Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме още един откъс от приказката „слушаща“. Чудили ли сте се какво става – с тях, с нас, с всички?

~

Още в мига, в който успявам да затворя очи в съня и да ги отворя наяве, съм скочила от постелката и препускам към вратата навън. Пътем мятам първата роба, която ръцете ми хващат, прелитам през прага и с дълги скокове се понасям надолу, към плажа и към морето.
Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.
Почти стигнах. Босите ми нозе тупкат по пясъка. Бързо въртя глава от единия край на плажа към другия. Къде може да е?
Ето, бялото ято си е на мястото, до потока, чиито топли води димят в мразовитото утро. Птиците – така де, царствените особи – грациозно протягат шии и перят криле, но величественият момент се поразваля, когато ме забелязват и се юрват към мен, съскайки като чета кротали. Аз се смея и съскам насреща им, и хватката на съня вече се е отхлабила достатъчно, за да се стегна, а после да се разтегна в правилния момент, да ги прескоча, да се прескундя, веднъж, два пъти, да кацна върху коляното и ходилото си с не по-малко грация, отколкото тия пернати зверилища зад гърба ми. Сравнението, така или иначе, не работи в моя полза: те са грациозни само преди да те набележат като поредната жертва, която идва да пълни неутолимите им гуши с храна. А като кацат, са си направо грозни… да ме прощава Майчицата природа. Какво сега, не мога да си кривя душата…
Особено след цяла нощ, когато нещо ми я криви.
Плъзвам се още няколко крачки напред, колкото и двете ми ходила да се озоват във водата, където знам, че хищните бели красавци няма да ме последват. Студеничко е, точно така. Да не са луди.
Не бързам да влизам навътре. Нека тялото ми малко привикне. То да привиква, а аз ще повикам – приятелите.
Свирвам с уста, първо тихичко, после, когато от това нищо не произлиза – с все сила. Хм… Днес ги няма? Я пак…
Ето там! Сивата укротена повърхност трепва, за миг се подава гладка гърбина, но не изскача през нея – да не би да им има нещо? – а пак потъва отдолу. И ето пак: подава се и потъва, подава се и потъва.
Е… важното е, че идва.
Когато спира на десетина стъпки от мен, вече виждам контурите му през помътената от студ вода. Това е Грио, любимият на Ирида. Познавам го не само по равномерното сиво, но и по назъбения овал на дихателния му отвор. Но къде е самата Ирида? И защо той не идва при мен, ами се върти на едно място?
– Грио! И теб ли те изоставиха, друже? – Оголвам насреща му всички зъби, които ми позволяват устните.
Неговите собствени – две тесни и дълги дъги от остри камъчета – се белват насреща ми. Всеки път се разтапям, като ми се усмихнат. Всичко става толкова просто, тъй чисто; всички вериги и пранги се свличат от гърди и нозе…
После се сепвам. Давам си сметка, че Грио не използва фуниевидния си език, за да ме пръсне с вода, и че вече наистина идва към мен, но зъбите му продължават да се белеят, и това вече не ми прилича…
Носът му пронизва водата и се забива в стомаха ми. Изплювам въздуха си, падам назад. Изкуството поема контрол над тялото ми, десният ми пищял се стрелва нагоре и се плъзва по задната перка на Грио, която се е засилила сред смерч от пръски към хълбока ми. Ударът е жесток, ужасен, неописуем. Но не изтръпвам. Не мога да събера ума си, за да изтръпна. Мога само да гледам нагоре, към небето, премятащо се над мен, и да се дивя на оная своя частица, която се бори да учлени мисъл в думи.
За…що…

 

– Открихте ли… Ирида?
Издишам остатъка от въздуха – бавно и полека. Насочвам топлината на излизащия дъх надолу, към кълбото от тръни, свило се между слънчевия ми сплит и кръстните прешлени.
– Не сме още – Кап полуизвръща глава от масичката, върху която счуква билките за следващия компрес. Усмивката му загрява вътрешностите ми още. Ала очите му гледат сериозно. – И Грио го няма никакъв. Едни морски охранници разправят, че го видели – видели триметров, чисто сив делфин, сигурно той ще е бил – да пори вълните в посока Сърцевината.
Той хвърля поглед към Рея, която тъкмо ме приближава, понесла съдинка с лед, после ни кимва.
– Ще ги намерим, и двамата.
Затварям очи и се съсредоточавам върху хладната струя, която влиза през ноздрите ми. Тя се спуска надолу по глътката, гръкляна, трахеята и бавно, внимателно, за да не подпали болката пак, облива кълбото от тръни, започва да го отпуска. След малко към хлада отвътре се присъединява благият студ на парченцата лед по стомаха ми. Дланите на Рея ги разстилат от пъпа до плаващите ребра, а после, успокояващо ледени, лягат върху челото ми. Постояват там и се плъзват по слепоочията, покрай ушите, отзад и надолу, отнасяйки капчици пот.
– Признавам си – говори Кап от другия край на стаята, – че и досега ми е трудно да го повярвам. Ако стъпките в пясъка не бяха само твоите, щях да вдигна на крак всичките ни Юнаци – поне тия от Особени произшествия, де… Още е трудно да го приема, Юн. – Тихите удари на чукало в хаванче разделят думите му на тактове. Опитвам се да оставя мелодията им да ме унесе. – Точно на теб да се случи, и точно Грио…
Дланите на Рея бързо се връщат и изглаждат бръчката, всякла се в челото ми. После се плъзват надолу, да помилват веждите ми. Аз отново отпускам клепачи и се съсредоточавам върху следващото вдишване хлад.
– Но пък знаеш ли колко повече щях да се разтревожа – сега гласът на Кап се смее без свян, както, убедена съм, ще видя да се смее и той самият, ако отворя очи, – направо да пощурея от притеснение, ако не беше Грио, а някой… враг.
– Враг… – отронвам аз със следващия си дъх.
– Представяте ли си, мили дами? Юнакиня Юна, издебната и свалена в нокаут от тайнствен враг? Клюкарниците щяха да те разнасят чак до Отвъдното кралство вече…
– Щях… да усетя… враг… – издишвам аз. – Грио… е…
– Приятел – обажда се Рея и аз сепнато отварям очи, за да я потърся. – Само приятел може да нарани така.
Тя стисва съдинката с лед и се обръща. При вида на вдървените ѝ, едва потрепващи рамене болката в стомаха ми изригва отново.
– Е, Рейче, сега пък… – Кап се е обърнал и облъчва и двете ни с усмивката си. – Приятел може да нарани – приятели могат да изцелят.
Той разперва ръце, и едно зелено полусчукано късче литва от тях и се лепва върху стената.
– Приятели могат да ви разсмеят, могат и да ви разреват. – Кап заговорнически вдига пръст към устните си и бърже изчегъртва парченцето, преди Рея да се е обърнала. – Приятели могат да ви накарат да изревете, като видите в каква кочина са превърнали дневната ви…
Рея се е извърнала още на средата на „кочина“ и очите ѝ шарят наоколо в доста успешна имитация на легендарния „сразяващ поглед“ на Юна. Кап, налапал показалеца с провинилото се парче биле, елегантно го измъква, чистичък като ненапита вода, и прелива в най-невинния реверанс на света. Опашката от къдрици засипва лицето му и го скрива от нас. Издават го раменете – тресат се беззвучно, после започва да се тресе целият: лакти, разперени длани, къдрици. Накрая – и да хихика на глас.
Насреща му небето в очите на Рея омеква, лудешки вятър разгонва облаците, и двете като една се присъединяваме в хохота. Моят бързо минава в хрип, в кашлица и в конвулсия.
Когато тъмата и спиралите златни точици пред очите ми се разсейват, отсреща, на една педя от мен, ме гледат два други чифта. Земя и небе, топла пръст и стопляща синева…
Кап скача, завърта се и почукването на дърво о дърво започва наново.
– И все пак… случвало ли се е делфин да нападне човек, някога?
– Големите, косатките, са нападали – казва Рея, докато сменя леда на корема ми. – Наричат ги китове убийци, знаете?
– Да, но – Кап се поизправя, избърсва чело – те делфини ли са наистина? Не са ли по-скоро китове? Така де – убийци?
– Устройството на телата им ги доближава до делфините. По размери приличат на китове.
– А другите, неоспоримите делфини? Те наранявали ли са хора?
– Питомните понякога хапят. Дресьорите си, грижовниците, гости, дошли да ги гледат за развлечение. Даже деца са хапали… Много често е от вълнение. Понякога като част от играта.
Рея маха студената мрежичка от стомаха ми и за миг потърсва с очи моите. Аз полека поклащам глава. Не зная.
– Да, но те са затворници – казва Кап. – И мен ако ме държаха в клетка, и аз щях сегиз-тогиз да наръфам някой… При волните как е?
– Има описани случаи на нападения с… – Гласът на Рея пресеква. – … интимни намерения. Делфините са любвеобилни – побързва да каже тя. Не се обръща; познава ни достатъчно много, за да ѝ е напълно ясно, че няма да удържи смеха си, като види какви танци с вежди играем. Танц с вежди, от Юна и Кап…
– Явно разбиранията им за любов са широки…
Последвалото мълчание всеки населява със свои си мисли, лични и неприкосновени. Накрая го нарушава Кап:
– Това – поне аз, де, не че толкова разбирам от тия неща – не го наричам нападение. То пак е някакъв вид… игра. Нали?… Истински нападения имало ли е?
– Обикновено – Рея се позамисля, – даже да ги дразниш нарочно или да ги нападнеш, те просто се обръщат и се отдалечават. Някои хора обичат да плуват с тях, макар че в цяла Конфед’ия има възбрана. И с право. Хората са им взели толкова много, а сега им се врат и натискат като някакви…
Очите ѝ се избистрят, заострят, заледяват се. Стрелвам с поглед Кап, който тъкмо отваря уста, но тя го пресича:
– Виждали ли сте как изглежда удавен делфин? Като се заплетат в рибарските мрежи на няколкостотин стъпки под водата? Те се задушават, ако поне на половин час не се подадат на повърхността.
Кап е застинал с ръце, по които се стичат зелено-оранжеви вадички, и я гледа смълчано. Аз навеждам глава.
– Виждали ли сте как изглежда селце на фаори след есенния им празник на морския берекет? Върху пясъка лежат сиво-белите тела на делфини, обърнати на една страна, разрязани, с изсипани до тях вътрешности. И така – редица подир редица. Богат пир, тържество на преяждането, с което ще отпразнуваме щедростта на Татко Море…
Аз затварям клепачи и ги виждам върху задната им страна: стотици Грио, но с по-бели коремчета, сега пурпурни от собствените им жизнени течности. Несбъднати мои приятели – с вас няма да си играем никога. Моля ви за покой и прошка…
– Прости ми, Жо. – Рея се е привела към мен и държи лицето ми в шепи. – Аз… пак се отнесох. Прости ми.
– Аз… също знам един случай…
Сега и двамата са замръзнали и гледат мен.
– Мъжът бил… пиян… Делфинът дошъл… да играят… Човекът… го шамаросал. После… делфинът го шамаросал. С опашка… Завъртял се… и си заминал.
Поемам си въздух и го пускам като ласка вътре в стомаха ми. Двамата едновременно отварят уста.
– Пиян бил – изпреварвам ги. – Не успял… да стане…
Рея хапе устни насреща ми. Виждам, че иска да се разсмее, макар да знае, че не е редно. Очите на Кап са станали по-бездънни от нейните. За първи път от много години насам не срещам опора в тях, която да ме задържи, ако политна.
– Аз пък съм чувал – отронват устните му, сякаш съвсем независими от останалото му тяло, – че през последните ни години – (точно така казва: „последните ни години“) – живите твари все по-често нападат нас, хората. Людете в някои мегасели в Гърмания ходят навсякъде с шапка, за да не им окълват врани косите. А пò на север някакъв лос излязъл от гората и хукнал подир малко момченце… Едвам са го отървали. Баща ми разказваше, че лосовете са благородниците в света на дъбравата. Най-кротките и най-безобидните…
Грио – пак затварям очи. – Майчице наша… Какво ви е? Какво става… с нас?