Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви предлагам нов откъс от „Зелени разкази (ама наистина)“. Негов автор е Дейвид Брин, чиято поредица за Ъплифта лично за мен беше първата среща с екосистемно мислене в космически мащаби – и ме тласна сам да мисля по-обхватно и отговорно. „Справедливост“ е част от романа Earth, която може да се чете самостоятелно. Препоръчвам ви горещо целия роман… а някой ден дори ще си публикувам осемте страници записки защо. 😉

Напомням: до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Раззеленяващо четене!

~

из „Справедливост“

Дейвид Брин
Превод: Елица Баховска
Редакция: Калин М. Ненов

 

Докато отрядът скачаше от камиона и се подреждаше зад ефрейтор Ву, Роланд опипваше пластмасовия приклад на пушката си. Устата му беше пресъхнала, а ушите му още пищяха от алармата, която ги беше изтръгнала от изтощена дрямка само преди час.

Кой би си представил, че ще ги повикат на истински набег? Това определено нарушаваше рутината на Основното обучение – безсмислено тичане из плаца, стоене мирно, докато сержанти крещят обиди, викане на „Да, сър!“ и после още тичане до откат. Разбира се, записите, с които подготвяха новобранците, обясняваха защо е всичко това.

„… Новите попълнения трябва да преминат през интензивно стресово обучение, за да се откъснат от цивилните си порядки и да възприемат поведенчески модели за военна служба. Правата им не са потъпкани, а само доброволно подтиснати, за да се развият дисциплина, координация, хигиена и други ползотворни умения.“

Само доброволци, които разбираха това и писмено се отказваха от правата си, се присъединяваха към Мироопазващите сили, така че Роланд беше знаел какво да очаква. Изненада го това, че изобщо го приеха, въпреки посредствените му оценки в училище. Може би, мислеше си, тестовете на Мироопазващите в крайна сметка не бяха непогрешими. Или пък бяха разкрили нещо за Роланд, което така и не бе видяло бял свят у дома в Индиана.

„Със сигурност не е интелигентност. И не съм водач. Никога не съм искал да бъда.“

В свободните си моменти (цели три, откакто бе пристигнал в Тайван за обучението) Роланд си блъскаше главата над въпроса и накрая реши, че всъщност хич не го засяга. Щом офицерите знаеха какво правят, това му стигаше.

И все пак такова повикване на сурови попълнения за нощна мисия не му вдъхваше доверие.

„От каква полза ще са новобранци като нас в бойна операция? Няма ли само да се пречкаме?“

Отрядът му се втурна покрай внушителен ароматен жив плет, воден от звука на хеликоптери и болезнения блясък на прожектори. Ръката на Роланд се хлъзгаше върху приклада от избилата пот и това го караше да стиска още по-здраво оръжието. Сърцето му биеше лудо, докато наближаваха мястото на действието. И все пак Роланд беше сигурен, че не се страхува да умре.

Не. Страхуваше се да не се издъни.

– Такка казва, че са еко-откачалки! – прошепна задъхано новобранецът до него. Роланд не отговори. През последния час му беше писнало от догадки и клюки.

Ново-геянски екстремисти са взривили язовирна стена, беше предположил някой.

Не, идело реч за нелицензирана генна лаборатория, беше оспорил друг. Или може би нерегистрирана държавна бомба – скрита в нарушение на Риоския договор…

По дяволите, никоя от хипотезите не изглеждаше като причина да се викат новобранци с жълто около устата. Трябваше да е наистина гаден проблем. Или пък нещо, което Роланд още не разбираше.

Той наблюдаваше друсащата се раница на ефрейтор Ву. Дребният китаец носеше двойно повече от всеки от тях и въпреки това очевидно съзнателно се бавеше заради мудните новобранци. Роланд усети, че му се иска Ву да раздаде амунициите сега. Ами ако попаднеха в засада? Ами ако…?

„Не знаеш нищо още, кретен такъв! По-добре се моли да не раздава амуниции. Половината от тези мамини синчета, тичащи зад теб, не могат да различат пушките от задниците си.“

Ако трябваше да е честен, Роланд предполагаше, че и те си мислят абсолютно същото за него.

Отрядът забърза покрай плета по чакълена алея, пухтейки нагоре към ярките фенери. Офицери кръжаха наоколо, втренчени в папки, и хвърляха дълги сенки по ниско окосена ливада, раздрана и съсипана от хеликоптери и магнус-цепи. Нататък по склона, над живописните зелени площи, се издигаше величествено имение. Силуети бързаха покрай ярко осветените прозорци.

Роланд не видя окопи. Така че в края на краищата май нямаше да им трябват амуниции.

Ефрейтор Ву спря отряда в безредна формация, когато едрата сърдита фигура на сержант Клайнеман изникна от нищото.

– Накарай ревльовците да струпат оръжията до цветните лехи – обърна се Клайнеман към Ву на стандартен военен английски. – Избърши им носовете, после ги води отзад. ЮНЕПА имат да им дават работа. Ш’се спра’ят… и маймуни биха успели.

Всеки новобранец, който вземаше подобни приказки присърце, беше глупак. Роланд просто се възползва от паузата, за да си поеме дъх.

– Без оръжия? – промърмори Такка, докато трупаха пушките си сред стъпканите невени. – Какво да ползваме тогава? Голи ръце?

Роланд сви рамене. Спокойните пози на офицерите му бяха подсказали, че това не е база на терористи.

– Си’урно – предположи. – Ръце и гърбове.

– Насам, ревльовци! – викна Ву без никаква злоба и със съвсем леко, внимателно премерено презрение. – Хайде! Време е да спасим света! Отново!

През ярко осветените прозорци Роланд зърна богати мъже и жени, облечени в блещукащи дрехи. Почти всичките бяха коренни тайванци. За първи път, откакто бе пристигнал в лагера Перес де Куелар, Роланд наистина почувства, че е в Тайван, почти Китай, на хиляди километри от Индиана.

Прислужници продължаваха да разнасят табли с напитки, а по-тъмната им бенгалска и тамилска кожа контрастираше с бледите тайванци. За разлика от развълнуваните гости персоналът явно не се притесняваше наоколо да е фрашкано с войници и облечени в зелено разсилни от ЮНЕПА. Роланд дори видя една сервитьорка да се усмихва, когато си мислеше, че никой не я гледа, и да се самообслужва с чаша шампанско.

„ЮНЕПА…“ – помисли си той, разглеждайки зелените униформи. Значи, еко-престъпления.

Ву пришпори отряда покрай няколко истински войници, които стояха на пост в размазан боен камуфлаж, с очи, прикрити от мултисензорни очила, които сякаш се стрелкаха и присветваха, отразявайки гневните светлинки на пулсовите им пушки. Пазачите пропуснаха новобранците, без да им обърнат почти никакво внимание, което засегна Роланд повече от обидите на Ву и Клайнеман.

„Ще ги накарам да ме забележат“ – закле се, макар че знаеше, че няма да е скоро. Човек не ставаше като тези пичове за една нощ.

Стръмна рампа се спускаше зад имението. Над нея се издигаше пушек от взривена стоманена врата, която лежеше изкривена на една страна. Жена с пагони на разсилен ги посрещна при зейналия отвор. Чертите на лицето ѝ изглеждаха по-мрачни дори от шоколадовата ѝ кожа, сякаш бяха изсечени от базалт.

– Насам! – тросна се тя и ги поведе надолу по рампата – дълга над петдесет метра – към железобетонен бункер. Когато най-сетне стигнаха дъното, определено не беше очакваната от Роланд четвъртита бронирана плоча. Вместо това той се озова в стая, излязла право от приказка на Шехерезада.

Новобранците ахнаха.

– Да ми го…! коментира Такка, показвайки колко добре е вникнал в тънкостите на военния английски.

Канакоа, хаваецът, изрази удивлението си дори по-красноречиво.

– Добре дошъл в слонското гробище, Тарзан!

Роланд само зяпаше. Мънички разноцветни отблясъци осветяваха сводестата зала, деликатно подчертавайки блясъка на слоновата кост, кожите и кристалите. От стена до стена се трупаше плячка от пет континента. Повече незаконни богатства, отколкото Роланд някога беше виждал. Повече, отколкото можеше да си представи.

От стелажи във всякакви посоки висяха леопардови кожуси, блестящи боброви кожи, бели лисичи палтенца. И обувки! Огромни купчини обувки, явно направени от мъртви влечуги, въпреки че Роланд не можеше и да си представи кой вид е дал всичко от себе си за кой чифт.

– Хей, Сентериус! – Такка го сръчка в ребрата и Роланд сведе поглед натам, където сочеше японецът.

Близо до левия му крак лежеше луксозен килим: разперената кожа на одрана бяла мечка, чиято ръмжаща муцуна изглеждаше адски ядосана. Роланд стреснато отскочи от блестящите зъби и заотстъпва, докато нещо остро и твърдо не го ръгна в гърба. Той се завъртя, само за да се облещи изумено към цял наръч слонски бивници, всеки с позлатен връх.

Гея! – ахна.

– Ти го каза – обади се Канакоа. – Леле, обзалагам се, че Нейно светейшеско благородие е абсолютно бясна заради това.

На Роланд му се искаше да не бе споменавал на глас името на Майката Земя. Вярата в нея в крайна сметка изобщо не пасваше на войник. Но Канакоа и Такка изглеждаха точно толкова потресени, колкото него.

– Какво е всичко това? – попита Такка, махвайки към купчината животински останки. – Кой изобщо би искал тия неща?

Роланд сви рамене.

– В миналото богаташите обичали да носят такива гномски боклуци.

– Знам! – озъби се Такка. – Но защо сега? Не е просто незаконно, ами… ами…

– Извратено? Това ли щеше да кажеш, редник?

Обърнаха се и видяха разсилната от ЮНЕПА да стои зад тях, взирайки се над раменете им в струпаната слонова кост. Едва ли беше над четиридесет, но точно сега сухожилията на врата ѝ бяха опънати като тетива и изглеждаше направо древна.

– Елате с мен. Искам да ви покажа нещо, войници.

Последваха я покрай витрини, пълни със закарфичени, хербаризирани пеперуди… с пепелници от лапи на горила и столчета, направени от слонски крака… с вкаменено дърво и блестящ корал, навярно откраднати от някой резерват… та чак до задната стена на изкуствената пещера, където два огромни бивника оформяха висяща арка. Тигрови кожи закриваха нещо като светилище – витрина, изработена от тъмна дървесина и стъкло, в която бяха наредени десетки глинени гърнета.

Роланд видя вени да пулсират по опакото на дланите на разсилната. Новобранците притихнаха, смаяни от омразата, която струеше от нея. Нищо тук долу не ги бе впечатлило и наполовина толкова.

Роланд едва се осмели да се обади:

– Какво има в гърнетата, госпожо?

Гледайки лицето ѝ, той осъзна какво усилие ѝ коства да говори в този момент, и се зачуди дали самият той някога ще се научи да упражнява такъв контрол над собственото си тяло.

– Рогове от… носорози – произнесе тя дрезгаво. – Зъб от нарвал на прах… сперма от кит…

Роланд кимна. Чувал бе за подобни неща. Древните легенди твърдяха, че удължават живота, засилват потентността или влудяват женските сърца. И нито морал, нито закон, нито научно опровержение можеха да откажат някои мъже от тази надежда.

– Толкова много! Трябва да има сто кила! – обади се Такка. Но отстъпи, когато служителката на ЮНЕПА впери мрачно-отчаян поглед в него.

– Ти не разбираш – прошепна тя. – Надявах се да намерим много повече.

(Повече?)