1.

 

Той бърже стисна очи, ала ярката Светлина насила проникваше под клепачите. Кожата настръхна от лъчите ѝ, които идеха отвсякъде, пронизваха тялото и разбъркваха мозъка. Усещаше ги, чувстваше натиска на Светлината. И… дори я чуваше!!!

Звуците се издигаха от незнайни дълбини – или може би падаха от невероятни висини – като мехури, които се уголемяваха и се сливаха в шумяща пяна, а в измъченото съзнание нахлуваха нови и топяха предишните, объркваха и заглушаваха мисълта, кършеха волята за съпротива.

Светлината пееше. Пееше нещо толкова страховито и величествено, че цялото му човешко същество се сви в мизерна страхлива топчица…

… дойде на себе си, но го осъзна чак след известно време. Пазеше смътен спомен за пламнал в лепкава треска сън, за безформени кошмари, усещане за тежко люшкане в заблатен океан, а раните в гърдите и под плешката лютяха до полуда.

Усещаше, че лежи по гръб, с разперени ръце и крака върху някаква твърда гладка повърхност, от която лъха прохлада. Без усилие диша сухия въздух. Изглежда наоколо цари здрач… Бе достатъчен, за да му бликнат сълзи, и той отново притвори очи. А уж съвсем малко беше повдигнал клепачи. Концентрира се върху тялото си. Леко размърда крайници, шавна рамене, изви кръста и врата си. Чувстваше се оздравял, само леко отпаднал и изтръпнал. Каквото и да беше преживял, то вече бе в миналото. Сега имаше едно-единствено желание – да се изкъпе.

И беше зверски гладен. Гладен като… змей.

!!!

Секунда след това той разтърсващо хлътна в спомените си, в познатата реалност на своя живот, също както преди малко се намести в тялото си.

Боже!!!

Престрелката пред пощата!… Тежките пестници на ударните вълни… Страшният дъх на пламващ в дяволско ликуване бензин, на опърлени коса и плът.

Бягство по улички, заспали в юлската жега. Прелитане в лъвски скокове над огради и порти. Ледени парвания от куршуми.

Леле, колко болеше!

Особено ударът в гърба! Онзи миг, в който сляпото олово го настигна и се сплеска в него, трошейки ребрата му! Беше едрокалибрено – навярно един танк така усеща тъпата глава на бронебоен снаряд или целувката на базука – завъртя го като пумпал, при което пое и следващия – за щастие пистолетен – изстрел. Точно в стомаха.

И после?

После „Уинчестър“-ът страховито ревна в отговор и улучи някаква колона – рикошетът засипа изкривените от злоба лица на преследвачите с безброй сачми и остри късчета мрамор. Все едно плисна кофа кръв в главите им. Те изпищяха и изтърваха оръжията си.

Радослав се олюля… и побягна отново, въпреки че бе редно да тупне на асфалта и да издъхне начасà. С почуда проумя, че не подтичва, ами дърпа напред като спринтьор. Свирна още един куршум и лявото му ухо заглъхна. Вълшебната риза стегна тялото му като сбруя на парашутист и властно го повлече към спасението – брега на морето, наричано някога Понтос Еоксейнос. С протегната назад ръка Радослав изпрати напосоки последния заряд на пушката в упоритите бабаити. И продължи да се носи като вихрушка напред и напред, към шума на вълните…

По дяволите…

Той въздъхна дълбоко.

Все пак им избягах, нали!?

Нали.

Опипа повърхността под себе си. Приличаше на утъпкана пръст или засъхнала глина. Връхчетата на пръстите му отрониха фини пясъчни зрънца. Бавно отвори очи, примигвайки от светлината, и непохватно изтри отново потеклите сълзи. Кожата на лицето му се залющи. Навярно бе обгоряла от слънцето.

Кой знае колко съм се валял като пияндурник пред кръчма…

Където и да се намираше, тук се зазоряваше. Да, беше именно ранно утро, малко преди изгрев, а не гаснеща вечер. Не можеше да си обясни какво го караше да бъде сигурен в това.

Наоколо нямаше жива душа.

Знаеше го още преди да се огледа, но въпреки това надушваше нечие присъствие. Нещо, което не проумяваше. Настръхна, защото ненадейно си спомни как като малък се уплаши от Альошата на Бунарджика. Полъхът сега беше подобен – сякаш го гледаше нещо огромно.

Седна и го видя.

Видя Сфинкса, издялан от гигантски къс бял мрамор с бледорозови и сивкави жилки.

Близо – с ръка да го докоснеш. Трудно се обхващаше с поглед. След миг зърна и другите два, един въгленочерен и друг – тухленочервен.

Чак подир няколко минути младият мъж успя да се овладее. Сфинксовете не бяха живи. Поне не дотам, че да му навредят. Бяха странни, имаха глави на овни, но широко отворените им челюсти, подпрени на ноктести лъвски лапи, бяха като на хищници. Изглеждаха стари като света, ала великолепно запазени. Грамадни и зловещи, извисени на бой колкото двуетажни къщи, те седяха по котешки около кръгла гола площадка с размерите на тенискорт.

Чудовищата… бръмчаха, но някак приглушено. Създаваха илюзията, че бръмчат. Намек за шум, толкова неясен и недоловим, че дори и най-чувствителният микрофон нямаше да го възприеме… навярно само живо същество.

Радослав въздъхна на пресекулки и се изправи на крака.

Стоеше в прицела на застиналите погледи на монументите. Всяко изваяние имаше по три очи със зеници от шлифован планински кристал, които проблясваха в светлината на настъпващия ден. Извитите овнешки рога сочеха с острите си върхове право към него. Пастта на всяко от чудовищата приличаше на порта към бездънна пещера, по изплезените езици вътре можеше да влезе и баскетболист от NBA, без да допре каменните им горни зъби. Тук-таме по скалната площадка се диплеха навеи пясък.

Младежът преглътна и разбра, че е по-жаден от Сахара. С усилие откъсна взор от триоките изваяния и погледна между тях.

Безводна равнина се простираше на умопомрачителни разстояния навред. Косите, които покриваха раменете му, трудно биха могли да се изправят, но въпреки това Радослав усети, че настръхват.

Шок. И то далеч по-силен, отколкото от вида на овено-сфинксовете.

Хоризонтът се губеше не на някакъв си определен брой километри, мили или левги. Интуицията нашепваше, че тук се пресмята в парсеци1.

Защото в посоката, за която сетивата му твърдяха, че е изток, пламенееше невиждана утринна заря.

Простряна върху четвърт небе, перлено светеше ужасяващо красива галактика. Звезден прашец на милиарди слънца блещукаше в спиралните ѝ ръкави.

 

* * *

 

По-късно, когато възвърна способността си да мисли логично, Радослав просто реши да не си представя разстоянието, което го дели от Земята. Беше попаднал тук и щом бе дошъл, значи можеше и да си тръгне.

… Можеше ли?

Отхвърли съмненията. Имаше ли друг избор освен да се надява, та да не го погълне отчаянието? Пък и бе твърдо убеден, че сфинксовете в този… свят? планета? – на това място изпълняват ролята на кладенеца, в който накрая беше скочил… но закъснял за посоченото от Верена време.

Мило крилато синеоко момиче. Къде си, драконче…

Обърна гръб на странното небе – долната част на галактиката червенееше и се губеше в синкаво-оловната мъгла на псевдохоризонта, а над нея към зенита се простираше жълтеникава резеда, която на запад се превръщаше в плашещ беззвезден мрак. Поразмисли и предприе предпазлив опит да изследва Белия гигант.

Обаче направи само няколко крачки в устата. Гърлото на колоса завършваше с гладка стена без никакви цепнатини на маскиран проход.

Радослав дълго опипва мрамора и накрая, още преди да се ядоса, заби юмрук в камъка.

Изохка гневно и захапа окървавените си кокалчета.

Кучета те ялиии…

И тогава съзря нещо край нозете си. Наведе се. На пода се търкаляше лятно брезентово яке и до него – кожена кания, от която познато-успокоително стърчеше ергономичната дръжка на ловджийски нож.

Неговото яке. Неговият нож. Приятелчето, което го запозна с Верена.

– Здрасти, Дънди. Ти поне си тук… – рече му Радослав. – Ама кой ще каже, че не ми върви на изваяния!

В широките джобове на куртката („Да – спомни си той, – пушката и раницата ги удавих в морето, ала якето ми беше вързано на кръста, както правех като хлапе.“) напипа нещо, стегнато в найлонов плик.

Радослав приседна отвън върху езика на сфинкса и развърза плика. Разхили се до премала. Вътре намери абсолютно непотребни за сегашната ситуацията вещи – зеления си български паспорт, бележник със стар календар за 1995-а, черна химикалка, молив с гумичка и портфейл. С тресящи се от смях ръце преброи парите – девет долара, хиляда и петстотин лева и шепа монети – десетолевки и двулевки, емисия 1992-ра.

Смехът секна, защото в спомена нямаше нищо весело.

Стигнах плажа и…

… се хвърли в ласкавите вълни, които оцвети с кръвта си (смътно се учуди, че е толкова малко), и заплува с нечовешки усилия навътре. Отзад гръмнаха веднъж, сетне на плажа се вдигна олелия, писъци…

По едно време, навярно на стотина метра от брега, Радослав пусна уинчестъра да потъне. След него – и раницата. Вързаното около кръста яке – ръкавите му се заинатиха, нямаше сили да се освободи и от кецовете, нито от дънките… И когато се предаде, когато отпусна ръце и се сбогува с въздуха и слънчевата светлина, когато тъмнината на дълбините го засмука в себе си, някакви гъвкави торпеда с нежна кожа енергично го избутаха нагоре, възпениха с опашки вълните и се понесоха още по-навътре в морето, далеч от затракващите край кея катери…

… Изтръгна се от омаята – отгоре остро трепкаха звезди и в гладкото като язовир море призрачно мъждукаха стремително раздвижените струйки вода. Делфините продължаваха да го държат на повърхността, като го побутваха с приятелски ухилени муцуни. Бяха поне няколко дузини, цяла тълпа спасители. Чуваше приглушената им гълчава, цвилещото скърцане на сонарите им. От време на време някой се стрелваше да хване оказала се наблизо риба. Оживиха се, щом човекът със змейска кожа дойде в съзнание, и зацвърчаха от всички страни, занатискаха се да бъдат погалени, почесани…

Някак – не помнеше как – им обясни, че трябва да се върне на сушата. Попитаха го къде. Той отговори. Делфините се наредиха в клиновиден строй, а Радослав прегърна гръбната перка на водача. Сетне последва шеметно пътуване в нощта. Дичо ту се унасяше в трескав сън, ту вирваше глава и с тревога преценяваше височината на яркия брилянт на Юпитер над хоризонта.

Пред тъмната ивица на брега се почувства безкрайно отпаднал.

Помогнаха му да изпълзи на пясъка, почти го изхвърлиха от морето и засвистяха подире му за сбогом, изразявайки съжалението си, че не може да остане, за да поиграят.

Радослав помнеше, че тогава заплака.

Влачеше се с мъка, с последни сили, с последните капки инат, като си помагаше с най-гадните псувни, за които се сещаше. Драконовата кожа на Верена пулсираше в такт с неравното му сърцебиене. Гадеше му се като след дълго возене на въртележка, раните тръпнеха, пробитото от куршума ухо бучеше…

… Когато допълзя до кладенеца, от дъното му се стелеше угасващо синкаво сияние. С отчаяно усилие на волята младият мъж се прекатури вътре през зидания бордюр.

И тогава Светлината го стисна…

… и се озова тук. Ако се съди по небето – на милиони светлинни години2 извън нашата Галактика. Жими Бога! По дяволите!

Мамка му!!!

 

 

2.

 

От терасата на сфинксовете към пустинята слизаха три стълбища с по девет стъпала.

В грубата три-четириметрова стена на терасата Радослав откри неравни ниши. В една от тях пренесе оскъдния си багаж.

Макар безкрайните дюни – ни ситен пясък, ни едър прах – да го разстройваха с обречените си лилавеещи сенки, да стои в прицела на диамантените очи на изваянията му се стори къде-къде по-неуютно и изнервящо.

Обиколи площадката, затъвайки до глезените. Мъчеше се да не мисли за нищо – само наблюдение и възприемане на безрадостната околност. Стисна за гушата всичките си крещящи емоции и съумя да постигне крехко душевно равновесие. Сякаш балансираше на въже, тънко като косъм и режещо като бръснач.

Трай, сърце.

Дичо педантично отброи с крачки периметъра на сфинксовия фундамент. Триста двайсет и седем.

Е, нека да са и девет. Факт, който може би има някакво значение. А сега малко пò друга равносметка.

Той тръгна на нова обиколка, сякаш се стараеше да избяга от отчаянието си. Какво пък – в движение се мисли по-добре. И такааа…

Атмосферата става за дишане. Поне засега. Температурата… Да речем, че е към шестнайсет-осемнайсет градуса, напълно поносимо. Виж, откъм вода и храна…

Радослав сепнато вдигна глава и съсредоточи цялото си внимание към далечината.

Нищо.

Мъртвило. Прастара пустош.

И все пак интересно – хоризонтите север-юг като че ли са по-близки – сто, двеста, но километра; колкото до видимостта по оста изток-запад… В тази посока нещата наистина клонят към безкрайност.

Младият мъж се оклюма и повлече внезапно натежали крака по неясните си следи от предишната разходка. Колко стъпки беше изброил одеве? Ах, да му се не види – забравих. Главо, главооо дървена…

И изведнъж му замириса на дим. Веднага се наежи и ускори ход. Камъчета се стрелкаха изпод кецовете и оставяха браздички в пясъка-прах… Пред нишата, която иронично бе нарекъл „мой дом“, гореше огън.

Радослав приклекна.

Между купчина камъни се процеждаха весели жълти пламъчета. Топлината погали лицето му – гърбът настръхна, Дичо запремигва често-често и стисна зъби.

Наистина, колко малко му трябвало на човек…

Подуши и вода. Наблизо течеше ручейче и попиваше в пясъците. Извираше направо от скалната тераса.

– Чудесата ме харесват – дрезгаво изрече Радослав.

До вълшебното кладенче имаше очукани алуминиеви канчета, досущ като онези от войниклъка. От по-голямото, за манджа, се вдигаше пара и стърчеше лъжица. Върху метала на съдинките личаха надраскани букви и цифри.

И младият мъж отново потръпна, задъха се почти ужасèн, когато разчете написаното по канчетата:

 

р-к Р. Х. Р. – 5 б, 1 р; ГО 4012

 

Редник Радослав Христов Радославов от първа рота на пети батальон. И серийният номер на зачисления му автомат „Калашников“, калибър 7,62 милиметра – винаги така бележеше вещите си в казармата.

Какво значи всичко това?!

– Значи, че още нищо не е загубено – отвърна на паниката си Дичо и опита да се позасмее. – Нищо не е чак толкова зле. Може би… трябва да се чака?

Предпазливо изви очи нагоре, където осезаемо присъстваха затулените от ръба на терасата каменни чудовища.

Естествено, никой не му отговори.

Радослав надникна в паницата. Поразочарован, опита гозбата. Изцъка с език и поклати глава.

Здрасти. Леща. Гъста и топла. Виж го ти, юнакът, седи си между мъглявината Андромеда3 и Големия Магеланов облак4 и си похапва – какво? – банална леща!… Даже без хляб.

Хмък.

– Айде, айде! – дъвчейки, промърмори на вътрешния си глас Радослав. – А без хич, бате? Кротувай, както е казал Рей Бредбъри…

 

* * *

 

За разграничаването ден-нощ Радослав се осланяше на собствените си биоритми, но от приятели-пещерняци бе чувал, че цикълът сън-бодърстване не е железно неизменен – при дълъг престой под земята мнозина, дори съвсем не новаци, съвсем се объркват и престават да вярват на часовниците си. Дичо нямаше часовник, ала още през първите „дни“ заподозря, че галактиката на „изток“ се върти спрямо псевдохоризонта.

След няколкочасов размисъл, съчетан с безцелно обикаляне из пустинята в търсене на неизвестно какво, той измайстори малка „обсерватория“ от плочковидни, като домино, камъчета. Легнал по корем, търпеливо проследи през процепа в каменната пирамидка спиралните ръкави на галактиката. Пресмятания и мерене на ъглови размери по пръсти на изпъната ръка, пъшкане над синуси и косинуси – това му отне още един час, но накрая повече или по-малко се убеди, че милиардозвездната система ротира с период около 72 часа.

Мислено въртейки я в небето, Дичо внезапно намери обяснение за усещането си, че настъпва сутрин. В рамките на следващите две денонощия галактиката първо щеше да се покаже максимално над псевдохоризонта, а после да се скрие поне на три-четвърти под линията му. Значи, съществуваше нещо като ден и нощ…

Вероятно щеше да захладнее през двайсетината часа смрачаване, но същинска тъмнина Радослав не очакваше. Надяваше се, че изчисленията му са сравнително верни. Набеляза си сред тъмните мъглявини на галактиката една, приличаща му на пеперуда, прецени къде трябва да се намира след осем-десет часа и прицели чрез пренареждане на камъчетата астрономическия си „инструмент“ към предвижданото ѝ място. Сетне старателно записа плодовете на математическите си усилия в тефтера и се помъкна към „огнището“ да спи, уморен от смятане и отпъждане на депресията.

Чудодейният огън играеше с парливи езичета, измитото и излъскано канче бе отново напълнено по вълшебен и необясним начин. Вътре вдигаше пара небрежно размачкано картофено пюре с домати. Радослав въздъхна. Каквото или който и да се грижеше за манджата, не проявяваше по-голямо въображение от това да възпроизвежда на всеки девет часа блюдо от войнишкото минало на Дичо.

Брей, че си капризен, изисканий господинчо!

Радослав кимна в неопределена посока за „благодаря“ и излапа порцията, която ако изстинеше, би представлявала мъчение за вкуса и тежест за стомаха.

На терасата сфинксовете бръмчаха без звук.

Докато миеше канчето на извора, Радослав си рече, дали пък да не остави до съдинката бележка с поръчка за пакет цигари и една бира…

А въже със сапун?…

… Сапун – това е добре, стига да не е калъпче пресована кир, тип „МНО“.

Утре ще се изкъпя! – даде си дума Дичо. – И без сапун, чудо голямо…“

Върна се и се просна на пясъка, протегна крака към огъня. Полузадрямал, усети, че нещо в „леглото“ му убива – камъче навярно, точно под ребрата. Радослав зарови ръка под якето, което му служеше за постелка и завивка. Но се оказа, че дразнещият твърд предмет се намира в нагръдния джоб на куртката.

С какви ли още боклуци съм си пълнил джобовете?…

Пръстите му напипаха нещо дървено, което Радослав притисна към челото си.

Талисманчето на момичето-змеица.

Сълза се търкулна по скулата му и попи в пясъка. Втората изсъхна на миглите.

Радослав спеше.

 

* * *

 

Мъглявината „Пеперуда“ в неизвестната галактика блестящо потвърди всичките му сметки и го изненада безкрайно. Имало значи файда да се потиш в МЕИ над всичките математики, особено над култовия учебник на Брадистилов…

Все пак по-вероятно беше да е познал, отколкото изчислил, защото без хронометър и инструменти цялата тази работа повече приличаше на игра на гатанки.

Така или иначе вече разполагаше с еталон, по който да измерва времето.

Дано не са години, защото ще полудея.

Премятащата се в невъобразимата си отдалеченост галактика още поне десет часа щеше да дава достатъчно светлина и затова Дичо се осмели да проучи околностите. Не се боеше, че ще се изгуби, защото фундаментът с изваянията се оказа единственият стърчащ над плоската равнина ориентир. Но тръгна с нежелание. Ами ако Проходите вземат че изчезнат, докато скита из пясъците?

Радослав плю ядно – какво може да стори, ако това се случи? Как би могъл да го спре? Да държи сфинксовете за опашките?

По време на обиколката си не изпускаше терасата от очи. А когато навлезе в долчинка между две дюни и изгуби Прохода от поглед – почти се паникьоса.

Нищо интересно или дори по-различно не видя в пустинята. По едно време на север забеляза някакви пухкави искрици, сякаш автоколона с включени фарове криволичеше из пясъците. Кой знае какво разстояние го делеше от тези светлинки. А те угаснаха толкова бързо и бяха толкова слаби, че дори се усъмни в обективното им съществуване.

Връщаше се доволен, почти като у дома, и мислеше само за вода и миене.

Стори му се, че от юг в небето се надига бледа синкава заря.

Почина си, седнал върху лапите на Белия сфинкс. След еднообразието на пясъците имаше нужда да пипне изваянията.

Защо са три? И в различни цветове? Мраморен, хематитов и гранитен. Мммм…

Нещо полузабравено го човъркаше, не му даваше мира, но колкото и да се напрягаше, споменът не пожела да изплува. Можа само да се сети, че някога е чел нещо, което му напомняше за тези сфинксове… Древен Египет? Великденските острови? А дали не бяха мотиви от български народни приказки? Без да успее да изрови от паметта си разковниче, Радослав слезе по стълбата към изворчето, решен да се изкъпе, пък ако ще турско да е! Или съветско.

Водата – пак чудеса! – течеше топло-хладка. Ми… екстра. Нищо никога не е толкова зле, колкото изглежда отдалеч, без да си джапнал с двата крака. Якето полетя на топка в пясъка, после и кецовете. Бррр! Не е като душ в София… Радослав отдръпна крак от ручейчето, изхлузи дънковата риза, посегна да свали и змейската кожа.

Дланите му се плъзнаха по драконовите люспи. С пръстите си ги усети меко-грапави, но същевременно почувства съприкосновението на собствените си ръце с тях.

Като със собствена кожа.

Въртеше се и се опипваше, зяпаше се, но ситуацията оставаше същата – Веренината кожа не можеше да се свали от гърба му. Люспите израстваха от човешката му плът, между тях стърчаха косъмчета. Сиво-черна премяна на смок го покриваше от лактите до раменете – татуировката бе затулена и не личеше – и от врата пълзеше по гръбнака до опашната кост, имаше я по ребрата… По корема люспиците ставаха съвсем дребни и нежни, бързо чезнеха под пъпа… Слънчевият сплит лъщеше с едри вроговени плочки. Гърдите запазваха предишния си човешки вид, но ключиците напомняха борови клонки… и бедрата отстрани, почти до коленете – все едно бе одрал шишарки…

Изнемощял, той седна на пясъка.

Под лявата си мишница напипа по-твърди люспи. Същото загрубяване намери в областта на черния си дроб. Докосна лявото си ухо. Част от него също грапавееше. Унесено човъркаше местата на зарасналите огнестрелни рани…

… Радослав гребеше с шепи водата от извора, обливаше се, търкаше се, пуфтеше от удоволствие и сумтеше от прохладата, щом ветрецът докоснеше мокрото му тяло.

И ето, най-сетне се почувства чист, а драконовите люспи, вече неотменимо негови, блеснаха и матово отразиха светлината на галактиката…

Съхнеше пред огнището и с ножа, преди това понаточен в лакътя, си режеше ноктите. „Ако и те станат по някое време змейски, тогава ще видиш истински зор, бате“, рече си и провери с палец страните си. Реши, че отново може да пусне брада. Поне докато не се научи да бълва огън, с който да си я опърля.

Това го разсмя и Дичо прехапа език. Който, според небцето и зъбите, още не даваше признаци на раздвояване.

Преди да заспи, Радослав целуна надписа „Обичам те“ върху талисманчето.

 

* * *

 

Дните се точеха, изпълнени със скука. Донякъде се разсейваше, пишейки в бележника. Страниците му бързо се изпъстряха с догадки и хипотези, рисунки и чернови на стихове. От последните не оставаше никак доволен.

Ядеше съвестно всичко, което намираше в канчето. Странно, нито веднъж в чорбите не откри месо или друго блажно.

Усъвършенства „часовника“, особено след като от юг изгря дребна, но изключително ярка виолетова звездица. Бе безмилостна към очите и водеше свита нежни жълтеникави мъглявинки. Тя даваше светлина колкото цялата галактика, междувременно почти изцяло скрила се зад псевдохоризонта, над чиято ръждива мъглява ивица се подаваше като петльова опашка само един от спиралните ѝ ръкави.

Радослав посвети цяла страничка на виолетовата гостенка, предположи, че всъщност тя е квазар, и преименува посоките на този странен свят според видимите небесни движения: така бившият „юг“ стана „изток“, а „западът“ получи статут на „север“.

Смело си позволи няколко похода в пустинята, чувстваше се доста по-уверен, но наистина не откри нищо ново сред дюните. Нямаше животни и насекоми, липсваха растения, вероятно дори микроорганизми. За последното хич не съжаляваше, макар да бе сигурен, че змейската кожа би го предпазила от бацили и вируси.

Други промени в тялото си Дичо не регистрира. Освен дребния факт, че за една „нощ“ без никакви болки му изпаднаха всички пломбирани и развалени зъби, а на следващата „сутрин“ му поникнаха нови и известно време го сърбяха венците. Чудеше се дали не са му израснали нови сливици и апендикс.

Сфинксовете постепенно замлъкваха. Бученето им ставаше все по-недоловимо и когато виолетовата звезда достигна зенита си, чудовищата притихнаха съвсем.

Радослав се покатери върху главата на черния колос и разгледа трите му очи. Не посмя да ги пипне. От височината на статуята той дълго и методично се взираше във всички посоки, но никъде не долови и най-слабо движение.

От нямане какво да прави Дичо почисти площадката и гънките в изваянията от пясък.

 

* * *

 

Една „нощ“, както си спеше завит презглава с якето, за да се предпази от режещото сияние на квазара, той внезапно се пробуди. Известно време недоумяваше какво го е разбутало така рязко.

Изваянията бръмчаха. Само че този път се чуваха.

Още сънен, Радослав наметна якето, грабна плика с вещите си (посегна и към канчето, но се отказа) и се завтече към близкото стълбище. Преди да го достигне, се спъна, защото забеляза, че небето е съвършено различно – цялото черно, бездънно, покрито с купове ярки звезди. От галактиката и виолетовия квазар нямаше и следа.

Ала пустинята сякаш оставаше същата – безбрежна и скучна. Малко по-сумрачна и посребрена от инаквата светлина.

~ ЧАКАЙ

Мисълта шавна в собствената му глава, но категорично не бе родена от нея. Идеше отвън.

Радослав пусна плика и якето долу, поколеба се, но любопитството взе връх. Без да бърза, готов да се върне, ако се натъкне на някакво възражение срещу действията му, той изкачи стъпалата.

Сутринта и тях да измета, да минава времето…

Над площадката пълзеше тънка призрачна мъгла, мъждукаща в цвят, за който Радослав не намери подходяща дума. В светещите ѝ воали преминаваха някакви същества. Формите им, зле различими в студените изпарения, не се поддаваха на описание. Ясно се открояваха единствено муцуните на сфинксовете. Очите им блестяха меко. Чудовищата поглъщаха едни и бълваха други Преминаващи.

Някои от силуетите наподобяваха хора.

Дичо стоеше на предпоследното стъпало и гледаше. Нямаше го одевешното вълнение. Равнодушно изпровождаше с очи върволицата сенки. По същия начин едно време като дете наблюдаваше влаковете. Тогава, в началото на всяка лятна ваканция на село, му беше много интересно да маха на непознатите пътници, ала после просто изпращаше с поглед тракащите вагони, без да усеща възторг. Нещо от това минало – вкусът му – сега се бе върнало. Само дето нямаше влакове.

Но пък имаше Пътници. Преминаващи.

Опита се да проследи някаква системност в трафика. Но шетнята оставаше все така стихийно безредна и нямаше признаци да утихва.

Раменете на Радослав потрепнаха. Вятърът в пустинята се беше усилил, а температурата леко, но осезаемо бе спаднала. Небето неуловимо се менеше, и то не само с едва доловимите оттенъци на нощната си чернота. Едни съзвездия и купове чезнеха, други изпъкваха като в кинотрик с наслагване на кадри, където следващата сцена изплува от предходната.

Радослав се върна да си доспи.

Преди да се завие, той свери престоя си по бележника с календара под отблясъците на вярното си неугасващо огнище. Течеше дванайсетото му денонощие тук. Прозявайки се, сбито описа видяното. Сетне легна и погали дървеното талисманче.

Унесе се, загледан в небесата, които се сменяха едно подир друго като в тръба на колосален калейдоскоп.

 

* * *

 

„Сутринта“ и квазарът, вече ниско на запад, и пълнеещата галактика си бяха на местата. Сфинксовете бучаха на затихващи обороти.

Радослав помете с кецове стълбищата и площадката.

Уви, в устите на гигантите нямаше забравени вещи. Явно не навсякъде е прието да се хвърлят бирени бутилки и какво ли не друго през прозорците на вагона. Всъщност това беше добре. Поне доказваше, че простотията не е задължителна черта на „разумните“ същества във Вселената…

Или – вселените?…

Днес стрелочникът по нареждане на началника на гарата бе сготвил за изостаналия от кервана си пътник кисело зеле с много лук и червен пипер. Към него – две варени царевици.

С оглозганите кочани Радослав почти цял ден барабани по обърнатото канче и пя с цяло гърло всички песни, за които можа да се сети.

 

* * *

 

Така на всеки 290-300 часа Порталите се отваряха и тогава през тях сновяха неизвестни пътешественици към неведоми местоназначения от незнайни начални пунктове. Веднъж Радослав изтрая да наблюдава почти цялото представление. Седя пет или седем часа с лакти на коленете, подпрял брадичка с юмруци. Отначало Сиянието излизаше като пара от гърлата на сфинксовете, а накрая се прибираше обратно. Интензивното движение биваше нередовно прекъсвано от дълги интервали време, в които тук-таме някой единак или група неясни силуети размърдваха светлинната омара. В една от тези паузи Дичо подхвърли към Белия колос две писма.

Още преди „вдигането на бариерата“ Радослав се изпъчи пред изваянието и подробно му обясни, че би искал, стига да е възможно, да изпрати хабер до родителите си… и няколко реда за Верена.

– Ето, за да няма скрито-покрито – заяви Радослав на безмълвния сфинкс, – чета ти го: „Мили мамо и тате…“

Когато приключи, сгъна листчето и намръщено добави:

– Другото писмо, за Верена, то е по-лично, между нас с драконче… Та така… – Поизкашля се и довърши: – Ако някой Преминаващ се навие да ги занесе където трябва – мерси, ако не – няма да ти се моля!

… След като изваянията погълнаха мъглата и небето престана да прелива от едно в друго, Радослав потърси сгънатите на самолетчета писма. Не ги намери.

Заспа като къпан и усмихнат до уши.

Но към трийсетия ден от престоя си в пустинята Дичо взе да се изнервя, сетне изпадна в апатия. Насилваше се да започва „деня“ си с гимнастика и тичане бос по пясъка. Вече се беше убедил, че няма от какво да нарани ходилата си. Домързяваше го дори да се къпе, макар всяка „вечер“ водата специално да шурваше хем по-силно, хем много по-топла от преди.

Мина още една седмица.

Наближаваше четирийсетият ден, което съвсем скапа настроението на Радослав с траурните си асоциации. Не го впечатлиха нито пържените картофи с препечени филийки хляб, нито кюфтетата, понамирисващи на топло пушена риба, нито пръстената стомна с боза.

Три дни лежа дремейки, като от време на време псуваше под носа си и удряше с юмрук пясъка, или хвърляше в пустинята камъни, които му се искаше да запрати в диамантените очи на чудовищата. Не го направи, не толкова от страх, колкото от убеждение, че нищо по-глупаво не би могъл да измисли като занимавка.

Може да съм всякакъв, но не и тъпанар с два пръста чело! Чу ли ме, Белия? Яд ме е, ама скоро ще ми мине… Само ми кажи колко още ще кисна тук. Да задрасквам дни в тефтера – пак ще е по-леко, и хиляда да са, вместо да се чудя докога ще мухлясвам тук! Егати гаврата! Тоя филм го гледах вече в казармата преди уволнението – à утре шифрограма, à вдругиден шифрограма, та без малко три месеца я отчакахме, почнахме да изперколясваме, да си разбиваме муцуните от скука и да се дъним като бесни новобранци…

~ ЕЛА

Радослав млъкна. Не се беше усетил кога бе замърморил на глас. Ослуша се.

~ ХАЙДЕ

О, Боже! Младият мъж грабна якето, найлоновия плик и се засили да се втурне нагоре към Проходите. Ала преди да го стори, той коленичи с разтуптени гърди пред огъня и му се усмихна.

Защото пламъчетата угасваха. Пресъхваше и ручеят. Радослав остави канчето и стомната пред камъка. Въздъхна. Махна с ръка. И презглава се понесе към стълбището.

От последното стъпало той обгърна с жаден прощален поглед галактиката.

Белият сфинкс го гледаше с брилянтните си очи.

 

 

3.

 

Устата на сфинкса издишваше светеща мъгла. Радослав примижа и леко стъпи върху езика на изваянието. Вътре срещна нещо съвсем неочаквано – в гърлото-пещера от каменния под стърчеше… цвете.

Приличаше на слънчоглед, мак и лале едновременно. То сияеше – досущ червена петромаксова лампа – и тънко звънтеше като камбанка. Отблясъци като от пламък на свещ трептяха отсреща върху мрамора. Радослав замръзна на място. Ръцете, главата и раменете го сърбяха от невидимия дъжд на сиянието. Но къде е… Проходът?

По повърхността на сляпата стена се загърчиха пукнатини, сякаш венчелистчетата на Цветето ги чертаеха с топлинни лъчи, и изведнъж оформиха една дума:

~ Питай

– Какво да питам… – обърка се младият мъж.

~ Каквото те интересува

Радослав преглътна недоумението си и се съсредоточи. А сега де!…

– Къде съм?

~ Пред мен

Дичо отметна глава и се разсмя…

– Добре, да започнем стъпка по стъпка. Кой… какво си ти?

~ Имам над двеста милиарда имена

– Ъм… Някое, което бих разбрал?

~ Нито едно

– … Добре. Тогава някое, което би ми дало представа какво си.

~ Сфинкс

Радослав поразмисли и се стегна.

– Ще ми задаваш гатанки?

~ Ще отговарям на въпросите ти. Не се страхувай

– Кое е това място? Пустинята, терасата… всичко това – какво е?

~ Отговорът ще отнеме милиони години. Готов ли си да го изчетеш?

– Объркваш ме! – намръщи се Радослав.

~ Ти сам се объркваш

– Отговори ми с едно изречение.

~ Аз съм навсякъде, Ти – никъде

– Съдържателно общуване, няма що… Какъв е този свят?

~ Не е свят

– А какво тогава!? Бъди пределно кратък, ако обичаш.

~ Пътека между Светове

– И накъде води тази пътека?

~ Натам… (последва някакво понятие, което изкълчи представите на Радослав за посока и направление) … е бъдещето, а наобратно е миналото. В този точка сме на седемнайсет микроквадрилиона5 светлинни години от това, което някои смъртни смятат за Сътворение или, ако желаеш, Голям взрив. То е начало на този сноп вселени, които са взаимнопроникващи и усукани около оста, на която стоиш. Някои разумни раси, които са и осъзнати, я наричат още: Стена на Вечността, където Времето е абсолютно

Радослав се помъчи да попие прочетеното.

– Значи… оттук мога да проникна в кой да е свят…?

~ Принципно възможно, теоретично абсурдно, а на практика няма да съумееш да обиколиш и минимума от безкрая епохи дори само на един-единствен Свят

– Интересува ме само един от тях и само една негова епоха.

~ Хубаво е, че знаеш какво искаш

– Търся приятелката си. Можеш ли да ми посочиш къде е?

~ Познавам всеки жив организъм, родил се някога, както и този, който някога ще бъде роден или създаден, включително във вселени, чиято вероятност за съществуване е по-голяма от квантова единица

– Това като „да“ ли да разбирам?

~ Положително

– И къде е тя?

~ Уточни за кое време става дума

– След като знаеш всичко и дори изписваш изречения на родния ми език, защо се правиш на ударен? Не питам къде ще я намеря като старица или пеленаче! Името ѝ е Верена.

~ Знам вече родените жени и момичета с това или със смисловоподобно име, както и онези, които ще го носят, когато и да се родят

– … Възможно ли е тя да бъде открита сред тях?

~ Всичко е възможно, когато има желание, средства и време. Но винаги поне една от тези необходимости или е в оскъдица, или просто липсва

– Пак гатанки.

~ Отговарям на въпросите, които ТИ задаваш

– Красива… стройна… ъъъ… чудесна е…

~ Имам данните на поне няколко милиарда индивида, отговарящи на това описание

– Тя има драконова кръв.

~ Всеки понякога я има. Познавам децилион6 съдби, в които поне за миг дадено същество се е превръщало в Змей

– Би трябвало да е в Земята на Змейовете.

~ Кога?

– Сега.

~ Определи еднозначно изохронната променлива – учил си за Инженер7

– Ъ…?…

~ Дефинирай понятието сега

Много добре. Пак я втасахме. Затънахме до ритлите – по андрешковски.

Радослав вбесено изгледа Цветето-Сфинкс, но изведнъж покорно си призна, че наистина изискването за уточнение е повече от справедливо. Младият мъж се замисли.

Явления, предмети, места се разпознават по някакъв признак, етикет, марка, адрес. Това е този пирон тук, а онова е онзи пирон там. Само че… всеки се самоопределя сам. Ето, хората наричат своята звезда Слънце, Солей, Сън и така нататък, но като как се води тя в каталозите на алфацентаврианци или таукитанци? Човечеството под „живот“ разбира химични комплекси на въглеродна основа, а някъде на Епсилон Еридан8 може пък силицият да е структурната база на тамошните организми. Та дори и още по-лесен пример – какво означава едно такова понятие като „красота“ в разбиранията на Рубенс, Пикасо, на бай Не-знам-си-кой от селската кръчма в Горно Надолнище… Много или малко са пет лева? Зависи за какво и по кое време. И има ли в такъв случай изобщо нещо съвършено, абсолютно, универсално в множествените реалности, сума ти от които страшно близки и неразличими… ала различни?

Не, така не става. Необходимо бе да надхитри безкрая произволни понятия и относителни координати.

– Познаваш ли моята съдба?

~ Естествено

– Тогава нека приключим играта на думи. Явно знаеш за кого питам, така ли е?

~ Положително

– Тогава ми отговори!

~ Цената, която плащаш, е: ясен въпрос. Затова не се гневи, ами разсъждавай

„Много, ама много добре, мамка ти тиквена… О! Еднозначност ли желаеш, уникалност за разпознаване, така ли? Генетичният код, молекулите ДНК – не беше ли това нещо уникално за всеки живеещ – навсякъде, сега и завинаги?!“ – зарадва се Радослав и попита:

– Би ли я разпознал по… някаква частица от тялото ѝ?

~ Положително

– Ето ти, слънчогледчо! – младият мъж тържествуващо протегна напред ръка. – Тези люспи са нейната кожа. Сканирай!

Главицата на Цветето клюмна напред, сякаш безокото създание се вглеждаше. От лакътя до китката на Радослав пропълзя гъдел – дълбок и гаден. Потисна импулсивното си желание да се отдръпне. Нещо неприятно, нещо хищно имаше в движението на Цветето.

Странното същество отново се изправи и в камъка зад него се разляха меко-укорителни думи:

~ Губиш търпение. Добре, сам ще си задам въпроса вместо тебе. Чети отговора, който е:

По посоката вляво от положението, в което си застанал, ще тръгнеш по Стената. Ще видиш много отворени врати към множество планети и вселени, но време-мястото, накъдето се стремиш, се намира, за твое щастие, съвсем близо

– Колко близо?

~ Половин парсек. Да дам ли по-точна цифра?

Радослав занемя.

– И това според теб е близо?! Ако тичам през целия път, пак ще ми трябва време до… до Свършека на света!

~ То няма значение. И без това съдбата ти не е там

– По-пряка пътека ли има?

~ Какво разбираш под „пряка“?

– Такава, по която стигаш до крайния пункт в разумно време. Питай ме какво е разумно време! Ден, месец, година. Не век или сто!

~ Съжалявам. Нямам пълномощия да отговоря на този въпрос

– И какво да правя?

Цветето не отвърна и Радослав се замисли.

– Ако тръгна напред…

~ Ще вървиш да речем една година до Портал, отдалечен от твоето време-сега на една година

– Безсмислено е.

~ Това е твое мнение.

– А ако тръгна назад…?

~ Не ти препоръчвам. Съществува риск да загубиш част от себе си – паметта си

Младият мъж здраво потърка врат.

– Значи знаеш съдбата ми, правилно те разбрах, нали?

~ До най-малки подробности

– Винаги съм бил убеден, че няма предопределеност. А ти ми казваш, че всеки живот е вече написан…

~ Съдбата не е сценарий. Нито е прав път, а лабиринт с много изходи. И този лабиринт си самият ти. Владееш себе си – владееш съдбата си. Но никой досега не е владял себе си докрай. Какво още искаш да знаеш?

Радослав се поколеба и преглътна изкушението, но се сети за нещо, което го тормозеше:

– Напуснах своя свят с…

~ Да, знам. С битка

– … Убих ли някого?

~ Двама лично. Другите умират от отровата. В твоето сега пет разузнавателни служби си блъскат главите да проумеят какво се е случило

– Родителите ми… Добре ли са? Получиха ли писмото?

~ Притеснени. Много притеснени. Да, и скоро-там ще се успокоят

Радослав въздъхна.

– А приятелите ми?

~ Някои знаят истината. Какво друго ще питаш?

– … Нищо.

~ Изключително разумно от твоя страна

– … Желаеш ли нещо в замяна за любезността си?

~ Не

Радослав въздъхна отново. И какъв смисъл имаше цялата мила беседа, а? Напразни надежди…

Мелодичен звън, сякаш събрал цяла опера в едничко премигване, го накара да погледне към словата на Цветето.

~ Да ти предложа нещо?

– Хм. Бива. Слуш…ааа, чета те де. Ако обичаш.

~ Следва да вървиш към червената статуя. В нея. Ще те отведе там, където трябва да си. После ще продължиш както отгатнеш-знаеш

Радослав преглътна треперещия на езика му въпрос. Справи се лесно. Верена, миличко, значи ще дойда при теб, драконче мило, ще дойда!… Той дълбоко пое въздух и погледна Цветето. Укроти за миг нетърпеливата, алчна потребност да се втурне веднага презглава и решително рече:

– Тогава сбогом. И… радвам се, че видях такова мъдро същество като теб.

~ Мъдростта ми се състои от безброй късчета, едно от които е твоята съдба. Предстои ти да я познаеш-осъществиш. Вероятността е значителна

– Колко неща бих могъл да науча от теб, колко истини да прочета… – замислено рече Радослав.

~ Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят

– И колко истини има?

~ Истината е константа. Променлива величина е търсещият я

– А мнозина ли я намират?

~ И никой. И всеки. Този, който отправя към самия себе си първия и последния въпрос – да. Всеки добър въпрос е докосване до абсолюта. Липсата на въпроси означава липса на истина, отдалечаване, упадък, загниване и небитие-смърт

Радослав преглътна на сухо.

– Благодаря – промълви. – Бих искал да си поговорим още… Но това още може да няма край.

~ Правилно съзираш опасността. И аз ти благодаря и завиждам, защото имаш въпроси, с които да градиш в себе си истината. Аз нямам въпроси. Знам само отговорите и затова не съм нещо живо. Сбогом

– … Изкушавам се въпреки всичко да те питам…

~ Недей. И Побързай – Червената Врата те Чака

 

Зад гърба си той продължаваше да чува чудната камбанка – гласът на Цветето. Тя обаче затихваше, отдалечаваше се по някакъв странен бърз начин. Изведнъж му дойде наум, че създанието не хвърляше сенки. А би трябвало, защото листата му не светеха…

 

Мъглявият тунел, по който крачеше към разкривения и мърдащ Червен сфинкс, придобиваше живачна огледалност, чувството за посока заблуждаваше, дори зрението лъжеше и единствено някакъв властен усет му помагаше да не кривне встрани от пътеката. Стъклено фучащо и стенещо ехо блуждаеше напред-назад. Даде си сметка, че това са само слухови халюцинации.

Озова се върху езика на Червената врата съвсем неочаквано. Обливаше се в пот – все едно бе изминал не няколко метра, а дълги-предълги мили през тресавища. Невидима сила го блъсна навътре и той залитна…

Този път Светлината не го свари толкова неподготвен. Усети змейската кожа да се стяга в броня, почувства как лети във всички посоки едновременно, изпита неописуем възторг и неизповедима мъка от Преминаването…

… шеметно замайване, Всемирът течеше покрай него… И в един миг обонянието настойчиво го предупреди за воня на изгоряла пластмаса и за свързана с това опасност…

 

Драконовите люспи отново се втвърдиха и Радослав изпадна, изхлузи се в непозната му реалност.

 

_____________________________________________

1 Парсек – „паралакс-секунда“, разстояние, изминавано от светлината във вакуум за три години, два месеца и седемнайсет дни със скорост близо милиард и сто милиона километра в час.

2 Светлинна година – мярка за разстояние; пътят, който изминава светлината за една година във вакуум – приблизително девет и половина трилиона километра.

3 Мъглявината Андромеда – най-близката спирална галактика, подобна на нашата. Намира се на разстояние 2,2 милиона светлинни години.

4 Голям Магеланов облак – спътник на нашата Галактика, отдалечен на 160 000 св. г.

5 Квадрилион – 10 на 15-а степен или 1 милион милиарда.

6 Децилион – число, изписващо се с единица, следвана от 33 нули.

7 Инженер – на латински означава „способен“.

8 Алфа Центавър, Епсилон Еридан, Тау Кит – едни от най-близките слънцеподобни звезди.

 

Откъс от “Пълноземие” – Николай Теллалов, 2002, 2011