Приятели (:

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ – с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.

Целта ни е да се продадат поне 700 бройки – електронни или хартиени. Как да помогнете?

  1. Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
    Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари. 🙂

 

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Принц Лир се прибра три дни след като бе потеглил да погуби людоеда с вкус към девици; Могъщата секира на херцог Албан се подаваше над рамото му, а главата на великана се полюшваше от седлото. Той не положи нито един от двата трофея пред лейди Амалтея, нито се втурна да я открие с още кафяви от кръвта на чудовището ръце. Вечерта обясни на Моли Гру в кухнята, че е решил никога вече да не безпокои лейди Амалтея с вниманието си, а смирено да живее с мисълта за нея и да ù служи пламенно до самотната си смърт, без да се стреми към компанията, възхищението или любовта ù.

– Ще бъда безименен като въздуха, който диша – рече той. – Невидим като силата, която я държи на земята.

След това помисли малко и добави:

– Сегиз-тогиз може да пиша по някое стихотворение за нея и да го пускам пред вратата ù или просто да го оставям някъде, където тя ще го намери. Но никога няма да сложа името си отдолу.

– Това е много благородно – каза Моли. Чувстваше се облекчена, че принцът се отказва от ухажването си, и развеселена, и мъничко тъжна. – Момичетата обичат поезията повече от мъртвите дракони и магическите мечове. Поне с мен беше така. Причината да избягам с Къли…

Принц Лир я прекъсна твърдо:

– Не, не ми давай надежда. Трябва да се науча да живея без надежда, като баща ми, и тъй може би най-сетне ще се разберем един друг.

Той зарови ръце в джобовете си и Моли чу шумоленето на хартия.

– Всъщност вече написах няколко стихотворения за това – за надеждата и за нея, и прочие. Би могла да им хвърлиш един поглед, ако искаш.

– С голямо удоволствие – отвърна Моли. – А ти никога ли няма да поемеш на път отново, да се сражаваш с черни рицари и да яздиш през обръчи от огън?

Думите ù трябваше да са закачка, ала докато говореше, тя откри, че мъничко ще съжалява, ако наистина стане така, защото приключенията бяха смъкнали доста килограми от него, бяха го разхубавили и дарили с лекото мускусно ухание на смъртта, което витае около всички герои. Принцът обаче поклати глава почти притеснено.

– О, предполагам, че ще поддържам форма – смутолеви той, – но няма да е за показ или за да узнае тя. В началото беше заради това, само че постепенно свикваш да спасяваш хората, да разваляш заклинания и да предизвикаш злия херцог в честна битка – трудно е да се откажеш от геройството, стане ли ти веднъж навик. Харесваш ли първото стихотворение?

– Определено има много чувство – отговори тя. – „Цъфтя“ и „къща“ наистина ли се римуват?

– Има нужда от дооглаждане – призна принц Лир. – Притеснява ме думата „въплъщение“.

– Аз пък се чудех за „грушение“.

– Не, правописът ù. С „ъ“ и „а“ ли се пише, или обратно?

– Първото със сигурност е „ъ“, мисля – каза Моли. – Шмендрик – понеже магьосникът тъкмо се навеждаше да влезе през вратата, – „въплъщение“ с „ъ“ ли е по средата?

– „А“ – рече Шмендрик уморено. – Коренът му е същият като на „плащ“.

Моли му сипа купа бульон и той седна на масата. Очите му бяха твърди и мътни като нефрит, а единият му клепач играеше.

– Няма да издържа още дълго – каза той бавно. – Не е от ужасното място, не е и че трябва да се ослушвам за него през цялото време – в това вече доста ме бива; ще ме довършат проклетите глупотевини, които ме кара да изпълнявам с часове – цяла нощ снощи. Нямаше да ми тежи, ако ми поискаше истинска магия или дори най-обикновено призоваване, само дето винаги са пръстените и златните рибки, картите и шаловете, и кордата, точно като в Среднощния цирк. Няма да издържа. Не и още дълго.

– Но той те искаше точно заради това – възпротиви се Моли. – Ако му трябваше истинска магия, щеше да задържи предишния магьосник, оня Мабрук.

Шмендрик вдигна глава и я изгледа почти развеселено.

– Не исках да кажа това – оправда се тя. – Пък и е само за мъничко, докато намерим пътя към Червения бик, за който говореше котаракът.

При последните думи тя сниши гласа си до шепот и двамата стрелнаха с погледи принц Лир; той седеше на едно столче в ъгъла, очевидно вглъбен в ново стихотворение.

– Газела – измърмори, като почукваше с писалката по устните си. – Мадмоазела, цитадела, асфодели, франзела, паралели…

Избра „довела“ и бързо задращи.

– Никога няма да открием пътя – промълви Шмендрик. – Дори котаракът да не ни е излъгал, което ме съмнява, Хагард ще се погрижи никога да не ни остане време да проучим черепа и часовника. Защо, предполагаш, ти струпва все повече работа от ден на ден, освен за да ти попречи да обикаляш и да се озърташ из голямата зала? Защо, мислиш, продължава да ме кара да го забавлявам с цирковите си номера? Защо изобщо ме взе за магьосник? Моли, той знае, сигурен съм! Знае какво е тя, макар че още не го вярва напълно – но когато повярва, ще знае какво да прави. Той знае. Виждам го върху лицето му понякога.

– Въздигането на копнежа и срутването на скръбта – рече принц Лир. – Горчивината на тралала-лала-та. Пръстта, мъстта, мъха. По дяволите.

Шмендрик се наведе през масата.

– Не можем да останем тук и да чакаме удара му. Единствената ни надежда е да избягаме през нощта – по море навярно, ако мога да се добера до лодка. Стражниците ще гледат на другата страна, а портата…

– Ами другите! – викна тя сподавено. – Как можем да си тръгнем, когато тя е стигнала толкова далеч, за да намери другите еднорози, и знаем, че са тук?

Въпреки това една малка, крехка, предателска част от нея внезапно пожела да бъде убедена в провала на мисията им, и тя я усети, и се ядоса на Шмендрик.

– Ами магията ти? – попита го. – Твоята собствена мъничка мисия? И от нея ли ще се откажеш? Нима тя ще умре в човешко тяло, а ти ще живееш вечно? Ако е тъй, по-добре направо я дай на Бика.

Магьосникът се отпусна назад, с лице, побеляло и сбръчкано като пръстите на перачка.

– Всъщност е все едно, така или иначе – отрони той, почти на себе си. – Тя вече не е еднорог, а смъртна жена: някоя, по която оня дръвник да сипе въздишки и стихове. Може би в крайна сметка Хагард никога няма да я разкрие. Тя ще му стане снаха и той никога няма да узнае. Забавно.

Той остави супата си недокосната и сведе лице в шепите си.

– Не бих успял да я превърна пак в еднорог, даже да намерим другите – каза. – В мен няма магия.

– Шмендрик… – започна тя; в същия миг той скочи на крака и се втурна през кухненската врата, макар тя да не бе чула краля да го вика. Принц Лир така и не вдигна глава, а продължи да наглася стъпки и да опитва рими. Моли окачи над огъня един чайник за чая на стражите.

– Готово е, без последния куплет – обади се по някое време Лир. – Искаш ли да го чуеш сега, или ще почакаш?

– Както предпочиташ – отвърна тя, затова той го прочете веднага, но тя не чу и думичка. За щастие, стражите пристигнаха, преди да е свършил с четенето, а той бе твърде срамежлив, за да поиска мнението ù пред тях. После те си тръгнаха, но той работеше върху нещо друго и когато ù пожела лека нощ, вече бе станало много късно. Моли седеше на масата, гушнала пъстрия си котак.

(И?)