Помниш ли котето на килима, Зий? Разказвахме си за него. Килимът е мек, нали помниш, и то забива ноктенца в него и се пррротяга. Ляга отпред, а отзад се надига – и се прозява: йииоуаррг! После отпуска едно рамо и просто се размазва. И ако повдигнеш някоя лапичка с пръст, тя е хлабава като пискюл и тупва обратно – фуп! – върху мекия пухкав килим. А ако продължиш да си го представяш, докато го видиш, цялото, и мястото, където козинката е леко разрошена, и ивичката розово, дето се подава отстрани, понеже котето е твърде отпуснато, за да си затвори съвсем устата – е, тогава просто няма начин да те боли повече.

Ето, точно така…

Осемгодишният Хорти бяга от изтерзаното си детство и попада в пътуващ цирк от чудаци: джуджета, хора с хриле, мъже алигатори… Уроди – както ги наричат нормалните хора, дошли да погледат. Момчето скоро ще разбере, че чудатият цирк може да бъде дом – и че то самото не е нормален човек. А отвъд шатрите и клетките го чака чуждият свят, болката (и радостта) на израстването… Чака го трудният път към тайнствения му род – и човечността.

~ ~ ~

Теодор Стърджън (псевдоним на Едуард Хамилтън Уолдо) е изключително обичан – и навярно най-обичащият – американски разказвач. Негови творби са отличавани с англоезичните фантастични награди „Хюго“ и „Небюла“, а писатели като Рей Бредбъри и Роджър Зелазни открито признават влиянието му върху собственото им творчество. Българските читатели познават Стърджън от романи като „Повече от човешки“ и сборници с разкази. Сега ви предлагаме първа среща с неговия най-ранен роман.

Магията на написаното от Стърджън се крие в това, че той разбира многото начини, по които можем да бъдем човеци.

Лари Нивън

„Бленуващите кристали“ е тази колкото човечна, толкова и космическа история, която по приказен, но реален, истински, но стряскащ начин ти разказва за света наоколо. Такъв, какъвто е бил. Такъв, какъвто все още е.

Габриела Петрова

Стърджън е сияен вълшебен дух, подирил убежище под някой мост заедно с бързото си перо и белия си лист хартия. В главата му кънтят гръмотевици от един свят на безвремие… В полунощ Стърджън излива невероятно фосфоресцираща светлина върху всички предмети, които го заобикалят.

Рей Бредбъри

Дълбоко развълнуван от историята, се опитах да си отговоря на въпроса дали “Бленуващите кристали” не е всъщност една алюзия за този така познат и толкова непознат свят на хората, на самите нас.
Та нима ние не сме така незаинтересовани от живота, мислите и мечтите на другите около нас, както бленуващите кристали, нима в огромна степен и ние не бленуваме по подобен начин, едновременно близо и толкова далече, безкрайно далече един от друг…
Опитах се да си отговоря, но не успях, защото този семпъл въпрос изведнъж отключи лавина от други въпроси и асоциации…
Остана само чувството за огромната любов към всичко човешко на един писател-фантаст.

Любомир Дончев

Теодор Стърджън търси, извайва и споделя многото лица на обичта – дори когато историите му парят като плесници. „Бленуващите кристали“ ни припомнят, че човечността е качество (и избор) на цялата Вселена.