Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от сборника, в подборка на Веси (Vessey) от Goodreads.

~

Аз бях вятърът и вятърът беше мен. Носех със себе си Кеншин, самурая на честта, на правдата и на обета за неубийство, и Данте, полудемон-получовек, ловец на една от двете си половини… носех ги като листенца, летяха с мен като едно, мислеха с мен като едно… бяха мен. Бяха всичко, което аз отричах, всичко, от което се криех и бягах, бяха нищото, от което не можех да се спася, бяха аз… аз, когото не познавах…

Аз нямам друг избор, освен да умра. Мислите си, че аз нямам собствен живот, защото съм някаква алтернатива, програмирана неволно от вашите подсъзнания… мислите си, че аз нямам собствени чувства, различни от вашите… не! Разбирате, че имам чувства, но това са ваши чувства… вие просто ми ги приписвате на мен като нещо… неваше.

А в оная опалена пустиня, която родила злото, паднал сняг, и натрупал. Нищо че било вечно лято. Отпървом кактусите поели нечаканата манна небесна, тая живителна влага. После се смръзнали и взели да съхнат.

Но още се сещам, късно нощем, кога загаснат лагерните огньове, а децата вече карат трети сън. Кога чуя повея на вятъра в клоните на дърветата, кога усетя по кожата си пръските на водопадите, кога вдъхна влажния мирис на боровите иглички… Сещам се какво значеше да живееш с истина. Да любиш живота, не просто да го живееш.

 

В този миг, в който мята коси напред и те потичат покрай гърдите ѝ като струи от огън, като вадички кръв.

Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един… И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави… себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.

Драконите никога повече няма да се появят на Земята, защото са станали прекалено умни за нея.

Разказът му ме поглъща толкова, че дори не ми е нужно да се гмуркам повече в очите му: тия сиви океани, от които тръгва Вечността.