… от „Черният куфар“

Христофър дойде в селското магазинче с точно определена задача – да си купи нещо с левчето, намерено на улицата пред къщата, където живееше.

Да намериш дори и една стотинка в това село си беше повече от късмет. Понеже обитателите му бяха твърде пестеливи, за да си губят парите неумишлено.

Да похарчиш просто така намерен на земята лев си беше престъпление за Христофър. Родителите му не бяха бедни хора, но не пилееха пари за глупости, между които несъмнено – шоколадчета и сладолед. Предпочитаха да ги събират за тухли и керемиди. Тези идеи бавно, но сигурно засядаха в душата и на техния син. Но той все пак бе още дете. И сега усилено мислеше, за да реши какво точно да направи с намереното левче. Не искаше да го похарчи цялото за нещо сладко, защото тогава щеше да се лиши от приятното чувство в джоба му благозвучно да подрънква скъпоценен метал. Но пък да влезеш в магазин и да демонстрираш самочувствието на някой, за когото не е проблем да извади пари и да си купи каквото желае, също не беше емоция за изпускане.

Затова Христофър стоеше пред магазина с ръка, пъхната в джоба на зеления гащеризон, докато другата стискаше левчето. Той усещаше бръчката, прорязваща челото му, чувстваше как лицето му се сгърчва от терзание, породено от дилемата: шоколадче или вафла. Защото шоколадът бе несъмнено по-вкусен – Христофър дори си представяше как се разтапя в устата му – но пък трябваше да похарчи почти цялото левче за него! От друга страна, вафлата не бе толкова вкусна, но пък по размер не отстъпваше на шоколада, а и подрънкването на рестото в джоба щеше да радва сърцето му още известно време. През главата му за момент мина мисълта дали да не пробва с ези-тура, но дали можеше да го направи с единствената си монета от Коледа насам? Защото, представи си, че я изгуби при хвърлянето!

И докато размишляваше върху този труден избор, пред магазина неочаквано се появи Джери и с бързина, на която само той бе способен, реши набързо дилемата на Христофър – промъкна се покрай него, хвърли върху тезгяха метално левче и каза с важен глас:

– Един шоколад!

С това терзанието на Христофър приключи. Той се вмъкна след него и докато Джери бе все още в магазина, хвърли със същия жест своята монета и изрече точно същите думи:

– Един шоколад!

Но шоколадът на Джери се оказа последният! Христофър съжали, че не е посочил направо вафлата, която сега се налагаше да купи, но той и не мислеше да си „оставя магарето в калта“! Важно прибра вафлата в джоба на гащеризона си, взе рестото и с небрежно подрънкване го преброи. Точно три пъти! Като всеки път подрънкваше монетите все по-силно.

~

Тъмната нощ беше още по-тъмна от обикновено, но светлата идея на Джери я осветяваше толкова много, че той се боеше някой да не го усети.

~

И така, Джери се намери пред къщата, почука на входната врата, после втори път. Не че не беше видял веднага ключа и открехнатия прозорец – напротив! – но държеше на доброто възпитание. Почука трети път и едва когато отново никой не се обади отвътре, той изтри босите си крака в парчето плат, което служеше за тази цел, направи две крачки встрани и се прехвърли през прозореца.

~

Пред камината бе поставена масичка, а до нея люлеещ се стол. Естествено, Джери веднага се настани върху него, залюля се и затвори очи. […] След като се наслади на момента, Джери скочи от стола. До леглото голяма, потъмняла от времето ракла го гледаше очаквателно. […] Той повдигна капака ѝ и като не видя нищо особено, го пусна отново.

~

За свое учудване установи, че е заключено. А ключът липсваше. Джери нямаше навика да оставя една заключена врата да влияе върху намеренията му. Затова изскочи през прозореца, мина покрай нужника – малка дървена барака в дворчето, разделена на две, метна се на близкото дърво, покатери се и скочи върху покрива на къщата. Оттам махна няколко плочи, които и без това си бяха разместени, и се промуши през дупката.

~

Джери се върна в стаята, седна върху леглото и сложи палеца и средния си пръст върху клепачите, като същевременно почукваше челото си с показалеца. Но едва докоснал леглото, скочи от него! Умът му се бе озарил от една идея. И колкото повече тя изплуваше, толкова повече самодоволство изпълваше Джери, докато накрая той се почувства като преял с кюфтета котарак. И когато идеята се показа на повърхността, той всъщност вече бе започнал да я осъществява.

~

След като се облиза от поредната хапка, Джери реши, че „мрачната английска утрин“ в неговия живот е настъпила. Той потопи в млякото следващата курабийка и я задържа достатъчно време, за да омекне хубаво, но не и да се разпадне. После преглътна и небрежно подхвърли:

– Чудил съм се какво ли държиш там под леглото?

– А ти какво си търсил под леглото ми?

– Ъъъ, теб. Видях, че те няма в стаята вчера, и реших да проверя дали не бършеш праха под леглото си.

~

Прозорецът се оказа затворен и затова той се промъкна в къщата през вратата, като не забрави грижливо да изтрие обувките си. Веднага се насочи към чинията с курабийки. Взе една и умислен седна върху стола, като размахваше краката си, мърдайки пръстите им, сякаш изписваше невидими буквички в пространството пред тях.

Тъкмо отхапваше първата хапка, когато изведнъж умисленото му настроение се замени с възторжено, за да премине в тържествено-самодоволно, като на детектив, който е разгадал една от най-заплетените мистерии. Той грабна втора курабийка и хукна навън.

Всъщност, когато Джери се озова в малкото, но пищно дворче, не знаеше още какво точно му е хрумнало, но знаеше, че е гениално!

~

Той издължи врат, за да помирише и съседните цветя, когато погледът му спря върху няколко смачкани на земята растения. В калта около тях ясно се виждаше отпечатък от обувка. Джери се наведе още повече, измери с поглед отпечатъка, присви очи и бързо регистрира в ума си: „Галош. Мъжки“.

~

Обичаше да става рано. Но в тази утрин прозорците бяха тъмни, макар и самата тя да лежеше с отворени очи в сумрака. Грижите покрай последните събития сякаш се бяха напъхали в юргана ѝ и сега я притискаха неумолимо към леглото.

~

Джери се бе съсредоточил в трите разноцветни топки сладолед в купичката пред себе си. Те се смесваха бавно една с друга и тази разноцветна феерия сякаш го омагьосваше.

~

„Възрастните хора винаги имат за какво да се тревожат и никога, ама никога не могат да изядат сладоледа си на спокойствие! Те винаги мислят сега за после!“