April 2015




Приятели (:

За да отпразнува 22 април, Ден на Земята, поредица „Човешката библиотека“ се разлиства с нова книга:

Зелени разкази (ама наистина)

корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)

корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)

(more…)



Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

Вече ви представихме предложенията, които получихме в Копнежа за корица. По-долу ще видите кои от тях По-желахме. 🙂

Ще видите и нов откъс от антологията. Този път съм избрал глас, който ще ви разсмее. И мимоходом, полекичка, без да ви се натрапва… Не, няма да го издам. Не ща да ви се натрапвам. 😀

Освен за да напомня: до 1820 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Разцъфващо четене!

(more…)



Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви предлагам нов откъс от „Зелени разкази (ама наистина)“. Негов автор е Дейвид Брин, чиято поредица за Ъплифта лично за мен беше първата среща с екосистемно мислене в космически мащаби – и ме тласна сам да мисля по-обхватно и отговорно. „Справедливост“ е част от романа Earth, която може да се чете самостоятелно. Препоръчвам ви горещо целия роман… а някой ден дори ще си публикувам осемте страници записки защо. 😉

Напомням: до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Раззеленяващо четене!

~

из „Справедливост“

Дейвид Брин
Превод: Елица Баховска
Редакция: Калин М. Ненов

 

Докато отрядът скачаше от камиона и се подреждаше зад ефрейтор Ву, Роланд опипваше пластмасовия приклад на пушката си. Устата му беше пресъхнала, а ушите му още пищяха от алармата, която ги беше изтръгнала от изтощена дрямка само преди час.

Кой би си представил, че ще ги повикат на истински набег? Това определено нарушаваше рутината на Основното обучение – безсмислено тичане из плаца, стоене мирно, докато сержанти крещят обиди, викане на „Да, сър!“ и после още тичане до откат. Разбира се, записите, с които подготвяха новобранците, обясняваха защо е всичко това.

„… Новите попълнения трябва да преминат през интензивно стресово обучение, за да се откъснат от цивилните си порядки и да възприемат поведенчески модели за военна служба. Правата им не са потъпкани, а само доброволно подтиснати, за да се развият дисциплина, координация, хигиена и други ползотворни умения.“

Само доброволци, които разбираха това и писмено се отказваха от правата си, се присъединяваха към Мироопазващите сили, така че Роланд беше знаел какво да очаква. Изненада го това, че изобщо го приеха, въпреки посредствените му оценки в училище. Може би, мислеше си, тестовете на Мироопазващите в крайна сметка не бяха непогрешими. Или пък бяха разкрили нещо за Роланд, което така и не бе видяло бял свят у дома в Индиана.

„Със сигурност не е интелигентност. И не съм водач. Никога не съм искал да бъда.“

В свободните си моменти (цели три, откакто бе пристигнал в Тайван за обучението) Роланд си блъскаше главата над въпроса и накрая реши, че всъщност хич не го засяга. Щом офицерите знаеха какво правят, това му стигаше.

И все пак такова повикване на сурови попълнения за нощна мисия не му вдъхваше доверие.

„От каква полза ще са новобранци като нас в бойна операция? Няма ли само да се пречкаме?“ (more…)



Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви представяме предложенията, които получихме в Копнежа за корица.

А до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Все повече зелени щрихи!

(more…)



Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от „Зелени разкази (ама наистина)“. Започваме с една от най-младите участнички в антологията – глас от вълната, която идва, за да се погрижи за света ни.

А до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Раззеленяващо четене!

~

Парченца смърт

Мария Белчева

 

– Ла-ла-ла-ла-лаааа… – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.

– Днес си много разсеяна, Рива.

– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива… не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше…

– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето ѝ се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.

– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.

– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.

Тя почти изпя последното.

– Довиждане – отрони Рива. Погледът ѝ се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората: захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.

„Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги доскоро… когато хората построиха къмпинга.“

Рива скочи във водата.

„Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.“

Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.

„Ах – тя усети вонята му като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.“

(more…)