Приятели (:

Предлагаме ви още два откъса от нашите предстоящи Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна.

До 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене! През цялата 2015-а! 🙂

– Преди малко, Ани докато говореше за медиите – казвам, – се замислих. Аз имам обратния проблем: след като седем-осем години наблюдавам как медиитеизмислят „факти“, а не ги отразяват, вече не мога да вярвам на абсолютно нищо, което получавам от медиите. Те може да са добронамерени, може да искат нещо добро да направят, може да тече промяна в някоя от тях… Но не мога да им вярвам. Пълна криза на авторитетите. И търся информация само от приятели – по възможност хора, които са я преживели от първа ръка. И отказвам да заемам позиции по неща, за които нямам информация от първа или втора ръка. Казвам: за мене би било нечестно да имам мнение за това нещо, защото не знам какво е ставало там. Ти си мислиш, че знаеш.

– Като цяло не е само това – казва Ани. – Според мен пък трябва да гледаш абсолютно всички гледни точки и сам да си направиш извод на кого да вярваш. Защото всеки си има малко или много своя гледна точка и дори да ти е приятел, пак не можеш да си абсолютно сигурен, че нещата са били точно така, защото той си ги пречупва през неговата призма.

– Да, но медиите манипулират информацията – казва Све.

– Така е.

– За медиите – вмъквам аз – мога да съм сигурен, че…

– Така е. Но все пак си мисля, че като изгледаш репортаж за едно нещо от десет различни медии и чуеш мнение на хора, които са участвали, вече като си по-информиран, ти в действителност разбираш къде е чистото и къде – не. Ако не друго, те поне ще ти покажат хора, които говорят. В каквато и степен да е манипулирано, ти виждаш на тоя човек очите. Виждаш нещата, които казва. И пак можеш малко или много хем да се почувстваш, че си там, хем да чуеш мнението на човека, който е бил там. И да си изчистиш нещата. Аз винаги процедирам на принципа „тъпчи се с информация и после изчисти ненужното“. В смисъл, аз си го говоря лично за себе си.

– Ани, аз имам случай, в който… На един протест 2009-а година казаха, че има бомба на площада пред Народното събрание, и жандармерията съответно измете хората от там – това беше по времето на Б.Б. Та, няколко дена след това има протест на полицията за по-нормални заплати. И ние отиваме с приятели, за да ги подкрепим и да покажем, че не смятаме, че те са виновни за това, което се е случило на предния протест – да покажем солидарност.

Хващат ме от една медия да ме интервюират. И впоследствие от интервюто има само две реплики оставени – мои и на приятелката, с която бяхме. Моята реплика е: Абе, на нас ни беше интересно не може ли някой тука да донесе бомба? Защото никой не ни провери в тия раници какво имаме… А на моята приятелка репликата е… пак някаква пълна мизерия. Ние сме говорили пет минути, като четири минути и петдесет секунди от тях са неща, които показват каква ни е позицията за тоя протест. А тях ги няма.

– Да – кимат сестричките.

– В тоя монтаж. Преди това са ни го правили същото, като спретнахме една акция да съберем парички за всички български депутати, да им донесе Дядо Коледа брониран мерцедес. Щото само шейсет бронирани мерцедеса си бяха взели, нали. Да бъдем хора, да им подарим надежда… Значи, там от петнайсет минути мое говорене такива трийсет секунди бяха избрали, които после… аз съм се гледал и не мога да се позная. В тоя смисъл, дори на това не мога да вярвам.

– Ама затова всеки трябва… – казва Ачо – и на мен е имало случай, са ми извъртали думите. Обаждаш се и казваш: това не е било смисълът.

– На кого се обаждаш?

– На редактора. Примерно аз с Offnews в момента съм в изключително лоши отношения просто защото извъртат всичко, прокарват си целенасочено някакви неща. Но това е начинът. Имах един случай 2010-а година: Правим протест с ръководството на университета срещу намалянето на парите за образование. Идват от медиите – bTV, Нова телевизия – и ме питат: Вие защо протестирате срещу вашето ръководство? И аз обяснявам: Не, ние протестираме срещу образователната политика. Добре, кажете какво не ви харесва в управлението на университета. Аз: Мога да ви кажа какво не ми харесва в държавната политика…

Но просто гледат и търсят – десет, двайсет, трийсет души – от които един да им каже това, което искат, или поне някакви фрагменти, и си ги пускат. И затова създават изключително манипулируема реалност. Защото и хората свикват с всичко това. Отделно, че в България хората, които са отраснали преди 89-а година, са свикнали с една-две телевизии – те са били две, – две радиа. И там каквото кажат, би трябвало да е вярно. Защото Партията не може да лъже. И са свикнали каквото им се каже по телевизията, да е истина… Като им кажат „платено е“, и хората вярват…

– А смятате ли, че хората преди са вярвали на медиите? Щото… има един български автор, Иван Попов. „Хакери на човешките души“. И той тая тема развиваше в книгата: че при нас всяка технология за промиване на мозъци – независимо дали писане на журналистически материали по определен начин, изрязване на интервюта и така нататък – не работи добре, защото още от комунистическо време хората са свикнали да четат между редовете.

– Да, това е така – потвърждава Ани.

– Те знаят, че това, което ще чуят по телевизията и по радиото, е одобрено от Партията. Тоест то не може да бъде пълната истина. Ако не са съвсем наивни – тия, които имат някакъв опит все пак. Вашите наблюдения как са, за по-възрастни хора?

– Значи, майка ми – ама тя е рускиня – тя вярва сляпо на медиите. Може почти на 100% да се каже. Но баща ми не вярва на никой по никакъв начин и винаги…

– … се съмнява – допълва Мая.

– … винаги се съмнява в нещата, които се говорят. И – защото нали съм от смесено семейство, – съм забелязала, че ние българите наистина четем между редовете. Не приемаме всичко…

– Такъв ни е…

– Много сме свикнали да ни лъжат – добавям.

– И това е идеята: човек като си седне на салата и на ракия, винаги обсъжда политиката. Това особено при дядо ми навремето, като се събираха, хората винаги обясняваха, че не е точно така. Постоянно има спорове, постоянно има дискусии. Няма такова нещо като в по-западните страни – да седнеш и да кажеш: това е черно, това е бяло. При нас винаги е…

– А откъде се е появило това ново доверие в медиите? – размишлявам. – След като ние сме свикнали да ни лъжат?

– Ами… просто са повече.

– Да… те са много.

– Идеята е, че като са много, има шанс някоя да… нали – смее се Ани.

– А те всъщност са привидно много.

– Да, и всеки като показва по-различна гледна точка от другата, ти си харесваш една, която ти звучи по-добре. Аз си мисля, че оттам идва разминаването. Защото не може всички да говорят различни неща и нито едно от тия неща да не е вярно.

– А по-големият въпрос е доколко са им различни нещата.

– Да.

– Аз си мисля – казва Ачо, – първо, не съм много съгласен, защото преди 89-а е имало изключително много хора – и това са основно хората, свързани с Партията по някакъв начин, те са били страшно много поради естеството на системата, – които са вярвали сляпо. Но е имало може би също толкова хора, които са слушали тайно радио „Свободна Европа“, които тайно са внасяли вестници от Чехословакия, чели са забранена литература… Неслучайно са ги преследвали изключително сериозно. Това, което Ани каза, също е така – за обсъждането на маса и т.н. – и неслучайно основната част от агентите на Държавна сигурност са били точно такива, които докладват какво се е говорило на маса: събрали са се и еди-кой си какво ти казал, изразил несъгласие с партийната линия, съмнение…

Според мен обаче другият проблем, който е сега, е, че голяма част от хората, които говорят по медиите, лъжат много добре, лъжат много убедително. Обучават се да не казват нищо с много изречения. И хората, които не са запознати, им вярват. Защото лъжците изглеждат искрени. И даже аз на моменти съм се чудил за събития, в които съм участвал и които ги гледам как някой ги разказва там: абе аз ли нещо съм объркал тука, съм пропуснал? Какво се случва?

Има си цели такива школи, човек ако реши, може да се научи да лъже много добре. И хората вярват.

– Да – казва Ани, – това си пролича и на окупацията. В смисъл, че човекът, който дърпа, е човекът, който е най-добър оратор.

– Много ми хареса това, което каза ти – обръщам се към нея, – „гледам им очите“. Защото ние трябва да развиваме техники за… разчитане. На това, което ни се казва насреща. Може би даже това е най-важното умение в момента – как оценяваш информацията, която получаваш. Това е едно завръщане към основата…

Около мен избуява подхилкване.

– Лъч в момента ме гледа в очите…

– Е, то не се гледат само очите – казва Све, – а въобще… лицето, тялото.

– Да – кима Мая.

– Аз ще се възползвам от тоя момент да го питам той промени ли се по някакъв начин покрай тия събития. Може ли да усети нещо, което е научил и иска да го прилага по-активно нататък… Знам, че от шведския нищо не е научил – подкачам го. – Но това се наваксва. Сега за по-важни неща си говорим.

– Малко ми се разшири гледната точка за хората покрай мене, в университета. Че дори в моята специалност преобладаваше масовото одобрение за това, което се случва. Но пак, ниско участие. Тоест, това, дето ти каза – двете седмици почивка, айде още малко, докато се прибера… „Да, да, супер!“ – обаче само до обсъждането се стигаше. За съжаление, не усетих у мен да се променя хъсът, с който искам аз да участвам. Тоест, аз пак искам да участвам, обаче при мен липсва крайната точка, която да ми донесе удовлетворение. Моето участие с какво ще допринесе? Освен приятната среда, в която ще видя, че нещо се заражда и кипи, чисто и просто в разговори – или в нещо по-действено…

Така че у мен не бих казал, че има точно промяна. Не знам. В момента не се чувствам особено… потънал в спомена, за да кажа.

– Ти беше ли си представял – преди да почнат тия събития, – че можеш да участваш в нещо такова?

– Не.

– Но не ти беше изненада, когато се случи?

– Беше изненада самата новина: нещо става. Какво става? Окупация става. Няма да учим. И мисли: Добре, сега, какво следва от това? Повече въпроси.

– Окей… Листовнице? – обръщам се към най-мълчаливата събеседничка. – Искаш ли и ти да ни споделиш нещо, което при теб е еволюирало? Без да се насилваме.

– Положителни работи май не…

– Сподели нещо отрицателно. Значи, всъщност въпросът беше…

– Не ща отрицателни работи – разсмива ме тя.

– Въпросът беше: нещо, което ти би приложила по-нататък? Така че отрицателните отпадат. Нещо, което би направила по-различно? Освен да докараш – подкачам я след проточилата се пауза – повече чешки колеги в часовете по чешки – за да дадат пример на българите как се действа.

– Не знам дали бих обяснявала на някого, че нещата не са… такива, каквито си ги мисли. Не че те са точно такива, каквито аз си ги мисля. Но не са само това, което ние знаем. Та… не знам дали бих хвърляла сили за това.

~

От лутания злободневни
Духът ми почва да более.
Върни го малко у дома.

У дома, където го чака… баба.

 

Баба е преминала вчера. Не беше неочаквано: тя се мъчеше отдавна. Последните няколко седмици – физически. Тялото ѝ беше излиняло до трийсетина килограма. Последните няколко години – вътре в мислите си. Затворена в едно минало, което я връщаше все по-назад, към все по-младото ѝ „аз“, и на моменти я пращаше да търси места, хора и времена, които вече ги няма.

 

Понякога си представям как се издигам над света. Контурите ми се разширяват, порастват, обгръщат цялата ни планета. После Слънчевата система. После галактиката.

И оставам там, в безкрайната чернота, в безкрайната светлина, която хвърля всяка същност-галактика.

Здравей, бабо.

Как ти се вижда светът ни сега? Какво виждаш, когато се вгледаш във всеки от нас? Успяваме ли най-сетне да стигнем до неказаното, недопомисленото, дори неизчувстваното докрай?

 

Виждаш ли – сега, когато нямаме граници, когато нашите галактически контури са само навик, само удобство – виждаш ли какви сме наистина? Течни, ярки и огнени?

Виждаш ли дядо? Неговият огън се забелязва от другия край на Вселената. В астрономията има думи като квазар, блазар…

Зад мен писва алармата на кола и тялото ми за миг се завръща, потръпва, напряга.

… някой ден ще измислят и дума за такъв огън – издишам.

Как се чувстваше да споделяш десетки години с такъв огън? Една прашинчица сред мащабите на Вселената – една безкрайност, в която всеки миг е безкрайност, сега, когато можеш да стигнеш, огледаш, да вкусиш наново. Всеки миг.

Липсваше ли ти тая способност? Какво е да си затворник в собственото си тяло?

Какво ти дава? Какво научаваш?

 

Виждаш ли сега кроткия, постоянен пламък на татко?

Той е особен пламък. Иска повече взиране. Понякога хората даже забравят за него. До този на дядо може въобще да не се забележи.

Но ти вече имаш пълен комплект сетива. Привидностите няма да те смутят. Пресегни се в сърцевината им. Усети ги.

Същите са, нали?

Свързани са, нали?

Свързват ги – тях с теб; помежду ни; нататък и нататък, и нататък – отвъд всички предели, на силите и спирачките, задръжките и заекванията…

 

Усещаш ли как трептят тия пламъци? Как се извиват във вятър от никъде?

Помилвай ги, бабо. Помилвай ги.

Сега, в тоя миг-прашинка, в тази безкрайност, на тях им е тежко. Сега ти си тази, която се грижи за тях.

 

А в мене? Когато се вгледаш, заслушаш, пресегнеш в мене – какво усещаш?

Отмести тая тегоба встрани. Тежи ми обездумялост. От твърде много приказване.

(Някой, който ни слуша сега, в тия истории, сигурно ще си каже: Каква промяна очакват тия? Ми те само приказват!)

Плъзни филизи в бетона, залял умението ми да споделям открито и надълбоко. Разпукай го.

Почнеш ли само да действаш… почна ли само да действам, общуването ми залинява.

Спусни се надолу, там, където се взират очите ми. В дребните стъпчици по ситната ни Земя.

Напоследък толкова препускам, че очите ми гледат все долу. Нежели се препъна.

И като дойде време да ги повдигна, да срещна другия очи в очи – блуждаят. Отвикнал съм да правя контакт.

 

Крача, крача, крача – и в един момент се улавям, че забравям да дишам. Издишам, дълбоко.

Но най-хубавото е, че… на тебе всъщност тия думи не ти трябват.

Те са за нас – за телцата, които крачат по тая планета, и болят и се бетонират, понякога години наред, и се питат какво са научили от това, и дали го прилагат…

На тебе не ти трябват.

 

Бабо: а сега, там, навсякъде – всъщност… какво ти трябва на тебе?

Как е… чувството? Разкажи ми.

 

Обичам те.