1

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

– Тю, да те…

– Ник’во страшно – веднага заяви Сашо. – Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

– Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… – промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинки. Сетне овърза приятеля си по всички правила на катераческото изкуство и го спусна в издълбаното от водата и времето дере. Радослав потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна – беше хладно, усойно и неприветливо след напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Наоколо лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, само се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка, чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в прогнил дънер сред лишeи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема – хищно озъбена котешка глава. Миналата година съвсем случайно мина покрай един оръжеен магазин и съзря този нож на витрината. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. Много се гордееше с придобивката и веднъж изтърси самохвално: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че всичко е тип-топ, готов е да го теглят обратно. Ала не сколаса да произнесе нито дума, защото изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното, а погледът му се спря върху гола кафява канара. Сякаш езикът му замръзна, дъхът спря в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка – този път от смайване.

Върху камъка личеше дялан изпъкнал образ на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет висока змия със странни подутини по тялото. Зашеметяващо истинската главата на чудовището бе увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящно изписаните вежди – бяха човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

– Това пък какво е? – измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

На какво ти прилича? – счу му се иронично момичешко гласче.

По подобен начин забелязваме нещо с ъгъла на окото. Гласчето също все едно се долавяше на предела на чуваемостта, като оставаше достатъчно отчетливо и разбираемо. Беше сякаш… призрачно.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото нямаше накъде да отстъпва. Не се усъмни откъде е дошла забележката, и въпреки това се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик – съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

– Кво стаа, Дичо…?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

– Намерих го!

– Да дърпаме ли? – донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

– Изчакайте, тук има…

– Квоооо? – не го разбраха горе.

– Почакай! – кресна Радослав.

– Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Сега видя каменната фигура по нов начин – тънка момичешка снага, замряла в неудобна поза с притиснати към люспесто тяло ръце. За миг му се стори, че различава и разперени криле над раменете ѝ, но не, явно просто погледът се подлъга от ветрилните пукнатини и неравностите по канарата. Дичо си даде сметка, че изваянието е сериозно поизтъркано от грапавата четка на годините, май се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите на змията бяха крещящо ясни върху загатнатото, все едно забулено лице. Като древен барелеф на някоя Шехерезада…

Е? – пак долетя призрачното гласче. С неприкрита досада.

– Какво „е“? – изпуфтя Радослав.

Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? – нетърпеливо попита змията.

Младежът неволно докосна цицината си. Май по-добре ще е да се катери обратно. Бързичко. Когато си удариш толкова силно кратуната, навярно не бива за известно време да се доверяваш на очите си. Вярно, не бе чувал мозъчното сътресение да причинява халюцинации… или все пак причинява?…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата. Комар. Дичо с погнуса избърса грозното кърваво петно по дланта си в крачола. Въздъхна, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране…

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези вампирченца ще ме оглозгат!“ – паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!

Пищенето на ситните кръволоци рязко секна. Сякаш току-що стоватови тонколони са дънели Balls To The Wall на Аксепт, а в следващата секунда някой е щракнал копчето, понеже му се слуша Бийтълс.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча престорено, чак припряно равнодушно:

Няма ли да ме целунеш?

Младежът се облещи към канарата.

Ще ти се отплатя – опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба – назидателно каза каменната змия. – Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

– Но как? – изграчи Радослав.

Уф… Ми целуни ме!…. Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува неизразимо със слова предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение – “Чакай бе, какво правя?”, – от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като по жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги предпазливо… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза – очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

– Ах, най-сетне! – възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. – Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата ѝ до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба ѝ напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

– Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

– Много се забави бе, братле.

– Треснах си тиквата – обясни смутено той. – И… поразгледах.

– И как е?

– П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.

– Фрашкано с комари – допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.

– Яко си се цапардосал – отбеляза съчувствено Сашо. – Даже си пребледнял.

– Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода – закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.

– Не се сетих.

Павката кимна, все едно искаше да каже – да бе, мой човек, кога си се сещал òвреме?

– Карай – отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. – Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.

И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.

2

Почивните си дни Радослав винаги предпочиташе да прекарва възможно по-далеч от града и този му навик и днес го бе отвел под гостоприемната стряха на един планински манастир.

Всичко дотук беше прекрасно – чист въздух, чудесни цветове на едва-едва започващо лято, звуци на жива гора, величави гледки към балкански гърбици и зелени долини. Какво би могло да развали на човек настроението! Уж нищо, ако не броим дребната беля с ножа. Не, наистина, как така се е изхитрил да се изхлузи от канията, да издрънчи по камъните и хоп – да изчезне?…

За да го отведе право пред… кха-кха-хъммм…

С малодушно съжаление мислите на Радослав натрапчиво се връщаха към въпроса защо? Защо му се случи първи да хване стоп, а не остана с по-голямата част от тайфата другари-планинари, за да гълтат заедно автобусен пушек в София? Защо, след като пристигна рано следобед, не предпочете партия бридж без досадници-белотаджии, ами взе че хукна из мрежата тукашни пътечки – за да налети вместо на гъби, на… по дяволите, на какво?!

И чак привечер, когато пристигнаха закъснелите, при което манастирът направо отесня, Радослав успя да си внуши, че нищо откачено не му се беше случило.

Само малко слънчасване – скоро ще мине, да…

А междувременно новодошлите струпаха по масите на манастирския чардак издути от алкохол и храна раници, палнаха по цигара и заразправяха на кого как му е вървял автостопът в тези неблагодарни времена и какъв здрав купон ще развихрят. Други заразпитваха неколцината монаси за историята на светата обител и дали ще се намери в мазето отлежало винце. Много скоро звъннаха китари и запяха се едни ми ти хайдушки македонски и американски кънтри песни, плисна ракия и вино в пластмасови чаши и железни канчета, а опразнените консервни кутии се превърнаха в пепелници.

Подир розово-оранжев залез земята се зави с нощта като с одеяло. В мрака нарядко мъждукаха светлинки на селца и блуждаеха фарове на закъснели автомобили. Подканеното от Вечерницата небе блесна в разточително звездно великолепие. Подобни на огромни светулки, мигаха бордови сигнали на високо летящи авиолайнери. От терасата въодушевен хор ревеше „Шуми Марица“, а на относителна тишина пред параклиса се водеха отмарящи разговори. Там пламваха цигарени огънчета и отлитаха като жълти комети в урвата.

С напредването на нощта троянската сливова най-сетне отпусна душата на Радослав, който с все сили се опитваше да не мисли за случката в клисурата. Подобни премеждия явно и заслужено се намираха във вечната зона на здрача. Разбира се, спускането му там в търсене на знаменития му нож не остана вън от обсъждането, докато се опразваха „Закуските на туриста“ и „Скумрии в доматен сос“, плюс сирене, хляб, домати и наръчи див чесън, за който зевзекът Сашо рече, че щом бил див, значи не е „чесан“, а „рошав“. По-смелите ядяха и от набраните пътьом гъби.

Радослав покорно разказа за клисурата, за поточето, за комарите… ала подмина с мълчание най-важното, нищо не спомена за момичето-змия. Не посмя. Защо? Ами защото…

Защото, първо – нямаше доказателства. И второ… а бе, хора, нима изобщо се е случило нещо? Хайде холан! Я пий, пей, кикоти се до премала на вицове и войнишки спомени! Щуротиите ги остави на Стивън Кинг, че да не умре от глад горкият…

И Радослав послуша мъдрия съвет на вътрешния си глас. Олекна му.

…Към времето, когато от веселбата започнаха да изпадат най-пияните, а купонът клонеше към тотално заспиване, Радослав отново се разстрои. Тайната го изгаряше отвътре да бъде споделена, но нямаше с кого. Сашко Рус дремеше до приятелката си, Павката покоряваше нова любов, Лъчезар… него някъде го бе хванала липсата. Затова Радослав потърси отзивчива – женска – душа за изповедник, ала повечето момичета вече си бяха легнали да спят, а другите или не предразполагаха към откровеност, или се намираха впримчени в собственическите ръце на гаджетата си, които гръмогласно разправяха мръсни вицове. И младият мъж тромаво измисли да се поразходи. Необичайно благоразумно за състоянието си, той взе солидното фенерче на Лъчезар, подобно на онези, които ползваха щатските шерифи от филмите. Радослав го преметна по същия маниер на рамо и тръгна, святкайки от време на време, за да не налети върху къпинаците, обрамчили пътеката. Крачеше нестабилно, със залитане, докато не се усети, че се е запътил право към загадъчната клисурка.

Спря и се помъчи да събере разпилените си желания. Тъмнината в гората беше твърде плътна и събуди забравени детски страхотии за всякакви чудовища, които само за това живеят – да излапат някое хлапе или каквото там им падне. Радослав обиколи гъсталака с колебливия лъч на фенерчето. Храстите накълцаха снопа светлина на неприятно мърдащи сенки. Стряскащо изшумолване откъм клонака на надвисналите в мрака дървета. Радослав се поогледа пак, изфъфли неясно към кого адресирано извинение, че мястото било далеч, и тръгна да се връща в манастира. Беше му гадно, досадно и искаше да спи.

Но от само себе си неволно сви на погрешно място и скоро се озова на ръба на урвата. Пътечката тук се килваше под лек наклон, сетне изведнъж рязко завиваше. Радослав не бе натиснал копчето на ръчния прожектор, затова не забеляза навреме опасността. Усети, че нещо не е в ред, едва когато проби с набраната инерция храсталака и загуби опора под краката си…

Сякаш на забавен кадър, той забеляза манастирските очертания на фона на звездите.

В подножието на вековната обител лагерен огън хвърляше към старите зидове жълто-червени отблясъци. Обвити в дим, пред пламъците седяха трима-четирима души и самотно подрънкваше китара. На ръба на игривата светлина се бяха скупчили като стадо овце цикламено-синьо-зелените палатки на онези опърничави туристи, които ги бяха предпочели пред манастирските стаи за гости. Въпреки отдалечеността, цялата гледка бе ясна и отчетлива като на кино. Радослав разпозна най-върлите купонджии край огъня и различи умело свирената мелодия – Dust In The Wind…

В следващия момент полетя в пропастта.

Ужасът изпълни гръдния му кош, захапа сърцето и бясно го разтърси.

Болезненото мучене не успя да прерасне в предсмъртен вопъл, нито – ако сърцето бе издържало до дъното на урвата – в агонизиращо изхъркване. Нечии тънки, но силни ръце прихванаха младежа през гърдите, повдигайки мишниците му, а близко отзад сякаш запърхаха перки на голям вентилатор с безшумен електромотор.

– Не се шашкай – бодро прозвуча познат глас. – Продължаваш да живееш. Още не съм ти изпълнила трите желания, забрави ли?

Пейзажът от мрак, осветен пушек и китарен звън плавно и без особено желание от страна на земното привличане пое в обратна посока – тоест надолу. Не помръднаха само звездите, подредени в безразлични към всичко земно легендарни орнаменти. Полетът, траял далеч по-дълго от падането, завърши върху покрива на параклиса, покрит с каменни плочи вместо керемиди. В субективното времеусещане на Радослав двете неща имаха еднаква продължителност. Той усети под задника си успокояваща твърдост на плочите и отмаляло се повали по гръб. Преживеният страх се стичаше заедно с потта върху камъка, който пазеше ехото на дневния зной.

– Който не знае да хвърчи, не бива да щъка толкоз къркан по тези пътечки! – съчувствено рече момичето от клисурата. – Ех, че си заплес, юнако!

Радослав мъчително преглътна и обърна тежка глава на непослушен врат към спасителката си.

При нормални обстоятелства със сигурност би се стреснал, но сега бе обезсилен от ужаса на отминалата го на косъмче нелепа гибел. Вероятно уплахата също може да се изчерпва, както куража.

Седналото до него същество най-лекомислено клатеше преметнати през улука боси крака. Мисълта, че не я вижда достатъчно добре при звездна светлина, накара младежа да се сети за чуждото фенерче и той с мъка отлепи схванатата си китка от оксидираната метална тръба на прожектора. Заразтрива дланта си с кашкавалени палци.

– Мисля, че по-добре ще се справя – каза мистериозната непозната и пое ръката му.

Пръстите ѝ бяха горещи и много приятни на пипане, но някак не предизвикваха усещане за човешка кожа.

– Коя си ти? – овладя гласните си струни от втория опит Радослав, докато невероятното момиче сръчно стапяше мускулната му треска.

– Змеица, разбира се – след кратък размисъл отговори девойката, а тонът ѝ издаваше възмущение от подобна недосетливост. – Какво друго! Вярно, мелез съм, ала те мислех за по-умен.

– Змей-мелез…

– Баща ми е от Долната земя, а Майка ми – Царска дъщеря, заточена в манастир! – с гордост и капка негодувание уточни момичето. – И съм им единствено дете – подчерта тя. – Мале ми и Тате са готови на всичко заради мен. Въртя ги на кутрето си, когато поискам, ъъъ… чат ли си, готин?

– Змеица… – издиша Радослав, мигайки, сякаш светлината, идеща от Вега, Тубан и Алтаир, изискваше слънчеви очила.

– Ми да! – раздразнено отвърна момичето. – Женски змей, кой знае защо викате ни още дракон, хала, ламя. Ей, че ти си доста… как беше… неориентиран елемент!

Младият мъж хлъцна. За първи път почувства едно чисто умствено затруднение като осезаема физическа преграда. Така, блъскаше се в преградата логичната част от съзнанието му, АКО ДОПУСНЕМ, че е ВЪЗМОЖНО да съществуват дракони и змейочовешки мелези, то къде е смисълът да има връзка между митичното крилато огнедишащо създание и столичния жаргон…?

От друга страна, емоционалната половина на Дичо бе готова да хване вяра на всичко, особено на поднесеното УБЕДИТЕЛНО. А какво по-убедително от това да те подхванат при падане в пропаст?

Да де, ама как така змей, ЗМЕИЦА де, ще плямпа като банишорски хулиган…

Ти така говориш! – обвини го незабавно девойката-змеица. – Взех този скапан речник от собствената ти глава, за да ме разбираш. Уж не бях толкова дълго омагьосана, ето – и Царят си царува, ала пък адски много неща са променени! И езикът също. Ти да не би да си някакъв преселник от Ромейската земя? Избягал роб? Монах ли си, че носиш брада и дълга коса? Хм, какъвто и да си, не смей да мислиш, че след като си ме целувал, ще се омъжа за теб ей тъй лесно – аз имам царска кръв! А ти от какви си?

Радослав успя да се вклини в паузата:

– Ти четеш мислите ми! – едва не изпищя той.

– Ако си дадеш труда да се поуспокоиш – сухо забеляза тя, – ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано.

Младежът мълчеше, опитвайки се да разсъждава шепнешком.

– Добре де, извинявай – рече отново момичето и засрамено раздвижи крилете си, които мигом приковаха с еднометрови пирони вниманието на Радослав. Не че не се забелязваха през цялото време, но поне няколко минути не мърдаха и човек спокойно можеше да си позволи да ги пренебрегне… за да свикне, че все пак са налице.

А девойчето си бърборкаше и Дичо нямаше възможност да се изключи поне за малко, макар да бе на път да даде трайно заето по линията.

Само това остава, да припадна, рече си мрачно и с усилие се съсредоточи върху думите на, хм, змеицата:

– …доста ми е трудно, ала с всички сили ще опитам!

– Ъ?

– Ще опитам да не подслушвам чужди мисли – повтори тя. – Все пак трябва да ме разбереш, нуждаех се да бързо да науча езика ти… Прилича ми на българо-славянския изказ, дето се говори та приказва вън от престолните градове…

– Това Е български език – машинално натърти младият мъж.

– Ето, видя ли? Променил се е само за двайсет-трийсет години… Значи не ми се сърдиш, знаеш ли, просто от време на време един възусет ме наляга и тогаз да не чета мисли ми е все едно да не чувам що си крещят двамина стражници от съседни крепостни кули. Та, бъди и ти така добър да мислиш по-навътре и да не са неща, от които да се срамуваш… А между другото, много се радвам, че Царят на Българите е в добро здраве и се връща от похода си в Мадрид. Много ли пленници взехте? Къде е това Мадрид, за маджарите ли става дума?

– Пощади ме – изпъшка Радослав и драматично вдигна ръце. – Покривът ще се продъни под тази камара въпроси.

Изненадата пролича в извивката на неусетно станалото съвсем човешко тяло (е, почти де). Очите блеснаха в рубинено, в зелено… а после девойката се разсмя и плесна хем с ръце, хем с крила. Полъх се плъзна по лицето на Радослав. Косата му почти настръхна.

– Хумор – каза дъщерята на царкинята и змея. – Шеги. Змейовете не ни бива много-много да се шегуваме. Ако не бях мелез, трудно щях да те разбера.

Радослав неуверено се поухили.

– Кажи ми – продължаваше момичето, – защо в този край няма самодиви?! Цял ден търсих, ала даже калпаво горско таласъмче не съзрях. Изобщо, какво става тук? Коя година е сега?

Гледаше го с широко отворени очи в очакване на отговор.

Младият мъж стана сериозен. С усилие се съсредоточи.

– Запозната ли си с християнското летоброене? – предпазливо попита той.

Тя подскочи гневно.

– Ами естествено! Даже селянките са наясно, а аз съм…

– Добре, добре… – Радослав затършува за цигари, после за кибрит.

– Дай на мен – нетърпеливо каза люспестото момиче. Взе цигарата от устата му и духна крайчето ѝ. То припламна в тъмното. За миг Радослав зърна лицето на девойката.

Никога преди не бе използвал определението „чудна хубавица“.

Мислите му се разбягаха като бълхи от сапун. Той с мъка се върна на темата, която също бе не по-малко смущаваща от припомнената красота на момичето от клисурата… както и способността на непознатата да пали огън с едно издишване.

– За какъв цар ми спомена преди малко? – изпълнен с подозрителни предчувствия, я запита той.

– Божичко! За Цар Симеон Велики! Що за въпрос! Нали пяхте за него, после си казвахте, че скоро щял да се завръща с Царицата… Между другото, не пееш много зле. И свириш… хм, прилично. Бива за слушане… Наблюдавах ви – извинително добави тя, незнайно как уловила в тъмнината втренчения му поглед.

– Така… Цар Симеон Велики се е възкачил на престола през… ъъъ… през…

– Лето Господне осемстотин деветдесет и трето – подсказа девойката милостиво.

– Да… – Радослав въздъхна и си дръпна от цигарата. – Ти откога си… беше, хм… в онази скала?

– Беше Тох Елем, шест хиляди четиристотин и девета световна година… Значи, от септември деветстотин и първа след Христа.

Младият мъж отново дълбоко пое глътка тютюнев дим, закашля се и хвърли недоизпушения „Мелник“ в урвата, където сега можеше да се търкаля разбитото му тяло. Момичето хрисимо чакаше.

– Сега сме осемнай… не, вече деветнайсти ден от петия месец… на хиляда деветстотин деветдесет и шеста година след Христа – бавно и меко промълви Радослав, гледайки звездите. – А тайфата си говорехме за Симеон Втори, който беше изгнаник, чак сега след много време си идва… Да. Съжалявам – добави накрая и прехапа устни.

Крилатото девойче до него замръзна. Той усети под черепа си сякаш бързо докосване с перце.

– Затуй значи не срещнах и едно таласъмче тъдява – замислено рече тя, а после… жестоката истина без предупреждение се стовари върху ѝ така, че чак Радослав усети разтърсване. Очите ѝ ярко пламнаха в няколко бързо сменящи се цвята, крилете ѝ се сгърчиха и приказното създание сподавено прошепна:

– Маме, Татенце!… Дружки-приятелки ми самодиви… Толкова отдавна?! – и закърши ръце. Бурята излъчвано от нея отчаяние едва не помете младежа от покрива.

А после момичето заплака, отначало тихичко, ала постепенно избухна в горчиви ридания.

Той нямаше какво друго да направи, освен да я прегърне (ако някога сте прегръщали ангел, например, то навярно знаете, че хватката си има някои особености заради допълнителния чифт крайници зад раменете). Прегърна я здраво, отчасти от опасение да не би отново да падне в пропастта.

Момичето-змеица се вкопчи в младия мъж, в плача ѝ пропълзя вълча мъка всред мразовито пълнолуние. Крилете ѝ също конвулсивно го обгърнаха, сякаш гротескни ръце, впивайки остри нокти в гърба му като паникьосани и търсещи закрила котки. Радослав не обърна внимание на болката. Повече от всичко не обичаше някой да плаче. Винаги бе готов да излезе от кожата си, само и само да спре скръбните дъждове, най-вече когато бяха стряскащо обилни, извираха от толкова хубави очи и така непреодолимо заразяваха със страданието си като с грип.

Нещо парна младежа по шията, после го засърбяха пръстите. За рекордно кратък срок той осъзна причината и бързичко вдигна преграда пред поредното си изумление – сълзите на девойката жилеха, сякаш копривени! Но Радослав продължи да ги бърше от лицето ѝ, докато не се сети, че в джоба си има относително чиста – от вътрешната страна – носна кърпа.

Оттатък параклиса, под стените на манастира, китарата в нечии ръце издрънча по-силно и най-държеливите пиячи, подкрепени от неможещите да заспят в палатките, подхванаха „Моме Калино“. Продължиха с Бийтълс и съвсем изненадващо преминаха на Георги Минчев:

Снегът на спомена вали

с дъха си стоплям твойте длани…

Риданията бяха отслабнали. Нещастната змейска щерка вече само подсмърчаше на гърдите на Радослав, който, погълнат от скръбта ѝ, окуражително галеше косите ѝ – на места ту меки като пух, ту твърди като четка за дрехи. От тях се процеждаше неусещан досега аромат, който гъделичкаше ноздрите му с неопределими и неописуемо омайни импулси.

– Много обичам песни – гъгниво рече момичето. – Мен – (смрък) – хич ме няма в музиката.

Той се почувства задължен да каже нещо ободряващо.

– Да слезем при другите? – предложи, от опит поназнайвайки някои лекове против самота.

– Не… Ще се оправя.

Помълчаха, заслушани в песента.

– Дичо се казваш, нали? – попита крилатото момиче, след като старателно си издуха носа в Радославовата кърпичка.

– Дичо ми викат още от гимназията. Всъщност съм Радослав.

– Кое име си харесваш повече?

– Все ми е тая.

– Аз съм Верèна. Много тъпо име, нали? Все едно човешко момиче да кръстят Човечка или Фѝлия.

– Не, защо, много е хубаво – възрази той най-убедително.

– Мислиш ли?

– Прочети го в съзнанието ми.

Момичето се стегна.

– Нали ти обещах да не го правя спрямо теб – обидено каза тя, – а и с другите ще внимавам.

– Не се връзвай де, пошегувах се. – Той изследваше формата на ухото ѝ. Установи, че е по-нагънато, липсва му традиционната за носене на обеци мека част и е заострено на връхчето.

– Понякога нямам усет към майтапи – самоосъдително промърмори девойката. – Наследствена обремененост.

Гърбът на Радослав потрепна от хладния ветрец. Крилото ѝ веднага го зави като с наметало.

– Ти да не се разболяваш? Париш като трескава – обезпокоено попита младежът.

Тя потърси нужната дума:

– Това е нормалната ми телесна температура.

– А, добре.

Край огъня пееха „Море сокол пие“. Верена слушаше, съвсем буквално наострила уши.

– Ще ме вземеш ли със себе си? – изненадващо рече тя.

– Къде? – стресна се Радослав.

– У вас. В гнусното гъмжило.

Той затаи дъх от познатата фраза.

– В главата ти вървеше заедно с понятието София – поясни девойката. – Още докато учих езика, който използваш, сегашния български. – Тя изхлипа и за секунда стегна юмручета.

– Ами…

– Ще се превърна в змия и ще ме сложиш в денка си. Никой няма да разбере.

– Ъъъ… можеш да се превръщаш в различни животни?

– Не, разбира се! – подразни се тя. – Само в змей и човек. И, ааа… междинни превъплъщения. Вземи ме, имам да ти изпълнявам три желания. Няма да са кой знае какви, ала все пак…

Дичо бавно пое въздух и реши да възприема нещата по-леко.

– В момента нямам друго желание, освен да запаля една цигара и да видя, че се усмихваш – закачливо каза той.

Верена послушно му запали подадената ѝ цигара, но усмивката ѝ беше плаха. Огънчето на „Мелника“ се отразяваше в големите ѝ очи като кандило в остъклена икона.

– Сигурен съм, че имаш по-хубави усмивки, но и тази беше приказна – рече ѝ той.

Виеше му се свят. Не знаеше как да реагира. Чудеше се дали вече не се е претрепал долу в пропастта и отлитащото му към неизвестността съзнание всъщност не фантазира утешителни заблуди. Не, не, и на сън не прилича… С внезапно необяснимо въодушевление той си призна колко се е заблуждавал относно това дали има чудеса и биха ли могли те да изникнат насред сивата всекидневна скука.

Обърна се към змейското момиче, което изглеждаше все още детински смалено от тъга, и тържествено заяви:

– Ти ми спаси живота, Веренче. Не зная как…

– И ти моя – напомни тя.

– Значи… – отвърна той и неопределено махна с ръка, – не ми дължиш три желания.

В безлунието на нощта никоя ярка звезда не бе в състояние да разкрие чертите ѝ, но Радослав беше готов да се закълне, че момичето се усмихна и го погледна странно.

Ти разруши магията. Аз само си хвърчах. Не е същото. Ако в целувката ти нямаше обич…

Младият мъж се втрещи. Запита се какво ли означава това… и сякаш отново усети хладината на камъка върху устните си, а после си припомни тънката талия на Верена под дланите си и атлазената кожа на вратлето ѝ.

– Но аз те познавам от… от няма и час! – възкликна смутено той.

– И аз те познавам отскоро – отвърна тя през смях, който – истинско женски, а не както досега момичешки – го накара да затаи дъх. И да помисли колкото може по-потайно: Май не само издишванията ти палят огън, Верена.

Китаристът оттатък – кой друг, ако не Павката – смело се катереше по стълбата към небето на Лед Цепелин.

Те седяха прегърнати на покрива дълго след като замлъкнаха песните и миризмата на пушек избледня. Радослав люлееше изненадващо лекото телце на необикновеното момиче, така вълшебно дошло в живота му…

…от дълбините на единайсет века!

1996 – 2009, Николай Теллалов

Пълния текст на „Да пробудиш драконче“ може да изтеглите от сайта на автора.