Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. Той е писан от цяла задруга 😉 и се явява предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „зелена?“.

И ви каним на следващия прот… така, де, празник за Пирин – утре вечер, в 25 града по света. Ако ни зърнете там, оглеждайте се и за Юна. Тя най-вероятно е две кръстовища по-напред…

~

Приказки за Юнаци и злодеи:
зелена?

– Юне… Още не мога да повярвам, че си…

– И аз не вярвах, Слънце. – Къс мълчание. – Мигар съм била по-болна, отколкото си признавах?

Тя се е облегнала на дъбовата странѝца, а аз съм опрял рамо о нейното. И въпреки че отдавна (Господи… колко отдавна…) не съм се чувствал в такъв покой, една част от мен току хвърля коси погледи към превръзките ѝ.

Призванието не спи.

Онова тъмно петънце под мишницата ѝ… дали не се разшири малко? Да ѝ приложа още трийсет вдишвания Надийски длани?

Тя се размърдва и друга част от мен забелязва усмивката в ъгълчето на устните ѝ.

– Я ми ела по-насам, по-добре да огледаш… Или аз да дойда?

– Хахахаха!… – Зает съм да се червя, но, нали съм от ония редки мъже, които вършат по няколко неща едновременно, съчетавам и с пелтечене: – Х-хич и не ме п-предизвиквай, щото… К-каквато си ми крехка и безпомощна точно сега…

Източвам език по устните си – първо горната, после долната; бавно, чувствено. Веждите ми пак се разиграват. Очите ми блещукат насреща ѝ – пох… така де, поглъщащо.

После телата ни сами се свиват напред, повлечени от смеха. Аз, естествено, губя баланс (Най-Великият Айкидист! ТМ!), ох!, челото ми перва нейното слепоочие:

– Ох! – отронва тя;

… добре, че рога ми го няма…

– Ох, Юнише! Ох че съм…

Тя улавя дланите ми, спира хаотичното им шарене по лицето ѝ, постоява тъй. Дланите ми – в нейните, очите ѝ – в моите.

– Вече можеш да ми кажеш. Що е онова, което иска теб да разболее?

Аз застивам. После се ухилвам два пъти по-широко.

– Добра си, гадино… Как можах да забравя?

Тя ми се усмихва, но дори за миг не би ме заблудила колко е сериозна.

Поглеждам я пак. И аз ставам сериозен.

– Вече си видяла нещо от Манева и от оня Баш Юнак.

Тя ми кимва, малко колебливо.

– Другарите ми се мешат с тях и подобните им всеки ден. Ти някои ги знаеш, де, покрай Гмономто. Защо ли ти обяснявам ясни неща…

Тя ми кимва, насърчително.

– Та, гледай каква случка оня ден. Тома Белия – него знаеш ли го?

Просто кимва.

– Грижовникът на Вашота.

– Баш Стопанинът на околните планини, да… Та, пуснали – някой, име не се знае – по кръчми и по седенки, та чак до другия край на Конфед’ия, изобличение за Тома. Из-обличение. Да отварят очите на людете какъв е истинският му облик.

Тя склопява клепки, клепките ѝ трепват. После ги отваря пак, пак ми се усмихва.

– Колко хазни е преточил, колко свои близки е уредил на сладък пост… Знаеш как се разказват такива приказки.

„Зная“, кимва.

– Как крадял от поверената нему планина… Все едно му е бащиния, ега си. Тук усещам пръст на някое Мъдрецийство. Нали те така действат – лесно ще го препишат, ще го припишат…

Тя ми се усмихва. Чест ѝ прави, че дори да съм я върнал към някоя стара болка, в очите ѝ болка няма.

– Знаеш и как ги разказват тез приказки, людете, един на друг, един през другия; как добавят, как украсяват, творец до твореца, майно льо, певец до певеца…

Тя се смее тихичко. Очите ѝ следят моите, пръскат ме и ме обливат със смеха си.

– Юне… людете вярват ли на това, което приказват?

– На ония приказки-в-механа? Не, по-често… Те са лакърдии само, за разтуха и за веселие. Даже разказите за насилници и кланета. Като Каел.

Трепвам, но тя си ме гледа, ведра и усмихваща се. Аз, напротив, се намръщвам.

– Добре… а тия, дето вярват, защо вярват? Защо поне не си правят труда да проверят?

– Людете по механите ли? Отвъд третата чаша тъмно-руйно? – Смеем се и двамата. – Ех, прощавай… Зная, че опростявам. Но то си е труд, и труден. Ти сам го рече. Да разкажеш – да измислиш, да украсиш – е лесно. Но да търсиш, да пресяваш, да преценяш – вече е… Знаеш.

– Не зная… Да де, зная. Аз самият се смях, като ми разказваха приказката за първи път. Като ми я разказваха за втори път, два пъти повече. А третия път даже се сетих да извадя перо и да си драскам някои от най-легендарните щрихи. Нали ме знаеш… още пописвам в свободното време.

Стрелва пръсти, бърза като младата Юна, но наместо да ме сръчка в ребрата, стисва рамото ми.

– Прави го. По-често. Моля те.

– Ще опитам – смутолевям аз, а очите ми шарят насам-натам. После се връщат на нейните. – Добре де, хубаво. Няма да опитвам, ами ще го правя. Когато стане; както се получи.

Юнише… ти знаеш ли какво ми причиняваш с тази усмивка?

– Чакай сега – сграбчвам шанса за бягство – да ти прочета един образец…

Бръквам във вътрешните джобове на робата си и след известно тършуване попадам на нужното листче.

– „Защото Тома Белия и подчинени отдавна изневериха на принципите на световната зелената гражданска кауза – да не се приема финансиране от правителствени източници, тъй като протестите им са точно срещу действия на официалните институции, и да не се смесва екологията с политиката.“

Вдигам очи към нея. Тя се тресе, с шепа върху устните.

– Добре, ясно, и аз така бях. После обаче се срещнах с една посестрима. И в нейния глас тревогата покрай тия приказки беше съвсем искрена. Тая моя посестрима, Юне, бе убедена – заигравам се със следващата дума с върха на езика си – безпрекословно убедена, че людете, масата люде, вярват на тия приказки.

Тя повдига вежда. „Разкажи още.“

– Аз понечих да я разубеждавам, обаче…

Гласът ми заглъхва, очите ми клюмват надолу.

– Тежи ми, че не вярват, Слънце. Или вярват в каквото им е най… най-лесно?

– Тежи ти – ми прошепва тя, току до ухото. – Тежи ти тежко, приятелю… Остави, пусни го. Нека не те държи вече, нека не те удържа. Нека се оттече.

Помълчавам в косата ѝ.

– Извинявай… Събрало ми се е много, избива лошо понякога.

Тя ми стисва рамото. И сега е друго – хем по-нежно, хем по-крепко.

– Ама… Все едно аз не виждам, не чувам, не чувствам и не разбирам. Все едно това, че ги слушам, значи, че нямам какво да им кажа.

Тя ме слуша. Тя ме вижда.

(Останалото може да откриете в Сборище на трубадури.)