Приятели (:

Иде декември – месец на чудесата, по света и в ЧоБи. Едно от нашите е ново заглавие в поредица „Човешката библиотека“.

„Нощта на скорпиона“ е дебютният роман на Мария Гюзелева, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Време е да го споделим и с вас. 🙂

До 29 ноември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Нощта на скорпиона“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от романа.

Чудодейно четене!

~

 

Дани, май трябва да се промениш отново“, рече веднъж в съзнанието му Андреа и Даниел, залегнал на леглото си над поредната порция задачи, разтърка слепоочията си.

Ами аз се промених достатъчно. Ето, вчера Галин дори се извини на Павел Диска за боя, който му дръпна в петък.“

Да, ама и ти се би с Галин. Дори го преби. Ако трябва да сме точни. Сам ми се похвали. И те викаха при директора“, обвинително рече гласчето и Даниел съжали, че почти всичко споделя с нея.

Ама аз се бия само с побойниците, дето тормозят по-неоправните.“

Но това не те прави по-добър от тях. Пък и Диска не е света вода ненапита.“

Даниел изскърца със зъби. Защо тя винаги разваляше удоволствието от развитието му?

Ега ти развитието. Защо ти трябва да се правиш на Батман? Той е само един филмов герой и нищо повече, не разбираш ли?“

На никой не се правя. И ме остави на мира, защото решавам задачи. След два месеца и половина съм на кандидатстудентски изпити.“

Тъй е то, като си взимал няколко класа наведнъж. Вместо да си поживееш още някоя и друга година, ти ще ми кандидатстваш. А аз няма да те оставя на мира, докато не ми обясниш защо реши да се промениш. Лошо ли ти беше, когато бе прост математик?“

„Просто математик. Но няма да се оставям да ме правят на будала.“

Те са тъпи. Защо се принизяваш до тях?… А, и чакай да те питам. Какви са тия жени от тебе? За мен не щеш да се жениш нито сега, нито по-късно, но ходиш с някакви… никакви.“

Даниел не отговори веднага, а с интерес взе да я наблюдава как включва телевизора на баба си и успоредно започва да учи уроците си.

Дани? През очите ми ли гледаш?“

Даниел изхъмка. „Да, бе, през очите ти ще гледам. Просто… Обмислям отговора си.“

Няма какво да му обмисляш. При теб освен задачите друго не трябва да има. Предната мадама не ставаше, тази пък хич. Чудя се каква ли ще е следващата? И ще има ли следваща? И изобщо какво правиш с тая?“

Ти да не ревнуваш?“ – изстреля той и се загледа отново в задачите си. „Ама и ти се извъди капацитет, детко…“

Не, не ревнувам. Пък и тя не може да ми стъпи на малкия пръст. Защо да се тревожа?“

Той изви вежди и не ѝ отговори. Естествено, тя се включи отново с пълна пара.

Просто ти се чудя на акъла. Тая, ако има и една мозъчна гънка, ѝ е много.

Е, не могат всички да са умни като теб.“

Е, не могат. Ама аз какво съм виновна? И каква ще е тая, дето заради едни задачи ще реши, че може да си ѝ гадже за пред хората? Честно казано, не я разбирам.

А кой те кара изобщо да я разбираш?“ Даниел сви рамене. Предполагаше, че Андреа е добре осведомена относно особата му, ама чак пък толкова… И… защо не решава задачи, ами ѝ се връзва в момента? „Ей, да му се не види! Ама че досада е станала напоследък! Ама кога ли не е била?“

Кой ме кара ли? Ама че си и ти! Малко ти остава до кандидатстването и вече трупаш всякакъв опит? И как беше?“

Кое? – шашардиса се тотално Даниел и изведнъж се ядоса. – Детко, ако обичаш, гледай си детството и не се меси в живота ми.“

Ами обърквай си го още. Ама ти ми харесваше повече, когато ми четеше книжки. Сега си се забил в тези задачи. И мадами. Вярно, имаш изпити, но не те са най-важното. Мадамите пък изобщо. Тоест мадамата…“

А кое е важно?“

И аз не знам вече. А аз имам да пиша съчинение по картина и нищо не ми идва наум“, оплака му се Андреа и той я видя как с досада задрасква няколко изречения.

Защо го направи?“ – сащисано попита той и затвори тетрадката, в която пишеше.

А ти защо се биеш?“

За да съм най и в това“, изстреля първото хрумнало му нещо момчето и взе книгата, оставена върху нощното шкафче. Мина му през ума, че Ира не отбира нищо от книги, като ѝ говори чат-пат за тях… и се запита дали Андреа е прочела и тази му мисъл. „Искаш ли да ти почета малко от „Виновните умират“?“ – добави бързо.

Не ща. Поне не в момента. Но след като си напиша домашното – може.“

А домашното не може ли да остане за после?“

Не. Искам да съм най-добрата в класа. Макар че и без това съм… А ти от такава кифла какво очакваш? Да ти говори за класици ли?“

(…)

Дани, не ти ли омръзна да слушаш тия… как го каза… лекции?“

Даниел оправи с ръка прическата си и се опита да се съсредоточи върху дисциплината, която изучаваха в момента.

И да ми е омръзнало, какво друго мога да направя?

Ами вземи една книга и се развличай – авторитетно рече Андреа и надзърна през неговите очи. – Ай, ама това е ужасно скучно! Кога ще дойде интересното?“

Може и да не дойде.“

Ами тогава как ще си изкараш университета?“

Как ще го изкарам ли? Що за въпрос? Дечко, тук идваш да учиш, а не да ти е интересно.“

Но нали и ученето трябва да ти е интересно? Иначе защо ще си губиш времето?“

(…)

Андреа, вече седмокласничка, си бе създала десеторно повече врагове, отколкото приятели. Тя разчиташе единствено на Георгиев да оцелее в света, отказващ да я приеме такава, каквото е. Започна да посещава литературен кръжок въпреки забраната на родителите си. Бързо разбра, че въобще не ѝ е по сърце да пише тъй, както иска ръководителката, и го заряза още на третия път. Даже си тръгна, преди занятието да свърши, заявявайки, че това въобще не е поезия, щом го пишат по принуда. С което си спечели още врагове и прозрението, че не ѝ е съдено да си мълчи.

Андреа бе решила да не кандидатства след седми клас в профилирана гимназия и го заяви на всеослушание още в началото на учебната година.

Майка ѝ се вбеси, но после осъзна, че не си струва да хаби нервите. Щом досега не можа да промени опаката си дъщеря, прииждащият пубертет надали щеше да ѝ помогне.

Баща ѝ също я остави да си прави каквото иска, само и само да не му пили на главата за маловажни неща, когато той трябваше да се занимава с къде-къде по-големи. Въпреки забраните на Ирина бе станал хоноруван асистент в Московския университет и три пъти годишно липсваше по месец и половина. „Я преподаваш, я си при някоя руска уличница, откъде да те знам какво правиш“ – мърмореше Ирина понякога.

Андреа от своя страна разбра, че мрази този свят с неговия фалш. Тя твърдо нямаше да играе по свирката му. Щеше да продължи да пише, каквито ѝ да са загубите от това треторазрядно занимание.

(…)

Даниел предпочиташе да не дава отчет на чичо си какви ги върши в свободното си време, а сега се чудеше как да отърве кожата – бе забравил да прибере визитката на „Дивите вълци“. На нея Йолов му бе записал джиесема на някакъв запален авджия от Видинско, имащ мнооого връзки с тъмната страна на луната. Даниел, решил да го търси в работно време, не успя да я мушне в джоба си.

Герасков, който бе дошъл при него да се уговорят за едно питие вечерта, я мярна и вдигна учудено вежди.

– Охо, вече си известен в тия среди, така ли?

Даниел намести очилата си и съжали, че не поддържа контакт с Андреа.

„Тя щеше да измисли веднага отговор. А аз как ще се спасявам сам?“ – мина му през ума, но в този момент на вратата на кабинета по ловно стопанство се почука, а една момичешка глава надникна вътре и се усмихна.

– Асистент Урумов, нещо против да поучим за колоквиум?

„Ето го спасението“, помисли си Даниел. Към чичо си прати: „До довечера, тия ще ми тровят нервичките сега, а имам да пиша и наръчник по лов на пернати“, и му заповяда да се омита, да не би някой да заподозре, че му е роднина. Герасков само сви рамене и ловко се изниза. После обаче студентите влязоха с гръм и трясък и от спокойствието на Урумов не остана нищо.

Нищичко!

А освен това на Даниел чак сега му прещрака: запиталата беше не някоя друга, а пак онази госпожичка, на която трябваше да си отмъсти, задето му бе сринала реномето. Отново. Пред колегите и студентите му… задавайки му тъпия въпрос дали е прочел книгата, която му бе подарила като един вид обезщетение за честите посещения при препаратите и желанието си да му вземе професията.

Урумов се ухили злорадо, но веднага помръкна.

Само ако Андреа беше тук… Само ако беше. Веднага щеше да му подскаже как да действа.

Но от друга страна… от друга страна, за първи път някой си позволяваше да го гледа от висота, без задръжки да казва какво мисли за методите му на работа, за държанието му, и да иска да го надмине в знанията, и…

… и Даниел не разбра кога мисълта за отмъщение премина в желание за близост.

(…)

– Пак си помисли. Много добре си помисли, Андреа. За да не съжаляваш после – рече Мира и ѝ сипа в една чиния супа топчета.

– Ти пък все готвиш. – Андреа с отвращение загреба от супата.

– Не се разправяй, ами яж. Станала си кожа и кости.

– Хайде бе. Нищо ми няма. Ти на бригадата в Америка да не би да беше по-добре? А като запишеш следващата година магистратура, сама ще видиш как ще ти се отяде от простотии.

– Не критикувай образованието, ами помисли дали си заслужава да имаш нещо общо с Джаксън. Сума ти хора са ви видели и тогава при всички положения ще си имаш неприятности. Затова вземи си смени стаята. Една твоя приятелка не завършваше ли сега?

Андреа почука съсредоточено с дръжката на лъжицата по масата и поклати глава.

– Не, Стенли се омъжва и се мести в семейните. И нейното легло остава свободно.

– А така. Отивай при домакинката и искай да се преместиш колкото се може по-скоро. Но не казвай на никого в коя стая си. И от време на време ходи и в старата, та да не ти хванат дирите. Ясно?

– Нещо много си се загрижила за мен, мама му стара.

Мира сипа в една чиния супа и за себе си и седна до Андреа.

– Човек на изкуството, пък псува като хамалин.

– Ама аз какво да правя? – защити се Андреа. – Времето е такова.

– Да, ама си и дама.

– Е, че като съм дама, не мога ли да се държа като мъж?

– Сега остава да тръгнеш да му се доказваш, и картинката ще бъде пълна.

Андреа се ядоса не на шега.

– Да не е с повече акъл от мен? Математик, чудо голямо! Щом ония тъпи пернати научих, само и само да го вбеся, нищо чудно един ден да го изместя от мястото му.

Мира я погледна сащисано.

– Най-сериозно си го мисля – рече Андреа, след като преглътна супата. – С какво съм по-лоша от него?

– А ме убеждавай после, че не го харесваш.

Андреа махна с ръка.

– Да го харесвам ли? Просто ми е интересен. И искам да знам мога ли да го превъзпитам.

– Лоша идея. Само ще си загубиш времето. – Мира стана да измие чиниите. – Я вземи зарежи Джаксън и помисли върху какво ще ти е дипломната работа.

– Дипломната ще почака. Сега трябва да реша с какво да участвам в „Забраненото познание“.

– „Забраненото познание“?

– Аха – кимна Андреа. – Конкурс за разкази, в които ключовите думи са „бъдеще“ и „виждане в бъдещето“.