– Дааа… Какво ли бих правил без тебе, партнър. Рядко някой мъж има твоята светла глава….
– Ами не знам – усмихна се най-после Венета. – Да използвам ли думите ти като повод да поискам повишение?
– Е, е, аде де! Ти от един приятелски комплимент взе да правиш…
– Ако таксувам това като комплимент, казвам ти „благодаря“ и нямам други задължения. Повече обаче ми звучи като рецидив на обида. А това ще ти струва десет процента повече за секретарската ми работа.
– …наистина светла глава… Десет процента ли?
– И пет дена отгоре към платената отпуска. С карта за „Албена“. И ски училище в Пампорово.
– Парче хляб и една яхта, ясно. Сега, моля другарко, имам питане.
– Кажи, Георгиев. Ама стани, мойто момче, от чина, както правят добрите деца, и не бързай, говори четливо.

– Не харесвам гълъби, ама не роня трохички да ги подмамвам, за да ги ритна после!
– Хайде де, птицолюбецо, защо не закачаш мачката?
Ванко проследи с поглед отиващата си котка, която стискаше в зъбите си нещастното врабче.
– Защото тя не го прави да ù стане приятно – отвърна той. – Гладна е. И няма прашка!
– Ами и аз съм гладен, ама не съм котка, затова ми е прашката!
– Добре. Другия път, като убиеш някое врабче, ще те накарам да го изядеш – сериозно каза Иван.

– …за да можеш някой ден да правиш добро впечатление на момичетата, трябва да свикваш да се държиш кавалерски още отсега! Наужким.
Момчето се ококори любопитно.
– Какво е „кавалерски“?
– Заведи ме в сладкарница и ме почерпи боза и пастичка!
Иван кимна:
– Добре. И трябва да ти отворя вратата на сладкарницата и да не сядам, преди ти да седнеш, нали така?
– Точно така! …Хайде, защо стоиш?
– Дай ми парички, за да мога да те почерпя. Леличката в сладкарницата не знае, че сме наужким. А за ужкимски стотинки не дават и ужкимска боза, мамо…

Дичо не успя и да хлъцне, а квиринът вече бе тикнал нещото в ръцете му, така че той пое дебелата като бъчвичка ларва, преди да е преодолял отвращението си. Понесе я много внимателно, почти нежно и грижовно – само заради ужаса да не би грамадната гъсеница с прозирна опалова кожа да се спука в ръцете му и да го оплеска от главата до петите. Но изведнъж подуши топла омайна вълна откъм създанието. Ларвата не излъчваше ясни образи, нито някакво специално послание, но очевидно осъзнаваше, че някой се грижи за нея, пази я. И съществото не можеше да отвърне с друго, освен с безкрайна и трогателна емпатична признателност.
Радослав чак спря. Никой досега не беше му благодарил така. Пашкулът вече не изглеждаше противно. С ъгъла на очите си той забеляза, че и останалите доброволци се сепват и забавят крачка, а сетне бдително и с къси стъпки понасяха чуждите мъничета.

Приятелчето му наистина имаше право – леглото на Мариана се намираше точно под прозореца. И сега тя спеше.
Кучето отдолу тихо заскимтя – викаше го да играят. Когато го лизна по петата, Ванко не издържа и от страх, че ще се разхили от гъдел, едва не се пусна обратно в тревата. Успя да се прехвърли през перваза, надвесвайки се над спящото момиче.
Гледа я дълго в нашарения от уличната лампа мрак. Светлината бе пробила гъстите черешови клони и докосваше лицето ù. Заслуша се в дишането ù.
После остави върху възглавницата розата с надянато на стеблото пръстенче. Докато се навеждаше, той помириса разпиляната коса на девойчето. Не се реши да я докосне.
Навън поигра вяло с кучето и се прибра у дома.
На заранта баба Стана кълнеше крадците на рози.

– Райко е наш прабаща – обясниха му снизходително, но и с готовност, когато реши да се просвети по религиозните въпроси. – Прабаща на всичко под небето и някои неща в самото небе. Ти и да не го знаеш, пак е така!
Не беше сигурен дали правилно си превежда думата „прабаща“. Беше ли това „Бог“? Синонимът бе твърде съзвучен с понятията „порой“, „поток“… и „прислужник, помагач“.
– Райко е Великият змей-закрилник – назидаваха го в отряда. – Да му кланяме ли? Защо? Ние го поздравяваме заран, другополза нищоняма…

– …Скоро обаче сами пленници станали на онуй, дето изработвали, и харчели дните свои, та да слугуват на слугите. И тъй съвсем намразвали себето свое. Намразили над главите небето и под нозете земята. И затуй не поглеждали ги, освен кога дъжд валял или крак спъвали. Искали повече и още разкош, повече и още наслада. И вече избивали се единдруг не просто тъй, само щото говора на съседа свой не разбирали, а спрели да тачат и обичат Живота след толкоз убийства многож. Кога умирал един, плачели те, кога безчет умирали, оставали в равнодушност. (…) Без докрай зли да стават, злини вършели. Тъй щото нещастният в корена свой зъл не е, а болен – дори едър отвън да е, щом не умее радост да има в самото себе, значи дребен той е отвътре.
… И няма вече кой да спаси тогова, щото избрал е по такъв път да постига Съдбата своя – само дето не път това е, а безпътица. И сякаш човеците от Горната земя вкупом почнали да кършат душите свои и тъй затворили капана… Щото на мнозината да подчиниш себето свое е на живините присъщо, не на говорещи създания и разумни, кои да разсъдят сами умеят. Ала живините все пак Гласа на света свой чуват. Ония, дето за него оглушават – изчезват! Глуха глутница, че и с добър водач, че и от можещите да е, кои разбират що правят, всякогаж стои на по-ниско от мисълта. Затуй и множеството жестоко е с оня, който поиска по-инакво нещо от туй, дето многобройството желае с алчността и страха свои. Такъв различен убиват или накарват сам себето свое да усмърти… Расуау, от свят такъв ли идеш?
Радослав преглътна.
– Да, Гари.
– Тогава – убедено заяви граморът, – не ще да настъпи най-лошото за Горната земя. Не може ти само инакъв да си, не може ти само да пречиш на лошата Съдба на Света свой. Има и като теб други! И щом преборите глутниците от ония, кои жалки са или направо духом мъртви, без глутница като тях да ставате, Пътят на Горната земя сменен ще бъде! Ти… това ли дошъл си от нас да учиш, Расуау?
Дичо мълком гълташе сълзите, които размазваха звездното небе над него. Граморът деликатно изчака.
– Май тъкмо за това съм тук, приятелю…
– Расуау! Аз обичам да съм приятел твой.
– Ей, ти си страшен!
– Страшен?
– Страхотно готин.
– Не разбирам, ала грее мисълта твоя. Ще да е много хубаво нещо да си казал за мен.

– Истина ли е то, че от Горната земя човеците едно мислят, второ словят и трето вършат? И на опашката добиват всецяло различно нещо, а не туй, дето пожелали са?

– И ти ще живееш в такъв, Радо. Ако е рекъл дедо ти Боже.
– А стига бе! Ще имам цяло НДК за личен дворец?!
Имам едва ли е точната дума. Можеш да имаш хрема, пет лева, акъл, златни ръце, богата фантазия или цирей на задника. Но зертон ще ползваш пълноправно, без никакви задължения… или данъци, освен такива, каквито сам не желаеш да поемеш. И така, докогато ти е угодно. Крепостта ще е достатъчно голяма за теб, за семейството ти, щом завъдиш такова, спокойно ще побере свитата ти, стига да искаш. Ако не ти харесва един зертон, с друг ще го смениш. При това не си длъжен да даваш обяснения. Е, в човешки смисъл – ще го имаш двореца, ще си собственик на цяло НДК. Доживотно. И отговорно.

– А вие как избягвате да подменяте реалността с нейните „имена“?
– Използваме девет различни по структура и главна идея езика. И пак никога няма гаранция, че си предал обективно нещата, колкото и изтъркана да е тая дума. Един от тях даже е идентичен с Лъжовния. Друг е Езикът на Мъдростта, който се учи цял живот, събира опит и знания от предишните поколения. Има детски език – за новоизлюпените шарканчета. Има език, в който липсва представа за време и повече прилича на математически код в два диалекта – алгебричен и геометричен… Е, да спра дотук, ще разбираш нещата постепенно, нали не бързаш?
Дичо се спъна, залитна… и се подпря на протегнатата опашка на змеицата, вървяща отпред. Благодари ù смутен, на което тя кимна с усмивка.
Вече бяха съвсем пред входа на двореца, когато той се осмели да попита Крилан:
– Ще проговоря ли някога нелъжовен език?
– Мисля, че си го правил, без даже да се усетиш. Езика на обичта. Който е само за диалог, безсмислен е, ако не ти отвръщат на казаното. Неприложим е за самотни разсъждения.

– О, ние сме пестеливи създания, както вече ти споменах. Да се изказват напират само ония, които не изпитват съмнение, че имат да споделят нещо наистина важно. Освен това и Мъдреците са тук, за да поддържат стройността на процеса. Май те подведох с това, че нямаме вождове. Имаме. За решаването на всяка конкретна задача Тингът избира Водач на Ятото, който е вожд само по отношение на дадения проблем и докато трае неговото решаване. Просто защото всеки един от нас най го бива в нещо едно. И той си го знае. Знаят го и околните. Виждал ли си в една глутница кой застава начело? Главатар става който е най-уверен. И то не е преструвка. Той наистина е най-добрият. Само че животът не поставя особено сложни задачи пред глутницата, затова се оправят с един вожд, обикновено Първи ловец. А нашите дертове са повече, затуй, когато изникне нужда, начело застава онзи, който знае как да се справи.
– Винаги има повече от един, който си мисли, че знае…
– Правилно. Но ние не мислим, че знаем. Ние знаем. Случва се някой да се изправи и да рече: аз ще водя Ятото за Приветстване на сливането на двете слънца. Но се изправя насреща друг и му отвръща: аз ще го направя по-добре. Поглеждат се в очите и единият казва: правилно, ти ще го направиш по-добре, аз пръв ще те следвам. И това е.

– Как тогава човекът Радослав би могъл да защити Верена’рауни?
Много внимателно той претегли това, което щеше да каже. Искаше му се да вярва, че би постъпил точно така:
– Надявах се да ги предизвикам да се заемат с мен, докато Верена избяга. После подире ù щях да избягам и аз. Имах известни шансове да се изплъзна… не чак небит, но поне на крака и в съзнание.
– Вярва ли човекът Радослав, че Верена’рауни би го изоставила при избухване на ръкопашен бой?
Дичо невесело се подсмихна.
– Абсурд. Нямаше даже и да помръдне.
Съдиите споделиха телепатично своите мнения.
Змейчето-момиче попита:
– Продължава ли Радослав да се смята виновен, че не е защитил своята приятелка? И защо?
– Да. Защото трябваше… всъщност, не трябваше да пия толкова алкохол. Можехме да се измъкнем още когато ония горили ни взеха на мушка.
– Прието ли е така в Горната земя – да отстъпвате някому само защото е по-силен? Законно ли беше поведението на злодеите спрямо вас? Да не би традицията да им повелява да се държат така?

– Съдът взе решение!
Радослав се изправи. Още първите думи го смаяха.
– Съдът не намира провинението на побратима Радослав за наказуемо. Съдът намира, че побратимът Радослав не заслужава упрек с дума или действие. Ала все пак Съдът отбелязва, че съществуващото провинение ще тежи както на доброто име на побратима Радослав, така и на всички онези, които го обичат сега и които ще са му приятели в бъдеще. Затова присъждаме побратимът Радослав да приеме изпитание, което да излекува сърцето му, да измие и сянката от позора върху честта му и никога да не забравя грешката си, но да я помни с лека душа и радост, че е надвил себе си.

– Младежът Радослав уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на Съгласието и Мъдреца-Говорител за деня! – изрецитира на един дъх, както беше на гърба на змея, но не спря с това, а свенливо добави:
– Благодаря. Много… много ви обичам.
Веселието се надигна като прибой, който изпрати излитащия Крилан и вкопчилия се в костения му гребен човек. Амфитеатърът потъна надолу, а те в шеметен слалом преодоляха гора от стряскащи по размер озъбени сталагмити. В очите на змея блесна янкулова светлина и в следващия момент вече бяха навън. Косата на Радослав се развя и свежест облъхна лицето му. Крилете плющяха като камшици.
– Това, дето се смяха, не беше защото си смешен.
– Усетих.
– …а понеже се показа ужасно мил.
– Ха.
– Тук обичат да се веселят, смеят се на драго сърце, но не разбират от присмех и подигравки. Заради което им се губи огромна част от човешкия хумор…

– Ох, Радо… Витяците да не зреят като домати! – възкликна той. – Нали се иска обич! Виж, при нас зачеването не е чиста физиология. Ако двойка шаркани, змей и змеица, не се обичат поне дванайсет яра, един янкотъл, никога няма да заченат змейчета, колкото и секс да правят… пък и що за секс е това без любов! Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… – Крилан махна горчиво с лапа. – Или съдбата си, каквато и да е тя…
Дичо се пресегна и потупа змея по хълбока, шарканът трепна изненадан.
– Романтик… Впрягат я, Иване. Разбираш какво имам предвид.
– О, да. За жалост, разбирам. Само дето се оказва, че в хамута е впрегната не точно Обичта, а нещо опорочено или примитивно, непълно… Може да е секс, може да е някоя друга съставка от Силата, нейна по-бедна проява, само че не и онова, дето върши чудеса в истинския смисъл на думата. Стихията, която сътворява светове, причината да се раждат галактики и звездите в тях. Звездите, Радославе! Плодове на Обичта на Всемира!

– Аз обичам Верена’рауни. Предложих ù преди девет котла да изпеем песента на Любовта пред слънцето Райко на изгрев.
Подир гръмовния ек, светкавица сцепи света пред него на две…
– Срокът за нейния отговор изтича днес. Ако господарят Радослав ме приеме в ятото, това ще даде повод на Верена’рауни да отложи отговора си, докато двамата с господаря Радослав не застанем пред нея като Победители, за да посочи Тя кой ще бъде Нейният Избраник, Приятел на дните и нощите, в Живота и в Смъртта.
Дичо мигаше натам, откъдето Алванд говореше, без да успява да го различи в люспестото, опашато и крилато множество.
– …Прочее смятам, че ще опозная господаря Радослав, за да мога да приема всяко решение на Верена’рауни, слънцето на моето сърце, Владетелката на мечтите ми. Също така държа да защитавам господаря Радослав, за да няма огорчение за нашата обща възлюбена. Нека Съдбите ни и Потокът, и Райко решат какво да се Изпълни в бой и мир. Казах каквото имах да казвам.

По пода скрибуцаха две стъклонурки, уруруйчето вяло се преструваше, че ги напада, но те не му обръщаха внимание и обираха трохите покрай софрата.
– Искаш да ти възразя.
Стомната на Радослав избълбука отново.
– Да.
– Не бих могъл. Нищо чудно да се окажеш прав. Но това са глупави приказки. Нима не вярваш в обичта си? Нима не си сигурен в нея?
– Мамка му! Пред Алванд нищо не струвам! Той е змей! По-силен, по-интелигентен, по…
– Струваш толкова, колкото те оценява обичта ти, Радо.

– Моите съболезнования, Иван-Крилане.
– Благодаря – крехко отвърна змеят. – За жалост… нямам подобни снимки на други мои скъпи създания. Само спомените си имам за тях. Радо, аз имах… имам… проклет Лъжовен език с неговите идиотски граматични времена! Може да е по форма правилно да се каже „аз обичах“ или „бях щастлив“, но по смисъл това е недопустимо! Обичта и щастието нямат минало или бъдеще. Те са сега. Като живота. Миналото го помним, за бъдещето мечтаем, но живеем сега! Родителите ми може да не са живи, но е тъпо да казвам „имах ги“! Сякаш аз вече съм в минало време!…

И взели да се виждат и срещат. Той ще долети, прахоляк ще вдигне по мегдана и докато народът киха и си бърше очите, той се шмугне в къщата! Тя ще излезе и ще го посети в пещерата му. Или таен знак ще си дадат и на самодивския вир ще се намерят… Малко ли начини има – който е бил влюбен и се е крил – знае.
Ако някой сега се подсмихва мазно и кима ситно-ситно, или с многозначителен гласец подхвърля: „Да бе, знаем ги тия работи“, такъв бърже да хвърли книгата, що я чете, или вън от стаята, где му я разказват, да бяга! Че инак мълния ще го порази или змей ще му изтръгне мръснишкото сърце! А може и градушка да го убие, щото лами и хали, те хич не обичат хората да се подиграват с шаркани, нищо че са им немили братовчедите змейове, нищо че всяка буря с тях воюват! Кой си ти, човеченце, че алай си правиш с древни родове облачни и ветровити господари!!?
Обичта им била чиста! Като снегове, връз които човешка нога нивга няма да стъпи! Като потайно изворче, от което пият само зверове от грях невинни, вълци волни и елени горди! Така, както хората не могат си представят.
И взели да се виждат и срещат. Той ще долети, прахоляк ще вдигне по мегдана и докато народът киха и си бърше очите, той се шмугне в къщата! Тя ще излезе и ще го посети в пещерата му. Или таен знак ще си дадат и на самодивския вир ще се намерят… Малко ли начини има – който е бил влюбен и се е крил – знае.
Ако някой сега се подсмихва мазно и кима ситно-ситно, или с многозначителен гласец подхвърля: „Да бе, знаем ги тия работи“, такъв бърже да хвърли книгата, що я чете, или вън от стаята, где му я разказват, да бяга! Че инак мълния ще го порази или змей ще му изтръгне мръснишкото сърце! А може и градушка да го убие, щото лами и хали, те хич не обичат хората да се подиграват с шаркани, нищо че са им немили братовчедите змейове, нищо че всяка буря с тях воюват! Кой си ти, човеченце, че алай си правиш с древни родове облачни и ветровити господари!!?
Обичта им била чиста! Като снегове, връз които човешка нога нивга няма да стъпи! Като потайно изворче, от което пият само зверове от грях невинни, вълци волни и елени горди! Така, както хората не могат си представят.

– Добре де! – извика Радослав. – И какво сега! Нищо ли не направи?!
– Изкушавах се. Да открадна кожата ù, той да няма власт вече над нея. Да му извия врата. Да бръкна да видя толкова ли е малко и жалко сърцето му. Ала нямаше да е честно…
– С вас честно ли постъпиха? Което си е твое – вземаш го!
– Тук си прав. Особено когато и то те иска. Значи да съм като тях, тъй ли? Да мачкам със силата си, да изнудвам със слабостта си?… Само че ако бях постъпил така, щях ли да мога да се погледна в очите с кой да е шаркан? Трагично е, когато Обичта трябва да руши. Има и песен такава, в човешкия свят. На Ваня Костова.

Търсил съм тъкмо Нея, Радославе, бях почти осъзнал и приел какво представлявам… и нямах шанс, възможност да се осъществя сам, да се осъществим с Нея в човешката реалност. И ме глождеше лют яд, че умирам като от глад пред самата софра, на самия финал, изсъхвам от жажда на метри от кладенеца на оазиса. Аз можех да стана нейният път към Вкъщи, а тя – моят. И всичко това се изгубваше. Безвъзвратно. Без право на надежда, като присъда без право на помилване. Бях като слепец в царството на кьорчовци и за минута бях прогледнал, бяхме прогледнали заедно… и трябваше да си избодем очите, за да не оскърбим всички край нас, някои от които се намираха твърде близко…
…Мъчех се да намеря смисъл, да разгадая урока, да поставя верния въпрос… и не намирах ни цел, ни посока, а вместо това пропадах в Нищото. Страшна е философията на змейовете, братко, ужасяваща е, когато се преведе на езика на заблудата. А по онова време не знаех други езици и не разбирах, че всичко е толкова просто: няма Смисъл с главно „С“, защото всеки един е Смисълът, част от него, негов зидар и творец. Страхувах се от това, че съм нищожен във Всемира. Голям глупак. Чак сега почвам да се радвам, че съм дребен – това значи, че има много място да раста…

– Май ти е било доста кофти сред хората – вметна Дичо.
– Амиии… напротив! Е, имах трудности с общуването. Не съм държал да убеждавам някого в каквото и да е, но когато мисълта ми докоснеше нещо и получавах прозрение… и бързах да споделя радостта си от това… и затъвах в думите като в дълбок сняг… Най ме отчайваше, когато погрешно почваха да тълкуват казаното, а щом се помъчех да се доизясня, ме прекъсваха с обвинението „Извърташ!“ – Крилан поклати горчиво глава. – Аз само търсех начини да предам точно мислите си, да споделя докосването си до една или друга Истина. Обаче се оплитах в думите. Вместо да изясня, още повече изкълчвах идеята. Отсреща събеседниците решаваха, че искам да им докажа, че аз съм прав. Приемаха го за агресия. Откъде да знам по онова време, че Лъжовният език Е агресия! Ето това е – пет, нека вече да са станали шест милиарда човеци – шест милиарда езика. И за какво разбирателство може да става дума, щом всеки си е бамбашка, и уж говори с някого за едно, пък излиза, че е хептен нещо друго и целта на занятието не е да чуеш другия, ами себе си!…

– Съвършено е онова, към което няма какво да добавиш. Смъртта. Любовта. Животът в своята цялост. Все едно и също – на един от нашите езици. Само посредством… хм… да го нарека ударение, маркираш точно коя проява на Съвършеното имаш предвид… А в хорските езици често се говори за „съвършенство“. Но то е на практика просто един… стремеж към „вечни“ работи – вечна любов, вечно пълен стомах и вечно топло на задника… Няма вечна стабилност и нещо хем завинаги в кърпа вързано, хем и да е още живо… а пък все ги гоните, вие хората, тези щуротии… Схващаш ли? Има вечен избор. Това е.

– Трябва да узнаеш нещо важно за змейовете, Радославе. Да си змей, това значи да правиш разлика между себе си и своите настроения. Непрекъснато да осъзнаваш целта и насоката си на действие. Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх – страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях! Тоест – да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите, не значи да си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи – чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни – за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи… Другото условие да не си просто люспеста твар, а шаркан, е да се водиш от тая повеля: „Следвай своята Съдба и не пречи на другите да вършат същото! Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого по Пътя на неговата орис!“ Така се превежда на човешки Първият закон на шарканите.

След две минути ще извием право нагоре. Към космоса.
А… не може ли да се върнем? Май забравих четката си за зъби.
<!?!>
Събрате Алванд, Радослав се шегува.
<Не е време, Човеко! И без туй ме разсейваш, спести остроумието>

Дичо задъвка устни. Ама че грубиян. И презрителното „човеко“… На какъв език беше това? В призрачния мислеглас на командира нямаше граморски думи. Нито пък български…
Алванд, прощавай, искам да питам…
<Човеко, не ме карай да съжалявам, че си с нас! После!>
Пуяк надут.
<Млъкни>
Не мисля на тебе, фатмак такъв! Просто си мисля.
<Мисли тихо>

Екзосфера. Налягане близко до нулево. Височина осемстотин километра. Уважаемият пътник на компанията Аероспейс Драконешънъл може да охлаби колана и да щипне стюардесата по дупето, ако имаше стюардеса от типа на „очите сини, полата мини“…

– Удар под кръста, Иване… Не се измъквай. Дай ми убедително обяснение, че не воюваме просто с нещо чуждо и несъвместимо с нашия начин на живот.
– Не мога да те убедя. Може би сме „добрите“, може да не сме. Не съм сигурен, че правим най-правилното. По принцип Добро и Зло са измислени понятия, думи с еднаква форма, но различно за всеки съдържание, натежали и изкривени от внесен емоционален товар. Предпочитаме да боравим с по-ясни и неутрални определения. Но зарежи принципите. Мисли като нас, конкретно. Врагът ни е ненаситен консуматор и изтребва без причина видове, които може да са му полезни. Обеднява околната среда. Оцелява за сметка на други раси и видове. Атъланите са се превърнали в опустошителна вирусна инфекция. Как можеш да се погодиш с вируси, Радо?! На всичко отгоре са и нещастни, колкото и да не го подозират. Смятат, че просто имат проблем, който ще разрешат чрез експанзия и „вливане на свежа кръв“. Тц. Не става така… Те са обречени и без да се бием с тях. Но агонията им може да продължи хилядолетия, защото са твърде многобройни. И преди да измрат по естествен път, ще изпепелят и затрият безброй светове и реалности…
– Всичко това ТИ ми го казваш. Не съм чул тяхната гледна точка.
> Прекрасно е, че се съмняваш, Радослав – обади се ненадейно Алванд.
– Ти не се бъркай! – сопна се изведнъж Дичо. – Ясен си ми! Като на длан те виждам!
> Радвам се, че имаш големи очи.

Торбата, която носеше Дичо, бе ушита с вътрешни джобове. Той се зарови в тях и измъкна няколко питки, по-малки от юмрука му. Сториха му се съмнителни
.– Ядат ли се?
– Не. Използват се за ръчни гранати. Предизвикват тежка диария и противникът дриска до смърт.

Радослав потропа с пръсти по пода.
– Иване, искам да съм напълно наясно със себе си. Преди живях в един строй, който говореше хубави неща за себе си и накрая всичко се оказа лъжа… Знаеш ли колко хора не можаха да понесат, че са били на „лошата“ страна? И продължиха да се вкопчват в заблудите си, да не измитат старото и гнилото, да принуждават цялата страна да се влачи като плужек, само защото измамените илюзии са им по-скъпи от реалността? Не искам да съм такъв, Иване.
– Знам, Радо. Но признай, че малко се инатиш като магаре. Какви са тия неща, дето се оказали лъжи? Че България е в авангарда на прогресивното човечество? Не си ли личеше, че са лъжи и преди? Не се „оказаха“. Бяха си такива. Противоречаха на делата. То е типично за човешките общества и властимащи, но къде другаде говоренето и вършенето толкова не се връзваха, а? Хайде холан! Виж, не трепем атъланите заради идея някаква си. Идеите са враг на Живота. Идеите са плоски, често едноизмерни, могат да се изразят с един-единствен лозунг. Идеите желаят всичко да направят плоско и в рамките на агитационния плакат, даже когато не се използват лъжи. А Животът е цветен и многомерен. Ограничиш ли го до лозунг – вече не е живот, а мъртвило. Нефилимите точно това правят. Убиваме ги, защото живеят за сметка на твърде много смърт сред околните им. А те убиват, за да си осигуряват донори на органи и тъкани. Които не са им нужни за донори – тях изтребват. Това е положението.

– Нефилимите притежават една пъклена технология… по някакъв начин отнемат души от разумни същества. Не мога да ти го обясня на Лъжовен език. Трябва да ти разясня какво е душа. Душата е и Съдба. Възниква при зачеването или, обикновено, по-късно. Не знам с какво да я оприлича. Сравненията са хлъзгаво нещо, подвеждат ума, отплесват го към сравненото, към модела. Колкото обясняват един обект или явление, толкова и го изопачават. Ето, ти как си представяш спин на електрона? Никак. Нещо като собствено въртене на частица, само дето електронът не е частица, нито вълна, нито хибрид между двете. Просто има ПРОЯВИ на частица в едно, вълна като друго, но какво точно ПРЕДСТАВЛЯВА… неизразимо е на човешки език, достъпно само на Езика на Мъдростта, но само на него, а аз самият още му уча азбуката… Така или иначе, приеми, че има такова нещо като душа. Не предначертан път, а възможности, които да реализира. Да се роди. Да живее. Да постигне нещо. Да се осъществи без похабяване. Съдбата търпи деформации, но не прекомерни, до неузнаваемост. Такава се „преражда“ като неправилно осъществена. Или пък рядко се случва да я прекъсне такова стечение на обстоятелствата, което също кара душата да се въплъти отново. Поправителна сесия за един живот. Почти никога не се случва с шаркани. Ние осъществяваме съдбата си без изкривяване. Чакай, недей веднага да правиш изводи. Това не е СМИСЪЛ на живота или света. Смисъл няма. Той се изгражда. Нещата просто си съществуват – без цел, докато не ги докосне осъзната съдба-душа.

– Ам’че ти ОБИЧАШЕ месо бе, мъж!
– Да, но вече не ми понася.
Елена се огорчи, но съвсем мъничко, което изчисти съвестта на Иван.
– Правилно, човек трябва да яде онова, което усеща като здравословно – рече тя.
Чак пък човек, помисли си Иван.
Димитър побутна очилата с кутре и сви рамене:
– Е, рупай си зеленце тогава… Ами риба? Да сготвим другия път, затова те питам.
– Риба? – Иван се озърна към Алванд, който едва забележимо кимна. – Риба може. И мляко. Особено кисело. Понякога и яйца става. Вижте, не е някакво фанатизиране. Просто… спазвам режим.
Бате Митьо съкрушен поклати глава:
– Леле-леле… наш Иван – вегетарианец! Тц-тц-тц. Ами ти, мусю?
– Moi aussi.
Димитър направи чупка с китката като да махне с ръка – хем изрази отношение, хем ги прикани най-после да сядат на масата.
– Елено, гадже, сипвай им на тия будали силаж, а на мен – от зеленчука, дето расне на кокал, дет’ се дере, а не се бере! Ванко, твоят френец пие ли барем?
– Вино.
– Ба, вино… Виното и бирата са за плакнене на уста. Сипвам му ракия! И ти си дай чашата, хайде.
– Ама аз не ща…
– Мечтай си цял живот. Не ще. Тая салата – с лимонада „Загорка“?
– Добре, нека е ракия – отстъпи Иван. – От твоята е, нали?
– Питаш! Е… готови ли сте? Наздраве!
Алванд внимателно следеше какво прави домакинът и люсна ракията досущ като него. Иван не сколаса да се намеси. Следеше с тревога какво ще стане.
„Ален“ преглътна. Премлясна. Завъртя доволно глава.
– Tres bien!
– Поне един нормален има тая вечер у дома, освен мене – сдържано одобри бате Митьо. – Дамите не ги туряме в сметката. Анкор, мусю?
– Bien sur.
От една страна Иван се забавляваше. Чувстваше се прекрасно. Уютно. От друга – никога не бе виждал пиян змей. Чудеше се дали не е време да се тревожи.
„Ален“ удари втората чаша.
– Пиеш като змей бе, мусю.
Алванд панически се озърна към събрата си. Иван се разхили.

– Я кажи сега, Ванко, къде се губеше толкова време?
– Мите… – сръчка го притеснено Елена.
– По света… само не и у нас.
– И все двамата с Ален?
– Е, той повече е пътувал…
– Пътувал. У Прага бил ли е? Храдчани видел ли е? Не? Е, къде сте обикаляли тогава! Ванко – стана сериозен Димитър, – споменавал съм ти – по света има общо взето какво да се види, но в Европа на практика повечето читави неща са у Чешко. И хората там са малко по-свестни от западняците. Ама не много. Мързели са, чехите де. По цял ден седят и мислят как като свършат нещо, да не го ремонтират след година, а след сто. Защото са мързеливи. А виж ни нас! Българи – юнаци! Асфалт настелим наесен – напролет повтаряме! И следващата есен – пак. Мост стои, по проект десет години експлоатация без ремонт – за същия срок поне седем пъти го кърпим. А ленивите чехи ръчкат своите мостове веднъж на петнайсет или двайсет години. Нали ти казвам – мързели!…

– Безразлично. Без-раз-лич-но – опита прочетената дума на слух. – Защо не „хладност“? Или „никаквост“? Хм. „Лепило“. Иван, има ли „разлепило“? Като залепиш нещо с лепило, как го разлепваш? Или е правилно да се каже „отлепило“… – Змеят изгледа събрата си учудено. Физиономията на Иван ставаше червена, устните се гърчеха, свивани в напразно усилие. Сви рамене и продължи да разглежда фрагментите от заглавия и парчета изречения по изрезката. – „Клептоман обра…“ Одеве слушахме музика, Ерик Клептън. „Ман“ значи човек. Клептън-човек? Истинският Клептън какъв е тогава?
Иван избухна в смях.
– Смешливостта ти е противообяснима – укори го Алванд, отвори многоезичен речник и започна да го прелиства. – „Разбирам“. Раз-бирам. Бера. А на друг диалект същата дума е… „стоя под“, на трети – „поемам“… „От-бирам“ тогава трябва да е „тръгвам от знание за нещо“… Не? „Разбирам“ не ми харесва. Прави знаенето на парчета. Защо не е „в-бирам“? Как можеш да „стоиш под“ или да „поемаш“ знание? Без анализ? Без съмнение? Без СЪГЛАСЯВАНЕ?

Обикновено Димитър криеше ръце в джобовете, стърчаха само палците – с тях жестикулираше. Иван го бе виждал да слуша някого, поизпъчил шкембе, с внимателна физиономия… като твърде често в рамките на очилата му гаснеха иронични искрици.
Елена наричаше този му поглед „даскалски“.
Сега нямаше и следа от даскалския снизходителен поглед. Мъжът го гледаше така, сякаш сериозно и спокойно очакваше мнение по въпрос за предимствата на нискооборотен дизелов двигател спрямо карбураторните автомобили, като не дърляше събеседника за незабавен отговор – даваше му време да събере мислите си. На Иван изведнъж му хрумна, че бате Митьо е един от редките екземпляри от човешката раса, които умеят да общуват, да събеседват, вместо да чакат пауза в речта на отсрещната страна, за да се включат със собствени монолози.
Интересно, забелязал ли е Алванд това? Това ли е забелязал?
Във всеки случай Димитър бе първият човек, когото неговият събрат-шаркан категорично и изцяло беше харесал.

– Ти май си единственият – разлепи устни Иван, втренчен в огънчето, – който абсолютно безкористно я обича… Съвсем истински. Просто така. Сигурно по този начин го могат само бащите. Още не знам. Вие с Елена ù дадохте много обич, без да искате нищо в замяна. Без да се набърквате в живота ù. Без да я карате да следва ваши амбиции. Без да смятате, че щом ви е дете, значи ви дължи нещо. Това е…
Много змейско, довърши наум. Да уважаваш съдбата на детето си. Да не го смяташ за своя частна собственост. Всеки нов живот има задължения към следващия, не към предишния. На предишния дължи само уважение, но не и обвързване, не и съобразяване за своя сметка. За сметка на Съдбата си. Да, змейско е.
– Това е чудесно – довърши изречението си Иван. – Въпреки че не ви е леко. Винаги съм ви обичал за това, че не предпочитате лесния избор, а правилния.
Премълча, че те не „мислеха най-доброто“ на дъщеря си, а я оставяха да го мисли сама.

Пъстрите ù очи (леле, бях забравил, а може би и не забелязвах, че са пъстри!) ставаха все по-бистри. Попита, повече с тях, отколкото с глас:
– Ти няма да останеш тук дълго… познах ли?
– Да. Няма да остана дълго… – Той почувства умора. Притвори клепачи.
А тя – ахна, притиснала ръце към гърдите си. С учудване се опипа. Усещаше как нещо се влива в нея. Нещо светло. Чувстваше се като току-що полято цвете, изоставено да съхне в забравена саксия.
– Мариана! Какво правиш!
– Ръка да ти целуна, Ванко. За благословията.
– Недей. Аз не благославям!
– Та не го ли стори току-що, Иване? – засмя се тя.
Красивото момиче в нея бе започнало да гризе отвътре повехналата обвивка. Дали щеше да успее – зависеше единствено от волята ù.
– Благодаря ти за айряна. Бъди щастлива. Аз ти го заръчвам!

Иван се мръщеше над вестниците. Статиите говореха за издевателства на монополиста при плащането на сметките за парното, а зимата тепърва предстоеше… полицай застрелял непълнолетна ученичка… пожар в дискотека на морски град, почти всички пострадали са момичета… правителството взе решение да намали ДДС, но вече щяло да начислява данъка върху хляба и млечните продукти.
Журналистите с право биеха тъпана, но истеричният тон на техните писания правеше проблемите да изглеждат лековати, дори и трагичните. Защо е тая кресливост?…

– Тук нямат милост към падналите?
– Колкото милост имат щастливите по тукашния начин към нещастните. Защото не ги разбират. Страхуват се да разбират, почти никой от тях не е съгласен да поеме част от болката на другия. А болният завижда на здравия.
– Това е от късата им памет? Не помнят състоянията си на болка и затова отказват съчувствие и се сърдят на щастливите, задето им отказват капки от своята радост. Да, защото „своето“ е само „свое“… Чух ги да казват „боря се с живота“. А кога живеят, след като се „борят“?
– Ох, Алванд… Тук смятат, че обратното на Обичта е Омразата. Омразата според тях е първично чувство…
– Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват – изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, – са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…“ Правилно ли го преведох на български?

Иван се засмя извинително.
– Чувството за хумор – Алванд се възползва от повода да сподели поредното си откритие – е лекарство против страха. Механизмът на шегуването е учудващо прост, основан е на забелязване на противоречия от рода на „мъжко момиче“, „дървено желязо“, „благородна лъжа“…
Иван вдигна ръка:
– Ти самият си един самоходен хумор в момента. От изразите, които изброи, само дървеното желязо понамирисва на шега. Я ги анализирай!
Алванд помълча. А после върху лицето му се изписа детинско огорчение:
– Не, не мога така! Да излъжа Лъжовния език засега е над силите ми, не умея да го направя отвътре, докато мисля на него! Но ще измисля как да го накарам сам да покаже лъжовността си! Освен ако не е невъзможно по принцип… окото не може самò да се види.
– Правилно. Колкото ти си виждаш ушите, да.
– Защо ми е да си ги виждам? – обърка се Алванд. – С тях слушам…
Ококорването на Иван не впечатли събрата му, който продължи с разсъжденията:
– Коварното в Езика на заблудата е, че на границата между съмнението и невярата се намира пропастта на ОТЧАЯНИЕТО. Притежателните слова, които толкова широко са употребявани от хората, „мой, моя, мое“, не са просто страст да притежават предмети или ДОРИ живи същества. Това е последица от Лъжовния език да обсебва и обяснява действителността, вместо да я приема. Намирам, че всички стойностни личности в този свят са страдали от лъжовността на езика-мислене и са се бранели с хумор от него. Разсъдъкът, затворен в рамките на Лъжовния език, е като…
– Като хамелеон в огледална клетка – подсказа Иван.
Мълчание.
– Какво може да стане с хамелеон в клетка от огледала?
– Умира. Доказано е.
– Правили са опит с животното? – ужаси се Алванд. – Не може да бъде!… – Помълча, помисли. – Може… Когато мисля на Езика на заблудата, виждам, че не само това е възможно. И никак даже не е трудно да се възприема светът като съставен от „крайности“… Затова значи хората не се издигат до осъзнаване. Ще умрат в огледалната клетка на своите представи за Всемира… Ето, четох астрономическия календар и там имаше следното: всичко, което се наблюдава като явление, но не може да се измери, се отхвърля, за да може научното познание да съставлява прогнозируеми модели, а не до безкрай да събира данни и никога да не формулира хипотеза. Плоско е, но работи – в света, изграден от думи. Тук думите са всичко. Видях, че „нормалните“ хора несъзнателно приемат чужденците, които не говорят диалекта им на Лъжовния език, за… по-глупави. Автоматично мислене, плод на Мързела. Същото отношение усетих у тях и спрямо глухонемите. Щом няма думи – няма разум, според тях. Заради същото не слушат и децата си – защото още им липсват думи. Защо казват: „невинен“ или „чист като дете“. Или още – „първични“, децата били „първични“… Изобщо не успях да разгадая логиката на последното.
– НИЕ сме логични и рационални. Те не са рационални. Тяхната логика лежи върху изкривените предпоставки на мисленето им, определено от Лъжовния език.
– Да, съгласен съм с мнението ти. Децата обаче са просто деца, нито чисти, нито невинни. Те са рекички без ясни брегове, лесно се мирят с Хаоса. Нов живот. Начало на пътя.

Иван въздъхна.
– Не знам дали наистина вече летим в една посока. Сърцето ù е в капан… и самото то е капан. Не знам какво ще стане. Не мога направо да ù кажа, че обича недостоен за обич… може би привързаността ù към него го прави достоен? Не знам. Пред избор е.
Алванд го гледаше стреснат.
– Страшно нещо каза, събрате… Странна дума употреби – „недостоен за обич“. Само на човешки може да се каже това… Няма живо същество, което да не е достойно за поне трошичка обич… или поне милосърдие, нека и в най-крайната негова форма… Хм. „Крайната форма“. Сякаш нещата са нанизани на шиш и можеш да ги посочиш кое е по средата, кое отляво, кое отдясно… Нещата са ясни и без толкова опростяване.
Иван мълчеше.
Тъкмо те похвалих, помисли си той. Ох, наивнико мой мил, люспест, опашат. Намесят ли се хората, нищо вече не е ясно. Ясни сме НИЕ. Ясни са граморите, самодивите, джуджетата. Ясни са и вампирите, и банши… Невинаги предсказуеми. Но ясни. Хората не са ясни, защото са непредсказуеми по свой особен начин. Винаги може да направят глупост. А глупостта е наистина непредсказуема. И с това е опасна като нищо друго…

Излизаше, че хората нямат същински Водачи, а нещо смесено и най-много напомнящо на Възпитател, който води малките в първия техен полет. Или Лечител, който прибира болни, ранени, слепи, води ги там, където ще им се помогне… Защото Водач е онзи, когото следваш драговолно, не по принуда, а по силата на осъзнат и критичен избор, и си готов всеки миг да поемеш бремето му, ако дадена небесна пътека му е непозната, ако се отклонява от целта на полета – та той сам ще ти отстъпи челното място в ятото, защото Вярност следва да има към избрания Път, не към водещия или към начина на летене… Пък и Пътят винаги трябва да се следи дали е верен. И никой Водач няма нужда (а и не бива! вече не е Водач!) да води слепи очи и умове, да вижда и мисли вместо тях, такива тежат на крилете му, такива не могат да внесат поправки в курса и начина на следването му… Така не се решават поставените задачи!

Опасност!
Вървеше и анализираше, а в следващия миг се мобилизира за бой. Към него се приближаваше човешко същество, от което лъхаше на заплаха. Сигналите бяха толкова силни, че змеят премина в ускорено времеделене и сканира противника.
Беше готов да отразява нападение, ала вместо това го сполетя още едно странно откритие.
Източникът на враждебната душевна радиация се оказа просто случаен минувач, сравнително млад, към четирийсет – хората брояха живота си почти като граморите. Човекът просто преливаше от омраза и ненавист. Объркващото бе, че черното лъчение не беше конкретно насочено. То оставаше безформено, безлико и всеядно. С неописуема изненада змеят подуши, че коренът е в отвращението на човека от самия себе си. Той НЕНАВИЖДАШЕ СЕБЕ СИ! Терзаеше се за дреболии, не харесваше походката, лицето, гласа, работата си… и заради това мразеше целия свят.
Но още по-объркващото предстоеше.
Алванд се вгледа по-дълбоко и установи, че човекът дори не подозира за пламтящия огън на ненавист у себе си. Той просто виждаше, че всичко около него е досадно, гадно, дразнещо, отвратително, неуместно, грозно, достойно само за храчка в муцуната или забиване на юмрук в слабините… Но агресията не му изнасяше, боеше се от съпротива.
Този човек бе нещастен. Беше станал заради това лош. Неумението му да пие като роса всяка капчица радост го бе разсъхнало, душата му се беше напукала като забравена на слънце буца глина… и през пукнатините надничаше Хаосът.
Хаосът не е зло. Хаосът е свободна енергия. Поле за градеж. Без доза хаос животът не би бил живот, а безкрайни простори от идеални кристални структури – безжизнен и съвършен свят, тоест неизменен, безукорен, каквато е смъртта, а не Животът и Любовта. Хаосът и Редът следва да се намират в Равновесие, така че процесите да не замират, но и да не се прескачат един друг, рушейки фината тъкан на живота и на Всемира.

Алванд го стопира в района на Атомния център, недалеч от разклона за ж.к. „Дружба“. Ясен рядко реагираше на вдигнат палец дори извън града, макар че принципно нямаше нищо против стопаджиите. Самият той нерядко пътуваше по този начин, но тогава бе студент и бяха по-улегнали времена. Но след като веднъж приятна компанийка от едно момче и две момичета, които остави близо до Созопол, му задигнаха за довиждане стек „Салем“ ментол и лятно яке от задната седалка, той се закле да спира само в краен случай.
Случаят наистина бе краен и Георгиев нямаше как да не отбие – изведнъж двигателят млъкна, помръкна таблото, угаснаха фаровете. Оказа се обезточена цялата електрическа инсталация на „Черокито“. Още преди шофьорът да се учуди, стопаджията преспокойно седна в джипа. Ледените възмутени думи на Ясен се заклещиха в зъбите му, когато дебелоокото копеле го погледна. Светещо. Сетне докосна таблото и токът се върна, моторът забоботи.
– Търся събрата си Иван – обясни той. – Проблем ли имаш?
Ясен облиза пресъхнали устни: В известен смисъл.
Доскоро не допусках, че проблемите притежават известен смисъл. Хайде, карай.
Скован, Георгиев се подчини.

– Но тази война беше такава, каквато досега не сме имали. Сега се налага да почистваме след нея. Всяко масово зло оставя разрушени души, ранени мечти, съсипана вяра. Къщи, мостове и дворци лесно се градят, не те са ни грижата.

– Прощавай – намеси се Георгиев, – колко дълго живеете?
– Предимно достатъчно.
– Ммм?
– Достатъчно, за да осъществим Съдбата си повече или по-малко пълно.
– Не… в години. Хиляда?
– Има много такива шаркани.
– Ами… две? Две хиляди.
– Не се съмнявам. Но ми е мъчно да смятам живеенето в години. Не е аритметика.

– Ти си поет, Алванд – забеляза Венета.
Змеят се обърна. Пресегна се и улови пръстите ù. Неговите бяха много горещи и гладки. Лъхна я такова нежно чувство на благодарност, че тя издърпа ръката си и се сви зашеметена на задната седалка.
Северин почеса носа си.
Драконът се загледа напред.
Имаше още нещо, което го бе впечатлило, ала то отиваше на второ място, а Венета не бе го попитала за двете най-силни впечатления. И по-добре. Не искаше да казва на младата жена, че другият важен белег в паметта му от Горната земя щеше да остане неразбираемото за змея безразличие към чужда болка. Не съзнателно игнориране на нечие страдание, а тъкмо равнодушие. Навярно наистина хората бяха твърде многобройни за толкова тесен Свят.
Ала как, Слънца всемогъщи, при все това коравокожие човеците успяваха да събуждат-подаряват другиму толкова светлина! Трогателно, несръчно, пък така мило. Така истински.
– Поет е онзи, който открива-споделя истини – промълви змеят, – които може и да не е осмислил. Като в песните на Петя Дубарова. И Премъдрите скланят глави пред тази дарба. Никой не знае откъде иде другаде, освен от Вселенската сила, Обичта. Бих се радвал да израсна до Поет.

– А какво ти хареса у нас? – попита Северин, като кой знае защо погледна към Венета в огледалото.
– Балет – без колебание отвърна змеят. – Културата на движение е на границата на възможностите на физиката ви. Неистова самодисциплина. Красота – като двуслънчев изгрев над океана след буря. Синхрон при групова хореография – като в шарканско ято, когато танцуваме, когато водим спасителна акция или сражение. Ако постъпвахте по същия начин с ума си, ако правехте същото и в другите сфери от живота си… но навярно причината е в това, че чисто като продължителност наистина живеете кратко, което е поправимо, а и не умеете да сгъстявате времето, да го изпълвате с щастие… Но балетът ви е почти съвършен.

– Любовта е както живота, дава се без заслуги, в аванс. Каквото и да правиш, с нищо не можеш я спечели. Става само да я излъжеш, понеже е доверчива. И се подарява.
Горко на просилите топлина! Нивга не го прави, по-добре стой с протегната ръка на жълтите павета за жълти стотинки.
Горко на излъгалите Обичта!
Такива умират приживе. Душевна атрофия. О, хората се издяволиха да оскърбят самата Смърт! От жетварка на души я превърнаха в клошарка да прибира празни бутилки.

– Късмет, Иване. Ще стискам палци.
Змеят люшна глава:
– Благодаря, Радо, но недей. Не ми завъждай надежди. Много са гладни. Тежички ще са те за твърде младите ми криле. Мечти ми пожелай, Радо, мечти. Защото единствено те са хвъркати…

Из “Слънце недосегаемо” – Николай Теллалов, 2009

Ако искате да добавите ваши любими откъси – елате тук.