Приятели (:

Първо, напомняме, че този април е месец за живи срещи. Следете специалната тема във форума ни. Днес например ще откриете покана от нас към вас за 14 април. 🙂

Второ, продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете вие?

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
   
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
   
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

А сега…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова

НЯТЕНЕРИ

 

Момчето ни наблюдаваше скришом, като излязохме онова утро. Помня, че това ми се стори странно. У Росет нямаше нищо потайно, що се отнася до нас: носеше обожанието си, както птица – перата си, и то го красеше и окриляваше, както перата.

Другите не го видяха. Щях да кажа нещо по въпроса, но Лал яздеше напред, напявайки си една от онези нейни дълги-предълги, изумително немелодични песни; а колкото до Лукаса, не мога да ви опиша как присъствието ѝ променяше дори миризмата ми и насъскваше косъмчетата по тялото ми едно срещу друго. Сега знам защо, разбира се, но тогава можех само да предполагам, че е от твърде дългото отбягване на нормална човешка компания.

Коркоруа е най-близкото до истински град, което ми се е изпречвало в онази дива северна земя. Хората от големия град едва ли ще го сметнат за нещо повече от преразраснала се сергия за зарзавати, ярка плетеница от кръгли дървени къщурки покрай сухите дерета, които минават за улици и пътища. Къщите са повече, отколкото ти се струва отначало: има повече коне отколкото волове, повече лозя и овощни градини отколкото поля за оран и повече кръчми от всичко останало. Сервират вино, което издава колко е изтощена почвата, но правят интересно бренди от мъничките си бледи ябълки. Мисля, че с времето човек може да го хареса. Продължете четенето на “В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене”

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете:

– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

~~~

Светлините заиграха по бялата стена. Леона се надигна първа. Рая и Джанар спяха или се преструваха, че спят.

– Момичета! Пуснаха генератора! – Тя скочи от леглото си. – Ставайте! Сънувах нещо. Беше хубаво.

– Марко Делил те отвежда на Земята с бяла шейна. – Джанар се надигна с кисела физиономия. – Днес не е ли събота?

– Четвъртата! – каза Леона. – Ден за почистване на цеха. Поне правим нещо, какво се вкисна?

„Сънувах го! Беше ли сън? Той беше като истински.“

– Мразя… дните… за почистване. – Рая се протегна и се зави през глава.

– Момичета!

– Стига, Леона! – изхриптя Джанар. – Марко тича подир теб, хубаво ти е и ти си хубава. Престани да бръмчиш наоколо. Другите хора не са щастливи, не мислиш ли?

– Щастие?! – Леона спря да се облича и седна на леглото си.

„Пет години съм доброволен изгнаник. Не мога да му предам и дума. Пет години! Той е жив и не е на Земята, но не е и тук. Знам, че ще дойде за мен. Един ден. Прави сте! Не съм нещастна. В душата ми има радост.“

– Сънувах Тони Виола! – обяви Леона. – Каза ми няколко важни новини, но не ги помня. Бяха за някого. Той също се появи в съня.

Двете момичета зяпнаха в недоумение.

– А, Тони ли? Приятел от военното училище. Той… все едно, няма да разберете.

„Каза, че сега трябва да дойдат за мен. Етиен беше там, но не го виждах ясно. Имаше и други, непознати. Етиен беше там и настояваше да дойдат!“ Продължете четенето на “„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс първи)”

Приятели (:

Ако искате да се запознаете с ЧоБи и нейните Чобити – или да ни видите пак – април е месецЪТ. Започваме тази неделя – а кулминацията ще бъде по време на Фестивала на българското образование, 25-27 април, когато ще представим отличените пишещи в Копнежа за ученическо творчество.

Всички срещи ще възвестяваме в специалната тема във форума ни. Следете я – там вече има покана за 7 април. Ние ви чакаме. 🙂

И междувременно продължаваме със…

~

… сбъдването на „Песента на ханджията“, The Innkeeper’s Song, по българските земи. 🙂

Още първия път споменахме, че за да има смисъл издаването на преводни автори и заглавия в Човешката библиотека, трябва да бъдат продадени поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. Това е така, защото:

• преводните заглавия включват разходи както за авторски права, така и за превод и редакция;
• подбираме трудни текстове: за превода и редакцията на „Песента“ вече сме посветили месеци работа, в екип от почти десет души (тя е по-сложна от „Последният еднорог“);
• се стараем да поддържаме корични цени според възможностите на българите: „Песента“ например в идеалния случай ще струва 9 лева на хартия и 3 лева в електронен вариант. (Добавка от 03.11.2014: Окончателната цена на е-изданието е 4 лева, а на хартиеното вероятно ще е между 10 и 15, според броя предварителни поръчки.) При това условие можем да си покрием разходите само ако се продаде висок тираж.

Вие, читателите, искате ли да продължим с преводните издания? И ако да – ще ни помогнете ли?

Ето за какви варианти се сещаме:

1. Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
   (Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно на други хора. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За толкова е-книги и толкова х-ниги“. Убедени сме ;), че можете да зарадвате хора около себе си.)
   
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
   (Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – ще отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Накрая да споделя нещо лично:

Аз (Калин) не съм се вълнувал толкова от времето на „Последният еднорог“. И заради превода и редакцията, и усещането за откривателство, което съпътства всяко наше завойче из тях (а те понякога са си влакче на ужасите… прощавайте, ако се подхлъзнете на повърнато :D). Но и заради възможността да проправим още една пъртина с тая кампания. Да построим още мостове, по които идващите след нас да стигнат още по-надалече – до местата, които чакат тях да строят мостове. Да сътворим нещо ново – нещо невиждано, неизпробвано.

Както е рекъл Шмендрик:

… за магьосника светът тече безспир, изменя се без граници и винаги е нов. Само той знае тайната на промяната, само той знае, че всички неща са затаили дъх в копнеж да се превърнат в нещо друго, и тъкмо от това всеобхватно напрежение черпи силата си.

А вече на края – истинския… край няма.

Ето (:

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов

ЛАЛ

 

Сънищата се върнаха веднага щом дадох пръстена си на онази девойка. Знаех, че ще стане така, но нямаше как, заради другия сън, онзи, който ми прати моят приятел. Бяла удавница, плачеща с цялата неизползвана сила на неживения си живот, зовяща тъй отчаяно от речното дъно, че дори кожата ми изпита болката, при все милите помежду ни, дори ходилата ми. Още е била жива, когато ме споходи сънят, три нощи по-рано. Продължете четенето на “Април – месец на живите срещи. Помогнете ни с „Песента на ханджията“. Малкото четене”

Приятели (:

Навръх първа пролет излезе антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“.

Сега, с вдъхновяващото съдействие на участниците в Копнежа за корица – Атанас П. Славов, Елка Парушева и Надежда Коцева – ви представяме и илюстрираната версия. Тя, освен двете корици, съдържа пет изображения – дъгоцветно-фантастични до последното. 🙂

Може да си я поръчате по същия начин както версията без картинки 😉 – посетете линка горе.

А ние търчим и фучим, и хвърчим – вкратце, готвим следващите ни издания…

😀

Приятели:

Помните ли „Последният еднорог“?

Е – шест години по-късно, долу ви чака „Песента на ханджията“: друг роман на Питър С. Бийгъл. Вероятно най-изящният му… но това ще прецените сами. 🙂

И преди да се понесете по нея, по песента:

– Ако искате да сте По-желали – онези читатели, които вярват с ум и сърце, че тази книга заслужава да влезе в поредица „Човешката библиотека“ – пишете ни!

– Ако искате да продължим да издаваме преводни книги – помогнете ни!

Засега само ще споделим, че „Песента на ханджията“ ще излезе като електронно издание. (Като хартиено – само ако се съберат поне 100 предварителни поръчки.) И че силно ще разчитаме на вашата помощ с разгласата. Целта ни е дръзка: поне 700 платени е-книги. За да има смисъл чутовният труд на преводаческо-редакторската ни кавалкада…

Подробности – по-нататък. Лека-полека. 😉

И тъй…

 

Пристигнаха три дами по залез в моя край:
едната бе кафява, както е кафяв кравай,
едната – черна, с крачка на моряк жена,
едната – бледа като дневната луна.

Бялата бе с пръстен от ярък изумруд,
кафявата – с лисица на сребърен хамут,
с бастун от палисандър бе черната от тях
и меч в сърцето му с очите си видях.

Те взеха стаята ми и залостиха вратата,
те пяха – всяка песен бе ми непозната.
Унищожиха овнешкото, без да се помаят,
и викнаха за вино, че и за ратая.

Един път спориха, проляха дваж сълзи –
смехът им цялата околност огласи.
Таванът се разтресе, мазилката поддаде,
всички гълъби без два лисицата изяде.

Отяздиха със изгрева на слънцето над тях,
бялата като кралица, черната като монах,
кафявата запяла, на радост глашатай,
а аз ще имам да си търся нов ратай.

 

Песента на ханджията

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов

 

ПРОЛОГ

 

Някога край една река на юг имало селце. Хората, които живеели там, отглеждали царевица, картофи, един сорт синьо-зелено зеле и някакъв жълтеникавокафяв пълзящ плод, който бил по-приятен на вкус, отколкото на вид. През дъждовния сезон всички покриви протичали – къде повече, къде по-малко – а децата често били слабички, за разлика от кравите и прасетата, но в онова село никой не оставал гладен. Имало и хлебар, и мелничар, което си било удобство, и тъкмо толкова свободно време, че да се родят достатъчно разногласия за две отделни църкви. А корените на едно дърво, растящо само в онзи край, успокоявали треска, накиснати в чая, а пък обелени и счукани, ставали на боя като зелени сенки.

В селото живеели две деца, момче и момиче, родени с едва часове разлика, които израснали влюбени един в друг и били вречени да се оженят през пролетта на осемнадесетата си година. Ала дъждовете се проточили оная година, пролетта закъсняла, а по реката даже имало лед, нещо, което помнели само най-старите. Затова, когато топлото време най-накрая дошло, двамата влюбени излезли на мостчето под мелницата, където не били ходили почти половин година. Следобедното слънце ги карало да примигват и потръпват, и те си приказвали за тъкане, какъвто бил занаятът на момъка, и за кого нямало да поканят на сватбата си.

Девойката паднала в реката в онзи ден. Заради зимните дъждове дълга част от перилото, на което тя се облягала със смях, била изгнила и то се сгърчило под тежестта ѝ, а водата се устремила към нея. Имала време да ѝ секне дъхът, но не и да извика. Продължете четенето на “В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене”