Приятели (:

Новата ни рубрика продължава с… продължение: един текст, вдъхновен от есето на Наско Славов, което ви представихме миналата седмица. Дружеската фехтовка също е начин, по който растем и се разхубавяваме. 😉

~

На 6 март 2004-та Кал написа:

Себеобичащият

 

Като контрапункт на „Егоистът и егоцентрикът“,
като себесподеляне, за което досега не ми е достигала себеосъзнатост – и, съответно, думи

Калин обича себе си.

Обича се с онази Oбич, която му позволява ежедневно, ежесекундно да развива заложеното си, да обича другите, да обича света и Вселената.

Калин обича себе си дотолкова, че не се страхува да се захване с каквото и да е. Калин никога не си казва, че е слаб, или неспособен, или недостоен. Ако изобщо му се налага да си говори сам, Калин използва разновидности на фразата „Искам-Мога-Ще“. Всъщност, когато се събуди сутрин, Калин няма нужда да си повтаря, че ще се справи, че има сили, че неговият принос в света е от значение – себеобичта на Калин е дълбока и не изисква словесни утвърждения. Тя се изразява в безсловесни въпроси като „Какво Искам да правя днес?“, и палавото „Какви ли приключения ми предстоят?“, и егоостатъчното „Какви изненади си си подготвил, мой човек?“.

(Разправят, че Дали обичал себе си със сходна страст.)

Калин обича себе си, и влага себеобичта във всичко, което прави; и, понеже се обича, знае, че правеното от него ще се получи точно както трябва да се получи. (И понеже е роден като човек, на моменти го забравя, и се ядосва на междинните резултати, които възприема като неадекватни – но му минава бързо. Такава е целебната мощ на себеобичта.)

Калин обича себе си достатъчно, за да не се захваща с неща, в които не вижда смисъл или които му носят болка. В осъзнатата си себеобич, Калин е осъзнал, че ако едно начинание му досажда или го разстройва, то е я неуместно, я ненавременно. Понеже все още е човек, Калин более за по ден-два, когато обстоятелствата го благоприятстват. После обикновено осъзнава необходимостта от и в случилото се, и спира да более, и почва да се Радва – обичта му нараства. Ако обаче болката продължи по-дълго
(три месеца например),
Калин спира, затваря очи (за да не го разсейва Светът) и търси поизгубената си себеобич. Обикновено се оказва, че тя е останала нейде далеч от сегашното му пространство – а междувременно са го водили човекочувствата на дълг, вина, отговорност, здрав разум, прагматизъм… водила го е инерцията; и, слушайки околния свят, е забравял да слуша себе си. Ето защо Калин се учи да отвръща на предложения с „не“ и усмивка на обич. Ето защо Калин не се намесва в ситуации, които се опитват да заглушат гласа на себеобичта му – и тъй да го оставят на произвола на хладния разум и студения Гняв.

Калин е достигнал такива дълбини на себеобичта си, че е съумял да опитоми един от най-ужасяващите си демони: Страхът да обича друг~а, и да бъде обичан.
(В момента например игриво ръчка в стомаха гореупоменатия демон с любимата си бухалка-от-плакат.)
Веднъж осъзнал, че притежава всички качества, необходими за привилегията да обича себе си, Калин не се стеснява да погледне Другия~Другата в очите, и да потърси там семенцето на обичта – чуждата себеобич, която се опитва да си проправи път през спечените пластове на чуждите страхове. Понеже обича себе си наистина силно, Калин не се бои да даде всичкото си за покълването на тази себеобич; той е разбрал, че усещането за празнота е временно и на мястото, освободено от негодаденото, ще се появи три пъти повече, три пъти по-Хубаво. Същевременно, себеобичта на Калин не го оставя да издевателства над себе си, за да угоди на чуждите нужди. Обичайки себе си, Калин обича другите истински и искрено. Нагаждайки себе си към другите, Калин престава да се обича истински; и неминуемо идва раз-връзка, която Калин не обича (ама хич не обича).

В редките мигове, в които човекът Калин не обича себе си, е желателно да не се натрапвате в полезрението му (освен ако не сте ангел, въплътил се в земен облик, за да помага на хората… ала Калин познава само един такъв, и то бегло). Подобно на себеобичта, себеомразата на Калин се плиска волно и стихийно; и трябва наистина да сте убедени в собствената си себеобич, преди да се решите да се гмурнете в неговата себеомраза. Има преголяма вероятност в такива моменти Калин да ви каже неща, които ви засягат лично – и навярно ще ви засегнат; неща, които, макар вероятно верни, е по-добре да се кажат по друг начин, в друг момент.

(Калин искрено се забавлява от мисълта, че другите оценяват себеобичта, когато зърнат себеомразата; и искрено се натъжава, когато другите запомнят омразата и спрат да вярват в обичта.)

Калиновата себеобич е Космическа стихия, която променя Космоса и, по-важно, подхранва го. Калиновата себеобич изцяло се доверява на Космическата себеобич; и когато Калин отвори очи, пълни с галактики и Човеци, себеобичта се усмихва в него и му прошепва: Вселената е твоя – и ти дава Обичта си. Ето защо, в онези вечности, когато Калин е повече от човек, той отдава всичкото си на Вселената – дори съзнанието, че е Калин.

… Къде е Калин, на картата на егоизма и егоцентризма? И може ли една карта, някога, да равностои на действителността, която изобразява?

П.П. Калин говори за Калин, а не за типа „себеобичащ“ не защото обича себе си премного, а защото не обича обобщенията.

Още: Кал във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Цикълът от задружни истории „Приказки за Юнаци и злодеи“: „първи“, „втори“, „Промяна“. Или личният му блог