Моли не ги видя ясно нито за миг – те бяха светлина, скачаща към нея, и вик, заслепяващ очите й. Тя бе достатъчно мъдра да знае, че на никой смъртен не е писано да види всичките еднорози на света, и се опита да открие своята еднорога и да гледа само нея. Ала еднорозите бяха твърде много, твърде красиви. Сляпа като Бика, тя тръгна да ги пресрещне, разперила ръце.

(…) Навсякъде около Моли се лееше и разцъфваше светлина, невъобразима като подпален сняг, докато хиляди раздвоени копита отекваха като цимбали. Тя стоеше притихнала, без да плаче или да се смее, понеже радостта й бе твърде голяма, за да я разбере тялото й.

~ ~ ~
Таткото...

Таткото, който – аха! – да заплаче от Радост…
(До него – другият татко, заради когото покрай еднорогата не са загивали дървета.)

Преводачът...

Първи посвещения
(В огледалото – един от тримата на задната корица.)

Хммм...

…някой рече, че само рогът липсвал.
Грешка. Някой рече, че само рогА липсвали…
(Тук в кадър се появява и оная юнакиня, заради която – цитирам Владо по памет – “успяхме да усетим аромата на люляковата горичка”.)

Жребчетата...

Господи…
Много…
И хубави…