Приятели:

Днес се навършват шест години от 14 януари 2009-а. Последните откъси от Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна, които сме подбрали тук, съдържат ехото и на онези събития, онези стъпчици по пътя към промяна.

До 17 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

22.11.2013

Днес закъснявах с един час за чешкия, дето е общо два. С торби цветя влетях по стълбите към аулата и Господ ми прати чешкия хлапец, слизащ надолу само той с канче кафе в ръка. След като си изпуши цигарата, дойде накъдето го упътих за часовете.
Предизвиках едночасов… ~ спор. Обсъждането не протече така, както си представях, и не смятам, че имаше ефекта, който търсех.
Всичко започна снощи, когато колегите се шегуваха… дали окупиращите не си правели оргии. Въпреки че съм свикнала на всякакви приказки и в случая на техните, знаете, че съм много докачлива. Тогава успях да си замълча, също и да спя, та и да се успя, успях, но реших, че няма да оставя работата така. (После ми направиха забележка, че не съм си казала още тогава…) Не може за сериозността в аулата или преди аулата да се говори така. Дори в “шеги”…
2 госпойци веднага се засегнаха. После чак се и вбесиха… Че съм нямала право да си мисля неща, дето те не си ги били мислели. Защото не съм можела да знам какво си били мислели. Чудесно. Все още не знам. Знам само, че на никого не му омръзна да повтаря какво толкоз щяло да стане, когато правителството падне. Кой, аджеба, щял да бъде избран. Ми не ми пука! (Дреме ми.) Важното е да падне! И също не се умориха хората да натъртват как аполитичните студенти имат политическо искане – правителството да падне. И защо на първо място съм наблегнала на това за оргиите. Еми беше твърде грозно и хич не ми дреме колко е било ШЕГОВИТО и ДУХОВИТО. Не може така да се омаловажават усилията на хората.
Голяма шега! Било съвсем наивно! Само дето моите шеги бяха 300 пъти по-наивни – че в спалния чувал ми е по-топло, отколкото вкъщи, и възнамерявам редовно да го ползвам по-нататък.

Не виждам допирна точка между учащи и окупиращи. Има я и това съм просто аз. Друга точка няма… Според мен включително по линията окупиращи-учащи, но това е другата болна страна.

Да не съм си мислела, че не знаели какво се случва в аулата… Всъщност точно момичето с тази реакция го намирам за най-протестно ориентирано и активно. За нея вярвам, че знае какво се случва. Но останалите…

А момчето се именува Матиаш. След гостуването му една колежка няколко минути си тананика Jack Sparrow.

 

 

23.11.2013

Изрових си учудващо лесно нещо от… 21.ХІІ.2012:

[цитат]
Making history!
Отдавна исках да си припомня този революционен репортаж!
Не знам как щеше да се оцелее без новото работно време, защото въвеждането му ~ съвпадна с ремонта-затварянето на филиална библиотека, която преди това работеше май до 18 ч.
[/цитат]

Днес си написах: Ще станат две години с библиотека до 23 ч. ^_^

 

 

24.03.2014

Мисля, че във форума не обърнах особено внимание на Матиаш. И не само във форума.

[цитат]
С торби цветя влетях по стълбите към аулата и господ ми прати чешкия хлапец, слизащ надолу само той с канче кафе в ръка. След като си изпуши цигарата, дойде накъдето го упътих за часовете.
[/цитат]

Между тези две изречения се крие следният комичен диалог:

– Здравей!
Имаш ли време?
Би ли дошъл в часовете ми по чешки да разкажем на колегите, че в аулата не сме тъпаци?
– Че не сме тук, за да се забавляваме?
– Да. А ти… защо говориш на английски? Аз уча чешки.
– … Цял месец не съм говорил на чешки. Помислих, че говориш на български и по случайност го разбирам.

:>

На 18 години от Чехия. Незавършил средното си образование, но щял да го направи, когато се завърне вкъщи. Дошъл в България на път за Украйна. Искал да види Припят.
Когато пристигнал тук, разбрал, че се случва нещо и… останал. Да, Ани би го оскубала заради това, че е останал сред Ранобудните, защото нямал къде да спи, свършили му и парите, но пред цялата ми група и пред сънародничката си сподели това и добави, че помага на Ранобудните, с каквото може. И е вярно – с готовност участваше в акциите.

След часа (21 ноември) обяви пред всички уж шеговито, че предлага разговори на чешки срещу бира. Чехкинята полушеговито-полужлъчно добави: и душ.
Очаквах колегите да проявят някакъв интерес към него. След като ни гостува, го мяркали още 1-2 пъти, уви, случайно. Беше ни споменал, че скоро ще продължава пътуването си, а декември – зимата наближаваше…

Предвид положението в Украйна и склонността му да се бута в протести, защото се определя като бунтар, I hope he’s alive, safe & sound.

Когато сподели на колко години е, аз го попитах на колко смята, че съм аз. Отвърна, че би трябвало аз да знам. 😉 Казах, че съм на почти 28, и една от засегнатите колежки почна да се чуди и мърмори какво става тука.

По въпроса с протестите и окупацията всичките реакции на чехкинята са изключително подходящи за комедия, но не знам има ли нужда още по-подробно да те занимавам с тях.
Когато влетях в стаята закъсняла и обявих, че след малко ще имаме гост чех от окупиращите, тя, както винаги на ръба между шега и сериозност, предложи дали да не се заключим отвътре. Навярно дори би попитала дали е опасен. Уверих я, че е добричък. И когато след няколко минути Матиаш почука на вратата, до момента на появяването му тя в очакване гледаше опулено и мигаше с притеснена скептична усмивка.
Веднъж се обърна към него с “господин Окупиращ” 😀 “пане Окупуйи:ци:”.

Май е това. Вече по-нататък по други линии ще разкажа основно за чехкинята и авторското право. А историйката за Матиаш, ножа на Ранобудните и хляба ми я запазвам като коз за виц. ;>

Да. След като кратко изложих позицията си пред колегите и тръгнах да давам думата на Матиаш, изръсих, че не знам как се казва. :> Тогава той се представи.

~

– Първата история от протестите започва с един писател и преводач – човека, превел „Властелинът на пръстените“. Той е изключително интересен протестиращ. Винаги се подготвя специално: отпечатва си сам послания, обикновено слага колажи с картинки на тях. Рядко съм го виждал с един и същи плакат да излезе два пъти, а съм го засичал на много протести.

В тоя конкретен случай за първи път го видях с една бяла лента, която се опасва около челото. Това било взето от японците.

– Разбира се – кима Вейр.

– И се казвало – драматична пауза за отчаяно ровене в паметта – хачи… нещо си. Трябва да го питам. – Вдигам вежди към нея изпитателно.

– Още не знам – смее се тя.

– Аз като понятие не го бях чувал и виждал споменавано.

– Те обикновено си ги слагат тези ленти, когато… Значи, в няколко случая поне аз съм виждала. Сега, не съм питала действително за това, обаче слагат си ги, когато или се подготвят за някаква умствена борба – примерно за много тежък изпит; или когато вече става дума наистина за физическа борба.

– Точно това беше и неговата символика. И на тая бяла лента беше написал със зелено и червено: „На зъл орех – зъл прът“.

Вървим с шествието през Орлов мост и в един момент се заглеждаме в един транспарант отстрани на канала. Реклама, огромна. Точно по това време заради сериалите, които се излъчваха по телевизията, Турция беше станала желана туристическа дестинация. И на тая реклама: кадър от красиво крайбрежие, и с огромни букви написано „Турция завинаги“.

Любомир Николов директно се изтъпанва с неговото хачи-еди-какво си и го заснимаме. „Зъл орех – Турция завинаги“!

Изчаквам смехът ни да се оттече.

– Така… Втората история е с участието на една моя съученичка от университета. Много съжалявам, че не можа да дойде тя да си я разкаже, понеже усещането е съвсем различно, като я чуеш от нея…

– Може би следващия път.

– Аз имам нещо друго замислено за следващия път. Ще караме нататъка, а пък като правим следващото издание… да. – Смея се. Та…

Лора е висока сигурно метър и шейсет. Слабичка. И обикновено ухилена.

Малко хора, като я погледнат за първи път, могат да предположат какво се крие зад тази външност.

От друга страна, почти всеки, който е учил с нея или е правил нещо заедно, много бързо разбира какво се крие зад тая външност…

Но в случая си представяме как една крехка девойка се движи покрай Министерски съвет, който е солидно ограден от кордон полицаи в тоя момент, защото вътре има важно събрание на министри.

В един момент Лора забелязва как зад нея се носи тълпа журналя. Тя също донякъде е журналист – занимава се с анализ на медиите – и знае, че там, където се е устремила тълпа журналя, има някаква фокусна точка.

Фокусира тя наоколо си – и кого да види, че бърза покрай нея? Един от българските министри! (В…, ако не се лъжа, ама аз така или иначе съм си обещал да не ги помня, щото – Вейр прихва – и без това няма да изтраят дълго, какво да си хабя паметта.)

Лора, без въобще да се замисля, както си е хванала шишето с вода, с едно бързо движение на китката – люс! – човека така го… „нахранва“ щях да кажа, обаче…

– Напива! – изстрелва Вейр посред кискане.

– Тя го напива – хильотя се аз. – Напил ѝ водата, така да се каже.

И – доволна, спокойно, кротко – минава покрай следващата редица полицаи. Които са заети да гледат какво му става на тоя министър и що си бърше лицето той.

Вейр се залива.

– Това не е всичко от Лора. Ще се върнем към нея пак.

Следващата случка съм ѝ свидетел. Повече свидетел и по-малко участник.

Действието се развива след… обсадата. Имаше един момент, в който бяха излезли достатъчно протестиращи, за да могат да обградят Парламента. Но това е от по-късните протести. Не е оня първи нощен протест, когато действително хората бяха направили барикади. Съответно полицията и жандармерията вече бяха оградили по-голяма територия около Народното събрание. И за да се заобиколи, да се обсади цялата тая територия, съм смятал, че примерно ще трябват петдесет хиляди човека…

В тоя момент свършва вече работният ден на депутатите и те трябва да бъдат изкарани от Народното събрание по някакъв начин. Полицията успява да разчисти пространството по жълтите павета. Като през цялото време тече интензивно прегрупиране на полицаи, а около тях тичат протестиращи. Всички са заети, докато бягат, да си говорят по мобилната техника, за да се координират с други хора… Много динамична ситуация.

(Току-що се сетих, че имам и шеста история, която ще вмъкна след тая. Не, всъщност ще мина към това, което сега си спомних…)

Но след бърз размисъл решавам да се придържам към първоначалния ред.

– Та, аз виждам, че където и да излезем на жълтите павета – в тия всички близки пресечки до Народното събрание, – вече е заобградено от верига. Веригата се простира от самото Народно събрание – по двата тротоара на булеварда – до, както установих, след Художествената галерия.

Съответно аз решавам максимално далече да стигна. Отивам в тоя край, който е до Министерски съвет.

– По кое време на деня беше това горе-долу?

– Около 4 часà.

– Защото мисля, че я видях тая блокада. Може да съм минала оттам.

– В 4 часà се развива. Аз пристигам в момент, в който има десет-петнайсет човека протестиращи. Основно разположени по тротоарите на „Дондуков“, около жълтите павета. Но има и двама-трима, които постоянно правят зиг-заги по платното и си играят на гоненица с моторизираната полиция. И един младеж, който беше с колело.

Тоя велосипедист попадам на следната случка с него:

Той е направил един тигел през платното. Веднага са го накачулили двама полицаи с мотоциклети. И нещо му крещят и почват да посягат към него.

В същия момент от тротоара идва група ученици или студенти в началните си курсове, които снимат – Вейр изхъмква – това, което се случва. Полицаите се отдръпват назад. Словесната престрелка продължава, обаче ръце, крака, всичко друго, което е подготвено за контакт, се прибира обратно.

Момъкът с колелото се одързостява и прави още един тигел с колелото по-надолу. Веднага с форсиране на двигателите се засилват същите двама полицаи – пак към него. Там вече няма снимаща групичка.

Аз също се засилвам в тоя момент, вадя си записваща джвъчка – помахвам я, а Вейр прихва. – Тя не всява кой знае какъв респект, но все пак е устройство, нали.

– За записване…

– Не може да се каже точно какво ще се хване от нея и какво няма да се хване…

И – пак има реакция на отдръпване от полицаите. Обаче все пак съм само един; и не се вижда да нося някаква видеотехника. И те пак тръгват да посягат към велосипедиста. Аз им казвам… – напрягам памет. Това не бях ли го разказвал вече? – Действителните реплики не ги помня, но се сещам момента, в който стигнахме до: „Може ли да се представите? Име и фамилия е достатъчно“. И единият от по-висшестоящите, ако се съдеше по нашивките му, казва: „Изключи го това устройство, защото ще ти го конфискуваме“.

В крайна сметка човека го оставиха и той успя да се изнесе с колелото.

– И целта ти беше изпълнена.

Поглеждам Вейр и само ѝ се усмихвам.

– Същият тоя момент, след като автомобилите накрая успяха да се изтеглят – ние на няколко пъти събрахме достатъчно хора да преградим платното, съответно полицаите дърпаха хора, разкъсваха вериги… пак прегрупиране, пак подреждане… Но след като успяха да се изтеглят автомобилите на депутатите – ние това не го знаем, никой не ни е предупредил, че всички са излезли, – виждаме, че почва да се охлабва веригата на тия полицаи, които пазят. Обаче седят. Те са направили една верига точно срещу нас – в района на кръстовището до Министерски съвет.

И тая верига е запушила цялото платно, обаче по оня широк тротоар, който е от страната на Президентството, има пролука. И нашата група, в която са главно студенти – имаше и доста от Ранобудните тогава – вижда тая пролука и почва бързо да влиза през нея.

Полицаите се опитват веднага да се издърпат и да запушат, но ние сме стигнали вече до площадчето с шадравана, където има много повече пространство, за да мине човек.

Сцената, която ми се е впечатала, е следната: Две момиченца – пак така по метър и шейсет – срещу един голям усмихнат чичко в синя униформа. Чичкото е ухилен до ушите – също като Вейр, докато си го представя. – Те – насам, той – насам! Те – натам, той – натам! Вдигнал двете ръце срещу тях – моите бая се тресат, докато го изигравам. – И в крайна сметка те се промушиха от едната страна. Цялата група се изсипа през разкъсващия се кордон полицаи. И те се отказаха да ни гонят – сто и петдесет, двеста човека група.

– Дааа – отронва Вейр.

– Но после ние разбрахме, че така или иначе вече не е имало кого да пазят вътре. Това е било действително едно забавление за всички.

Но тоя усмихнат, ведър човек – Вейр си хихика – в края на тежък работен ден… просто шапка му свалих. Той не е пипал никого: просто запречваше пътя.

… И пак от същата ситуация, един момент, който не съм виждал лично, обаче гледах на запис после:

Както минават бронираните автомобили на нашите избраници, някъде отстрани – не се вижда в първия момент, защото камерата следи платното – едно тяло се засилва, стъпва върху паркирала кола, която е на жълтите павета, и се хвърля върху един от тия автомобили. И после пада с кълбо на жълтите павета. По гръб.

Веднага притичват полицаи. Човекът си вдига главата – някакъв младеж беше. Те го издърпват и повдигат. И… наранявания нямаше.

Но всичките тия неща – какво се е случвало после и… – думите ми не искат да подредят изречение.

– След това? – притичва се на помощ Вейр.

– … нямат никакво значение. Просто самият момент беше сюрреалистичен.

Ако се разтърсиш, ще намериш интервю с въпросния човек. Той разказва, че не помни какво му е било в главата, докато го е правил това.

Помълчавам.

– Последната история е от най-емблематичната обсада на Парламента: нощната, с прословутия Бял автобус. И в нея участва пак Лора.

Това е, между другото, протестът, дето най ме е яд, че не разбрах за него навреме. Аз може би съмси бил легнал вече, когато нещата са започнали да стават сериозни. Защото те са ескалирали след 10 часà.

Лора обаче е на първа линия – тя ги следи много, тия неща. Нейният приятел – също. И с една групичка са насядали по земята, за да не могат да ги избутат.

Минали са няколко фази на действия и противодействия; няколко пъти се е налагало протестиращите да се изтеглят назад. И нервите на всички вече са много изопнати.

В един момент – когато явно пак трябва да се проправи пъртина през обсаждащите граждани – някакъв полицай се засилва и притиска отгоре… Значи, първо той изблъсква един от правите хора, човекът пада върху тия, които седят на земята – а те са Лора и нейни приятелки… И както се е образувала купчина, тоя полицай я затиска с тяло и лакти. За да не могат да станат хората.

Лора разказва: аз усещам как започвам да се задушавам. А под мене има още едно момиче.

Вейр изохква.

– Същевременно моя приятел – изблъскания човек – полицаят го е натиснал отгоре и аз имам чувството, че се опитва да го убие…

Не си спомням… има две-три секунди, в които не помня какво се е случвало. Помня само бяла светлина.

В следващия момент моята ръка се е изстреляла през телата, промушила се е под каската на полицая, вкопчила се е в каквото може да хване, и стиска. И стискам и усещам как пръстите ми хлътват.

Оня изревава и се хвърля назад. По моята ръка тече нещо. Парчета кожа и…

После се изтеглихме.

– Има ли нокти… по принцип?

– Има, да – убедено отвръщам. Почти колкото съм убеден после, че съм излъгал. Обаче пустият драматизъм…

– След това, вика Лора – следващите дни – аз нарочно обикалях по кордоните с полицаи и ги гледах внимателно в лицата.

И даже съм казвала: абе тука имам един приятел, който пострада по време на протеста оная нощ… можете ли да ми кажете къде се намира той?

Не е успяла да го намери.

– Защо го е търсила?

Мълча, мисля.

– Това е по-добре да ѝ го оставя на нея да го разкаже. Наистина няма да мога да го възпроизведа. Но не е било за хубаво. Със сигурност.

Птичките си припяват.

– Понякога се чудя: можем ли да повторим това, което се случва в Украйна в момента? Носим ли го в себе си като… хора? Народопсихология?

– На тоя въпрос мога да ти отговоря. Само че като привършиш.

Кимам.

– Аз не мога да отговоря на тоя въпрос. Тия случки…

Камбаните на близкия храм започват да бият.

– Тия случки общо взето съдържат и единия отговор, и другия, и някакви съвсем различни.

Знам само какво искам за себе си. И в края на краищата това, което до момента се е случвало, и това, което не се е случвало – най-вече това, което не се е случвало – за мене е добре. Добре е, че се е развило точно така – а не другояче.