Смъртта е оправдание за всичко

Красимира Стоева

корица на „Смъртта е оправдание за всичко“


Представя: Невена Стоянова

Журито ни отличи „Смъртта е оправдание за всичко“ в най-скорошния Копнеж за човечни книги. Тук споделяме с вас любими откъси:

Мама и татко са на стотици километри у дома, познайниците ми от сутринта ме зарязаха. Не искам непознати от спешна помощ или от полицията да стоят край мен, докато умирам. Пред очите ми танцуват все по-плътни тъмни воали и едва виждам младежа, но протягам ръка към него и той стиска дланта ми. Топлите му пръсти обгръщат моите, държи ме здраво и няма да ме остави да пропадна през тънката преграда, която отделя нашия свят от онзи, другия.

Аз не вярвам в ангели. Не вярвам в тях, въпреки че все по-често ги виждам!
Обхваща ме усещане за лекота, за издигане, за полет. Тялото ми е нещо масивно, обемисто и непотребно, което остава в материалния свят, а аз се извисявам над него. Нощ е и се понасям към небето, а звездите стават все по-ярки, по-многобройни и мамещи. Примигват, пулсират и ме викат. Бученето в ушите ми се превръща в звънтене, което постепенно прелива в невъобразима мелодия. Всеки път е една и съща, но знам, че никога няма да я запомня. Внезапно достигам до неуловим предел и ме залива ярка светлина. Тя е чиста и всепоглъщаща, по-бяла от всичко бяло, което някога съм виждала с очите си, но въпреки това не е ослепителна. Сякаш сънувам… Не съм объркана – съзнанието ми се прояснява и мога да разсъждавам така трезво, все едно че наистина съм сред облаците или… тук, на мястото, където съм… където и да съм сега.

Мисля, че мама не изпитва лоши чувства към никого, но се страхува. За нея различните са заплаха, тя се опитва да се предпази, а също и да защити мен. Да, понякога тези хора, от които се опасява, не са чудесни, но…
… Случи се в голям и реномиран магазин за бяла техника. На излизане заобиколих няколко роми, които носеха пералня. Една от касиерките се провикна с шеговит тон:
– Ей, къде ще я сложиш бе, душа?
Този въпрос беше така зададен, че би трябвало да предизвика червена лампичка, но жената се позамисли и простодушно отвърна:
– Ми… в колата.
Избухна дружен смях, още няколко продавачки се обърнаха насмешливо към семейството.
– В колата ли ще переш? У вас къде ще я сложиш те питам!
Не разбирах къде точно е комичното. Може би в предположението, че всички роми живеят в гета без канализация и електричество, следователно нямат нужда от перални машини. На мястото на жената аз бих се почувствала унизена и бих отговорила остро. А тя или не осъзнаваше подигравката, или реши, че е по-добре да се направи на тъпа.
– В кухнята – отговори все така спокойно, сякаш с касиерката бяха първи приятелки.
Тази сцена ми показа нагледно, че има причини те, другите, да ни мразят. А че ние също си имаме причини да ги мразим, винаги е било очевидно. Вероятно някои от тях с нищо не са виновни. Някои от нас също не са. И се чудя защо винаги упорито се делим на „ние“ и „те“, дори когато по случайност нищо лошо не сме си сторили едни на други.

Хваща ме, но не за ръката, а ме обгръща във вихър. Мъглата около нас се разсейва, като че достигаме до края на облака. После ме блъска. Спускам се стремително от невероятна височина над непознато място. Това под мен трябва да е болницата, но от птичи поглед не мога да съм сигурна. Набирам все повече скорост и ми се струва, че ще се разбия върху една от терасите. Аз не мога да забавя падането си, но сякаш времето се разлива и секундите се разтягат. Различавам и най-дребните детайли от фасадата на сградата, виждам пациентите и персонала през прозорците, пред погледа ми са пукнатините в мазилката и всяко стръкче трева от моравата отпред. Само на метър от плочите пропадането спира над смачкана кутия от кока кола, самотна върху добре почистения балкон.

Той плахо ме обгръща с ръце и аз го притискам до себе си. Главата му се отпуска на рамото ми и стоим дълго така, вкопчени един в друг. На ръст е малко по-висок от мен и сигурно може да ме задуши в обятията си, но странно – той е този, който търси подкрепа, а не аз. Броят на годините е в моя полза, но той е по-самостоятелен и решителен, има по-силен характер и повече житейски опит. Преживял е толкова много! Само че… Колко пъти за това време са го прегръщали? Прегръщал ли го е някой изобщо? Може би когато е бил дете. А през последните години?

Без да дочака отговор на реторичния си въпрос, той започва да ме гъделичка. Уж нямам гъдел, но пръстите на момчето ме карат да избухна в смях и да се заизвивам под тялото му. Опитвам се да избягам от него, но той не ме пуска и не откривам друг начин, освен като му отвърна със същото.
Хубаво, че наблизо няма никого! Как ли би реагирал някой, ако можеше да ни види така – разрошени, превъзбудени и вкопчени един в друг, тресящи се от неконтролируемо кикотене… Вероятно не би разбрал, че отдавна не ми е било толкова леко на душата, а това е най-веселото ми преживяване през последните години. Тъкмо тази необикновена близост, която се породи съвсем спонтанно между нас, ми е липсвала цял живот. Усещането е неповторимо – сякаш сме два музикални инструмента, настроени на една и съща вълна, които трептят в пълен синхрон. Никой не ме е виждал такава – отпусната, безгрижна и напълно открита пред целия свят. Двамата се отпускаме един до друг, изтощени от боричкането. Едва си поемам дъх.

Очите ми се изпълват със сълзи. Не смея да слушам повече и бързам да се прибера в стаята си. Сгреших, като си мислех, че между мама и Вълко няма и не би могло да има никаква допирна точка. Колко заслепена съм била, за да не прозра очевидното! Това, което ги събира, съм самата аз! И двамата ме обичат, аз тях също. Не е ли взаимната обич това, което прави хората семейство?

Още за романа – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 11+ години

Препоръчват ви я и: Адриана Пенчева, Елена Павлова, Калин Ненов, Надя Михайлова

Ако ви хареса, опитайте и: „Докосвания“

Може да си поръчате „Смъртта е оправдание за всичко“ от добрите книжарници.