Приятели (:

„Последният еднорог“ (The Last Unicorn) е книгата, която вдъхна живот на поредица „Човешката библиотека“. Също като рога на еднорогата, тя сияеше със седефената си светлина и в най-дълбоките тъми, през които сме газили оттогава. Напомняше ни, че великите герои се нуждаят от велика скръб, иначе половината им величие остава незабелязано. Усмихваше се, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим пак…

Сега, девет години по-късно, към българските читатели препуска ново издание: с още по-сресан текст, още повече илюстрации (от този Копнеж) и първи електронен вариант – без дигитални защити и с одобрението на автора, Питър С. Бийгъл. 🙂

Както и за „Песента на ханджията“, целта ни е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронни или хартиени. Само така можем да оправдаем вложените усилия и средства; и да открием смисъл да включваме нови преводни заглавия в поредицата.

Как да помогнете вие?

  1. Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
    Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

А електронното издание го очакваме преди края на февруари.

И тръпнем, потропвайки. 🙂

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Шмендрик се върна малко преди зазоряване, плъзгайки се между клетките тихо като вода. Единствено харпията издаде звук, докато минаваше край нея.

– Не можах да се измъкна по-рано – каза на еднорогата. – Накарала е Рук да ме наблюдава, а той почти не спи. Но аз му зададох гатанка, а на него винаги му отнема цяла нощ да ги отгатне. Следващия път ще му кажа някой виц и ще има занимавка за седмица напред.

Еднорогата стоеше посивяла и тиха.

– Направена ми е магия – рече тя. – Защо не ми каза?

– Мислех, че знаеш – отвърна ù той ласкаво. – В края на краищата, не се ли учуди как така те разпознават?

След това се усмихна, което леко го състари.

– Не, разбира се, че не. Ти не би се учудила на това.

– Досега никога не са ме омагьосвали – отрони еднорогата и затрепери. – Никога не е имало свят, в който да не ме познават.

– Знам точно как се чувстваш – пламенно ù отвърна Шмендрик. Еднорогата го погледна с тъмни, бездънни очи и той се усмихна нервно и сведе поглед към ръцете си.

– Рядко се случва да приемат някого за това, което е – каза. – На света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун, или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите, и никога почти – видяното в мечтите. Ала съм чел или съм чувал във балади, че еднорозите във времената млади познавали умело разликата между двете – лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето.

Тихият му глас ставаше все по-силен с изсветляването на небето и за момент еднорогата престана да чува воя на решетките и лекия звън от крилете на харпията.

– Мисля, че наистина си ми приятел – каза тя. – Ще ми помогнеш ли?

– Ако не на теб, няма на кого – отговори магьосникът. – Ти си последният ми шанс.

Един по един, унилите зверове от Среднощния цирк започнаха да се разбуждат със скимтене, кихане и треперене. Един бе сънувал скали, буболечки и нежни листа; друг – как препуска през високи, горещи треви; трети – кал и кръв. А четвърти бе сънувал ръка, която почесва самотното място зад ушите му. Само харпията не бе спала и сега се взираше в слънцето, без да мига.

Шмендрик каза:

– Ако тя се освободи първа, всички сме загубени.

Чуха гласа на Рук наблизо – той винаги звучеше наблизо.

– Шмендрик! Ей, Шмендрик, сетих се! Каничка за кафе е, нали?

Магьосникът започна бавно да се отдалечава.

– Тази вечер – измърмори на еднорогата. – Довери ми се до зазоряване.

И изчезна с изплющяване и подтичване, сякаш оставяйки част от себе си на мястото. Малко по-късно Рук мина покрай клетката със смъртоносно пестеливите си крачки. Скрита в черния си фургон, Мама Фортуна мърмореше песента на Ели.

Тук е там, високото е ниско;
всичко може да се разрушава.
Кое е истина, не знае никой –
отминалото не остава.

След малко новоуловена групичка зрители започна бавно да се приближава, за да види представлението. Рук ги зовеше с крясъци „Творенията на нощта!“ като железен папагал, а Шмендрик стоеше върху един сандък и правеше фокуси. Еднорогата го наблюдаваше с голям интерес и нарастващо съмнение – не в сърцето му, а в уменията му. Той създаде цяла свиня от едно свинско ухо; превърна една проповед в пръчка, чаша вода в шепа вода, петица спатия в дванайсетка спатия и заек в златна рибка, която се удави. При всяко провалено преобразяване той стрелваше еднорогата с поглед, в който се четеше: „О, но ти знаеш какво направих всъщност“. Един път превърна суха роза в семе. Еднорогата хареса фокуса, въпреки че семето се оказа на репичка.

Представлението започна отново. За пореден път Рук поведе тълпата от една окаяна измислица на Мама Фортуна към друга. Драконът пламтеше, Цербер виеше към Ада да му се притече на помощ, а сатирът съблазняваше жените, докато се разплачеха. Те примижаваха и сочеха жълтите бивни и подутото жило на мантикора; смълчаваха се при мисълта за Мидгардския змей; удивляваха се на новата паяжина на Арахна, същинска мрежа на рибар, уловила капещата луна. Всички я смятаха за истинска паяжина, но само Арахна вярваше, че в нея се е заплела истинската месечина.

Този път Рук не разказа историята за цар Финей и аргонавтите; дори прекара публиката колкото може по-бързо покрай клетката на харпията, като изломоти само името ù и значението му. Харпията се усмихна. Никой не забеляза усмивката ù освен еднорогата, на която ù се прииска да бе гледала другаде в оня миг.

Когато застанаха пред клетката ù, вперили мълчаливо поглед в нея, еднорогата си помисли горчиво: „Очите им са толкова тъжни. Чудя се, колко ли по-тъжни биха станали, ако заклинанието, което ме преобразява, се развали и те се окажат пред една обикновена бяла кобила? Вещицата е права – никой няма да ме познае.“ Ала после един нежен глас, почти като този на Шмендрик Магьосника, се обади в нея: „Но очите им са така тъжни“.