Приятели (:

Иде декември – месец на чудесата, по света и в ЧоБи. Едно от нашите е ново заглавие в поредица „Човешката библиотека“.

„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Време е да го споделим и с вас. 🙂

До 29 ноември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Нощта на скорпиона“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от романа.

Чудодейно четене!

~

Е, как мина гостито?“

Сякаш не знаеш – почти щеше да ѝ изкрещи Даниел, но после се отказа. – Добре. Ама си заминаха вчера и днес е пак голяма скука.“ „Добре, че си ти“, поиска да си помисли една частичка от него, но не го направи.

Да ѝ дава повод да се възгордява? Не, няма да стане!

Добре, че съм аз. Че иначе само с тия задачи и игри ще откачиш.“

Мислиш ли?“

Убедена съм. И защо си увесил нос?“ Гласчето млъкна за момент и Дани неволно си представи как малката се рови с лопатка в мислите му и изважда тези, които ѝ харесват.

Той потръпна, почеса се по носа и продължи да разгръща литературните анализи за десети клас.

Какво имаш против литературата, не мога да разбера. Та това е толкова лесно – две думи и хоп, още две думи, и станало нещо, което ти носи радост“, обади се пак след малко детето и Дани сбърчи нос.

После посегна към очилата, които носеше само при четене, и за малко да подскочи.

Кога си гледала „Старгейт“, та знаеш как изглежда Даниел Джаксън?“

Не съм. Ти го гледа веднъж през онези седмици, когато си помислих, че ти трябва време, за да свикнеш с този вид на комуникация, и си помисли със… задоволство… за приликата си с него…“

Даниел почти се задави.

Откъде ги знаеш тези изрази, многознайке?“

Не съм многознайка – тросна се гласчето. – Защо ме обиждаш?“

Не, аз, такова… – обърка се момчето. – Просто искам да кажа, че си умна. Това обида ли е?“

Гласчето не се обади повече от минута и Даниел я повика по име.

Обмислям дали да съм засегната от това, че съм умна“, рече тя и изведнъж той я видя.

За секунда, не – за наносекунда – образът проблесна в съзнанието му: тя, прегърнала една кукла, поглежда навън през прозорец към напуканото стъкло на този отсреща.

Наистина ли? – засия момчето, след като ѝ описа картината. – Значи и аз мога да виждам през твоите очи?“

Глупчо, че то всеки може. Само че някои знаят как трябва да гледат, за да виждат през очите на другите“, рече гласчето в главата му и Дани се усмихна при последвалия въпрос.

Разбира се, че може да ми казваш Дани. И Дан. „Даниеле“ е малко длъжко. А „Даниелчо“ е тъпо. И ще ме научиш да пиша, нали?“

Колкото мога – обеща гласчето. – Но трябва да тръгвам. Баба ме вика. С мама ще излизаме след малко и трябва да се докарам. Току-виж те срещна, Дани.“

Няма начин, дете. Ще уча по литература. Пък и не мога да се телепортирам в твоя град, където и да е той.“

Гласчето замълча. „Дали да ѝ кажа аз къде съм? – зачуди се Даниел. – Да, бе… А ако все пак си я измислям?“

(…)

„…И, чичо, днес за трети път видях света през нейните очи. Макар че е още малка, тя е по-напред в много отношения от мен. Казва, че се ровичка, когато й е скучно, в мозъците на хората; гледа през очите им и вижда това, което те мислят и чувстват… Понякога усещам присъствието й зад гърба си и малко ме е страх, но не винаги. Казва, че има нощи, в които бяла светлина струи пред прозореца й и тя не е в тялото си… А понякога се буди от кошмари… И сънищата, които ми разказва съвпадат напълно с моите… Чичо, моля те, издири я, искам да се запозная с нея… Досега не съм я виждал как изглежда, чичо, и може дори да съм я подминал на улицата… А това е непочтено… Но, от друга страна, и тя не ме е виждала – в съня й винаги съм бил – по-точно лицето ми е било обляно от светлина и не можела да види чертите ми…

Но… знаеш ли, чичо, не искам да я срещам – ако се окаже плод на болната ми фантазия? Какво ще правя?

Затова и те моля само да разбереш дали такова дете съществува или ще трябва да ходя на психоаналитик…

…Не знам, чичо, откакто си говоря с Андреа, се промених много. Литературата пак не ми върви особено, но с нейни усилия – ох, чичо, кажи на чичо Емо да не се хили така глупаво като наднича зад рамото ти и ми чете писмото… Не е културно… Какво ще си помислят за вас останалите? Та какво казвах преди малко? А, да. Андреа ми помага много по литература. Даже вече имам две шестици – една за стихотворение наизуст и още една на писменото оня ден и ако изкарам още толкова може и да ми оставят 6 за срока. И оттам автоматически за годината… Първия срок, както знаеш, имам петица…

Та така, чичо, това е, което мога да ти разкажа.

О, не. Забравих да ти кажа, че вчера, докато решавах една задача на компютъра с онази програма, дето професора ти я бе дал, не й обърнах внимание, а тя искала да си говорим за вселената, и компютъра гръмна.

Татко е бесен, защото нещо в компютъра се е скапало и сега му искат доста пари, за да го оправят и ми се закани, че ако още веднъж го повредя, ще видя компютър на куково лято.

А аз, чичо, тогава й казах само: „След малко, като си реша задачата“, ама с крайчеца на съзнанието си си помислих: „Или ако ми гръмне компютъра.“ И тя се захили в ума ми: „Като кажа ще гръмне.“ И точно така се получи…

Та вече внимавам и какво си мисля.

Защото има доста сила в Андреа, ама не знае как да борави с нея.

А, сега се намесва и казва, че знае, по-точно, че се учи да я използва. И ти благодари за книгите, които си донесъл. Аз ги прочетох всичките, чичо, почти нищо не разбрах, ама на нея й беше забавно и сега иска още. Така че ги препочитаме вече за трети път. Ама да му се не види, мама ме хвана да ги чета и сега кой знае какво си мисли – че съм луднал или че съм влюбен. Първото е за предпочитане пред второто. И аз я излъгах, че са на една съученичка, която иска да свали един приятел с тях и ме пита дали ще ги хареса. Това естествено беше идея на малката, ама мама се хвана. Дано един ден да стане световноизвестен поет или писател. Или и двете. (А стиховете с тия прочети, ще взема да ги науча наизуст, чичо, ама тя ми вика да не ти се оплаквам, че имаш много работи тези дни с изпитите. Откъде ще знае обаче?)

Успех, чичо, във всяко начинание. Поздрави кака и леля. А, казах на Андреа, че леля е романистка и тя рече, че иска да се запознае с нея и да й прехвърли някоя идея. Аз обаче я отклоних от тази й мисъл. Засега.

Добре ли постъпих?

Чакам отговор.

И прати някоя нова книга.

Без фантастики, ако обичаш, за да не изперкам допълнително.

Дани“

(…)

Любо се подсмихна, разроши му косата и като си наля кафе от кафеварката, замъкната в хола, се провикна към Вера, която приготвяше нещо в кухнята:

– Защо не дойдеш да ни правиш компания?

– Да дойда, ама само ще се вбеся – знаеш, че не обичам да се гледа телевизия в хола, докато се закусва.

Любо се разсмя.

– Имаме си гостенин – от това по-добро извинение има ли?

– Любо – обади се от кухнята Вера, – това не решава проблема. Този път ще отстъпя, но само за да не се излагаме пред детето.

При последните думи на Дани му приседна.

– Остави я – смигна чичо му, – раздразнена е в момента.

Заради романа, дето не може да измисли ли?“ – включи се добре познато гласче в главата на Дани и той неволно разля млякото си.

– Край – рече момчето и като погледна чичо си, сви рамене. – Ей това е имала предвид леля, като казва, че не разрешава да се закусва в хола.

– Ей сега ще оправим нещата. Ами ти защо реагираш все едно някой ти бърника в мозъка?

Даниел се разсмя пресилено:

– Хайде де, чичо, стига си говорил глупости. Просто… не искам да се карате с леля.

Да, бе, защо винаги когато се включа ненадейно, реагираш като олигофрен?“

Откъде ги учиш тези думи, идея си нямам.“

От баба. Онзи ден се изтърватака каза майка,като нарече някой си Иванов с тази хубава думичка… Ама аз не мога да разбера защо не я харесват? Толкова е звучна и съдържателна…“

Добре, добре. – На Даниел в момента въобще не му се спореше. – Трябва да избърша млякото, което разлях заради теб.“

Ами избърши го, де. Няма да ти паднат ръцете от малко неумен…“

„… умствен“, поправи я Даниел и като хвърли един поглед на чичо си, отиде да вземе някаква кърпа тайно от леля си.

Добре де, все тая. И искам да те питам, защо не разрешиш да даря на леля ти няколко идеи за романи?“

Ти да не си благотворително дружество?! Като имаш идеи, си ги пази за себе си. Защо изобщо трябва да ги даряваш на някого, не мога да разбера.“

Ами ако ония ме убият, преди да стана голяма? Как ще разкрия каквото знам на хората?“

Зарежи ги тия високопарни изрази. Играй си детските игри и не се занимавай с възрастните. Остави им проблеми за разрешаване и на тях. И откъде имаш тия знания? Толкова други хора има, защо ти да си с повече акъл от тях, а?“

Ами ти? Защо не зарежеш онези тъпи задачи? И защо бършеш така, все едно за първи път разливаш мляко по масата?“

Ами… Ух, защо започвам като тъпанар… Откъде да знам… Разсейваш ме, Андреа… Ох, спри! Престани да ми предаваш картини! Чу ли ме? Това… – Даниел остави кърпата и погледна към чичо си, който вяло сменяше програмите на телевизора – това беше катастрофа, нали? Кога е станала? Аз не съм видял такова нещо по новините…“

Де да знам. До един град… абе, много му е тъпо името, не мога да го кажа. Не е тук. И има… убити… над двайсет… Не можеш ли да ги предупредиш?“

Какво?! – едва не изкрещя Даниел и стреснато хвърли поглед към чичо си, който продължаваше да си играе с дистанционното. – Да не искаш да кажеш, че това още не е станало? И откъде знаеш, че не е станало?“

Аз… Откъде да знам…“ Той си представи как детето свива рамене и се опитва самò да си обясни картината, която му бе изпратило преди миг. Не знам още нищо. Нали ти казвам, че едва сега започвам да ги разузнавам тия глупости.“

Последната дума бе изречена с такава досада, че Даниел едва се сдържа да не прихне, въпреки че въобще не му бе до смях в момента.

Виж какво, Дани, вземи и поговори с чичо си. Може и да съм си измислила нещо…“

Да съгласи се момчето, – в това си силна.“

Но трябва да тръгвам. Мама ще ме води на разходка и ще се поприготвя. О, не, не на разходка! И днес ще ходя у баба… Тия мойте не разбраха ли, че ми е досадно да се разправям с хора, които не отбират от извънземни?! Макар че баба взе да се очовечава вече на тая тема…“

(Ще поговори ли Дани с чичо си?)