Калин М. Ненов

Антологията „Как спасяваме света“ започна така:

„Както обявихме в Копнежа за илюстрации на „За спасяването на света“, тази година имаме тема: Как спасяваме света. И „свят“, и „спасяване“ си ги представяйте свободно. „Свят“ е целият ни Космос – но и всяко живо същество. Може да спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с някого; или ценностите, заради които си струва да живеем. Може даже да „спасяваме“ – със закачка, смигване и смушкване…

Ето и още примери от предговора на „Тринайсетте цвята на дъгата“:

Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в „Как спасих света, или най-хубавата професия“), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме „наше кралство“ („Извън картината“), на единичната вселена, която е човекът („Заклинание“, „Да обичаш Сам Сама“, „Драконът и портокаловият сок“), на всичките вселени-хора, които сме се сбрали в този свят („В началото бе метрото“) или на някой друг („Животинчето“), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме „човеци“ („Сиянието на реката“, „Последният разказ“, „И попита войникът: – Кой ме повика?“, „Сънувах човешко лице“, „Атентатът“, „Приказка за Юнаци и злодеи“).

Освен темата имаме и образи да ви вдъхновяват. Те са дело на Християн Трифонов, нашия отличен участник в Копнежа за илюстрации на „За спасяването“. И ще се радваме, ако вашите собствени творби завържат разговор с тях… или направо се сприятелят. 😉

И тъй:

Изпращайте на адрес poslednorog-маймунка-gmail-точка-com разкази, стихотворения, есета, пиеси или откъси от по-дълги текстове.

Копнежът е отворен към всеки, който пише на български език, независимо дали в България или по света.

Копнеем за текстове, които:

1) имат връзка с темата (и някоя от рисунките);

2) отговарят на критерий 1 от критериите на поредица „Човешката библиотека“;

3) ни ги изпращате за първи път. (…)

Общата им дължина нека бъде до 18 хиляди знака (включително интервалите).“

… А аз си мислех в този предговор да ви разказвам… някакви неща. За хвърлената ръкавица от растящите ни автори към другите, (уж) порасналите, в „За спасяването на света“. За странната, смущаваща ме дупка, която зейва във времето (възможностите ни?) да спасяваме, когато влезем в университета. (Но после… можем пак да я запълним. Нали можем?) За Следващото – как ме зарежда, колко му дължа, какво още си мечтая да направим, заедно…

Но после си припомних следващите откъси. (Следващото.) И предпочетох да мълча.

– А ти какво искаш? – попитала тя костенурчето. – Имаш право на две желания, защото изпълни мечтата ми да летя.

– Искам… – казало костенурчето и заплакало. Не можело да се отрече от триетажната си къщичка. Не искало да я загуби.

– Кажи ми какво иска сърцето ти! – подканила го костенурката.

– Да ме приемат такъв, какъвто съм – казал костенурчо.

– Скромен си, но нека така да бъде. Ще те приемат! А второто желание?

Костенурчо се замислил сериозно. Мислил дълго и накрая казал:

– Искам всички костенурки да открият своите дарби. Ако всеки разбере, че е необикновен, аз няма да се различавам с нищо от другите.

Любовта не е онзи мой идеал. Любовта е в малките, елементарни неща от ежедневието, които дори не забелязваме. Любов е, когато кучето ми ме чака да се прибера от училище и започва да подскача, докато отключвам вратата. Любов е, когато по-големият ми брат ми отстъпи реда си в банята, въпреки че после ще се наложи той да се изкъпе със студена вода. Любов е, когато по-малката ми сестричка е ровичкала в нещата ми, за да вземе гримовете ми и да се направи на голяма, но не ù се ядосвам, а ù прощавам. Любов е, когато вечер съм се заключила в стаята си, но въпреки това майка ми плахо почуква на вратата, за да провери дали съм добре, да попита дали искам топъл чай или нещо друго. Любов е, когато най-добрата ми приятелка оставя последното парче пица за мен, въпреки че с удоволствие би го изяла и тя. Любов е „Добро утро, как си днес?“, както и „Лека нощ, спи спокойно“.

Моят ангел на спасението си нямаше криле. Може би бяха паднали по пътя към земята.

Преди да го срещна, и от моите ръце падаха доста неща: празни бутилки, опаковки, кутийки. Не си правех труда да ги местя от земята – това нищо нямаше да промени. Той обаче не мислеше така.

Изненадах се, когато ръката се стрелна към боклука в краката ми, с който пролетният ветрец си играеше. Скоро нейният собственик се настани до мен на пейката. Очаквах упреци и поучения, но получих само мълчалив поглед. Срещу мен стоеше младеж на около двайсет, чиито очи бяха сини като сапфири, облечен в сива тениска, на която с цвят като този на очите му беше изписано: „Спаси света. Започни с океана“.

– И аз бях като теб преди.

– Каква съм аз?

– Незаинтересован песимист.

– О, природозащитник и психолог. Прекрасно! А сега защо не отидеш да си поговориш с някой, който можеш да промениш? Аз съм изгубена кауза.

Той ми се усмихна в отговор и едва тогава забелязах колко спокоен е погледът му. Познавах толкова малко хора, които са в мир със себе си. Сивото ежедневие обикновено изпълваше околните с гняв, омраза или безразличие и не след дълго и те посивяваха като заобикалящия ги свят. Честно да си кажа, и аз бях посивяла малко напоследък…

– Всъщност няма изгубени каузи. Някога и аз виждах света в черно и бяло, както ти го виждаш сега. После разбрах, че нито е черно-бял, нито е сив. Цветен е. Номерът е да се научиш да различаваш нюансите, да отвориш очи за цветовете и… да осъзнаеш, че имаш силата да ги променяш. Всеки човек е молив с гумичка. Можем да творим, да рушим, да спасяваме и погубваме. И какво като грешим често? Нали си имаме гумички! А и от грешките можем да… Извинявай, май те отегчавам. – Погледът му се стрелна към дясната му китка, на която нямаше часовник. – Я, колко късно стана! Време е да си ходя.

Още ли сте тук? Време е да потегляме.

Към Следващото…