Cloud Atlas / Атлас на облаците

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Fri Dec 07, 2012 2:12 am

За Cloud Atlas може би ще трябва да обособим специална (ама специална) тема – но нека да започнем тук; и с това интервю на двамата Уошовски:

A.V. Club: The Wachowskis explain how Cloud Atlas unplugs people from the Matrix

Passages to ponder properly:

LW: We feel like a lot of people in the press took us not talking to them personally. It wasn’t meant to be personal. It wasn’t a judgment on the people in the press. It wasn’t a judgment of the actual process. What it was for us was that, as soon as you give up your anonymity, you give up your ability to participate in certain civic spaces, and that was a precious thing for us. We really like that aspect of our everyday lives. And sometimes it’s a little odd, because people in the press look at us like we’re talking nonsense, like the way the machine is designed is to help manufacture celebrity, and the value of it is in the ability to manufacture celebrity, or at least public interest. And we are saying, “Well, we don’t find that valuable.” We understand it, and we think, “Great, it works for this aspect of the business,” but it’s not really valuable to us.


AW: (...) I feel like this is the instantaneous-gratification generation, where they can just look it up and say, “Oh, well, this is what it means.” Our movies require a little bit of effort.

LW: And you feel it in a lot of critics’ approach today toward cinema. As soon as they encounter a piece of art they don’t fully understand the first time going through it, they think it’s the fault of the movie or the work of art. They think, [dramatic voice] “It’s a mess.”

AW: [Dramatic voice] “This doesn’t make sense.”

LW: “This doesn’t make any sense.” And they reject it, just out of an almost knee-jerk response to some ambiguity or some gulf between what they expect they should be able to understand, and what they understand.


The Rule of Three:
AVC: You spent years trying to get Cloud Atlas funded, while working on other projects. How do you maintain excitement for one project over such a long period, especially while working on other films?
AW: Well it’s extremely difficult.
LW: There’s three of us. That helps.
AW: We’re a collective. Whenever somebody’s down—or in this case, often two people were down, and the third always seemed to yell at us to keep going, “Get on your feet!”


The Rule of Going Back to the Origin (Source :P):
Sometimes we would all be down. There was this one period where we ended up saying, “Okay, this probably isn’t going to happen. But why don’t we read the script one more time. If there is any doubt in our minds, we’ll let it go.” And we all separately read the script, and we all separately had this elation from reading, and we were like, “Okay, we ought to give this one more chance.”


The Rule of Carrying On:
LW: The more we worked on it, the more intensely we loved it. To the point where there was this feeling, even after three years, that no matter what happened, somehow we were going to get this movie made.


AVC: How did Tom Tykwer work into your usual shared dynamic?

AW: Well, he plugged in incredibly easily. Much easier than we thought he would. We went on a working vacation to try to work through the book to see if we could even turn it into a script. Writing is the most intimate process when you’re making a movie, so we knew that if we could write together, everything else would fall into place. Our relationship has gotten really good on a movie set, because we’re natural collaborators. We can write together, and the way we work together extends to all our crew members and as a department. We believe that a film is made by the collective, so we encourage [input], and we love it when we’re making the movie together. And so with Tom, he is philosophically very similar to us with his filmmaking family, so when we started making the script, it was very fluid.

LW: Everyone always asks this question, and we find it slightly interesting and quite telling that nobody asks us how do we write together, which for us was the much bigger task. We have this strange thing, I think, that’s happened in the world that has to do with wanting to understand cinema the way we understand other art forms. So we look at an art form like painting, or sculpture, or writing, and we think about this singular person working all by themselves and trying to say something from their one perspective. We try to project that traditional, conventional understanding of how art is made onto cinema. But this is a false assumption. Cinema is not like those other art forms. And people have trouble understanding this—it doesn’t seem to compute.

Cinema is a social art form. You cannot make a piece of cinema by yourself. No matter what you do, no matter how controlling, no matter how crazy and Fitzcarraldo-bizarre or how crazy generally you try to be, yelling at people with your bullhorn, you can’t push a single pencil across the table without help. It’s just the way it is. The final product will always be a sum of all of the parts that are working on it. So if you want to understand cinema, you have to think about it as a social dynamic. And you have to investigate it and unpack it as a social project. And so for us, we went away and wanted to see first if we could write together. And once we determined we could write, we have such a great time together, just socially, we knew that directing would be a snap.


AVC: But is there a way around that when you’re making action films? By making this film, are you trying to get away from action-centric films so viewers have more cues that this is something they should be analyzing and discussing?

LW: We don’t like boring movies. Dickens, Hugo, Melville, even Homer… these are artists who examined some very complex subjects, especially around power and responsibility and the grappling with understanding what humanity is underneath. These are people who worked very hard at that, but put their stories in a context that was really exciting to read. And in our market-driven approach to cinema, we have separated those things. We can no longer make movies that are exciting and thought-provoking. In our market-driven assessment of art, we say, “This is for the arthouse crowd, this is a mainstream movie for the mainstream crowd.” And if you make a movie that [isn’t narrowly defined], a lot of critics will automatically say, “Well this doesn’t even know if it’s supposed to be an arthouse film or a mainstream movie.” This projects a bias, this horrible, hideous bias of a market-driven approach to understanding art: First you have to separate it and categorize it before you can really understand it. David Mitchell basically said, “I don’t believe all of that, I don’t want to separate anything. I want everything in one thing.” It was almost like a political act, the publishing of Cloud Atlas.

There’s really complex ideas in the [Matrix] trilogy. [Laughs.] We think in some ways, it’s the most experimental, complicated trilogy ever made. And it’s frustrating to see people try to will that to not be true. But we know it’s true. And in the same way, people will try to will Cloud Atlas to be rejected. They will call it messy, or complicated, or undecided whether it’s trying to say something New Agey-profound or not. And we’re wrestling with the same things that Dickens and Hugo and David Mitchell and Herman Melville were wrestling with. We’re wrestling with those same ideas, and we’re just trying to do it in a more exciting context than conventionally you are allowed to.


AVC: Do you think about your audience at all? Do you think that The Matrix was made for the same audience as Cloud Atlas?
LW: Why are you asking a market-driven question when I just said, “Please don’t consider market-driven understandings of art”? Why do you want to delimit either of them?
AVC: Because I’m not talking about packaging or selling the film, I’m talking about your personal mindsets. Did you make both movies with the same intentions?
AW: Of course. Cloud Atlas is for everybody. The main character in the movie is humanity.
LW: The Matrix trilogy is for everyone. We approach our art in the same way with every story. We didn’t make Bound for just lesbians.
AVC: How do you keep passion and emotional intensity in a movie created via deconstruction theory? How do you keep it exciting and immediate when it’s an intellectually crafted conceptual object?
AW: We’ve got love in our hearts. We’ve got love for our craft, we’ve got love for the people that we collaborate with.
LW: And we’ve got love for the audience. We believe there are audiences out there like us. We think our careers are a testament to that fact that there are people out there like us.
AVC: Do you think of Cloud Atlas as being about literal reincarnation? Is it more about the commonality of human experience, or the eternal-recursion concept?
AW: We think it is equal parts spiritual and secular.
LW: Again, we don’t want to delimit interpretation, and we don’t want to say, “We are making this to mean this.” What we find is that the most interesting art is open to a spectrum of interpretation. We love that in the book, you can have a very secular understanding of something like reincarnation. We have the José Saramago line in there, which says the nature of our immortal lives is in the consequences of our words and deeds, which go on apportioning themselves throughout all time. This is a very secular understanding of karma. But there are also other things… my brother this week had the sweetest line ever, where he was like, “Of course I believe in reincarnation—look at my sister.” We, in our own lives, reincarnate as well. We have new lives. I’m sure there are people in your life who would see this version of you, as opposed to 20 years ago, and would say, “Wow, you’ve changed.”
AVC: There are certainly people trying to interpret the movie thematically, entirely through the lens of your own life. Do you think there’s value to that? Is it just another form of limitation?
LW: It’s a limitation.
AW: Yeah, Lana’s experience is a component to the film, certainly. But the book and the movie are much more than that.
LW: Andy’s life is in it, Tom’s life is in it, David Mitchell’s life is in it. There are things that are so profoundly David Mitchell, if you got to know him, you’d be like, “That is David Mitchell in there.” That’s what art is. So we are in a dialogue with the rest of the humans that are interested in being in a dialogue with us, and they’ll see parts of me, they’ll see parts of David, they’ll see parts of Andy or Tom.
AVC: Is there an ideal response to your work?
AW: “It’s great!” [Laughs.]
LW: The work in general, or Cloud Atlas?
AVC: Either. “It’s great” is a very positive response, but it’s on that surface level, as opposed to engaging in a dialogue or dissecting and absorbing the themes.
AW: Yeah, the response is, we hope, people go home or go out to dinner and talk about our movies the way we would when we were young, when our parents were taking us to films, and we would talk about films. The idea of it sparking some sort of dialogue is a response I’m happy with.
LW: All art is an invitation to abandon your point of view. An attempt to see the world in a different way. And if people authentically attempt to abandon their points of view and see the world from our perspective, then I think all comments they would make through that process would be legitimate and wonderful.


AVC: Again, it seems difficult to approach such a rarified goal in a film that’s so action- and spectacle-driven, in a film with so many sequences that seem designed to overwhelm people’s intellects.
LW: Again, we don’t want to make it dull—I mean, it’s not like an experimental college film. It’s still a large-scale—it has an audience that transcends the audience that will ever understand deconstructionist theory. Yet people feel it emotionally. I mean, the end of the second movie is the scene with the Architect. And, I mean—[to Andy] should we maybe not get into talking about this?
AW: [Laughs.] Maybe not.
LW: But just in very broad strokes, we thought, “Wouldn’t it be interesting if instead of a traditional ending, where you have the hero combat the villain, or achieve something through force of arms, essentially, at the climactic moment of the film, if you could somehow insert the audience into that role of protagonist, and you could actually put the audience into feeling like they were in the fight?” We wanted to have the audience be Neo in a way they had never experienced before, in a more subconscious way.
AW: A kung-fu fight of understanding. [Laughs.]
LW: There’s a trick where if someone is saying something complicated, and in particular if they’re using big words, audiences will stare at the mouth of the person that’s speaking. We just do it unconsciously. It helps us understand what someone’s saying. So we thought, “Well, what if someone is actually saying this incredibly big secret, and then you show a background behind him, and at first, you leave the background consistent, but then you slowly start changing the background? And then your eyes will go from the Architect to the background to Neo in the background, and then back, and then you’ll start to miss things, and you’ll get a little lost and confused, and then you’ll get frustrated, and then you’ll have no idea what he’s saying.
AVC: Is that an attempt to make people re-watch and analyze the movies?
LW: There’s a conscious goal to offer a form that invites a kind of abandonment they’ve never experienced before, and if they want to keep going back to investigate that other perspective, that’s great. But at least in the beginning, they’re going to know it’s going to be like nothing they’ve been in before.
AM: I mean, those are the types of films that we want to watch. Why would you want to watch a movie that you instantly know everything about it, and you go home and you don’t have to see it again?
LW: Most films today, we could watch the first five minutes and tell you exactly what’s going to happen. And especially, there are, let’s call them arthouse movies, that have tones that are so militant, you know from just the tone in the first five minutes exactly how the movie is going to go. There’s no surprise whatsoever in the entire film.
AVC: What was the last really fundamentally satisfying movie you saw?
LW: Roy Andersson.
AW: Songs From The Second Floor, just beautiful.
LW: Genius.


AVC: It seems like for anyone who doesn’t like The Matrix, or has issues with it, the big criticism has always been that human beings don’t produce enough energy to make a worthwhile power source. That there would be more energy going into maintaining the system than it could produce.
LW: That’s like saying a car battery wouldn’t be able to power a car. The whole point is that it’s related to this other, larger energy source. [The pods humans are kept in] even look like spark plugs in the thing. It’s not that they’re the pure source of energy—they provide the continuous sparking that the system needs.
AW: There’s an ambiguous line in there that Morpheus says about it, that there’s a new form of fusion energy—
LW: But people don’t listen to the dialogue. They don’t try to think about it. [Sighs.]


... Хваща ме яд, като забравя колко умни творци работят в киното. И как забравяме, че ги има, понеже постоянно ни заливат с тъпи, тъпи, тъпи филми – тъпи в историите си, притъпени в чувството си, затъпяващи в посланията си...

Но това не е добро начало на разговор за „Атласа“.

Предложете вие. :)

P.S. Ако някой иска да преведе интервюто с Уошовски - цялото или избрани (от самия преводач) части, – мисля, че ще му намерим място в следващия алманах „ФантАstika“.

Някой?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Кал » Mon Dec 10, 2012 10:36 pm

Продължаваме с темата Cloud Atlas:

Cloud Atlas Featurette - Multitude of Drops (2012)

Скрит текст: покажи
Това е усмивка, имото. :)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Кал » Fri Dec 14, 2012 4:06 pm

Покрай рецензията на Христо Блажев за „Облачния атлас“ аз се поразвихрих за филма:

Кал wrote:Още по-хубаво е, че филмът е шедьовър сам по себе си.

Ако правим ново издание на алманаха „ФантАstika 2012“, ще включим цял блок, посветен на „Облачния атлас“ (да ги ... в преводачите, да ги :/; подозирам, че романът е преведен нарочно така, за да съвпада с филма – чийто официален превод беше умопомрачителен – ама по лошия начин :(... подозирам 2, че Сашо Кръстев не е харесал еднаквостта на езика в далечното бъдеще, защото е чел субтитрите; самият език е ПРЕВЪЗХОДНО променен, ако слушаш репликите – аз половината не можах да ги капична в първия момент...).

Филм не ме е карал да се чувствам толкова... ъъъ... красиво от поне 3-4 години.

(А запознатите твърдят, че като идеи романът и филмът се припокриват чудесно.)

И малко критика, че пак ще ни обвинят, дето само хвалим :D:

Бъдещето в частта със Сонми е типичният образец на слаба прогностика – или какво се получава, когато извънжанров (mainstream) писател седне да пише научна фантастика. Не, нямаме НИКАКВИ доказателства, че въобще е възможно да се стигне до толкова едностранчиво корпоративно всевластие. Ключът е в думата „едностранчиво“: антиутопиите взимат някакви плашещи тенденции на сегашния миг и ги довеждат до крайност. Напълно пренебрегвайки успоредните радващи тенденции. А както казва Григор Гачев – ако погледнем цялостното развитие на света до момента, радващото сякаш преобладава над плашещото. Да започнем от факта, че още ни има. :) И от допускането, че мисленето ни все пак се е развило... ;) Антиутопия се създава лесно – но я опитайте да екстраполирате и плашещото, и радващото, и всичко останало, което се случва наоколо ни...

За останалата критика на антиутопичното творчество давам думата на Иван Ефремов:

viewtopic.php?p=7085#p7085

Но като емоция и внушение за нашия си, съвременния свят, историята на Сонми беше безкрайно красива... (И – в оная „кланица“ – стряскаща.)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Кал » Mon Dec 17, 2012 5:54 pm

В помощ на озадачените, с помощ от Светла (Gilraen):

Кой кой е в „Облачния атлас“

This post by Кал received thanks from: 2
Atriell (Sat Dec 22, 2012 12:23 am) • Broken Dragon (Mon Dec 17, 2012 6:38 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Nameless » Mon Dec 17, 2012 10:59 pm

Не съм твърде съгласна със схемата аз лично, но пък може и да има такова виждане, знам ли.
Nameless Here For Evermore
Nameless
 
Posts: 810
Joined: Thu Jul 07, 2011 10:37 am
Location: Paradise Lost
Has thanked: 461 times
Has been thanked: 624 times

Re: Смислени споделения, които ИЗОБЩО не са за „Помежду ни“

Postby Atriell » Thu Dec 20, 2012 11:54 pm

А аз сега се връщам от кино. И като гледах хората наоколо, нямаше как да не си спомня оня забавен разговор между Кал и Еви, онази вечер у Любето - за Атласа и кой го гледа и кой какво е разбрал и т.н.

Седя си аз на масичка с кафенце и тортичка, 10-15 мин. преди началото на филма. На съседната масичка някаква мадама се нерви на компанията си:
- Хайде, хайде - подканя ги - да ходим нагоре. Не искам да пропусна рекламите...
WTF !!! В първия момент реших че не съм чул като хората. Полсе предположих че това е тъпа шега, казана с особенно неподходящ за целта тон, предвит факта че момичето бърза и че е нервно. Полсе ми мина през акъла че може да има предвит рекламите на други филми, при което нещата май не изглеждат чак толкова плачевни... Май... Пича до нея и напомни че има 10тиа мин, при което тя му отвърна:
- Ама нали трябва да си взема пуканки. И списание...
WTF !!! Винаги съм мразил пуканките в киното, особенно ако пуканкоядящите индивиди се случат точно зад мене, но това със списанието май ми дойде в повече...

Около 3 часа по-късно, бавно се изправям от седалката си и си обличам якенцето. До мене някакво момче, горе долу моя възраст, споделя впечетленията си с момичето до него:
- Този филм беше твърде странен и това прикри някои несъответствия. Да, странен беше...
WTF !!!

Еви, направо взех да ти съчувствам. И все пак, факта че го има този филм и такива като него, означава че има една бълха надежда за биологичния вид хомосапиенс, един ден да еволюира.
Колкото до моите впечетления, мисля че ще трябва да го гледам пак, за да го смеля по-добре, този път във вкъщи пред РС и с пръст на паузата... Чета бавно... И ще изчакам читави БГ субтитри и англ. аудио.

Във всеки сучай участието на актйори в роли дето вече сме ги виждали (или поне в отделни познати сцени) си е направо гениална идея !!!
Добра работа свършихме Музо !
Благодарско !

This post by Atriell received thanks from: 3
Nameless (Fri Dec 21, 2012 12:23 am) • Кал (Fri Dec 21, 2012 12:07 am) • Лъч (Fri Dec 21, 2012 12:03 am)
Rating: 27.27%
 
User avatar
Atriell
 
Posts: 730
Joined: Thu Mar 06, 2008 12:23 am
Has thanked: 446 times
Has been thanked: 905 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Кал » Tue Dec 25, 2012 12:59 pm

По темата за „Атласа“ във форума край „Ефремов“:

Кал wrote:Към Данчо: Гледам „Атласа“ за трети път в момента (докато му редактирам бг субтитрите). И мога да кажа: „Матрицата“ (цялата трилогия) си остава по-умният, по-домисленият филм – сравни я с немощната антиутопия в частта с Нео Сеул. (За антиутопичното светостроене съм казал повече тук: viewtopic.php?p=7112#p7112)

Но „Атласът“ определено е по-добре сглобен – по-добре работещ с отделните си елементи. Посланието в него идва не толкова от казаното, колкото от показаното – от връзките, които ще успеем (или няма :/) да направим между сцените и случките. Което, твърдят маса майстори в писането и изкуството въобще, е един от белезите за зрялост в творчеството.

И в този си успех „Атласът“ е прекрасен. Сега, при такава летва, ще ми е още по-трудно да ходя на кино...

Честити празници на всички! Все такива подаръци да ни носят. ;)


И бонус за назе си:

Joanna Robinson: 41 Spoilerific Reasons Why I Loved That Beautiful Disaster Cloud Atlas

:D
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Кал » Thu Dec 27, 2012 1:00 am

Пак по темата за „Атласа“, в блога на Silver:

Кал wrote:Ще чакам и вторите впечатления. (После и третите. :D)

Сега съм се хванал да редактирам бг субтитрите от Замундата – и освен дето псувам през реплика в епохата на Захри (щото не мога да ги разбера какво си хортуват), се кокоря на майсторлъка, с който са навързани репликите през епохите. Като отражения, като допълнения, като рондо... „Атласът“ ще да е от малкото филми, които бих анализирал като книга.

(Тъпото е, че съм слаб „читател“ на изображения. Нищо де – на десетото гледане половината визуални връзки все ще съм ги хванал. :/ Както беше при Casshern и корейския „Дуелист“.)

Примерче за връзка (визуална): във всяка епоха има по едно убийство с повечко (па макар и натъртено бутафорна) кръв. Като изключим размазването на Феликс Финч, останалите пет са все в главата – добре де, над раменете, ако врата не го броим към главата. Как може да се изтълкува това?

(Ъм... а Феликс Финч на какво си падна първо?)

Не съм сигурен с какво те е смутило присъствието на Том Ханкс. Вярно, че гримът него го прикриваше най-малко (въпреки че при първото гледане ми трябваше минута да го разпозная като Дърмът – това ми беше и първият зверски смях :D) – обаче гласът му! О, гласът му! Току-що се замислих дали това не е умишлено решение: персонажите на Ханкс през епохите да си приличат като външност, но да се различават тъй много като звучене... Айде още една тема за дълбаене. :)

И понеже горното почва все повече да ми звучи, все едно съм се вторачил само в триковете с формата, а отбягвам съдържанието: Радвам се, че „Атласът“ се появи чак сега, през 2012-а. Седмици преди обещания Край на света (така де... един от многото :D). Посланията му – колкото и непълни да остават, в тия мижави 3– часа – са чудесно начало за следващия свят.

Да ни е честит. :D
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: За Филмите и Хората...

Postby Кал » Sun Dec 30, 2012 2:56 pm

Молба: ако видите недомислици, неясноти или дупки в долния превод - пишете! Да го стягаме, докле е време.

Уачовски: Как „Атлас на облаците“ изключва зрителите от Матрицата
Интервю на A.V. Club с Лана и Анди Уачовски
(избрани откъси; пълният текст на английски език е тук: http://www.avclub.com/articles/the-wach ... 7900/&#41)


Превод: Илка Чечова
Редакция: Калин Ненов, Анелия Стойчева


Лана Уачовски: Имаме чувството, че много хора от медиите се засегнаха от това, че не искаме да говорим с тях. Не сме целели да ги обидим. Това не беше нашата оценка за хората в медиите. За нас нещата стояха така: щом се откажеш от анонимността си, се отказваш и от възможността да участваш в определени среди на общуване, а това беше ценно за нас. Наистина харесваме този аспект от ежедневието си. И понякога е малко странно, защото хората от медиите ни гледат, все едно говорим небивалици; сякаш машината е конструирана така, че да насърчава производството на знаменитости, и смисълът от нея е в способността й да произвежда знаменитости или поне обществен интерес. Казваме им: „ Ние не намираме това за смислено.“ Разбираме го и смятаме: „Чудесно, работи за този аспект на бизнеса“, но не е особено смислено за нас.

Анди Уачовски: Имам чувството, че това е поколението на незабавното удовлетворение, което просто прави проверка някъде и казва: „Аха, ето това значело.“ Нашите филми изискват малко усилие.
ЛУ: Това се усеща у много критици в подхода им към киното. Щом като не проумеят произведение на изкуството от първия си досег с него, те смятат, че вината е на произведението. Мислят си (с престорен глас): „Каква бъркотия!“
АУ (с престорен глас): „Няма смисъл.“
ЛУ: „Няма никакъв смисъл.“ И го отхвърлят, почти инстинктивно, заради разминаването между очакванията им какво са в състояние да разберат и това какво всъщност са разбрали.

АВС: Прекарахте години в търсене на спонсори за „Атлас на облаците“, докато работехте върху други проекти. Как успявате да съхраните въодушевлението си от един проект в продължение на толкова време, особено докато правите други филми?
АУ: Страшно трудно е.
ЛУ: Трима сме. Това помага.
АУ: Ние сме колектив. Когато някой не се чувства добре – или, в този случай, когато двама не се чувстваха добре, третият винаги ни насърчаваше да продължаваме: „Ставай!“
Случвало се е понякога и тримата да сме сломени. Имаше период, в който си казвахме:„Добре, това едва ли ще се получи. Но защо да не прочетем сценария още веднъж? Ако възникнат някакви колебания, зарязваме го.“ Всеки прочете сценария и се въодушеви независимо от другите: „Да, трябва да му дадем още един шанс“.
ЛУ: Колкото повече работехме по него, толкова по-силно го заобичвахме. До момента, в който почувствахме, макар и след три години, че каквото и да се случи, ние ще довършим този филм.

АВС: Как се сработи Том Тиквер с обичайния ви общ ритъм?
АУ: Всъщност, вписа се удивително лесно. Много по-лесно, отколкото мислехме. Отидохме на творческа почивка, за да прегледаме книгата и да видим дали въобще ще можем да напишем сценарий по нея. Писането е най-интимният процес, когато правиш филм, и ние знаехме, че ако можем да пишем заедно, всичко останало ще си дойде на мястото. Отношенията ни на снимачната площадка бяха наистина добри, защото сме родени за отборна работа. Можем да пишем заедно и начинът, по който работим съвместно, се отнася и за останалите членове на екипа ни. Вярваме, че един филм се прави колективно, така че насърчаваме съ-участието и обичаме да правим филми заедно. Така беше и с Том: той е много близък с нас като възгледи, с неговото филмово семейство, така че, когато започнахме да пишем сценария, тръгна много плавно.
ЛУ: Всички все това ни питат, а на нас ни се струва интересно и доста показателно, че никой не ни пита как пишем заедно, което за нас беше по-голямото предизвикателство. Съществува едно странно явление навсякъде по света: хората искат да разглеждат киното така, както разглеждат другите форми на изкуство. Поглеждаме някоя творба, някоя картина, скулптура или текст, и мислим за твореца, работещ съвсем сам и опитващ се да каже нещо от личната си гледна точка. Опитваме се да пренесем това традиционно, общоприето разбиране как се създава изкуството към киното. Киното не е като другите форми на изкуство. И хората трудно проумяват този факт – той като че ли просто не може да се възприеме.
Киното е социална форма на изкуство. Не можеш да създадеш филм сам. Без значение какво правиш, колко контрол упражняваш, на колко луд се правиш, крещейки по хората през мегафона, не можеш да преместиш ни един молив през масата без помощ. Така стоят нещата. Крайният продукт винаги ще бъде сбор от всички части, който действат по него. Така че ако искате да разберете киното, трябва да мислите за него като за социално взаимодействие. И трябва да го изследвате и разопаковате като социален проект. Колкото до нас, отидохме в странство и първо проверихме дали можем да пишем заедно. А щом открихме, че можем да пишем, че си прекарваме чудесно заедно, разбрахме, че режисирането ще е дреболия.

АВС: Но има ли как да заобиколите подхода при снимане на екшън? В „Атласа“ се опитвате да се отдалечите от екшъна и да дадете повече подсказки на зрителите, че това е нещо, което трябва да анализират и обсъждат?
ЛУ: Не обичаме скучни филми. Дикенс, Юго, Мелвил, дори Омир... това са творци, изследвали някои много сложни въпроси, особено около властта и отговорността, и стремежа да проумеем какво представлява човечеството под повърхността си. Те са работили много усилено върху това, но са вплели историите си в много увлекателен контекст. А с нашия пазарен подход към киното, ние сме разделили тези неща. Вече не можем да правим филми, които хем вълнуват, хем провокират мисълта. В комерсиалната си оценка за изкуството, си казваме: „Това е за артистичните среди, а това – за масовата публика.“ И ако направите филм, който не е строго етикетиран, много критици автоматично ще кажат: „ Не е ясно дали този филм е арт или масов.“ Това издава наклонност, ужасната, отвратителна наклонност на пазарния подход към тълкуването на изкуството: Първо трябва да го разграничиш и категоризираш, преди наистина да можеш да го разбереш. Дейвид Мичъл, в общи линии, каза: „Това не го вярвам. Не искам нищо да разграничавам. Искам всичко, събрано на едно място. Издаването на „ Атлас на облаците“ беше почти политически акт.“
Наистина има сложни идеи в трилогията „Матрицата“. (смее се) Смятаме, че в някои отношения тя е най-експерименталната, сложна трилогия, правена някога. И е дразнещо да виждаш как на хората им се иска да не е така. Но ние знаем, че е вярно. И по същия начин хората ще поискат „Атлас на облаците“ да бъде отхвърлен. Ще го нарекат „разпилян“ или „сложен“, или „нерешителен в това дали иска да каже нещо дълбоко в духа на ню ейдж, или не“. И ние се борим със същите неща, с които Дикенс и Юго, и Дейвид Мичъл, и Херман Мелвил са се борили. Борим се със същите тези идеи, а всъщност просто се опитваме да го направим в по-вълнуващ контекст, отколкото е прието по принцип.

АВС: Мислите ли за публиката си въобще? Смятате ли, че „Матрицата“ е направена за същата публика, както „Атлас на облаците“?
ЛУ: Защо ми задавате пазарен въпрос, след като казах:„Моля, абстрахирайте се от пазарното тълкуване на изкуството?“ Защо искате да разграничиш едното от другото?
АВС: Защото не говоря за „опаковката“ и маркетинга на филма, говоря за вашето лично отношение. И двата филма ли направихте с едни и същи намерения?
АУ: Разбира се. „Атлас на облаците“ е за всички. Главният герой във филма е човечеството.
ЛУ: Трилогията „Матрицата“ е за всички. Във всяка история подхождаме към изкуството си по един и същи начин. Не направихме Boundсамо за лесбийки.
АВС: Как съхранявате страстта и емоционалната наситеност във филм, създаден посредством теорията за деконструкцията? Как го запазвате вълнуващ и непосредствен, а в същото време е интелектуално конструиран?
АУ: Имаме любов в сърцата си. Обичаме професията си и хората, с които си сътрудничим.
ЛУ: Обичаме и зрителите. Вярваме, че някъде там има зрители като нас. Смятаме, че нашите кариери са свидетелство за това, че има хора като нас.
АВС: Мислите ли че „Атласът“ говори за буквалното прераждане? Той по-скоро за сходството в човешкия опит ли е, или за идеята за безкрайно повторение?
АУ: Смятаме, че е по равно духовен и светски.
ЛУ: Да повторим: ние не искаме да ограничаваме тълкуванията, не искаме да казваме: „Правим еди-какво си, за да кажем това.“ Ние смятаме, че най-интересното изкуство е отворено за множество тълкувания. Много ни харесва това и в книгата, може да получиш много светско разбиране за нещо като прераждането. Там имаме линията на Хосе Сарамаго, която казва, че същността на нашето безсмъртие е в последствията от нашите думи и дела, които продължават да се разнасят през времето. Това е много светско разбиране за кармата. Но има и други неща... тази седмица брат ми получи най-сладкото прозрение на всички времена: „Разбира се, че вярвам в прераждането. Погледнете сестра ми.“ Ние, в собствените си животи, също се прераждаме. Имаме нови животи. Сигурна съм, че има хора в живота ви, които, виждайки настоящата ви версия, в сравнение с тази отпреди 20 години, биха казали: „Леле, променили сте се.“
АВС: Със сигурност има хора, които се опитват да тълкуват филма тематично, изцяло през призмата на вашия личен живот. Смятате ли, че това е ценно? Не е ли още една форма на ограничение?
ЛУ: Ограничение е.
АУ: Да, опитът на Лана определено е заложен във филма. Но книгата и филмът са много повече от това.
ЛУ: Животът на Анди е вътре, както и този на Том, и на Дейвид Мичъл. Има неща, които в дълбината си са толкова дейвид-мичълски, че ако го познавахте, щяхте да кажете: „А, това там е Дейвид Мичъл“. Това именно е изкуството. Така ние сме в диалог с останалите хора, които имат интерес да водят диалог с нас, и те ще видят част от мен, част от Дейвид, част от Анди или Том.

АВС: Има ли идеален отзив към творбите ви?
АУ: „Страхотно!“ (смее се)
ЛУ: Творбите ни по принцип или „Атласа“?
АВС: Което и да е. „Страхотно!“ много позитивен отзив, но на онова повърхностно ниво, за разлика от започването на диалог или дисекцията и вникването на темите.
АУ: Отговорът е, че се надяваме, че докато хората си отиват вкъщи или излизат на вечеря, ще си говорят за филмите ни така, както ние го правехме, когато бяхме млади и родителите ни водеха да гледаме филми, а после ги обсъждахме. Мисълта, че ще доведе до някакъв диалог, е отговор, който ме прави щастлив.
ЛУ: Всяко изкуство е покана да изоставиш собствената си гледна точка. Опит да видиш света по друг начин. И ако хората изначално се опитват да се абстрахират от своята собствена гледна точка и да видят света през нашата, мисля, че всичките им коментари по време на този процес биха били разумни и чудесни.

АВС: И пак: изглежда доста трудно да се постигне толкова деликатна цел в такъв зрелищен екшън [„Матрицата“]; във филм с толкова много връзки, който изглежда, сякаш е създаден да претовари съзнанията на хората.
ЛУ: Не искахме да го правим скучен – искам да кажа, това не е експериментален колежански филм. Все пак е мащабен – има си публика, която не се ограничава до зрителите, които някога биха разбрали теорията за деконструкцията. Но хората го усещат и емоционално. Да вземе края на втория филм – сцената с Архитекта. И, мисълта ми е (обръща се към Анди) – може би не трябва да говорим за това?
АУ: (смее се) Може би не.
ЛУ: Е, в най-общи линии – помислихме си: „Няма ли да е интересно, ако вместо традиционният завършек, при който героят се бие със злодея или решава нещата със сила, по време на кулминацията някак си да вкараме зрителите в ролята на протагониста, да ги накараме да се чувстват все едно са в схватката?“ Искахме зрителите да станат Нео, по начин, който не са преживявали до тоя момент; на по-подсъзнателно ниво.
АУ: Една кунг-фу схватка към разбирането. (смее се)
ЛУ: Има един такъв трик: ако някой казва нещо сложно и по-точно, ако си служи със сложни думи – зрителите ще го гледат в устата. Просто го правим несъзнателно. Помага ни да разберем какво казва. Така че си помислихме: „Ами ако някой разкрива някаква наистина голяма тайна, а ти сложиш зад него фон, който първоначално е постоянен, но после бавно започва да се променя? След това погледът ти ще скача от Архитекта към фона към Нео – онзи на задния план – и обратно, после ще започнеш да изпускаш неща, ще се пообъркаш малко и ще се подразниш, а след това изобщо няма да имаш представа за какво говори.“
АВС: Това опит да накарате зрителите да гледат отново филмите ви и да ги анализират ли е?
ЛУ: Осъзнатата ни цел е да предложим форма, която ще въвлече зрителите по начин, каквото не са изпитвали преди, и ако те искат да продължат да изследват тази друга перспектива – чудесно. Но поне в началото ще разберат, че няма да бъде като нищо друго, с което са се сблъсквали.
АУ: Такива филми искаме да гледаме. Защо би искал да гледаш филм, в който веднага разбираш за какво става дума, прибираш се и не искаш да го гледаш повече?
ЛУ: При повечето филми в наши дни е достатъчно да видим първите пет минути, за да познаем точно какво ще се случи. И особено, има, да ги наречем арт филми, които са с толкова войнствено звучене, че само от настроението през първите пет минути можеш да отгатнеш как точно ще продължи филмът. Няма никаква изненада през целия филм.
АВС: Кой беше последният дълбоко удовлетворяващ филм, който гледахте?
ЛУ: Рой Андерсон.
АУ: Songs from the Second Floor. Просто красота.
ЛУ: Гений.

АВС: Изглежда, че за всеки, който не харесва „Матрицата“ или има несъгласия с нея, основната критика винаги е била, че хората не произвеждат достатъчно електричество, за да бъдат качествен източник на енергия. Че ще е нужна повече енергия за поддържането на тази система, отколкото тя ще може да произвежда.
ЛУ: Това е все едно да кажем, че акумулаторът на колата няма да е в състояние да задвижи колата. Цялата работа е в това, че той е свързан с по-голям източник на енергия. Дори капсулите, в които са телата на хората, изглеждат като свещите в автомобилен двигател. Не че те са основният източник на енергия – те осигуряват постоянните искри, от което системата се нуждае.
АУ: Има една смътна реплика, в която Морфей говори за това, че има нова форма на ядрен синтез...
ЛУ: Но хората не слушат диалога. Не се опитват да мислят върху него. (въздъхва)

АВС: Всичките ви филми засягат темите за фашизма, подтисничеството и злоупотребата с власт. Има ли причина, поради която ви привличат? Или по-скоро са добра почва за силни истории?
ЛУ: Властта е нещо, за което творците са писали от „Илиада“ насам. Да, властта е част от човешкия опит. Виждаме, че в „Илиада“ е направен опит да бъде разбрана същността на властта, виждаме го и в The Master. Това е все същото изследване на властта. Фуко ни помогна да осмислим властта в постмодерния свят и сега ние я разбираме по по-различен начин от Омир, но властта ще продължава да бъде част от човешката история, мисля, докато сме хора. (смее се) И така, когато за първи път прочетохме книгата на Дейвид Мичъл, разбрахме, че тя е невероятно изследване на невъобразимо различни перспективи, както и на връзката между отговорността, която носим спрямо хората, над които имаме власт, и отговорността ни към хората, които имат власт над нас. Трябва ли да приемем техните установени разбирания за света без въпроси? Или сме задължени, по някакъв начин, да се борим срещу нея? И обратно, какви са задълженията на човека, чийто живот е в наша власт? Има ли той задължение да се бори срещу тази установена връзка? Това е материал за силна история.

АВС: Прекъсванията между сюжетните линии в началото на филма изглеждат резки и неочаквани, но в хода на историята сякаш стават по-меки, с повече припокриване откъм звук и повече „римуване“ на историите. Умишлено ли е това?
ЛУ: Изключително умишлено. Въведението ви показва света неразделен. И обикновено ще ви дойде в повече; хората се изгубват и се побъркват. А после, насред това, един от героите на Броудбенд казва: „Редакторският ми опит ме кара да презирам ретроспекциите и надзъртанията в бъдещето – всичките тия евтини трикове. Ако ти, скъпи читателю – скъпи зрителю – можеш да разшириш границите на търпението си само за минута, ще видиш, че в нашата лудост всъщност има логика.“ И след това ясно открояваме шест епохи, даваме ви заглавие за всяка от тях, ситуираме я и я разграничаваме от останалите по начина, по който условно разбираме разделянето на жанр, звучене и време. А жанрът, звученето и времето са разделени с нещо като бариери. „Не бива да смесвате жанровете, не бива да смесвате времевите отрязъци.“ Ние мислим за миналото като нещо отделно от нас.
Ето така е било преди. Мислим за бъдещето като за нещо, с което не можем да се справим; трябва да се справяме с настоящето. Бъдещето не е наша грижа. И това, което Дейвид прави в романа си, е да чупи тези бариери. Това беше много осезаемо във филма. Искахме да постигнем същото нещо. Въведението приключва, след като шестте отделни истории са представени, после Чанг (един от героите на Джим Стърджис) казва, най-вече на публиката: „Можете да останете тук или да дойдете с мен.“ От този момент нататък ние започваме да размиваме някои от бариерите, границите, делящи жанр, звучене и време, за да дадем още широта на човешкия кръгозор.
Last edited by Кал on Wed Jan 09, 2013 3:00 pm, edited 1 time in total.
Reason: Не били „Уа/ошовски“, а „Уачовски“ (а според някои - „Уаховски“)

This post by Кал received thanks from: 2
negesta (Tue Jan 29, 2013 11:40 pm) • Лъч (Wed Jan 02, 2013 2:59 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Wed Jan 09, 2013 3:18 pm

Cloud Atlas: press conference at Tiff Festival, 9 Sept 2012

Tom Hanks wrote:it is one example of cinematic literature that examines the connectedness of the human race throughout all of time


Топло благодаря на Том, че ми спестява излишните думи.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Thu Jan 10, 2013 10:07 am

Отсято от „Фантазийци“ във Фантазия.

Днес, в пощата ми, по повод редакцията на субтитрите за „Атлас на облаците“, AllyVRK wrote: ako moje edna nasoka, pyk ti si preceni: ne go overthink-vai toq prevod. tozi film e za chuvstvane.


Аз wrote:Хич не си права. :) Сценарият на тоя филм е брилянтен пример за
структурализъм – точно както се пише и голяма част от постмодерната
литература.

Това ще го обяснявам по-нататък, в някоя писателска работилница.
Простичко казано: почти всяка дума е избирана много внимателно. И
трябва тъй да се действа и с превода.


AllyVRK wrote:prosto se opitvah da ti napomnq da vnimavash da ne chetesh znacheniq tam, kydeto ne systestvuvat (naprimer kato zaigravakata sus Seoul i Soul)


Аз wrote:Ти -вярваш- ли, че заигравката е случайна? Или, все в тая връзка,
промяната на Мауна Кеа в романа към Мауна Сол (Соул! ОМГ!) във филма?

Ееееех...

(Представи си как аз идвам и почвам да ти обяснявам теорията за трите
acts в киното. Много ще ти е яко, нали?)

(И си представям как се е гледала „Матрицата“ навремето – която пък
БЪКА от такива „намигвания“.)


Аз wrote:И да завършим темата с нещо от самите Уачовски:

“АВС: Изглежда, че за всеки, който не харесва „Матрицата“ или има
несъгласия с нея, основната критика винаги е била, че хората не
произвеждат достатъчно електричество, за да бъдат качествен източник
на енергия. Че ще е нужна повече енергия за поддържането на тази
система, отколкото тя ще може да произвежда.
ЛУ: Това е все едно да кажем, че акумулаторът на колата няма да е в
състояние да задвижи колата. Цялата работа е в това, че той е свързан
с по-голям източник на енергия. Дори капсулите, в които са телата на
хората, изглеждат като свещите в автомобилен двигател. Не че те са
основният източник на енергия – те осигуряват постоянните искри, от
което системата се нуждае.
АУ: Има една смътна реплика, в която Морфей говори за това, че има
нова форма на ядрен синтез...
ЛУ: Но хората не слушат диалога. Не се опитват да мислят върху него. (въздъхва)“

(Останалото – тук: http://choveshkata.net/forum/viewtopic.php?p=7472#p7472


AllyVRK wrote:>не говорех за тълкуване на основни структурни понятия - говорех за търсене
> на смисъл, където нямаме _право_ да тълкуваме - точно каквото правехме едно
> време в часовете по литература, и каквото искрено ненавиждах в академията:
> "ами сега тук автора това и това е искал да каже". шш, ало, откъде знаеш, ти
> да не си автора? едно е да си задаваме въпроси какво може да а искал да
> каже, друго е да каваме "това означва и това, и това, и това." затова и
> минах на деконструктивизъм в академичното си писане.
>
> къде реши между другото, че са променили Мона Кеа на Мона Сол (и защо да не
> е Сол като слънце)? В сценария гледам си пише Мона Кеа (стр. 76?) освен ако
> не съм изпуснала нещо


1. Какво значи „нямаме право“?

1а. Виждаш ли някъде в интервюто със самите Уачовски идеята кой има право да тълкува и кой не?

2. Кой ви е учил, че тълкувате „какво е искал да каже авторът“? Възможно ли е да не си го разбрала? (Както, да речем, не винаги успяваш да разбереш мен?)

3. Намери ли Мауна Сол във филма? А Мауна Кеа?

3а. Някакви предположения защо са решили да го променят?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Смислени споделения, които ИЗОБЩО не са за „Помежду ни“

Postby Nameless » Sat Jan 12, 2013 9:16 pm

http://oscar.go.com/nominees

БЕЗУМНО! НЯМА ДРУГА ДУМА, КОЯТО ДА МОЖЕ ДА ИЗРАЗИ КАК СЕ ЧУВСТВАМ! ТОВА Е БЕЗУМНО!

Я да дръпна чашите, че ще взема да се самоубия с някоя... Досега не бях виждала нещо по-безумно. Ще се разплача, не, няма, ще си посегна! Ама това е безумно бе...

Кратко успокоение. Значи, искам само да вметна, че това е безумно, преди да почна сериозно. Така. Опитвам се да асимилирам как костюмите и гримът на Снежанка и Ловецът, което е гледано само от фенове на Здрач, за да се насладят на безумния актьорски талант на Кристен, са по-добри от тези на Атласа. Хах. Или гримът, видите ли вие, на Хобит. И кое по-точно беше там толкова велико на грима, като всичко е анимирано? ХАХ! И оскари, оскари ще валят за какво, а?! ЗА ПОРЕДНИЯ ПРОВОКАТИВЕН ФИЛМ СПРЯМО БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ЗА МЮЗИКЪЛ ПО КЛЕТНИЦИТЕ, МЮЗИКЪЛ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ ЗА ФИЛМА "ПИЧ СЕДИ НА ОСТРОВ С ТИГЪР", по-известен като Животът на Пи. И ТОЙ ИМА И ЗА НАЙ-ДОБРА АДАПТАЦИЯ! Убедена съм, че да направиш адаптация на филм за човек, който седи на остров с тигър, е много по-сложно от това, да направиш адаптация на книга, невъзможна за адаптиране. Разбира се, монтажът на същия този гениален и комплексен филм далеч повече заслужава номинация, отколкото жалкия опит на Атласа за монтаж на шест тотално различни истории и тотално едни и също в едно брилятно, Атласът не заслужава номинация, никак даже. И гениалната му музика също не заслужава. И невероятният Авенджърс, който невероятно как не ми докара тумор на мозъка, е далеч по-зрелищен, да, определено, страхотни ефекти как Локи докосва с жезъл сърцата на хората и те му стават приятели... И Снежанка е по-зрелищна, да не говорим за пича на острова с тигъра, това е твърде хай левъл филм, или пък гениалният Хобит, за който бих искала да постна едно чудесно ривю, но малко ще ми е неудобно в нашия форум, но за сметка на това няма излишна дума, не знам кой от вас го е гледал, но просто... Да не коментирам Хобит, не е реално за какво става дума, велики визуални ефекти, да, страхотни, как Гандалф пали шишарки и ги мета върху некви заспали от скука орки е сто пъти по-зрелищно от Нео Сеул, да, напълно. Не, аз откровено ще се разплача.
Nameless Here For Evermore

This post by Nameless received thanks from: 2
Кал (Sat Jan 12, 2013 9:32 pm) • Лъч (Sat Jan 12, 2013 11:57 pm)
Rating: 18.18%
 
Nameless
 
Posts: 810
Joined: Thu Jul 07, 2011 10:37 am
Location: Paradise Lost
Has thanked: 461 times
Has been thanked: 624 times

Re: Смислени споделения, които ИЗОБЩО не са за „Помежду ни“

Postby Кал » Sat Jan 12, 2013 9:32 pm

Слънчице... и мене ме болеше за „Атласа“ – само че още докато излизах от киното. И си представях как НЯМА да му дадат номинации за „Оскар“, камо ли награди.

Защото: не е холивудски; не е даже американски; има наглостта да бъде различен; и... и... и...

Ама какво ни пука всъщност? (Казах си няколко дни по-късно, като ми мина малко.) Какво изразяват тия „Оскари“? Описват ли ни те – мене и тебе - като зрители, като поглъщатели, като преживители? Хай да си таковат таковуту; ние си знаем от какво имаме нужда, и знаем други хора, които ще ни разберат. И ще предадат нататък вестта за точно тоя филм (а не за серията боклуци, които ме отказаха да ходя на кино... да не ги повтарям и аз ;)). И той ще се движи, може би не с бързината на току-що-избягалата-от-десетгодишния-си-тъмничен-престой-в-тясно-затворено-помещение Снежанка... но те и глетчерите не се движат бързо, а гледай какво остава подире им.

Айде това да иде в темата за „Атласа“, м? Хем да разпалим малко странични страсти, че голяма е умерлащина там напоследък. ;)

This post by Кал received thanks from:
Лъч (Sat Jan 12, 2013 11:57 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Nameless » Sat Jan 12, 2013 9:45 pm

Ето ни и нас тук. Та...

Знам. Смисъл, беше пределно ясно, че като съдържание няма да бъде оценен никога, но смятах, че като го гледат душевно слепи хора, поне ако не друго, имат физически очи, колкото да видят гениалните гримове и костюми и как е построен, поне на това се надявах, иначе за другото не съм си и правила илюзии. Просто е потресаващо.
Nameless Here For Evermore
Nameless
 
Posts: 810
Joined: Thu Jul 07, 2011 10:37 am
Location: Paradise Lost
Has thanked: 461 times
Has been thanked: 624 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Tue Jan 15, 2013 11:32 am

Покрай дискусията във форума към „Ефремов“:

Кал wrote:Проблемът за дълбочината и правдоподобността е съществен – но само ако приемеш, че си гледал шест различни истории, а не една обща.

Не помня кое къде съм го писал, та може и да се повтарям, но да кажа: За мен едно от големите постижения на „Атлажа“ е как казва онова, което има да каже, най-вече чрез показаното – чрез връзките, които ще успеем (или няма да успеем :/) да направим между различните елементи.

(Което донякъде е иронично, понеже в този филм се говори много. И все пак – казаното не е толкова ярко, колкото показаното: как действията, сцените, паралелите помежду им защитават и доказват идеите на филма.)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Sun Jan 27, 2013 8:12 pm

Завършихме основната редакция на българските субтитри за „Атласа“.

Следва една седмица за последни тестове. После ги пускаме по широкия свят. :)

This post by Кал received thanks from:
negesta (Wed Jan 30, 2013 12:46 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby negesta » Wed Jan 30, 2013 12:46 pm

Най-напред искам много, много да благодаря на всички, трудили се над субтитрите. Браво:)
[Първия път гледах филма озвучен на руски и това беше сериозно предизвикателство за мен, като се има предвид и колко объркан е.]

Напълно съм съгласна с този вариант на заглавието – „Атлас на облаците“. Според това, което видях, става въпрос именно за карта на облаците, бавно заемащи мястото на континентите. Сякаш символизмът тръгва от опозициите земя - небе и земен - небесен живот. Картографират се обикновено земите, тъй както обичайно се описва житейската история на "тялото", т.е. на конкретно превъплъщение на една духовна същност. Taкa както земните карти показват земните пътища, така тази карта показва небесните пътища, пътищата на духа (карта е както филмът сам по себе си, така и творбата на Фробишър). В този филм не се разказват просто истории на конкретни тела или личности, разказват се историите на няколко духовни същества, преминаващи през отделни животи така, сякаш преминават през отделни стаи, градове или континенти.

От друга страна, тук има вероятно нещо много повече. Можем да кажем, че филмът не следва никаква хронология, а дава всичко разбъркано, на принципа на аналогиите, на паралелите, които се правят между отделните участници или между отделни аспекти на всеки участник. Но има и странно разбъркване на времето, което едва ли е случайно.
Скрит текст: покажи
Например, Вивиан Еърс сънува мелодия от бъдещето така, сякаш за момент е имал възможност да надникне някъде към края на сценария. Той всъщност сънува ресторанта, където работи Сонми.


Преживяването на бъдещето е свързано със схващането, че само част от едно духовно същество се въплъщава и осъзнава себе си като ограничено от тялото или личността си. Основната и най-дълбока част – Висшият аз – е дистанциран наблюдател, който е и вътре, и извън физическия свят (по-точно осъзнава и онази част от себе си, която е извън физическите граници - телесни и други - и извън времето). Висшият Аз възприема всичко като едно цяло, включително времевите отрязъци : минало/настояще/бъдеще се възприемат едновременно; за разлика от него, ежедневният аз вижда само отрязъка "настояще".

В тази светлина на нещата, хаотичното прескачане от нишка на нишка във филма, както и напред-назад във времето, изглежда има и друг замисъл: това е опит да се покаже непрекъснатостта на ставащото, като случващо се и възприемано "едновременно", като нещо, което наблюдателят възприема наведнъж, в неговата цялост, като един многоизмерен компактен образ (а не линеен и накъсан, както е обичайно за ежедневния ум), както това би изглеждало на зрител, който съществува отвъд време-пространството. (В известен смисъл ние, като зрители на филма, също сме извън време-пространството на вселената на филма.) Да си извън време-пространството е като да си на небето: от височина се наблюдават едновременно много земи, които в ниското могат да се видят само фрагментарно.

Скрит текст: покажи
Фробишър осъзнава по-ясно връзката си със своя висш аспект, усеща че има нещо много повече (той чува "музиката на събитията"). Но това интуитивно познание го води до бягство от физическата реалност, а самоубийството не е изход от "маята" (светът на физическата илюзия) – той не може да избяга, а продължава да се преражда. Фробишър все още не e готов за знанието, което получава. За разлика от Захри, който в един момент вижда всичките си превъплъщения, достигайки до скритото си знание за тях – дотолкова, че в края на филма го виждаме в ролята му на Разказвач.


Посланието (едно от...) за мен беше това: земният живот е училище по разширяване на личните граници; по осъзнаване не просто на това, че сме части от цялото, а че сме неосъзналото се Цяло. Защото това, с което всеки от нас е свикнал да се идентифицира, не е задължително онова, което той наистина Е.
Скрит текст: покажи
В това отношение, филмът ни поднася два антипода : Адам Юинг и Захри (тези имена избирам, защото по-лесно ги помня, но имам предвид всичките им прераждания). Какво общо имат с личните граници? Първият не случайно се ражда на страната на силните – или е бял, или "чистокръвен". Би могъл да си затрае и да се грижи само за себе си, само за "своите". Но той е пример за разширяване на аз-а: Адам се идентифицира с всички, в това число и с робите по плантациите и с фабрикатите. Захри е показан в еволюция – едва накрая той успява да направи нещо и за някой друг, не само за себе си ("да обича ближния си, както себе си"). Докато в началото на филма го виждаме в "най-свития" му, егоистичен вариант (и тогава е и най-грозноватичък xDD). Това разширяване на съзнанието на теория изглежда лесно, но в действителност е необходимо много време, за да го осъществи някой на практика.

This post by negesta received thanks from: 2
Кал (Wed Jan 30, 2013 4:53 pm) • Лъч (Wed Jan 30, 2013 6:07 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 615
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 1919 times
Has been thanked: 1179 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Wed Jan 30, 2013 4:54 pm

Скрит текст: покажи
Прекрасно!

Ето, имаме си вече първия отзив за блока, посветен на „Атласа“ в следващия алманах... :)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Sun Feb 03, 2013 11:28 pm

Скрит текст: покажи
На долното му липсва форматирането и подредбата. И, предполагам, целостта.
Но поне спазих срока – да?
;)

~ След „Аватар“ през 2009-а спрях да ходя на кино.
~ Не само заради следния анекдотичен случай:
~ Малко предистория:
В Човешката библиотека имаме принцип да даваме х-нигите си за свободно четене на всеки, който не може да си ги позволи или просто иска да ги пробва, преди да прецени дали да ги купува.
~ На няколко пъти през януари ?2010-а проведох следния диалог, с различни хора: „Вече държиш ЧоБи книга Х повече от месец. Хареса ли ти? Искаш ли да си я вземеш? Мислиш ли да ни я връщаш?“
~ Отговорите бяха вариации на „Да, човек – обаче нямам никакви пари... Нали разбираш как е...“
~ Малко по-късно дочух същите хора – всеки един от тях – да споделят с приятели: „Човееееек! Ходих на „Аватар“ за трети път! В „Арената“! Направо се РАЗМАЗАХ!!!“
~ Книгите на Човешката – като изключим свръхновата „Слънце недосегаемо“ – не струват повече от 10 лева.
~ Цената на билет за 3D кино, както сега, така и през ?2010-а, бе 12 лева. (Освен ако не хванете четвъртъчните намаления, на половин цена.)
~ Кино „Арена“ е едно от 3D кината в София.
~ След n-тия такъв диалог злостната, отмъстителна част в мене се пробуди и рече: „Добре, мизерници. Решили сте, че киното ви е в пъти по-важно, ясно. Аз пък, напук и на инат, и тъй като така е честно, ще спра да харча бюджета си за култура за каквото и да е, освен за книги.“
~ Месечният ми бюджет за култура зависи от прихода за месеца. В последните години се върти около 50 лева.
~ Вече не ходя – тъй де, не ходех – на кино И понеже се разочаровах от способността на филмите да разкажат смислена история.
~ Два часа време са си твърде малко, за да сместиш в тях нещо голямо.
~ В това отношение надеждите ми в динамичните изкуства се изместиха към сериалите – чиито представяния от Наско в този и предните алманаси доказват, че има на какво да се надяваме – и към компютърните игри: ролеви, визуални романи (visual novels), куестове... всеки поджанр, който набляга на историята.
~ Телевизионните сериали и компютърните игри разполагат с минимум 20 часа време за всяка от историите си.
~ Големи теми се нуждаят от големи платна.
~ Не става дума за големия екран. ;) Метафората тук е от живописта.
~ Има и друго: Схемата „Филм Х е с добър бокс-офис, ерго ще направим филм Х', за да сме сигурни, че няма да изгубим кинти“ води до схемата „Гледах филм Х. Сега знам какво ще стане във филм X', X'', X''', гледайки първите им пет минути.“
~ Ш'мъ извиняйте, продуценти-схематици. Ефектите и визуалните чудесии никога не са ми били достатъчни, за да вляза в една история, да я преживея – и тя да ми остане, като вдъхновение; а ако е наистина силна – и като пътеводна светлина.
~ (То иначе „Аватар“ щеше да ми е върхът на сладоледа.)
~ Както се случва с всичките истории, които помня и за които се радвам, че сме пресекли пътища – от „Приказка без край“, та до The Host.
~ Дори от гледна точка на единствения ми наистина ограничен ресурс – времето,
~ (Имото – това за времето го казах само за да съм им по-разбираем. Иначе с теб си знаем.)
~ не си заслужава да го губя, отивайки да гледам, пак и пак, и пак, и пак, все същата история; пак, пак и пак, и пак, все същите банални, плитки, плоски мисли и послания (ако въобще ги има).
~ Аз съм от оня тип човеци, които искат някакво послание.
~ И са способни да си го намерят – все едно дали авторът го е замислял или не.
~ И после са способни да се карат с автора – все едно дали авторът го е замислял или не.
~ Реакциите покрай „Атлас на облаците“ ме подразниха – ония, дето ме подразниха – заради нормативността си.
~ „Нормативен подход“ наричам оня, който твърди, че има един правилен начин, или ограничен брой правилни начини, или по-правилни и по-неправилни начини, за тълкуване на изкуството.
~ Владимир Полеганов нарича същото нещо „естетически фашизъм“.
~ Силно понятие. Все пак бих го прекръстил на „естетически абсолютизъм“. (Или „авторитаризъм“.)
~ С Йоан Владимир си говорихме на януарската Таласъмия колко много критици (и „критици“) се засягат, ако оспориш тяхното тълкуване на една творба.
~ Говорихме си и за диктатурата на критиката: най-опростено казано, идеята, че бидейки „професионалист“, или „човек с опит“, критикът някак си разбира по-добре творбите от собствените им автори. И съответно: неговото мнение е по-представително. По – пууу! че гадост... – обективно.
~ „Атласът“ доста е пострадал от тази диктатура. Гледали ли сте колко е агрегираната му оценка в ?Rotten Tomatoes?
~ Уачовски си го казват в интервюто: Ако критикът не успее да постави филма в някаква кутийка, той има подготвена кутийка и за такъв филм: „префърцунен“, „претенциозен“, „разхвърлян“, „артхауз“...
~ Цял набор от различни имена, които до едно не казват нищо.
~ За себе си ги превеждам като „Аз тоя филм не го разбрах“.
~ Сред критиците най ме впечатли Роджър Еберт++: „Аз тоя филм не го разбрах. Но знам, че пак ще ида да го гледам – толкова ми хареса.“
~ Понякога се чудя толкова ли е трудно да признаем, че не сме разбрали. Цял ли живот ще ни преследва ученическият страх от двойката, от порицанието, от на другарчетата присмеха?
~ Впрочем – и тук навлизаме в дебрите на рубрика „Творческа кухня“ – това обяснява и защо аз предпочитам да пиша критика за неща, дето са ми харесали.
~ Ония, дето не са ми харесали, вечно ме мъчат с подозрението, че тях просто не съм ги разбрал.
~ Затова предпочитам да слушам някой друг – който ги е харесал. Там има повече какво да видя и науча.
~ „Няма ли най-сетне да стигнеш до същността, до ядката, до смислената част от тезата си?“ – чувам мърморене.
~ А вие там, мърморещите, чухте ли Уачовски? Като казаха, че един от замислите им е да провокират хората да почнат пак да си говорят?
~ Е – според вас, мърморещите там, аз тук какво правя?
~ Ама ха.
~ „Атлас на облаците“ ми върна вярата в способността на киното, в някакви под 3 часа, да ми разкаже зашеметяваща история.
~ Та даже шест.
~ И покрай казаното, да ми покаже толкова много скрити и искащи взиране, пре-преглеждане послания, че да се взирам и пре-преглеждам: веднъж, два, три... седем пъти.
~ Филмът, който съм гледал най-много пъти, е „Кашерн++“. Но там, след седмото или осмото гледане, факторът „Откривам нови елементи“ изчезна. Там водещият фактор, досега, е: „Кара ме да се чувствам нов човек, всеки път“.
~ Веднага след него се нарежда „Дуелист++“, южнокорейския. Е... там все още зървам нови елементи. И всеки път оставам с чувството, че съм заситил и наситил още два часа от живота си. По много по-наситен и засищащ начин, отколкото ми се случва в обичайния ден-след-ден.
~ „Атлас на облаците“ ме зашемети едва щом осъзнах, че не е толкова важно какво ни казва.
~ (А в тоя филм се говори много. Ужасно много, мислех си, докато ден и половина редактирах субтитрите му.)
~ По-важното е: какво „Атласът“ ни показва. И как с показаното ни доказва казаното.
~ (Оплете ли ви се езикът? А очите?)
~ Което е един от принципите на доброто писане.
~ Опа. Прощавайте. Малко се изтървах. Да... всъщност искам да говоря за „Атлас на облаците“, филма, както за книга.
~ С всичките постмодерни и пост-постмодерни (или вече са „неоромантични“, Ани?) трикове и похвати.
~ Дето, уви, или се ползват, за да скрият плиткостта на темите – ако обектът на изследване са книги; или въобще не се ползват – ако е киното.
~ Това, разбира се, са обобщения – и като всяко обобщение търпят взривяване, с внимателно подбрани контрапримери.
~ Знаете ли, че обожавам да взривявате обобщенията ми?
~ С внимателно подбрани контрапримери?
~
~ „Откровението на Сонми“, от което Игумка чете на Захри, е записано от Архивист еди-кой-си. Същият, можем да предположим, който изслушва Сонми и нейната истина.
~ Ръкописът, който преглежда Тимъти Кавендиш на път към Урсула, е озаглавен Half-lives, което може да се преведе като „Периоди на полуразпад“, понятието от ядрената физика, или като „Полуживоти“. С подзаглавие „Криминале за Луиза Рей“. А автор му е Хавиер Гомес.
~ Има и още... (Картината в стаята на възрастния Сиксмит?)
~ „Зеленият сойлент“ е филм по романа „?Направете място!“ (Make Room! Make Room) на Хари Харисън: за пренаселено бъдеще, в което голямото разкритие накрая е, че най-разпространената храна не е направена от водорасли, ами от... трупове. Човешки.
~
~ Колко визуални намигвания към други филми откривате в „Атласа“?
~ Напомни ли ви нещо сцената, в която Захри и Мероним се крият досами моста от Кона конниците?
~ Напомни ли ви нещо прическата на (внимание! Следва подвеждащо представяне!) така любимия на Уачовски Хюго Уийвинг, така любимия на всички ни Елронд Смит, в епохата на Сонми?
~ Напомни ли ви нещо пазарът в същата тая бъдеща епоха?
~
~ Имам и забележки към „Атласа“, по съдържанието.
~ Не съм чел книгата и няма как да преценя доколко те са си проблем на първоизточника, или са резултат от съкращаване на материала (любимото прегрешение на филмите по роман).
~ Антиутопичното бъдеще на Нео Сеул – както всяка друга антиутопия – е силно хиперболизирано, и съответно хич не ме убеждава, че е възможно бъдеще.
~ (Има една антиутопия, която не ме дразни. Нарича се „Непоискано добро“ – част първа. Спасява я това, че се фокусира не върху античовешката, тоталитарна система, а върху обикновените, мъничките, мечтаещи и искащи да създадат добри неща хора – ученици, студенти, един осмян, отхвърлен от „обществото“ свещеник...)
~ (В един момент забравих, че това е мрачно и нежелано място. И почнах истински да се вълнувам – заради усилията на тия мънички, обикновени хора да го променят.)
~ (В един момент дори можеш да се запиташ: „Добре де... щом те могат – на мен, в толкова по-свястната ми среда, какво ми пречи?“)
~ Антиутопиите ги възприемам като упражнения по алармизъм.
~ Взимаме две-три плашещи тенденции от настоящето – или една, ако сме (само)доволно тъпи. Докарваме ги до крайност. И – хоп! – ето ви бъдеща антиутопия.
~ За да получим тоз десерт, жизненоважно е да пренебрегнем всички други настоящи тенденции. Най-вече – хубавите.
~ А всеки, който поне малко се е занимавал да наблюдава естествени процеси, все ще е забелязал, че „лошото“ и „хубавото“ рядко могат да се разделят, или да просъществуват едно без друго.
~ Ако това беше възможно, твърде вероятно е въобще да не стигнем до съответното бъдеще.
~ А просто да си пукнем. Я с грандиозна катастрофа. Я кротичко и апатично. Много преди бъдещето-цел.
~ Ние още не сме – нали?
~ Истинските убедителните – и съответно истински плашещи – бъдещета са ония, в които виждам как авторът се е потрудил да включи колкото се може повече от настоящето; всички процеси в него, за които има поглед.
~ Добрите примери тук са: „Реквием за Хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел; „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов; идеята за Ъплифта на Дейвид Брин. Донякъде – и бъдещето в „Ендимион“ на Дан Симънс.
~ (Имам резерви доколко е възможно разпростирането на една съвременна структура – римокатолическата – сред Космоса, който е принципно нов тип среда на обитание.)
~ Неубедителността не подминава и Нео Сеул. Да, всички знаем, че Макдоналдизацията и експлоатацията на евтини работници е сериозен проблем на настоящето ни. Но за да доведем нещата до такава крайност, трябва преди това да сме счупили толкова много, вече действащи добри тенденции (като все по-солидните права на работещите в такъв тип заведения, или все по-разширяващите се възможности за друга работа – че кой ни е вързал в Мак? – или дори вече замисляните закони за правата на клонингите и другите „хора от нечовешки произход“), че...
~ Казах го по-?някъде. Просто ще сме пукнали.
~ От друга страна, бъдещето на Сонми всъщност не е бъдеще.
~ То е – както всяка от шестте епохи във филма – нещо, случващо се с нас: тук и сега.
~ То ни се случва, докато го гледаме в салона или сгушени пред лаптопа.
~ То ни кара да реагираме – ъъъъ... как само реагирахме при „кланицата“... – да преживяваме, да мислим, да обсъждаме – сега.
~ Нев е разказала за осъзнаването как всичко е тук и сега. Няма да я повтарям.
~ Но ще повторя, в защита на „Атласа“, че възприемем ли шестте му „части“ като част от тук и сега: една-единствена – тогава възраженията за правдоподобност стават несъществени.
~
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново?
Не. Абсолютно, трижди премерено „Не“.
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново като филм?
О, да. Определено.
~ Основните му идеи (от „Нашият живот не ни принадлежи“ до всичките вариации за прераждания, „снопове души“, нелинейно време) са нещо, което не просто не съм виждал на екран – ами, заради онова, което съм видял, дори не съм очаквал да открия там.
~ Но все пак нека да поровя... Може би донякъде подобен бе „Изворът на живота“ (The Fountain, 2007?). И „Кашерн“ (Casshern, 2006?). И „Долината на цветята“ (????, 20??) И... толкова?
~ И в горния списък (в който всичко е от 21-ви век), и в годината на излизане на самия „Атлас“ (2012) се крие, струва ми се, символика. От важните.
~ Това са филми – творчество, резултат – от новата епоха. (Може и „Новата епоха“, ако предпочитате. Само да не е „Новата Епоха“, че ще ме погнат свръхкоректорите. :D)
~ Даже си мислех: „Че да! Случайно ли е, дето „Атласа“ го започват като проект още през 2006?-а – а го завършват, с все перипетиите на отказващи се спонсори и явяващи се нови, точно през 2012-а?“
~ Какъв по-хубав дар можеше да ни донесе 2012-а, в самия край? (Може и „Край“. ;)
~ (А знаете ли, че по повод нашето тържествено посрещане и изпращане на Края на света, навръх фаталния 21 декември, си спретнахме една прожекция на... „Атласа“?)
~ (Само че без субтитри. Още не бяха се явили, даже английските.)
~ (И с озвучаване на... руски. :O)
~ (За същата прожекция се носят слухове, че двама-трима зрители дори са схванали нещо от филма.)
~ (Други пък, поради неособеното отопление, просто се схванали.)
~ „Та, не разбрахме – чувам да подпитват някои, от баш читателите – какво беше онова „не ходех“? Значи ли то, че пак ще дадеш шанс на киното?“
~ Значи, ами. :)
~ Но не по-малко избирателно от преди. Как тъй по-малко? При такава летва?
~ (В един момент дори ти иде да се питаш: „Добре де... щом те могат – на другите, с толкова по-мощните продуценти зад гърба, какви им пречи?“)
~ Светът ни е вълшебно място. Вълшебствата, като „Атлас на облаците“, идват, за да го напомнят.
~ И да ни насърчат – да виждаме вълшебства повече.
~ И – на свой ред – да ги правим.
~ Повече.

This post by Кал received thanks from: 2
negesta (Tue Feb 05, 2013 12:17 pm) • Лъч (Mon Feb 04, 2013 9:23 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Tue Feb 05, 2013 6:58 pm

Скрит текст: покажи
В следващата версия добавям дреболии, които ми щукват, докато гледам „Атласа“ за последни корекции по титрите.
ЕДИТ: Еви ме подпука. :D Спирам с редакциите тук – ще подпукам нейните. Май утре...


~ След „Аватар“ през 2009-а спрях да ходя на кино.
~ Не само заради следния анекдотичен случай:
~ Малко предистория:
В Човешката библиотека имаме принцип да даваме х-нигите си за свободно четене на всеки, който не може да си ги позволи или просто иска да ги пробва, преди да прецени дали да ги купува.
~ На няколко пъти през януари ?2010-а проведох следния диалог, с различни хора: „Вече държиш ЧоБи книга Х повече от месец. Хареса ли ти? Искаш ли да си я вземеш? Мислиш ли да ни я връщаш?“
~ Отговорите бяха вариации на „Да, човек – обаче нямам никакви пари... Нали разбираш как е...“
~ Малко по-късно дочух същите хора – всеки един от тях – да споделят с приятели: „Човееееек! Ходих на „Аватар“ за трети път! В „Арената“! Направо се РАЗМАЗАХ!!!“
~ Книгите на Човешката – като изключим свръхновата „Слънце недосегаемо“ – не струват повече от 10 лева.
~ Цената на билет за 3D кино, както сега, така и през ?2010-а, бе 12 лева. (Освен ако не хванете четвъртъчните намаления, на половин цена.)
~ Кино „Арена“ е едно от 3D кината в София.
~ След n-тия такъв диалог злостната, отмъстителна част в мене се пробуди и рече: „Добре, мизерници. Решили сте, че киното ви е в пъти по-важно, ясно. Аз пък, напук и на инат, и тъй като така е честно, ще спра да харча бюджета си за култура за каквото и да е, освен за книги.“
~ Месечният ми бюджет за култура зависи от прихода за месеца. В последните години се върти около 50 лева.
~ Вече не ходя – тъй де, не ходех – на кино И понеже се разочаровах от способността на филмите да разкажат смислена история.
~ Два часа време са си твърде малко, за да сместиш в тях нещо голямо.
~ В това отношение надеждите ми в динамичните изкуства се изместиха към сериалите – чиито представяния от Наско в този и предните алманаси доказват, че има на какво да се надяваме – и към компютърните игри: ролеви, визуални романи (visual novels), куестове... всеки поджанр, който набляга на историята.
~ Телевизионните сериали и компютърните игри разполагат с минимум 20 часа време за всяка от историите си.
~ Големи теми се нуждаят от големи платна.
~ Не става дума за големия екран. ;) Метафората тук е от живописта.
~ Има и друго: Схемата „Филм Х е с добър бокс-офис, ерго ще направим филм Х', за да сме сигурни, че няма да изгубим кинти“ води до схемата „Гледах филм Х. Сега знам какво ще стане във филм X', X'', X''', гледайки първите им пет минути.“
~ Ш'мъ извиняйте, продуценти-схематици. Ефектите и визуалните чудесии никога не са ми били достатъчни, за да вляза в една история, да я преживея – и тя да ми остане, като вдъхновение; а ако е наистина силна – и като пътеводна светлина.
~ (То иначе „Аватар“ щеше да ми е върхът на сладоледа.)
~ Както се случва с всичките истории, които помня и за които се радвам, че сме пресекли пътища – от „Приказка без край“, та до The Host.
~ Дори от гледна точка на единствения ми наистина ограничен ресурс – времето,
~ (Имото – това за времето го казах само за да съм им по-разбираем. Иначе с теб си знаем.)
~ не си заслужава да го губя, отивайки да гледам, пак и пак, и пак, и пак, все същата история; пак, пак и пак, и пак, все същите банални, плитки, плоски мисли и послания (ако въобще ги има).
~ Аз съм от оня тип човеци, които искат някакво послание.
~ И са способни да си го намерят – все едно дали авторът го е замислял или не.
~ И после са способни да се карат с автора – все едно дали авторът го е замислял или не.
~ Реакциите покрай „Атлас на облаците“ ме подразниха – ония, дето ме подразниха – заради нормативността си.
~ „Нормативен подход“ наричам оня, който твърди, че има един правилен начин, или ограничен брой правилни начини, или по-правилни и по-неправилни начини, за тълкуване на изкуството.
~ Владимир Полеганов нарича същото нещо „естетически фашизъм“.
~ Силно понятие. Все пак бих го прекръстил на „естетически абсолютизъм“. (Или „авторитаризъм“.)
~ С Йоан Владимир си говорихме на януарската Таласъмия колко много критици (и „критици“) се засягат, ако оспориш тяхното тълкуване на една творба.
~ Говорихме си и за диктатурата на критиката: най-опростено казано, идеята, че бидейки „професионалист“, или „човек с опит“, критикът някак си разбира по-добре творбите от собствените им автори. И съответно: неговото мнение е по-представително. По – пууу! че гадост... – обективно.
~ „Атласът“ доста е пострадал от тази диктатура. Гледали ли сте колко е агрегираната му оценка в ?Rotten Tomatoes?
~ Уачовски си го казват в интервюто: Ако критикът не успее да постави филма в някаква кутийка, той има подготвена кутийка и за такъв филм: „префърцунен“, „претенциозен“, „разхвърлян“, „артхауз“...
~ Цял набор от различни имена, които до едно не казват нищо.
~ За себе си ги превеждам като „Аз тоя филм не го разбрах“.
~ Сред критиците най ме впечатли Роджър Еберт++: „Аз тоя филм не го разбрах. Но знам, че пак ще ида да го гледам – толкова ми хареса.“
~ Понякога се чудя толкова ли е трудно да признаем, че не сме разбрали. Цял ли живот ще ни преследва ученическият страх от двойката, от порицанието, от на другарчетата присмеха?
~ Впрочем – и тук навлизаме в дебрите на рубрика „Творческа кухня“ – това обяснява и защо аз предпочитам да пиша критика за неща, дето са ми харесали.
~ Ония, дето не са ми харесали, вечно ме мъчат с подозрението, че тях просто не съм ги разбрал.
~ Затова предпочитам да слушам някой друг – който ги е харесал. Там има повече какво да видя и науча.
~ „Няма ли най-сетне да стигнеш до същността, до ядката, до смислената част от тезата си?“ – чувам мърморене.
~ А вие там, мърморещите, чухте ли Уачовски? Като казаха, че един от замислите им е да провокират хората да почнат пак да си говорят?
~ Е – според вас, мърморещите там, аз тук какво правя?
~ Ама ха.
~ „Атлас на облаците“ ми върна вярата в способността на киното, в някакви под 3 часа, да ми разкаже зашеметяваща история.
~ Та даже шест.
~ И покрай казаното, да ми покаже толкова много скрити и искащи взиране, пре-преглеждане послания, че да се взирам и пре-преглеждам: веднъж, два, три... седем пъти.
~ Филмът, който съм гледал най-много пъти, е „Кашерн++“. Но там, след седмото или осмото гледане, факторът „Откривам нови елементи“ изчезна. Там водещият фактор, досега, е: „Кара ме да се чувствам нов човек, всеки път“.
~ Веднага след него се нарежда „Дуелист++“, южнокорейския. Е... там все още зървам нови елементи. И всеки път оставам с чувството, че съм заситил и наситил още два часа от живота си. По много по-наситен и засищащ начин, отколкото ми се случва в обичайния ден-след-ден.
~ „Атлас на облаците“ ме зашемети едва щом осъзнах, че не е толкова важно какво ни казва.
~ (А в тоя филм се говори много. Ужасно много, мислех си, докато ден и половина редактирах субтитрите му.)
~ По-важното е: какво „Атласът“ ни показва. И как с показаното ни доказва казаното.
~ (Оплете ли ви се езикът? А очите?)
~ Което е един от принципите на доброто писане.
~ Опа. Прощавайте. Малко се изтървах. Да... всъщност искам да говоря за „Атлас на облаците“, филма, както за книга.
~ С всичките постмодерни и пост-постмодерни (или вече са „неоромантични“, Ани?) трикове и похвати.
~ Дето, уви, или се ползват, за да скрият плиткостта на темите – ако обектът на изследване са книги; или въобще не се ползват – ако е киното.
~ Това, разбира се, са обобщения – и като всяко обобщение търпят взривяване, с внимателно подбрани контрапримери.
~ Знаете ли, че обожавам да взривявате обобщенията ми?
~ С внимателно подбрани контрапримери?
~
~ „Откровението на Сонми“, от което Игумка чете на Захри, е записано от Архивист Парк. Същият, който изслушва Сонми и нейната истина.
~ Ръкописът, който преглежда Тимъти Кавендиш на път към Урсула, е озаглавен Half-lives, което може да се преведе като „Периоди на полуразпад“, понятието от ядрената физика, или като „Полуживоти“. С подзаглавие „Криминале за Луиза Рей“. А автор му е Хавиер Гомес.
~ Картината в хотелската стая на възрастния Сиксмит изобразява сцена, много подобна на робската плантация от епохата на Юинг.
~ А пистолетът, който Бил Смоук слага в ръката му, напомня ли ви на нечия друга смърт?
~ На брошурата под доклада за АЕЦ „Суонеки“ пише Antua или Awtua Tours. Не мога да разчета точно шрифта; но силно подозирам, че лицето на „девойката“ всъщност е същият актьор (мъж :D), който играе Аутуа.
~ „Зеленият сойлент“ е филм по романа „?Направете място!“ (Make Room! Make Room) на Хари Харисън: за пренаселено бъдеще, в което голямото разкритие накрая е, че най-разпространената храна не е направена от водорасли, ами от... трупове. Човешки.
~
~ Колко визуални намигвания към други филми откривате в „Атласа“?
~ Напомни ли ви нещо сцената, в която Захри и Мероним се крият досами моста от Кона конниците?
~ Напомни ли ви нещо прическата на (внимание! Следва подвеждащо представяне!) така любимия на Уачовски Хюго Уийвинг, така любимия на всички ни Елронд Смит, в епохата на Сонми?
~ Напомни ли ви нещо пазарът в същата тая бъдеща епоха?
~
~ Имам и забележки към „Атласа“, по съдържанието.
~ Не съм чел книгата и няма как да преценя доколко те са си проблем на първоизточника, или са резултат от съкращаване на материала (любимото прегрешение на филмите по роман).
~ Антиутопичното бъдеще на Нео Сеул – както всяка друга антиутопия – е силно хиперболизирано, и съответно хич не ме убеждава, че е възможно бъдеще.
~ (Има една антиутопия, която не ме дразни. Нарича се „Непоискано добро“ – част първа. Спасява я това, че се фокусира не върху античовешката, тоталитарна система, а върху обикновените, мъничките, мечтаещи и искащи да създадат добри неща хора – ученици, студенти, един осмян, отхвърлен от „обществото“ свещеник...)
~ (В един момент забравих, че това е мрачно и нежелано място. И почнах истински да се вълнувам – заради усилията на тия мънички, обикновени хора да го променят.)
~ (В един момент дори можеш да се запиташ: „Добре де... щом те могат – на мен, в толкова по-свястната ми среда, какво ми пречи?“)
~ Антиутопиите ги възприемам като упражнения по алармизъм.
~ Взимаме две-три плашещи тенденции от настоящето – или една, ако сме (само)доволно тъпи. Докарваме ги до крайност. И – хоп! – ето ви бъдеща антиутопия.
~ За да получим тоз десерт, жизненоважно е да пренебрегнем всички други настоящи тенденции. Най-вече – хубавите.
~ А всеки, който поне малко се е занимавал да наблюдава естествени процеси, все ще е забелязал, че „лошото“ и „хубавото“ рядко могат да се разделят, или да просъществуват едно без друго.
~ Ако това беше възможно, твърде вероятно е въобще да не стигнем до съответното бъдеще.
~ А просто да си пукнем. Я с грандиозна катастрофа. Я кротичко и апатично. Много преди бъдещето-цел.
~ Ние още не сме – нали?
~ Истинските убедителните – и съответно истински плашещи – бъдещета са ония, в които виждам как авторът се е потрудил да включи колкото се може повече от настоящето; всички процеси в него, за които има поглед.
~ Добрите примери тук са: „Реквием за Хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел; „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов; идеята за Ъплифта на Дейвид Брин. Донякъде – и бъдещето в „Ендимион“ на Дан Симънс.
~ (Имам резерви доколко е възможно разпростирането на една съвременна структура – римокатолическата – сред Космоса, който е принципно нов тип среда на обитание.)
~ Неубедителността не подминава и Нео Сеул. Да, всички знаем, че Макдоналдизацията и експлоатацията на евтини работници е сериозен проблем на настоящето ни. Но за да доведем нещата до такава крайност, трябва преди това да сме счупили толкова много, вече действащи добри тенденции (като все по-солидните права на работещите в такъв тип заведения, или все по-разширяващите се възможности за друга работа – че кой ни е вързал в Мак? – или дори вече замисляните закони за правата на клонингите и другите „хора от нечовешки произход“), че...
~ Казах го по-?някъде. Просто ще сме пукнали.
~ От друга страна, бъдещето на Сонми всъщност не е бъдеще.
~ То е – както всяка от шестте епохи във филма – нещо, случващо се с нас: тук и сега.
~ То ни се случва, докато го гледаме в салона или сгушени пред лаптопа.
~ То ни кара да реагираме – ъъъъ... как само реагирахме при „кланицата“... – да преживяваме, да мислим, да обсъждаме – сега.
~ Нев е разказала за осъзнаването как всичко е тук и сега. Няма да я повтарям.
~ Но ще повторя, в защита на „Атласа“, че възприемем ли шестте му „части“ като част от тук и сега: една-единствена – тогава възраженията за правдоподобност стават несъществени.
~
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново?
Не. Абсолютно, трижди премерено „Не“.
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново като филм?
О, да. Определено.
~ Основните му идеи (от „Нашият живот не ни принадлежи“ до всичките вариации за прераждания, „снопове души“, нелинейно време) са нещо, което не просто не съм виждал на екран – ами, заради онова, което съм видял, дори не съм очаквал да открия там.
~ Но все пак нека да поровя... Може би донякъде подобен бе „Изворът на живота“ (The Fountain, 2007?). И „Кашерн“ (Casshern, 2006?). И „Долината на цветята“ (????, 20??) И... толкова?
~ И в горния списък (в който всичко е от 21-ви век), и в годината на излизане на самия „Атлас“ (2012) се крие, струва ми се, символика. От важните.
~ Това са филми – творчество, резултат – от новата епоха. (Може и „Новата епоха“, ако предпочитате. Само да не е „Новата Епоха“, че ще ме погнат свръхкоректорите. :D)
~ Даже си мислех: „Че да! Случайно ли е, дето „Атласа“ го започват като проект още през 2006?-а – а го завършват, с все перипетиите на отказващи се спонсори и явяващи се нови, точно през 2012-а?“
~ Какъв по-хубав дар можеше да ни донесе 2012-а, в самия край? (Може и „Край“. ;)
~ (А знаете ли, че по повод нашето тържествено посрещане и изпращане на Края на света, навръх фаталния 21 декември, си спретнахме една прожекция на... „Атласа“?)
~ (Само че без субтитри. Още не бяха се явили, даже английските.)
~ (И с озвучаване на... руски. :O)
~ (За същата прожекция се носят слухове, че двама-трима зрители дори са схванали нещо от филма.)
~ (Други пък, поради неособеното отопление, просто се схванали.)
~ „Та, не разбрахме – чувам да подпитват някои, от баш читателите – какво беше онова „не ходех“? Значи ли то, че пак ще дадеш шанс на киното?“
~ Значи, ами. :)
~ Но не по-малко избирателно от преди. Как тъй по-малко? При такава летва?
~ (В един момент дори ти иде да се питаш: „Добре де... щом те могат – на другите, с толкова по-мощните продуценти зад гърба, какви им пречи?“)
~ Светът ни е вълшебно място. Вълшебствата, като „Атлас на облаците“, идват, за да го напомнят.
~ И да ни насърчат – да виждаме вълшебства повече.
~ И – на свой ред – да ги правим.
~ Повече.
~
~ Забавления за обсебени:
~ Колко сцени можете да изброите, в които две „души“ (различни герои, изиграни от един и същ актьор) се поглеждат и помежду им припламва искрица на разпознаване – или поне почуда?
~
~ „Атласът“ е апология, възхвала на киното – и изкуството въобще. Поне толкова, колкото върволицата скорошни филми, като „Артистът“, „Откритието на Хюго“
~ Какво вдъхна сили на Юна да се разбунтува?
~ (А беше ли бунтът на Юна смислен? Навременен?)
~ (Винаги съм се притеснявал, като се уловя, че мисля с цитати от книги или филми – все едно дали вербални или емоционални. Вместо да се вслушам по-дълго и по-надълбоко. За моите, за истинските думи и емоции. За тези, дето най прилягат на мига – всеки един, всеки уникален миг.)
~ Връзката на музиката и темите/преходите във филма няма нужда да я подчертавам – да?
~ Цялата част с Тимъти и Дърмът също е крещящо биеща - на очи. :D
~ Том Ханкс, на премиерата на „Атласа“ на кой-беше канадски фестивал, сподели, че най-любимата му сцена във филма е саморазправата с критика. И се смееше като... като дете. Чак изтръпнах...
~ (Какво ли му е, на тоя гений на превъплъщенията, та така да му се събере?)
~ (И какво ли му е сега, като не получи ни една номинация, за ни една от седемте роли?...)
~ Незавършената книга е като... какво? :D
~ (Ама... има доста книги, дето с радост сме си били дузпа с тях. Може времето да е илюзия, но припирането и препускането – „Стига се мотах! Какво още ще открия след завоя? Ами после?“ – са понякога тъй истински и несмирими... :D)
~ А най-прямата мета-закачка: какво кога на кого се случва в криминалетата? ;)
~ Това съм го разказвал доволен брой пъти, та почва да ми доскучава, но: Аз, за себе си, съм се убедил, че е заблуждаващо да наричам досега ми до изкуство „вторична нужда“. Без изкуство, без емоция и наситеност, ще се съсухря и спомина точно толкова бързо, колкото без манджа и пиячка. Като чуете, че някои дишали с книгите... не смейте се. И такива има ни...
~ Още един общ език между мен и всички, вложили от себе си в „Атласа“.
~
~ Забележите как никъде не ви просветлих за паралела между „убийствата с ярка кръв“.
~ Все пак държите да сте просветлени?
Добре, сами си го изпросихте. :D
~ Във всяка епоха има по едно убийство, при което плисва „кръв“.
~ (Която е толкова ярка, чак накъм оранжево, че явно даже няма цел да ни убеди, че е кръв. Чудя се защо...)
~ Всяко от тия шест убийства съдържа нараняване в главата или шията на жертвата.
~ А смисълът е, че...
~ Е, не. Чак толкова няма да ви подценя. :)
Last edited by Кал on Tue Feb 05, 2013 9:27 pm, edited 1 time in total.
Reason: финализирам версията
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Nameless » Tue Feb 05, 2013 9:22 pm

Скрит текст: покажи
Калчеви впечатления с бонус към тях. Търпи промени и добавки, разбира се, засега са добавяни само неща на фактологично ниво.

~ След „Аватар“ през 2009-а спрях да ходя на кино.
~ Не само заради следния анекдотичен случай:
~ Малко предистория:
В Човешката библиотека имаме принцип да даваме х-нигите си за свободно четене на всеки, който не може да си ги позволи или просто иска да ги пробва, преди да прецени дали да ги купува.
~ На няколко пъти през януари ?2010-а проведох следния диалог, с различни хора: „Вече държиш ЧоБи книга Х повече от месец. Хареса ли ти? Искаш ли да си я вземеш? Мислиш ли да ни я връщаш?“
~ Отговорите бяха вариации на „Да, човек – обаче нямам никакви пари... Нали разбираш как е...“
~ Малко по-късно дочух същите хора – всеки един от тях – да споделят с приятели: „Човееееек! Ходих на „Аватар“ за трети път! В „Арената“! Направо се РАЗМАЗАХ!!!“
~ Книгите на Човешката – като изключим свръхновата „Слънце недосегаемо“ – не струват повече от 10 лева.
~ Цената на билет за 3D кино, както сега, така и през ?2010-а, бе 12 лева. (Освен ако не хванете четвъртъчните намаления, на половин цена.)
~ Кино „Арена“ е едно от 3D кината в София.
~ След n-тия такъв диалог злостната, отмъстителна част в мене се пробуди и рече: „Добре, мизерници. Решили сте, че киното ви е в пъти по-важно, ясно. Аз пък, напук и на инат, и тъй като така е честно, ще спра да харча бюджета си за култура за каквото и да е, освен за книги.“
~ Месечният ми бюджет за култура зависи от прихода за месеца. В последните години се върти около 50 лева.
~ Вече не ходя – тъй де, не ходех – на кино И понеже се разочаровах от способността на филмите да разкажат смислена история.
~ Два часа време са си твърде малко, за да сместиш в тях нещо голямо.
~ В това отношение надеждите ми в динамичните изкуства се изместиха към сериалите – чиито представяния от Наско в този и предните алманаси доказват, че има на какво да се надяваме – и към компютърните игри: ролеви, визуални романи (visual novels), куестове... всеки поджанр, който набляга на историята.
~ Телевизионните сериали и компютърните игри разполагат с минимум 20 часа време за всяка от историите си.
~ Големи теми се нуждаят от големи платна.
~ Не става дума за големия екран. ;) Метафората тук е от живописта.
~ Има и друго: Схемата „Филм Х е с добър бокс-офис, ерго ще направим филм Х', за да сме сигурни, че няма да изгубим кинти“ води до схемата „Гледах филм Х. Сега знам какво ще стане във филм X', X'', X''', гледайки първите им пет минути.“
~ Ш'мъ извиняйте, продуценти-схематици. Ефектите и визуалните чудесии никога не са ми били достатъчни, за да вляза в една история, да я преживея – и тя да ми остане, като вдъхновение; а ако е наистина силна – и като пътеводна светлина.
~ (То иначе „Аватар“ щеше да ми е върхът на сладоледа.)
~ Както се случва с всичките истории, които помня и за които се радвам, че сме пресекли пътища – от „Приказка без край“, та до The Host.
~ Дори от гледна точка на единствения ми наистина ограничен ресурс – времето,
~ (Имото – това за времето го казах само за да съм им по-разбираем. Иначе с теб си знаем.)
~ не си заслужава да го губя, отивайки да гледам, пак и пак, и пак, и пак, все същата история; пак, пак и пак, и пак, все същите банални, плитки, плоски мисли и послания (ако въобще ги има).
~ Аз съм от оня тип човеци, които искат някакво послание.
~ И са способни да си го намерят – все едно дали авторът го е замислял, или не.
~ И после са способни да се карат с автора – все едно дали авторът го е замислял, или не.
~ Реакциите покрай „Атлас на облаците“ ме подразниха – ония, дето ме подразниха – заради нормативността си.
~ „Нормативен подход“ наричам оня, който твърди, че има един правилен начин, или ограничен брой правилни начини, или по-правилни и по-неправилни начини, за тълкуване на изкуството.
~ Владимир Полеганов нарича същото нещо „естетически фашизъм“.
~ Силно понятие. Все пак бих го прекръстил на „естетически абсолютизъм“. (Или „авторитаризъм“.)
~ С Йоан Владимир си говорихме на януарската Таласъмия колко много критици (и „критици“) се засягат, ако оспориш тяхното тълкуване на една творба.
~ Говорихме си и за диктатурата на критиката: най-опростено казано, идеята, че бидейки „професионалист“, или „човек с опит“, критикът някак си разбира по-добре творбите от собствените им автори. И съответно: неговото мнение е по-представително. По – пууу! че гадост... – обективно.
~ „Атласът“ доста е пострадал от тази диктатура. Гледали ли сте колко е агрегираната му оценка в ?Rotten Tomatoes?
~ Уачовски си го казват в интервюто: Ако критикът не успее да постави филма в някаква кутийка, той има подготвена кутийка и за такъв филм: „префърцунен“, „претенциозен“, „разхвърлян“, „артхауз“...
~ Цял набор от различни имена, които до едно не казват нищо.
~ За себе си ги превеждам като „Аз тоя филм не го разбрах“.
~ Сред критиците най ме впечатли Роджър Еберт++: „Аз тоя филм не го разбрах. Но знам, че пак ще ида да го гледам – толкова ми хареса.“
~ Понякога се чудя толкова ли е трудно да признаем, че не сме разбрали. Цял ли живот ще ни преследва ученическият страх от двойката, от порицанието, от на другарчетата присмеха?
~ Впрочем – и тук навлизаме в дебрите на рубрика „Творческа кухня“ – това обяснява и защо аз предпочитам да пиша критика за неща, дето са ми харесали.
~ Ония, дето не са ми харесали, вечно ме мъчат с подозрението, че тях просто не съм ги разбрал.
~ Затова предпочитам да слушам някой друг – който ги е харесал. Там има повече какво да видя и науча.
~ „Няма ли най-сетне да стигнеш до същността, до ядката, до смислената част от тезата си?“ – чувам мърморене.
~ А вие там, мърморещите, чухте ли Уачовски? Като казаха, че един от замислите им е да провокират хората да почнат пак да си говорят?
~ Е – според вас, мърморещите там, аз тук какво правя?
~ Ама ха.
~ „Атлас на облаците“ ми върна вярата в способността на киното, в някакви под 3 часа, да ми разкаже зашеметяваща история.
~ Та даже шест.
~ И покрай казаното, да ми покаже толкова много скрити и искащи взиране, пре-преглеждане послания, че да се взирам и пре-преглеждам: веднъж, два, три... седем пъти.
~ Филмът, който съм гледал най-много пъти, е „Кашерн++“. Но там, след седмото или осмото гледане, факторът „Откривам нови елементи“ изчезна. Там водещият фактор, досега, е: „Кара ме да се чувствам нов човек, всеки път“.
~ Веднага след него се нарежда „Дуелист++“, южнокорейския. Е... там все още зървам нови елементи. И всеки път оставам с чувството, че съм заситил и наситил още два часа от живота си. По много по-наситен и засищащ начин, отколкото ми се случва в обичайния ден-след-ден.
~ „Атлас на облаците“ ме зашемети едва щом осъзнах, че не е толкова важно какво ни казва.
~ (А в тоя филм се говори много. Ужасно много, мислех си, докато ден и половина редактирах субтитрите му.)
~ По-важното е: какво „Атласът“ ни показва. И как с показаното ни доказва казаното.
~ (Оплете ли ви се езикът? А очите?)
~ Което е един от принципите на доброто писане.
~ Опа. Прощавайте. Малко се изтървах. Да... всъщност искам да говоря за „Атлас на облаците“, филма, както за книга.
~ С всичките постмодерни и пост-постмодерни (или вече са „неоромантични“, Ани?) трикове и похвати.
~ Дето, уви, или се ползват, за да скрият плиткостта на темите – ако обектът на изследване са книги; или въобще не се ползват – ако е киното.
~ Това, разбира се, са обобщения – и като всяко обобщение търпят взривяване, с внимателно подбрани контрапримери.
~ Знаете ли, че обожавам да взривявате обобщенията ми?
~ С внимателно подбрани контрапримери?
~
~ „Откровението на Сонми“, от което Игумка чете на Захри, е записано от Архивист Парк. Същият, който изслушва Сонми и нейната истина.
~ Ръкописът, който преглежда Тимъти Кавендиш на път към Урсула, е озаглавен Half-lives, което може да се преведе като „Периоди на полуразпад“, понятието от ядрената физика, или като „Полуживоти“. С подзаглавие „Криминале за Луиза Рей“. А автор му е Хавиер Гомес.
~ Картината в хотелската стая на възрастния Сиксмит изобразява сцена, много подобна на робската плантация от епохата на Юинг.
~ А пистолетът, който Бил Смоук слага в ръката му, напомня ли ви на нечия друга смърт?
~ При сцената с порцелана първото, което Робърт чупи, е фигурка на Свети Георги и ламята. А това е сън на Сиксмит. ;)
~ Първото, което Хенри краде от Адам, са сините му копчета. Също такова копче намира Захри, мигове преди зет му Адам да бъде убит. Забележете кога синьото копче спира да е негово притежание. ;)
~ Сестра Ноукс заплашва Кавендиш, че ще го накара да яде сапун, ако не спре да ругае. В следващия живот може да се каже, че на Ноукс й се сбъднало желанието. ;)
~ Хе-Джо и Сонми не са заедно само като Адам и Тилда. На снимката, която Сиксмит показва на Луиза, се виждат те двамата като родители на Меган. ;)
~ В епохата на Сонми, когато вече е при съпротивата, тя гледа през прозореца си и вижда един уличен, неугледен музикант, който изпълнява не какво да е, а "Атласа". Въпросният музикант е прероден Вивиан Еърс, който е нищо и никакъв, но какво свири... Секстета на Робърт. ;)
~ На брошурата под доклада за АЕЦ „Суонеки“ пише Antua или Awtua Tours. Не мога да разчета точно шрифта; но силно подозирам, че лицето на „девойката“ всъщност е същият актьор (мъж :D), който играе Аутуа.
~ „Зеленият сойлент“ е филм по романа „?Направете място!“ (Make Room! Make Room) на Хари Харисън: за пренаселено бъдеще, в което голямото разкритие накрая е, че най-разпространената храна не е направена от водорасли, ами от... трупове. Човешки.
~ Макар на пръв поглед да изглежда случайно, има две имена, които във филма са различни от тези в книгата. Това са Нео Сеул, което в книгата е Neo So Copros, както и Мауна Сол, което пък е Mauna Kea. И Сеул, и Сол, звучат като soul (душа), като първото даже ясно се чува, когато Хе-Джо казва на Сонми "Welcome to Neo Seoul". Сол пък може и да се свързва със слънце. ;)
~
~ Колко визуални намигвания към други филми откривате в „Атласа“?
~ Напомни ли ви нещо сцената, в която Захри и Мероним се крият досами моста от Кона конниците?
~ Напомни ли ви нещо прическата на (внимание! Следва подвеждащо представяне!) така любимия на Уачовски Хюго Уийвинг, така любимия на всички ни Елронд Смит, в епохата на Сонми?
~ Напомни ли ви нещо пазарът в същата тая бъдеща епоха?
~
~ Нужно ли е да се споменава колко много монтаж има във филма? Сцените се сменят постоянно, а освен това е правено от трима различни човеци, Тиквер и Уачовските, като съотвено първият ръководи епохите на Робърт, Луиза и Кавендиш, а сиблингсите (няма такава дума на български) - на Адам, Сонми и Захри. Актьорите твърдят, че нито за миг тримата не са имали разногласие помежду си, работели са като един. :)
~ Освен това мисля, че няма как да се мине без споменаване на музиката, която е гениална отвсякъде. (ето, веднага започнах да я чувам в ума си) (а след киното колко звучеше...) Та разбира се неоценената музика е дело на самия Тиквер и негови приятели и, цитирайки някого, ще споделя следното мнение - когато във филм се говори за някакво гениално произведение, не трябва да се слага нещо, вече съществуващо, а наистина да се създаде нещо гениално. Намирам, че се е получило.
~ Адам Мичъл също си дава сметка за подобните му неща, както за музиката, така и за превъплъщенията. Както самият той казва, можеш да направиш много неща в книга, но не можеш да създадеш лице, истинско лице, което да се прехвърля и повтаря през вековете. Затова и в книгата се прераждат само хората с кометата, докато във филма тримата гении са го направили с всички, създавайки още десетки връзки. :)
~
~ Имам и забележки към „Атласа“, по съдържанието.
~ Не съм чел книгата и няма как да преценя доколко те са си проблем на първоизточника, или са резултат от съкращаване на материала (любимото прегрешение на филмите по роман).
~ Антиутопичното бъдеще на Нео Сеул – както всяка друга антиутопия – е силно хиперболизирано, и съответно хич не ме убеждава, че е възможно бъдеще.
~ (Има една антиутопия, която не ме дразни. Нарича се „Непоискано добро“ – част първа. Спасява я това, че се фокусира не върху античовешката, тоталитарна система, а върху обикновените, мъничките, мечтаещи и искащи да създадат добри неща хора – ученици, студенти, един осмян, отхвърлен от „обществото“ свещеник...)
~ (В един момент забравих, че това е мрачно и нежелано място. И почнах истински да се вълнувам – заради усилията на тия мънички, обикновени хора да го променят.)
~ (В един момент дори можеш да се запиташ: „Добре де... щом те могат – на мен, в толкова по-свястната ми среда, какво ми пречи?“)
~ Антиутопиите ги възприемам като упражнения по алармизъм.
~ Взимаме две-три плашещи тенденции от настоящето – или една, ако сме (само)доволно тъпи. Докарваме ги до крайност. И – хоп! – ето ви бъдеща антиутопия.
~ За да получим тоз десерт, жизненоважно е да пренебрегнем всички други настоящи тенденции. Най-вече – хубавите.
~ А всеки, който поне малко се е занимавал да наблюдава естествени процеси, все ще е забелязал, че „лошото“ и „хубавото“ рядко могат да се разделят, или да просъществуват едно без друго.
~ Ако това беше възможно, твърде вероятно е въобще да не стигнем до съответното бъдеще.
~ А просто да си пукнем. Я с грандиозна катастрофа. Я кротичко и апатично. Много преди бъдещето-цел.
~ Ние още не сме – нали?
~ Истинските убедителните – и съответно истински плашещи – бъдещета са ония, в които виждам как авторът се е потрудил да включи колкото се може повече от настоящето; всички процеси в него, за които има поглед.
~ Добрите примери тук са: „Реквием за Хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел; „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов; идеята за Ъплифта на Дейвид Брин. Донякъде – и бъдещето в „Ендимион“ на Дан Симънс.
~ (Имам резерви доколко е възможно разпростирането на една съвременна структура – римокатолическата – сред Космоса, който е принципно нов тип среда на обитание.)
~ Неубедителността не подминава и Нео Сеул. Да, всички знаем, че Макдоналдизацията и експлоатацията на евтини работници е сериозен проблем на настоящето ни. Но за да доведем нещата до такава крайност, трябва преди това да сме счупили толкова много, вече действащи добри тенденции (като все по-солидните права на работещите в такъв тип заведения, или все по-разширяващите се възможности за друга работа – че кой ни е вързал в Мак? – или дори вече замисляните закони за правата на клонингите и другите „хора от нечовешки произход“), че...
~ Казах го по-?някъде. Просто ще сме пукнали.
~ От друга страна, бъдещето на Сонми всъщност не е бъдеще.
~ То е – както всяка от шестте епохи във филма – нещо, случващо се с нас: тук и сега.
~ То ни се случва, докато го гледаме в салона или сгушени пред лаптопа.
~ То ни кара да реагираме – ъъъъ... как само реагирахме при „кланицата“... – да преживяваме, да мислим, да обсъждаме – сега.
~ Нев е разказала за осъзнаването как всичко е тук и сега. Няма да я повтарям.
~ Но ще повторя, в защита на „Атласа“, че възприемем ли шестте му „части“ като част от тук и сега: една-единствена – тогава възраженията за правдоподобност стават несъществени.
~ На някои други пък може би им е било достатъчно като визуални ефекти, реалистичност в този аспект и шокираща история и не са умували твърде върху анти-утопията. ;)
~
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново?
Не. Абсолютно, трижди премерено „Не“.
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново като филм?
О, да. Определено.
~ Основните му идеи (от „Нашият живот не ни принадлежи“ до всичките вариации за прераждания, „снопове души“, нелинейно време) са нещо, което не просто не съм виждал на екран – ами, заради онова, което съм видял, дори не съм очаквал да открия там.
~ Но все пак нека да поровя... Може би донякъде подобен бе „Изворът на живота“ (The Fountain, 2007?). И „Кашерн“ (Casshern, 2006?). И „Долината на цветята“ (????, 20??) И... толкова?
~ И в горния списък (в който всичко е от 21-ви век), и в годината на излизане на самия „Атлас“ (2012) се крие, струва ми се, символика. От важните.
~ Това са филми – творчество, резултат – от новата епоха. (Може и „Новата епоха“, ако предпочитате. Само да не е „Новата Епоха“, че ще ме погнат свръхкоректорите. :D)
~ Даже си мислех: „Че да! Случайно ли е, дето „Атласа“ го започват като проект още през 2006?-а – а го завършват, с все перипетиите на отказващи се спонсори и явяващи се нови, точно през 2012-а?“
~ Какъв по-хубав дар можеше да ни донесе 2012-а, в самия край? (Може и „Край“. ;)
~ (А знаете ли, че по повод нашето тържествено посрещане и изпращане на Края на света, навръх фаталния 21 декември, си спретнахме една прожекция на... „Атласа“?)
~ (Само че без субтитри. Още не бяха се явили, даже английските.)
~ (И с озвучаване на... руски. :O)
~ (За същата прожекция се носят слухове, че двама-трима зрители дори са схванали нещо от филма.)
~ (Други пък, поради неособеното отопление, просто се схванали.)
~ „Та, не разбрахме – чувам да подпитват някои, от баш читателите – какво беше онова „не ходех“? Значи ли то, че пак ще дадеш шанс на киното?“
~ Значи, ами. :)
~ Но не по-малко избирателно от преди. Как тъй по-малко? При такава летва?
~ (В един момент дори ти иде да се питаш: „Добре де... щом те могат – на другите, с толкова по-мощните продуценти зад гърба, какви им пречи?“)
~ Светът ни е вълшебно място. Вълшебствата, като „Атлас на облаците“, идват, за да го напомнят.
~ И да ни насърчат – да виждаме вълшебства повече.
~ И – на свой ред – да ги правим.
~ Повече.
~
~ Забавления за обсебени:
~ Колко сцени можете да изброите, в които две „души“ (различни герои, изиграни от един и същ актьор) се поглеждат и помежду им припламва искрица на разпознаване – или поне почуда?
~
~ „Атласът“ е апология, възхвала на киното – и изкуството въобще. Поне толкова, колкото върволицата скорошни филми, като „Артистът“, „Откритието на Хюго“
~ Какво вдъхна сили на Юна да се разбунтува?
~ (А беше ли бунтът на Юна смислен? Навременен?)
~ (Винаги съм се притеснявал, като се уловя, че мисля с цитати от книги или филми – все едно дали вербални или емоционални. Вместо да се вслушам по-дълго и по-надълбоко. За моите, за истинските думи и емоции. За тези, дето най прилягат на мига – всеки един, всеки уникален миг.)
~ Връзката на музиката и темите/преходите във филма няма нужда да я подчертавам – да?
~ Цялата част с Тимъти и Дърмът също е крещящо биеща - на очи. :D
~ Том Ханкс, на премиерата на „Атласа“ на кой-беше канадски фестивал, сподели, че най-любимата му сцена във филма е саморазправата с критика. И се смееше като... като дете. Чак изтръпнах...
~ (Какво ли му е, на тоя гений на превъплъщенията, та така да му се събере?)
~ (И какво ли му е сега, като не получи ни една номинация, за ни една от седемте роли?...)
~ Всъщност на пресконференцията всичките актьори, както и Тиквер и Уачовските, се държат като деца. На всички въпроси, които без това не биват особено дълбоки, те отговарят със смях и шеги. Освен любимата роля на Том Ханкс като убиец на критици, Бен Уишоу споделя, че най му е допаднало да играе жената на Хю Грант, Джим Броудбент пък, разбира се, се харесва най-много като брат на Хю Грант, а самият Хю обожава да е Кона войн и по негови думи обича, докато си гледа телевизия вкъщи, да е преоблечен като канибал. ;)
~ Няма как да не споменем и костюмите и грима на актьорите по повод горното, те самите споделят, че трудно са разпознавали колегите си и им е трябвало време, за да разберат кой кой е. Според Сюзън Сарандън даже самата тя не е могла да се познае в огледалото. Естествено невероятният грим на "Атласа" не е оценен или нещо подобно, но реакциите в края на филма са си красноречиви. Хората, щом забележеха, че имаше нещо друго малко след надписите, се спираха и започваха да ах-ват и да се обясняват "ама това този ли е... казах ти... изобщо не се сетих..." и т.н. Дори всичко това е донесло на някои актьори желание да променят външния си вид :D - Джим Стърджис си е пуснал брада, за да не му се налага никога повече да носи изкуствена (по същата логика любимото му превъплъщение е Хе-Джо - защото винаги е гладко избръснат). ;)
~ Къде ли не четох за "горките" Том Ханкс и Холи Бери, на които им се наложило, забележете, да участват в тая ужасия. Горките Том Ханкс и Холи Бери пък намират, че никога не са имали по-невероятно преживяване и не са искали да свършва, а сега вече не знаят как биха могли да участват само с една роля във филм. Критиката е безкрайно обективна, несъмнено. Още повече всеки един от тези актьори лично е бил поканен за конкретните си роли и никой не е отказал...
~ Незавършената книга е като... какво? :D
~ (Ама... има доста книги, дето с радост сме си били дузпа с тях. Може времето да е илюзия, но припирането и препускането – „Стига се мотах! Какво още ще открия след завоя? Ами после?“ – са понякога тъй истински и несмирими... :D)
~ А най-прямата мета-закачка: какво кога на кого се случва в криминалетата? ;)
~ Това съм го разказвал доволен брой пъти, та почва да ми доскучава, но: Аз, за себе си, съм се убедил, че е заблуждаващо да наричам досега ми до изкуство „вторична нужда“. Без изкуство, без емоция и наситеност, ще се съсухря и спомина точно толкова бързо, колкото без манджа и пиячка. Като чуете, че някои дишали с книгите... не смейте се. И такива има ни...
~ Още един общ език между мен и всички, вложили от себе си в „Атласа“.
~
~ Забележите как никъде не ви просветлих за паралела между „убийствата с ярка кръв“.
~ Все пак държите да сте просветлени?
Добре, сами си го изпросихте. :D
~ Във всяка епоха има по едно убийство, при което плисва „кръв“.
~ (Която е толкова ярка, чак накъм оранжево, че явно даже няма цел да ни убеди, че е кръв. Чудя се защо...)
~ Всяко от тия шест убийства съдържа нараняване в главата или шията на жертвата.
~ А смисълът е, че...
~ Е, не. Чак толкова няма да ви подценя. :)
Nameless Here For Evermore

This post by Nameless received thanks from:
Кал (Tue Feb 05, 2013 9:28 pm)
Rating: 9.09%
 
Nameless
 
Posts: 810
Joined: Thu Jul 07, 2011 10:37 am
Location: Paradise Lost
Has thanked: 461 times
Has been thanked: 624 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Wed Feb 06, 2013 5:36 pm

Скрит текст: покажи
В тази редакция не съм добавил почти нищо – главно линкове и точни подробности на мястото на въпросителните. За сметка на това оцветих в сиво всичко, което ми се струва подразбиращо се – или просто скучно. :D

Ев – готов съм.
Следващата ти редакция нека е:
Да задраскаш ей така всичко в текста, което ти се струва излишно.
Сивото може да те напътства... но може и да ти пречи. :)
Имам ти пълно доверие. Каквото оставиш незадраскано – това ще влезе в крайния вариант на материала. (Като само ще го доогладя чисто стилово. Без да променям съдържанието.)

Чакам знак, че си готова.
После стигаме до най-забавната редакция от всички... *хихихих*


~ След „Аватар“ през 2009-а спрях да ходя на кино.
~ Не само заради следния симптоматичен случай:
~ (Малко предистория:
В Човешката библиотека имаме принцип да даваме х-нигите си за свободно четене на всеки, който не може да си ги позволи или просто иска да ги пробва, преди да прецени дали да ги купува.)
~ На няколко пъти през януари 2010-а проведох следния диалог, с различни хора: „Вече държиш ЧоБи книга Х повече от месец. Хареса ли ти? Искаш ли да си я вземеш? Мислиш ли да ни я връщаш?“
~ Отговорите бяха вариации на „Да, човек – обаче нямам никакви пари... Нали разбираш как е...“.
~ Малко по-късно дочух същите хора – всеки един от тях – да споделят с приятели: „Човееееек! Ходих на „Аватар“ за трети път! В „Арената“! Направо се РАЗМАЗАХ!!!“
~ Книгите на Човешката – като изключим свръхновата „Слънце недосегаемо“ – не струват повече от 10 лева.
~ Цената на билет за 3D кино, както сега, така и през 2010-а, бе 12 лева. (Освен ако не хванете четвъртъчните намаления, на половин цена.)
~ Кино „Арена“ е едно от 3D кината в София.
~ След n-тия такъв диалог злостната, отмъстителна част в мене се пробуди и рече: „Добре, мизерници. Решили сте, че киното ви е в пъти по-важно, ясно. Аз пък, напук и на инат, и тъй като така е честно, ще спра да харча бюджета си за култура за каквото и да е, освен за книги.“
~ Месечният ми бюджет за култура зависи от месечния ми приход. В последните години се върти около 50 лева.
~ Вече не ходя – тъй де, не ходех – на кино и понеже се разочаровах от способността на филмите да разкажат смислена история.
~ Два часа време са си твърде малко, за да вместиш в тях нещо голямо.
~ В това отношение надеждите ми в динамичните изкуства се изместиха към сериалите – чиито представяния от Наско в този и предните алманаси доказват, че има на какво да се надяваме – и към компютърните игри: ролеви, визуални романи (visual novels), куестове... всеки поджанр, който набляга на историята.
~ Телевизионните сериали и компютърните игри разполагат с минимум 20 часа време за всяка от историите си.
~ Големи теми се нуждаят от големи платна.
~ Не става дума за големия екран. ;) Метафората тук е от живописта.
~ Има и друго: Схемата „Филм Х е с добър боксофис, ерго ще направим филм Х', за да сме сигурни, че няма да изгубим кинти“ води до схемата „Гледах филм Х. Сега знам какво ще стане във филм X', X'', X''', гледайки първите им пет минути.“
~ Ш'мъ извиняйте, продуценти-схематици. Ефектите и визуалните чудесии никога не са ми били достатъчни, за да вляза в една история, да я преживея – и тя да ми остане, като вдъхновение; а ако е наистина силна – и като пътеводна светлина.
~ (То иначе „Аватар“ щеше да ми е върхът на сладоледа.)
~ Както се случва с всичките истории, които помня и за които се радвам, че сме пресекли пътища – от „Приказка без край“, та до The Host.
~ Дори от гледна точка на единствения ми наистина ограничен ресурс – времето,
~ (Имото – това за времето го казах само за да съм им по-разбираем. Иначе с теб си знаем. ;))
~ не си заслужава да го губя, отивайки да гледам, пак и пак, и пак, и пак, все същата история; пак, пак и пак, и пак, все същите банални, плитки, плоски мисли и послания (ако въобще ги има).
~ Аз съм от оня тип човеци, които искат някакво послание.
~ И са способни да си го намерят – все едно дали авторът го е замислял, или не. (За тия запетаи няма да се разберем. Не ги добавяй пак.)
~ И после са способни да се карат с автора – все едно дали авторът го е замислял, или не.
~ Реакциите покрай „Атлас на облаците“ ме подразниха – ония, дето ме подразниха – заради нормативността си.
~ „Нормативен подход“ наричам оня, който твърди, че има един правилен начин, или ограничен брой правилни начини, или по-правилни и по-неправилни начини, за тълкуване на изкуството.
~ Владимир Полеганов нарича същото нещо „естетически фашизъм“.
~ Силно понятие. Все пак бих го прекръстил на „естетически абсолютизъм“. (Или „авторитаризъм“.)
~ С Йоан Владимир си говорихме на януарската Таласъмия колко много критици (и „критици“) се засягат, ако оспориш тяхното тълкуване на една творба.
~ Говорихме си и за диктатурата на критиката: най-опростено казано, идеята, че бидейки „професионалист“, или „човек с опит“, критикът някак си разбира по-добре творбите от собствените им автори. И съответно: неговото мнение е по-представително. По – пууу! че гадост... – обективно.
~ „Атласът“ доста е пострадал от тази диктатура. Гледали ли сте колко е агрегираната му оценка в Metacritic?
~ Уачовски си го казват в интервюто: Ако критикът не успее да постави филма в някаква кутийка, той има подготвена кутийка и за такъв филм: „префърцунен“, „претенциозен“, „разхвърлян“, „артхауз“...
~ Цял набор от различни имена, които до едно не казват нищо.
~ За себе си ги превеждам като „Аз тоя филм не го разбрах“.
~ Сред критиците най ме впечатли Роджър Еберт: „Аз тоя филм не го разбрах. Но знам, че пак ще ида да го гледам – толкова ми хареса.“
~ Понякога се чудя толкова ли е трудно да признаем, че не сме разбрали. Цял ли живот ще ни преследва ученическият страх от двойката, от порицанието, от на другарчетата присмеха?
~ Впрочем – и тук навлизаме в дебрите на рубрика „Творческа кухня“ – това обяснява и защо аз предпочитам да пиша критика за неща, дето са ми харесали.
~ Ония, дето не са ми харесали, вечно ме мъчат с подозрението, че тях просто не съм ги разбрал.
~ Затова предпочитам да слушам някой друг – който ги е харесал. Там има повече какво да видя и науча.
~ „Няма ли най-сетне да стигнеш до същността, до ядката, до смислената част от тезата си?“ – чувам мърморене.
~ А вие там, мърморещите, чухте ли Уачовски? Като казаха, че един от замислите им е да провокират хората да почнат пак да си говорят?
~ Е – според вас, мърморещите там, аз тук какво правя?
~ Ама ха.
~ „Атлас на облаците“ ми върна вярата в способността на киното, в някакви под 3 часа, да ми разкаже зашеметяваща история.
~ Та даже шест.
~ И покрай казаното, да ми покаже толкова много скрити и искащи взиране, пре-преглеждане послания, че да се взирам и пре-преглеждам: веднъж, два, три... седем пъти.
~ Филмът, който съм гледал най-много пъти, е „Кашерн“. Но там, след седмото или осмото гледане, факторът „Откривам нови елементи“ изчезна. Там водещият фактор, досега, е: „Кара ме да се чувствам нов човек, всеки път“.
~ Веднага след него се нарежда „Дуелист“, южнокорейския. Е... там все още зървам нови елементи. И всеки път оставам с чувството, че съм заситил и наситил още два часа от живота си. По много по-наситен и засищащ начин, отколкото ми се случва в обичайния ден-след-ден.
~ „Атлас на облаците“ ме зашемети едва щом осъзнах, че не е толкова важно какво ни казва.
~ (А в тоя филм се говори много. Ужасно много, мислех си, докато ден и половина редактирах субтитрите му.)
~ По-важното е: какво „Атласът“ ни показва. И как с показаното ни доказва казаното.
~ (Оплете ли ви се езикът? А очите?)
~ Което е един от принципите на доброто писане.
~ Опа. Прощавайте. Малко се изтървах. Да... всъщност искам да говоря за „Атлас на облаците“, филма, както за книга.
~ С всичките постмодерни и пост-постмодерни (или вече са „неоромантични“, Ани?) трикове и похвати.
~ Дето, уви, или се ползват, за да скрият плиткостта на темите – ако обектът на изследване са книги; или въобще не се ползват – ако е киното.
~ Това, разбира се, са обобщения – и като всяко обобщение търпят взривяване, с внимателно подбрани контрапримери.
~ Знаете ли, че обожавам да взривявате обобщенията ми?
~ С внимателно подбрани контрапримери?
~
~ „Откровението на Сонми“, от което Игумка чете на Захри, е записано от Архивист Парк. Същият, който изслушва Сонми и нейната истина.
~ Ръкописът, който преглежда Тимъти Кавендиш на път към Урсула, е озаглавен Half-lives, което може да се преведе като „Периоди на полуразпад“, понятието от ядрената физика, или като „Полуживоти“. С подзаглавие „Криминале за Луиза Рей“. А автор му е Хавиер Гомес.
~ Картината в хотелската стая на възрастния Сиксмит изобразява сцена, много подобна на робската плантация от епохата на Юинг.
~ А пистолетът, който Бил Смоук слага в ръката на „самоубиеца“, напомня ли ви на нечия друга смърт?
~ На брошурата под доклада за АЕЦ „Суонеки“ пише Antua или Awtua Tours. Не мога да разчета точно шрифта; но силно подозирам, че лицето на „девойката“ всъщност е същият актьор (мъж :D), който играе Аутуа.
~ При сцената с порцелана първото, което Робърт чупи, е фигурка на Свети Георги и ламята. А това е сън на Сиксмит. ;) (Имото, ако махнеш повечето намигвания в края на абзаците си, читателят по-трудно ще се ориентира кой кое е писал. Яко, нали? Аз пък ще махна всички „родови“ форми – „гледаЛ“ и т.н. В „Ханджията“ вече го направихме веднъж с Ани, колко му е и тук... :D)
~ Първото, което Хенри краде от Адам, са сините му копчета. Също такова копче намира Захри, мигове преди зет му Адам да бъде убит. Забележете кога синьото копче спира да е негово притежание. ;)
~ Сестра Ноукс заплашва Кавендиш, че ще го накара да яде сапун, ако не спре да ругае. В следващия живот може да се каже, че на Ноукс ѝ се е сбъднало желанието. ;)
~ Хе-Джо и Сонми са заедно не само като Адам и Тилда. На снимката, която Сиксмит показва на Луиза, се виждат те двамата като родители на Меган. ;)
~ В епохата на Сонми, когато вече е при съпротивата, тя гледа през прозореца си и вижда един уличен, неугледен музикант, който изпълнява не какво да е, а „Атласа“. Въпросният музикант е прероден Вивиан Еърс, който е нищо и никакъв, но свири... „Секстета“ на Робърт. ;)
~ „Зеленият сойлент“ е филм по романа „Гъз място! Гъз място!“ (Make Room! Make Room) на Хари Харисън: за пренаселено бъдеще, в което голямото разкритие накрая е, че най-разпространената храна не е направена от водорасли, ами от... трупове. Човешки.
~ Макар на пръв поглед да изглежда случайно, има две имена, които във филма са различни от тези в книгата. Това са Нео Сеул, което в книгата е Neo So Copros, както и Мауна Сол, което пък е Mauna Kea. И Сеул, и Сол, звучат като soul (душа), като първото даже ясно се чува, когато Хе-Джо казва на Сонми "Welcome to Neo Seoul". Сол пък може и да се свързва със слънце. ;)
~ Пребройте колко пъти някой от героите в по-късните епохи се появява с пиратски атрибут: превръзка за окото; триъгълна шапка; друго?
~
~ Колко визуални намигвания към други филми откривате в „Атласа“?
~ Напомни ли ви нещо сцената, в която Захри и Мероним се крият досами моста от Кона конниците?
~ Напомни ли ви нещо прическата на (внимание! Следва подвеждащо представяне!) така любимия на Уачовски Хюго Уийвинг, така любимия на всички ни Елронд Смит, в епохата на Сонми?
~ Напомни ли ви нещо пазарът в същата тая бъдеща епоха?
~ А шеметното спускане през „транспортните нива“, когато силите на реда преследват Хе-джу и Сонми?
~
~ Нужно ли е да се споменава колко много монтаж има във филма? Сцените се сменят постоянно, а освен това е правено от трима различни човеци, Тиквер и Уачовски, като съответно първият ръководи епохите на Робърт, Луиза и Кавендиш, а Уачовски - на Адам, Сонми и Захри. Актьорите твърдят, че нито за миг тримата не са имали разногласие помежду си, работели са като един. :)
~ Освен това мисля, че няма как да се мине без споменаване на музиката, която е гениална отвсякъде. (ето, веднага започнах да я чувам в ума си) (а след киното колко звучеше...) Та, разбира се, неоценената музика е дело на самия Тиквер и негови приятели и, цитирайки някого, ще споделя следното мнение - когато във филм се говори за някакво гениално произведение, не трябва да се слага нещо, вече съществуващо, а наистина да се създаде нещо гениално. Намирам, че се е получило.
~ Адам Мичъл също си дава сметка за подобните му неща, както за музиката, така и за превъплъщенията. Както самият той казва, можеш да направиш много неща в книга, но не можеш да създадеш лице, истинско лице, което да се прехвърля и повтаря през вековете. Затова и в книгата се прераждат само хората с кометата, докато във филма тримата гении са го направили с всички, създавайки още десетки връзки. :)
~
~ Имам и забележки към „Атласа“, по съдържанието.
~ Не съм чел книгата и няма как да преценя доколко те са си проблем на първоизточника, или са резултат от съкращаване на материала (любимото прегрешение на филмите по роман).
~ Антиутопичното бъдеще на Нео Сеул – както всяка друга антиутопия – е силно хиперболизирано, и съответно хич не ме убеждава, че е възможно бъдеще.
~ (Има една антиутопия, която не ме дразни. Нарича се „Непоискано добро“ – част първа. Спасява я това, че се фокусира не върху античовешката, тоталитарна система, а върху обикновените, мъничките, мечтаещи и искащи да създадат добри неща хора – ученици, студенти, един осмян, отхвърлен от „обществото“ свещеник...)
~ (В един момент забравих, че това е мрачно и нежелано място. И почнах истински да се вълнувам – заради усилията на тия мънички, обикновени хора да го променят.)
~ (В един момент дори можеш да се запиташ: „Добре де... щом те могат – на мен, в толкова по-свястната ми среда, какво ми пречи?“)
~ Антиутопиите ги възприемам като упражнения по алармизъм.
~ Взимаме две-три плашещи тенденции от настоящето – или една, ако сме (само)доволно тъпи. Докарваме ги до крайност. И – хоп! – ето ви бъдеща антиутопия.
~ За да получим тоз десерт, жизненоважно е да пренебрегнем всички други настоящи тенденции. Най-вече – хубавите.
~ А всеки, който поне малко се е занимавал да наблюдава естествени процеси, все ще е забелязал, че „лошото“ и „хубавото“ рядко могат да се разделят, или да просъществуват едно без друго.
~ Ако това беше възможно, твърде вероятно е въобще да не стигнем до съответното бъдеще.
~ А просто да си пукнем. Я с грандиозна катастрофа. Я кротичко и апатично. Много преди бъдещето-цел.
~ Ние още не сме – нали?
~ Истинските убедителните – и съответно истински плашещи – бъдещета са ония, в които виждам как авторът се е потрудил да включи колкото се може повече от настоящето; всички процеси в него, за които има поглед.
~ Добрите примери тук са: „Реквием за Хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел; „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов; идеята за Ъплифта на Дейвид Брин. Донякъде – и бъдещето в „Ендимион“ на Дан Симънс.
~ (Имам резерви доколко е възможно разпростирането на една съвременна структура – римокатолическата – сред Космоса, който е принципно нов тип среда на обитание.)
~ Неубедителността не подминава и Нео Сеул. Да, всички знаем, че Макдоналдизацията и експлоатацията на евтини работници е сериозен проблем на настоящето ни. Но за да доведем нещата до такава крайност, трябва преди това да сме счупили толкова много, вече действащи добри тенденции (като все по-солидните права на работещите в такъв тип заведения, или все по-разширяващите се възможности за друга работа – че кой ни е вързал в Мак? – или дори вече замисляните закони за правата на клонингите и другите „хора от нечовешки произход“), че...
~ Казах го по-?някъде. Просто ще сме пукнали.
~ От друга страна, бъдещето на Сонми всъщност не е бъдеще.
~ То е – както всяка от шестте епохи във филма – нещо, случващо се с нас: тук и сега.
~ То ни се случва, докато го гледаме в салона или сгушени пред лаптопа.
~ То ни кара да реагираме – ъъъъ... как само реагирахме при „кланицата“... – да преживяваме, да мислим, да обсъждаме – сега.
~ Нев е разказала за осъзнаването как всичко е тук и сега. Няма да я повтарям.
~ Но ще повторя, в защита на „Атласа“, че възприемем ли шестте му „части“ като част от тук и сега: една-единствена – тогава възраженията за правдоподобност стават несъществени.
~ На някои други пък може би им е било достатъчно като визуални ефекти, реалистичност в този аспект и шокираща история и не са умували твърде върху анти-утопията. ;)
~
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново?
Не. Абсолютно, трижди премерено „Не“.
~ Каза ли ми „Атласът“ нещо ново като филм?
О, да. Определено.
~ Основните му идеи (от „Нашият живот не ни принадлежи“ до всичките вариации за прераждания, „снопове души“, нелинейно време) са нещо, което не просто не съм виждал на екран – ами, заради онова, което съм видял, дори не съм очаквал да открия там.
~ Но все пак нека да поровя... Донякъде подобен бе „Изворът на живота“ (The Fountain, 2006). И „Кашерн“ (Casshern, 2004). И „Долината на цветята“ (Valley of Flowers, 2006) И... толкова?
~ И в горния списък (в който всичко е от 21-ви век), и в годината на излизане на самия „Атлас“ (2012) се крие, струва ми се, символика. От важните.
~ Това са филми – творчество, резултат – от новата епоха. (Може и „Новата епоха“, ако предпочитате. Само да не е „Новата Епоха“, че ще ме погнат свръхкоректорите. :D)
~ Даже си мислех: „Че да! Случайно ли е, дето „Атласа“ го започват като проект още през 2009-а – а го завършват, с все перипетиите на отказващи се спонсори и явяващи се нови, точно през 2012-а?“
~ Какъв по-хубав дар можеше да ни донесе 2012-а, в самия край? (Може и „Край“. ;)
~ (А знаете ли, че по повод нашето тържествено посрещане и изпращане на Края на света, навръх фаталния 21 декември, си спретнахме една прожекция на... „Атласа“?)
~ (Само че без субтитри. Още не бяха се явили, даже английските.)
~ (И с озвучаване на... руски. :O)
~ (За същата прожекция се носят слухове, че двама-трима зрители дори са схванали нещо от филма.)
~ (Други пък, поради неособеното отопление, просто се схванали.)
~ „Та, не разбрахме – чувам да подпитват някои, от баш читателите – какво беше онова „не ходех“? Значи ли то, че пак ще дадеш шанс на киното?“
~ Значи, ами. :)
~ Но не по-малко избирателно от преди. Как тъй по-малко? При такава летва?
~ (В един момент дори ти иде да се питаш: „Добре де... щом те, Тиквер и Уачовски, могат – на другите, с толкова по-мощните продуценти зад гърба, какви им пречи?“)
~ Светът ни е вълшебно място. Вълшебствата, като „Атлас на облаците“, идват, за да го напомнят.
~ И да ни насърчат – да виждаме вълшебства повече.
~ И – на свой ред – да ги правим.
~ Повече.
~
~ Забавления за обсебени:
~ Колко сцени можете да изброите, в които две „души“ (различни герои, изиграни от един и същ актьор) се поглеждат и помежду им припламва искрица на разпознаване – или поне почуда?
~
~ „Атласът“ е апология, възхвала на киното – и изкуството въобще. Поне толкова, колкото върволицата скорошни филми, начело с „Артистът“ и „Изобретението на Хюго“.
~ Какво вдъхна сили на Юна да се разбунтува?
~ (А беше ли бунтът на Юна смислен? Навременен?)
~ (Винаги съм се притеснявал, като се уловя, че мисля с цитати от книги или филми – все едно дали вербални или емоционални. Вместо да се вслушам по-дълго и по-надълбоко. За моите, за истинските думи и емоции. За тези, дето най прилягат на мига – всеки един, всеки уникален миг.)
~ (Интересното е, че самият Съюз определя съдбата на Юна като „провал“ в експеримента за създаване на работник със свободна воля. Включва ли това несвободността на фаталната ѝ реакция?)
~ Връзката между музиката и темите/преходите във филма няма нужда да я изтъквам – да?
~ Цялата част с Тимъти и Дърмът също е крещящо биеща - на очи. :D
~ Том Ханкс, на премиерата на „Атласа“ на Международния филм фестивал в Торонто, сподели, че най-любимата му сцена във филма е саморазправата с критика. И се смееше като... като дете. Чак изтръпнах...
~ (Какво ли му е, на тоя гений на превъплъщенията, та така да му се събере?)
~ (И какво ли му е сега, като не получи ни една номинация, за ни една от седемте си роли?...)
~ Всъщност на пресконференцията всичките актьори, както и Тиквер и Уачовски, се държат като деца. На всички въпроси, които и без това не са особено дълбоки, те отговарят със смях и шеги. Освен любимата роля на Том Ханкс като убиец на критици, Бен Уишоу споделя, че най му е допаднало да играе жената на Хю Грант, Джим Броудбент пък, разбира се, се харесва най-много като брат на Хю Грант, а самият Хю обожава да е Кона войн и по негови думи обича, докато си гледа телевизия вкъщи, да е преоблечен като канибал. ;)
~ Няма как да не споменем и костюмите и грима на актьорите по повод горното, те самите споделят, че трудно са разпознавали колегите си и им е трябвало време, за да разберат кой кой е. Според Сюзън Сарандън даже самата тя не е могла да се познае в огледалото. Естествено, невероятният грим на „Атласа“ не е оценен или нещо подобно, но реакциите в края на филма са си красноречиви. Хората, щом забележеха, че имаше нещо друго малко след надписите, се спираха и започваха да ахкат и да се обясняват „ама това този ли е... казах ти... изобщо не се сетих...“ и т.н. Дори всичко това е донесло на някои актьори желание да променят външния си вид :D - Джим Стърджис си е пуснал брада, за да не му се налага никога повече да носи изкуствена (по същата логика любимото му превъплъщение е Хе-Джо - защото винаги е гладко избръснат). ;)
~ Къде ли не четох за „горките“ Том Ханкс и Холи Бери, на които им се наложило, забележете, да участват в тая ужасия. Горките Том Ханкс и Холи Бери пък намират, че никога не са имали по-невероятно преживяване и не са искали да свършва, а сега вече не знаят как биха могли да участват само с една роля във филм. Критиката е безкрайно обективна, несъмнено. Още повече, всеки един от тези актьори лично е бил поканен за конкретните си роли и никой не е отказал...
~ Незавършената книга е като... какво? :D
~ (Ама... има доста книги, дето с радост сме си били дузпа с тях. Може времето да е илюзия, но припирането и препускането – „Стига се мотах! Какво още ще открия след завоя? Ами после?“ – са понякога тъй истински и несмирими... :D)
~ А най-прямата мета-закачка: какво кога на кого се случва в криминалетата?
~ Това съм го разказвал доволен брой пъти, та почва да ми доскучава, но: Аз, за себе си, съм се убедил, че е заблуждаващо да наричам досега ми до изкуство „вторична нужда“. Без изкуство, без емоция и наситеност, ще се съсухря и спомина точно толкова бързо, колкото без манджа и пиячка. Като чуете, че някои дишали с книгите... не смейте се. И такива има ни...
~ Още един общ език между мен и всички, вложили от себе си в „Атласа“.
~
~ Забележете как никъде не ви просветлих за паралела между „убийствата с ярка кръв“.
~ Все пак търсите просветление?
Добре, сами си го изпросихте. :D
~ Във всяка епоха има по едно убийство, при което плисва „кръв“.
~ (Която е толкова ярка, чак накъм оранжево, че явно даже няма цел да ни убеди, че е кръв. Чудя се защо...)
~ Всяко от тия шест убийства съдържа нараняване в главата или шията на жертвата.
~ А смисълът е, че...
~ Е, не. Чак толкова няма да ви подценя.
Last edited by Кал on Wed Feb 06, 2013 8:34 pm, edited 1 time in total.
Reason: финализирам версията
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Thu Feb 07, 2013 2:18 pm

Скрит текст: покажи
Имото – до час финализирам общата версия и я пускам в блога си.

Недей да променяш нищо тук – виж я направо там.

А после можеш да ми пишеш – тук или там, както ти е по-удобно – какво искаш да променя.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Thu Feb 07, 2013 5:25 pm

Ето и „официалната“ версия на отзива ни с Еви.

Ако има нещо – няма нищо. ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Tue Feb 19, 2013 1:24 pm

„Атласът“ излезе на печалба. Йей! :)

Ето защо.

(Все още чакаме да го пуснат в Англия, Франция и Япония.)

Да ви прави впечатление нещо в разпределението по държави?
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times

Re: Cloud Atlas / Атлас на облаците

Postby Кал » Tue Feb 18, 2014 6:18 pm

Brows Held High: Cloud Atlas (part 1)

Хвана ми вниманието на 6-ата минута.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 9414
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 6185 times
Has been thanked: 4631 times


Return to ...и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest