Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от сборника, в подборка на Веси (Vessey) от Goodreads.

~

 

Приятелят никога не оставя приятеля точно след като му е казал кривиците. Приятелят остава със приятеля, за да му помогне да си изправи кривиците.

– Аз разбирам, Жо – казва Рея. – Вътре в себе си го разбирам. Тези сблъсъци, тези… разочарования с най-близките ни, хората, които трябва да ни разбират най-добре, всъщност са изпитания. Те ни каляват. Така проверяваме дали наистина вярваме в онова, което искаме.

Разбирам и че страдам заради онова, което аз искам. Заради гордостта си. Заради… самолюбието си.

Разбирам го, но не винаги мога да си го спомня. Особено в първия момент, когато боли най-много.

Може би още съм малка…

Телата започват на крачка от мен и се простират… поне до другия ъгъл. Има мъжки и женски, по-дребни и по-едри, изпънати сякаш за почест или свити в кравайче… Но по две неща си приличат: всички лежат с лица към небето; и нито едно не помръдва.

Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.

– (…) Само че стремежът към власт далеч не винаги ражда чудовища. У нормалната личност изборът какво е позволено, докато се качваш нагоре по стълбицата, винаги е съзнателен, подчинен на някаква логика, ограничаван от същите тези страхове – да не изгубиш препитание, сигурност, родна земя. Душевно здравият човек умее, в по-малка или по-голяма степен, да пренесе нещата, които са важни за него самия, и върху другия. И така, лека-полека, да спре да го възприема като натрапник и да започне да го вижда като съсед. Да търси как да постига целите си заедно с него, а не въпреки него.

Покрай нас изтопуркват боси петички, нещо погъделичква моите. Не отварям очи, няма и нужда. Дори зад клепачите им, светът буквално сияе със стаения Светлик на мъничкия ни гост.

Още по-убеден съм, че на нас, на всеки от нас, се полага да вземем предпазни мерки. Но не полицейските мерки, които мними загрижени властници побързаха да предложат – като засилен контрол върху свободата на словото ни и свободата да общуваме помежду си по интереси. Истинските предпазни мерки са в действията ни всеки ден, отношенията ни с всеки от съседите ни. Ако общуваме с тях повече, опознаваме ги и откриваме колко общи черти имаме под различния цвят на кожата и различните обичаи за връзване на косите ни, трагедии като тази в Каел ще се случват все по-рядко…

– На мен пък, Ре, ми се иска да виждаш в мен по-често приятеля. Да си спомняш защо се харесахме с тебе като приятели, преди да станем спътници. Иска ми се да не се чувствам такова чудовище, когато се видя в писмата ти. Когато се гледам в очите ти – такъв. Безчувствен и – как беше? – интелектуален… Колко пъти можеш да повториш една мисъл, без да я превърнеш в истина? Непоклатима и безвъзвратна? А най-много от всичко, Ре, искам да си в главата ми. Да видиш какво виждам аз. Защо го правя всичко това.