корица на „Сивият път“корица на „Забравени предания“

Наследникът“ (ИК „Изток-Запад“) – първата част от фентъзи трилогията „Сивият път“ на Любомир Николов – Нарви – ни повежда на приказно пътуване в света на удивителната планета Селена, населена с хора, неандерталци, джуджета и други чудновати създания. Вдъхновеният от Дж. Р. Р. Толкин роман е придружен от специално безплатно приложение: сборникът с митове от Средната земя „Забравени сказания“.

Добре дошли на Селена, или по-точно на Луната, но не такава, каквато я познаваме днес, а такава, каквато ще бъде в далечното бъдеще през погледа на Любомир Николов – Нарви. В първата част от трилогията „Сивият път“ – „Наследникът“ – Нарви въвежда читателя в наистина необикновена обстановка: на Селена, подобно на Земята, има въздух, морета, гори и дълги, наистина дълги дни и нощи. Там живеят хора, мамути, неанди, джуджета и други мистични създания. През ХХІІІ век цивилизацията е рухнала след страховито сражение срещу вселенския демон Магед и неговата несметна войска. Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда освен едно древно пророчество, което предвижда появата на спасител. Но ще се появи ли той?

Първата част на трилогията „Сивият път“ е придружена от специалното безплатно, илюстрирано от Петър Станимиров приложение „Забравени сказания“. В него Любомир Николов предлага на читателите нови срещи с изумителните светове на Средната земя. Действието се развива два века след Войната за пръстена. Събирайки легенди, които отдавна са потънали в забрава, младият кралски писар Алвин Султатрин разкрива смайващите отговори на редица загадки.

И „Наследникът“, и „Забравени сказания“ са написани на изключително увлекателен език, който ще привлече както почитателите на фентъзи, така и всички, които обичат хубавата книга.

Любомир Николов-Нарви е писател, преводач, журналист и редактор. Роден е на 10 януари 1950 г. в гр. Казанлък. Превеждал е автори като Артър Кларк, Робърт Шекли, Клайв Луис, Клифърд Саймък, Стивън Кинг, Джон Гришам, Ърнест Хемингуей. Най-известни са обаче неговите преводи на Дж. Р. Р. Толкин, като за „Властелинът на пръстените“ е отличен с награда от Съюза на преводачите в България. Автор е на романи, повести и разкази.

илюстрация към „Забравени предания“

Откъс от „Сивият път“:


Тера
Арабската пустиня
18 февруари 1537 г. на Петата епоха

Пръстите на момчето неуморно стискаха и отпускаха двете гумени топки, докато крачеше през пустинята, без да се оглежда. Познаваше тъй добре пътя си, че можеше да го измине дори насън. Всъщност насън го изминаваше много по-често, но никога не знаеше какво го очаква накрая – радост или кошмар.

Отвъд хребета на поредната пясъчна дюна изведнъж се разкри целта му – малък оазис, сред който ослепително блестяха водите на езерце. Листата на палмовата горичка бяха провиснали морно под палещото слънце, а в самия ѝ край растеше ниска клонеста топола, по чиито вейки трепкаха завързани избелели парцалчета. Стари знаци на благодарност от изцелени хора. Ала вече отдавна никой не идваше тук. Хората смятаха мястото за прокълнато и със суеверен страх го заобикаляха отдалече.

Слизайки към оазиса, Елхаджиб забеляза, че неусетно е престанал да стиска топките и мислено се упрекна за това. Не биваше да се отпуска. Ръцете му трябваше да бъдат силни. Много силни.

Сърцето му се сви, когато най-сетне зърна пред себе си онова, което палмите досега милосърдно бяха укривали от него – рухнали почернели стени, купчинки керемиди и камъни, стърчащи овъглени греди. Останки от един малък самотен дом, където някога обитаваха щастие, мъдрост и доброта. Той стисна зъби и прекрачи в руините.

Под една опушена каменна плоча в ъгъла се криеше неговата съкровищница. Елхаджиб повдигна плочата и измъкна от малката яма под нея три неща: обковано дървено ковчеже, стоманен лък и тежък колчан със стрели. Най-напред отвори ковчежето, изсипа вътре съдържанието на кесията си и въздъхна. Златните монети едва покриваха дъното, а трябваше да стигнат догоре… и пак не се знаеше дали щяха да бъдат достатъчни, за да изпълни целта си. Но колко трудно, о, Аллах, колко трудно се печелеха тия монети, дори когато си готов на всичко за тях!

Той върна ковчежето на място, метна колчана на рамо и с лъка в ръка тръгна към пустинята. Спомни си как ковачът го сметна за луд, когато му обясни какво иска. Но Елхаджиб не беше луд – макар че понякога сам се питаше дали е така. Във всеки случай знаеше много добре, че единствено лък от стомана би пратил стрелата тъй далече, както изискваше безумната му мечта.

На около двеста крачки от оазиса той спря, сложи на китката си кожения предпазител и извади първата стрела от колчана. Беше тежка, цялата обвита в олово, за да тежи повече и да лети по-надалече – стига ръката, която я праща, да е достатъчно здрава. Елхаджиб зареди лъка, изпъна тетивата с всичка сила и пусна стрелата. После посегна за втора, без да поглежда къде е паднала първата. Засега не гонеше точност – само сила и разстояние. След година, след две щеше да дойде ред и на точността. А после…

Когато изстреля всичките двайсет стрели, той тръгна да ги събира. Беше боядисал перата им в черно, за да се виждат по-добре върху пясъка. И все пак събирането им винаги се оказваше бавна и досадна работа, защото въпреки цялото му старание оловната обшивка не беше добре разпределена и стрелите се отклоняваха в полет.

Последната стрела бе стигнала по-далече от предния път и това го зарадва. Явно ръцете му укрепваха. Той прибра стрелата в колчана, обърна се и сякаш го облъхна леден вихър, когато видя оазиса – тъй тих, тъй спокоен, като че ли зад палмите все още имаше гостоприемен дом.

Ала дом нямаше. Нямаше го от онзи прокълнат ден, когато великата лекарска дарба на Фатин ал-Хакими погуби него и цялото му семейство.

Беше преди три години…

* * *

Доктор Фатин забеляза конете едва когато спряха пред къщата. Бяха девет на брой, върху осем от тях яздеха мъже с униформи на каирската дворцова стража, но не те породиха тревогата му. Стресна го онзи, който яздеше начело – млад мъж с орлов профил и властен поглед, облечен изцяло в черно. На гърдите му блестеше златен накит с огромен изумруд, символ на втория по власт в страната – принц Ахмад, велик визир и наследник на трона.

Както се бе случвало неведнъж, докторът завъртя глава към сина си и кимна. Момчето разбра безмълвния сигнал, остави книгата и пъргаво се мушна под тезгяха. След минута вратата се отвори и принц Ахмад прекрачи в малкото дюкянче. Той плъзна недоверчив поглед наоколо, после се втренчи в стопанина.

– Знаеш ли кой съм?

Лекарят почтително сведе глава.

– Да, господарю.

Принцът се огледа отново.

– Сами ли сме?

Доктор Фатин разпери ръце.

– Виждате ли някого? Говорете спокойно, господарю. Вашият покорен слуга ще стори всичко по силите си, за да ви помогне. Какво страдание ви води насам?

– Здрав съм като камък – отсече принц Ахмад и гласът му звучеше заплашително като удар на меч върху стоманен щит. – Друго ме води при теб, докторе. Казват, че си най-добрият в арабските земи, а може би и в целия източен свят.

– Тъй казват хората, повелителю, но те често преувеличават. Правя каквото мога за страдащите, а другото е в ръцете на Всемогъщия. Лекарят е само малкият пръст на неговата десница…

– Стига приказки! – нетърпеливо го прекъсна принцът. – Кажи ми… – Той се поколеба за момент. – Кажи ми… като лекар ти сигурно познаваш не само каквото носи живот, но и каквото носи смърт, нали?

Доктор Фатин изтръпна. Не за пръв път водеше такъв разговор и досега винаги бе прогонвал онези, които подхващаха тази тема. Ала не и днес. Прекалено могъщ властник стоеше пред него.

– Отровите ли имате предвид, господарю? – смирено попита той.

– Както щеш ги наричай! Понякога могат да бъдат и сетно лекарство срещу страданията, ще го отречеш ли, докторе?

– Мъдростта ви е велика, повелителю – отново се поклони Фатин ал-Хакими. – Да, понякога в моя занаят се е налагало да давам подобно сетно лекарство, макар и с болка на душа. Тежко решение е това и оставя незаздравяващи рани в сърцето…

Принцът раздразнено махна с ръка.

– Остави това. Имам въпрос към теб. Вярно ли е, че няма отрова, която да не може да бъде открита подир смъртта?

– Вярно е, господарю. Отровите са безброй, ала всяка от тях оставя следа и един опитен лекар непременно ще я открие. Ето например най-често употребяваната отрова – арсеникът. Типичните прояви са остри стомашни болки, разстройство, повръщане, много тъмна урина и дъх на чесън. Бадемовият екстракт действа мълниеносно, но също има характерен мирис. Отравянето с опиати е милосърдно, ала се разпознава по свитите зеници…

– Спести си приказките, докторе. Значи ако ти дадат да прегледаш един покойник, ще можеш да разбереш дали е бил отровен или не.

– Съвършено вярно – кимна доктор Фатин. – Излишно е било да биете толкова път дотук, когато всеки опитен лекар можеше да ви го каже.

Гласът на принца изведнъж стана тих и заплашителен.

– Има причина да дойда точно при теб. И сега ще я разбереш. Не се ли славиш именно ти, Фатин ал-Хакими, като единствен в света познавач на Шажира Елноуд – Дървото на смъртта?

– Господарю! – възкликна лекарят с изтънял глас. – Кой ви изпрати при мен?

– Няма значение – усмихна се мрачно принцът. – Просто отговори на въпроса: би ли могъл да познаеш, ако някой е отровен със сок от това дърво?

– Това е безумие, повелителю – бързо заговори доктор Фатин. – Безумие е, кълна се! Вие не знаете за какво говорите. Да, смърт­та ще дойде бързо, за по-малко от едно денонощие. Да, на пръв поглед ще изглежда като тежък вътрешен кръвоизлив, най-вероятно от спукана язва. Единственият признак ще се види едва дълго подир смъртта – тялото не изгнива, понеже тази отрова убива всичко живо, дори и невидимите буболечки, пораждащи разложението. Ала аз бих забелязал и други издайнически подробности. Първо – онзи, който е дал отровата, ще се разболее. Тя трябва да се държи в оловна съдина и най-малкият допир до нея непременно ще предизвика изгаряне и мехури по ръцете на непредпазливия. Същото се отнася до приборите за хранене, които са имали допир с отровата.

– Много добре, докторе – пак се усмихна Ахмад. – А ако изчезне онзи, който е дал отровата? Ако изчезнат приборите, а тялото бъде погребано? Ще разбере ли някой?

Фатин ал-Хакими мълчеше и по челото му се стичаше пот, но не от жегата, защото в дюкянчето беше прохладно.

– Отговаряй! – настоя принцът. – Ще разбере ли някой?

– Не – прошепна дрезгаво лекарят. Той замълча отново, после изведнъж си възвърна гласа. – Но кой ще ви донесе сок от Прокълнатото дърво, господарю? Това е сигурна гибел – човекът няма да доживее, за да стигне до вас. Може би ще издъхне още под самото дърво.

Свито под тезгяха, изтръпналото момче чу как отговорът прокънтя като гръмотевица, макар че всъщност принцът не бе повишил глас.

– Ти, докторе. Ти си единственият, който е взимал сок от дървото и още е жив.

– Не! – възрази твърдо доктор Фатин. – Моите почитания, повелителю, но няма да го сторя. И не ще ме принудите нито със заплахи, нито с мъчения.

– О, ще го сториш – изрече почти ласкаво принц Ахмад. – Ще го сториш и то на драго сърце. Кажи ми, драги, колко деца имаш?

– Две – отговори бързо лекарят. – Момче и момиче.

Принцът се разсмя.

– Не лъжи, докторе! Имаш четири деца – три момичета и едно момче. Чуй ме сега. След десет дни ще се върна и искам да получа от теб оловна съдина със сок от дървото. Не я ли получа, децата ще умрат. И жена ти, разбира се. А теб милосърдно ще оставя жив, за да помниш и страдаш. Мълчи! Не искам отговор, а действие. Помни, докторе, имаш само десет дни!

Принцът рязко се завъртя, излезе с широка крачка навън и се метна на коня.

Доктор Фатин ал-Хакими наведе глава. Изпод тезгяха синът му Абдул го гледаше с широко разтворени, блестящи очи.

– Излизай, синко – уморено изрече той. – Чака ни работа.

илюстрация към „Забравени предания“

Откъс от „Забравени сказания“:

Легенда от ледения залив Форохел

Чуй, о, Пазителю на времето, най-древното предание на моя народ. Макар и да живеем отделно от другите племена, някога нашите прадеди са били сред първите сътворени хора, наричани с много имена – Атани, Къснородени, Простосмъртни, или просто Човеци. Мрак обгръщал тогава Средната земя и единствено звездите на Елберет озарявали с нежното си сияние вечната нощ. Вълшебни били тези звезди, по-прекрасни от всичко, което можем да видим днес, ала за туй навярно е написано в твоите дебели книги повече, отколкото аз мога да ти опиша. А и елфите са ги възпели в песента си за по-ранните времена, когато за пръв път се събудили край тихото езеро Куивиенен:

Куивиенен с кристални и здрачни води,
отразили безброй първородни звезди,
сбрали всичката прелест на първия час –
Първородните бяхме и ние тогаз.

Там за пръв път прекрачихме всички в света
и заплаха не беше тогава нощта,
а възторг без предел ? в звезден блясък облян
Куивиенен бе радост, почуда и блян.

Днес отдавна го няма, Морето го скри,
не остана ни сянка, ни спомен дори,
но в сърцата е жив и до сетния час
Куивиенен ще бъде частица от нас.

Уви, в ония ранни времена нощта навярно наистина е била тиха и безметежна. Ала когато се появили Бащите човешки, Черния враг Моргот вече бил сътворил пълчища от страховити твари, които да дебнат из мрака. Тъй погинали мнозина от първите люде, а другите се отчаяли и си рекли: „Защо сме се появили на този свят, щом сенките крият толкова страх и страдания? Не е ли по-добре да напуснем тия места и другаде да подирим спасение?“

А някои от тях били забелязали в нощното небе нещо странно. Имало една ярка звезда, която стояла неподвижно сред небосвода, докато всички останали описвали кръг, и към нея сякаш сочели всички най-важни съзвездия – Валакирка, наричана още Плугът или Сърпът на Валарите; Менелмакар, Небесният мечоносец; и Вилварин, Звездната пеперуда (макар че по онова време хората още не знаели техните имена). И тогава казали на останалите:

– Неслучайна ще да е тази поличба. Нека тръгнем към тая звезда, тя навярно ни сочи пътя към друга, по-спокойна страна, където отиват звездите да си почиват, когато изчезнат зад хоризонта. А ако наистина е така, онези места ще са изпълнени с вечна светлина и злите твари от мрака не ще посмеят да я приближат.

Но другите отвърнали:

– Никой не знае какво ни чака в далечината. Може да е блажена страна, както твърдите, а може и да е мрачна пустиня, изпълнена с още по-страшни заплахи. Нека останем тук.

Дълго говорили и нито едните надделели в спора, нито другите. Накрая една част от хората взели решение и тръгнали към звездата.

Дълъг бил пътят им, много премеждия и заплахи срещнали по него, мнозина загинали, ала решителността на оцелелите не отслабвала и те упорито продължавали напред. Неуморно се взирали в полумрака и от туй очите на техните потомци са останали присвити и до днес. А местата, през които минавали, ставали все по-безплодни и диви, насреща им веели ледени вихри и някои взели да губят кураж. Точно тогава обаче зърнали далече на хоризонта червено сияние и отново пламнала в душите им вяра, че наближават тайното обиталище на звездите.

Вече без да обръщат внимание на студа, те се устремили напред, ала сиянието си оставало все тъй далечно. Едва подир много и много дни постепенно го наближили и ги обзело горчиво разочарование. Не тайната страна на звездите били открили, а няколко непристъпни планини, чиито върхове бълвали огън. Тъй дълбока покруса натегнала в сърцата им, че рухнали на студените скали и си рекли:

– Нямаме вече сили за обратния път. Тук ще загинем от лютия студ.

Но най-силният от тях, чието име било Нумалик, решил да се изкатери до огнените върхове. И още в началото на изкачването усетил, че студът сякаш отслабва. Насреща му лъхнал мек, влажен въздух. Обнадежден, Нумалик се устремил в посоката, откъдето веел топлият вятър и скоро открил дълбоки пещери, където бликали горещи извори.

В тези пещери скиталците намерили убежище от свирепия мраз и там се заселили, защото не желаели да се върнат посрамени при своите събратя, та останали завинаги да живеят в най-далечния Север на Средната земя. Суров и труден бил животът им там, ала имало и нещо добро – злите твари на Моргот рядко се мяркали по тия места, и не било трудно за човеците да се укрият от тях.

Постепенно те пребродили надлъж и нашир своята нова страна чак до Великото море и ледената пустош Хелкараксе, обикнали нейната сурова красота и вече не си помисляли за завръщане към някогашните места на пробуждането. Ала тогава се случило нещо необичайно.

Тук ще се отклоня към неща, които мъдър мъж като теб навярно знае много добре, ала те са необходими, за да разбереш останалата част от историята.

Много, много векове преди хората в звездната нощ на Средната земя се събудили Първородните чеда на Илуватар – Елдарите, които ние наричаме елфи. За появата на тия прекрасни създания не подозирали дори всемогъщите Валари, които някога сътворили света чрез своята песен пред престола на Еру. Затуй когато ги открили най-сетне в сумрака на Средната земя, били запленени от тяхната хубост и им предложили да ги отведат отвъд Морето в своята вълшебна страна Валинор, гдето върху зелената могила Езелохар вечно греела светлината на Двете дървета – сребърният Телперион и златният Лаурелин.

Така и станало. Изпървом Ваниярите, сетне Нолдорите и последни Телерите предприели дългия път през Средната земя и прекосили тесния проток, що тогава я делял от Блажените земи. Ала имало и такива, които не пожелали да тръгнат с тях, и получили общото име Авари, тоест Нежелаещи, или Морикуенди – Елфи на Мрака, тъй като очите им никога не видели оная Светлина, що е била още преди Слънцето и Луната. И Ваниярите били най-прекрасни сред всички елфи, а Нолдорите най-премъдри и техният велик майстор Феанор сътворил чудо над чудесата – трите безценни камъка, наречени Силмарили, в които сияела светлина от Двете дървета.

Дълго живели елфите във Валинор под взора на Всемогъщите и блажен бил всеки техен ден там, ала завидял на това злият Мелкор. Другаде е разказано как извършил той най-страшното си злодеяние: унищожил лъчезарните Дървета, заграбил съкровищата на Елдарите и избягал към своята твърдина в Средната земя. Обезумял от загубата на Силмарилите, Феанор обвинил за станалото Валарите и подтикнал мнозина от своя народ да напуснат Валинор. А понеже Телерите от прекрасния пристан Алквалонде не пожелали да им дадат корабите си, те ги завзели със сила и тъй се проляла първата кръв в Блаженото царство. Ала корабите не достигали и Феанор качил на тях само онези, що го подкрепяли безрезервно, а колебаещите се изоставил на брега и те били принудени да предприемат дългия и пагубен път на север през ледовете на Хелкараксе.

Но докато вървели натам през студените планини на Араманската пустош, пред тях се възправил сам Мандос, повелителят на живота и смъртта, и изрекъл страховита прокоба, в която имало такива слова:

– Кръв невинна проляхте в неправедна схватка и опетнихте земята на Аман. За кръвта с кръв ще платите и извън Аман ще обитавате в сянката на Смъртта. От меч ще загивате, от скръб и горест, а ония, що устоят на всички несгоди в Средната земя, ще се уморят от непосилния товар на света, ще залинеят и ще изглеждат като скръбни сенки пред по-младите бъдни народи. Тъй отредиха Валарите.

Като чули каква участ ги чака, мнозина се разкаяли и поели назад да помолят за прошка. Повечето Нолдори обаче останали твърди в решението си и продължили напред, водени от Финрод, Финголфин и непреклонната Галадриел. Страшен бил пътят през ледовете, защото казват, че елфите са неподвластни на умора и телесни страдания, ала всичко туй се дължи на силата на духа – а именно нея загубили тогаз подир Северната прокоба. И станали крехки и уязвими като нас, простосмъртните, та виелиците, пукащите ледени пропасти и самото отчаяние ги погубвали със стотици.

~

Освен в добрите книжарници „Сивият път: Наследникът“ и „Забравени сказания“ може да закупите и от сайта на издателство „Изток-Запад“.