Антологията „Как спасяваме света“ събира текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“. До 15 април:

~ ѝ търсим корица 🙂

~ подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Как спасяваме света“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от включените текстове.

Създава ли ви порив за спасяване? 😉

~

Дъжд от бобри

Борис Курдалиев

„Чудесно време, забравил съм си чадъра, а ето че заваля. Прибирането ще е приятно!“ – мислеше Робокопър по време на лекцията в Магнаурската школа II. Прогнозите за слаби превалявания се опровергаха и ръмежът от полски мишки премина в порой от бобри. Робокопър с умиление си припомни дъждовете на Земята, макар да не таеше особена носталгия към киселинните валежи през последните дни от съществуването на планетата.
Робокопър беше роден в шестия месец без глава и по чудо оцеля, след като доктор Хаос монтира на нейно място тостер за гофрети. По-късно остроумниците в училище измислиха подигравателния прякор Робо. Той сам добави „копър“ след едно откритие, което промени живота му.
Особено непоносими обиди понасяше в часовете по физическо, когато децата всячески опитваха да уцелят тостера и го слагаха на врата по време на футболните мачове. Когато се гневеше, от главата му изхвръкваха препечени филийки, намазани с лека майонеза и поръсени с рогата чубрица. Какъв срам! За Робокопър всичко беше черно и бяло, добро и зло, в хармония с принципа, че филията винаги пада с маслото надолу.
Нещата се промениха, когато доктор Хаос замени тостера с мобилен телефон. Робокопър стана първият човек, за когото с основание можеше да се каже, че има фотографска памет, съхраняваща и възпроизвеждаща спомени с 5-мегапикселова резолюция. По същото време откри, че притежава още един уникален дар: способност да обича безрезервно човечеството. Това му помогна да се справи със злодеи като Октопода-човек, Материалния и временно да обезвреди Дюстабан Людемразец. Веднъж той случайно добави към любимата си салата от зеле и моркови несъвместима подправка – копъра. Така изпита непознатото чувство на преливаща любов, което го накара да спасява съседските котки, заклещени по дърветата, и да добави към Робо подправката „копър“. „Сега е завършено и по-вкусно!“ – помисли тогава с усмивка на дисплея.
А днес времето наистина беше прекрасно. Прехвърчането на слоновете из двора на школата нарушаваше академичната тишина. Слънцето плахо намираше пролука през оранжевите облаци и опашките на бобрите и напичаше кирпичените къщи на пеперудите. Въздухът ухаеше на цъфнали ананасови фикуси с освежителен дъх на боброви капки.
Изведнъж аудиторията се разцепи като с бухалка от топуркането на златните копита на стадо бизони, които провеждаха тренировка по ръгби. Отекна специфичното трополене на подкови по покрива, сплетен от лиани от остров Борнео. Растенията бяха пренесени с последната експедиция до Земята. Робокопър с угризение си спомни сетните ѝ дни, когато не успя да попречи на Дюстабан Людемразец да измъкне тапата на Марианската падина и да отвори черна дупка в центъра на планетата. Така започна обратното броене. Всичко се превърташе назад като изтъркана от гледане видеокасета, на която беше заснет един необикновено обикновен живот. Спиралата на времето се огъна и прекъсна и еволюцията започна отначало. Земята се осея с невиждани и ненавиждани твари: комари, колкото тирове; тирове, които иззеха ролята на щурците и с клаксони приспиваха хората в горещите зимни нощи; раци летяха във водата, заела мястото на въздуха.
Ядрото на Земята се рееше като волен чакал из космоса, превърнато от гравитацията в оризова ядка. Това се отрази на човешкото поведение. Хората развиха проблеми с вестибуларния апарат. Вътрешното ухо настойчиво им шепнеше, че са делфини, които пространството върти на чеверме. Въобразяваха си, че врабците са акули, които постоянно ги дебнат. Вземаха прашинките около Земята за планктон, който лакомо дъвчеха. Така бъбреците им се сдобиха със солидни камъни, които впоследствие използваха за направата на бронирани къщи срещу вампирясалите врабчета.
Човечеството се принуди да потърси спасение на планетата Кондорион в галактиката Розов телец. Спасителните кораби бяха построени от домакински съдове и сватбени сервизи. Сборен пункт на корабостроителния материал беше Австралия, шеговито наречена „Белканто“ – филиал Океания“. „Ноевият ковчег“ беше споен със смола от черешови дръвчета сорт „Хрущялка“ поради питателната ѝ лепкавост. В края на Великото пре-вселение до „Обетованата земя – продължение“ хората неизбежно щяха да прегладнеят и да изпържат последните запаси от райска ябълка в смолата от рухналите кораби.
Аплодисментите на аудиторията след края на лекцията изтръгнаха Робокопър от сънната меланхолия. Ежедневието рядко му позволяваше да се връща към миналото, но днес се случи нещо, което го накара да прерови пожълтелите снимки от накичените с паяжини албуми на харддиска си.
Вървейки към университета, Робокопър изпита натрапчиво дежавю, сравнимо с получаването на сто празни есемеса. Това значеше, че или приятелката му не е заключила клавиатурата на телефона си, или че наоколо се навърта някой от познатите злодеи. Робокопър не реагира и оправда настроението си с времето – оранжеви дъждовни облаци вече забулваха небето и закапаха първите прищипани хамстери.
С тръпчив литиевойонен привкус на носталгия той напусна сградата на Магнаурската школа II. Даде си сметка колко значими личности са пристъпвали нейния праг. Този праг играеше ролята на крайъгълен камък в строежа на оригиналната школа и беше съхранен и пренесен в саркофаг със собствена атмосфера. Робокопър осъзна отговорността, която носеше – той беше част от историята на школата, участник в написването ѝ. Спасението на човечеството се превърна в негова съдба, която рицарски приемаше.
На път за вкъщи забеляза натрапчива промяна в познатия маршрут. Слонските хралупи бяха запълнени със зелена течност, която като сладникав парфюм му навяваше спомен за образ, чиито контури бавно изплуваха в съзнанието му. Там, където бяха паднали по-едри боброви капки, никнеше магданоз. Въздухът носеше мириса на конско мазило за изкълчени глезени, примесен с воня от разлагащ се бамбук. Робокопър почувства как съзнанието му се отделя от тялото и губи обхват. Сякаш участваше в поредната среща от петия вид с извънкондорионци.
След като се опомни и изтупа звездния прах от шлифера си, Робокопър осъзна, че вече се намира не на Кондорион, а на спътника му – миниатюрната Тигрова какавида. Повърхността ѝ блестеше от диамантени миди, обитавани от червени хартиени дракони, които издишваха розово масло. Очертаваха се силуети на дръвчета, кокетно закичени с нарове цвят патладжан. Еднообразната картина се нарушаваше от ярко сияние с шестоъгълна форма. Робокопър се приближи и разбра, че това е портал – единственият шанс да се върне обратно на Кондорион. Все по-ясно различаваше очертанията на неуловима сянка, стаена в касата на портала. Зловещият силует принадлежеше на Дюстабан Людемразец. Щеше да се развихри един от редовните им сблъсъци. Ето че сетивата му не го бяха подвели.
Людемразецът беше изопнал зловонното си туловище над Робокопър. От устата му течеше грес от излапаните механични хлебарки. Под навлечения гипсов потник се подаваше затлъстяло розово тяло, осеяно с бамбукова растителност. Пандите, които живееха в джоба на суичъра му, лакомо я преживяха. Краката му бяха натъпкани в джинси, чиито крачоли се пукаха по шевовете, а от тях се подаваха страдащи от окопна болест бедра. Намазаните с конска мас и вечно изкълчени глезени се тътреха след него. На фона на това тяло контрастираше зашеметяващо и ухажвано лице – нещо средно между Брад Пит, Хавиер Бардем и един все още неиздаден писател. Върху този анфас ни най-малко не се изписваше мъчителната агония, която изтезаваше туловището. Лицето обитаваше въображаем свят на наслада и щастие. Противно беше настроението на затлаченото от злъч сърце, тънещо в собствен сос от поквара и гнилоч. Робокопър нямаше да остави лъжовния лик да го спре да унищожи своя изконен враг.
Начален гонг за сблъсъка даде алармата, която напомняше на Робокопър да си пие витамините. Двамата се вкопчиха един в друг като пехливани на тепих. Дюстабан се мъчеше да прецака настройките на тъч дисплея, а с писеца на мобилната си глава Робокопър бъркаше в очите на Брад и човъркаше ноздрите на Хавиер.
Боричкането постепенно изчерпваше силите му. Дюстабан щеше да го смачка под огромното си тяло.
Паметта на Робокопър възраждаше забравени образи под формата на емемес. Припомни си монтирането на тостера, подигравките и скъпата мобилна целувка от първото гадже. Чуваше разговорите с баща си, с когото откриваха нови математически зависимости. В съзнанието му изникна един скорошен диалог с „доктор Ох-люти“ (наричан така поради лютивия привкус на батериите, с които го зареждаше). Хаос разказваше за Тигрова какавида, както навремето баба му остреше слухово апаратче по време на сапунените сериали. Планетата имала неизчерпаеми запаси от копър, но за извличането им трябвало слънцата в галактиката да се подредят в една линия, а на Кондорион да валят бобри и да чуруликат слонове. Жестоките вибрации предизвиквали напуквания по повърхността на Какавидата, от които изпълзявали гъсти пасажи планктон с фини частици копър.
Сега обаче фатално липсваха слонските чуруликания. Слонове, настинали от ледения бобров дъжд, подсмърчаха и жадно гълтаха конски дози „Слондрекс-макс-грип“. За късмет алармата на Робокопър всеки момент щеше да звънне повторно и да му напомни за витамините. В решителния миг той превключи на вибрация, алармата изпищя, а земята под главата му запращя, докато Дюстабан все по-силно го притискаше. Двамата потънаха в гъст облак планктон.
Когато мъглата се разсея, ролите се смениха. Зареден с нови сили, Робокопър гневно яздеше Дюстабан и му прилагаше железни хватки.
С погълнатия копър обаче любовта нарастваше, а омразата у него се топеше. Чувството изпълни цялото му същество и обхват от благородни честоти завладя сърцето. Злодеят ликуваше.
Тогава Робокопър разруши портала, за да не се върнат никога на Кондорион. Битката между добро и зло щеше да продължи вечно, но далеч от хората, които нямаше да страдат несправедливо.
А може би Робокопър щеше да победи и да засее зрънце копър дори в тази крепост на злото? Времето и световните запаси от мастило ще покажат.

Редактира: Калин М. Ненов