Представяме ви отличени текстове от Копнежа за ученическо творчество 2012.
~ ~ ~
Гала Пенкова
17 г.
ГПЧЕ „Петър Богдан“, Монтана
Правете изкуство, не конфликти
Хипократ казва: „Животът е кратък, изкуството – вечно“. Истина. Много хора за съжаление не разбират това. Те предпочитат да живеят в непрекъсната конфронтация с околните, вместо да се отдадат на творчество. Конфликтите поглъщат безмилостно енергията ни и я превръщат в… обида, гняв, злоба, завист, омраза, в негативни, разяждащи човешката душа чувства. Тяхната деструктивна сила унищожава ценности, погубва съдби, носи нещастие. Изкуството обсебва мисълта, въображението и силите на твореца, но чрез него той преживява и пресъздава красотата на мирозданието, умножава я и я поднася на останалите, за да роди тя радост, естетическа наслада, възхищение, за да пречисти душите. Конфликтът руши, изкуството създава. Плодовете на конфликта изчезват в небитието, а художествените творби надживяват авторите си и пребъдват във времето. На тях принадлежи и бъдещето. Изкуството усъвършенства човека, издига го над прозаичното ежедневие и дребнавостта.
Днес живеете в свят, в който сякаш нямате време да обърнете внимание на изкуството. Не го оценявате. А именно в него е смисълът. Именно то обогатява и одухотворява вътрешно, истински. Изкуството е безценно, защото пренася през времето истинските стойности! Това зарежда хората с положителни емоции или кара да размишлявате. То ги прави по-добри и благородни. А конфликтите унищожават доброто и човещината. Звучи песимистично, но като че ли конфликтът е неизбежен. Противопоставянето може да възникне винаги и навсякъде. Той може да бъде кратък или мъчително дълъг. Но той е благодатна възможност да осъзнаеш проблемите и да опознаеш както другите, така и себе си. Неговото въздействие може да бъде и позитивно, и негативно. Елиминирането на конфликтите е невъзможно, защото те са просто част от живота. Но е възможно да се научите да използвате техните положителни функции. Хората са различни и всеки се справя с конфликтите по различен начин. Добре е да откриете своя начин. Различните конфликти пораждат различни решения. Вероятно всички разумни хора си дават сметка за това. Но въпреки съзнанието, че конфликтите имат силен деструктивен заряд, няма как да не признаете, че те често имат и положителен резултат. Да, понякога той може да бъде постигнат и по разумен начин, с толерантен диалог и усилия за взаимно разбирателство. Алтернативи има. Изкуството е най-оптималната от тях. Резултатът от творчеството облагодетелства автора, защото изразява себе си, той е в полза и на обществото като цяло. Казано с други думи: печелят всички.
Независимо от това, конфликтите продължават да съществуват. Може би причината се крие до голяма степен в природата на човешките чувства, които са движеща сила на поведението. Хората са много по-чувствителни към отрицателните послания и постъпки на другите. Те предизвикват у тях много по-силен емоционален резонанс, отколкото положителните. Те реагират много по-силно на негативното отношение – много по-бързо отвръщаме на враждебността и много по-трудно на изразите на обич, които получаваме. Вероятно това е свързано с инстинкта ни за самосъхранение, с желанието да предпазим и защитим себе си, но интензивността на тази реакция често поражда стълкновения. Като цяло в конфликтите се изразяват чувства – гняв, страх, объркване. А ако хората превърнат тези отрицателни емоции в изкуство? Когато са гневни – да рисуват мрачни картини, да пишат мрачни поеми и трагедии, да композират реквиеми. Ако това се случваше, човечеството не само щеше да избегне конфликтите, но и да осмисли по-добре причините им. Така светът би станал по-добър.
Понякога емоциите на хората остават неразбрани или криворазбрани… Човек често си мисли, че неговият събеседник се чувства по същия начин и съвсем произволно експонира собствената си емоционална картина върху неговата душа. Затова се чувства застрашен. Но друг път, вместо да сподели откровено какво изпитва, човек си прави погрешни заключения, които го мотивират да атакува настъпателно и агресивно опонента си. Вместо да се опита да го разбере, да надделее егоцентризма си и да уважи неговата гледна точка, да потърси общото в интересите им. Творчеството е начин личността да изрази себе си. То е качество, което индивидът внася във всичко, което върши. То е отношение, вътрешенподход, то показва как възприемаме света. Не всеки може да бъде художник. Пък няма и нужда. Не всеки може да бъде танцьор. А и няма нужда. Не всеки може да бъде поет. Излишно е. Но всеки може да е творец. Каквото и да върши човек, ако го прави с въображение, ако го прави с любов, ако го прави с мисъл, то ще е творчество. То ще му донесе наслажда и вътрешна хармония! Може и никой да не разбере за „творбата“. Вестниците няма да публикуват името и снимката му. Историята въобще няма го забележи. Но това няма значение. Човекът е преживял уникалното удоволствие да бъде творец. Важното е всеки да открие какво може да прави. Не всеки може всичко! Трябва да потърси и да открие своята мисия. Да, трябва да опипва в тъмното. Не е много ясно очертано какво е предназначението ти – но такъв е животът. Затова човек трябва да го търси – в самото търсене нещо израства в него и той става личност.
Конфликтите се коренят и в характеровите особености и индивидуалните потребности, интереси, ценности, убеждения, към които се придържа и които се стреми да отстоява човек. Различията между тях пораждат напрежение. А те са иманентно присъщи на битието! Бог е известен с това, че никога не е създавал две абсолютно еднакви неща – това е противоестествено. Сътвореното от него е несъвместимо с индиговите копия. Той създава само оригинали.Именно така, чрез различията между хората, всеки от тях създава уникално изкуство. Разбира се, това понякога затруднява човек при разбирането на изкуството на другия, но ако ние правехме едни и същи неща, животът щеше да е убийствено скучен.
Най-разпространеното мнение е, че конфликтът е нещо отрицателно и разрушително. Понякога той има и положителни резултати. Те помагат на хората да разберат какви са, какво ги плаши или гневи, кое е важно за тях и какви методи използват, за да решат проблемите, които възникват. Конфликтите могат да задълбочат или да обогатят взаимоотношенията. Чрез тях връзките доказват своята устойчивост да издържат на периоди на криза. Това засилва чувствата за загриженост и у двете страни, изчиства гнева, раздразненията и прокарва пътя за изразяване на положителни страни на хората. Творчеството също може да бъде изключително опасно и деструктивно. Неговите послания атакуват човешките мисли и чувства. Ако то е вдъхновено от антихуманни идеи, и особено ако е майсторски сътворено, едно произведение на изкуството е в състояние да причини невероятни вреди на общественото съзнание. Това може да се каже за изкуството на Третия райх, както и на всички тоталитарни режими. Ако изкуството е въплъщение на низки страсти и фалшиви идеали, то накърнява ценностната система на обществото и причинява непоправими вреди на морала. Пример за болестотворното действие на такова „изкуство“ е чалгата, превзела нашата култура.
Конфликтите насърчават промяната. Е, понякога промяната е разрушителна. Но във всички наши взаимоотношения има и моменти, когато нещата трябва да се променят. Конфликтът ни зарежда с енергия и засилва мотивацията ни за справяне с проблемите. Но понякога конфликтният човек се зарежда с енергия само за да си развали отношенията със събеседника или просто защото му е скучно! Конфликтите правят живота ни по-интересен, защото ни показват, че съществуват и други гледни точки освен нашата, възбуждат любопитството и интереса ни. Много често вследствие на конфликти ние вземаме по-добри решения, защото конфликтите ни провокират да анализираме по-задълбочено възникналите ситуации. Сензитивността и проницателността на творците от своя страна също е двигател на прогреса! Чрез изкуството човек се превръща в господар на бъдещето, защото то никога не прави хората нещастни. А конфликтът поражда нещастие. Нещастието показва, че си в конфликт.
И като заключение на всичко казано дотук: конфликтите са нужни на човека, но винаги е по-добре да ги избегнем. Оптималният вариант е да насочим интелекта и емоциите си към нещо по-възвишено – изкуството. Защото творчеството е истинският живот. То прави хората човеци. Всеки може да проявява изкуството по свой собствен начин и това да го направи уникален, да придаде неподозирана дълбочина на преживяванията му и неповторим смисъл на живота. Без творчеството животът не е същински живот, а само предисловие. Ако не твориш, книгата на живота все още не е започната. Мисля, че точно това е генералната мисия на човека – да твори. Да, всеки има различно предназначение, всеки трябва да осъществи нещо, трябва да предаде някакво послание, трябва да постигне някаква цел. Човек не идва случайно и безцелно на този свят. Съзидателят е вложил смисъл в битието му да бъде тук. Важно е всеки да го открие. Бог е създал плеяда прекрасни личности, но не е могъл да трансформира цялото човечество, не е могъл да издигне съзнанието на цялото човечество. То самò трябва да се бори за духовното си израстване. Изкуството е най-надеждното средство за постигане на тази цел – то е вечно и усъвършенства човека. Затова нека правим изкуство!
~ ~ ~
Християн Марков
13 г.
СИП „Художествено слово“
СОУ „Максим Райкович“, Дряново
Истинска приказка за доброто
Имало едно време… Така започват всички приказки. Така започнах да разказвам и бабината. Това не беше обикновена приказка, а истинска. За нейните баба Мария и дядо Илия, за това как са живели. Колкото пъти я слушах, толкова пъти историята се променяше, прибавяше се по някоя подробност. Но винаги започваше така…
Трудни времена били. Много хора умирали от болести и глад, защото живеели бедно.
И тук баба, която четеше написаното от мен, спря. Вдигна поглед над очилата, поклати глава и тъжно се засмя:
– Бедно, бедно, ама децата си не са продавали! – такава е баба, все телевизия гледа и се ядосва на „новото“ време. Все се оплаква от ниската пенсия, но намира пари да ме посреща ту с пържола, ту с печено пиле и картофи. И все вика: „Яж сега, че утре не се знае дали ще има.“ Да се беше научила да прави и пици, равна нямаше да има…
Спирам да се отклонявам и се връщам на онези времена, дето хората често нямали какво да ядат. Та прапрадядо ми Илия бил майстор-дюлгерин от тези потомци на Колю Фичето, които не намерили работа в своя роден край. Принудил се и той като другите в чужди страни да работи. Отивал през зимата в Румънско, с царско разрешение, и се връщал от гурбет със спестени пари.
Една зима, като се връщал, слязъл от влака на гара Трапезица и тръгнал с другари към село. Преди Дебелец се разделили и той продължил сам. Далече било неговото село – Караиванца. На ден и половина път. Вървял дядо, вървял. Стъмнило се, а той се уморил. Не могъл да стигне до овчарските къщи, за да се подслони през нощта. Къде да пренощува, като наблизо имало само един кладенец и гора? Спрял да пие малко вода и да събере клони, че да си накладе огън и да се сгрее. Полегнал до огъня и задрямал.
По тези места имало разбойници. Скрити в храстите, изчакали дядо да заспи и го нападнали. Взели му парите. Взели му дрехите и го вързали гол за кладенеца. Даже една дреха не му оставили. Не се съжалили и добрина не проявили. А може да са проявили и затова да не са го убили? Кой може да каже?
На сутринта добри хора намерили дядо Илия. Натоварили го на каручката си и го закарали полужив вкъщи. Нахранили нещастника и се погрижили за раните му. След няколко дена той си тръгнал и успял да се прибере в село. Как стигнал, само той си знаел. Боледувал няколко месеца, но нали бил мой дядо – силен мъж бил и оздравял.
Успял даже и добра работа да захване. Пари изкарал. Замогнал се. Не забравил доброто. От благодарност построил за хората, които го спасили, чешма на мястото, където бил нападнат. Така преминаващите оттам хора и добитък можели да спрат, да утолят жаждата си и да си починат.
Баба отново вдигна поглед от написаното, намести очилата и каза:
– Става! Я ела да си хапнеш една пилешка пържолка с малко гъбки, че после ще ти разкажа пак онази история за старата къща на дядо и баба. Нали си спомняш, дето ти показвах откъде бягали хайдутите, когато турците тропали на голямата порта. Да вземеш и тая история да превърнеш в приказка, че аз няма да съм вечно на този свят да ти разказвам.
Война на световете
Зеленчуците били братовчеди на плодовете по бащина линия. Векове наред живеели мирно и задружно. Даже почти били привързани едни към други. Растели си заедно, едните по земята, другите в храстите и по дърветата. Не си пречели, нямали какво да делят. С времето нещо се случило. За съжаление рано или късно винаги се случва нещо. Бавно и неусетно зеленчуците и плодовете се намразили. Дали заради нуждата от внимание и зрелища, дали заради нуждата от повече място и тор, но постепенно се натрупали противоречия. А противоречията, които не са решени, постепенно водят до едно – до омраза. Омразата си е просто омраза, но когато се натрупа, има нужда да се излее и тогава става страшно, както е и в нашия случай.
Ето как се стигнало до това: Преди години в провинция Барселона се провеждал ежегоден турнир, в който участвали картофите и прасковите. Прасковата решила да победи зеленчука с измама, тъй като се смятала за по-умна и изобретателна. Зеленчуците не били толкова глупави и се усетили и след погребението на картофа обявили война на прасковите от рода Нектарина. Само че преди решаващата битка на полето се стекли множество различни плодове и зеленчуци. Те искали да защитят честа на фамилиите. Така конфликтът между прасковите и картофите се превърнал във война между световете. Защо между световете? – ще попитате. Защото и плодовете, и зеленчуците си мислели, че няма нищо по-важно на света от тях самите.
Оттогава царството на зеленчуците – Lankpard, с владетел цар Картоф Трети, воюва с кралството на плодовете – Chicharito, с кралица Праскова Осма.
Между другото царството на Картоф било много красиво. Куполите на двореца били позлатени, къщите били от сребро и бронз. Символът на царството била великата анаконда, а в цялото Chicharito къщите били от костилки. Дворец от черен титан се извисявал над тях и по цял ден слънцето се наслаждавало на „Песента на щурците“. Всяка неделя имало битка – турнир между най-добрите праскови и картофи. Владетелите се срещали на бойното поле. Разполагали се, за да могат да гледат, докато похапват пуканки и слушат музиката на оръжията. Никоя от фамилиите нямала постоянен превес в турнирите.
Веднъж, когато Картоф Трети се върнал победен за пореден път, решил да прати дъщеря си Чипси при Великия лорд от Челси за съвет и помощ. Този лорд бил известен с бойните си умения и със зрелищните първенства, които обичал да организира. Преди години в супертурнира за титлата най-велик лорд, той победил всички, умъртвявайки ги само с един удар. Оттогава постоянно се биел и си организирал първенства със залози, в които участвали краставиците от Реал, морковите на Блекпул, Манчестъровите чушки и доматите от долината на Рома естествено. Великият лорд произхождал от фамилията на трюфелите и запазвал неутралитет в тази дълга и тягостна плод-зеленчукова война.
Принцеса Чипси намерила Лорда в един стадион и го повикала на помощ на Lankpard. Лордът харесал Чипси и се съгласил да помогне с това-онова. Картоф Трети го посрещнал с царски почести и го помолил да се бие вместо него. Трюфелът се съгласил, като поставил едно условие. При победа да получи ръката на принцеса Чипси. Царят търсел знатен и богат мъж за дъщеря си и приел искането на Лорда. Лордът се бил вместо царя и се върнал с победа при картофената наследница. Настанало всеобщо зеленчуково веселие. Всички започнали подготовката на сватбено тържество в имението Макдоналдс. През това време Праскова Осма била много ядосана и решила да накара колорадските бръмбари до нападнат Lankpard. Картоф Трети разбрал от шпионин за плана на Прасковата и решил да отвърне на удара, съюзявайки се със смъртния враг на прасковите – Белите червеи. Те се срещнали с колорадските бръмбари в решаваща битка. Бръмбарите имали превес, защото атакували и по въздух, и по суша. Победили, размазвайки червеите по пътя си, и продължили към Lankpard. Войната се разраствала, това била война на световете. Отдавна вече никой не си спомнял причината за избухването ѝ. Толкова дълго продължавала, че никой не си спомнял какъв е мирният живот. През това време животните и хората страдали, нямайки какво да ядат. Всичко било опустошено. Не останали здрави плодове и зеленчуци. Светът имал нужда от нови герои…Досегашните героите били мъртви, защото смело се хвърляли начело на сраженията. Трябвало да се появят нови по-умни и по-силни герои. Идвало времето на ГМО-тата. Дали те щели да донесат мир със себе си? Дали щели да спрат разрухата? Това можело само бъдещето да покаже.
Сложно нещо е любовта
Сложно нещо е любовта! Не мога да я разбера тази работа с любовта. Хем я има, хем я няма.
Когато бях малък, мама ми казваше, че ме обича от земята до небето и от небето до земята. Сега пък ми обяснява, че съм се родил от любов? Човек e голям, колкото голяма е любовта му? Странна работа.
Човек можел да умре от любов? Да бе!!! Това да не е болест? Ако си болен, отиваш на лекар и ти дава лекарство. Нали любовта е хубаво нещо, не е като омразата, въпреки че тази работа с омразата също не я разбирам.
В детската ми библия пише, че Бог е любов. Това също не ми е много ясно.
Обаче ми е ясно, че когато моят котарак, дворният превъзходен Рижко, изчезна за два дена, много се притесних. Уплаших се, че нещо лошо му се е случило. Даже се разплаках и си мислех, че няма да го намеря. Страхувах се да не е мъртъв. Нямаше кой да ме изпраща и да ме посреща. Нямаше кого да храня и глезя. Само сомчето Светльо сигурно беше щастливо, че няма опасност да бъде изядено и може да си плува спокойно в аквариума. Когато се прибра и разбрах, че е бил в съседите, изобщо не му се разсърдих. Това трябва да е любов.
Разбрал съм, че обичам майка си и баща си, нищо че са досадни, когато ми се карат. А майка ми, когато поиска, може да бъде ужасно досадна. Повярвайте ми! Веднъж ѝ казах, че искам да я пратя в дом за майки, но тя гадно се изсмя и ми каза, че такива домове няма. Явно не ми се разсърди и ми обясни, че домове за изоставени деца също не трябва да има. Тя е работила с такива деца и се натъжава, когато говорим за тях.
Преди много време се разсърдих на мама, когато ми каза, че един ден ще умре. Слушахме една песен на Орлин Горанов и тя ми обясняваше текста, а мен този текст изобщо не ме интересуваше. Нямало да я има на белия свят, щял съм да си имам свое семейство и тя щяла да бъде на небето, като дядо, и от там да ми се радва. Глупости. Много се ядосах. Тогава почнах да ѝ крия цигарите, за да не умре. Даже веднъж ги скъсах. Искам родителите ми винаги да са живи и никога да не се разделяме. Не мога да си представя, че няма да сме заедно. Защо след време нещата да са различни? Не може ли пак да сме си четиримата – аз, татко, мама и Рижко? Така животът си ми харесва, особено когато вземаме решенията заедно. Всъщност бих предпочел да има още един член на семейството ни. Щеше да е хубаво да имаме и едно голямо куче, което да прегръщам. Да го тъпча по цял ден с храна, да играем заедно на поляната и да тренираме футбол заедно. Даже и приюти за животни не би трябвало да има. Защо хората изоставят домашните си любимци? Не им ли е мъчно? Всъщност, като се замисля, по-добре би било да имам и един брат. Малко ще ми е трудно да го изчакам да порасне, но бих изтърпял. Така ще играем заедно и всичко ще е супер. Всъщност и сестра да е, ще изтърпя. Нали ще е от семейството. Пък и сигурно ще е по-весело, когато сме повече. Нищо, че ще ги обичат колкото мен.
Да, сложно нещо е любовта! Майка ми прочете какво съм написал. Вместо да се размърмори, че нещо не ѝ харесва, се развесели. Неочаквано заяви „Да, значи съм те отгледала с малко пари и достатъчно любов“ и нищо не каза за другите членове на семейството. Аз се възползвах от доброто ѝ настроение и вкарах Рижко вкъщи, за да поиграем по мъжки. Дали ще се съгласи за кучето и бебето?
~ ~ ~
Християн Трифонов
12 г.
ОУ „Г. С. Раковски“, Варна
Възкресение
Облечена във рокля свежа,
със чудни весели крила,
Тя от небето се търкулна
и върху рамото ми спря.
Прозрачна като светлината
и нежна като пролетта,
Тя – капката вода разлята,
като сапфирена сълза
надолу към гърдите ми се свлече
и сгушена в сърцето ми замря.
Погледнах я и изведнъж разбрах:
тя беше най-добрият ми приятел,
погледнах я и осъзнах –
без нея нямаше да съществувам!
Една сапфирена сълза,
която носи в себе си живота!
Магията на любовта
Във древната, гъста забравена гора
живееше и още живее си сега
вещица стара със стара метла.
И както отвари забъркваше тайни
от гъби отровни и билки омайни,
една мисъл странна я сполетя :
Не е ли магия и любовта?
Но не беше я срещала и не знаеше тя.
Тя всичко остави и без да се мае,
плесна с ръце, възседна метлата
и полетя над света да търси любовта!
И дълго летя ли, летя ли, летя…
И тука погледна
и там видя –
погледна в различни, странни неща,
които дори не са от света,
погледна в стари книги вълшебни,
където чудодейства се криеха древни;
магии, вълшебства погледна тя,
погледна в светлото на деня,
оттам се порови в нощните тайни
по улици крайни и площади централни,
по горски пътеки и по морета,
по странни целувки на разни момчета…
Но нищо не беше като любовта!
Отчаяна, тъжна, с клюмнала глава,
кацна тя в парка върху висока ела. И…:
„Какво е това? Какво е това?“ –
дочу отдалеч тя смях на деца.
Заслуша се – „Йоха-уху-йо-хейхей!
Това било, значи, магията, брей!
Толкова проста, а толкова жива!
Може би най-великата, с най-мощната сила!“
Старата вещица скокна игриво и живо, и диво
върху своята стара, прастара метла
и викна ура!
Защото най-после откри любовта!
И то къде? Във детските сърца, отворени винаги за добри дела!
И доволна литна към свойта гора,
където живееше и живее си сега.
Историята на едно дърво
Затворете очите си за миг и си представете едно малко, мъничко семенце. То попада в земята и топлина го обгръща отвсякъде. Топлината пробужда у него невероятна сила, такава, каквато на пръв поглед човек не може да очаква от едно семе. Тази сила кара едно толкова нежно стръкче да пробие дори асфалта по улиците и неговото крехко свежозелено може да пробуди творческото вдъхновение в писатели и художници. И когато някой минава покрай едно такова стръкче, израснало насред голата и суха земя, а може би и въпреки нея, в този някой сякаш възкръсва нещо.
Много деца и възрастни, минавайки покрай него, несъзнателно приклякат и изпитват чувство на радост и скоро стръкчето се превръща в дърво. Не само влагата и слънцето, а и радостта на хората – независимо дали се катерят, правят в клоните му къщички за птички или просто играят около това дръвче, му помагат да израсне голямо и могъщо дърво.
В продължение на много години дървото чувства това. Расте и радва със силата си, сянката и плодовете си животни и хора .
Един ден идват страшно бръмчащи машини и се насочват към дървото. Остра болка го разтърсва. Тя започва от клоните и стига чак до корените. После машините разрязват тялото му на малки части. Обезумели птички напускат с крясък построените къщички и заедно с дървото по земята падат гнездата и яйцата им. Малките гъсенички по листата му са притиснати от клоните, катеричката едва успява да отскочи на земята и да избяга към близката гора. Качват го на камиони, а то завинаги се лишава от радостта на хората!
И хората се лишават от неговата радост…
Това видях, когато един следобед се прибирах към къщи. Усетих силна болка в себе си при вида на нарязаното на трупи дърво. Бях закъснял и от него бе останал в земята само отрязаният дънер, който не можеше да се обгърне с ръцете на двама възрастни мъже.
Бързо отидох при шофьора на камиона и го попитах защо са го отрязали, а той отвърна, че било заповед на кмета.
Едно друго подобно дърво – камчийски бряст, имаше до нашата къща. Поне веднъж на ден аз отивах до него и се качвах на дебелия му, раздвоен ствол. Стоях там дълго, представях си разни неща, наблюдавах природата и ми беше хубаво да чувствам огромната му сила. С голямо притеснение попитах за него и разбрах, че на другата сутрин ще се върнат за да го отсекат.
И тогава си казах: „Тази работа няма да стане.“
Под предлог, че снимам машините, заснех всичко и дори номера на камиона, който отнасяше големия гигант.
Съседите гледаха безучастно, а аз не можех да понеса това.
Бързо се върнах вкъщи и намерих в интернет телефони, на които да се обадя за помощ, но беше празник и не отговаряха телефоните на нито една организация. Обадих се и до телевизията, но те казаха, че не могат да направят нищо. Бях много разстроен и тогава мама предложи да се обадим на номер 112. Обяснихме всичко, казахме, че дърветата, които отсичат, са вековни и помолихме за помощ. Жената ни изслуша и след това каза, че приема оплакването. Помоли ни да повторим всичко, за да го запише.
На другата сутрин скочих рано от леглото, отидох до дървото и стоях там до обяд. Никой не дойде.
А дървото? Дървото си стои и досега.
Аз все така седя между клоните му, птичките свиват гнезда в листата му, гъсеничките и мравките лазят по дебелия му ствол.
Хората от селото са доволни, въпреки че не направиха нищо, за да запазят и него, и другото голямо дърво, за което аз бях закъснял и за отрязването на което се оказа, че няма разрешение. Безразличието им ме ядосва. Питам се дали наистина не ги интересува какво се случва с природата около нас? Не ми се вярва! Но защо става така – не знам!
Главобърканици
Имаше пролет.
Пролетта на беше никак пролетна,
защото имаше и есен.
А имаше и лято.
И лятото беше като един издут балон,
пълен с шоколад и сладолед.
А и торти не липсваха…
И когато този балон се спука, се насъбраха деца.
И децата амкаха, както го правят с халвата или яйцето на Сирни Заговезни.
Кучетата сновяха насам-натам
и развеждаха своите стопани на каишка.
И ще ви кажа под секрет,
че когато този свят се обръща,
той отива в по-добра посока.
Улиците се превърнаха в еко-улици,
защото кучетата не използваха пластмаса.
Кражбите се ограничиха
до някое парче салам или кренвирш.
Убийства изчезнаха, заедно с илюзиите на хората,
че кучетата са техни охранители.
И планетата тръгна към по-добро бъдеще.
А това си беше един вид възкресение на нашия свят в един по-добър нюанс.
Извънземните, които бяха надникнали в нашата планета преди години, сега, при новото идване, бяха много изненадани от промяната и проявиха по-голямо желание за контакт.
И докато сме на темата за извънземните – да посетим за миг една далечна планета на име Бараланамиртиопнклорарарармкмопа, което в превод на землянски означава „ти“ и където съществата там чуха преди време като новина по телевизията, че земляните изстрелвали ракета към тяхната луна.
По-късно се оказа, че на Земята празнували посрещането на новата си година и това били пушеците от фойерверките.
Та ето как се променят нещата от живота, когато самият живот не се приема като един дебел, сериозен господин с очила и папки документи под мишницата си!
А чайките поеха в клюновете си тази вест за промяна, която определено ухаеше по-хубаво от рибата в боклукчийските кофи, и я отнесоха над морето, което пък я плисна върху себе си и така тя остана вест, която се разлива по вълните.
