Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази… ще ви пренесем другаде.

Мистериозно четене!

Джак Никълс и прокълнатото светилище
Книга I: Господството на драконите

Ерик Биляров, 16 г., ПМГ „Яне Сандански“, Гоце Делчев

I глава

Джак не искаше да повярва, че всичко това е истина. Не можа да проумее, че това му се случва тук и сега и че той няма абсолютно никакъв избор, нито пък път назад. За него случващото се бе в пълен разрез с действителността, с това, което за него бе истинско и нормално. Залепил лице на стъклото, Джак се опитваше да се успокои, да се събуди от кошмара. За жалост, това не бе сън. „Елеваторът“, както го наричаше той, се спускаше бавно и неумолимо все по-надолу, разпалвайки още и още притеснения и страхове у момчето. Вътре бяха то и една жена, облечена в елегантни дрехи. През цялото време тя не издаваше никакъв звук, нито пък правеше нещо – само стоеше като застинала отстрани, не отмествайки ледените си сиви очи от пленника. Когато всичко наоколо потъна в мрак, Джак не можа да издържи повече. Страхът му прерасна в ярост, той започна да удря бясно по стъклото, а след това се нахвърли на прислужницата. От съседната стая веднага дотичаха двама мъже със сини униформи. Яките им ръце повалиха момчето на земята и последното, което то усети, бе спринцовката, пробождаща врата му.
Джак бе абсолютно нормално 13-годишно момче, слабо, с руса коса, сини очи и изпито лице, живеещо в щата Орегон заедно със своята майка. То не познаваше баща си, който, по думите на майка му, заминал за работна среща преди 14 години и никога повече не се върнал. Къщата им бе недовършена и те живееха в една мултифункционална стая. Животът, който водеха, беше сравнително спокоен. Майката получаваше стабилни доходи в рекламна агенция, а момчето ходеше на училище. То страдаше от дислексия, пречеща му да се развива и обучава нормално. Болестта го караше да се затваря в себе си, да избягва контакти и общуване. Съучениците му не му оказваха никаква помощ и подкрепа; единственият човек, при когото срещаше разбиране, бе майка му. За жалост, тя нямаше възможност да прекарва време с детето си, тъй като шефът ѝ я затрупваше с работа, обикновено се прибираше след полунощ, а понякога отиваше някъде, обяснявайки на Джак, че има спешна работа.
Момчето се бе приспособило към начина си на живот, примирявайки се с наложителното. За да компенсира до известна степен липсата си, Лорета, майката, му приготвяше всяка сутрин специална закуска и го караше с кола до училище. Той нямаше нищо против – вечер заспиваше до бавачката, а сутрин се събуждаше до майка си, която правеше всичко по силите си да му осигури спокойствие и безгрижност. Растейки, момчето забелязваше някои странни и дори страховити неща: всеки ден мъж с черни дрехи стоеше на ъгъла на къщата им, когато то се прибираше от училище; майка му често водеше телефонни разговори, след които изглеждаше угрижена и притеснена, а понякога хора с униформи звъняха на вратата им, търсейки „пратката“. Джак винаги биваше смъмрян от майка си, получавайки поредното предупреждение да не отваря вместо нея никога. Момчето не разбираше защо майка му бе толкова настоятелна и защо го гонеше винаги, когато предаваше „пратката“ – малък пакет, опакован в червена хартия. Любопитството винаги го побутваше да наднича и подслушва, но никога не получаваше нужната му информация. Детското му съзнание не осмисляше сериозността на положението и бедата, в която бе изпаднала майка му.
И така, животът течеше, дните отминаваха. Обичайните „закуски-реванш“ и мистериозните срещи продължаваха. Докато един ден не се случи немислимото…
Джак се прибираше от училище. Когато стигна до дома си, забеляза, че мъжа с черните дрехи го нямаше. Влезе вътре, заключи и зачака бавачката. Минаха час, два, а тя не пристигаше. Момчето започна сериозно да се притеснява. Точно когато бе готово да позвъни на майка си, тя го изпревари. Думите ѝ бяха кратки и многозначни:
– Джак, тази вечер бавачката е заета. Ще се наложи да останеш сам. Не се страхувай, надявам се, че нищо няма да ти се случи. Знай, че те обичам и че никога няма да те изоставя.
Връзката прекъсна. Оставяйки телефона, Джак усети ледени тръпки. Гласът на майка му бе ужасно неспокоен и несигурен. Той седна на дивана и се загледа в телевизора. Неусетно стана време за лягане и понеже се бе изморил много през деня, потъна в дълбок сън веднага щом затвори очи.
На следващата сутрин Джак се събуди, когато слънцето бе високо в небето. Майка му я нямаше и той започна да я търси веднага щом стана на крака. Беше изненадан защо не го е събудила, а изненадата му прерасна в притеснение, когато не видя обичайната закуска на масата. Момчето повика майка си, потърси навсякъде – никаква следа. „Невъзможно е да е тръгнала за работа“ – помисли си Джак.
Облече си якето и излезе навън. Там, точно пред къщата, бе спряла черна лимузина. Наоколо нямаше жива душа, а на предната седалка се отличаваше човешка фигура. Страхът надделя над любопитството и момчето се върна бързо вътре, заключи, пусна пердетата, включи телевизора и се зави презглава.
След около час събра кураж да погледне през прозореца. Пулсът му се учести, а лицето му пребледня, когато отметна завесата и видя лимузината. Стоеше като скован, зяпнал превозното средство. След известно време се опомни и разбирайки, че това няма да се махне, реши да отиде и да провери. За жалост, бедното дете нямаше избор. Колкото и да трепереше от страх, отвори вратата, стъпи с единия крак отвън и в този момент усети как нещо го сграбчва. То бе прекалено силно и преди Джак да види нападателя си, главата му бе покрита с торба и тежък удар по главата спусна мрак пред очите му.
Когато се събуди, той вече беше в елеватора. Не знаеше как и най-вече защо е попаднал там. Изправи се тежко, беше целият отпаднал и усети нещо на врата си. В момента, в който го докосна, го прониза пареща болка и реши, че е по-добре да не го пипа. Всичко последващо се случи сякаш за няколко минути, докато двамата мъже не го приспаха отново.
Бяла стая, огромна плазма и плътни стени бяха нещата, които Джак видя, когато отвори очи отново. Цялото му тяло бе приковано върху тясно легло, на устата му имаше лепенка, главата му бе изключително замаяна, а устройството на врата му бе непокътнато. Той стоеше така около две минути, когато се стресна от внезапното включване на плазмата. На екрана се появи мъж с обезобразено лице, плешив, носещ черно сако. Явно можеше да вижда Джак и на лицето му се изписа видимо задоволство. Зад него се движеха лаборанти, а на стената, гравирани с неоново зелено, се отличаваха инициалите „ЦМК“. Мъжът прочисти гърлото си и неприятният му дрезгав глас прокънтя в ушите на Джак.
– Най-накрая! Този така жадуван, очакван с нетърпение момент най-накрая дойде! О, момче, съжалявам, къде са ми обноските… – и той натисна един бутон, с който освободи оковите. След това се представи. – Аз съм идиомат Драндър – главен управляващ на нашата малка, но мощна корпорация. Може би се чудиш защо си тук, на дъното на океана, каква е тази сграда, къде е майка ти. Имай търпение и ще узнаеш отговора на всичко това, ако оцелееш, разбира се.
Лицето му остана безизразно и сурово, а тонът му караше Джак да потръпва.
– Имам крайно основателна причина да те задържа в плен и да те подложа на всякакви немислими страдания. Всъщност го правя, защото ти си… особено специален за мен. Със сигурност в момента в главата ти се разярява бойно поле между въпроси, объркване, страх, несигурност… Колко жалко, че няма как да осъзнаеш пълните мащаби на предстоящото. Истината е, че съм длъжен да ти благодаря. Оп, съжалявам, току-що пуснах още една бомба. Ха-ха-ха. Само ако можеш да видиш изражението си! Съжалявам, но това е всичко, което ще получиш от мен… засега. Часовникът тиктака, времето лети, безценното ми произведение на врата ти си върши прекрасно работата, а краят наближава с всяка изминала секунда! О, би ли изпълнил една моя заръка – постарай се да се запазиш относително непокътнат… все пак ти ще бъдеш последната, най-значима кукла в скъпоценната ми колекция!