Приятели (:

Иде декември – месец на чудесата, по света и в ЧоБи. Едно от нашите е ново заглавие в поредица „Човешката библиотека“.

„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Време е да го споделим и с вас. 🙂

До 29 ноември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Нощта на скорпиона“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от романа.

Чудодейно четене!

~

„Чичо Любо, аз не съм писател и не знам как се пише писмо. Затова не се сърди на първите ми плахи опити да скалъпя нещо като за доцент…“ Емил почти бе готов да прихне, но се въздържа от коментар и потупа приятелски по рамото Герасков. „Но е наложително да ти пиша, тъй като продължавам да сънувам онова дете нощем. През деня имам много работа с интегралите и останалите задачи по математика, а и чат-пат ходя на клупче…“ Любо се подсмихна на „клуПчето“. „Тъй че не ми остава време да си легна и да спя…“

– Прави ли ти впечатление, че много често използва многоточие? – попита тихо Емил, но Герасков не отговори, втренчен в посланието на любимия си и единствен племенник.

„И, чичо Любо, мисля си обаче, че ще откача. Защото преди две седмици или малко повече, не съм сигурен, едно дете се свърза с мен през деня… Мисля, че е момиченцето от съня ми… Ама дали е така, не знам… Но в един сън някой ми беше казал, че ще трябва да си говоря с някой от разстояние… Аз обаче не спях… И аз не знаех какво да правя… как да му отговоря, чичо… А днес четох от 1 и 30 до 3 и 45 различни материали за телепатия и още такива глупости (според мама). А детето, чичо, днес пак се свърза и ме пита как се казвам. Аз замълчах, но то продължи да нахалства: в кой клас съм, защо съм го тормозел – но аз, чичо, не го карам да ме сънува, като се вмъквам в сънищата му – и защо съм му разказвал постоянно нещо за Амнеел. Но, чичо, аз въобще не я знам тази игра на компютрите. И даже не помня, че съм и й разказвал за нея… И откъде, чичо, знае, че точно аз я сънувам? Че точно с мен общува? Не може ли да е някой друг… Дори татко и Павел (той е 4 години по-голям) не е чувал за Амнеел. А съня, онзи сън, дето ти го разказвах сутринта е част от сънищата, които ти разказвах като малък… Имам чувството, че някой нарочно ме кара да общувам с онова момиченце. И, чичо, казва се Андреа. Не знам дали лъже или не, но е много умна. Разказва ми истории, които си измисля сама, но аз не знам дали не й ги четат нейните. Защото 5-годишно дете не може да си фантааазира чак толкова… А пък днес сутринта, чичо – Емил чак изпусна химикала си, с който тракаше по масата – той защо ти наднича зад рамото?…“

– Господи, не е възможно… – сепна се Любомир.

„Мисля, че не е много културно да се чете чужда поща, но той ти е приятел все пак и затова му разрешавам…“

Нещо стегна гърлото на Емил. Той отново провери часа на изпращане на писмото – 17:45, така че за грешка и дума не можеше да става.

– Любо, това вече започва да ме изважда извън релси – рече, но получи само изшъткване.

„…това дете ми казва стихчета, даже знае, че се занимавам с математика. И ми казва, че иска да я науча на задачи, а тя ще ми се отплати – да, чичо, не се смей, така каза – като ме научи да пиша. И сега всъщност аз с нейна помощ ти го пиша това писмо. Чичо, стана ли ти досадно? Още малко и свършвам. А, чичо, тя постоянно ми казва, че аз съм й разказвал на няколко пъти в съня й нещо за Амнеел, но нямам спомен да съм го правил. Но и тя не помни подробности… Всичко й било като в мъгла… И каза, че съм й дал някакъв код… За някакъв код спомена, ама аз нямам никакъв спомен, чичо… Ако лъже? Или, чичо, ако аз полудявам и ме затворят в лудница като онзи математик от филма? И, чичо, знам, че другата седмица ще идваш в Бургас, затова моля те, вземи ми няколко стихосбирки от съвременни поети. Иска да й почета, защото още не знае да чете. Познава само някои букви. А нейните се отнасят с нея като с дете. И не искат да я учат на нищо. И не казвай на мама и татко, защото ще ме помислят за луд. Те са толкова заземени, както каза това дете, че няма да ме разберат. Изпращам ти и това, което ми продиктува днес: каза, че сама го е измислила: „две водни кончета красиви плуват във небето – песъчинки живи – радва се детето…“ Ама, чичо, пиша го с малки букви, защото не знае къде се поставят точките и запетайките… Тиретата са от мен… А когато слагах главни букви, направо се разкрещя… в ума ми и мислех, че ще откача… Сигурен съм, че ще разбереш един математик, който тепърва се сблъсква с поезия и простотии… Ох, ох, добре де, не са глупости… Това го казвам на Андреа… И тя каза, че това не е раздвоение на личността. Дали съществува?! И каза, че някой постоянно й казвал да мълчи, и аз да мълча, докато не разберем за какво става дума и докато не пораснем…

Обичам те: Дан, 13 години, математико-поет (начинаещ – за поета)…“