… от „Монетата“

Преди малко Айк се бе оплакал, че му е скучно. От това [Киа] ужасно се притесни.

„Ако намеря работа в някоя гостилница, ще мия мазни чинии по цял ден, но ще имаме храна, освен кредитите. Ще мога да спестя нещо. А ако започна в гостоприемница, ще получим и стая. Айк ще си играе, ще се учи да чете и пише, докато ме чака… ще може и да почива на спокойствие. Като започне училище, ще се запознае с деца и няма да скучае.“

~

„С този глас изглеждам прекалено строго и сковано. Не бива да го занимавам с мисли за живота… Не бива да го тормозя за нищо. Децата трябва да играят!“

~

„Той е живо дете… Но когато играе… когато се смее… Плаши ме! А смехът… глупаво е да се смееш. Кое му е смешното на живота?! А като порасне малко… как ще му обясня всички мъжки неща? Как се възпитава момче?“

~

– Не натоварвай Айк с толкова голяма дажба, в името на Създателя! Дай му присъствието си. Говори с него, играйте на нещо… Научи го да обича тази планета, да я приема като свой дом. Не го карай да се чувства длъжник.

~

– Госпожица! – жлъчно го поправи Ализабет, сякаш това би трябвало да е очевидно. После въздъхна и сключи пръсти. – Все още съм в търсене на достойния за мен.

– Тогава трябва да ви разочаровам, госпожице. – Рафаел надникна иззад Типодин с лице, което издаваше крайно нетърпение. – Измежду нас няма особи с високопочитан произход.

[…]

– Ако се загубиш тук, няма никога да срещнеш избраника на живота си, а това вече е много лошо. По-опасно е от истински жив терак’хан – обади се квадронорът.

– Тук е красиво! – звънко извика Айк и май успя да пресече зараждащият се спор. – Можете и вие да си вземете топче за спомен.

~

– Природата е велика сила – мълвеше врачката. – Животът, който тя дава, пониква на най-неочаквани места… Велик е Създателят, щом крехкият корен пробива якия камък.

~

– Слез, ики! Виж какво ти нося… Това е вкусно. Типодин смята, че храната е много важно нещо – говореше елфчето.

[…]

– Не се бой, ики! Аз съм дете и ти си дете – заговори и внимателно протегна ръка, за да го хване за врата. Издърпа го от хралупата и го сложи в скута си. – Видя ли, че не съм страшен. Сега ще ти дам нещо вкусно за хапване.

[…]

Детето обърна усмихнатото си личице и посочи с очи животинчето в скута си.

– Виж, имаме си бебенце-ики!

[…]

– Нямам нищо против да задържиш това животинче. Щом искаш, можеш да го вземеш, но ще трябва да се грижиш за него. Май не може да яде това. Ще му трябва по-мека храна, докато зъбките му пораснат и заякнат.

– Разбирам, разбирам… Мислех да питам Мефоди с какво трябва да се храни, докато е бебе. – Айк се опита да погали икито, но то се обърна и загриза кутрето му с още по-голямо настървение отпреди малко. – Ух! Само не знам дали ще си ми любимец, ики. Да не говорим за това дали изобщо ще си домашен.

~

– Къде отиваме? – зачуди се Айк. В свободната си ръка той държеше икито. Животинчето бе спряло с опитите си да изяде пръстите му и само въртеше уплашените си тъмни очи.

[…]

– Знам – смутено каза елфчето и неволно стисна икито така, че то изскимтя от болка.

– Искам да знаеш, че не съм наясно с много неща. Нямам представа как живеят нормалните граждани на Солнрихт, нито тези от който и да било град на Аурелион.

~

– Водя ви в библиотеката, любопитко – засмя се Фадгнал.

– В нейно съседство има минибар на самообслужване. Още една гениална приумица на Магенторф – с раздразнение поясни Мефоди. – Част от книгите в библиотеката вече имат вкус, мирис и цвят…

~

– Свърших с курабийките и ще си почина, докато изстинат – каза си Ализабет, отпускайки се на едно от яркооранжевите си канапета. После се прозина. – Уморих се, ама си знам, че е по­добре да плюя сама в собственото си брашно, да го меся със собствените си ръце и накрая да си го ям със собственото си спокойствие.

[…]

– Никога не греша, когато гледам в кълбото. Отдавна не съм улавяла истинско пророчество. – Ализабет се отпусна в креслото си. – Знам го, като да си плюя против уроки в тестото, докато меся.

– Ааа! – Айк се изплю под масата. – Аз ядох от това.

– Ами то и аш опитах – възмути се Типодин.

Елфчето избута чашата си и се пресегна към каната. Взе я и налапа чучура й да пие от него.

– Нали не сте плюла и в чая? – попита някак официално то.

– Не, разбира се, говоря в преносен смисъл – въздъхна Ализабет. – Но ти ме слушай, малкият, защото който ме е слушал, далече е стигнал – натърти тя и май сама си повярва.

– Мисля, че не бива да прекаляваме с гостоприемството ти – надигна се от мястото си Рафаел.

~

Рафаел отхапа от червеникавия арбак, направи гримаса и изплю лютивото парче. После рязко стана от шумата и захвърли плода надалеч.

– По демоните на Дарконус, и това нещо се е развалило! – изръмжа той и жадно отпи от голямата бутилка с вода.

– Никой не те е молил да го ядеш – обади се Ализабет. Тя хрупаше блажено кафяви курабийки. – Ако искаш, можеш да опиташ сладките ми. Великолепни са!

– Благодаря, но съм твърде млад, за да умра от натравяне – ядно отвърна Рафаел.

– О, ама това не ша нейните курабии, а моите шкъпи шладки! – възмути се Типодин. – От тях не ше умира, штава ше по-шдрав!

~

– Върни ми шраната, ишчадие! – развика се още по-силно джуджето и се втурна след нашественика с изненадваща за пропорциите си скорост.

– Всеки с проблемите си – изкоментира Ализабет и се излегна върху постелката. Притвори клепачи, а върху набръчканото ѝ лице се изписа блажена усмивка. – Лека нощ! – додаде тя и се отпусна доволно.

~

Рафаел: „Славна“ дружина ми даде, лаксате!“

Ализабет: „Ех, Създателю, защо ме събираш все с такива създания? Само милостите да им бера.“

~

„Трябва ми план. Защо не ми идва нито една идея?“ – прошепна нервно, а ръката ѝ несъзнателно милваше храстчето и рошеше листата му като коса на дете.

~

Деенор прие оръжието без коментар и проследи с поглед две икита, които се покатериха на по­високите клони на дървото пред него. Няколко жълти листа се отрониха тихо. Отдавна беше останал с впечатление, че мислещите същества нарушават реда и покоя в природата.

„Защо Хелиор е направил животните и дърветата така съвършени, а за висшите раси е оставил всички недъзи?“

[…]

Гората беше пълна с живот. Икита профучаваха през клоните и крадяха вниманието. От храстите надничаха пернати животинки, които отлитаха с крясък, щом ги приближеше.

„Нереално е… А ние, мислещите, колко реални сме? Какво ни е висшето?“

~

– Демокрация, ха! – ухили се Чали, хвана го за ръкава и го повлече след себе си. – А знаеш ли значението на тази дума, а, Ерой?

Елфът се замисли за момент, почеса се по брадичката и отговори:

– Буквално се превежда „народоуправление“.

– Правилно. Така е по старочовешки, но ние – човеците – както знаеш, отдавна сме успели да наложим част от правилата и философията си на всички раси. Човекът е ненадминат в желанието си да властва и налага. По староелфически обаче – това го знам от един много възрастен елф отшелник – е „демонокрациус“ – власт на демоните!

– Значи ни управляват демони?! – прозря Ерой и здраво стисна юмруци.

– Предполагам, че е само образно казано – промълви Чали и млъкна.