Четвъртият роман от цикъла на Николай Теллалов, започнал с „Да пробудиш драконче“, е грандиозен не поради най-големия до този момент обем от над 1000 страници, защото размерът не е гаранция за качество. Не поради увлекателния си стил – други книги също са увлекателни. Когато ви каним в света на „Слънце недосегаемо“, имаме предвид паралелна реалност, населена с народите на съществата от българската митология: народи със свое общество, закони, развитие и бъдеще – първокласна научна фантастика с атмосферата на епично фентъзи. Грандиозността е в мащабите на това приключение, написано от българин за българи, и същевременно космично и разпростряно сред хилядолетия.
В него има светостроителство, но то не е нито самоцелно, нито по-важно от фабулата или посланията. Теллалов е написал истински роман – с много пластове и вълнуващи съдби на героите, реалистично изобразени битки и безмилостни нравствени избори. Мен лично, като читател, изгълтал хиляди модели на чуждопланетни социуми, ме респектира сериозният опит на младия писател да изгради достоверна структура на общество, съставено от змейове – разумни същества, всяко от които притежава сили и могъщество колкото тежко бронирана бойна единица, и същевременно има богата душевност. Като прибавим към това, че средната възраст на змейовете е над 2000 години, можем да си представим каква неимоверно трудна задача си е поставил Николай Теллалов. И се е справил!
Героите му – и змейовете, и хората, дори халите и вампирите, са релефно доказани същества, които говорят и действат според особеностите и ценностите си. И същевременно, змейовете, посетили нашата реалност, предлагат гледна точка, която критично оценява състоянието на обществото ни, без дидактиката на „осъдителството“. Теллалов е намерил тънката граница между отчуждението и топлотата, която прави книгата му истинско събитие.
След излизането на „Слънце недосегаемо“ българската фантастика може да смята, че има поне един цикъл романи, сравним с епосите, създадени в англо- и рускоезичния фантастичен свят.

Атанас П. Славов

За пръв път се срещнах с Ники Теллалов на 11 март тази година на сбирка в софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. Нямаше как да пропусна сбирката – исках да се запозная с човека, който за мен е един от най-добрите съвременни български автори. Темата бе предстоящото за издаване „Слънце недосегаемо“ и Ники. Още от самото начало ми направи впечатление скромността му и липсата му на превъзнасяне. Останах очарован от неговата чистосърдечност и непрестореност: отговаряше на нерядко коварните въпроси на присъстващите искрено, без да се замисля, и когато нещо му бе неизвестно, просто отвръщаше: „Не знам“, прекратявайки всякакви по-нататъшни безсмислени дискусии. Сърдечно усмихнат, той се подписа на моето „Драконче“ (първо издание) и със своето позитивно излъчване затвърди убеждението ми, че истинският автор е преди всичко добър човек.
Какво да кажа за „Слънце недосегаемо“? То е венецът на сагата, започнала през 1998-а с „Да пробудиш драконче“ – едно от най-тиражираните български фентъзита, претърпяло досега три издания, всичките от различни издатели. Змейската сага продължи с „Царска заръка“ (2001) и „Пълноземие“ (2003). И ето, най-накрая, след толкова години чакане, мечтаната книга е в ръцете ни. Книга от една поредица, която  няма аналог в българската литература. Няма друга такава, в която да се преплитат  научна фантастика, фентъзи, магически реализъм, българска митология, алтернативна история… И любов. Любов, която се разгаря отвъд представите за обикновени мъж и жена. Любов, която оцелява непокътната дори през убийствените вихри на времето и безкрайните ледени простори на Космоса. Защото Любовта е по-силна дори от смъртта.
„Слънце недосегаемо“ напълно оправда и двете думи в заглавието си – минаха толкова години и перипетии, за да се създаде тази книга. Със своя обем тя буквално изглеждаше недосегаема. Тъжно е, че тъкмо заради обема никой не се реши да я издаде толкова време. Трогателно е, че фондация като „Човешката библиотека“ не се уплаши и се захвана с кански усилия и несломим инат да я направи реалност. Този роман заслужава повече от всеки друг да е в ръцете на българския читател. Никой вече не пише толкова дебели книги. Никой вече не пише толкова добри книги. Това е истината. И стигаме до другата част от заглавието – слънцето. Подобно на животворното небесно светило, романът ще стопли сърцата и душите ни, ще ни помогне да избягаме от сивото ежедневие и да се впуснем в един приказен свят, от който накрая няма да искаме да си тръгнем. Ще ни се иска да останем да живеем в него завинаги. Затова четат читателите – заради насладата и изпитаното удовлетворение. Затова пишат писателите – за да направят себе си и околните по-щастливи и по-добри, по-богати духовно.
Прочетете тази книга. Тя не е само кулминация на змейската сага, не е просто най-добрата книга от поредицата. Тя е личният шедьовър на автора, неговият Magnum opus, връх в творчеството му, и доказва, че българската художествена литература, била тя приказна или фантастична, е все още жива.
А както казва Чарлз Буковски:
„Художествена литература? Тя е подобрение на живота!“

Бранимир Събев

„Слънце недосегаемо“ е… приятел.
От онези, с които си говориш нощем, край лагерния огън, в чийто пламък повърхностите се стопяват и остават съкровеностите, остава твоят собствен пламък… ти. Под звездното небе, което те зове да се издигнеш – на змейови криле, или на тия, дето носиш вътре в себе си. Преди да те унесе сънят, когато границите се размиват и не делиш света на „невъзможен“ и „възможен“, а просто… просто гледаш.
Той е приятел: Споделя ми истории, които хем звучат вълшебно, хем зная, че са истински, извървени, прелетени, лично. Учи ме – ненатрапчиво, черпейки от опита си… всъщност усещането е, че черпи мен. Спорим, не за да ме пребори, а да се доближим, и двамата, до истината – някоя по-пълна, по-изпълваща, цяла и изцеляваща истина. (Наричаме я още „красота“, или „добро“…)
И, щом отворя очи в новия ден, сам съм пълен и по-цял. Стъпвам по-леко, усмихвам се по-…заразително. В мен грее слънце.
Ако и с теб така се случи, докато четеш нататък – ще ми е Радост.

Калин Ненов

Приветствия, приключенецо!
Пробуди ли вече драконче?
Припомни ли си царската заръка?
Прелетя ли пълноземието?

Ако си сторил тия, знаеш що ти предстои. Ако ли не, представяш ли си да събудиш змей (змеица, всъщност), единайсет века прикована? Не бързай, не е страшно. Любов това е, искрена и чиста, необременена. За да се сбъдне, дълъг път и търсене ти предстоят. А дирят дракончето и джамачи настоящи, и от минали епохи – зарад свои цели и мечти. Ала оброк – заръка царска – тегне също века единайсет. Юнакът-преследвач ще трепне ли пред любовта, що ненадейно се явява, изгубена от толкоз дълго? Ще я послуша ли, или дългът е важен най? Тъй дълъг, пътят към целта те връща у дома (почти), ще спреш ли там, или сам ще продължиш? Нататък, дето крак човешки не посмял е да пристъпи? Някой ще спре, друг, ще го последва, а ти ще бродиш и пребродваш светове незнайни, паралелни и далечни. Но твоята любов и в тях не ще се изяви напълно. В пълноземие. Ще дириш още. И ще намериш.
Напред, лети високо, към слънцето недосегаемо лети.

***

Познайнико, щом четеш това, бързам да предупредя. Ако не вярваш във взаимното уважение между съперници, в искреното приятелство след (по)грешките, в чистата безусловна любов, в свободата на душата, в израстването на духа – тази книга е за тебе! Чети я с открито сърце и ясен ум, тя няма да те убеждава, нито ще спори с теб, ще те опровергава, обвинява. Позволи й да ти бъде събеседник, разговорлив, но слушащ, и верен спътник, на тебе уповаващ се, в едно незнайно, но поразително познато пътешествие. Позволи си да тръгнеш непредубеден, да се почудиш на различни погледи, преплетени в дъга от девет цвята.
Не се свени и да поспориш, да се намръщиш и дори да се ядосаш на тази страница, на оня ред. Значи внимателно си чел и със сърце; смей се и от него. Малко ще се просълзиш, навярно ще поплачеш. Ще бърчиш чело и ще въсиш вежди. Ще се дивиш и ще мечтаеш. Накрая, няма да усетиш как сте се сприятелили и колко драг приятел си намерил. И преживели сте животи не един, с всичките им чудатости, страдания и страсти. И ще поискаш още. Още малко да бъдеш между тия редове, листи, люспести криле.
Ако пък вярваш в силата на любовта, да стопля, непознати в братя да превръща и празнотата да цери. Ако я виждаш в мравката дори, в очите слепи, в празноглавеца (и значи знаеш що е състрадание). Ако изпитвал си я, и познал, и можеш да я разпознаеш – тази книга е за тебе! Да помниш и да не забравяш що разбрал си, и да научиш още как да я прилагаш, твоята любов. Да можеш да дадеш без притеснение и без страх да приемеш.
Ако не знаеш в нещо вярваш ли, объркан си, разколебан. Ако понякога усещаш се невидим, неразбран, излишен. Ако се криеш в сътворените си светове, където си говориш сам. И бягаш, за да се спасиш от действия решителни. И спираш своя устрем, не подкрепяш порив чужд. Ако току убиваш в себе си по нещо и се разкъсваш на парчета. И мразиш, без да си разбрал – тази книга е за тебе! Повярвай, все нещо ще научиш. Например, че: можеш да мечтаеш облаци и с някого до себе си; по-стойностен от снимката замряла е живият пейзаж; човека кожата не определя.
Е… нашите герои те очакват. Ти още ли си тук? Криле разпъвай и попътно…

Ангел Петров