Драги ни летовници 🙂

Дойде време да ви запознаем с последните текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество от тази година: „Зетфон“ на Петър Вълчев, „Вълшебникът и розата“ и „Приказка за малкото мишле“ от Стефка Добрева, както и „Отделяй време само и единствено за себе си… имаш нужда!“  и „Мечтите и ние“ от Радослава Георгиева.

Насладете им се и не тъгувайте – догодина пак 🙂

Зетфон

Петър Вълчев, 18 г., ПМГ „Академик Боян Петканчин“, Хасково

18 ноември 2113 г.

– Видя ли новия Зетфон 13?

– Да, страхотен е! Холограмите му са толкова по-добри от тези на Зетфон 12.

От три дни насам слушам този разговор. Всичките ми съученици говорят само за това и за нищо друго. Много съм ядосан. Родителите ми отказват да ми купят най-новия модел на Зетфон. Толкова са изостанали. Понякога имам чувството, че все още живеят в двадесет и първи век. Срам ме е да се покажа в училище. Аз съм най-добрият ученик в целия клас, а не мога да получа дори и това. Сигурно ще ми го вземат чак след месец. Тогава обаче излиза още по-новият Зетфон 14 и аз пак ще съм изостанал. Ах, защо все на мен се случва?

– А на теб купиха ли ти го? – пита ме съученик.

– Да – плахо отговарям аз.

Сигурен съм, че се изчервявам. Може би дори се издавам.

– Може ли да го видя? – пита ме отново той.

Ами сега? Паникьосвам се. Усещам как започвам да се потя. Не знам какво да отговоря.

Има един звук, който винаги съм мразил. Този път обаче точно той ми носи най-голямото облекчение. Това е звънецът за влизане в час, а заедно с него в класната стая връхлита и учителката. Всички си сядат по местата и забравят за моя зетфон. Спасен съм… поне засега.

Това е последен час. Въобще не ми се стои в училище, но ще трябва да издържа още малко. Щом часът свърши, се налага веднага да си тръгна. В противен случай рискувам да ми зададат още неудобни въпроси.

Надявам се, когато се прибера вкъщи, роботът, който си поръчах от интернет, да е пристигнал, иначе ще трябва да си пиша домашните сам, а нямам време да го правя. Имам уговорка да играя футбол, което ми напомня да си поправя джойстика, защото копчето за шпагат е развалено, а това би ми развалило удоволствието от хубавия мач.

Пискливият глас на учителката отново ми напомня, че съм в час. Тя, както винаги, е облечена отвратително. Носи дрехи, които сигурно са били старомодни дори и през 2080-а. Някой трябва да ѝ каже, че вече не сме в ерата на таблетите. А сресаната ѝ коса? Ужас! Не вижда ли, че в днешно време са модерни разрошените прически.

– Ученици, днес ви нося един много ценен експонат – провиква се тя.

Не знам защо крещи, сякаш никой не я чува. Понякога имам чувството, че на учителите това им е вродено. Чак сега забелязвам, че със себе си тя носи епруветка, пълна с някаква течност.

– Това е вода.

– Сякаш не сме виждали! – чува се глас от задните чинове.

– Но не е такава, каквато вие вече познавате – продължи тя, а на лицето ѝ гренва усмивка, която сякаш ни предупреждаве да не избързваме с изводите. – Това е вода, запазена отпреди сто години. Тогава тя е била годна за пиене и не е трябвало да се произвежда в лаборатории, както сега. С годините обаче хората постепенно са я замърсявали, докато най-накрая е станала негодна за употреба.

И какво от това. Водата от лабораториите си е достатъчно хубава. Поредният час, в който ни занимават с глупости.

– Говори се също така, че природната вода е била като живо същество. Тя е имала сетива и е усещала случващото се около нея. Имала е и памет.

Водата имала памет!? Тази жена чува ли се какво говори. Това са небивалици. След малко сигурно ще ми каже и че Зетфон 12 е по-добър от Зетфон 13, което отново ме връща към старата мъка.

Звънецът за край на часа идва след цяла вечност, за да прекрати учителските крясъци и да даде почивка на измъчените ни уши. Веднага си тръгвам, за да не ми зададат още някой неудобен въпрос. Не знам докога ще мога да ги избягвам. По средата на пътя обаче осъзнавам, че съм си забравил зетфона. В първия момент ми хрумва да го оставя там, да кажа, че съм го изгубил, и да принудя родителите ми да ми купят новия модел. После обаче осъзнавам, че тези планове никога не стават така, както съм ги замислил. Сигурно ще ме обвинят, че съм безотговорен, и в близките два месеца ще бъда наказан. По-добре да се върна.

Всички са си тръгнали. С радост установявам, че изгубената вещ си е точно там, където я бях забравил – под чина. Дано никой не я е видял, защото иначе утре ще ме спукат от подигравки, че все още нямам най-новия модел.

Нещо друго обаче привлича вниманието ми. Учителкатаси е забравила епруветката. Става ми интересно. С какво ли тази вода е по-различна от лабораторната? Вземам я в ръцете си, за да я разгледам. На външен вид по нищо не се различава от тази, която използваме всекидневно. На мирис е същата. Страх ме е да я докосна, но съм почти убеден, че няма да почувствам нищо по-различно. Дали това с паметта е възможно? Не, не вярвам.

Внезапно чувам някакъв шум, който ужасно ме плаши. Изпускам епруветката. Цялата течност се разлива върху зетфона ми. Оглеждам се и осъзнавам, че течението от отворения прозорец силно е затръшнало вратата зад гърба ми. Аз обаче имам по-големи проблеми. Унищожих ценен училищен експонат, а най-вероятно и зетфонът ми е повреден от течността. Натискам копчето за включване. Нищо. Пак го натискам. Отново нищо. Развален е. Слагам ръце на очите си, готов да заплача.

Изведнъж долавям някакъв звук, подобен на жужене. Идва от зетфона. Екранът примигва. Не съм сигурен какво става. Пред очите ми се появяват някакви холограмни образи. Как е възможно? Не съм пускал никакво видео.

Холограмата представлява някакво планинско езеро. То много наподобява онези, за които са ни разказвали в училище. Красиво е. В него сякаш се преплитат всички нюанси на синьото. Изглежда така, все едно че облаците се оглеждат в кристалночистата вода. Небесното слънце чертае златист път по повърхността му. То е като някакъв блестящ диамант, обграден от зелените стръкчета планинска трева и озвучаван от звънливата песен на птиците. Тези езера обаче вече не съществуват. И аз със сигурност нямам подобен видео файл на зетфона. Нищо не разбирам. Водата ли ми показва тази картина?

В следващия момент до езерото се приближава някакво животно. Мисля, че е елен. Познах го, защото съм виждал снимки в учебниците. Жалко, че е изчезнал вид. Изглежда горд и величествен. Той сладко утолява жаждата си в бистрите води.

После до езерото идват някакви хора. Облечени са много странно. Все едно са от някой стар филм. Отпред стои един мъж и им посочва нещо. Мисля, че е екскурзовод. Изглежда така, сякаш са в музей, но на открито. Аз съм ходил единствено в Музея на софтуерните изкуства, но тук картината е много по-красива.

Един от екскурзиантите бере нещо от земята. Май са цветя. В днешно време цветя не могат да се намерят по планините, но пък могат да се поръчат от интернет. Дори може да се избере и какъв аромат да имат.

Млада жена доволно си похапва, наслаждавайки се на красивата гледка. След като свършва с яденето, в ръцете ѝ остава някаква хартийка. Оглежда се. Може би търси къде да я хвърли. Приближава се до езерото и я потапя в чистите му води.

Изведнъж хората си тръгват, но хартийката продължава да плува. Идват някакви камиони, от които слизат работници. Те започват да строят нещо. Мисля, че е фабрика. Всичко е толкова шумно. Те пренасят строителни материали. Копаят в земята, където грубо забиват основите на строежа. Зелените стръкчета трева вече ги няма. Майсторите чукат, заваряват, полагат тухла след тухла. Отпадъците си изхвърлят в езерото.

Скоро фабриката е готова. Огромна е. Като някой великан. Големият ѝ комин изпушва кълба от дим. Вътре в нея машини и хора неуморно работят в екип под наслов„За едно по-добро бъдеще“. И познайте какво произвеждат – лабораторна вода.

Междувременно на повърхността на езерото се появяват няколко малки рибки. Те обаче не плуват. По-скоро безжизнено се носят по течението, обърнали корем нагоре.

Езерото вече не е така красиво. Сега повече прилича на голяма локва от катран. Сивото небе вече не може да се огледа в тъмната бездна. Вече няма цветя и птиците не пеят. Единственият живот наоколо е този на величествената фабрика.

А, ето го и онзи елен. Той отново се приближава до езерото. Отпива от отровата, в която са се превърнали водите му. Не след дълго пада мъртъв върху разкопаната земя…

После картината се изгубва. Екранът на зетфона изгасва. Сигурно вече няма да мога да го включа.

 

~ ~ ~ 

Вълшебникът и розата

Стефка Добрева, 23 г., СУ „Св. Климент Охридски“, София

Веднъж намерих роза,
самотно стъпкана
между пътеки.
А на стръкчето ѝ голо
висеше скъсана
бележка:
„Ти си моето начало
в края“.

Малко по-далече
– някъде вляво –
беше излетяла
хартийката със име „Галя“.

Помня,
че в този ден беше студено
и локвите се пълнеха с дъжд.
А розата лежеше
тъжно победена,
поръсена със пръст.

Тогава отнякъде
дойде вълшебник,
за да събира лъчи.
В калта по пътя
той се спря
и погледна разтопено
крехките бодли.

Взе розата и се зачуди
как може красотата
на цвете
да бъде за някого
глупост.

И с тази своя лудост
той донесе светлина
и утеха.
А розата,
като по чудо,
в ръцете му оживя…

за да бъде
нова
надежда.

Приказка за малкото мишле

Имало едно време едно малко мишле…

То било толкова малко, че когато валял дъжд, само няколко капки да паднели върху него, и то ставало вир-вода. Но това мишле не било обикновено, защото колкото било мъничко, толкова голямо било и неговото сърчице.

И точно това сърчице му показвало кое е добро и кое зло в гората на сънищата. Това била гората, в която мишлето съградило своя дом. Всеки ден то се събуждало с усмивка и отивало да събира прашеца на цветята, защото мечтаело някой ден да има къщичка, която да е много шарена и отрупана с всички възможни цветове.

Един ден, както си вървяло по пътечката, малкото мишле забелязало едно тъжно цвете. Мишлето попитало:

– Защо, цвете, си тъжно, като си толкова красиво?

А цветето през сълзи отговорило:

– Защото моята дъга не се е показвала от дълго време и ще загубя своите цветове.

Мишлето тъжно казало:

– Не плачи, аз ще ти помогна.

Погледнало и другите цветя – и те били тъжни и с оклюмали цветчета.

– Тогава, цвете, кажи ми какво да направя, за да дойде дъгата?

А цветето отвърнало:

– Трябва да изгрее нова и истинска любов в сърцето на някого.

Зачудено, малкото мишле попитало:

– А какво е това любов?

Цветето през смях казало:

– Нима ти още не си познало любовта, тогава я търси, търси, и тя ще дойде, дори без да я очакваш.

Озадачено, мишлето започнало да търси някакви знаци, нещо, което да подскаже къде е тази любов. Така дни наред търсило, но не открило нищо, нито капчица любов, а неговите любими цветя били все така тъжни. Отчаяно, то решило да се разходи и да потърси самò дъгата. Вървяло ли вървяло и на пътя му връхлетял стихиен вятър, той бил толкова силен, че мишлето се блъснало в един дънер и се скрило под него. Като утихнал вятърът, то продължило и вървяло ли вървяло, докато насреща не му се изпречила гъста мъгла и то се загубило. Отчаяно, то вървяло напред, но не виждало нищо. Изведнъж се наболо на един голям трън и изпищяло, но никой не го чул в мъглата. То се чувствало толкова само и толкова безпомощно, затова решило да поспи за малко, докато се махне мъглата.

Когато мишлето се събудило, слънцето блестяло много силно, а някакъв силует срещу него се усмихвал. Това била една малка мишка, толкова красива, толкова сияйна. Тя тихо му прошепнала:

– Много дълго спа, сега вече е ден и можеш да търсиш дъгата заедно с мен.

– А ти откъде знаеш, че търся дъгата? – отвърнало мишлето с трепнещо сърчице.

– Ами цветята ми казаха, затова – да я търсим заедно!

Мишлето подскочило от радост, голямото му сърчице забило толкова силно, че щяло да изскочи, а усмивката изгряла на лицето му. Изведнъж завалял дъжд, топъл дъжд, и двете мишлета бързо изтичали да се скрият под един храст.

След малко дъждът спрял и се появила дъга, толкова голяма и красива, и двете мишлета се прегърнали от щастие, а сърчицата им… те прескачали. Тогава малкото мишле си помислило: „Нима аз намерих любовта? Това огромно щастиетова ли означава?“

Така двете мишлета щастливи продължили напред, неосъзнавайки, че са открили истинската любов, тази, която се помни цял живот и за която си струва да изминеш всички препятствия.

~ ~ ~

Отделяй време само и единствено за себе си… имаш нужда!

Радослава Георгиева, 21 г., ТУ – Варна

Когато забързаното ежедневие те подчини на своето еднообразие и сивота, когато дните завършват с непоносимо отегчение и умора, когато дойде моментът, в който кажеш: „Не мога повече!“. Ето точно в този момент помисли за себе си, за да осъзнаеш, че и ти имаш нужда от собствено време, посветено само и единствено на теб самата.

Хайде сега просто отдели един почивен ден за глезотийки, които да те ощастливят. Нека тази почивка бъде наистина разтоварваща, за да може да даде и тя своите плодове. Отдай се на любимите занимания, на точно онези, които гледаш да не практикуваш, защото все някой е около теб или нямаш време, или просто не е дошъл моментът.

Направи всичко, което искаш, без да се съобразяваш, разбира се, желателно е денят да е наистина само за теб и да правиш неща, които обичаш, да си сама и спокойна. Сготви си нещо вкусно (ако обичаш да готвиш, разбира се), отиди на масаж, направи си красив маникюр, слушай любимите си песни на усилена уредба, танцувай както ти си знаеш, разхождай се гола у дома, гледай филми и какви ли още не неща, които не правиш всеки ден.

Отдай се само на приятни занимания, които да те разсеят от иначе еднообразното дотягащо ежедневие. Определено имаме нужда от такива моменти, в които се чувстваме наистина свободни и някак щастливи от всичко, което правим. Забравяш за задълженията и се отдаваш на всичко, което иначе не можеш да си позволиш, защото винаги изскача някаква пречка или ангажимент. Така се отпускаш от всички нерви и стреса на забързания свят и се предаваш доброволно на хубавите страни, за да те зарадват.

След един такъв ден ще се чувстваш наистина отпочинала и като нова дори, всички ядове и грижи ще са заличени и ще имаш енергия и хъс за предстоящото. Пробвай и сама ще се убедиш в прекрасния ефект!

Мечтите и ние

Всеизвестен факт е, че мечтата в повечето случаи е название за нещо, което адски много искаш, но като че ли е недостижимо… Това е, защото всички се подчиняваме на един всеобщ принцип – да се мисли, че мечтите остават недостижими и са само плод на въображението ни.

Е… нека се замислим, защо тогава ни е да мечтаем и безсмислено да се товарим с нещо такова, което няма да бъде реалност никога?!

Затова всичко е вътре в нас! Ако сами вярваме в себе си и в това, че можем да постигнем мечтите си, то те няма да са мечти, а жива реалност. Разбира се, говорим за онези мечти, които спокойно можем да наречем цели и амбиции. Тези, които сауспех, добро семейство, щастлива любов, верни приятели и дори материалните неща. Защо трябва да се ограничаваме във всеобщото разбиране, че мечтите си остават мечти завинаги?!

Хайде стига глупости! Човек сам се изгражда като характер и личност. Сами правим избори, за които след това сами трябва да поемем отговорност. Тънката граница е в това какъв ще е твоят избор: да си един от тълпата или този, който може да бъде различен и да вярва в себе си и успехите си. От нас самите зависи какво и как ще постигнем. Никой няма да дойде да ни се помоли да ни помогне да сбъднем мечтите, да достигнем успеха и т.н. Всичко е във вярата, амбициите, труда, упоритостта и най-вече силата да преодолееш дори трудните моменти, именно защото знаеш, че са моменти, а не вечност.

Вярвайки в себе си, ще повярвате в успеха, а когато повярвате в него, той ще ви се отблагодари с редица успехи. Работете върху себе си, давайте всичко, влагайте емоция в това, което искате и вършите. Позитивното отношение към целите води до тяхното осъществяване, а кой не би искал да е успешен и удовлетворен от себе си и живота си? Животът ни е онова, което ние градим, онова, което ние сме избрали, и ако се замислим, ще открием много моменти, в които сме направили избори, за които дори не сме се замисляли до какво биха могли да доведат, или такива, които сме направили просто защото така са ни посъветвали. Изборът е онова право, което никой никога не може да ти отнеме, но и онова, за което сам носиш отговорност, стига да си готов за това.

И ако вярваме, че сме в правилната посока, то тя наистина ще е такава, ако правим онова, което ни допада, то ще ни се отплати, ако сме позитивни, ще ни се случват позитивни неща… нали знаете… каквото повикало, такова се обадило!