Приятели (:

Помните ли, че следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“?

А искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали не търсят опасни приключения и приятелства, които могат да им навредят, или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи, под формата на колективен роман?

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Тази сутрин
в новините,
тази сутрин
няма скрито,
обявиха,
че се търси
някакво момче
невръстно.
Да, момче
на нашите години!
В този град!
Ще се размине ли
всичко,
ако го открият?!
Оня труп,
за който крием,
негов ли е?
Как да знаем?
Бива ли
да си играем
на криеница
с тази тайна?
Бива ли
да сме потайни,
ако търси се
дете?!
Влади, Гого,
ако те
прави са,
какво да правя?
Мога ли
да се изправя
пред страха
от наказание?
Хей, родители,
ВНИМАНИЕ!
(Искам да извикам аз.)
Какво направихте със нас?
Страх ме е
да си призная,
че отдавна не играя.
И че ходих на канала,
но ако не сте разбрали,
ходих,
за да съм с момчетата.
С Макс!
Единствен на планетата,
който нещо в мен разбира.
Да, единствен той избира
мен
пред своите желания.
Той ми даде обещание,
че ще си мълчим,
но ето,
виждам снимка
на детето,
търсено в града
от вчера.
И ако не го намерят,
с маратонките червени,
там, сред храсти ужасени,
трупът му,
аз знам,
видях.
Знам,
че туй е моят грях.
Аз ще си мълча
и крия.
Чакам някаква магия
в този ад
да ме спаси.
Магия,
Чрез която ти,
родителю,
ще разбереш
и най-невинния копнеж
на дъщеря си
непозната.
Пораснахме,
не сме децата,
които тичаха пред блока,
и гледам аз
далеч,
високо,
и чувствам…
Цялата вселена
е във сърцето ми родена.
Забравил си!
И ти си скитал.
Забравил си!
Не си родител
роден,
дете си бил.
Баща си имал
и си крил
от него трепетите свои.
И нарушавал си покоя
на своя клас
или в квартала…
Да, аз отдавна съм разбрала,
че всички лоши ученици
превръщат лесно
в мъченици
децата си,
уж за добро.
Това добро,
какво е то?
Ако наказва,
не разбира,
все забранява,
все те спира…
Това добро
е отчаяние –
неслучило се покаяние.