Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук четвъртата тройка: „7 цвята пъстрота“ от Светлана Петкова, „Природата – как ѝ помагаме да расте“ от Маргарита Змийчарова, „Липса на есе за моето ново училище“ от Елка Петрова.

Приятно четене! 😛

~~~

Светлана Петкова

19 г.

BТУ

Разград

7 цвята пъстрота

Червено.

Утро. Красиво слънце свети през прозореца на последния етаж, а лъчите му тъй нежно ме галят по главата. Напомнят ми за новия ден. Отварям сънливи очи с усмивка на лице и позитивна мисъл за предстоящото. Нещо се случва с мен… Преследва ме онзи цвят от енергия, преливащ в творческа закачка.

Време е…

Оранжево.

Обличам любимата ми хипарска блуза с индиански елементи. Обувам дънки и кецове. Раницата пълня с битовизми и… един червен дневник, изпълнен с изминалите ми дни. Емоции, енергия, чувства и случки го препълват.

Готова съм…

Време за търсене на онова красиво място, което виждам, когато затворя очи, когато сънувам и рисувам с въображение.

Жълто.

Просветление! Тръгвам и стигам до гишето за билети. Там стои възрастна дама, изгубила младините си. Изглежда щастлива. Питам най-учтиво.

– Извинете, може ли да си купя билет за онова красиво място?

Продавачката на билети ме гледа с изненада и казва:

– Извинете, не разбирам за какво ми говорите. Ние продаваме билети за определени градове от страната ни.

– Вижте! Днес го видях отново в съзнанието ми, сънувах го тази нощ! Копнея да съм част от него. Трябва ми билет до там.

– Съжалявам, не мога да ви помогна – с усмивка на тъга ми отговори продавачката на гишето.

Продължих да настоявам като наивница аз:

– Моля, затворете очи и аз ще ви го нарисувам с думи.

Зелено.

Зелена полянка, изпълнена с живот. Растения, животинки, птички. Малко язовирче, в него водни колела, лодки. Вятърът тъй нежно напомня за себе си. Гали косите на онова момиче с усмивката, което така сладко се изчервява от присъствието на момчето с дългата коса.

Синьо.

Двамата седнали на кафявото килимче на квадратчета, а покрай тях кончета тичат и се любуват на вълшебната природа.

Виждаш ли? Има и дървено мостче до онова хълмче. Красиво е, нали? Позна ли го? Моля те, дай ми билет за там. Искам да пътувам, да скачам, да летя, да живея, да чувствам, да се освободя.

Лилаво.

– Мило момиче, до там няма да си купиш билет от мен или някоя друга продавачка на билети за пътуване. Това място трябва ти сама да го откриеш и познаеш, защото ти го виждаш най-добре и, ако си упорита, ще го докоснеш…

Поредният влак идва…

Много ли искам? Да стигна до теб, да докосна слънцето, да погаля всяка маргаритка, да се сгуша в тревата, да се слея с вълната, да летя като птица, да горя като искрица. Искам да танцувам под ритъма на красивата мелодия на шаващите дървета.

Искам да прегърна теб, да се слеем в едно, защото аз съм едно малко нищо, което иска да ти се радва като новородено дете.

 

– Аз отивам на онова място, а ти ще дойдеш ли?

 

~~~

Маргарита Змийчарова

15 г.

ПМГ  „Акад. Никола Обрешков“, Бургас

Природата – как ѝ помагаме да расте

Обикновено така става в живота. Дълго време е пусто и сякаш нищо не се случва. Изведнъж обаче се появява някой, който променя коренно картината. Една сутрин вие просто се събуждате в едни много по-красиви обстоятелства.

Говоря за любовта, да. По принцип тя идва страшно тихо – страхува се, че ще ни стресне. Всичко ново е плашещо в началото, поне докато се адаптираме към него. Е, плашещо, колко да е плашещо, при положение, че така силно ни влече? Нямаме търпение да опитаме, да разберем за какво точно говорят останалите. Именно затова се впускаме в авантюрата, колкото и опасна да може да бъде тя.

Днес се запознавате с доста симпатичен човек. След няколко дни вече имате среща с него. Отнема ви векове да се приготвите за нея – все едно ще се виждате с президента! А кой знае, нима не е наистина така?

Излизате от дома си рано, не допускате да закъснеете и с минутка. Когато пристигате, не пропускате да усетите нервите си, които симпатично се изопват като струни. През ума ви прелитат милиони мисли, задавате си безброй въпроси, притеснявате се. Няма начин това да бъде избегнато, щом сте навън с някого, на когото предпочитате да се харесате. Не насилствено, но е желателно, нали така?

Първите няколко мига ви се струват цяла вечност. После обаче неусетно се отпускате в компанията на другия и забравяте за тревогите отпреди малко. Сега всичко върви по мед и масло – говорите си, усмихвате се, смеете се. У вас започва да се заражда сигурност – чувствата са взаимни!

Първите срещи винаги са вълнуващи. Те са вълнуващите основи на предстоящите събития – връзката и влюбването. Постепенно искрата в очите на двамата партньори се усилва. Сякаш от километри излъчват своята привързаност, не могат да я скрият, а и не искат. Държат се за ръце, прегръщат се, целуват се. Правят си подаръци, глезят се, грижат се един за друг. В това се изразява една връзка – в малките жестове. Да знаеш, че любимият ти харесва този парфюм, и да си купиш именно него! А той, от своя страна, да ти отвърне, като облече онази хубава риза! Във всеки един малък дар като тези се крие послание, което ние предаваме на другия. Казваме му: „Аз те обичам и го правя по свое желание. Ти си щастлив – аз също!“.

Двойките като че ли са свързани от невидими сили. Не, не от статуса им във

Фейсбук. Тях ги обвиват съвсем тънки, незабележими за невиждащото око кончѐта. Не им позволяват да се разделят. Когато са един до друг, но не разговарят помежду си – пак се усеща магията. Когато са разделени – също. Те са постоянно заедно, благодарение на тези кончѐта.

И така, всичко е прекрасно. Вече губите по-малко време за сън, защото реалността е по-красива от сънищата. Нямате търпение да станете и да прекарате още един различен ден с любимия. Той сякаш не престава да ви изненадва. Точно когато се чудите какво ли ще ви предложи идното утро, то бърза да отговори. Офертата на деня е брак. Да, точно така! Съвсем внезапно, без да разберете откъде е дошло, предложението за брак е налице. Това е предпоследното ниво на връзка, което може да бъде достигнато. И вие приемате, как няма да приемете!

След еуфорията около сватбата, приготовленията и всичко останало, вие най-накрая успявате да осъзнаете случващото се. Сключвате свещен съюз! Сега ви остава само едно и се надявате то час по-скоро да пристигне при вас. Да огрее още по-силно живота ви, да го обагри и осмисли. Чакате го с нетърпение.

Правилно ли мислите? Става въпрос за дете. Бебето е последното ниво – от тук нататък по-сериозна връзката май няма да стане. А само като си помислите откъде започна всичко! От онази вълнуваща първа среща!

Минават се години и вие вече сте родител. Учите рожбата си на първи стъпки, първи думи. По-късно предавате традициите, философиите си. Казвате ѝ да изхвърля боклуците си в кошчетата, да щади хартията, тъй като тя се прави от дърветата. Запознавате я и с проблемите на света, а един от тях е именно замърсяването и унищожаването на природата. Факт е обаче, че ние, хората, също сме част от тази велика сила, наречена природа. Чрез децата ние всъщност помагаме на природата да расте, вместо да умира. Тя се разширява, новото поколение все по-често ѝ обръща внимание. То разбира, че е изправено пред проблем, който трябва да бъде разрешен. И действа!

Любовта движи механизма на света. Откакто свят светува, тя винаги е съществувала – навсякъде около нас и у нас. Силата ѝ е безкрайна и едва ли някой може да я надвие. Затова, нека помагаме на природата с любов!

 

~~~

Елка Петрова

18 г.

ГПЗЕ „Захарий Стоянов“, Сливен

Липса на есе за моето ново училище

Бях решила да напиша есе на моето ново училище, но в съзнанието ми изплува една мисъл на абат Фария от книгата „Граф Монте Кристо“, която много ме бе впечатлила. Той казва на Едмонт Дантес: „Да научиш, не значи да знаеш. Има знаещи и учени. Паметта създава едните, философията – другите“. Попитах се: „Дали някой сега разбира смисъла на тези думи? Едва ли?!“ За това осъзнах, че не трябва да пиша такова есе. Не исках да повярвам в това, отхвърлях мислите си, но после пред мен изплува картината на нашата бяла класна стая – такава, каквато я видях в първият ни учебен ден. Бяла като мислилите, с които престъпих прага на сградата, която щях да наричам „моето ново училище“, бяла и като лицата на моите нови съученици, криещи цветовете на техните мисли, пориви и желания.

Не – не трябва да пиша есе за моето ново училище, защото есето няма да отговаря на действителността, която се е спотаила и мълчи прикована от една илюзия зад белите стени и светлите лица.

Есето за моето ново училище трябва да разкрива всички красиви цветове на същността, която превръща сградата, building-ът, edifice-ът, в училище, защото училището не е тази сграда, чийто праг прекрачваме всяка сутрин и всяка вечер; това сме ние и познанието, което придобиваме във времето, през което сме между двата прага – този „във“ и този „отвън“. Училището е „отвъд“, то е начинът ни на живот спрямо учението и разбирането ни за живота. Как го разбираме ние сега? Не така и както са го разбирали нашите предци, и техните предци: „Не за училището, а за живота се учим“. Тези думи са написани на фасадите на много възрожденски български училища. Учудващо е, че след като в това са били убедени древните римляни (Non scholae, sed vitae discimus – мисъл на Луций Аней Сенека, живял през 3-ти век пр.н.е.), защо днес ние, навярно бъдещото поколение на „сърдитите млади хора“, търсим друг смисъл в присъствието ни в училище. Еднаквите светли лица и пустите бели стени ми подсказват, че днес за нас са много по-важни „социалните контакти“, може би и „кой е по-по-най“, но не влагаме този житейски смисъл, който обобщаваме с думата „училище“.

Искрено бих се радвала, ако греша – ако училището не е смяна на една сграда с друга; ако уважението към личността на другия е новото, което мога да видя в тази сграда; ако бъдем дружина, а не клас; ако бъдем себе си; ако няма никаква завист и злоба, пък била тя и „бяла“, както и изсъскваща, като скрита малка змия от някой ъгъл. Искрено бих се радвала ако някой ден мога да напиша есе за моето ново училище, и ако знам, че в него ще успея да защитя тезата, че новото ми училище е наистина „ново“, а не добре забравеното старо, с малко по-различни учебни програми и вид, но със същите едноцветни стени и лица. Да, ние сме като цветовете на дъгата, и това трябва да проличи – ние сме тези, от които зависи дали ще превърнем тази сграда в нашето ново училище; дали въобще ще я почувстваме като училище; дали ще я обагрим с цветове и дали ще я украсим с нашите усмивки; или ще се крием зад белотата, обгърнала ни със своят невидим воал – ще гледаме пустата стая, в очакване да превърнем всичко в ежедневна сивота…

… а, докато това се случи – най добре е да не пиша есе за моето ново училище.