Приятели (:

Предлагаме ви още един откъс от нашите предстоящи Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна; и предложенията, които получихме в Копнежа за корица.

До 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене! Като за тези празници. 🙂

предложение за корица на „Промяна“

предложение за корица на „Промяна“

предложение за корица на „Промяна“

предложение за корица на „Промяна“

Облягам брадичка на коленете си. Отпускам погледа си да отпрепуска в мъглата – към хоризонта, там, където морето прегръща небето.

Търся… еднорогата.

Тя скланя глава върху рамото ми, потърква скула о скулата ми, гривата ѝ се разпилява отпред по гърдите ми.

– Ммммм!

– Здрасти, Юнише…

Ръцете ѝ се пресягат да ме обгърнат, да прегърнат сърцето ми. Аз повдигам длан към бузата ѝ, далечната, облягам глава на близката, притихваме.

Седим и гледаме яхтите, които се плъзгат в мъглата, окичени с ярки флагчета: един жизнерадостен щрих за всички онези, които не виждат тихата радост на сивото време.

По някое време, без да обръщам глава, питам:

– Как са делфините? Ирида и… Грио?

– Ммммм! – отговаря тя, без да отваря уста. Ръката ѝ се протяга и посочва нанякъде, към мъглата и гушещите се море и небе.

– Аз пък видях лебедите. Ония, дето обичат топличкото… Твоите лебеди.

До ухото ми Юна се смее беззвучно.

– Все такива чудовища са си. Изумен съм, дето не са се сбили с гларусите… Гарван гарвану око не вади, м?

Юна ми се усмихва. Усещам го по изопването на бузата ѝ. После ме пита, без да отваря уста:

– И сега?

– Сега – казвам аз. – Сега… ще ти разкажа една история. Пък ти ще се правиш, че не я знаеш.

Бузата ѝ пак се изопва.

– Оня ден си простирах прането. На терасата ми, на петия етаж. И както си го простирах, по едно време поглеждам през парапета.

Веднага ми се зави свят. Даже не знам дали не беше още преди да погледна. Само като си представях как гледам.

Завива ми се свят само като си представя как нещо се случва. Залитам. Губя баланс. Аз съм голям майстор, знаеш…

Пръстите ѝ ме сръчкват леко по хълбока. Гъделичкат ме.

– Помислих си за момент: колко лесно може да свърши всичко. Колко нелепо. Както каза Клари: трябва ти само балкон и нисичък парапет…

Да – казвам, когато някакъв ненадеен повей завихря едно нейно кичурче пред очите ми. – Трябват ти и… обстоятелства. Вътрешна подготовка. – Полусериозно, полуиронично.

– После се сетих – сега, в тоя момент – как аз съм си мислил да свърша с всичко. Тогава, когато не виждаш как да се изкатериш нагоре. Хем се чувстваш на най-ниското място, на което си бил някога, хем не можеш да си представиш как да тръгнеш нагоре оттам. Накъде въобще има нагоре.

Юна мълчи. Ветрецът ветрее косата ѝ.

– И тогава, в такива моменти, естествената посока – единствената възможна посока – е още надолу. Прекрачваш през парапета и…

Уф – въздъхвам, – дори сега, като си го представям, ми изтръпват гърдите. Почват да се потят ръце, крака… Не знам как може да ми се е струвало лесно.

Помълчавам.

– Какво ме дръпна назад, мене, в ония моменти? Защо сега сме… тук с тебе и си говорим?

Това, което помня, е, че знаех, че ще оставя дупка. Не, нямам предвид физическата дупка пред блока – пояснявам напълно ненужно. – Мислех си за тая паяжина от връзки около мене. Мъчех се да си представя как всеки от хората, който е бил свързан с мен, ще продължи след тоя момент. Какви въпроси ще си задава. Какви вини ще предъвква, трупа. Как тая дупка, това скъсано място в мрежата, ще направи вълнички. Ще се разпространява…

Донякъде ми помогна един разговор – отдавна, докато учех в колежа. Тогава една приятелка ми разказа, че нейна приятелка, много добра, се самоубила и оставила писмо, в което обвинява нея – тая моя приятелка. Че тя е… причината за самоубийството.

Помня как се сгърчих, докато си представях. До ден днешен това ми се струва едно от най-жестоките неща, които можеш да причиниш на друг човек.

Ръцете на Юна помръдват едва-едва – да не прекъсват потока, – но и достатъчно силно – да почувствам връзката.

– И понеже оня образ наистина ме е ужасявал, съм си го мислил много, проигравал съм в главата си ситуации, разсъждавал съм как бих живял аз с такъв спомен. Майната им, на тия вини…

Сега не го гледам с ония огромни очи, както тогава. Но пак е жестоко. Към всички, които… ще вземат самоубийството и ще се самонаказват с него. Че не са направили достатъчно, че не са били достатъчни – там, до мене – въобще, като хора… За тях би било ужасяващо.

Сигурен съм, че има хора, които са достатъчно наранени, отчаяни, огорчени, за да си дават сметка за всичките тия неща – и въпреки това да ги причинят. Примерно ония японци, които знаят, че ако се самоубият, хвърляйки се пред влак, близките им ще бъдат глобени. И въпреки това се самоубиват. Ха! Баш това ли ще им е спирачка?! Ако усещането за „близки“ не е било…

Но думата ми не е за тях. Извинявай, ако мисълта ми блуждае… Натрупа ми се умора, натрупаха ми се организаторски дейности. От ония, в които трябва да позабравиш, че си човек, и да действаш като… системен елемент.

„Знам“ – казва ми тръкването на слепоочието ѝ в моето.

– За себе си в оня момент открих, че ако усещам, зная, че съм част от една мрежа, че не съществувам за себе си, от себе си и до себе си – само дотам, – следващия път ще ми е по-лесно да се спра, преди да тръгна към парапета. Чел съм, че при моето състояние нещата се влошават обикновено към края на четирeсетте, заедно с кризата на средната възраст. В момента, в който силите почнат да намаляват. И си представям – един ден, в който усетя как силите почват да намаляват, и може да предположа, че няма да има вече… регенерация, че моята крива няма пак да хукне нагоре, както ми се случва всяка година… Да, Юне, знам – всъщност е напълно възможно животът ми въобще да не се подчинява на тия… очакваности. Нали всяка година грохвам и пак се възраждам; познавам старческата немощ и бясната енергия на тийнейджъра. Всяка без миналата… но пак почнах да се разсейвам.

Та, да речем, усетя се в дупката. И се усещам твърде стар, за да мога да разчитам, че силите ще избликнат пак, да ме дръпнат нагоре.

Ако съм сам – ако нямам връзка с други хора, а чрез тях – със света, с Космоса… да, може да стане страшно. Но ако междувременно съм продължил да се свързвам, да влизам в живота на другите, да… излизам от ролята на наблюдателя-многознайник и да влизам в тая на участника-съпреживяващ, да споделям трудните времена и тежките избори – усмихвам се. – Ооо… тогава ще е направо страхотно.

Смехът на Юна бяга по косата ѝ на вълнички. Стига и до морето и там продължава – вълнички, вълнички, вълнички.

– Юнише – казвам, внезапно притихнал. – Какво трябва да им е на ония хора, които не ги държи ни една връзка? Нямат въже… въжета?

– Трябва… им друго.

Помълчаваме, свели глави към водата.

– А сега – оживявам се пак, – сега си представях, че като стана от тоя плаж и си обърна главата, ще видя как зад оная дюна – и оная ей там – и тая също – се подават главите им, техните. Подават се… световете им.

Ето, в оная посока, ще изгрее течното слънце на Амбър. Онова скрито слънце, което стопява брони.

Там пък ще се надигне планината на Дария. Висинето, от което светът изглежда по-чист, а сърцето бие по-леко.

Зад третата дюна, рамо до рамо, крачат групичка Ранобудни. Станали са още в зори, за да стигнат дотука… Мигар би могло да е другояче?

Зад четвъртата… а зад петата… а пък шестата, седмата, осмата…

На тебе – обръщам се най-сетне, опирам нос в скулата ѝ, – на тебе оставям деветата. Нали си деветият.

Ръката ѝ се стрелва, неуловима като младата Юна, и ми перва носа. Аз си хихикам, носово.

– Обаче най-якото идва после. Най-якото идва в оня момент, в който дюните – от първата до деветата – почват да се преливат. В ония моменти, в които световете… продължават да се пресичат. Когато разбираш, че мрежата не е част от Космоса. Тя е Космосът.

Ама… аз нещо много се разприказвах – забивам нос към земята засрамено.

Тя пак стрелва ръце към лицето ми, но тоя път на моя нос му се разминава – ръцете се разминават с него, обхващат лицето ми, завъртат го. Първо към нейното – постояваме само миг, гледайки се, – после назад, към брега.

– Хайде – отронва тя. – Чакат те. Тя те чака. Да я прегърнеш. И те.

Засмивам се, сърцето ми скача като новородено жребче, извъртам се, вдигам се и закрачвам през пясъка.

Не се обръщам. Но ако се обърна, знам какво ще съзра:

Юна, изправена върху дюната, загледана над вълните. Към Ирида и Грио, към небето-морето, към еднорогата и Пеян. Към… каквото я чака.

Не се обръщам – да протегна ръка, да помахам. Но знам:

С мене е.

С мене сте.