Приятели 🙂

Предлагаме ви още два откъса от нашите предстоящи Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна.

В момента тече Копнеж за корица на „Промяна“ със срок до утре, 21 декември. А до 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

С Габи и Ал тръгваме от страната на паметника към Ректората. Заедно с нас са младежите от самба бенда и „За да остане природа“ (носят три огромни барабана/тъпана – как не им тежат на такива крехки девойчета като Ваня, пита Габи; аз се смея и я закачам, че не е готова за активен гражданин). Лека-полека разбутваме хората пред паметника. Идеята (дошла от синеок младеж, когото не знам по име, но знам, че е наш човек, а и усещам, че предлага миротворчество, за доброто на всички – това ми е достатъчно да се присъединя) – та идеята е да се размесим с групата на хулиганите (лумпенпролетариата, викам им аз), които мятат по полицаите
– снежни топки
– пиратки – преброих 4 или 5 гърмежа за целия час и половина, през които бяхме там
– пластмасови бутилки за вода – 4–5
…някой метна и папка (?!) или книга (?!?)
– да се размесим с тях, или поне да застанем край тях, и да ги надвикаме с „Искаме гори – не искаме лъжи“ – да внесем позитивно настроение, както се изрази синеокият младеж.

В един момент групата с тъпаните спира. Седим минута-две между паметника и жандармерийската верига с щитовете пред Народното, в най-тясната част на площада. Сбутвам момчетата, те казват: „Ще се връщаме, 15 метра по-напред става страшно“. Вероятно са прави, понеже момчетата сме малцинство – с нас са основни дребни телом девойчета (духом хора като Ваня от „За Земята“ и Надя Максимова от „Да спасим Иракли“ отдавна са се доказали като гиганти). Аз обаче се ядосвам. Защо ще си тръгваме точно сега, когато става наистина нажежено – тоест наистина има нужда от нас, като миротворци? Хващам някого (мисля, Добри от протестите за Натура 2000) и му крещя (за да надвикам „Оставка! Оставка!“ около мен… но и от гнева, който ми се трупа от месеци) да стоим, да не се отказваме. Той остава, остават и другите по-големи младежи.

После – този момент не си го спомням точно, мисля, че бях с гръб и не видях как започна – хората отпред се юрват назад (зад тях са жандармеристите с щитовете). Протестиращи ме блъсват (в гърба, или успявам да се извърна и тогава ме блъсват в гърба), аз блъсвам хора пред мен, хлъзгаме се (жълтите павета са най-убийственото нещо в София през зимата), падаме, отзад ме затискат хора (драпащи да стигнат до паметника), аз успявам да се подпра някак и да не премажа Габи и още едно дребно момиче отпред. (Има файда от лицевите опори, даже когато си ги правил сериозно преди цели 4–5 години… Глупости говоря. В тоя момент у мен се надига такава бясна енергия – енергията на бесовете, – че и два пъти по-слаботелесен да бях, пак нямаше да оставя телата отзад да ме съборят върху телата отпред.) В ръцете си държа едно копие от „Бленуващите кристали“ – мислил съм да го показвам на приятели, които още не са виждали книгата. То се изцапва с кал. Междувременно някак (не помня… навярно тялото ми е поело контрола) съм се озовал отвъд решетките на паметника, Габи е край мен и плаче (май), един възрастен човек е останал да лежи точно пред решетките, жандармеристите вървят напред, полека (не виждам нито един да замахва с палката си, само избутват и плашат), спират се до решетките.

Най-грозен момент: виждам как двама/трима жандармеристи влачат по паветата някакъв човек към стълбите на Парламента. Става от другата страна, където е бил „лумпенпролетариатът“. На влачения му се вижда коремът и за миг ми пробягва „Все едно дърпат прасе“. (После, когато Габи хълца и повтаря „Един човек го влачеха“, си припомням и лицето му. Лице на прасе. Лице, което лично бих смачкал от бой, независимо на чия страна съм, в подобен момент. Сега вече не… но тогава, след онова, което тепърва има да става, щях. Навярно е бил някой от тарторите на хлапетата, които хвърляха предмети. Може и да не е… но образът му пасва идеално. …Дали и това не е стереотип? *потръп*)

Започвам да крещя на жандармеристите. Първо: „Вие ЛУДИ ли сте бе?!?!“ (Много бяс. Усещам, че ми се насълзяват очите… безсилен гняв? Сега като си го спомням, пак ми се насълзяват.) После: „Гледайте… гледайте! Тоя човек – соча падналия – може да е баща ви!!!“ Точно срещу мен има един, крещя и му соча, и пак му крещя; той казва „Назад, зад решетките“ (нещо такова), но сега като си спомням лицето му – изглежда уплашен, не смее да обърне глава към възрастния човек. Не посяга агресивно, за десетина секунди отстъпва, после пак тръгват към решетките с колегите си и стоят там. Аз му крещя, афектирано: „Луди ли сте? Ами ако беше баща ви? Тебе ще те запомня – точно тебе, да – и ще те съдя! Лично тебе!“

(Сега съжалявам за това. Спомням си лицето му… наистина беше уплашен, личеше си, че не действа по волята си. В толкова напрегнат момент може дори да не е разбирал какво му говоря… Сега съжалявам, но тогава просто крещях, за да излея стреса, шока, яда, който бях трупал – не само заради изцепките на управниците ни, заради много други изцепки, мои собствени и на близките ми… Ама нещо сме хората.)

Около възрастния човек се натрупват 5–6 души, помагат му да се изправи. Габи плаче, аз се опитвам хем да видя дали има някаква реална опасност за нея и мен, хем мога ли да помогна на падналия, хем как се движат хората наоколо. (Заншин, казва моят сенсей Христо Михайлов. Не знам дали е това, знам, че обработвам визуална информация страшно бързо, неестествено бързо.)

Най-…докосващ момент – от тия, при които сълзите ти избиват без никаква намеса на ума:

Жандармерията се е отдръпнала назад и са останали 5-10 празни метра жълти павета. Около нас, над главите ни, летят буци сняг (по-късно някой ще хвърли и бирена бутилка – единствената, която видях през цялото време). В един миг виждам отпред фигура в черно, с черна коса – Ал!

Застанал е по средата между нас и тях, с вдигнати ръце, вика „Елате!“ (мисля; паметта ми за реплики е ужасяваща, опитвам се да възпроизвеждам по смисъл). Аз не мисля особено, тръгвам към него… искам –– какво исках в онзи момент? Да съм между полицаите и гаменчетата, които хвърлят сняг? Да говоря с полицаите, за да не секва разговорът, нормалното общуване? Не мога да си припомня – може би е, защото това са рационални мисли, които идват, след като се успокоиш малко, а в оня момент аз действам повече инстинктивно. (Да не оставя приятеля сам? …Докосващ момент – докосваме се, все едно не сме на пет метра един от друг…)

~

… ръцете ми така обичат конците си,
но очите ми искат да знаят

Врагът се е спотаил на границите, възправени между нея и останалото. При всеки изблик на недоверие, тя се блъска в ограда с течащ по металното ток.

Всяка невъзможност за вик е оплитане в бодлива тел.

Понякога иска да грабне всичко, изпречило се пред погледа, и да го замеря… безкрайно.

Друг път…

Говори си с врага. През редките нощи на крехки примирия, когато противниковите войски спят, а тях двамата ги дели един тесен, разкалян окоп.

(По-точно – струва ѝ се, че си говори с някого.

Докато не се опита да види.

Обикновено не се опитва. Страшно е, когато изведнъж няма никой.)

Замерят се с въпроси в тъмното… Учат се на диалог.

– Може ли някога да има промяна, само заради силата на човешката воля?

– Кой движи промените?

– Има ли невидима воля?

– Може ли някой да спре промените, тръгнали от невидимата воля?

(В очите му се мярка още нещо: Ако реша с тая моя войска да те смачкам, кой ще ме спре, а?!)

– Може ли да правим промени, ако невидимата воля я няма?

На третия или четвъртия запратен така въпрос, врагът примигва озадачено.

Струва ѝ се, че примигва. С миглите ѝ.

(В-врагът не е съвсем враг – почти заеква и въпросително вдига вежда към собствените си думи.)

– Чие намерение прави промените?

Амбър въздъхва. Иска да си говорят още, но врагът се е запилял някъде.

Той сякаш се страхува от мило отношение. Неловко му е. Не знае къде да държи ръцете си. От обичта го боли.

Поне така изглежда.

Вече нищо не е сигурно.