Приятели (:

Рубриката „От сърцето на Човешката“ продължава с още една вариация по темата за обичането, от човек, за когото имаме доста ясно усещане, но все не успяваме да го споделим. 😉 (Макар че Кал скришом споделя – шшш! да не вземете да го издадете! – че обича Лъч особено много, понеже Лъч е сбъднал най-голямата му мечта за ЧоБи: да създаваме човеци, които на свой ред създават още общности.)

Ето…

~

На 15 февруари 2014-а Лъч написа:

Идеалната любов

 

Да я обичам хубаво и да знам, че съм привързан към нея. Да искам – да сме заедно, да съм до нея, да я прегръщам обсебващо, да обсебвам телесната ѝ обвивка с вниманието си. Да привличам вниманието ѝ към моята телесна обвивка.

Ама не съвсем така.

Докато си мия зъбите, да ми хвърчи в пространството мисълта-понятие за това каква точно е идеалната любов за мен. Не я търся, не опитвам да я определя в думи. Сега го правя отчасти. Тогава – само я обхващам като в паяжина и я усещам.

А! Ето го ключа за всичко. Идва с думата „спътница“. Ех, приятелю, колкото пъти ми бягаше и ми е бягала тази дума, когато… хм. Но сега е тук.

Спътница. Вървим двама в с-по-делен път. Рамо до рамо вървим. Вървя до нея. А за да не е егоистично – и тя до мен. Заедно крачим. Тя има стремежи да развива, да дава, да съ-здава и да го раз-дава наоколо – на ценители. Да развива изкуството у себе си, да дава поводи за усмивка и радост, да създава нови възможности и да ги споделя. Аз – без да знам, но мислейки си, че знам, съм тих, спокоен, стремящ се да се събера, за да мога да… бъда?

Чувствам у себе си вкоренения стремеж да събирам. Може да е нужно огромно търпение и много чакане, но накрая – да събера. Да обърна разединяващото в събиращо. Нямам главна роля. Нямам „моя“ роля, защото „моя“ значи главна. Аз съм от поддръжката. И го намирам у себе си. Какво ОЩЕ или друго мога да намеря, не знам сега, споделяйки.

Спътнице, аз съм като попивателна – имам си ядърце с една-единствена задачка и всичко останало е превърнато в поле за попиване на инструменти. Попивам изрази, похвати, мисли (които сякаш никога не успявам да цитирам както са били), стремежи – поведения. Това го мога именно защото не го осъзнавам. Тоест – виждам го впоследствие. Ядърцето ми се учи – има си воля, но тя не е водена от вътрешна амбиция. О, не – могат да ми се лепнат „амбиции“, като това да имам, да притежавам, да, да, да… но коренът, от който израства стремежът ми да събирам, ги бие всичките тия. И му се радвам. И не съм себеотрицателен – о, не. Но всяка „велика“ идея, идваща в къде-къде по-невеликата ми главица, е винаги смекчена и извъртяна в подходяща степен и в посоката на как да съ-бе-ра. Нещо като постоянен реактор за мир. В моменти като този той изплува, прозира през оределите лични амбиции. Вероятно с помощта на теб, приятелю, който ни учи да ни пука за цялото, а не само за нас си, или само за някой САМО точно определен САМО. „Само“ не е лошо. Нито точно определения някой. Ама са̀мо с тях не може. Нито пък цялото може само̀ без тях.

Тя ме усмихва с устрема си и с пламтящия си стремеж да е, да даде, да раздаде. Ти ме усмихваш миротворящо, спътнице. Щях да добавя и „моя“ накрая, ама чистителят на егоцентризми още е включен. Даже „неговата кожица“ не мога да му кажа в момента, за разлика от обикновено. Сега е не по-необикновено от преди това, но е по-насочено – ядърцето у мен – да се изясни и навън.

Ето, Слънчице, дори когато усещам как с тебе дърпаме в уж различни посоки, усмивката ми се разширява и заработва събирателният реактор. Как? Ами, преди всичко, усмихвайки ме. След това идва и понятието за „ето, аз съм до теб, за да съучаствам с каквото мога, и го правя, защото наистина го искам – вътрето у мен го иска; да ни събирам във всеки един момент – дори когато ти ще имаш нужда от повече време за лични занимания и рамо за опора; ето, аз съм идеалната средновековна (или когато там) жена – да подхранва цъфтежа на дома, докато мъжът ѝ подхранва цъфтежа на обществото“. Докато избистрям това понятие, даже ме досмешава в какъв стереотип се набутах. Но е така – поне според стремежите ни.

Дали нямам стремежи, лични, други, освен топлото огнище и жизнената среда? Имам. Да ги споделя с повече, да разпространя понятието за тях сред повече (хора), да ги изградя първо край себе си – край нас – за да видя от първа ръка какво точно се променя у мен, нас. Някак мааалко по-назад стои – и любопитно чака да му дойде реда – все още неизвестното „ах, какви неща можем да постигаме, ако сме в подходяща средааа…“. Всички тези стремежи са събрани в събирателния стремеж „почакайте, не се избивайте, не се разделяйте, не се карайте; не се избивайте, след като сте се разделили, не се разделяйте, защото сте се карали, не се карайте – ето ви един прекрасен и интересен, бабунест и вълнуващ споделен път!“. И…

Прекрасно е, защото ти, спътнице мила – подготвях се дълго за момента, в който ще срещнем пътечки в един път – ти правиш същото. Как по-широко да се усмихна? С пламъка си и със стремежа си да развиваш, ти събираш. Толкова е ново това осъзнаване за мен, че в момента мисълта ми се разфокусира сякаш умишлено, за да не видя и още по-следваща връзка… сякаш ми се разводнява целият сюжет, значи… тюх. Мдам – не се разводнява нищо, ами напротив: събира ми се мисълта в едно. Явно ми е време да се връщам обратно към действителността. Или просто съм уморен.

Да съчетавам и в действия твоя животворен за мен стремеж към откриване, разширяване и създаване със стремежа ми към успокояване, проясняване, събиране. Да ни прегърна, за да вървим заедно.

Ето идеална любов. Вземи/Дай.

Още: Лъч във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Или каналът Traveleyes в Youtube.