… от „Невидена река“

Забравена болка се буди в сърцето.
Забравена песен звучи във съня.
Все още търся причините, дето…
свободата е само в главата черта.

~~~

Вълните на прилива разтърсват седалката ми и аз отварям очи, докато трескаво се опитвам да изпълня командата и да закопчая колана си.

Родното слънце ме посреща първо, през люка на самолета: намига през прокъсаната пелена като упорит продавач на битпазар, макар да се е увило в размити мъгли и да не му се става и на него.

После е на ред родната земя, която блъсва колесника отдолу и загърмява в ушите ни по-силно от гласа на стюардесата. Сякаш ухилен кръчмар плясва самолета по дупето, да пробва как са новодошлите.

Трябваше да се усъмня още при усмихнатото лице на митническия служител. Червендалест и самодоволен, той се различава от бюрократите, които си спомням.

– На английски ми говориш, ама си българче, нали?

Опитвам се да прикрия сконфузването си със студено и любезно кимване, но няма ефект.

– Изгорял си май? За родното, нали? – изхилва се той многозначително, а после, миг преди да се възмутя като „мома англичанка“, се надвесва към прозорчето помежду ни и сякаш заговорнически прошепва:

– Познавам всеки, дето се завръща, синко. Хайде, добре дошъл тука и наслука!

Объркано поемам тропнатия пред носа ми паспорт и се чудя какво и дали да кажа. Докато се отдалечавам, установявам, че глупаво си тактувам на игрива, позната мелодия, която звучи някъде отдалеч…

~~~

Как да кажеш на човек, който се намира на върха на щастието си, че имаш проблем?

По-точно – как да кажеш на любимия си човек, който е намерил кариера, дом и може би щастие, че имате проблем?

Наред ли е всичко. Радославе.

Със сигурност не и в главата ми.

Огромните светлини в тунела ритмично ми бъркат в мозъка, като че ли съм на носилка в болницата след операция на очните дъна.

Защо ми трябваше да се наливам като пробита делва? Защо тази страна действа така на хората? Все пиене, разговори, песни до умопомрачение…

Косьо се извръща от предната седалка и се ухилва.

– Ще ти трябва доктор, момко…

– „Доктор Иванов, доктор Иванов“… – немощно измучавам.

– Знам един съвсем наблизо.

– Наблизо? Тук е планината, човече… Да не са отворили болница в Гела?

Той се хили.

– Не там. И не болница.

После дава газ и родопските завои отново захващат да изстискват стомаха ми като мокро пране.

Всичко се завърта на бърз кадър през пулсиращата ми глава.

Спрели сме пред нещо като… как се казваха онези комбинирани магазини с кръчми?

Хоремаг.

Точно така: хотел-ресторант-магазин – хо-ре-маг. Убийствено име за пънк банда.

– Това е кръчма, пияницо – олюлявам се аз, докато се опитвам да си измъкна раницата от колата. – Не болница.

– Но кръчмарят вътре е доктор. Доктор Охсипи. – Косьо се кикоти сякаш е казал убийствен виц и се шмугва през вратата на заведението.

Оглеждам се. Селски къщи и улици, самотно куче на сянка под оградата, а над нас се издига онзи гигантски зелен склон. Дъхът ми спира, а вратът ми ще се откачи от извиване.

Турлата лъщи най-отгоре и ми се хили. „Пак ли ти, бе, пишман катерач.“

Изсумтявам и се пъхам след Костадин в тъмното и прохладно помещение.

~~~

Паниката ме залива отново. Ами ако полудявам? Ако точно сега нещо се променя в мозъка ми? Получил съм някакъв микроудар и съзнанието ми бавно започва да избледнява… докато спре да контролира всичко и изчезне… Тогава ще взема ей тази грамадна гега, опряна на вратата, и ще…

– Охо, ще ме биеш ли?

Дида измъква дребното си телце през вратата и оглежда закривената тояга в ръцете ми.

Смутено я подпирам до стената.

– Не. По-скоро ще пием.

– Аха, знаеш го тоя за змея, значи.

Недоумението в очите ми я предизвиква.

– Един пишман юнак кат’ тебе се изгубил в планината и ожaднял яко. По едно време видял един поток как блика до една скала. Затичал се и що да види: до извора змей лежи. Няма що да се прави – извадил тоягата си юнакът и почнала люта битка. По някое време змеят извикал:

„Чакай, бе, я се спри малко!“

Юнакът изненадан задържал тоягата си.

„Ти какво искаш, бе?“ – ядосано попитал змеят.

„Ами жаден съм, вода искам да пия, люта стихийо!“ – рекъл юнакът и сграбчил по-здраво гегата.

„Ами пий, бе, що се биеш?“ – отвърнал змeят…

~~~

Отпивам леко и течността разлива нова доза огън по гърлото ми. Светът наоколо вече се поклаща достатъчно опасно. Малко ми остава да рухна където съм.

– Много ти е добра ракията – казвам неубедително.

Той дори не трепва. Стоварил е юмруци на барплота и се е намръщил.

– Виж, друже, познавам Косьо, от кат’ беше детенце. Зарад него те глезим тука, ако ще се подсмихваш, хич направо си тръгвай!

Вдигнах ръка помирително.

– Моля ти се, бай Герго, не съм те разбрал просто.

Той ме гледа известно време, а после се отпуска обратно на стола.

Мълчим и пием. После кръчмарят става и като захваща да мие камарата от халби, подхвърля през рамо:

– Виж с’я, то аз не мога да ти кажа много.

– Аха – измръхтявам.

– Ако искаш наистина отговори обаче – хвърля ми кос поглед изпод вежди, – мога да ти кажа, че откриеш ли я, ще ги имаш.

От друга страна пък к’во ми пречи?

– Добре – изричам помирително. – Къде да я търся, кажи?

Той вдига ръка и сочи към планината.

– Там. Вдън гори.

– А по-точно? – поглеждам безпомощно към тъмните прозорци.

– Казах ти: не мога да ти кажа.

~~~

Облягам се на бара и махвам на любезното момиче с безразличните очи да налее още едно.

Чувствам се странно. Музиката пили в ушите ми, Косьо пънкаря се прави на наставник, а това място… ме натъжава.

Малко идиотско е да се чувствам носталгично точно тука май.

Спомените обаче не се интересуват от мнението ми.

Ъгълът с подиума ми намига. Точно там стоят барабаните на Кольо.

Концертите и сесиите. Групата… и вечните ни караници. Изнасянето ми от къщи, старата ми квартира.

– Абе да не умирам, мамка му? – изричам на глас и се озъртам.

Всичко се върти като филм пред очите ми.

После кадрите се забавят и спират точно в онзи момент.

Онова пътуване.

Онази планина, експедицията, тайфата.

И Теа. Такава, каквато… никога не е била.

Песента сякаш сама се появява на устните ми.

~~~

Мисля, че съм добре.

През десния преден прозорец една коза внимателно ме наблюдава, докато дъвче.

Прилича на дядо ми – когато се начумереше, изглеждаше точно като нацупен козел с дълга бяла брадичка.

Напушва ме смях.

Чакай, може би все пак наистина съм припаднал? Може би сънувам, докато разтревожени сестри ме возят в количката в болницата. Не звучи лошо…

– Вярващ ли си, момче? – прозвучава дрезгав глас.

Оглеждам се. Истината е, че на козата този глас много ѝ отива, пък и идва точно от същата посока. Става ми още по-смешно.

Вдигам рамене. […]

Поглеждам през стъклото до мен.

[…]

И тук нереалното ми спокойствие свършва.

[…]

– Вярващ ли си, бе, момче? – отново чувам гласа ясно, като че ли някой седи до мен. От главата на козата са останали само очите… и така всичко изглежда още по-зловещо.

– Я се разкарай! – кресвам внезапно, докато усещам как автомобилът се приплъзва още малко. – Вместо да ми помогнеш, ми задаваш тъпи въпроси!

– Как ще са тъпи, бре, момко? Май не ти е мил животът.

– Точно щото ми е мил! – осъзнавам, че гласът ми трепери, докато викам. – Ако имаше бог, щеше да помогне вече.

– А, така ли? Ти, значи, си вещ в Божиите дела? Да не си поп? – насмешливо подема гласът.

Старая се да стоя неподвижно. Колата не помръдва.

– Виж к’во – процеждам през зъби, докато оглеждам наоколо. Може би ако се преместя отзад? („Имаме ли време“, както казал Майкъл Джексън…) – Виж к’во, ако можеш, помагай, щото иначе загивам.

– Ами аз какво се опитвам да направя, бе? Питам те вярващ ли си. Как да ти помогна иначе?

[…]

– Ами като ме измъкнеш оттук или извикаш помощ, или к’вото там…

– Виж сега… – козата предъвква и се надвесва по-ниско над прозореца ми. – Щом си толкова вещ у Божествените ра’оти, трябва да знаеш кога ще ти помогне Бог.

~~~

– Какво мога да направя? – гласът ми вече пищи. – Какво искаш да направя?

– Да се разберем – ти искаш, ти можеш. Аз само минавам.

– То с мислене не става, момче. Ама без мислене, хептен – засмива се тя през рамо, докато ровичка нещо в ъгъла.

~~~

– […] Думам за теглото, за мъката… Усети ли я?

Вдигам рамене.

– Беше ми едно мрачно… Ей тука едно такова забодено – посочвам корема си.

Тя кима.

– Пънче си още, ама ще се научиш. Тя си знае работата, да те събори баш при мен.

Джуджето с тирбушона се посъбужда в гърдите ми.

– Тя? Коя тя? За съдбата или за Бога пак?

– Абе кой както си му вика.

~~~

Тя махва с ръка да се настаним и сръчно поставя глинени чашки пред нас. Налива тъмна гореща течност в тях.

Какви са тези хора тук? Сутрин ме гощават с ракия, а вечер с кафе… […]

Изведнъж осъзнавам, че двете баби са ме зяпнали и ме оглеждат.

Кайна ми се усмихва и кима на баба Кина, после посочва към кафето и вдига ръка с прегънати пръсти.

– Много е добро – показвам им палец аз. – Малко нанагорно ми идва следобяд кафе, пък и силничко…

Двете се споглеждат и избухват в смях. […]

– Кайна казва, че верно не си на едно мнение със себе си. Аз понеже така ѝ рекох одеве…

Тя пренебрегва навъсването ми и продължава:

– Пита що дириш тук. Отначало ѝ рекох, че търсиш Бог, ама тя ми се смя. Казах ѝ после, че си търсиш пътя, ама най-вече себе си търсиш.

– Какво?…

– Че пътя си дириш. Питаше ме дали не ти трябва лек, ама аз ѝ рекох, че си здрав като вол.

~~~

Баба Кина сръчно опъва едно шарено одеяло на одъра в задната стаичка. Привиква ме с пръст и посочва повелително към леглото.

[…]

– Утре работа те чака, момче. Наспи се колкото се може повече, туй ми е съветът.

Поклащам глава.

– Утре ще си ходя. Работата ме чака в града…

При мисълта за връщането ме присвива диафрагмата. Не едно нещо съм объркал. Колата на Косьо, купувачите на апартамента, документите, нотариуса… Цял ден не вдигнах на Теа и на кой ли не още.

Забъркал съм адска каша. А имам само три дни до полета наобратно.

Сърцето ми се разблъсква под одеялото, а клепките ми се лепват за челото.

Смръщеното лице на бабката се надвесва отново над мен.

– Рекох ти да заспиваш май?

– Заспи ти след тоя ден – изтърсвам аз.

– Че к’о му е на деня? Затвори очи, ама наистина. Денят не ти пречи, ти си пречиш.

– Не мога да спра мислите си, не разбираш ли?

– Че кой те кара да ги спираш? Не ги слушай, заспивай. Ако трябва да нахраниш някой, няма да стане с мислене. Ще трябва да го свършиш. Като ще спиш, другото свършва.

– Де да беше така просто – измърморвам и се извръщам на другата страна.

– Па съвсем просто е. Казваш си „спирам да се човъркам“ и дърпаш човъркалото от акъла си.

Изсумтявам.

– Добре, ще ти дам да миришеш нещо – казва тя и изчезва.

Вдигам рамене в леглото. Нищо не помага в тези случаи, но пък ако иска, да опита…

~~~

Тук ароматът е по-чист, но много по-силен. Аромат на нещо горчиво, като пелин, като бадеми.

Кракът отново ме бодва да внимавам. Може би е добре да изчакам малко, да стане по-светло. Премествам се до едно дърво вдясно и стоварвам „дисагите“, после се отпускам на земята, по команда на капризното ми коляно.

Облягам се на дебелия ствол зад мен и притварям очи.

И… отново онзи шум.

Не е никакво скърцане и капене, това си е чисто ромолене на поток.

Усещам внезапна жажда. Разравям джобовете си, после торбата с дървения предмет.

Нямам никаква вода.

След кратък спор с интелектуалния плужек в главата ми решавам, че е по-добре да пия не съвсем чиста вода, отколкото да пукна тук от жажда.

Привдигам се и правя няколко крачки в посоката, от която долита ромоленето.

Навеждам се. Достатъчно светло е, за да различа тревите около поточето и белите подскачащи струи.

Още малко колебание, а после клеквам на брега и пия като диво животно от ледената течност.

В този миг – рязко изсветляване зад мен.

Там има някой.

Чувам тихо звънтене, като камбанки по елха.

Скачам рязко и се обръщам.

Насред поляната изправена и усмихната стои Теа.

[Авторът и за богърти е чел ;)…]

~~~

Докато още треперя, се изправям с помощта на новопридобития си бастун.

– С теб ли говорех? – запитвам и още докато го изричам, осъзнавам безсмисления въпрос.

[…]

– Не. – Тя се обръща към козичката: – Колко са улави т’ва младите, видиш ли, мила.

После става и тръгва по пътеката.