Приятели (:

Иде декември – месец на чудесата, по света и в ЧоБи. Едно от нашите е ново заглавие в поредица „Човешката библиотека“.

„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Време е да го споделим и с вас. 🙂

До 29 ноември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Нощта на скорпиона“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от романа.

Чудодейно четене!

~

– Казвай, мъжки, каква хала те довя тук? Че обикновено все киснеш при задачите си – изсумтя Павел и го перна по врата. – Ей, момчета, Математиката е тука. Ще изиграем ли една игра, или ще търсиш задачки…

Даниел го погледна изпод вежди.

– И за игра имам време, и за задачи – също. На какво ще играем?

– На какво ли? – сви рамене Павел и останалите ги наобиколиха. – Нещо против „Амазонски боец“?

Даниел ококори очи.

– Да не съм шести клас?!

– Ами обикновено хлапетата на твоята възраст с точно тая ми се доказват – с известен респект забеляза Павел и Даниел се намуси.

– Абе, не ме третирай като дете.

– Да, бе, забравих, че си вече десети клас – обади се едно от по-малките деца в залата и се ухили. – Давай тогава да ни отсрамиш със „СТАР ТРЕК 12“.

Павел подсвирна.

– Че аз не я играя добре тая, какво остава за него?

– Давай да пробваме – рече войнствено Даниел и му подаде палец. – И на бас за двайсет евро.

– Че отде да ги взема, бе? – подсвирна отново Павел, но някой отзад се обади, че ще му заеме.

– Айде бе, не ми трябват чак толкова пари – махна изведнъж с ръка Даниел, – нека басът да е ако аз те бия, да се поразровиш из Интернет и да ми смъкнеш на един диск всичко, което откриеш за телепатия и НЛО, а ако ти ме биеш…

– … ще ми решаваш две години задачите по математика.

– А не щеш ли – обади се друг – и на приемния изпит да ги реши от твое име?

Павел съвсем сериозно поклати глава.

– Аз с математика няма да кандидатствам. С тест по химия – да, но с математика – абсурд.

– Твоите те юркат, а? – намеси се трети и Даниел взе да губи търпение.

– Хайде да играем, че ми омръзнахте с вашите детински изпълнения – рече той и се настани на най-близкия компютър.

– Значи се договорихме? – Павел допря палец до палеца на Даниел и накара първото попаднало пред очите му хлапе да цепи баса.

– Давайте де – промърмори с нотка на съжаление някой над рамото на Дан, – че сега ще ме извикат наш’те и както винаги нищо няма да видя, хора…

(…)

„Здрасти, чичо! Не съм ви писал сума ти време, ама нямаше нищо интересно към мен. Татко продължава да не иска да ми включва нет, да не би да вися все в него, та ви пиша от клубчето. Мина средата на първия срок. Нямам никакви проблеми. Дори с литературата. Имам само две петици по физика, ама нещо ми е скучна в момента. Едната петица вече я оправих, другата ще я изчистя тази седмица. Милчева изпитва по дати, а моя номер се пада в сряда. Имам и четворка по история (нещо се бях поотпуснал), ама я заличих с две шестици след това.

Контактувам с Андреа постоянно, ама така е като е първокласничка. Знам, че се повтарям като ви го казвам, но е факт, който не е за пропускане. Не, не ме питайте как е накарала нейните да я запишат, ама много е щастлива. Все „Браво!“ разправя, че носи. Е, нали аз я учих малко през лятото, след като се прибрах от вас. Беше ми досадно и й казах да вземе един вестник и да гледа буквите – а аз ще й обяснявам как да чете от разстояние. И да гледа през моите очи, докато научи да ги разпознава. Малко е оплетено, ама така е при нас. Пък майка й взела да се кара на баба й що я учи на неща, за които си има класове и учители. Зимата, след два месеца и нещо, ще има рожден ден и се чудя какъв подарък да й направя. Дали да не взема да й искам адреса все пак и да й изпратя нещо? Не, не става. Нейните ще започнат да задават, чичо, много въпроси. Бързо схваща, някой път ми предава странни картини, ама това не е нещо ново за нея. Вече взех и да не й обръщам внимание, когато ми разправя, че имало извънземни. И да има, да си седят там и да си гледат техните работи. Взех и да се бъркам все по-малко в умовете на хората и да ти кажа, съм по-рахат. Ама онзи ден трябваше да накарам Пейчева да не пише тройка на Маруся, не беше виновна, че не знаеше. Предния ден са стрували девет дена на дядо й и тя е разстроена. Съучениците ми взеха да гледат на мен вече по-различно. Може би, защото вече закръглих четиринадесет. Другата година ми е последна и съм решил да кандидатствам тук-там. Естествено, с математика. А, чичо, чатя си със Стеф, с Йолов, де и да ти кажа, лова бил нещо много интересно. А Андреа се включва пак и ми казва, че ще ми счупи главата, ако започна да трепя „животинки“. С Андреев също си чатя – той е по-сдържан. Разбира много от английски. След две години ще завърши и иска да преподава някъде. Вие с чичо Емо не можете ли да му намерите място в университета, а?

А – забравих да ви информирам, че Йолов се е прехвърлил задочно. Все пак да си завърши образованието, както го посъветвах аз, а иначе остава към някакво звено на сигурността, ама е цивилен. И има право да носи пистолет, законно, разбира се. И аз искам да имам, но не ми е ясно какво ще правя с него.

Много съм доволен обаче, че тия двамата ме възприемат като възрастен, а не като дете.

С нетърпение чакам лятото да ви дойда на гости.

Изпращам ви като прикачен файл два разказа на Андреа: единият е съня, дето го сънуваме често и двамата, но тя го дообработи и го кръсти „Нощта на скорпиона“, а другия не знае как да го нарече. А пък мен въобще ме няма по тия работи. А – чичо, тя казва, че има чувството, как някой й ги диктува, точно като стиховете. Или ми каза, че подслушвала някой, който диктувал на другите?! Не ми стана много ясно… Скоро обаче не ми се е похвалила да е съчинила нещо. Но веднъж рече, че във всички тия неща може да е скрит някакъв шифър. На което ще кажа: шибана работа!

Може би не си доволен от последния израз, като се замисля, ама срещу факти не се рита.

И, чичо, ако можете предупредете влака София-Варна утре да не пътува. Сутрешният или вечерният – не знам, ама ще стане нещо лошо. Не искам да има тъжни хора, загубили близките си. А онзи ден картината, дето ми я предаде на взривеното метро в Япония, я видях същата вечер по телевизията. Направо… Направо… не знам. И, чичо, кажи никой от твоите познати да не се навърта около сладкарница „Лодиен“ – тя ми предаде картина, на която някакъв стреля от кола и убива не лошия, а случаен минувач. Може и да не ми вярваш, но ако предупредиш, може да променим бъдещето. Андреа казва, че така ще се справим и с тях… макар че не разбрах за кого става дума…

Доста дълго ми стана писмото, но сигурно ще ти пиша как стоят нещата чак следващата година, не ми остава много време за имейли от чатене, разговори на интелектуално ниво и учене…

Твой племенник: Даниел Урумов“

(…)

– Какво искаш да кажеш с това, че трябва да прекратим „Стенли“? – разбесня се Герасков на срещата на Управителния съвет на проекта и се вторачи в Лара. – Нали възстановихме всичко, защо да не го споделим с широката публика? Тя трябва да е информирана какво става около нас.

– Нима? – насмешливо го изгледа Лара. – А широката публика информирана ли е, че има вариант да съществуват земляни с извънземна жилка? И че доцентът по екология Любомир Герасков може да чете чужди мисли? А Лариса Андреева може да усеща земетресенията по света с тялото си, преди да са станали? А? Информирана ли е широката общественост за това? Кажи, де! Слушам те!

Герасков преглътна ядосано.

– За тези неща не е необходимо да знае. – „Както и че аз съм от земляните с извънземни гени… Пък ти отде ги имаш тия таланти, като не си от нашите, един дявол знае“, помисли си той и за първи път се почувства щастлив, че никой от останалите не е телепат.

– О, стига, Любомире! А останалите защо публиката трябва да ги знае? Това са пари на вятъра! И нерви! Петнайсет години от живота ми! И от твоя живот! И от този на Ставрев, Манов и Крайчев! Останалите по света не броя. И за какво? Да плашим хората, че има свят отвъд света. Сякаш не са им достатъчни всекидневните проблеми, че сега и да обременяваме съзнанието им с глупости. Не, доцент Герасков, каквото направихме досега, направихме. Ние бездруго си знаем, че се случват такива неща, затова остави простосмъртните да си живеят спокойно. И седни най-накрая, ако обичаш! Не стърчи като дърво!

Герасков се подчини.

– Преди година разсъждаваше другояче – сухо отрони той и я погледна косо. – Казваше, че…

– Забрави какво съм казвала, и ме чуй добре. Хората се променят, Герасков, хората се променят. Говорих с останалите от Подуправата и те са съгласни. До месец ще се изтрият всички споделени папки в мрежата – и английския им вариант, и френския – всички хартиени носители ще ми се предадат и от първи следващия месец „Стенли“ е минало. И никой нищо повече няма да праща никъде. Иначе остава без работа. И няма да може да си намери никаква друга. А може да му се случи и нещо друго. Ясно ли се изразих?

Герасков погледна към Манов, който досега не се бе намесил в разговора.

– А ти? Няма ли да кажеш нещо по въпроса?

Манов вдигна рамене.

– Аз никога нищо не казвам, забрави ли? Само мога да те посъветвам да не се противопоставяш.

– Нима Лара е придумала и теб?

– Нямаше нужда. Този път аз убедих нея, че това е безсмислено начинание.

– А петнайсетте години труд?

– Миналата година, когато се изгуби проектът, отначало и аз бях разстроен. Само че после започнах да спя спокойно… поне докато не се яви пак.

 

– Защо ме предаваш? – избухна Герасков още щом го видя на опашката в кафенето, и Ставрев съжали, че не се беше качил в кабинета си да приготвя въпросите за изпита веднага.

– Любо, не те предавам. Просто се уморих да разиграваме български вариант на „Досиетата Х“ в пресата.

– Но това са петнайсет години!

– Имаме най-малко два пъти по петнайсет пред нас. И толкова работа за свършване в живота и професията, че не ми се мисли.

– Но това не ни отнемаше толкова време!

– Може – съгласи се Ставрев уморено. – Но я си помисли колко хора са го възприели за чиста монета и колко са се замислили над ставащото около тях. Защото ти е ясно и че се спекулира с измислици, нали?

– Това не ни влиза в работа!

– Напротив, Любо, напротив. И това е важно. Навярно повечето хора си мислят, че се опитваме да отвличаме вниманието им от истинските проблеми в света, в ежедневието. Изгубили сме доверие дори в себе си, Любо. В останалите, в човечеството. Шибано време! – Ставрев поръча две кафета и продължи: – Убийства, катастрофи, дрога, проституция… Какво още пропускам, а, Любо? – Ставрев взе първото кафе и му го подаде. – За вас, еколозите, които още не сте свършили нищо съществено, пък да не говорим въобще. Сметища, газостанции и бензиностанции до блоковете, озонова дупка… Какво още? Кажи, де! Опитвате да направите нещо, ама да сте мръднали най-много на йота. А бедствията се сипят над нас… Ще се унищожим, ако не се осъзнаем скоро, Любо, ще се унищожим. Е, затова те питам, как да занимавам хората с НЛО и призраци, когато призраците са тук край нас?