пусна на топло чалгата или турския сериал!

Портрет №5: „Фенът на турските сериали“

Фенът на турските сериали обикновено е многострадална личност, която изживява чуждата трагедия на екрана, като оставя собствените си нерешености сами да се наредят. Съзнанието ѝ непрекъснато е ангажирано със следващия предстоящ епизод, а дотогава тя реди конспиративни хипотези за възможния развой на събитията. Живо ненавижда персонажите, които „бъркат работата“, и жадно подкрепя любимците си, като несъзнателно им дава наставления какво да правят. Приветства началото на всеки епизод, като изолира сетивата си за околните. Дето се вика – и пожар да пламне, верният фен няма да тръгне да бяга, преди финалните акорди на саундтрак шапката да алармират „за днес толкоз“! Сериалът възпитава и в култура на хранене, припомня родово-патриархални устои, формира ценностни ориентири, така че каквото иска да си мели критиката – съседите правят себап! Това е! Вие разсъждавайте за моралното!

Портрет №6: „Политическият скандалджия“

Това е високообразована и ерудирана персона, която с възторжено злорадство хапе де що има. Скандалджията не познава граници на поведението си, защото винаги търси изключителността, която сензацията ще предизвика. Той редовно пърха с криле от медия в медия, за да дава сведения как се развиват актуалните злободневности. Интригата е неговото второ лице, чрез което изявява своята неподозирана крайна индивидуалност. Не се вълнува как ще прозвучат изказванията му, важно е просто да звучат. Той успява да скара сума народ, който и без това трудно понася отделните си членове, а така да измества смисловия център от важните, същностните неща.

Портрет №7: „Отчаяният“

Представител на огромна обществена прослойка. Характерни черти – меланхоличност, усещане за безизходица, апатичност, чувство за тотална безперспективност, неудовлетвореност и излъганост. Отчаяният няма идея какво да прави с живота си, щом вече всичко е опитал, борил се е за всичко, мечтаел е за всичко, а в крайна сметка всичко е нищото. Той трудно би обвинил себе си за жестоката си съдба, която го е погнала с вилата. По-скоро ще намеси за скотското си поведение виновници по висшите етажи на властта, недодялания комшия, недалновидната съпруга или пък децата, задето са се пръкнали и те на цялата немотия. В по-тежки случаи можем да чуем аргументи като световната конспирация, американската инвазия, европейската бюрокрация и руската олигархия. Отчаяният изповядва често страстите си пред мълчащия си събеседник в подножието на някоя кръчма, като заявява, че ако не беше кривият му нос, ехей, къде-къде в йерархията щеше да бъде!

Подробната изложба ще намерите по книги, вестници, списания, онлайн издания и, разбира се, първо вътре в себе си. Защото тези колоритни образи са част от всекидневието ни, част от мен и теб, част от колективното и индивидуалното поведение. Те поставят редица въпроси за деградацията на личността, лишена от граждански статут, от достойнство, от свобода. Те разкриват започнал процес на девалвация на ценностите и кастрация на морала!… И все пак осъзнаването остава личен избор!… Цялостните изводи са от вас! Лека седмица!

~ ~ ~

Раян Иванов
10 г.
ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, Разград

Необичайни сезони

Когато бях в Хавай, беше рай, но не по-хубав от света „Сез“. Сез произлиза от сезони. Там ти смесваш сезоните по какъвто начин искаш. Имам предвид, че има много комбинации за смесването им. Най-забавно е, когато смесиш зима и лято и пролет и есен. Ако ще измисляме имена на тези необичайни сезони, те ще звучат така – Зимнолято и Пролетнаесен.

Когато си в Зимнолято, ти в един момент се пързаляш по някоя ледена пързалка, а в друг – силното слънце разтапя леда. Превърташ се във въздуха и падаш по глава, но не те заболява, защото не се приземяваш на леда, а на плажа. Сваляш веднага якето и дрехите, обуваш банския и скачаш във водата. Изобщо не очакваш, че температурата е под нулата, и ако успееш да се измъкнеш, по плувките си ще откриеш парченца лед.

И вече не смея да ви разказвам за Зимнолято, тъй като не искам да си напълня за втори път плажните гащета с лед. Ще продължа с Пролетнаесен. Надявам се този смесен сезон да не е болезнен колкото другия.

Спомням си, че когато бях в него, видях едно цъфнало дръвче. Беше изключително симпатично. Извърнах поглед от него за секунди и отново го погледнах, но то сякаш вече не беше в цъфтежа си. Напротив – гледах как листата му падат ли, падат.

Прибрах се у дома и размишлявах над този страшен парадокс. Тъй като ми доскуча, се върнах отново в Пролетнаесен. Вдигнах поглед към небето и видях как едни щъркели отлитат на юг, а други се връщат от там. Видях и катеричка, излизаща от хралупа, в която е чакала да мине зимата. Също и мечка, която си прави място, за да прекара в него зимен сън.

Бях изумен какво може да се случи от сливането на две думи. Сега отивам в Зимнапролет, а после и в Есеннолято. Когато се върна, ще ви разкажа какво видях и там.

 

Обратният свят

Както си седях, се сетих как преди две години отидох в света „Обратно“. Разбира се, че се наричаше така, защото всичко в него беше обратно. Бабите и дядовците бяха голи като бебета, само по памперси, а бебетата – с едни изключително големи и стари дрехи, с бастунчета в ръка.

В този свят петлите снасяха яйца, а кокошките кукуригаха без спирачка от четири часа сутринта. Когато гледаш слънцето, то мигновено става луна, а луната – слънце. Щом погледнеш звездите, те веднага изчезват, а щом махнеш поглед от тях – се появяват.

Посетих един бедняк, който живееше в малка, схлупена къща. Щом влязох в нея, разбрах, че тя не е никак запусната. Приличаше или по-точно беше замък.

Направо си беше дворец с около сто и сто етажа. Най-много се впечатлих от боулинг залата, както и от стаята за компютърни и 3D игри. Попитах бедняка, който, разбира се, не беше бедняк, как се казва.

– Казвам се Джоузеф бедняка.

– Е, като си бедняк, защо имаш такъв палат, как го създаде?

– Лесно, с въображаема четчица.

– О, разбирам!

В следващия миг чух как госпожата ми се кара, че съм заспал по време на час.



Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Мартин Иванов
15 г.
ЕГ „Иван Вазов“, Пловдив

Гангстерска сутрин

 Когато се събудих, все още беше тъмно. От години не бях ставал толкова рано. Пейзажът беше познат… замъглена от евтина трева стая, наситена с миризма на кучки.

Протегнах лявата си ръка към прогнилия шкаф. Напипах 3–4 куршума, стария пистолет и някакви дребни стотинки. Спомени от снощи нямах. Опитах се да стана, но някаква изпепеляваща болка в дясното коляно ме спря. Погледнах… то беше неумело превързано и покрито с изсъхнала кръв. После отново понечих да стана… и този път успях. Едвам се крепях, а и в главата ми беше мъгла вероятно от снощи, придружена от махмурлук. Отидох до прозореца и се огледах. Както към картината в апартамента ми, така и към тази навън не бяха добавяни нови щрихи. Сляпата жена отново биваше мамена от оня дърт пръч… продавача. Децата пак се тъпчеха с полуфабрикати, а батковците им пушеха в отдавна увехналата градинка.

Разкъсващ глад ме удари в стомаха, точно както съседът – жена си. В хладилника ми сякаш беше рисувал Бояджиев. Толкова незабележим и спокоен зимен пейзаж, плътно наситен с мъгла. Тогава се сетих за стотинките на шкафа, ама в тая криза и за един хляб нямаше да стигнат.

Днес имаше избори… ама в това „тото“ всички лъжат, разликата е кой повече ще открадне. После се сетих да звънна на Кека, всъщност казваше се Екатерина. Това беше момичето на моето сърце. Техните нещо не ме харесваха, аз – някакъв гангстер, а тя – умна и красива, с бъдеще, общо взето. Но всяка искра между нас ме топлеше, сякаш беше от онези пожари в Гърция. Звъннах, обаче се оказа, че нямам пари в телефона… отново. Отидох пак до прозореца и изкрещях:

– Кекооо!

След малко се чу гласът на майка ѝ:

– Отивай си!

Разбрах, че нещо е станало. Сложих протритите дънки и скъсания суичър, за всеки случай взех и пистолета. Когато почуках у тях, някой отиде до вратата, погледна през шпионката и отстъпи назад. Влязох с ритник право напред, вратата се строши, а аз продължих към хола. Там намерих любимата ми, но тя вече беше хванала автобуса за Оня свят. Мигом се прострелях, за да я догоня. По-късно се качих. Почти прегърнах Кека, когато дойде кондукторката:

– Картата, моля!

Дадох я.

– Фалшива е, шофьор, отвори вратата!

След няколко дни се събудих в болницата. Като по чудо бях оживял. Явно не бях заслужил Екатерина. Иначе Бог щеше да ми даде истинска карта.

~ ~ ~

Виктория Идакиева
17 г.
НСОУ „София“, София

Моят свят
(фрагменти)

Усмихни се. Ще ти даде капка живот. Усмихни се. Ще ти помогне да забравиш проблемите си. Усмихни се. Това ще те накара да се почувстваш по-различен. Хората вървят по улиците намусени и тъжни, защото нямат за какво да се усмихват или по-скоро не искат да намерят нещо хубаво в живота си. Предпочитат да се оплакват колко им е зле. Човек трябва да вижда малките неща в живота, които го правят щастлив. Безплатното щастие. Небето, цветята, природата. Всички те ни карат да се усмихваме. Затова, когато вървите някъде или пък се чувствате тъжни, погледнете нагоре към небето и се усмихнете. Усмихнете се и не спирайте да се усмихвате.

* * *

Някои хора виждат света черен или бял, други сив. Въпросът е: каква е истинската реалност? За мен лично светът е мистерия, която се опитваме да разбулим. Животът ни е пътят, който избираме да следваме. А дали нещата са черни или бели зависи само от нашия начин на мислене и това доколко сме способни да се доверяваме на другите.

* * *

Едно… две… три. Секунда след секунда. Минута след минута. Ден след ден. Времето се ниже бързо, сякаш иска да ни погуби колкото се може по-бързо. Мигваме и вече е минала цяла седмица, цял месец. Всеки ден си губим времето, което ни остава, с някакви глупости и се оплакваме колко ни е тежко, но не разбираме, че може и по-зле. Винаги може повече, независимо за какво се отнася. Ако има желание, всичко е възможно. Дори да превърнем най-лошата случка в нещо добро.

* * *

Любовта е най-силното чувство, което изпитва човешкото същество. За човека, когото обичаме, сме готови на всичко. Да излъжем или пък дори да пожертваме живота си, ако знаем, че след като си отидем, този човек ще бъде в безопасност. Понякога дори ни се налага да го напуснем, за да може той да е щастлив или поне да не го нараняваме за в бъдеще. Любовта е светло чувство. Когато човек е наистина влюбен, той се чувства свободен. С ближния си прекарва всеки миг, а тези моменти никога няма да бъдат забравени и от двамата. Любовта може да бъде едновременно самото щастие и нещастие.

* * *

Жълто, преливащо в оранжево, на места – почти червено. Червено, стигащо до розово, което се смесва със синьото и поражда новия лилав нюанс. Разноцветни плаващи фигури. Картина, описваща небето мечта. Седиш на затопления пясък и слушаш плясъка на вълните. На моменти се чуват чайките. Гуа-гуа-гуа! Погледът ти се е загубил във вълшебното безкрайно море. По някое време съзираш тънката лилава линия, бележеща границата между водата и небето, и когато я загледаш за по-дълго време, се пренасяш в друг свят. Свят на любов. Изпълнен с щастие и сбъдващи се мечти. Свят на копнежи и сънища, а не на кошмари. Свят на усмивки и мир. След като успяваш обширно да обходиш този свят, се връщаш към действителността. Минали са часове и ти си тръгваш с мисълта, че на другия ден ще си пак на същото място. Ехх, лято!

* * *

Всеки един от нас има поне един човек, на когото се възхищава. За жалост повечето не успяваме да се запознаем с нашия идол или т.нар. модел на подражание. Той или тя ни е постоянно в главата. На моменти, когато се опитваме да го измъкнем от там, колкото и силно да си удряме главата в стена, този човек си остава в мислите ни. Понякога ни помага да се измъкнем от трудни ситуации или просто ни вдъхва надежда, вяра и увереност. Друг път пък ни разсейва до такава степен, че забравяме къде сме и какво правим. Но както и да го погледнем, всеки един от нас се нуждае от един идол в живота си, за да може в моменти на тъга да си помисли за него и да си каже: „Трябва да се усмихвам за него/нея. Трябва да успея, за да му/ѝ покажа, че и аз съм достоен.“

* * *

Кап! Кап! Дзън-дзън! Тихото шумолене на дъжда създаваше нежна мелодия. Мелодия, която всеки би слушал с удоволствие. Погледнах през прозореца и видях малките и големи капки да се стичат по прозореца ми. Състезаваха се коя ще стигне първа най-отдолу. Открехнах прозореца. Звукът стана по-силен. Към оркестъра се включиха капките, падащи по листата на лозята и стария орех. Лъхна ме свеж въздух. Заедно с него вдишах приятния влажен мирис на дъжд. Постоях така. Накрая дъждът спря. Казах си, какво невероятно чудо е дъждът. Може да те освежи, зарадва, натъжи, замисли или пък успокои, а толкова много хора не го харесват. И защо? Защото ги мокрел и им развалял грима и прическите. Или пък щели да настинат. Що за глупост? Когато едно нещо може да ти влияе по толкова начини. Когато едно явление е толкова божествено, романтично и красиво. Каквото и да правиш, каквото и да твърдиш, ти дълбоко в себе си го обожаваш.

* * *

Тук усмивка. Там муцунка. А ето там някоя сълза. Вървиш по улицата и разбираш колко различни чувства съществуват. Един е щастлив. Друг се смее. Трети плаче. И какво? Ти седиш и наблюдаваш. Най-забавно е да пътуваш напред-назад с градския адски транспорт и да усещаш и наблюдаваш хората. По този начин откриваш един нов свят. Разбираш проблемите на едни. Тайно се подхилкваш на шегите и закачките на други. А на трети… иска ти се да ги прегърнеш и да им кажеш, че всичко ще бъде наред. Е, винаги съществуват и онези нахалници и простаци, на който с удоволствие би забил един шамар. Какво да се прави? Това е част от приключението на един градски пътник, а то никога не приключва.

* * *

Трудно е, когато не знаеш кой си. Прекалено трудно. Един изисква едно. Друг очаква друго. Никой не те оставя на мира да решиш какво искаш ти. А ти слагаш поредната маска, за да не обидиш някого. И така, от многото преструвки губиш истинската си личност. Впоследствие научаваш, че всъщност е трябвало да бъдеш себе си и да откажеш или да споделиш чувствата си. Но няма смисъл от нерви, казваш си и започваш разбулването на мистерията. Улика след улика. Намираш себе си малко по малко. Стъпка по стъпка и пъзелът бавно се сглобява. Картинката става все по-ясна, а най-накрая откриваш личността, скрита зад всички тези маски.

* * *

Копнеж. Мечта. Вяра. Всички те са най-съкровеното, което притежаваме. Никой не може да ни ги отнеме, колкото и да се опитва. Може да не успеем да ги постигнем, но се надяваме до края. Надеждата умира последна. Дори да знаем, че нещо няма да стане, докато то наистина не стане, ние вярваме във възможността то да се получи. А понякога дори и след това, ние не осмисляме, че не е станало. Затова, когато мечтаем, достигаме небесата. Копнежите, които имаме, ни карат да вървим напред и когато паднем, да станем. За тях и с тях живеем. Всеки ден вярваме и се надяваме, че те все някога ще се сбъднат.

* * *

Любовта е като увеселително влакче. Возим се с един човек. Понякога ни се налага да сменим партньора, защото не сме на едно мнение за атракцията. А ако останем заедно за по-дълго, минаваме през низини, равнини и височини. Падаме надолу, а после отново се качваме нагоре. Крещим. Държим се за ръце. И пак крещим. Но този път вече сме се сгушили един в друг. На моменти резки завои или падения ни стресират, но точно това кара влака да продължава да се движи и дори засилва. Умерената тайнственост привлича любопитството на хората, а изненадите засилват интереса и чувствата.

* * *

Хората твърдят, че не ги интересува чуждото мнение, но всъщност не е така. Всеки от нас се стреми да бъде перфектен в очите на другите. Всеки иска да му кажат колко е красив, мил, умен и т.н. А защо тогава твърдим обратното? Защо не признаем, че ни пука и това е? Просто ни е страх. Страх ни е да не ни нарекат слаби, безсилни и ненужни. Най-жалкото е, че наистина, ако някой си покаже чувствата, мнозина ще му се изсмеят в лицето. А всъщност те ще са слабите, не този, който е изрекъл факта. Той ще е силният, защото се е осмелил да направи нещо, което малцина биха сторили.

~ ~ ~

Милена Милтенова
17 г.
НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ , София

Разни умозрения. Въведение

Мирисът на октомврийски капки дъжд се спускаше от онова познато навъсено безоблачно небе, чиято сивота не би напомнила на нищо друго, освен на есен. Същият този мирис се разстилаше и по старите градски покриви, поръсвайки затворените мокри прозорци и напуканата мазилка. И все пак съумяваше да открие някъде процеп, за да се промуши вътре и да разсее сгъстения стаен въздух със своя сезонен парфюм. А ръждясалите релси по гарата, тротоарите, дърветата със своите окапали сгърчени листа, та дори и най-забутаните криви улички, всички те знаеха как ухае есента.

***

Този живопис, описан именно така, непременно съдържа в себе си много туш, много мастило. Несъмнено притежава и меланхолията на напрашените, забравени киноленти. А може би и загадъчността на старите черно-бели филми, които винаги карат зрителят да се зачуди и да предполага какви всъщност са цветовете на пейзажа, кожата, косите, дрехата, устните. Но това, че те са запечатани в черно и бяло, не означава, че сърцевината им е суха или празна. Напротив. Може би нюансите са предпоставка за един по-широк светоглед, за една различна представа, където художникът си ти, твоята фантазия. И според мен именно там се крие чарът на тия филми – детското любопитство и подбуденото въображение.

Но как звучи възможността някога, някъде да е съществувал живот, орисан на черно и бяло? Очи, привидно виждащи само в два цвята; сърце, туптящо в едно непознато измерение; кръвоносни съдове, в които липсват алени нюанси. Нелепо. Налудничаво. Нали? Човек би го сметнал за недъг, за непрекършена бариера. Би се ухилил скептично, би се усъмнил. Просто защото така са устроени неговите мироглед и същност, които избягват и отричат това, което се отклонява от нормата. Но той не осъзнава, че именно неговото съзнание е аномалия. Защото се страхува да се отдаде на непознатото, да пречупи и помете всичко онова, което сметне за граница. Но има всякакви животи.

Сърце, уж издълбано в двуцветна палитра, татуирано и фотографирано в сенки и полутонове, но може би и в нещо друго. Оцапано с дъждовния вкус на същия онзи есенен свят, който мастилено се разтича навън. Малко оронено. Някога. Някъде. В друго измерение.

Разни умозрения. Продължение

Има много отрови на тоя свят. Разнолики, неприсъщи, наркотични. И няма умереност, има само глад. Рано или късно човек не може да засити и потисне своя глад, той търси любимата дрога, за да я изсипе в себе си, да злоупотреби с нея, докато не стигне до пропастта. Има много наркотици, всякакви и небуквални. Те водят до едно физическо и емоционално стържене отвътре. Една от многото голи истини в нашето битие и небитие е, че човекът чисто и просто е един наркоман. Той винаги има своята сладка отрова, доставяща му илюзорно блаженство, по-късно трансформиращо се в болка.

Седя, облегнат на любимия изтърбушен фотьойл, с изподрания прозрачен пепелник в ръка. Навън дъждът е спрял. Но от малката тераска все пак достига уханието на мокра есенна мълчавина, от време на време събуждана от плясъка на някоя локва, разполовена от минаващ автомобил. На стъклената масичка пред мен се мъдри дядовата позлатена табакера, но в сребърни бои, поне за мен. Чак наскоро осъзнах колко е изящна свитата цигара, дори в своите простота и тютюнев пълнеж. Поглеждам към пепелника, пълен с угарки. Сетне посягам към никотиновата отрова и се отдавам на порока, палейки с последните кибритени клечки.

А из черно-белия хоризонт от ноздрите ми се разнася дим, бляскав и налудничав в своята сивота. Той погалва нежно полупразната купа с бадеми. Слива се с миризмата и на старите книги, разпилени по стъклената повърхност, обгръща празната керамична ваза и после, сякаш с недоверчива уплаха, се провесва над хаотичната купчина от измачкани фотографии.

Втренчено наблюдавам пушека и внезапно усещам опарване. Забравената цигара се руши в пръстите ми, дръпвам набързо, сетне я смачквам и оставям в пепелника при погребаните фасове. Издишам. А погледът ми е устремен, теглен към онези снимки, които все не намирам сили да скрия, да захвърля. В огромния кашон, досами едва крепящия се шкаф централно пред мен, са сгушени неизмеримо количество листове, касетки и всякакви често използвани неща в миналото. Най-отгоре се подава огромният античен руски фотоапарат, купен на един летен търг в Пловдив. Не е реално колко много е видял и колко много е търпял във времето, но старият инат не искаше да предаде Богу дух, а на всичкото отгоре снимаше невъзмутимо добре предвид смешните пари, които дадох за него. Но и до ден днешен мога да възобновя усещането в мига, в който го зърнах. Не се молеше, но ме дърпаше, настояваше, теглеше. Просто знаех, че трябва да го взема. Аз го намерих, той ме намери. Съдба? Човек никога не може да бъде разкрит и познаван от някого на 100 процента, дори и да иска. 99,9 може, но никога 100. Ала тоя предмет, носещ безмълвие и мъничко тъга, е свидетел на най-значимите ми мигове, повече от което и да е човешко същество. Дори само идеята да го захвърля намирам за предателство. „Използваше ме. Сега вече не ти трябвам. И дотук ли?“

Гледайки го, отново фокусирам натрупаните снимки, които безумно добре се сливат и подхождат на обстановката наоколо, но въпреки това някак изпъкват. За всекиго има някакъв предмет, нещичко, което най-добре да отразява или описва отчасти неговата душевна стихия, неговите угаснали или все още бушуващи жажди. А тия снимки, макар и те наситени в черно-бели оттенъци, те говорят за моите житейски и не дотам житейски отрови. Много и най-различна емоционална дрога. Удоволствие. И много злоупотреба с определени сортове. А до какво води злоупотребата? До нищо. Съжалявам ли? Не.

Приближавам се до купчината и сядам на скърцащия паркет. Посягам към нея, ръката ми се плъзга, усещам стръмните повърхности, изподрани, неравни. Потръпвам.

Не, фотографиите не биха могли да изразят напълно това, което виждат очите. Те не могат да пресъздадат изцяло това, което е снимано, поне не и за непознатия. Но за този, който е бил там, те карат спомените да възкръсват. Те асоциират, напомнят. Никога напълно. Но възстановяват частици от цялото, екзалтират или натъжават. Те са запечатана емоция. И в моя случай – история, която ще опитам да сглобя, може би малко несполучливо или накъсано, водейки се по снимките, които седят пред мен. Те си нямат имена, дати. Не съм ги надписвал. Може би защото с това, което ги изпълва, казват достатъчно. Но ще бъдат вдъхновението. Дарени със заглавия на хартия. Фото-разказ?

И пак вали.



Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.

~ ~ ~

Соня Маринова
18 г.
СОУ „Свети Климент Охридски“, Троян

Въпрос

„Къде съм?“
Измъчвал ли те е този въпрос?
Въпрос, на който отначало
                                 не можеш да си отговориш.

„Кои са тези хора? Какво правят?“
Странно, нали?
Сякаш за първи път ги виждаш.
И с първия ти въпрос е така.
Сякаш за пръв път попадаш тук.
Чудиш се тези хора кои са, какви са.
За пръв път ли се чувстваш така?
Сякаш се събуждаш?
Сякаш те осенява някаква идея?
Идея, не… просто реалността е малко…
                                                                 грубичка.

Натресе ти се изведнъж, нали?
Не я очакваше. Нали?!
Странно, да, но ти се струва нереално,
                                 а всъщност е самата
                                                                 истина!

Не! Сериозно ти говоря!
Чак сега ли се събуди?!
Чак сега ли изостави своя рай.
                                 Рай на мечтите!

Свят, непознат на нас…
Само така си мислиш ти!
Наистина ли мислиш, че само
                                 ти мечтаеш?!
Че само ти проклинаш този свят
                                 и бягаш в твоя?
А замислял ли си се, че може би
                                 е той красив?
Че някой може би желае го, както
… както ти желаеш твоя… твоя
                                 нереален свят?
Защо искаш да умреш?
За тебе черен е светът. Така ли?
О, не искам да слушам вече!

Ти си поредното клише!
           Поредният слабак!
Нима така, без нищо, ще си тръгнеш?
Дори и без едно последно сбогом?
Аааааа, казваш, ще напишеш ти писмо
                                                                 прощално.

Щом решил си да си тръгнеш ти…
                                 тръгвай! Кой те спира?!
Но знай – ние всички те обичахме.
                           Ти не беше сам, но ти така реши.
Теб обичахме те всички, но ти реши,
                                     реши да си отидеш!

Но защо?
Светът бил ти черен!?!
О, нима! Това причина ли е даже?
Въображение имаше,
                                       о, да
                                                                 неоспоримо даже, но…
но защо?… Защо, кажи ми?
Защо това твое въображение, нечовешко даже,
не можеше да ти позволи да видиш светлината…

… светлината на света!

~ ~ ~

Борислава Христова
17 г.
Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“, Стара Загора

Свободни ли сме днес?
Есе

Член 1 на Всеобщата декларация за правата на човека гласи, че „всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“. Този факт е неоспорим. Но какво е свободата? Един въпрос, състоящ се само от няколко думи, а същевременно толкова труден. Всеки я разбира по различен начин.

За мен свободата е свързана с възможността да правя избор. Свободна съм да избирам по кой път да тръгна – добрия или лошия, как да живея, кои да са ми приятели, с какво да се занимавам, дори как да се обличам, каква музика да слушам и т.н. Напълно съм съгласна с мисълта на Волтер, че „да правим това, което ни доставя удоволствие, означава да бъдем свободни“.

Разбира се, ще има и такива, които ще оспорят мнението ми. Например тези, които считат, че да си свободен означава да си независим от другите, да не се подчиняваш на определени правила, да не си подвластен на чужди забрани. Все пак ние живеем в общество, а не на самотен остров. Няма как – зависими сме от обкръжаваща ни среда. Но по-важна е именно тя – вътрешната свобода, тази на духа, мислите, желанията и мечтите.

Преди да кажете „днес аз не се чувствам свободен“, отправете поглед назад във времето. Помислете какъв е бил животът на хората преди Освобождението. Нашите прадеди са живели в робски окови и дълги години са чакали унизителния си „ред за свобода“. Благодарение на тях и аз, и вие, въобще България съществува днес. Все още ли ще кажете, че не се чувствате свободни? В този ред на мисли ми изниква въпросът „защо“. Защо сме неблагодарни и не оценяваме това, което са ни завещали?

Ето че идва редът на жестоката истина. Живеем в държава, където свободата е сравнена със салама. Все повече предпочитаме второто обаче. Не е ли жалко? Или по-скоро жалките сме ние…

Може би се досещате за какво говоря – за проведените миналата година избори. Все повече са тези, които продават гласа си за килограм салам, парче кебапче или десет лева. Все повече са тези , които не искат да разберат, че „купуването и продаването на гласове е престъпление“. Продавайки гласа си, ти продаваш и собствената си свобода. Днес имаме възможността да упражняваме правото си на глас. А защо не се възползваме от него? До кога ще приспиваме собствената си съвест и ще чакаме „спасителя“ да ни избави от робството, на което се обричаме самите ние? Но все пак и да продадеш гласа си е избор, макар и лош.

 

Сигурна съм, „честни българи“, че имате оправдание за тези свои действия. Да позная ли? Може би нещо от рода на „такава ни е държавата“ (е, не я ли правим ние държавата?), „всички са еднакви“ или пък „нуждата на пари по време на криза“. Аз не ви съдя. Забраненият плод е най-сладък. Адам и Ева не са успели и едва ли някой друг ще успее да му устои. Все пак всички сме хора и правим грешки, но най-важното е да се учим от тях. Заобиколени сме от изкушения – като започнем от най-малката на вид съблазън (като шоколада например) и стигнем до истински важните неща – да изберем между честността, парите, истината, лъжата. Подмамват ни хиляди въпроси за това кое е правилно – да премълчим или да кажем, това което мислим, да обичаме или мразим, да простим или отмъстим. Много пътища, много възможности, но и много грешки… А ето къде е ключът. Нужна ни е устойчивост, за да се задържим на повърхността на океана от изкушения.

Може би не съм права, може би не сте съгласни с мен. Но само ще ви кажа, че не трябва да бягате, а да се борите за свободата. Да не посрамваме повече народа си. Една мисъл гласи: „Този, който умее да извоюва свободата си, е достоен за нея.“ Нека докажем, че наистина сме такива.

~ ~ ~

Елица Илиева
16 г.
СПГЕ „Джон Атанасов“, София

Сбогом, тяло

Светлината бавно и лениво гали лицето ми. Виждам всички прашинки в стаята и си мисля колко красиво е това. Блещукат и летят бавно във въздуха, загубени някъде в пространството. Не знаят откъде идват. Или накъде отиват. Те просто са там. Всяка секунда бива забравена заради текущата. И така се продължава до безкрай.

Чувствам се толкова… празна. И е хубаво, да, толкова хубаво, че не мога да повярвам, че празнотата в мен е толкова силна, че ме изпълва цялата и ме прави щастлива. Винаги съм била нещастна от кухината, която лежи вляво, вместо сърце. И винаги съм се опитвала да я запълня. Може би е било грешно да се опитвам да правя това. Вероятно е трябвало да я оставя да порасне дотолкова, че да е способна да замести спрялото ми сърце и да започна да живея. Но вече е късно.

Сякаш всичко от мен си е отишло и съм само празен въздух, в който се пилее прахта. Не чувствам вече нищо. Нито омраза, нито любов. Или пък някаква яд и завист. Всичко си е отишло тихомълком, сякаш без да ми каже. Имам странното чувство, че чакайки толкова дълго този момент, той най-накрая е дошъл и е намерил място в мен, без да забележа присъствието му. И сега, когато лъчите милват голото ми тяло и чувствам някакъв много далечен студ, сякаш идващ от друго измерение, разбирам, че съм щастлива.

Най-сетне те намерих, щастие.

Не очаквах, че ще е просто. Знаех, че ще почакам, докато те срещна, но най-накрая пътищата ни се пресякоха. Дори за миг да си тук, е хубаво да знам, че съм усетила пълната радост.

Все още съжалявам. Все още съжалявам, че не успях да направя това, което трябваше. Или поне това, което си мислех, че е правилно. Защо съжалявам, когато знам, че не си заслужава, че това са някакви глупави, незначителни неща? Защо? Вероятно е, защото съм човек. Ние, хората, умеем така добре да рушим себе си. Знаем, че е глупаво, но не можем да се спрем. Сякаш всички спомени нахлуват като бензин в мозъка ти и после някой пали клечката и …

(бум.) (край.)

Мозъкът ти пламва и не можеш да го спреш по никакъв начин. Огънят плъзва като змия по лицето ти, пропива очите ти с черни сълзи, обгаря косата ти, стига до костите ти и се опита да ги изгори. Но не може. Защото е слаб. И тогава се осъзнаваш. Но си платила с още един бял кичур в косата си.

Ах, колко скъпо плащаме за грешките си, как страдаме за нещата, които сме изпуснали, и как оплакваме загубата на някого. И за всичко си плащаме. Плащаме си на невероятно скъпата цена, която ни иска Дяволът. Даваме живота си. Живеем го в болка заради отминали, незначителни загуби. Правим сметки за загубите, неосъзнавайки как във всяка секунда губим себе си.

Но вече е късно. Късно е да съжалявам, че съм изпуснала за пореден път щастието. И този път успях да го усетя. То се плъзна като ситен пясък в дланите ми, от едната ръка в другата и от другата в първата. И така, докато остана само една малка прашинка. Прашинка, която взех със себе си, скрих я в кухото си сърце, за да мога, когато усетя съжалението и болката, да се опитам да я усетя и тя да порасне. Може би ще си остане само прашинка, може би ще изчезне в тънките ми вени, в които тече подобие на кръв, а може би ще се превърне в красива перла някой ден…

Може би…

Ала сега просто искам да заспя и да оставя лъчите да ме галят леко и тихо. Така, както никой досега не ме е докосвал, целувал, усещал. Да се слея с малкия прах, да отлетя на далечно място, където няма да ми е необходимо да нося ненужното си тяло. Просто да се слея с Вселената и да стана една прашинка. Прашинка, която не знае за минало или бъдеще, за радост или тъга, за любов или омраза. Просто прашинка.

И затова те оставям. Давам ти последната си целувка, последния си дъх, последния си сън поверявам на теб, поверявам ти голото си тяло и отлитам. Отлитам там, където няма птици, на чиито крила да завиждам, няма езера, в които да се оглеждам и да не се харесвам… Отлитам там, където няма граници, там, където всичко е едно.

Целуни ме, усети ме с тялото си за последен път, защото усещам как изчезвам. И няма да се връщам.

Чуваш ли шума на вятъра? Той ме помилва.

Усещаш ли лъчите на слънцето? Те ме целунаха.

Виждаш ли диамантите във въздуха? Те ме отнасят.

Обичам те. Сбогом.

Next Page »