Цитатите, които ни създадоха

Човеците, които ни подкрепят: вие :D
Споделете се, нека се запознаем... започваме да се събираме.

Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Fri Sep 09, 2011 9:43 am

Тази тема е в подфорум „Приятелите“ неслучайно. Чрез нея ще открием още наши книги, без съмнение – но ще открием повече и едни за други. Мигар най-нашите книги не са онези, дето някак са ни променили?

Рррррожденикът! Стрррррой се! Цитатите прррребррррой си!

:mrgreen:
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Fri Sep 09, 2011 10:04 am

Строявам се, строявам се...

(Само, преди да съм се отдал на дисциплината, да вметна: Първото име на таз тема беше „Зиндел срещу другите“. И можеше да се чете като дуел – идейно-философски. После обаче – нали все пак пораствам – реших, че искам темата да се чете както искате. Всеки от вас, всеки от нас, Приятели. :))

И тъй – три произволно избрани ( :mrgreen: ) цитата, които създадоха важни части Кал:

В „Счупеният бог“ („Падналите богове“) Дейвид Зиндел wrote:– Не е достатъчно да търсиш истината, колкото и благородно да е това пътуване. Истината никога не е достатъчна, никога, никога! Ако станеш пилот, ако стигнеш до центъра на Вселената и зърнеш звездите и тайните истини, ако по някакво чудо видиш Вселената каквато е, това не е достатъчно. Трябва да успееш да кажеш „да“ на онова, което видиш. На всички истини. Независимо от страха или болката, да кажеш „да“. Що за човек би могъл да каже „да“ в лицето на истината? Така е, да: аз ще те науча на асаря. Всепотвърждаващият е човекът, който може да гледа злото, болестта, страданието, всичките най-ужасни въплъщения на Вечното Не, и да не полудее. Величавият дух е този, който може да утвърди истината на Вселената. (...) О, Данло, кой има волята да стане асаря?


В „Счупеният бог“ („Падналите богове“) Дейвид Зиндел wrote:Накрая, след много време, тя се смили над него. Пръстите й откриха други места по тялото му, които го тласнаха към екстаз. Той започна като ускоряване на енергия, която като че ли се уви около основата на гръбнака му или по-скоро бързо се разви и изпълни слабините му с рядка и прекрасна мощ. Тамара също беше изпълнена с тази мощ, Данло го виждаше в проблясването на сияещите й очи. Двамата се гледаха и помежду им премина нещо огромно и жизнено, очи в очи, ръка в ръка, клетка в клетка. После Тамара затвори очи и започна бясно да се люлее назад-напред, все още притиснала го с коленете, вулвата и изкусните си пръсти. Той беше млад, пълен със семе и мекото притискане на тялото й изцеждаше течния живот от него. Сега бе преизпълнен с живот, който гореше като река от огън в него, в корема му, нагоре до сърцето му, после зад очите му. За миг, докато все още можеше да вижда, Данло погледна Тамара - беше отметнала глава и се задъхваше. Очите й бяха плътно затворени, лицето й - маска на екстаз, сияеща в светлината на огъня. След това той също затвори очи и напрежението в слабините му стана толкова силно, че извика и стисна в шепи бедрата й. Последва див прилив на енергия, сякаш от мълния, пробягала по гръбначния му стълб от бедрата до главата. В този миг на чиста, ослепителна радост, Данло усети, че помежду им се осъществява нещо прекрасно. Той изпразни в нея бързия пулс на живота, отново и отново, докато Тамара не падна задъхана отгоре му, целуна го по шията и притисна главата си към неговата. Данло лежеше в пълно изтощение под нея и се чувстваше съвършено празен. И все пак беше пълен както преди и съзнаваше всичко, което става около него. Чуваше гласове от вътрешността на къщата и вятъра, който брулеше диамантените прозорци, усещаше аромата на огнецветята от градината на Бардо, острия дъх на семена от трия и сладкия мирис на секс. Дъхът на Тамара шумолеше в ухото му, сърцето й биеше до неговото и той съзнаваше, че никога не се е чувствал толкова силен, толкова цял, толкова напълно жив.


В „Дивото“ (The Wild) Дейвид Зиндел wrote:Който иска да носи светлина трябва да издържа на изгаряне.


(При всички откъси от книги на Зиндел, преводът е на Крум Бъчваров, с леки редакции от мен, или мой.)

Вие сте. :)

This post by Кал received thanks from:
divna3 (Fri Dec 02, 2011 8:24 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby deni » Fri Sep 09, 2011 12:51 pm

Строени, преброени и честитящи, ето ги и моите цитати :)
във 'Властелинът на Пръстените' Толкин wrote:— Но това е ужасно! — извика Фродо. — По-страшно от най-лошото, което си представях след твоите намеци и предупреждения. О, Гандалф, най-добри ми приятелю, какво да правя? Защото сега наистина се боя. Какво да правя? Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!
— Жалост? Да. Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда. И той бе щедро възнаграден, Фродо. Бъди сигурен, че злото го засегна тъй слабо и той успя да избяга само защото властта му над Пръстена започна така. С жалост.
— Съжалявам — каза Фродо. — Съжалявам, но се боя и не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл.
— Не си го виждал — подхвърли Гандалф.
— Не съм и не желая да го видя. Не мога да те разбера. Да не би да искаш да кажеш, че ти и елфите сте го оставили жив след всичките му ужасни дела? Сега поне той е зъл като орк и с нищо не се отличава от враговете. Смърт заслужава.
— Залсужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртните присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата. ...


в 'Слънце недосегаемо' Николай Теллалов wrote:Докато го приближаваше с леки стъпки, змеят си спомни как бе започнал денят — с оранжева зора без сенки под рядък дъжд. В разсеяната жълта светлина необрулените от преминали слани дървета пламнаха с листака си като с нажежени жички и капките сякаш съскаха в тях. Някъде си пробиваше път синьото, както в песен… А сетне утрото взе че посивя. И стана студено. А пък сега, малко отвъд прага на същинската нощ, бе захладняло до почти мразовито.
И затова на този студен фон малкото топлина, която Алванд видя да се излъчва от Иван — твърде малкото, — категорично сочеше нещо нередно.
Младият шаркан се помъчи да върви по-шумно, надявайки се да привлече внимание.
Помириса трепване на механичен сетивен интерес и се ободри. Но веднага щом застана на две крачки зад Крилан, завари отчайваща картина. Плашеща. Изстиваща.
— Събрате?
Малко се изненада от себе си поради избора на обръщението, по-точно начина на изказ. Реши, че навярно така трябва — наистина Лъжовният език тук бе стопанинът, а те бяха гости…
— Гости? — промърмори Иван — Аз нямам гости. Аз самият съм гост.
— Мислех друго, събрате Крилан.
— А. Не те чух добре. Мечтаех си.
Иван говореше безцветно, отнесено, което накара Алванд да премине на по-високо ниво сетивност. Докато анализираше впечатленията си, жълтоокият змей предпазливо отвърна:
— Това е хубаво, приятелю Иван. Мечтите са криле, надеждите — окови.


във 'Въображаемите -- 038' Калин Ненов wrote:Знаеш ли – аз бих -ненавиждал- да ме ценят само заради най-Доброто ми. Моето най-Добро не е разчленимо от моето Останало; и двете бликат от един и същи извор, многолик макар да изглежда понякога. И тъй като се стремя да преобразувам всички ония всекидневни моменти в една безкрайна балада от Красота и Радост, и Смях, бих искал да ме ценят заради моето Цяло; и ето как ценя теб.


С уговорката, че съм в постоянен процес на Създаване ;-)

This post by deni received thanks from: 2
Кал (Fri Sep 09, 2011 1:40 pm) • Люба (Fri Sep 09, 2011 3:13 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
deni
Global Moderator
 
Posts: 90
Joined: Sun Jun 26, 2011 8:55 pm
Has thanked: 102 times
Has been thanked: 91 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Roheryn » Fri Sep 09, 2011 2:10 pm

Това.

Ще се измъчвам
да те мъча,
додето не изтръгна общ език.


Това са думите, които... нали знаете, има моменти. На откровение (мигове на благодат : ) Когато виждаш.

Това са думите, през които за първи път го видях по-надълбоко.
А после тях ги нямаше там, където бяха. Това беше по-дълбоко.
Запомнила съм миговете.

После, с времето, с вглеждането в другия, имаше още и още. Но това съм запомнила като първо.
Обичам те, Приятелю, променил живота ми.
Обичай съдбата си

This post by Roheryn received thanks from: 3
deni (Fri Sep 09, 2011 7:39 pm) • Кал (Fri Sep 09, 2011 2:58 pm) • Люба (Fri Sep 09, 2011 3:12 pm)
Rating: 27.27%
 
User avatar
Roheryn
Global Moderator
 
Posts: 140
Joined: Mon Feb 04, 2008 6:15 pm
Has thanked: 230 times
Has been thanked: 241 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Ivaylo_Ivanov » Sun Sep 11, 2011 1:09 pm

Оттогава научих много неща и най-вече начина, по който динозаврите побеждават. Преди вярвах, че изчезването на събратята ми е великодушно преклонение пред поражението; сега знаех, че динозаврите колкото повече изчезват, толкова повече разпростират властта си в обърканите умове на тия, които остават след тях, над много по-обширни гори от тия, които покриват континентите. От сянката на страха и съмненията, легнала над невежи поколения, динозаврите продължаваха да подават дълги вратове и остри нокти, а името им да господства и да увековечава присъствието им в отношенията между живите същества. Сега, когато бе заличено и името, очакваше ги единствено да се отъждествяват с немите и анонимни щампи на мисълта, посредством които понятията получават форма и съдържание — както от Новите, така и от ония, които щяха да дойдат след тях.
Итало Калвино, "Динозаврите"

— Миранда! — извика той. — Миранда!
Отговор не последва. От всекидневната отиде в спалнята. И тя бе точно такава, каквато я помнеше отпреди сто години, само дето беше пуста. Миранда я нямаше.
Върна се отново в стаята и отиде в кухнята. Тук всичко бе постарому, но я нямаше Миранда. Запали лампата и втренчено се загледа в порцелановия умивалник, в боядисаната с хромова боя печка, белите шкафове, солидната кухненска маса…
На масата лежеше ръчно огледало, а до него — смачкана гардения. Той взе в ръка хладното меко цвете. Вдигна го до лицето си и вдъхна свежия му аромат. Той бе примесен с друг благоуханен мирис. Филип веднага позна парфюма на Миранда.
В следния миг той почувства, че нещо го души, и изтича вън в тъмнината. Тогава видя блещукащата в дъното на улицата светлина и закрачи нерешително натам. Студентската столова изплуваше постепенно от мрака, появиха се много светлини, засияха ярко осветени прозорци. Някъде от сянката наоколо долиташе шумът от портативен генератор.
Когато изкачи стълбата, стоте години сякаш отлетяха далеч. Разбира се, вечеря за 77 цента нямаше и в салона човек безпогрешно можеше да открие следите от отминалите години, независимо от това, че наскоро помещението е било ремонтирано. Но там беше Миранда. Миранда стоеше край една самотна маса и плачеше. Една по-зряла Миранда. По лицето и личаха бръчки, каквито нямаше преди, но те бяха светли, любими бръчки.
Той разбра защо тя не бе дошла да го посрещне след дълбокото замразяване. Страхувала се бе, страхувала се бе, че часовниците, които се движат, не са отмерили времето достатъчно бавно; решила бе да го посрещне вкъщи, защото е знаела, че той ще се прибере у дома. Положително бе чула шума от спирането на монорелсовата кола и е знаела, че той идва…
Чак сега той си спомни за огледалото и смачканата гардения.
Глупаво момиче, прекрасно момиче… Очите му се замъглиха и той усети как сълзи се стичат по страните му. Препъна се и влезе в салона. Тя се завтече да го посрещне. През изминалите години лицето й се бе разхубавило. Видя му се като истинска богиня, вече зряла, непохватността бе изчезнала завинаги, очарованието на ученичка бе останало някъде в междузвездното пространство; неговата богиня — след миг тя бе в прегръдките му топла, силно притиснала се до него, тъмните й коси меко галеха лицето му, гласът й шепнеше на ухото му след всичките тези години, след неизбродната вечност: „Добре дошъл у дома, любими! Добре дошъл у дома!“

Робърт Йънг, "Една любов имам аз"

— Може и да ви се вижда смешно, отче, но аз мисля, че ние всички ще се върнем на Земята. Разбира се, ние дойдохме тук, за да се избавим от някои неща — от политика, от атомни бомби, от война, от влиятелни групи, от предразсъдъци, закони… Всичко това ми е известно. Но родината ни все пак е там. Скоро ще видите. Щом над Америка падне първата бомба и тукашните хора ще се позамислят. Много малко време са живели тук — някакви си две години. Друго нещо щеше да бъде, ако бяха прекарали тук четиридесет години; но техните роднини, родните им градове са там. Аз лично, така да се каже, вече не вярвам в Земята, за мен тя вече не може да има никаква полза. Аз мога и тук да си остана.
— Съмнявам се.
— Да, може би сте прав.
Те стояха на верандата и дълго наблюдаваха звездите. Най-после отец Перегрин извади от джоба си пари и ги подаде на собственика на магазина.
— Знаете ли, няма да е зле да си взема един нов куфар. Старият е вече доста изтъркан…

Рей Бредбъри, "Пътнически принадлежности"

;)

This post by Ivaylo_Ivanov received thanks from: 2
deni (Sun Sep 11, 2011 3:40 pm) • Кал (Sun Sep 11, 2011 1:15 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Ivaylo_Ivanov
 
Posts: 67
Joined: Sun Sep 11, 2011 12:53 pm
Location: Варна, България
Has thanked: 6 times
Has been thanked: 23 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Vladimir » Sun Sep 11, 2011 10:22 pm

В „Счупеният бог“ („Падналите богове“) Дейвид Зиндел wrote:— Време е — каза поетът-воин. В продължение на три удара на сърцето на Данло Марек гледа към ножа си. Цялото му съзнание като че ли се сви и се сля с това блестящо смъртоносно оръжие. — Странно е. Цял живот съм живял само за този миг. Но сега откривам, че не съм готов да умра.

— Тогава… недей да умираш — отвърна Данло. — Живей. Всичко в Данло — обичта му към ахимса, чудната му воля, дълбоките му, живи очи — тласкаше поета-воин към живот. Но съществува единство на противоположностите и иронията е законът на вселената. Докато Данло гледаше към Марек, между двамата премина чувство на родство и ужасна радост. Накрая поетът-воин му се усмихна и каза.

— Благодаря ти — сега вече съм готов.

От Падналите богове това е един момент дето се сещам и почти цялата 11 глава ...
Дали е създала нещо? Сигурно щом се сещам ... ;-)

В Алхимикът - Паулу Куелю wrote:— В тази книга се говори за това, за което се говори в почти всички книги — продължи старецът. — За неспособността на хората да избират собствената си съдба. А накрая се опитва да накара всеки да повярва в най-голямата лъжа на света.

— Коя е най-голямата лъжа на света? — попита учудено момчето.
— Ето коя е: в определен момент от нашето съществуване загубваме контрол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-голямата лъжа на света.



В Алхимикът - Паулу Куелю wrote:— Можеш да бъдеш спокоен — каза Алхимикът. — Тя няма да излезе оттам. А ти откри живот в пустинята. Това бе поличбата, която ми беше необходима.

— Нима това е толкова важно?

— Важно е, защото Пирамидите са сред пустинята.

Момчето не искаше да се говори повече за Пирамидите. Още от предишната вечер сърцето му бе изпълнено с тъга и болка. Защото знаеше, че за да продължи да търси съкровището си, ще трябва да се откаже от Фатима.

— Ще те преведа през пустинята — каза Алхимикът.

— Искам да остана в оазиса — отвърна момчето. — Вече срещнах Фатима. А за мен тя е по-ценна от съкровището.

— Фатима е жена от пустинята — каза Алхимикът. — Знае, че мъжете трябва да тръгнат, за да могат да се завръщат. Тя вече е намерила своето съкровище — това си ти. Сега очаква ти да намериш това, което търсиш.

— А ако реша да остана?

— Ще станеш Съветник на оазиса. Имаш достатъчно злато, за да купиш много овце и камили. Ще се ожениш за Фатима и ще живеете щастливо първата година. Ще обикнеш пустинята и ще запомниш как изглежда всяка една от петдесетте хиляди палми. Ще видиш как растат и те ще ти разкрият свят, който непрекъснато се променя. Ще започнеш да тълкуваш поличбите все по-добре, защото пустинята е най-добрият от всички учители.

На втората година ще си спомниш за съществуването на съкровището. Поличбите ще започнат все по-настойчиво да говорят за това и ти ще се опиташ да не им обръщаш внимание. Ще използваш знанията си само за благоденствието на оазиса и на неговите жители. Племенните вождове ще ти бъдат благодарни за това. Камилите ти ще ти донесат богатство и власт.

На третата година поличбите ще продължат да говорят за съкровището и за Личната ти легенда. Ще бродиш из оазиса по цели нощи, а Фатима ще бъде тъжна, защото заради нея ти няма да си извървял пътя си. Но ти ще й дадеш много любов, която ще бъде споделена. Ще си спомниш, че тя никога не те е молила да останеш, защото жената от пустинята знае да чака завръщането на мъжа си. Затова ти за нищо няма да я виниш. Но нощем дълго ще вървиш из пясъка на пустинята, между палмите, и ще мислиш, че си могъл да продължиш пътя си, да се довериш повече на любовта си към Фатима. Защото това, което те е накарало да останеш в оазиса, е бил собственият ти страх, че никога няма да се завърнеш. И щом стигнеш до тази мисъл, поличбите ще ти покажат, че твоето съкровище е погребано завинаги.

На четвъртата година поличбите ще те изоставят, защото ти ще си се отказал да им обръщаш внимание. Племенните вождове ще разберат това и ти ще бъдеш свален от длъжност в Съвета. По това време ще си богат търговец с много камили и стока. Но ще прекараш останалите дни от живота си, бродейки между палмите и пустинята с ясното съзнание, че не си изпълнил Личната си легенда, а вече е твърде късно за нея.

Никога няма да разбереш, че Любовта в никакъв случай не пречи на човек да следва Личната си легенда. А ако това се случва понякога, то е само защото Любовта не е била истинската, тази, която говори на Световния език.


В Илюзии Ричард Бах wrote:11. И Учителят му отвърна: „Имало едно време едно село, всички в него живеели на дъното на пълноводна кристална река.

12. Не щеш ли, течението ги заляло безмълвно до един: млади и стари, бедни и богати, добра и лоши; течението следва своя път, не признава друго освен собствения си кристален Аз.

13. Всеки се вкопчил, доколкото може, в коренищата и камъните по дъното на реката; това се превърнало в техен начин на живот, още от рождение те знаели само едно — да се съпротивляват на течението.

14. Ала най-накрая един измежду тях рекъл: «Уморих се да се държа вкопчен. Не го виждам с очите си, но съм убеден: течението знае накъде отива. Ще се оставя да ме носи, пък да става каквото ще става. Както съм се вкопчил, ще умра от скука»

15. Другите му се изсмели в лицето и рекли: «Голям глупак си! Оставиш ли се да те носи течението, пред което се прекланяш, то ще те изхвърли, ще те размаже о камънака и ти ще умреш по-бързо, отколкото от скука!»

16. Онзи обаче не ги послушал, поел си въздух и се оставил да го носи течението, а то начаса го изхвърлило, размазало го о камънака.

17. Но се минало време, онзи пак отказал да се държи, та течението го отскубнало от дъното, понесло го нагоре, без никъде да го одраска или нарани.

18. А онези там долу, на дъното, за които той вече бил чужденец, се провикнали: «Чудо нечувано! Уж е досущ като нас, пък лети! Вижте, вижте, Месия, дошъл е да ни спаси!»

19. А онзи, дето се бил оставил да го носи течението, им отвърнал: «Аз съм Месия точно колкото и вие. Течението веднага ни възнася нагоре, стига да наберем смелост и да се оставим да ни носи. От нас всъщност се иска да поемем на това пътешествие, да се престрашим за това приключение»

20. Другите обаче си знаели своето: «Ето го Спасителя!» И все така се държали за скалите, а когато вдигнали отново очи, онзи вече го нямало и те си останали сам-сами да измислят легенди за своя Спасител.“


21. И щом видя, че от ден на ден хората около него стават все повече, че се стичат и се тълпят, щом видя, че го молят все по-неуморно да ги изцели, да ги нахрани с чудодейството си, да учи вместо тях и да живее живота им, той се усамоти на един хълм и там се замоли.

22. И си рече наум: „Безконечен Лъчезарен Аз, ако такава е волята твоя, нека тази чаша ме подмине, спести ми туй непосилно бреме. Не мога да живея живота на другиго, а десет хиляди ме молят със сълзи на очи да им даря живот. Не биваше да позволявам всичко това да се случи. Ако такава е волята твоя, нека се върна при автомобилите и инструментите, нека живея като всички простосмъртни“

23. И както седеше на хълма, чу глас — нито мъжки, ни женски, нито висок, ни нисък, благ-преблаг. И рече му гласът: „Ще бъде не моята, а твоята воля. Понеже каквато е твоята воля, такава е и моята спрямо теб. Върви си по пътя като всички простосмъртни и бъди честит на тази земя!“

24. И щом чу това, Учителят благодари и доволен, слезе от хълма, тананикайки си песен, каквато си тананикат монтьорите. И щом тълпите го наобиколиха със своите несрети, щом го замолиха да ги изцели и да учи вместо тях, и да ги храни до премала с прозренията си, и да ги теши с чудодействата си, той се усмихна на множеството и рече: „Напускам.“

25. 3а миг множеството примря от почуда.

26. И рече му той: „Ако някой каже на Господ, че каквото и да му струва, най-силното му желание е да помага на страдащото човечество, и Господ го насочи що да стори, трябва ли този човек да изпълни заръката Божия?“

27. Разбира се. Учителю! — извика множеството, — Каква по-голяма наслада за него от тази да понесе всички мъки на ада, щом така му е заръчал Господ!"

28. „Независимо какви са тези мъки, колко тежка е тази задача?“

29. „Каква по-голяма наслада от тази да увиснеш на бесилото, да бъдеш разпнат и изгорен на клада, щом такава е волята Божия!“ — отвърна тълпата.

30. "А какво ще сторите — обърна се към нея Учителят, — ако Господ ви рече право в очите: „ЗАПОВЯДВАМ ВИ ДА СТЕ ЧЕСТИТИ ДО СЕТНИЯ СИ ДЪХ НА ТОЗИ СВЯТ!“, какво ще сторите тогава?’

31. Множеството мълчеше, над хълмовете и долчините, където стоеше, не се чу нито един глас, ни един-единствен звук.

32. И Учителят рече сред тишината: „По пътя на нашето щастие ще намерим познанието, заради което сме избрали този живот. Та ето какво научих този ден и сега решавам да ви оставя, за да следвате който път намерите за добре“

33. И пое нататък през тълпите, остави ги, за да се върне в делничиия свят на хората и машините.

This post by Vladimir received thanks from: 2
Кал (Mon Sep 12, 2011 7:46 am) • Люба (Thu Sep 22, 2011 11:37 pm)
Rating: 18.18%
 
Vladimir
 
Posts: 56
Joined: Wed Jan 28, 2009 12:14 pm
Has thanked: 51 times
Has been thanked: 32 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Тарикат ХХ ранг » Mon Sep 12, 2011 9:57 am

"Когато крал почине..." на стария Бил Шекспир е много любим фрагмент.
"За своето милеем" от "Дюн" - също.
"Под плаща си и краля убивам" е хубава, зъбата испанска поговорка, която си тача.

Явно тази сутрин съм в монархическо настроение, защото се сетих и за това:
"Ръцете на Краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският крал."
Няма нужда да обяснявам откъде е :)

This post by Тарикат ХХ ранг received thanks from:
Кал (Mon Sep 12, 2011 10:00 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Тарикат ХХ ранг
 
Posts: 76
Joined: Fri Aug 26, 2011 8:08 pm
Location: София
Has thanked: 18 times
Has been thanked: 77 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Mon Sep 12, 2011 10:01 am

Само техническа вметка – Манолски, не се колебай да си копи-пействаш постингите от други форуми едно към едно. Тук не гоним за дубликати – само за content-free включвания. ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Fri Sep 16, 2011 3:44 pm

В „Дивото“ (The Wild) Дейвид Зиндел wrote:– Ако ме убиеш, убиваш себе си.

Старейшините, замръзнали на околните маси, допусна той, може би щяха да изтълкуват тези думи като заплаха за възмездие. Ала Данло не вложи такъв смисъл в тях. Надяваше се единствено да предаде на Янег истината на ахимса, която гласи, че всички същества са свързани едно с друго по най-съкровения начин и затова е невъзможно да нараниш друг, без да нараниш себе си.

И тъй той даде тази истина на Янег. Задържа страховития му поглед и щедро го дари с всичката си сила, състраданието си, дивата си обич към живота. Това бе неговият окотлолт и той стреля с него в очите на Янег с цялата сила на душата си. Наблюдаваше как изстрелът улучва. Ужасната омраза, замръзнала в чертите на мъжа, започна да се топи като ледена скулптура под лъчите на топло слънце. Янег облиза устните си, изкашля се и сведе поглед към оръжието в ръката си, сякаш не можеше да разбере кой го е сложил там. Данло избра този миг да извади шакухачито от джоба на робата си. Той поднесе бамбуковата флейта към устните си и засвири мелодия, изпълнена със страдание и тъга – но и пълна с надежда, по начинa, по който тези мрачни емоции се преобразяват и в крайна сметка раждат чистата радост. Свиреше ли свиреше, и нотите се стрелваха от флейтата му като хиляда тлолта, стрелички звук, които попадаха в ушите на Янег и на Хара Иви ен ли Еде, и на поразените Старейшини навсякъде около тях. Онова, което се случи после, бе едновременно удивително и трагично. Лицето на Янег най-сетне се освободи от страха и той започна да се усмихва, мрачно и с изтерзано самоосъзнаване. Ръката му се отпусна и се прибра до тялото му. Върхът на окотлолта се наведе надолу.

– Съжалявам – рече той. Изглеждаше, че говори на себе си, навярно на Бертрам Яспари, Хара Иви ен ли Еде и всичките хиляда Старши архитекта от Коивуниемина. – Съжалявам – не мога да го убия.


В „Счупеният бог" („Падналите богове") Дейвид Зиндел wrote:В срещите с учениците си Стария отец често ги предупреждаваше за онова, което разглеждаше като фундаментална философска грешка на човека: възприемането на света като разграничен на индивидуални и отделни неща. На всичките си равнища, казваше той, от фотоните до философските фантазии и съзнанието на живите организми, действителността е течна и се лее навсякъде като огромна блестяща река. Глупаво и безплодно е да я разделяш на части и да я ограничаваш в категории, създадени от ума — това е все едно да се опитваш да уловиш лъч светлина в тъмна дървена кутия. Тази склонност за категоризиране е истинското падение на човека (...) безкрайното става крайно, доброто се противопоставя на злото, мислите закостеняват във вярвания, радостите и откритията се превръщат в ужасна убеденост, човек се отчуждава от онова, което възприема като други начини и други неща, и накрая разделя самия себе, тялото срещу душата. Според фравашите неразбирането на реалния свят е източник на всички страдания. То обвързва човешките същества с илюзията и ги кара да се вкопчват в живота не такъв, какъвто е, а какъвто им се иска да бъде. Тъй като винаги търсят смисъла, винаги се стремят да направят живота си безопасен и уютен, човешките същества не живеят истински.

This post by Кал received thanks from: 3
deni (Fri Sep 16, 2011 4:24 pm) • negesta (Sun Mar 03, 2013 9:03 pm) • Vladimir (Fri Sep 16, 2011 7:33 pm)
Rating: 27.27%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Cliff_Burton » Wed Sep 21, 2011 11:59 am

И така те тръгнаха нататък и след като повървяха малко, Кристофър Робин попита:

— Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?

— Ами — каза Пух — какво обичам най-много… — И той се спря да помисли, Защото, при все че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: „Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: «Какво ще кажете за нещо малко?», и аз да кажа: «Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?», и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят.“

— И на мен това ми харесва — каза Кристофър Робин. — Но най обичам да правя Нищо.

— Как го правиш Нищото? — попита Пух, след като дълго се чуди.

— Ами когато някой ти викне — точно когато си тръгнал да го правиш — „Какво ще правиш, Кристофър Робин?“, и ти отговориш: „О, нищо“, и тогава отиваш и го правиш.

— О, разбрах! — каза Пух.

— Ето това, което сега правим, е нищо.

— О, разбрах — каза пак Пух.

— То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.

— О! — каза Пух.
PEACE & LOVE

This post by Cliff_Burton received thanks from: 6
deni (Wed Sep 21, 2011 12:05 pm) • Maeva (Fri Apr 11, 2014 10:52 pm) • Vladimir (Wed Sep 21, 2011 2:27 pm) • Кал (Wed Sep 21, 2011 12:15 pm) • Лъч (Fri Jun 13, 2014 9:38 pm) • Люба (Thu Sep 22, 2011 11:38 pm)
Rating: 54.55%
 
User avatar
Cliff_Burton
Дзен-лунатик
 
Posts: 214
Joined: Fri Jan 09, 2009 4:02 pm
Location: ДАО
Has thanked: 208 times
Has been thanked: 281 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Fri Sep 30, 2011 2:00 pm

G. K. Chesterton wrote:We have all forgotten what we really are. All that we call common sense and rationality and practicality and positivism only means that for certain dead levels of our life we forget that we have forgotten. All that we call spirit and art and ecstasy one means that for one awful instant we remember that we forget.

Всички ние сме забравили какви сме всъщност. Онова, което наричаме здрав разум, рационалност, прагматизъм, позитивизъм, просто значи, че в определени мъртви етапи от живота си забравяме, че сме забравили. Онова, което наричаме дух, изкуство, екстаз, просто значи, че за един ужасяващ миг сме си спомнили, че забравяме.

This post by Кал received thanks from:
Vladimir (Fri Sep 30, 2011 2:56 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Ivaylo_Ivanov » Mon Oct 03, 2011 8:33 pm

Някъде на този свят живее един изключителен философ на име Флори Ротондо.
Онзи ден попаднах на нейните разсъждения, отпечатани в списанието за детско творчество. Те гласяха: "Ако можех да правя каквото искам, щях да отида до центъра на нашата планета Земя, за да търся уран, рубини и злато. Щях да изкопая и съхранени чудовища. А после щях да замина на село." Флори Ротондо, осем години.
Миличка Флори, знам точно какво имаш предвид - дори и самата ти да не знаеш. И как ли би могла, на осем годинки?
Защото аз съм стигал до центъра на нашата планета; или поне съм понесъл изпитанията, които може да поднесе такова пътуване. Търсил съм уран, рубини и злато и съм наблюдавал по пътя други, които търсят същото. И чуй, Флори, срещал съм Съхранени чудовища! Повече или по-малко съхранени, разбира се. Но добре съхранените са истинска рядкост - както белите трюфели в сравнение с градинските.. Единственото, което не успях да направя, е да замина на село.


Труман Капоти
"Сбъднати молитви"

This post by Ivaylo_Ivanov received thanks from:
Кал (Mon Oct 03, 2011 9:11 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Ivaylo_Ivanov
 
Posts: 67
Joined: Sun Sep 11, 2011 12:53 pm
Location: Варна, България
Has thanked: 6 times
Has been thanked: 23 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sat Oct 08, 2011 8:01 am

Във „Вълкодав“ Мария Семьонова wrote:Докато вървеше надолу, си мислеше, че сигурно би трябвало да каже нещо на оня. Нещо за нуждата да не става повече за срам. Но знаеше, че ще си замълчи. Нямаше смисъл да си хаби приказките. Щом човек няма акъл по рождение, поучения не помагат. А ако е умен, сам ще разбере всичко.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sat Oct 15, 2011 6:37 am

Във „Вълкодав“ Мария Семьонова wrote:Вяните рядко падаха на колене пред Боговете си. Защото Белите Богове искат хората да се стремят към тях, към висините, а не да се влачат по корем от страх. Но сега Вълкодав не се обръщаше към Боговете. Той разговаряше с наставниците си. А наставникът също е човек, като самия теб, само че по-мъдър и по-добър. И затова не е грях да коленичиш пред него и да склониш глава.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Тарикат ХХ ранг » Sun Oct 16, 2011 2:15 am

"Та дори да кажем всичко, то пак ще е по-малко от нищо, щом говорим за тази божественост; и затова по-добре е с почит да я наричаме празна, пуста и безформена отколкото с недостатъчните си думи сякаш да й приписваме някакво несъвършенство."
Псевдо-Дионисий, "За божествените имена"

"Ние вярваме, че Ти си нещо, по-голямо от което не може да бъде мислено."
Св. Анселм от Кентърбъри, "Прослогион"

"Веднъж монсеньор Луи, нашият свят крал, ме повика и ме попита:
- Месир дьо Жоанвил, можете ли ми каза какво е Бог?
А до него седяха двама магистри от Париж.
- Сир - отвърнах аз - не мога да мина за учен човек, но мисля, че Бог ще да е нещо толкова хубаво, че от Него по-хубаво не може да има.
- Добре отговорихте, месир - похвали ме нашият свят крал - наистина, така пише и в книгата, която държа
."
Жан дьо Жоанвил, "Животът на Луи Свети"

"Кралят ще награди повече онзи, който е защитил крепостта на опасен кръстопът край границата, от оня, който е стопанисвал сигурното имение дълбоко във владенията му. Та не се бойте, ако имате съмнения във вярата. И Бог ще ви възнагради повече за тях."
Жоанвил

"Плувай, плувецо. Пиши, грешни поп Петре."
Приписка в дамаскинар

"Господи, въздай на калугерката, дето ми донесе хляб и яйца да се наситя, а другото прости."
Друга приписка

This post by Тарикат ХХ ранг received thanks from:
Кал (Sun Oct 16, 2011 7:16 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Тарикат ХХ ранг
 
Posts: 76
Joined: Fri Aug 26, 2011 8:08 pm
Location: София
Has thanked: 18 times
Has been thanked: 77 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Радо » Sun Oct 16, 2011 1:15 pm

дай на човека фактите, поднесени в правилния ред, който отразява последователността на собствените си мисли и разсъждения и той сам ще разбере какво се опитваш да му кажеш, правейки собствени заключения и развивайки собствен анализ.

Freeman (бивш главен редактор на Gamers Workshop)
Радо
 
Posts: 55
Joined: Tue Aug 23, 2011 2:51 pm
Has thanked: 24 times
Has been thanked: 40 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Oct 16, 2011 1:22 pm

Радо, точно по този начин ли го е написал Freeman? Понеже има какво да се желае за подбора и подредбата на думите.

(Има един редактор у мене, който не ще и не ще да спи. Да, съдържанието на цитата го разбирам, ама направо издивявам, когато виждам как може да се каже още по-по-по... :twisted: )
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Радо » Sun Oct 16, 2011 1:27 pm

Скрит текст: покажи
Така го е казал (аз съм си го записал на един файл от едно време)- ако искаш редактирай го.
Цитата е е от форума - не е публикуван или нещо такова.
Радо
 
Posts: 55
Joined: Tue Aug 23, 2011 2:51 pm
Has thanked: 24 times
Has been thanked: 40 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Oct 16, 2011 1:32 pm

Freeman, с редакция от Кал, wrote:Дай на човек фактите, поднесени в последователността на собствените ти разсъждения, и той сам ще разбере какво се опитваш да му кажеш.

М?

П.П. При това положение моите начини за представяне на книги – с колажи от цитати – сигурно ще ти харесат.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Nov 06, 2011 2:05 pm

Това – ммммм! – трябва да го споделя.

In The Broken God, David Zindell wrote:Some consider Fravism, as it is sometimes called, to be an old philosophy or even a religion, but in fact it was designed to be both anti-philosophy and anti-religion. Unlike Zanshin, Buddhism, or the Way of the Star, pure Fravism does not in itself try to lead its practitioners toward enlightenment, awakening, or rapture with God. What the first Old Fathers sought – and some still seek – is just freedom. Specifically, it is their purpose to free men and women from the various cultures, languages, worldviews, cults and religions that have enslaved human beings for untold years. The Fravashi system is a way of learning how one's individual beliefs and worldviews are imprinted during childhood. Or rather, it is an orchestration of techniques designed to help one unlearn the many flawed and unwholesome ways of seeing the world that human beings have evolved. Many religions, of course, out of their injunction to find new adherents, deprogram the minds of those whom they would convert. They do this through the use of isolation, paradox, psychic shock, even drugs and sex – and then they reprogram these very minds, replacing old doctrines and beliefs with ones that are new. The Fravashi Old Fathers, however, have no wish to instil in their students just a new set of beliefs. What they attempt to catalyze is a total transformation in perception, in the way the eye, ear, and brain reach out to organize the chaos and reality of the world. In truth, they seek the evolution of new senses.

'So, it's so,' Old Father said, 'after a million years, human beings are still so human: listening, they do not hear; they have eyes but they don't really see. Oh ho, and worse, worst of all, they have brains with which to think, and thinking – and thinking and thinking – they still do not know.'

In Old Father's encounters with his students, he often warned against what he considered the fundamental philosophical mistake of man: the perception of the world as divided into individual and separate things. Reality, he said, at every level from photons to philosophical fancies to the consciousness of living organisms was fluid, and it flowed everywhere like a great shimmering river. To break apart and confine this reality into separate categories created by the mind was foolish and futile, much like trying to capture a ray of light inside a dark wooden box. This urge to categorize was the true fall of man, for once the process was begun, there was no easy or natural return to sanity. All too inevitably, the infinite became finite, good opposed evil, thoughts hardened into beliefs, one's joys and discoveries became dreadful certainties, man became alienated from what he perceived as other ways and other things, and, ultimately, divided against himself, body and soul. According to the Fravashi, the misapprehension of the real world is the source of all suffering; it is bondage to illusion, and it causes human beings to grasp and hold onto life, not as it is, but as they wish it to be. Always seeking meaning, always seeking to make their lives safe and comprehensible, human beings do not truly live. This is the anguish of man which the Fravashi would alleviate.

The Fravashi use their word keys and songs and alien logic to bring human beings closer to themselves, but the first part of this program toward liberation is the teaching of the language called Moksha. As Danlo became more familiar with the ways of Old Father's house, he immersed himself in the Fravashi system with all the passion of a seal splashing in the ocean, only to discover that he was required to learn the strange words and forms of Moksha.

'But, sir, the Language is confusing enough,' Danlo told Old Father. 'Now you say that I must learn Moksha, too – and at the same time?'

'Ha, ha, you are confused, just so, but the Old Fathers made Moksha solely to free human beings from their confusion,' Old Father said. 'Learn and learn, and you will see what you see.'

Where the Fravashi system, as a whole, was created to free people from all systems, Moksha was put together as a kind of mind shield against the great whining babble of all human languages. It is a synthetic language, rich with invented words for strange and alien concepts, and with thousands of borrowed words from Sanskrit, Anglish, Old Japanese and, of course, from the various languages of Tlon. The Fravashi Fathers regard this language family as the most sublime of all Old Earth's languages; from the Tlonish grammar, they have borrowed elements of syntax that accommodate and support the pellucid Fravashi worldview. Some say that Moksha is as complex and difficult to learn as the Fravashi language itself, but a clever woman or man is usually able to master it once a few familiar notions are discarded. For instance, Moksha contains no verb for the concept 'to be', in the sense that one thing can be something else. As the Fravashi say: 'Everything is, but nothing is anything'. In Moksha, the sentence 'I am a pilot' would be an impossible construction. As Danlo learned, one might try to say: 'I act like a pilot', of, 'I have learned a pilot's skills' or even, 'I exult in the perquisites and glory of a pilot', but one could never proclaim, 'I am this' or, 'I am that', any more than one would say, 'I am a bowl of noodles'.

At first this aspect of Moksha confused Danlo, for he thought that the path toward sanity lay in seeing the connectedness of all things. He was familiar with the Sanskrit equation: Tat tvam asi, that thou art. In some sense, he really was a bowl of noodles, or rather, his true essence and that of noodles (or falling snow or stone or a bird with white feathers) was one and the same. Because he thought these Sanskrit words were pure wisdom, he went to Old Father to ask why Moksha forbade such expressions.

'Ah, ah,' Old Father said, 'but the problem is not with Moksha, but with the natural human languages. Oh, even with the Sanskrit. Does Sanskrit have a word for "you"? Yes. A word for "I"? Indeed it does, and sadly so. And so. And so, having such words, such poisonous concepts, they are forced into paradox to detoxify and break down these concepts. Tat tvam asi – a deep statement, no? That thou art. Lovely, succinct, and profound – but an unnecessary way of expressing a universal truth. Is there a better way? Oh, ho, I teach you Moksha. If you will learn this glorious tongue, then you will learn truth not just in one immortal statement, but in every sentence you speak.'

And so Danlo applied himself to learning Moksha, and he soon discovered another reason why it was impossible to simply say, 'I am a pilot'. Moksha, it seemed, had completely freed itself of the bondage of pronouns, particularly from the most poisonous pronoun of all.

'Why do you think Moksha has banished this word "I"?' Old Father asked one day. 'What is this "I" that human beings are so attached to? It's pure romance, the greatest of fictions and confabulations. Can you hold it or taste it? Can you define it or even see it? "What am I?" asks a man. Oh, ho, a better question might be, "What am I not?" How often have you heard someone say, "I'm not myself today?" Or, "I didn't mean to say that?" No? Ha, ha, here I am dancing, dancing – am I the movement and genius of my whole organism or merely the sense of selfness that occupies the body, like a beggar in a grand hotel room? Am I only the part of myself that is noble, kind, mindful and strong? Which disapproves and disavows the "me" that is lustful, selfish, and wild? Who am I? Ah, ah, "I am," says the man. I am despairing, I am wild, I do not accept that I am desperate and wild. Who does not accept these things? I am a boy, I am a man, I am father, hunter, hero, lover, coward, pilot, asarya and fool. Which "I" are you – Danlo the Wild? Where is your "I" that changes from mood to mood, from childhood to old age? Is there more to this "I" than continuity of memory and love of eating what you call nose ice? Does it vanish when you fall asleep? Does it multiply by two during sexual bliss? Does it die when you die – or multiply infinitely? How will you ever know? So, it's so, you will try to watch out for yourself lest you lose your selfness. "But how do I watch?" you ask. Aha – if I am watching myself, what is the "I" that watches the watcher? Can the eye see itself? Then how can the "I" see itself? Peel away the skin of an onion and you will find only more skins. Go look for your "I". Who will look? You will look. Oh, ho, Danlo, but who will look for you?'

As Danlo came to appreciate, not only had Moksha done away with pronouns, but with the class of nouns in general. The Fravashi loathe nouns as human beings do disease. Nouns, according to Old Father, are like linguistic iceboxes that freeze a flowing, liquid reality. In using nouns to designate and delimit all the aspects of the world, it is all too easy to confuse a symbol for the reality that it represents. This is the second great philosophical mistake, which the Fravashi refer to as the 'little maya'. When speaking Moksha, it is difficult to make this mistake, for the function of nouns has largely been replaced by process verbs, as well as by the temporary and flexible juxtaposition of adjectives. For instance, the expression for star might be 'bright-white-continuing', while one might think of a supernova as 'radiant-splendid-dying'. There is no rule specifying the choice or number of these adjectives; indeed, one can form incredibly long and precise (and beautiful) concepts by skilful agglutination, sticking adjectives one after another like beads on a string. Aficionados of Moksha, in their descriptions of the world, are limited only by their powers of perception and poetic virtue. It is said that one of the first Old Fathers in Neverness, as an exercise, once invented ten thousand words for the common snow apple.


Само че нямам време да го редактирам в българския превод...

Някой би ли се пробвал?

This post by Кал received thanks from:
Лъч (Tue Mar 26, 2013 1:53 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Nov 13, 2011 9:08 pm

Още един цитат, за който нямам сили да търся/сверявам българското съответствие:

In The Broken God, David Zindell wrote:In truth, he did not want to accept some of the Fravashi system's fundamental teachings. Although it was somewhat rash of him, even presumptuous, from the very beginning he disagreed with Old Father over the ideal and practice of the art of plexure. This art – it is sometimes called 'plexity' – aims at moving the student through the four stages of liberation. In the first stage, that of the simplex, one is caught within the bounds of a single worldview. This is the reality of a child or an Alaloi hunter, who may not even be aware that other ways of perceiving reality exist. Most peoples of the Civilized Worlds, however, are aware of humanity's many religions, philosophies, ways and worldviews. They suspect that adherence to their own belief system is somewhat arbitrary, that had they been born as autists or as Architects of the Infinite Life, for example, they might venerate dreams as the highest state of reality or worship artificial life as evolution's ultimate goal. In fact, they might believe anything, but simplex people believe only one thing, whatever reality their parents and culture have imprinted into their brains. As the Fravashi say, human beings are self-satisfied creatures who love looking into the mirror for evidence that they are somehow brighter or more beautiful than they really are. It is the great and deadly vanity of human beings to convince themselves that their worldview, no matter how unlikely or bizarre, is somehow more sane, natural, pragmatic, holy, or truthful than any other. Out of choice – or cowardice – most people never break out of this simplex stage of viewing the world as through a single lens, and this is their damnation.

All of Old Father's students, of course, by the very act of adopting the Fravashi system, had elevated themselves to the complex stage of belief. To be complex is to hold at least two different realities, perhaps at two different times of one's life. The complex woman or man will cast away beliefs like old clothes, as they become worn or inappropriate. Using the Fravashi techniques, it is possible to progress from one belief system to another, ever growing, ever more flexible, bursting free from one worldview into another as a snake sheds an old skin. The truly complex person will move freely among these systems as the need arises. When journeying by sled across the frozen sea, he will have nineteen different words for the colours of whiteness; when studying the newtonian spectrum, she will compose wavelengths of red, green, and blue into pure white light; when visiting the Perfect on Gehenna, one will choose articles of clothing containing no white, since it is obvious that white isn't really a colour at all, but rather the absence of all colour, and thus, the absence of light and life. The ideal of complexity, as Old Father liked to remind his students, was the ability to move from system to system – or from worldview to worldview – with the speed of thought.

'Ah, ha,' Old Father said one night, 'all of you are complex, and some of you may become very complex, but who among you has the strength to be multiplex?'

The third stage of plexure is the multiplex. If complexity is the ability to suspend and adopt different beliefs as they are useful or appropriate, one after another, then multiplexity is the holding of more than one reality at the same time. These realities may be as different – or even contradictory – as the old science and the magical thinking of a child. 'Truth is multiple,' as the Old Fathers say. One can never become multiplex if afraid of paradox or enslaved by the god of consistency. Multiplex vision is paradoxical vision, new logics, the sudden completion of startling patterns. The mastery of multiplexity makes it possible to see the world in many dimensions; it is like peering into a jewel of a thousand different faces. When one has attained a measure of the multiplex, the world's creation is seen as the handiwork of a god, and a fireball exploding out of the primordial neverness, and a communal dream, and the eternal crystallization of reality out of a shimmering and undifferentiated essence – all these things and many others, all at once. The multiplex man (or alien) will see all truths as interlocking parts of a greater truth. The Fravashi teach that once in every cycle of time, one is born who will evolve from multiplexity to the omniplex, which is the fourth and final stage of liberation. This completely free individual is the asarya. Only the asarya may hold all possible realities at once. Only the asarya is able to say 'yes' to all of creation, for one must see everything as it truly is before making the final affirmation.

This ideal is the pinnacle of all Fravashi thought and wisdom, and it was this very teaching that Danlo disputed above all others. As he maintained in his discussions with Old Father, to hold all realities and look out over the whole of the universe was a noble and necessary step, but an asarya must go beyond this. The entire logic of the Fravashi system pointed toward liberation from belief systems and beliefs – why not strive to believe nothing at all? Why not behold reality with faultless eyes, as free from worldviews as a newborn child? Wasn't this awakening into innocence the true virtue of an asarya?

'Oh, oh,' Old Father said to him, 'but everyone must believe something. Even if one must invent one's own beliefs. It's surprising that after half a year in my house, you haven't come to believe this.'

Old Father was always quick to bestow his holy sadism upon his students, particularly one so strong-willed as Danlo. And Danlo, for his part, quite enjoyed the intricate dance of wits so beloved of the Fravashi. He never took hurt from any of Old Father's jokes or calculated ridicule. And he never deluded himself that he was close to freedom from belief. Quite the opposite. Wilfully – and as mindfully as a hunter stepping into a snow tiger's lair – he entered into the Fravashi worldview. It was indeed a strange and beautiful place. While he was always aware of the little flaws in this reality waiting to widen into cracks, he cherished the most basic of all Fravashi teachings, which was that human beings were made to be free. He believed this passionately, fiercely, completely. He kept the spirit of Fravism close to his heart, like an invisible talisman cut from pure faith. The Fravashi might misunderstand what it would mean to be an asarya, but no matter. Their system could still be used to smash the illusions and thoughtways imprisoning people. And then, once released, each human being could soar free in whatever direction called.

The Fravashi system was nobly conceived, yes, but as Danlo discovered, not all conceptions can be perfectly realized. The Fravashi had come to Neverness three thousand years earlier, and over time, the original teachings and practices of their system had become too systematic. Experiments in thinking had become reified into exercises; ideas had been squeezed into ideology; insight hardened into doctrine; and the little graces and devotions that the students delighted in tendering their Old Fathers had inevitably become onerous obligations. Quite a few students forgot that Moksha was to be used as a tool. All too often, they worshipped this language and imagined that learning ever more Moksha words and poems and koans would be sufficient to free them from themselves. Nothing dismayed Danlo more than this tendency toward worship. And no aspect of worship was so dangerous as the way that Luister and Eduardo and the others fell into fawning over Old Father and surrendered their will to him.

This, of course, is the pitfall of cults and religions dominated by a guru, sage, or messiah. The pattern of enslavement is ancient: a young man or woman hears the call of a deeper world than the everyday reality of education, marriage, amusement, or vying for wealth and social advantage. Perhaps this person is sick with life, while dreading that somehow, no matter every effort toward authenticity and meaning, she has failed to really live. Perhaps, like an urchin sampling forbidden candies, she will move from religion to religion, from way to way, in search of something that will satisfy her hunger. If she is lucky, eventually she will discover a way that is sweeter than the others, a system of disciplines with a pure, living centre. If she is very lucky, she will become a student of an Old Father, for the Fravashi system, despite many flaws, is the best of systems, the oldest and truest, the least corrupt. Whatever the chosen way, there will commence a period of fasting, meditation, dance forms, electronic simulation, prayer, attitudes, or word drugs – anything and everything to concentrate the student's attention on the seeming boundaries of her selfness. The object, of course, is to smash these boundaries as a thallow chick might break its way out of an egg. This is the first accomplishment of all seekers. One's worldview begins to crack and fall apart, and more, to appear as an arbitrary construct. The student begins to see how she herself has constructed her own reality. If she is perceptive, she will see how she has constructed her very self. Inevitably, she will ask the questions: what is a self? What is a worldview? She will see all the prejudices, delusions, memories, psychic armouring, and little lies that protect the 'I' from the outside world. Having gone this far, she may lose her sense of reality altogether. This is the dangerous moment. This is the time of heart flutters and flailing, of being lost in a dark room and unable to find the light key on the wall. It is a time for floating in fear, or worse, of falling alone into the cold inner ocean that pulls and chills and drowns. The student will feel herself dying; she will have a horrifying sense that every essential part of her is melting away into neverness. If she is weak, her terror of death will paralyze her or even plunge her into madness. But if she has courage, she will see that she is not really alone. Always, the Old Father remains close by her side. His smiles and his golden eyes remind her that he once made the same journey as she. His whole being is a mirror reflecting a single truth: that something great and beautiful will survive even as the student loses herself. The Old Father will help the student find this greater part of herself. This is his glory. This is his delight. He will help the student completely break through the worldview that traps her. And then, as the student cleans away the last slimy bits of eggshell, selfness, and certainty that cling to her, a vastly greater world opens before her. This world is brilliant with light and seems infinitely more real than she ever could have imagined. She, herself, is freer, vaster, profoundly alive. Intense feelings of joy and love overwhelm her. This is the eternal moment, the awakening that should set the student free on the path toward complete liberation. Only, it is here that most students fall into a subtle and deadly trap. Their joy of freedom becomes gratitude toward the Old Father for freeing them; their love of the real becomes attached to the one who made possible this experience of reality. Indeed, they cannot imagine ever making this journey again, by themselves, for themselves, and so their natural love of the Old Father becomes a needy and sickly thing. They begin to revere their Old Father, not as a mere guide or teacher, but as a mediator between themselves and the new world they have seen. And then it is but one small step to worshipping the Old Father as an incarnation of the infinite. Only through the Old Father (or through the roshi or priest or buddha) can the real reality be known. His every word is a sweet fruit bursting with truth; his system of teaching becomes the only way that this truth might be known. And so the student who has flown so high and so far comes at last to a new boundary, but nothing so well-defined and fragile as her original worldview. She looks into her Old Father's eyes and beholds herself as vastened and holy, but sadly, this new sense of herself is something that he has created and grafted onto her. Her reality is now completely Fravashi. If she is truly aware – and truly valorous – she will try once more to break her way free. But the Fravashi worldview is sublime; escaping it is like a bird trying to break through the sky. Most students will fail to do so; in truth, most will never attempt such an act of ingratitude and rebellion. But even in failure, it is still their pride to soar above the swarms of humanity earthbound and closed in by their familiar and self-made horizons.

To be fair to the Fravashi, the Old Fathers have long recognized the dangers of guruism. They have done everything possible to discourage their students' slavish attachments to them. But the truth is, they like being gurus. And despite every warning, their students take solace in abandoning themselves and trusting their fates to a white-furred alien. In Old Father's house this was true of Salim and Michael and Ei Eleni, and of most of the others. It was especially true of Luister Ottah. As Old Father had said, he was a gentle man, a kind man, a living jewel among men – but he was not a man to return Old Father's sarcasm and jokes in the spirit with which they were offered. Luister composed koans and irreverent poems in Moksha out of duty only, because he was challenged to keep up a certain level of repartee. But he was really much happier simply drinking tea at Old Father's feet, while listening attentively and then parroting Old Father's views or words of wisdom. And there was no arguing with Luister once these views had been pronounced. Although Danlo liked Luister as much as anyone he'd met since coming to Neverness, during the short days of deep winter, he began to find him tiresome. Luister instructed Danlo in chess and etiquette and Moksha, as well as skating, and so Danlo found himself in his company more than he would have wished. Luister was somewhat of a polymath, and he enjoyed holding forth on every subject from Lavic architecture to causal decoupling to the journeys of the Tycho – or fenestration, or free will, or the dangers of ohrworms and information viruses. Unfortunately, however, none of his opinions or insights was his own. He had the irritating habit of prefacing his remarks with the phrase: 'Old Father says that...' He seemed to have memorized every word that Old Father ever spoke. 'Old Father says that buildings of organic stone tend toward the grandiloquent and have no place in human cities,' he told Danlo one dark and snowy morning. And then later that night, 'Old Father says that the greatest trick of religions is in saving people from infinite regresses. Consider the question: "What caused the universe?" The natural answer is that God caused the universe. Aha, but then one is tempted to ask: "But what caused God?" Ho, ho. And so on – do you see? Religions break the regress. They tell us this: God caused the universe, and God causes God, and this is all that anyone needs to know.'
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Nov 13, 2011 9:30 pm

И още един, който би обяснил на вбесяваните от мен защо съм толкова вбесяващ понякога ;):

In The Broken God, David Zindell wrote:Individual sciences might resemble each other no more than a man does a Darghinni, but they all had at least one thing in common: each science claimed a privileged status and denigrated all others as inferior or false.

This was especially the way of the Order of True Scientists. Of all the cults that Danlo was to encounter during his stay in Neverness, this was the hardest for him to penetrate, the most bizarre. As a prospective Scientist – the leaders of this quaint cult are always desperate to find new members and they will recruit almost anybody – Danlo was required to accept the doctrines of Scientism. To begin with, in front of seven master Scientists wearing their traditional white gowns, he had to make the Profession of Faith: that Science is not merely a tool for understanding or modelling reality, but the one path to truth. There was the Creed of Chance, that all phenomena in the universe are the result of bits of matter moving about and colliding, endlessly, randomly, meaninglessly. He learned the closely related Doctrine of Mechanism, that all things can be explained by reducing them to the mechanisms of pieces of matter causing other pieces to move. Danlo, of course, as a child of the Alaloi, had always regarded the world and everything in it as holy. He had the greatest trouble, at first, in seeing rocks and trees and water as being composed of nothing more than atoms or quarks, bits of interchangeable stuff that were without purpose or life. The logic of this view almost demanded a certain kind of action: if matter was fundamentally dead, then there was nothing wrong with vexing and perturbing it until it yielded its secrets. The Scientists worshipped logic, and so the first duty of any scient man was to make experiments as to the nature of things. The ancient Scientists, he learned, once built machines the size of mountains (and later whole planets) in order to smash matter into ever tinier pieces, always looking for the tiniest piece, always in hope of discovering the ultimate cause of consciousness and all creation. Because they always discovered more questions than they did answers, they designed their experiments toward understanding the 'how' of nature instead of the 'why'. In one of the first of these experiments, when the Scientists transmuted matter into pure energy and exploded the first atomic bomb, they almost ignited the atmosphere of Old Earth. But their calculations told them that this would not happen, and they had faith in these calculations, and so life on Earth was spared for a few more years.

To accept experiments and experimenting as a valid way of knowing reality – to accept that only that which can be measured is real – Danlo had to turn his thinking inside-out, to whelve, as the Fravashi say. He had to learn to regard the world as an objective thing that he could understand only as an observer, studying events and phenomena from the outside looking in, much as a voyeur might peep through a window in hope of catching a man and woman engaged in love play. As he told Old Father much later, after he had whelved once again and returned to his old thoughtways: 'The Scientists study the effects of cold on an organism with thermocouples and theories, and they say they understand everything ... that can be understood. But they do not really know cold. They seem never to have experienced it. And why not? It would be a simple experiment to perform, yes? All they need do is remove their gowns and walk outside in the snow.'

He, himself, performed the experiments required of him only with difficulty. He disavowed any use of living animals, preferring instead, for example, to immerse himself in a bath of ice water during his experiments in the survival of cold. Some of the classical experiments he would never make, such as dissecting a snowworm's nervous system as a way of appreciating that animal's unique consciousness. He could never wholly consent to this kind of analysis, for during his passage on the mountain with Three-Fingered Soli he had made certain promises as an Alaloi man, and the Alaloi so love the world that if they chance to kick over a rock, they will replace it in its exact position in order to restore the world to halla. The truth is, he would have made a poor Scientist, and the masters of this cult must have mistrusted him from the beginning. But then, the Scientists mistrust everyone. Most peoples and other orders regard the Method of the Scientists as an outmoded and barbarous art, and they have done everything possible to suppress this cult. Because of long persecution, the Scientists automatically suspect new members of being spies sent to report on them. And so new members are tested in many ways before they are allowed access to secret information and secret experiments. Although Danlo never witnessed any of these illegal experiments, through a friend of a friend, he heard a rumour about one of them.

It seemed that in one of their buildings in the Darghinni District, deep underground in windowless, locked rooms, the Scientists were performing experiments on the embryos of various alien species. Apparently, one of the master Scientists was trying to cark Scutari blastulas into a shape more to his liking. In most animals, alien or earth-type, the critical point in development is not the fertilization of the egg, but rather gastrulation. It is only during gastrulation, after the egg has divided and redivided many times and shaped itself into a hollow ball of cells called a blastula, that the development of organs, limbs and other body parts begins. Some of the cells on the exterior of the blastula are destined to become eyes or wings or fibrillets: the gut of most animals is typically formed in this manner: a group of cells on the blastula's surface begins to indent and push toward the ball's opposite side. The blastula deforms as if a finger were pushing into a balloon. Eventually, the group of cells will push completely through the other side, forming a hollow tube from a sphere. One end of the tube will be the mouth, while the other will be the anus. Most animals are formed around such a digestive tube, with sheets of cells circling and contracting and branching out to make the rest of the body's tissues. But the Scutari are different. During the gastrulation of this species, the original group of cells never quite meets the opposite wall, and so the Scutari are shaped more like wine cups than tubes. It was an experiment of the Scientists to interfere with Scutari gastrulation, coaxing the blastulas that they had somehow acquired to develop more like sea urchins or Darghinni or even human beings. And so they had. They made many broods of doomed Scutari nymphs. While some of these nymphs, at first, were able to ingest food almost as continuously as a hungry harijan, the little monsters would eventually begin vomiting up their faeces, and all of them fell mad or died. A few master Scientists had acclaimed this experiment a great advance in knowledge, as if they had somehow explained Scutari law or the gruesome Scutari face or the inexplicable mind of the Scutari adults. But Danlo could not see it in such a light. In fact, upon hearing that certain masters were dissecting living nymphs in order to ascertain the cause of their madness, he formally abjured his Profession of Faith and quit the Scientists. Although he never abjured Science itself – he would always cherish the cold, terrible glory of Science, and he would use this lens cautiously, like a polarized glass made for looking at the sun – he had finally discovered a limit to the ideal of complexity and the holding of different worldviews.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Tue Nov 15, 2011 11:10 am

In The Broken God, David Zindell wrote:'And so you may think of holism as the formal study of interconnectedness – does that interest you, Young Danlo? I thought it might. Connections: what is language but an expression of connections? Relations? Metaphors? I am sitting on this chair. The sun pours down like gold on that peculiar feather you wear in your hair. It is impossible to map two co-ordinate spaces of different dimensions onto one another in a one-to-one and bicontinuous fashion. Map! Spaces! Dimensions! Fashion! What are the definitions of mathematics but metaphors? Torison spaces, embedding, paths and points – metaphors, all. Nature moves by metaphor. This is what mathematics is: a system of crystallized, highly refined metaphors. And more so with the universal syntax. What is the universal syntax if not a generalization of mathematics into a truly universal language? With mathematics, we may represent the distortions of the manifold or model the chaos of a cloud; with the universal syntax, we may relate the Dragon opening of chess to the use of colour in the Scutari body change to the pattern of supernovae in the Vild. All possible relationships. All connections. The better models we make, the more connections are revealed. How else but through holism to really see the overarching patterns of the universe?'


Понеже ми омръзна да се извинявам ;) – оттук нататък ще търся българския превод само ако някой си го поиска изрично.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sat Nov 26, 2011 11:58 am

In The Broken God, David Zindell wrote:Historically, holism had been a break from the reductionist methods of science. Holism – some call it the 'second science' – is a way of viewing the universe as a web of interactions and relationships. Whole systems (and the universe can be seen as an overarching system of systems) have properties beyond those of their parts. All things are, in some sense, alive, or a part of a living system; the real world of mind and matter, body and consciousness, cannot be understood by reducing it to pieces and parts. 'Matter is mind' – this is perhaps the holists' quintessential belief. The founding theories of holism had tried to explain how mind emerges from the material universe, how the consciousness of all things is interconnected.

The first science, of course, had failed utterly to do this. The first science had resigned human beings to acting as objective observers of a mechanistic and meaningless universe. A dead universe. The human mind, according to the determinists, was merely the by-product of brain chemistry. Chemical laws, the way the elements combine and interact, were formulated as complete and immutable truths. The elements themselves were seen as indivisible lumps of matter, devoid of consciousness, untouched and unaffected by the very consciousnesses seeking to understand how living minds can be assembled from dead matter. The logical conclusion of these assumptions and conceptions was that people are like chemical robots possessing no free will. No wonder the human race, during the Holocaust Century, had fallen into insanity and despair.

Holism had been an attempt to restore life to this universe and to reconnect human beings with it. To heal the split between self and other. But ultimately, over the centuries, holism too had failed. Over the three thousand years since the founding of Neverness, the professionals and academicians of the Order had mostly forgotten that holism should be a merging of theory and personal experience. They dwelt too deeply in abstraction and theory. The new theories that had given birth to holism – quantum mechanics, batesonian epistemology, general systems theory, cybernetics and information theory – had grown into elaborate, intricate systems representing reality with the language and symbols of the universal syntax. From the very beginning of holism, some viewed this reality as a cybernetic reality. Nature was seen as a network of programmable entities exchanging information, life as an information flow that terminated when the flow was cut off. The computer became a model for the mind and a metaphor of the universe. Indeed, the most dogmatic of the cybernetic holists regarded the universe as an actual computer, the mind as a set of programs run by this computer, or by its component units. Using Omar Narayama's universal syntax, the holists of the Order constructed a formal system, or science, that treated the individual mind as sub-programs of a universal algorithm. It was a brilliant, but ultimately alienating, way of conceiving the universe. Alienating because it resolved the self/other split in form only.

For example, the holists have canonized the infamous bell theorem of ancient quantum mechanics. They exalt the sublime properties of light, teaching that each photon in a pair of photons will 'remember' the polarity of its mate no matter how far in spacetime the two are separated. Matter is memory, the holists say. They teach that each person's body-mind is wholly connected, electron to electron, to the whole fabric of the universe. Each quantum event, each of the trillions of times reality's particles interact with each other every instant, is like a note that rings and resonates throughout the great bell of creation. And the sound of the ringing propagates instantaneously, everywhere at once, interconnecting all things. This is a truth of our universe. It is a mystical truth, that reality at its deepest level is an undivided wholeness. It has been formalized and canonized, and taught to the swarms of humanity searching for a fundamental unity. Only, human beings have learned it as a theory and a doctrine, not as an experience. A true holism should embrace not only the theory of living systems, but also the reality of the belly, of wind, hunger, and snowworms roasting over a fire on a cold winter night. A man or woman (or child) to be fully human, should always marvel at the mystery of life. We each should be able to face the universe and drink in the stream of photons shimmering across the light-distances, to listen to the ringing of the farthest galaxies, to feel the electrons of each haemoglobin molecule spinning and vibrating deep inside the blood. No one should ever feel cut off from the ocean of mind and memory surging all around; no one should ever stare up at the icy stars and feel abandoned or alone. It was partly the fault of holism that a whole civilization had suffered the abandonment of its finest senses, ten thousand trillion islands of consciousness born into the pain and promise of neverness, awaiting death with glassy eyes and murmured abstractions upon their lips, always fearing life, always longing for a deeper and truer experience of living.

And yet there have always been those little interested in the tenets of holism (or science, or any ism), those who have turned inward to listen to the exquisite rhythms of mind and blood. Holism, some say, is a failed mysticism, a mysticism without a heart, and so the ancient quest for a tao, or way of life, continues. Throughout all of history, dating back past Old Earth's ur-civilizations to the primitive shamans of the forests and deserts, seekers of this way have carried on an unbroken, hidden tradition, an evolutionary journey deeper into life. These remarkable women and men are the founts of energy that each society of humankind calls upon when its vitality has weakened and dimmed. The Order itself has always depended upon its seekers of the ineffable and the immanent: the secret grades of cyber-shamans, a few maverick pilots, the yogin branch among the cetics, of course, and the best of the scryers and remembrancers. This is ironic, perhaps even tragic. For this brilliant minority has always sought to transform the Order, while the Order – the old orthodox masters and lords with their cold hearts and stony faces – has appropriated its finest discoveries, sucked the life out of the most vital knowledge, and reworked its remains into the theories and formal systems of holism. The Order, grown rigid and ossified as old bone, in many ways has exacerbated the basic fault of human consciousness. The people of the Civilized Worlds have always looked to the Order for truth and, too often, they have been given instead the symbols of the universal syntax, artificial intelligence, computer simulations of reality, form over essence, formalizations of the infinite in exchange for life.

This post by Кал received thanks from:
negesta (Tue Jan 22, 2013 10:42 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Cliff_Burton » Mon Nov 28, 2011 6:49 pm

Сбогувах се с дребничкия скитник на св. Тереза при един прелез, където скочихме, и отидох да прекарам нощта на пясъка в одеялата си, далече надолу по плажа в подножието на една скала, където ченгетата нямаше да ме намерят и приберат. Приготвих си няколко наденички върху прясно отрязани и подострени пръчки над жаравата от голям огън, затоплих консерва боб и консерва макарони със сирене между нагретите въглени, пих от наскоро купеното вино и се насладих на една от най-приятните нощи в живота ми. Нагазих във водата, топнах се и се изправих, загледан във великолепното нощно небе — изградената от тъмнина и диаманти пречудесна вселена на Авалокитешвара. „Е, Рей, казах си доволен, останаха още няколко мили. Пак успя.“ Щастлив. Само по бански, бос и рошав в осветената от огъня тъмнина, аз пеех, пиех вино, плюех, скачах, тичах — така се живее. Напълно сам и свободен, нагазил в меките пясъци на плажа близо до въздишките на морето, под мигащите, девствени и топли измамни звезди, отразяващи се върху гладката повърхност на околоплодните води. И ако консервите ви са се нагряли до червено и не можете да ги хванете с ръка, просто използвайте добрите стари железничарски ръкавици, това е всичко. Оставих храната малко да изстине, за да се насладя по-дълго на виното и мислите си. Седнах с кръстосани крака на пясъка и се замислих над живота си. Е, и какво значение има? „Какво ли ще ми се случи занапред?“ Тогава виното започна да действа на апетита ми и не след дълго се нахвърлих върху наденичките, помитайки ги направо от шишовете, ам-ам, бърках дълбоко със старата лъжица в двете вкусни консерви и загребвах обилно горещ фасул и свинско или макарони с цвъртящ горещ сос и може би малко пясък, паднал вътре. „А колко ли зрънца пясък има на този плаж?“ — се запитах. „Ами толкова, колкото са звездите на небето!“ (ам-ам), и ако това е така, то: „Колко човешки същества е имало, или по-точно — колко живи създания е имало отпреди най-ранния период на безначалното време досега? Ами, ъ-ъ, предполагам, трябва да се пресметне броят на зрънцата пясък на този плаж, който е равен на броя звезди в небето във всяка една от десетте хиляди мегавселени, откъдето ще се получи цифра, неизчислима от никой Ай Би Ем или „Бъроуз“, така че не знам със сигурност — глътка вино, — не знам със сигурност, но това навярно се равнява на безбожно безчетните трилиони секстилиони рози и лилии, които в този миг блажената св. Тереза и онзи чудесен дребен възрастен човечец разпръскват над главата ти.“
PEACE & LOVE

This post by Cliff_Burton received thanks from:
Кал (Mon Nov 28, 2011 7:11 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Cliff_Burton
Дзен-лунатик
 
Posts: 214
Joined: Fri Jan 09, 2009 4:02 pm
Location: ДАО
Has thanked: 208 times
Has been thanked: 281 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Тарикат ХХ ранг » Thu Dec 29, 2011 2:25 am

"Брате! В уста ти цигаро дими, в ръка ти сушеница, на кръст ти ливорвер, до тебе плоска с троянска и в глава ти високия помисли револуционни и една Идеа. Е, кажи ми, не й ли хубав той хайдушкий живот?"

Милен Русков, "Възвишение"

This post by Тарикат ХХ ранг received thanks from:
Кал (Thu Dec 29, 2011 10:21 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Тарикат ХХ ранг
 
Posts: 76
Joined: Fri Aug 26, 2011 8:08 pm
Location: София
Has thanked: 18 times
Has been thanked: 77 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Tue Jan 10, 2012 9:57 am

В „Синята жилка на Афродита“ Михаил Анчаров wrote:После го попитах какво мисли за старомодното понятие „душа“ и какъв е според него реалният смисъл на тази дума.

Той ми разказа как задал същия въпрос на един старец.

– Какво, дядо, казват, че никаква душа няма, а само рефлекси?

– Зависи – отвърнал старецът. – Ако човекът е добър, значи има душа, а ако е лош – точно така е, има само рефлекси.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Thu Jan 12, 2012 1:32 am

В „Синята жилка на Афродита“ Михаил Анчаров wrote:Същността на работата се състои в следното. Хората трябва да се разбират един друг. А кое у човека е за разбиране? Езикът на думите? Езикът на жестовете? Езикът на мимиките? Тоест разбирането на човек с човека се крепи както преди на догадки. Преценяваме жестове, симптоми, статични признаци, търсим подтекста на думите, досещаме се какво означават. Хаос, дисхармония.

Да разбереш – значи да опростиш.

Да разбереш себе си – значи да опростиш себе си. Оттук започва цялата кибернетика – от идеята да се сведат функциите на мозъка до обикновените „да“ и „не“. За частни задачи на изчисление и управление става, за открития – не.

Да се задълбочим. Машината винаги облекчава усилията. Значи, едно е ясно: на човека му е трудно достатъчно бързо да отговаря „да“ или „не“. А защо? Защото най-трудното за човека е да направи избор. Дори и най-малкият избор за него е една микротрагедия. А защо? Защото всичко, което съществува, е нужно за нещо.

This post by Кал received thanks from: 4
Broken Dragon (Tue Apr 30, 2013 2:23 pm) • negesta (Wed Aug 21, 2013 6:27 pm) • Лъч (Fri Mar 22, 2013 7:34 pm) • Люба (Thu Jan 12, 2012 2:26 am)
Rating: 36.36%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Jan 15, 2012 12:15 am

В „Синята жилка на Афродита“ Михаил Анчаров wrote:– Не се сърдете – раздразено каза ученият. – Времената се измениха. Сега преобразуват света не странстващите ентусиасти, а крупни научни колективи.

- Считате изкуството за остаряла професия?

- Не професия... Остарял начин на мислене.

- Изкуството не е мислене – каза пришълецът. – По това се различава от науката... Науката може да ни научи само на това, което сама познава, а изкуството – дори и на онова, което не познава.

– Как може? Помислете...

– Науката има начало, а изкуството няма – каза пришълецът. – Щом човекът е оживял, преди да измислят лекарите, значи природата е намислила начини за неговото съхраняване, преди да се появи медицината. И така е във всичко. Музиката е съществувала, преди да измислят нотите. Литературата е съществувала преди писмеността, живописта – преди откриването на анатомията и перспективата. Изкуството съществува толкова време, колкото и човекът. То се отличава от дишането само по това, че нуждата от дишане е еднаква у всички, а от изкуство – е различна. Затова в науката вдъхновението е рядък случай, а за изкуството то е задължителен минимум. Макар че също е доста рядък случай...

– Вие противопоставяте науката и изкуството – каза ученият. – Глупаво е.

– Не. Някога те ще се слеят. Само съм против високомерието.

- Е, стига толкова – каза ученият и стана. – Съмнявам се дали има някакъв смисъл това, което наговорихте.

- О, разбира се, че ви стига толкова – каза пришълецът. – Всеки интелигент скрито си мисли, че еволюцията е завършила именно при него... Отначало призовава към съмнение, тъй като съмнението е основата на науката, а после озверява, когато се съмняват не така, както той е призовавал.

This post by Кал received thanks from: 2
Broken Dragon (Tue Apr 30, 2013 2:24 pm) • Лъч (Fri Mar 22, 2013 7:36 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Jan 15, 2012 1:10 am

В „Синята жилка на Афродита“ Михаил Анчаров wrote:– (...) Отдавна вече знаех, че талантливи могат да бъдат всички (...) Какво е неталантливият човек? Това е човек, чийто талант е не в областта, в която се труди. В лошия физик спи гениален готвач и така нататък... Защо той не работи в своята област? По-рано са го насочвали не където трябва социалните условия, смъртната необходимост. Измъквали са се само физически силните и досетливите. Защо не всички са талантливи, когато външните пречки са толкова малко?... Защо човек най-често не знае къде е заровен талантът му. Защо не знае? Защото не е вътрешно свободен, а творчеството е най-висша степен несъзнателна свобода. Защо е угнетен, дори без да подозира това? Защото не среща нежност... А защо? Защото всички ние си влияем един на друг на само съзнателно, но и несъзнателно. И ако говорим някому безчувствено, партньорът ни усеща това... И го обхваща страх от ненужност и не може свободно да се досети кой е той. Защото да намериш себе си – това значи да намериш, че си нужен някому...
(...)
Думи тук не ще помогнат. За нежността, тоест за това, че си нужен на другия, че си радост за него, се познава по очите.

This post by Кал received thanks from:
negesta (Wed Aug 21, 2013 6:25 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9944
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6672 times
Has been thanked: 5031 times

Next

Return to Приятелите

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest