choveshkata.net

Sun Dec 17, 2017 9:43 pm Re: Копнеж за растящо творчество Sun Dec 17, 2017 9:43 pm Re: Копнеж за растящо творчество
16.12.2017: Звукозапис от награждаването в Столична библиотека

Включва кавалкада народ и делата му. Награждаването този път е разделено на части – заедно с представянето на всяко от трите журита.

Fri Oct 19, 2012 12:44 pm Re: Федора под лампата [Пак офлайн] Fri Oct 19, 2012 12:44 pm Re: Федора под лампата [Пак офлайн]
И днес, както казах, че може да стане, изненада! :)

Според изчисленията днес се пада една година, откакто
започнах моя pet project по време на Фантастивал 2011
(още си пазя временния пропуск от музея :D ).

Казвам му Експеримента и засега си няма друго име.
Работил съм известно време по него и доста се забавлявах
(до степен на графомания на места :roll: ), но когато
реших в началото на тазгодишното лято отново да пиша
сериозно, реших да изтупам праха от Федората, вместо
от него. Затова обемът му е скромен и ще публикувам на
форума единствено уводната част.

Тя ще е в отделна тема, където ще копирам същото инфо,
което пускам и тук. Enjoy. :)

ПП. Без паника иначе, работата по този роман продължава
с пълна пара. Деветнадесета глава ще излезе в края на седмицата
по план.

Wed Jan 10, 2018 11:34 am Re: Visual Novels Wed Jan 10, 2018 11:34 am Re: Visual Novels
... не спира:

Dannie, thank you once again!

I'm focusing on your responses because they're the most detailed and contain the greatest number of arguments; I kindly ask everyone else not to feel ignored.

I'm also responding to specific points in them while omitting others (such as the novelistic character of certain films) because I'm trying to keep the discussion more focused. (And don't have more time. :)

The "distribution format" that you mention seems to me a market consideration rather than an intrinsic feature of a work of art. Consider Hwarang & Kumiho . The link points to a free-to-download app on the Google Store. The developer calls it both a gamebook (i.e. "book") and an RPG (i.e. "game"). My claim is this is done for marketing purposes: it makes Hwarang & Kumiho attractive to both readers and gamers. (Or maybe neither? :) However, it does not change the fact that Hwarang & Kumiho takes a traditional gamebook (the Bulgarian original can be freely downloaded as PDF here ) and converts it to an electronic format, adding full-color graphics and background music. The app contains the exactly same text as the original gamebook . Is the result more of a "book" or more of a "game"? (Please give Hwarang & Kumiho a try before you answer. I apologize for the quality of the translation.)

I think our main bone of contention stems from how we look at the "book/game" definition. Is it "either/or"--"this is a game, therefore it's not a book" (similar to most anybody's arguments above)? Or is it a spectrum--"this contains more elements of a book than of a game" (which is basically my point)? When I gave the Katawa Shoujo example (how many people went and read it?), this is exactly what I wanted everyone to consider. The Wikipedia article says it too: "Typically the majority of player interaction is limited to clicking to keep the text, graphics and sound moving." Is this limited amount of interaction enough to call it a "game" and nothing else?

Please also note that there's a variety of visual novels called kinetic novels which contain no choices at all . You just keep clicking to read the story. Would you say that a kinetic novel is a "game" too? Then, would you prevent someone from adding it as a "book" on Goodreads?

My argument here is not that we should include role-playing games as a whole--even such text-heavy games as FF VII or Planescape: Torment . On the "game<->book" spectrum, I think the majority of them have more elements of a game (battle mechanics, free movement in space, etc.) than of a book, so they don't belong on Goodreads. My argument is that we should include works of art that have more elements of a book than of a game (or any other art form) --as is the case with the vast majority of visual novels.

We've already done it with comic books--which someone may argue shouldn't be here either, because they contain more visual art than text; we spend more time looking at the pictures than reading the speech bubbles and captions. (And yes, the ratio of unique text to unique visual art in Katawa Shoujo is far greater than that in Watchmen . I'm emphasizing "unique": Katawa Shoujo contains some 100 background images and maybe 200 "sprites" (images of the characters in the story), which get reused over and over again, as opposed to nearly 500,000 words of text--wow, that's actually more than Lord of the Rings ! Compare that to the number of different images, respectively words in Watchmen .) Should we then exclude comic books too?

I believe Goodreads can only win from being more inclusive in such "gray" areas. As an avid reader, the format of what I read doesn't matter to me; the content and quality does. I've been amazed by the content and, yes, the literary quality of certain visual novels, so I'd like to be able to discuss them here along with my other favorite literature . Such as Cross†Channel , with its postmodernist, convoluted structure and its host of textual allusions and references and possible layers of interpretation.

You don't trust me? Then read this 160,000-word monograph on Cross†Channel . ;)

Mon Dec 03, 2012 10:23 pm Re: Федора под лампата [ЗАВЪРШЕН ПРОЕКТ] Mon Dec 03, 2012 10:23 pm Re: Федора под лампата [ЗАВЪРШЕН ПРОЕКТ]
Днес скоростно прочетох първите 11 части/глави. Много яки, особено последната, радва супер. Ще гледам утре или вдругиден да доизчета и ще дам коментар накрая пак.

Edit: Тъкмо прочетох 16 глава и не се сдържах да напиша, че става просто твърде интересно... Нямам търпение.

Wed Jan 31, 2018 2:49 am Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки Wed Jan 31, 2018 2:49 am Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки
Първо ще споделя хубавото, а после ще измрънкам.
Хубавото е този сборник с кратки разкази на Иванка Могилска.

Ровете и се радвайте.
___________________
Сега мрънкането. Понеже, без да ща, съм предпоределена да се водя от езиково грозното понятие калокагатия, за мен е важно как изглеждат хората. Преди време бях втрещена, когато установих, че една приятелка изобщо не се вълнува/влияе от това. (А преди години, сега се сещам, при нея беше съвсем различно.)

Щеше ми се Георги Господинов да е хубав, но не е и сигурно никога не е бил кой знае колко.

Чешкият bestsellng author Michal Viewegh мъничко по има фасон, макар че и той не е цвете. Няма кой да му каже на Г. Г., че е грозен с толкова къса коса. За останалото дори няма да отварям приказка.

Милен Русков пък изобщо няма да го коментирам :shock: Там е патология до патология :D

Thu Mar 22, 2012 6:25 pm Re: Основи на Човешката библиотека Thu Mar 22, 2012 6:25 pm Re: Основи на Човешката библиотека
Интервю с Ана Хелс от Сборище на трубадури (и не само :D )

Ето го и едно от най-любимите ми интервюта с „Човешката библиотека“. Тези младежи (Калин Ненов, Димитър Стефанов и Лъч) не са просто издатели, нито просто преводачи, пожелатели или читатели. Те са ЧоБити . И се усещам как ще им дудна на горките ЧоБитски глави, че искам и аз като порасна да стана трубадуро-чобитен-хелс — това е нещо като ламя с три и повече глави, дето пепели и изпепелява по пътя си с финес. Нужна съм на света, ей! :) Но „Човешката библиотека“ е нужна даже повече.

Ана :

„Човешката библиотека“ е нещо повече от издателство — може би кауза, може би проект, но най-вече нещо, на което се чудя и мая как продължава да се бори и съществува точно днес, тук и сега, и им стискам огромни палци на всички ЧоБити да продължават и да не се отказват. Какво ви кара, уважаеми ЧоБити, да продължавате? Още ли са силни амбициите и надежните от началото на основаването на Човешката или животът е еднакво зъл и при вас?

Димитър Стефанов :

На първо място вярата, че правим света едно по-добро и светло място.

На второ обратна връзка от сорта на:

Бих искала да си купя четирите книги на Николай Теллалов — „Да събудиш
драконче“, „Царска заръка“, „Пълноземие“ и „Слънце недосегаемо“ в електронен
формат.

…

Благодаря Ви предварително и ако се виждате често с авторите, моля,
поздравете ги и им благодарете сърдечно от мое име! Николай Теллалов ми
върна вярата, че в България има добри писатели!

Слънчеви поздрави с пожелание за много топлина в това студено време,

Ива

На трето радостта да общуваш и работиш с хора, които го правят не защото очакват някакви облаги, а защото така е правилно :)

И това са само първите три причини…

Лъч :

Светът е толкова зъл, колкото сме ние самите. Нали така? За мен поне това правило важи. В момента ме кара да продължавам с чувството, че откривам нови подходи към човеците около мен и към себе си, а то, чувството, до голяма степен извира от несекващия ни потенциал. Хехе, това дали не беше с рекламна цел? :D Но наистина, ако всеки от нас беше угаснал фас вместо току-що запалена и/или стабилно горяща… факла :), нали вече щяхме да сме се превърнали в купчинка пепел? Както Митко посочи, ако пък нямаше хора, които да ни наливат масло, щяхме или да тлеем, или да сме се механизирали, превръщайки се в робо-издатели, редактори, преводачи…

Ал :

Ха, чист инат. А и защото сме българи, а на българин като му кажеш „Не можеш“ — гледай какво става :)

Кал :

Навремето Георги Малинов ми подари едно такова посвещение: „Бъдещето не е каквото ни го описват, а каквото си го направим.“ За мен „Човешката библиотека“ е въплътена мечта — част от онова бъдеще, в което искам да живея. И настояще всъщност.

Ана :

Имате много силни проекти на български автори-фентъзисти — като драконовата поредица на Теллалов или колективните романи на децата от „Светлини сред сенките“ — как се решавате да се заемете с такива проекти? Има ли шанс някой обикновен и крайно неизвестен български автор, с ръкопис под ръка, да бъде издаден от вас? Въобще, какъв е механизмът на издаване под крилото на Човешката?

Димитър Стефанов :

Всеки човек е едно странно дърво… Не, това беше от една друга песен :) Да, всеки има шанс да бъде издаден от нас. Условията това да стане са следните:

Първо — книгата трябва да отговаря на следните критерии: http://choveshkata.net/blog/?page_id=103

Второ — трябва да се събере критична маса хора от „Човешката библиотека“, която да пожелае книгата.

Трето — тъй като напоследък избягваме хартиените издания, е доста вероятно новите книги, които издаваме, да са само електронни.

Има и други условия, но това сякаш са най-важните.

Кал :

Напоследък получаваме този въпрос все по-често — та сме подготвили и подробен отговор. Ето го: http://choveshkata.net/blog/?p=2188

Ана :

„Последният еднорог“ е една от най-прекрасните книги, с които съм се сблъсквала, което се дължи основно на изключително добрия превод. Как се прави толкова наистина добър превод, какъвто рядко съм усещала — дали зависи от началния текст, или от факта, че е работил повече от един преводач върху текста — въобще каква е тайната на грабващия превод?

Димитър Стефанов :

Тъй като не съм участвал в превода, а само в пожелаването на Кобилката ;), мога само да гадая какви са причините… Но според мен преводът се е получил толкова добре, защото всички преводачи наистина са преживели магията на книгата и са вложили част от себе си в нея.

Кал :

Първо — вълшебен оригинал. От онези, които понякога те карат да виеш срещу луната/да риеш с копита в безсилието си да ги предадеш в човешки думи, понякога те будят преди зазоряване с още една подредила се сполучлива фраза и чувството, че си Бог… :D

(Впрочем: най-интензивната част в книгата я превеждах между 4 и 6 сутринта, при -4 до -6 градуса температура, на светлината — и топлината — на газова печка, с диктофонче… Преводът се получи доста експресивен . Така че — да добавим и „екстремни обстоятелства“? :D)

Второ (трето?) — безегов подход към текста. За първи път срещнах термина като selfless programming, в информатиката на Запад, и оттогава съм влюбен в идеята. Всеки от участниците (ние бяхме трима преводачи и двама основни редактори) се стреми към най-хубавия възможен вариант, независимо кой го е предложил; никой не дърпа чергата към себе си. Разправии, разбира се, има — когато се сблъскат различни разбирания за „най-хубав“. Думата „пеперуд“ например дължим на майсторството, с което Николай Светлев ми изви ръката, убеждавайки ме, че тя не е по-странна от думата „еднорогата“. И до днес вярвам, че автори като Питър Бийгъл или Теодор Стърджън — които нямат стилистични „двойници“ в България, тоест няма откъде да препишем наготово ;) — най-добре се превеждат екипно, с погледи през различни очи. Веднага предупреждавам: този тип превод иска повече време и търпение. Не го препоръчвам, ако гоните срокове или издатели гонят вас.

Ана :

След Стърджън и Бийгъл, можете ли да издадете кой ще е следващият магически автор, който може да очакваме скоро? Къде може да препоръчваме и лобираме за нови автори — вслушвате ли се в мнението на разни читатели и блогъри от моя вид, или си имате своя политика или усещане при подбор на нов автор за издаване? Кои автори много ви се иска да можете да преведете и издадете в България при идеални финансови и други условия — тоест има ли автори, за които смятате, че българският читател си заслужава да ги прочете на всяка цена?

Димитър Стефанов :

Тъй като чета трудно художествена литература на езици, различни от български, аз лично не бих могъл да препоръчам нов магически автор. Колкото до вслушването в мнението на читатели и блогъри — това е повече от ясно. Но разбира се и за чуждоезичните автори важат същите правила, за които стана дума в точка 2.

Лъч :

На въпроса „Къде може да препоръчваме и лобираме за нови автори?“ отговорът е лесен — човек има няколко възможности да контактува с нас — да ни посети на choveshkata.net; да получи шеговито-сериозен отговор „Благодарим, че ни писахте! За съжаление в момента сме твърде заети с работа по проекти и не можем да ви обърнем внимание — моля пишете ни след 1, 2, 3 и повече месеца…“ на изпратено запитване до poslednorog -в- gmail -точка- com (пощата ни :); да се повърти известно време из choveshkata.net/forum (тук може да научи доста за нас, ако има търпение); или като ни издирва поотделно…

Най-сигурният начин да ни препоръчате автори (без да има гаранция, че ще ги харесаме, разбира се :) ) е направо да се присъедините към нас.

А! И ако искате да ви чуем, независимо какво ни казвате, бъдете добри с нас, просто се дръжте мило, по човешки :)

Кал :

Аз ще улесня малко търсачите на силни усещания — тоест всеки, който се впуска в дебрите на блога ни :). Цитирам отговора от страница „Въпроси (и отговори)“:

„За хартиени книги: В момента зависи само и единствено от желанието на читателите. Разгледай възможностите . Питай, ако има нужда. Гласувай. И щом се събере трицифрено число желаещи за някоя от книгите — задействаме се да я издадем.

(Събираме всички гласове в тази таблица .)

За електронни книги: Подготвяме няколко. Следи блога ни — той ще подскаже. :D“

Ако питането е за нови чужди автори — аз поне не знам. Наистина. Поуморих се да водя официално-делови кореспонденции за авторски права. Чакам някой да поеме щафетата :)

От българските фентъзисти тъкмо сега обмисляме Величка Настрадинова (която на тебе не ти допада :D). Мечтаем си и за Йоан Владимир, Григор Гачев и Геновева Детелинова. И слушаме вас. С ей ТАКИВА уши.

Сега е моментът да споделя две лични огорчения — изключително демотивиращо е, когато не могат да се съберат:

а) сто читателски отзива „Искаме тези и тези книги в поредицата ви“;

б) сто попълнени анкети „ Любими български фантастични книги “.

Аз обожавам четенето и дишам с фантастиката, но си имам и такъв принцип: да правя неща, от които усещам, че НАИСТИНА има нужда. Ако няма обратна връзка — как да знаем, че има нужда?

Активните читатели блогъри като теб могат да помогнат страхотно много, като насочват своите читатели да участват в тези допитвания.

А наистина себеотрицателните читатели могат да помагат и с разпространението на готовите книги. Едната причина да не ни се занимава вече с хартиени книги са страховитите загуби на нерви, време и пари, наречени за кратко „официално книгоразпространение“. Затова упорито мечтаем да създадем „неофициално“ — приятелско, наше си.

И накрая, личната ми мечта: Искам да видя целия Requiem for Homo Sapiens на Дейвид Зиндел на български език. Ето защо .

А преди това — да се убедя, че ще го прочетат поне 100 души…

Ана :

Вие сте едни от малкото, които предлагат и електронна форма на заглавията си — как точно вас не ви е страх от е-книгите, а много доста по-мастити издатели все още правят плахи опити в тази нова форма на книгоиздаване?

Димитър Стефанов :

Първо, не вярваме, че „пиратството“ ограбва. Или поне не вярваме, че ограбва творците и читателите :) Второ, няма как да губим от електронните книги, които издаваме, тъй като минималната им цена е 0 лева и не виждам как някой може получи книга, без да да плати поне тази цена. Трето, ние вярваме в читателите. Знаем, че те са отговорни хора, които осъзнават, че от тях и само от тях зависи дали авторите, които харесват, ще имат средства да творят.

Лъч :

Книгите, които създаваме, не са оковани с вериги, железа, камъни и разни катинарни форми, защото знаем, че ако бяха, докато достигнат читателя си, те ще се изпокъсат, намачкат, раздерат, само че не външно, а вътрешно — душевно.

Има ли защо човек да се притеснява за детето си, което е пуснал навън да играе на воля, да разговаря с другите хора, да се учи, да ги учи и всички да се обогатят?

Склонни сме да даваме, защото знаем, че нищо не отива напразно. Дори някой да прочете наша книга, без да я заплати, ние няма да загубим нищо — отново се позовавам на Митко :) Ако някой е решил да ни „измами“, като „пиратства“ (тук ме напушва пиратски смях… Хо-хо-хооо), каква е ползата да го гоним или да пращаме по петите му спец-колегията от ГДБОП? Не че имаме и средствата да финансираме една такава „операция“ де… (дано не смущавам нечие спокойствие, споменавайки тази, хм, любопитно продуктивна институция…)

Кал :

И още: е-книгите за момента са най-грижовното решение за Земята, нашия общ дом — гълтат най-малко ресурси. ЧоБи от самото си създаване си постави за цел да бъде грижовница :)

Ана :

С какво се занимават чобитите, когато не са чобити — може ли да си позволите лукса да се занимавате с това, което обичате, или животът налага и по-ежедневни дейности за оцеляване? Книгоиздаването, и въобще работата с книги в България, има ли бъдеще, има ли читатели, има ли смисъл общо и реалистично погледнато?

Димитър Стефанов :

Ще перифразирам един коментар на Алън Уотс: „В момента има хора, които работят като преподаватели по философия. Те стоят в кабинета си от 9 до 5 и тогава са философи, а като се приберат у дома си, вече не са. Това е прост абсурдно — човек или е философ постоянно, или не.“ Та аз поне се стремя във всички моменти да бъда чобит. Доколко ми се получава, вече е друга тема :)

Лъч :

Не знам дали само на мен първият въпрос ми звучи като зададен на екранна знаменитост, но смятам да му отговоря възможно най-кратичко :) :

Аз правя каквото обичам. В момента ми е приятно да се занимавам с ежедневни дейности за оцеляване, тъй че съчетавам хубавото с другото хубаво… А каквото обичам да правя, когато съм в Чобитска форма, обичам да го правя и в смъртна форма :D

А на втория въпрос: Книгоиздаването в България има смисъл, колкото и реалистично да го гледам, че дори и като се извъртя откъм песимистичен ъгъл… Бъдещетооо, хмм… в момента го пишем, ако не се лъжа…*надник* мдааа, сега го работят в работилничката :)

Кал :

Аз съчетавам преводи, редакция, участие в зелени образователни проекти (като „Място за бъдеще“), отскоро и писателски работилници. Повечето поръчки си ги създавам/издирвам сам… така де — с приятели. Свободната практика е страхотно нещо: мога да работя които си поискам шестнайсет часа на ден… :D

За книгоиздаването: Бъдещето не е каквото ни го описват, а каквото си го направим :)

Ана :

Предлагали ли са ви текстове на чужди или наши автори с много препоръки, които са се оказвали меко казано некачествени? Може ли да се направи един лош първоначален текст след много редакция добър, и може ли да се преведе един посредствен чуждестранен автор така, че да предизвика фурор от удоволствие в последствие? Бихте ли вкарали малко собствен текст между нечий друг, ако смятате, че облагородява цялата книга — носят се легенди за разни преводачи от не толкова далечното минало, които преработвали текстовете и ги преразказвали така, че крайният резултат бил доста по-добър от оригинала — това само градски легенди ли са според вас?

Димитър Стефанов :

Аз поне нямам спомен да са ни препоръчвали нещо, което да е пълен боклук. Тук отново може би е по-добре преводачите да отговорят по-пространно, но според мен един добър разказвач (влязал за малко в ролята на преводач) може да си позволи подобни импровизации.

Кал :

Разхубавяването на оригинала определено се случва — знам например, че след намесата на Любо Николов „Градът и звездите“ на Кларк никога няма да бъде същият. И то за хубаво :) (Любо не е вкарвал текст, просто е оправил стила.) На мен досега не ми се е налагало да вмешателствам. С авторите, които съм превеждал, по-скоро ме мъчи съмнение дали съм се справил достойно…

Чужди наистина слаби текстове досега не са ни предлагали (късметлии сме ние, че читателите ни подбират подбрано :). За българските — хохохо! Заповядайте, включете се в журито на следващия ни Копнеж за разкази! Масивните мозъчни кръвоизливи са ви гарантирани!

Шегата настрана, и с ваше позволение, бих искал да направя едно обръщение към българските автори:

Мили автори! Редакторите са хубави хора. Търсете ги. Ценете ги. Обичайте ги. И дори се вслушвайте в препоръките им! А когато намерите своя редактор: дръжте го здраво! Не пускайте!

Вече съвсем сериозно: Почти не съм виждал текст, който да няма нужда от редакция. Романите на „Светлини сред сенките“ например минават през средно 5-6 редакции (3 с мое участие), преди да видят бял свят. Авторът професионалист се познава по това, че търси редактор с настървение. Авторът егоцентрик — по еленския скок, с който ти влиза, ако му пипнеш дори една запетайчица. Не отричам, че и двата типа са способни на гениалности. Познайте с кого е по-приятно да се работи :)

Ана :

Бихте ли издавали разкази — независимо чужди или български фентъзийни? Имате свои конкурси, победителите от които публикувате в списания, но ще видим ли скоро сборник с разкази на даден автор с логото на Човешката, освен „Алманах Фантастика“?

Кал :

Видяхте ли сборника „ Докосвания “ от Григор Гачев? Това не са разкази, ами (още по-шокиращо в родната издателска среда) есета — по-точно подбрани (и преработени) записи от блога на Григор. И въпреки това вярваме, че напълно улавят духа на „Човешката библиотека“ :)

Величка Настрадинова, Йоан Владимир и Григор Гачев ( друг сборник) си ги мечтаем точно с разкази и новели. Всъщност за поредицата ни формата и размерът нямат значение — само ефектът и качеството.

Ана :

Има много автори от миналото, особено в областта на фантастиката и фентъзито, които не са били доиздадени, или са били издадени хаотично, или в лош превод, или въобще не са видели бял свят в България — можем ли да се надяваме да видим примерно автори като Муркок или Лайбър, или Нортън през Човешката някой ден? На мен лично голяма част от американските автори от 60-70-80-те, а и от по-отдавна, са ми доста по-интересни от съвременните „младоци“, но дали има пазар за фентъзийна и фантастична класика в България? Между другото — как досега не сте се изкушили с някоя вампирия или дистопия от така популярните напоследък автори тип Клеър или Майър?

Димитър Стефанов :

От гореизброените автори май само Муркок и Майър са ми познати. От малките ми срещи с Муркок си мисля, че не би отговорил на критериите на Човешката, а колкото до Майър, тя вече се издава в България.

Кал :

Това, както казах по-горе, зависи от събирането на 100-те читателски гласа (и вписването на книгите в критериите на ЧоБи).

По повод на критериите ни, да примоля: Недейте да ни предлагате доиздаване на „Средното царство“ на Д. Уингроув. Гнусотиите към края гнусеят гнусяващо :(

„The Host“ — книгата на Стефани Майър за по-зрели читатели (която на мен, о, шок и ужас, ми стана много любима) — искахме да я издадем ние. Но правата вече бяха закупени, няколко месеца преди появата на американското издание. Там впрочем вампири няма, но може да я приемем за дистопия ;)

Вампири имаме:
– в „Слънце недосегаемо“
– в „Играта“ (Господир Марис)
… Другари! Трябва да се напънем още !

Дистопиите като принцип се бият с критериите на ЧоБи — занимават ни с бъдещета, в които на нас НЕ ни се живее. Ако обаче все пак съдържат решения, или ярки образи, или нещо друго, което да ни развълнува — що не?

Ана :

И може би най-класическия въпрос — как може нормален човек да стане чобит :) С какво можем да помогнем, как можем да се включим по някакъв начин в развитието и живота на „Човешката библиотека“ като цяло?

Димитър Стефанов :

„Човешката библиотека“ е организация от затворен тип. За да се присъедините към нас, трябва поне трима човека от организацията да гарантират за вас, след което идвате на пробен шестмесечен период, през който безпрекословно се подчинявате на заповедите на всички висшестоящи, и накрая подписвате индивидуален таен договор, скрепен с клетва към Богинята майка. Майтапя се, разбира се :) Подробности как всеки един желаещ може да се присъедини към нас могат да се намерят тук: http://choveshkata.net/blog/?p=2032

Лъч :

Норма няма — никаква. Аз, смятайки се за нормален човек, ще се осмеля да дам личен пример: Като от Лъчезар стана Лъчо, като се поразтопя лекичко и усетя, че почва да ми пада черупката, отвътре ми идва това, което наистина ми се прави. Като последвам връзката, която Митко е дал по-горе, и учтиво (и малко срамежливо) попитам дали може да се присламча към Чобитството, съм направил всичко, зависещо от мен.

Оттам-нататък изчаквам Мъдрейшенството да обсъди на по бира дали да ме допусне сред елитните си редици.

Май най-важното е да си нормален човек и да ни кажеш защо искаш да си чобит. Не е особено трудно, нали? :D

Кал :

Тия двамата ще ви уплашат, ей…

Просто цъкайте тука и си харесайте място. Вашето място.

И — Бъдете! Такива, каквито вие решите :)

Wed Feb 14, 2018 3:03 pm Re: Подкаст „Българска фантастика“ Wed Feb 14, 2018 3:03 pm Re: Подкаст „Българска фантастика“
10. Мел чете: Бочо
11. Париж, Париж, Кайро – Велко Милоев
12. Главният свидетел - Любомир Николов – Нарви

Tue Jan 08, 2013 6:42 pm Brass Restoration Tue Jan 08, 2013 6:42 pm Brass Restoration
Отварям тема за тази visual novel, имайки голяма нужда да се обяснявам надълго и нашироко за нея в пост, изпълнен изцяло със спойлери. :D
Неспойлерско е да кажа, че съм супер впечатлена, безкрайно е пристрастяващо да се съпреживява и историята е много истинска и затрогваща. Естествено, докато се стигне до "истината", както обичам да казвам аз, т.е. докато успея да я мина в четирите й добри варианта, се мина през много нерви, сътресения и "какво-по-дяволите-обърках-този-път-толкова-ли-не-ме-бива-да-общувам". Но определено си струваше.
Не знам колко обяснителна трябва да съм, но предполагайки, че спойлерите ще се четат от хора, които вече са я преминали, няма да изпадам твърде в обяснения кой кой е и защо е, само ще споделям впечатления и през какво преминах самата аз. Ще се постаря да е филмарско. :D

Естествено, след като изстрадах заедно с Рио това, че си е загубил ръката, първото ми решение бе да не зарязвам Минори, понеже ми е твърде добра приятелка (постоянно ще сменям първо и трето лице) и продължих да си вися с нея. В процеса на това, че се отказах от клуба и самата музика ми доставяше болка и накрая загубих и Минори, съкрушено осъзнах, че тотално съм съсипала живота на Рио със своите лоши решения... Доста отчаяно, реших да опитам с Юи, понеже знаех със сигурност, че за да бъда с нея, трябва да приема предложението за кареоки. Какво бе моето удивление, когато на Свети Валентин не получих шоколадче от никого. Поправяйки си изборите, се оказа, че трябвало да се навия от раз да си купя едно СД вместо да имам колебания - урок, който до самия край се опитвах да науча. И така бойната Юи ми спаси кожата и вече си станахме близки. Разбира се, Рио получи много мисловно крещене от моя страна, задето не намираше Юи за красива (?!, абе нормален ли си...) и задето й потъпкваше чувствата. Когато реши да се опита (с помощ от съвестта си, кхъм-кхъм) да й помогне да превъзмогне нейната травма, заедно със своята, отново се обнадеждих, че ще има щастие за моя приятел-идиот Рио. Не знам как стана, като на магия, но той осъзна, че наистина обича Юи и тя даже се нанесе при него, мятайки му се да го гушне и водейки до симпатична сцена. Историята с Юи, макар и не така роматична или трагична, беше наистина мила и бях щастлива, че Рио ще пише песни. Разбира се, нямаше как да не се чувствам виновна спрямо Минори, но пък тя не беше тъжна, така че реших, че няма проблем и че това е щастливо стечение на обстоятелствата. След това опитах с Кури, която отначало ми се струваше малко лигава и досадна, но после много я заобичах. Отново не получих шоколадче, отново заради подобна грешка. Та Кури наистина много обичаше моя Рио и аз бях безкрайно доволна. Имахме си сътресенията, но го докарах до край, в който той все пак й призна, че я обича. Не бе кой знае колко романтичен, но пък си викам - хей, не може всичко да е. Не знаех, че супер се лъжа, щеше да ми стане ясно по-късно. И честно казано, постоянното набиване на чело, което Кури получаваше, беше леко анти-всичко... Така, още не бях преживяла Минори-травмата, затова опитах с Йошине. Още в самото начало знаех, че това ще е непосилно. Кутару, когото аз така обичах от самото начало, без него Рио си е заникъде, беше влюбен в Йошине. Цялата история с нея ми беше тотална мъка. Вярно, подари на Рио нова ръка, но пък той така или иначе осъзна, че с нея не може да свири. Направо не ми се говори за момента, в който Кутару ме спука от бой, а в резултат на битката осакатих ръката на Йошине, която вече беше в моето положение. Наистина изтерзаност, просто болка, нали, а и този път Минори страдаше, че имам чувства към друго момиче, което влошаваше всичко още повече... Прекрасното на тази история бе, че даваха сцени и с другите герои и не беше толкова Рио-центрирана. По това време, търсейки си картинки из нета, осъзнах, че бях сбъркаха нещо с Кури. Връщайки се изведнъж към нейната история, се оказа, че трябвало да стане мааалко по-драматично в края, в резултат на което имаше много сълзи от страна на Кури и романтични целувки. Да, този край определено беше наистина страхотен и може би ми е любимият все пак. Върнах се на Йошине. Заради това, което й бях причинил, тя не можа да бъде избрана за оркестър, в резултат на което си замина и повече никога не я видях. Загубих и тази история. Връщайки се назад, успях да поправя една от грешките, та тя дойде при мен през вечерта с предложението да отпътуваме само двамата. Приех с несигурно сърце и кадрите, в които Минори месеци наред ме търси и скърби къде съм, съвсем ме убедиха, че трябваше да има по-добър вариант. А и горките Йошине и Рио се бяха озовали в България чак... С мъки и още няколко грешки, успях да стигна до оптималния вариант, в който Йошине я избират за оркестър, аз композирам музика, Кутару не ме мрази чак толкова, с Минори сме приятели и все пак печеля момичето. Но твърде изтерзана история, твърде болезнена все пак. А и само мислех как Кури се е влюбила в мен от пръв поглед и заради мен започва да свири на барабан и заради мен после започва да свири на пиано... Ох, това е допълнително мъчително. Осъзнах и че няма вариант, в който всички са щастливи, също не без болки. Върнах се най-сетне на Минори, грешки, грешки и пак грешки, но успях. Тук беше най-силната сцена, която наистина ме разтърси. Изобщо атмосферата беше гениална в колата по пътя с Тсубоми и Кутару, после как го блъснаха на релсите и флейтите и накрая неговивият плач, който и мен ме разплака. И естествено и самата картинка как Минори го прегръща и плаче с него, както и за първи път всъщност се вижда как му липсва ръката. Горкото ми Рио, което заспива, изплачвайки се. Щеше ми се и аз да ходя да го нагушкам. И милият край, в който двамата се държат за ръка. Макар че Минори е доста глупавичко, е наистина добро момиче, да. Но ми липсва един screenshot с нея все още, така че трябва да се връщам пак. Изобщо супер преживяване беше за мен това, макар с Рио да имахме много разногласия и да отнесе не едно проклятие от моя страна колко е смотан, както и не едно извинение, че съм му причинила страдание, осъзнах, че аз и Рио всъщност ужасно много си приличаме. Не знам дали това е повод за радост или за съжаление, по-скоро е просто факт. Интересен факт. Има върху както да мисля още дълго. В заключение - обичам тази невероятна история.

Sun Mar 04, 2018 10:46 pm Re: Преводачески питания Sun Mar 04, 2018 10:46 pm Re: Преводачески питания
Срок няма, затова не съм дал. Ако трябваше да дам, щеше да е "ВЕДНАГА, ПОМОООЩ", но тъй като вече отмина, остава само питането. :-)

А защо ми трябва - радвам се, че питаш, защото една баба говори много на видеозапис, който е част от документално филмче, което направихме с момиче от курса ми в университета. Аз се занимах с английските субтитри, за да може да участва в един фестивал и на доста места се чудих как да го преведа гладко. За тая част се спрях на нещо далеч по-ръбесто от твоята версия. Реших просто да предам разказите доколкото мога, пък за художествената стойност вече... :)

Зачоплих се в превеждане на "Хубава си, моя горо" и там доста време отиде, докато си дам сметка, че надали някога ще съм доволен от крайния резултат. :D

Благодаря, Хриси! :)

Wed Jan 16, 2013 7:16 pm Re: Тема за коректори Wed Jan 16, 2013 7:16 pm Re: Тема за коректори
Част 2: Запетая в простото изречение

НБ! Според правилата: 79.3.5. Пише се запетая пред съюза или , когато е втора съставка от двойните съюзи ли – или , дали – или .

Само че : ние възприемаме следното специфично правило (house rule) в коректурите ни:

Пишем въпросната запетая само ако частта след втория съюз е просто изречение (съдържа глагол – или глаголът е пропуснат, но се подразбира). Например:

Дали ще го приемете, или ще ни наречете „идиоти и невежественици“, е ваш личен избор.

Но НЕ пишем запетая в останалите случаи . Например:

Дали ще го приемете или не, е ваш личен избор.
Дали ще приемете него или някое друго правило – също.

80.2. Обособените части на изречението, въведени с макар и , сиреч , т.е. , или (в значение на т.е. , сиреч ), като и др., се отделят със запетаи от останалите части на изречението.
Някои хора, като, ъъъ... повечето, се затрудняват да разграничават кога „като“ значи „например“ или „в качеството/състоянието си на“ и кога е сравнение, т.е. ненуждаещо се от запетая. Сравнете:
Като дете, обичах да разкъсвам енциклопедиите на баба и дядо.
Като дете се радваше любимата ми, подскачайки и пляскайки с ръце.
С обособеното, или присъединително, „или“ мисля, че ще ви е по-лесно: огражда се със запетаи, когато значи a.k.a. ;)

80.3. Не се отделят със запетая неударен едносричен съюз и разположена непосредствено след него обособена част.
И уверени в правотата си, елиминирахме запетаята горе.
Не се замислихме много-много, а залисани да ви убеждаваме, сигурно сме изпуснали нещо по-важно.

81.1. Със запетаи се отделят вметнатите думи и изрази, които в други случаи могат да функционират като части на изречението. Такива са: от една страна, от друга страна, първо, второ, трето, обратно, напротив, изглежда, да речем, да кажем, значи, разбира се, между другото, естествено, за съжаление, честно казано, казано по друг начин и др.
Правилото, изглежда, има логика. (Срв.: Правилото изглежда логично.)
Ние, значи, сме съгласни с него. (Срв.: Това значи, че ние сме съгласни с него.)
Това, естествено, подлежи на преосмисляне. (Срв.: Това е естествено, за всеки свободомислещ човек.)

:?: Няма пример за употребата на „моля“. :!: Аз пиша запетая, когато е „моля“ + местоимение или поясняваща дума: „Моля ви, мислете самостоятелно“, „Коленопреклонно моля, не допускайте да ви промиват мозъка“. Не пиша запетая, когато е самичко: „Моля простете за асиметрията“. вече го ограждам със запетаи във всички случаи.

81.1.1. Не се отделят със запетая неударен едносричен съюз и разположен непосредствено след него вметнат израз, който изисква отделяне със запетаи.
От една страна, разбираме влиянието на печатарските технологии върху това и подобните правила, но от друга, съжаляваме, че така симетрията се губи.
Това е, първо, нелогично, второ, по-трудно за запомняне, и трето, естетически дразнещо.

81.2. Не се отделят със запетая думи и изрази, които се използват само като вметнати в изречението. Такива са: всъщност, впрочем, може би, наистина, според мене, обаче, например, действително, по всяка вероятност, навярно, следователно, като че ли, сякаш, в края на краищата и др.
НБ! Всъщност „наистина“ и „действително“ спокойно могат да „функционират като части от изречението“ – т.е. да изискват запетаи , по правило 81.1. Това е наистина тъпо недоглеждане от страна на авторския колектив на речника – и действително сериозен пропуск.

Тоест пишем:

Наистина , трябва да се внимава, като се сглобяват такива списъци. (Срв.: Наистина трябва да се внимава... = Трябва да се внимава наистина...)

Не съм много убеден и за „според мене“.

НБ! „Уви“ е междуметие – и по правило 83., за междуметията, някои частици „с емоционален характер“ и частиците „да“ и „не“, се отделя със запетаи.

82.1. Когато след обръщението има частица, запетаята се пише след частицата.
Читателю бре, как ти издържат нервите да изчетеш толкоз правилa наведнъж?

84. Присъединителните конструкции се отделят със запетая.
Сега вдигаш вежди, и с право.
„Присъединителна конструкция“ е непрозрачно понятие, и то – от най-непрозрачните.
Мразим ги, като си пишат така правилата, при това много.
Но някак ще ги натамъним, плюс това въпреки нелогичния избор на изписването „натаманим“.

( От „тамън“ идва тая дума, учени глави,* и немислещи... :/)

- - -
* Запетаята е по правило 84.

Tue Apr 03, 2018 2:47 am Re: Любимите компютърни игри Tue Apr 03, 2018 2:47 am Re: Любимите компютърни игри
Пускам този линк в тази тема, защото е свързана/го открих покрай хобито ми за компютърни игри, но смятам, че нещата описани в статията, са доста отвъд скромната сфера на интерактивните медии:

http://www.lostgarden.com/2011/03/gdc-2011-game-of-platform-power.html

А ето и откъде попаднах на материала на първо време. Друг блог, също много интересен за общо четене (Defender's Quest FTW!):

http://www.fortressofdoors.com/stores-vs-developers-vs-customers-vs-publishers/

Мда. Най-плодотворните ми рандъм research-ове явно все стават след полунощ по време на тежки проблеми/меланхолия...

Едит: home page адрес на втория блог за удобство: http://www.fortressofdoors.com/

Mon Jan 28, 2013 10:36 pm Не-културни събития :) Mon Jan 28, 2013 10:36 pm Не-културни събития :)
Откривам (отново;) темата със следното:

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Филмов фестивал с дискусии "Хранителната независимост и хранителни кооперативи“

Къде : Фридж&Хаспел Център, София, бул. Мадрид 8.
( виж карта тук )

Кога : 30 януари (сряда), 18.00 - 22.00

Събитието е посветено на въпросите, които все по-често си поставяме :
- Каква храна консумираме?
- Къде, как и от кой е произведена тя?
- Какво можем да направим, за да имаме достъп до по-качествена храна,
чието производство не вреди на здравето и на околната среда?
- Как нашите потребителски навици и избор влияят върху политиките,
свързани с храната?

Надяваме се по време на събитието да надникнем в тези проблеми и да
потърсим заедно решенията!

Програмата може да намерите на страницата на За Земята , както и във Фейсбук .

Thu May 10, 2018 8:48 pm Re: Слънце недосегаемо Thu May 10, 2018 8:48 pm Re: Слънце недосегаемо
Отзив от Yanko Velkov в Goodreads

(...) Завършекът на сагата обаче... не е същият. Основният му минус за мен е, че отсъства всякаква интрига - драконите са всемогъщи и дори в уж най-напрегнатите моменти не изпитвах капчица съмнение в категоричната им, лека победа. Всички герои ми звучаха еднакво - един и същ стил на изразяване, склонност към многословие и задълбочени разсъждения за живота. През повечето време историята напредваше съвсем леко, колкото да послужи като мост между безкрайните философски трактати. Срещнах няколко любовни истории, които се разгърнаха едва-едва и някак ми се губеха в целия този обем.

Thu Jun 21, 2018 8:36 pm Re: The Celestial Way (Writing Phase 2018) Thu Jun 21, 2018 8:36 pm Re: The Celestial Way (Writing Phase 2018)
Looking at when was my final update, I feel quite disheartened.

For the past month I've struggled with the re-write of Part I of the novel, and this taxed my creative stamina and motivation heavily. I reached right up the Chapter 8, and it's been hell.

That's when I decided to screw it, jump straight ahead, and just continue the story.

The trouble is, I feel completely drained. So much so that I have almost no desire to finish the book. My inspiration, my hope for the story being good, my emotional investment in characters/narrative - everything is gone. There's only a mechanical, soulless text that's left in my head, one which I can probably churn out like a drone in a dry, serviceable prose without any passion whatsoever. It's a terrible feeling.

I figured out what went wrong with the Snowflake (at least one of the things), and I'm taking measures at correcting the problem. However, it seems somewhat too late - I don't feel like writing anymore, and any vacation "away from the story" is completely a no-deal this late into the year. So I'm in a seemingly unresolvable quandary - a zugzwang as they say in chess; I take a break now, more time is wasted and more stress added; I continue to write, more mental fatigue is accumulated and less quality put into the narrative, which again leads to more stress.

Fucking hate how awful the situation is.

I look back with irony at the recent past, and it makes want to laugh bitterly. According to my oh so optimistic prognosis, I was now supposed to be just completing the last chapters, and finishing the novel in a month at most.
...
What went wrong?
(This is a question posed to me, not to you.)

Tue Mar 19, 2013 12:40 am Re: Културни събития Tue Mar 19, 2013 12:40 am Re: Културни събития
Тази сряда, 20. март, от 18 ч. е клубът ни по антропология и фолклор в СУ в 148 на централното крило. Ще представяме впечатленията си от ходенето на кукери в с. Гигинци, Пернишко, на 14. януари 2013. Притеснява ме фактът, че Господинът иска да изчетем целите си текстове, а сме четирима човека и предполагам, че текстовете няма да са единственото, с което ще се занимаваме на тази сбирка...
"Външни лица" са добре дошли.

Fri Oct 04, 2013 1:46 pm Re: Образованието Fri Oct 04, 2013 1:46 pm Re: Образованието
Григор Гачев: Промени в образованието?

Мои размисли:

Подписвам се под казаното от СТЕНАТА. Изпитната система, при която от резултат, получен в рамките на един ден, зависи голяма част (да речем над 50%) от общата ти оценка, е безкрайно далеч от разпределението на натоварванията, които ни се случват в реалния живот. Тоест – не е реалистична.

Като повечето от коментиращите тук, и аз бих почнал от другаде: с промяна на учебния материал. Така че да включва ПОВЕЧЕ умения и ПО-МАЛКО енциклопедични знания. На прима виста: емоционален интелект (доколко познаваме емоциите, свои и чужди) и свързаните с него умения за мотивация, общуване и трансформация на конфликти, здравословни навици, граждански права (и задължения :D ) и инструменти, техники за отсяване на информация, творческо мислене…

Wed May 08, 2013 9:33 am Re: Тестове за коректори Wed May 08, 2013 9:33 am Re: Тестове за коректори
:)

Сега несъгласията ми останаха само при:

Значи не ти харесва парфюмът на Снежанка?

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници, и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Когато е употребено като наречие, като че ли не се придружава от запетаи: Художникът като че ли се въздържа да изрази своето мнение. Може да се срещне и като съюз, който въвежда подчинени изречения за сравнение – те се “озапетайчват”: И ме погледна, като че ли съм похитител.

Това не се ли сблъсква с правило 92 ?

Понеже нашият пример е от вида „Прегърнах я как “...

Mon Nov 19, 2018 10:44 am Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки Mon Nov 19, 2018 10:44 am Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки
Отзив в Goodreads за „Тера фантастика 2018/бр. 17“:

Силен брой. Надолу събирам по-ярките си впечатления:

~ Светослав Минков, съдейки по спомените на Любен Дилов, е бил... образ. (Изкушавам се да сложа и кавички – „образ“ – но след специфичната им употреба от Дилов се боя как ще ме разберете... :D)

~ Хърбърт Уелс се оказва по-брутален, отколкото съм предполагал:

Действието във „Война на световете“ се разгръща в началото на ХХ век, времето от написването на книгата до времето на действието е много малко. Фантастичният допуск пронизва реалността и вади на показ истинската същност на „средния англичанин“. Ето как Уелс показва това: „Всички тези, този род хора, които са живели в тия къщи и всичките проклети писарушки, които са живели нататък, не стават за нищо. Те нямат дух – те не знаят какво е горди мечти и горди въжделения, а всеки, който не познава нито едното, нито другото – боже мой! – та той е пълен със страхове и опасения! Те само бързаха презглава на работа – виждал съм ги със стотици: с парче хляб за закуска в ръка как тичат, запъхтени и запенени да хванат местния влак, за който им важат картите, от страх да не ги уволнят, ако закъснеят; работят, занимават се с неща, които ги е страх да си дадат труда да разберат! Бързат презглава у дома от страх, че няма да стигнат навреме за вечеря; седят си у дома след вечеря, защото ги е страх от задните улици, и спят с жени, които са взели не защото са ги искали, а защото са имали малко парички, които създават известна сигурност в нещастното им краткотрайно съществуване на тоя свят. Имат си застраховка за живот и някаква сумичка в банка, от страх да не ги сполети някое нещастие. А в неделя – страх от задгробния живот. Като че ли адът е бил създаден за зайчета! Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из ниви и полета с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората преди да има марсианци, които да се грижат за тях. Всичките тия гуляйджии, женкари и поети – мога да си представя! Мога да си представя – повтори той с нещо като мрачно злорадство. – Тогава ще го ударят на чувства и религия! Има стотици неща, които съм виждал с очите си и които започнаха да ми стават ясни едва от няколко дена насам. Множество хора ще приемат новото положение като нещо редно – ще тлъстеят и ще глупеят; множество други ще се измъчват от неясно чувство, че всичко това е погрешно, че би трябвало да направят нещо, слабите и онези, които губят сили от прекалено сложно мислене, винаги изкалъпват някоя мързеливска религия, много смирена и много възвишена, и се подчиняват на гоненията и волята божия. Сигурно сте го виждали и вие същото. Това е сила, която се крие в буря от страхове, сила от опаката ѝ страна. В тези клетки не ще можеш да се разминеш от псалми, химни и благочестие. А други, които не са чак толкова прости, ще го ударят на… – какво му викаха? – еротика…“

~ Прочетете „Проблемът с Ева“, за да знаете откъде е вилицата на Ади, когато стигнете до „Приказки за Юнаци и злодеи: плачеща“. ;)

Глупости. Прочетете „Проблемът с Ева“, за да се потресете. Замислите. Промените?

~ „Танцувална елегия“ на Юли Новакова започва чудесно – напомни ми донякъде на „Писък от ангел“ на Дъглас Смит... и свършва зле. Супер зле. :(((

~ От „изключително точния отговор на разказа „Да обичаш Сам Сама“, демек „Градът на естетите“, установих, че според Жоро Недялков „Да обичаш Сам Сама“ успява в своите двайсетина странички да обрисува напълно бъдещето, в което се развива, и изчерпателно да представи заниманията на хората в него. По всяко време, а не само в свободното им.

С Владо Полеганов може би трябва да се чувстваме поласкани от доверието на Жоро в писателския ни талант да вместваме необхватни проблеми в малък брой думи. За Владо не знам, но аз по-скоро се чувствам уплашен: че на света съществуват читатели, които са способни на такива допускания; изпитвам боязън от теоремите, които някой ще изведе от такива аксиоми...

За читателите, които обичат нещата да им се казват в по-прав текст (на тях „Градът на естетите“ вероятно много ще им хареса), да поясня: Опитайте да четете „Да обичаш Сам Сама“ като страници 320-а до 340-а от роман, в който страници първа до 319-а – а навярно и тези от 341-ва нататък – не са ви на разположение. Усещате ли разликата?

И даже по-важно: не се доверявайте на бъдещета, които могат да се опишат в двайсетина странички...

~ „Инфокрация“ на П. Дж. Уайъл е изключително силен, невероятно циничен текст. Целият заслужава цитиране (и бърза забрава... освен ако не искате да гледате на света ни с тънка усмивка и неусмихващи се очи); аз подбирам само тези два откъса, без да знам доколко въздействат извън контекста си:

Еди е свършил работата си и блаженства в креслото от другата страна на стъклената преграда. Отражението му се хили в стъклото. За секунда у мен се създава впечатление, че не мога да различа отражението от човека. Накрая ми става ясно, че това няма значение – важно е кого смятам за Еди.

Червеното око бавно угасва. Ние приключихме, работата е свършена отлично. Ние всички сме едно цяло, шест милиарда свързани едно с друго човешки същества. Новините на деня са представени правдиво и точно, с цялата честност. Това е част от моята мечта, цел, заради която се трудим. Ние не търсим слава или власт – аз съм скромен, тих човек, слуга на работата си и на съдбата. 
Ето моето кредо, просто и ясно: 
Нека невежеството се превърне в знание, тъмнината – в светлина, самотата – в любов. 
Новините – те са само онова, което е известно на публиката.

~ Станислав Запрянов, освен че е сладкодумен и разсмива, умее и сериозно да размисля. Ето в „Работна командировка в Мексико“ :

Стигнахме в град Орисаба, който изглеждаше по същия начин като Мексико Сити, но видимо доста по-малък. Паркирахме пред хотел, който беше на цели три етажа и се извисяваше над всичко наоколо, с изключение на намиращия се пред него четириетажен, който беше съвсем изключителен. 
Сбогувах се с шофьора и се представих на рецепцията, където на развален английски ми обясниха къде да се подпиша и какво да прочета. Дадоха ми карта за отваряне на вратата и картонче с номера на стаята и паролата на местната безжична мрежа. Минах през вътрешния двор на хотела, който беше красив и имаше забележителни цветя в него, но не им обърнах особено внимание, защото гневът и раздразнението все още не ме бяха напуснали. Всичко наоколо ми се струваше тъпо, идиотско и мизерно. Мина ми през ума, че може би тази стая и този хотел, които не изглеждаха никак зле, са най-доброто, което тази явно бедна и пренаселена страна може да предложи на гостите си. А как ли живее средният мексиканец в своята едно- или двуетажна колиба пет на пет метра и със своите три-четири деца? Налице е тук вопиющо социално неравенство – почти като в моята родина: по пътя се редуват пълчища от просяци и лъскави каруци от най-скъпи марки. И каква ли е цената на тази бедност? Цената, която цялото общество трябва да плати? Защото бедният човек не е генератор на идеи – не, той е мултипликатор на проблеми и потребител на ресурси без мисъл за бъдещето, оцеляващ ден за ден. Той няма времето да помисли дългосрочно, той не е и сигурен какво ще представлява животът му макар само след месец. Да оцелее, само да оцелее и да нахрани семейството си днес – не му остава възможност да се тревожи за друго. В този смисъл и в този контекст пренаселването, повечето хора не означават повече мозъци и повече идеи, а само повече проблеми. А многобройната челяд не е нищо различно от отчаян защитен механизъм, действащ на колективно подсъзнателно ниво… В едно жалко, затъпяващо битие, в което децата са може би най-голямата радост на човека и някакъв начин да се отвлече от мислите за гладната смърт, дишаща във врата му през цялото време.

(По последващите му размишления – има ли някаква корелация между степента на образование и броя деца – аз имам по-простичко обяснение, но ще го оставя за някой жив разговор.)

~ „Конспирация на мрака“ е забавно алтернативно обяснение на действителността. Докато зяпах днес как спуканото гърне на някакъв тип боядиса в черно въздуха и асфалта подир себе си, нямаше как да не се сетя за това...

~ Втора част от „Кост в гърлото“ на Илана Гомел ще накара доста фенове да настръхнат. Цитирам две по-безобидни наблюдения:

За разлика от Бъроуз, който напразно се старал да забавлява читателя, Лъвкрафт е имал една цел – да го изплаши до смърт. Затова думите „страх“, „ужас“ и производните им се срещат в произведенията му на всеки втори ред. Най-доброжелателните критици, заели се да разплитат тази литературна загадка, вдигат рамене и признават, че ако нещо заслужава епитета „ужасяващ“ при Лъвкрафт, то това е стилът му.

Но във фантастиката има два вида чудовища и съответно два вида герои. Първите винаги се сражават сами със себе си: под люспите или козината на противниците им се крият собствените им страхове, ненавист, жестокост. Вампирите, разплодили се в двайсети век, олицетворяват онова тъмно преплитане на Ерос и Танатос, което живее във всеки от нас. Толкиновият Властелин на пръстените е обективизация на безконтролната жажда за власт. Има обаче и друг метод за производство на чудовища: злото, непризнато в себе си, се пренася на друг. Под уродливата маска се крие чужденец – човек от различна раса, различна религия, различен народ. 
Чудовищата на Лъвкрафт очевидно принадлежат към втората категория. Те са ужасни, защото са различни, отвратителни, защото не приличат на нищо. Ксенофобията на автора граничи с параноя: не само живите същества, но и архитектурните паметници са описани със същите уморителни епитети „страшен“ и „чудовищен“, ако не отговарят на естетическите канони на Нова Англия. Но истинската натрапчива идея на Лъвкрафт – това е страхът му от замърсяване на расата, от израждане и бастардизация. (...) В един от разказите („Призивът на Ктхулу“) смелият шериф арестува членове на таен култ, които очакват своя час, за да отворят световните порти за тайнствените Древни. „Всички задържани се оказаха хора от много долен тип, умствено непълноценни и със смесена кръв“. „Смесена кръв“, „копеле“ и „хибрид“ са стандартните изрази на Лъвкрафт при описването на получовешките помощници на тъмните космически сили.

Специално второто мен успя да ме уплаши... а по-нататък има още по-брутални примери от нашата си, тъй нефантастичната действителност.

~ Анализът на Васил Пундев за диаболичните текстове ме изненада най-много с това, че двете школи character-driven и plot-driven текстове (с думите на самия Пундев, „херой и събитие“) не са от вчера. Май и от миналия век не са...

Wed Dec 05, 2018 12:06 pm Re: Ортодокс Wed Dec 05, 2018 12:06 pm Re: Ортодокс
Мисля, че вчера се справихме добре...

https://choveshkata.net/forum/download/file.php?id=257

... Всъщност не помня някога да сме имали толкова посещения за един ден. :o

(Top Posts отдолу се отнасят за днес, 5 декември. Вчера бяха:
- „Ортодокс“: електронно и хартиено издание и премиера (08.12.) : 52
- Ортодокс : 47
- 08.12.: Премиера на „Ортодокс“ и „Момичето от квартала“ и награждаване в Копнежа за растящо творчество : 33)

Fri May 31, 2013 2:17 am Re: Културни събития Fri May 31, 2013 2:17 am Re: Културни събития
Ех, Любе! :lol:
Калине, в тази тема относно онази нямам заделено чувство за хумор :>
Ами... понякога не се знае дали чисто питаш. Но нямам запаметени достатъчно примери.
Малко съм блейка и не съм ви казала за чудото на природата, му:й камара:д Бойко Колев . До 15. юни в галерия Париж. Google галерия париж.

Sat Jan 19, 2019 11:08 pm Re: Редакторска работилница, февруари+ 2014 Sat Jan 19, 2019 11:08 pm Re: Редакторска работилница, февруари+ 2014
Просто споделка, но пък надявам се полезна обратна връзка за ефекта от работилницата... :)
Снощи, след като прочетох текста за задача едно със загнездена дълбоката мисъл, че има нужда от пренаписване, си отворих една моя сцена да я препрочета. Исках нещо да добавя. Изпаднах в потрес. Ужас-ужасен! В сцената двамата герои са ядосани един на друг и се карат. Вместо да има интензитет, караницата звучеше мизерно-патетична. Монолог в стил "да бъдеш или да не бъдеш" със сбърчени вежди и безкрайни ненужни обяснения кой, какво и кога. :shock: :lol: #killmenow

Претопихте ме, казвам ви... И тази ми публикация е за пренаписване, но млъкни редакторско сърце... :lol: :lol: :lol:

Sat May 25, 2013 7:19 am Re: Николай Теллалов Sat May 25, 2013 7:19 am Re: Николай Теллалов
Интервю в SciFi.bg: „ Тъкмо търсенето на отговори осмисля живота “

Николай Теллалов е сред емблематичните автори на „Човешката библиотека“. Той е реализирал цяла фантастична поредица за змейове, разпростираща се върху няколко епохи. Към нея има още редица разкази, романи и новели. Всички те са достъпни безплатно онлайн. Николай Теллалов може би е най-продуктивният писател от участващите в „Седмица на българската фантастика 20-26.05.2013″, а и с най-интересни идеи и визии за света, в който живеем и в който той би искал да живее. Всичко това предопредели именно неговото интервю да бъде пуснато в деня на славянската писменост и култура, както и рожден ден на SciFi.bg.

Кой е Николай Теллалов?

Роден съм преди почти 46 години в семейство на военен летец. Като дете бях голям бърборко и правех грандиозни пакости. Днес съм още по-голям бърборко, но пакостите са по-малки. Или поне по-смислени.

Мечтаех да стана летец, ако не космонавт, но отстъпих на увещанията на родата и тръгнах да следвам за инженер-химик. Преди това, в казармата, бях много смотан. Сега летя по монитора на компютъра си, уважавам естествените науки, не съм толкова смотан, а напротив – забавен, мил и ужасно възпитан, макар че не всички мислят така. От всички професии най-трайна се оказа тази на (полу)професионален мечтател.

Може да се каже, че емблемата на твоето творчество е поредицата “Драконче”. Разкажи ни повече за нея.

Откакто научих от буквите да сричам думички, от думите – изречения, а от тях – цели приказки, все търсех в книгите чудесното и вълшебното. Затова предсказуемо налетях на фантастиката и я предпочетох пред всичко останало. Обаче във фантастиката се съдържа доста наука, та четях научнопопулярна литература, без да изключвам и учебниците си. Прочетеното много пъти ме е препълвало, но не смеех да преливам. Писателството ми изглеждаше нещо трудно и отговорно. Благоговеех и не смеех. Докато при едно поредно преливане си рекох да опитам. И почнах. Три месеца мъки да опиша междузвездно пътешествие в авариращ кораб, при което случващото се повтаря сънуваното преди това от един от членовете на екипажа, въпреки че в състояние на хибернация нямало сънища. Получиха се купища чернови, никоя не ми харесваше.

Мина година. Пробвах и други сюжети. Не върви и не върви. И един ден отидох с приятели на планина, където ледът се пропука. За моя изненада – не във формата на научна фантастика, а на нещо, което подозрително мязаше на фентъзи. Фентъзи! Аз – и фентъзи?! Ужас. Но понеже се беше получило от началото до края, въпреки преписването заради прекъсванията на тока, пък и ми хареса, примирих се. За кратко.

Когато се запознах с Николай Светлев и го помолих да ми помогне да издадем “Драконче”, вече ме бе обзела манията да видя продължението на историята. Двете “втори” книги се пръкнаха много бързо и лесно. Както и общата идея за завършващия роман. В същото време осъзнах, че се иска доста проучване и размисъл по куп проблеми в сюжета и образите, както на отделните персонажи, така и на фантастичните раси. Наложи се да погледна и към хората през нечовешки очи. Трябваше и да “вляза в ролята” – на всеки герой, на всяко събитие, на самия “декор”. Затова завършването на книгите се проточи. После се проточи технически самото издаване. Но накрая видяха бял свят.

Не знам какво намират читателите в книгите ми, не знам какво им дават те – затова и обикновено питам. Знам друго – какво дадоха на мен. Знам, че писателят научава от творбите си повече за себе си, отколкото читателят – за писателя. Може би.

В тази поредица успях, без да е нарочно, да се пробвам в различните видове фантастика. Съдейки по реакциите на публиката – получи се. Толкова мога да разкажа за книгите. Останалото го разказват те, при това вече без мен… а понякога и против моето желание.

В книгите си вплиташ доста български фолклорни елементи. От какви източници се информираш и вдъхновяваш за това?

Първият ми източник бяха добре забравените народни приказки. Останалото – митологии, изследвания на народното творчество, история, най-вече по-радикалните хипотези и тълкувания. Беше ми важно да направя текстовете да изглеждат правдоподобно. Сега смятам, че е било прекаляване с подробностите. Но пък сама по себе си встъпителната работа беше интересна.

Ако в книгите става дума за “змейове” защо в заглавията се използва “дракон” като термин?

За благозвучие. Двете думи са синоними.

Смяташ ли, че поредицата ти е успешна?

Не знам. Привлича вниманието на читателите. Пък и в какъв смисъл “успешна”? Не, този въпрос не е за мен. Не аз оценявам какво съм написал. Докато още е във вид на чернова – да, аз съм оценителят. Нататък – нямам думата.

Ако можеше да промениш нещо в нея, какво би било то?

Не бих променил сюжета. Навярно бих смесил “Драконче” и “Заръката”. Бих пипнал някои акценти във възгледите на Верена. Не много, колкото да не е инфантилна и да е по-отстранена от човешките обичаи. Сигурно бих направил “Пълноземие” от две части – Пълноземие и Антиземие. Утопия – и откровена антиутопия. И бих добавил антиутопично в утопията и утопично в антиутопията. Да речем – без толкова гладък хепиенд в първото, но пък по-обещаващ завършек в антиутопията. Щеше да е една книга като две огледала, но в едното отражението не просто замества лявото с дясно и дясното с ляво, а нещо повече.

В издаването – да, бих заложил на схемата на “Слънцето” – пряка помощ от читателите.

Друго не ми хрумва.

Но така или иначе поредицата вече е свършен факт. Част от биографията ми.

Трудно ли е да си писател в България?

Трудно е не само да си писател, но и много други неща да бъдеш. Най-лесното е да си нагаждач – напълно професионален, конкретната сфера на дейност е без значение. Защо? Защото “правилата на играта” го поощряват.

Не, не съм сигурен дали е трудно или лесно – специално за писателството. Трудно е да се спечелят пари. А ако творчеството ти е потребност – всичко е лесно, колкото и да е уморително.

Сподели своя опит с издаването на книгите ти.

Опитът ми е горчив на места. Търсенето на средства за печата на “Драконче” беше унизително. Спасиха ме близки и приятели да не стигна до края на това унижение. Следващите две минаха добре, дребните компромиси не успяха да развалят усещането. Нямам причини да недоволствам и как се случи публикуването на следващата двойка – “Ангели пазители” и “Нано”. Но пък преговорите за “Слънце недосегаемо” ме скараха с издателите, макар че те от своя страна се опитваха да угодят на книгоразпространителите, които май още продължават да прибират голяма част от печалбата и държат всички да се съобразяват повече с тях, отколкото те с творците и издателите.

Окончателната ми позиция по въпроса с издаването е: пускайте си творбите в електронните библиотеки със свободен достъп, колеги! Ако читателите ги харесат, ще ви подпомогнат финансово, ще се самоорганизират и да напечатат хартиени екземпляри. Много повече хора ще посетят интернет-библиотеката, ще научат за вас, ще ви четат, ще ви обичат. И, за да напишете още нещо, ще възнаградят труда ви. Извън политиката на регистрирани издателства, извън капризите на търговците, извън рекламното лустро.

Въпрос от Ефрем Ефремов от фестивала на българското образование: Има ли българска фантастика?

Има, защо да няма? Написано е на български, с отпечатък на българския манталитет, по проблеми, които вълнуват българите. Част от нашата култура, а тя – част от световната. Езикът определя литературата. Ако е написано добре, разбира се. И най-добрият превод няма да накара друг читател да трепне по същия начин, както ако оригиналът би бил написан на родния му език.

Какво е мнението ти за българската фантастична литература? Какво си чел и какво мислиш за прочетеното?

Не е по-лоша от чуждестранната. Има самобитност. Има свое лице. За съжаление, чисто количествено е малко. Свалям шапка на автори като Ангелина Илиева, Янчо Чолаков… я по-добре да не изреждам, за да не пропусна някого от разсеяност. Макар че специално искам да спомена Агоп Мелконян. Атеист съм, но специално заради него ми се иска да ни “гледа отгоре” – доброжелателно, с лека тъга и дяволчета в очите. И дано няма много поводи да се хваща за главата…

През последната година, признавам, и то без срам, не съм прочел нито един български автор на фантастика. Имам сериозна причина за това – вътре съм във виртуалната реалност на новия си роман, не бива да се разпилявам повече от това, по което вече съм разпилян – защото също е много нужно това, което правя извън литературата, – за да не пренатягам търпението на читателите, които очакват новата книга.

Какво е бъдещето на жанра според теб?

Трудно ми е да прогнозирам “обективно”. Иска ми се цялата литература да придобива най-добрите черти на научната фантастика, както и фантастиката – най-доброто от “реалистичната”. Само че това са мои щения, не истинско предвиждане. Иска ми се фантастиката да се върне по-категорично към ролята си на “будител на мечти”, да рисува правдоподобни утопии, които да мотивират хората за опит да ги превърнат в действителност. Иска ми се да има по-малко втренчване в “тъмната половина” и повече внимание към “светлата”, без да се изпада в сладникавост. Само че – кой ме пита? Всеки пише каквото го вълнува, или каквото е усетил като вълнение сред читателите. Освен мен, кой друг ще осъществи моите желания? Колкото мога, колкото успея – ще го правя.

Въпрос от Владо от Фестивала на българското образование: Как виждаш бъдещето на човечеството след 1000 години?

Преди 1000 години как е било? Е, след хиляда години разликата ще е още по-драстична. Не можем да видим картината на бъдещето в цялостното й разнообразие. Разчитам, че положителното ще преобладава, а негативното няма да има козове да се закрепва и разраства. Или така, или не ще има какво да се види след 10 века, не и с човешки очи.

Бъдещето зависи от това, което правим сега. Или ще успеем да предадем щафетата на градивното, или човешката история ще е приключила – може би не трагично и зрелищно, може би скучно и сякаш “естествено”, но ще е краят.

А къде виждаш себе си след 10 години?

Ами… на Марс може ли?

Може, но дай да си говорим за Земята. Ти имаш доста интересни политически възгледи, разкажи ни повече за тях и това, което ги провокира.

Моите възгледи са антиполитически. Политиката, както научих, че пише в учебниците по политология, е технология за спечелване или завземане на властта, нейното удържане и използване. А аз съм анархист – безвластник, антивластник.

Анархията, според мен, а това ми мнение е съставено от прочита на класиците на анархизма Кропоткин, Бакунин, Рокер, е състояние на обществото, в което хората се ръководят не от институции, лидери или закони, а от собствената си съвест и се стремят да спазват пет простички принципа: безусловна свобода на личността, солидарност, социално равенство, справедливост, федеративен подход към структуриране на обществото и начините на взаимодействие между личностите и групите от свободни личности.

Анархизмът пък представлява учение как да се стигне до такова общество на лична свобода, солидарност вместо конкуренция, справедливост вместо произвол – особено отвратителен, когато е облечен в законност.

Фантастиката, освен много други неща, сред които и “бягство към реалността”, връщане с нови очи към проблемите на действителността около нас, е футурология, изследване на бъдещето, може би дори провокиране то да се случи така, а не иначе. Затова фантастиката конструира не само извънземни светове и същества, смайващи технологии и ситуации, но и се мъчи да види обществените модели, които рано или късно ще сменят днешните. Така и аз се запитах, и то от две страни: какво общество е логично да съществува в бъдещето? в какъв свят бих искал аз да живея?

Картините в книгите на много автори не ме задоволяваха. Нещо куца, когато описват чак неприлично напреднали технологии, а на техен фон – днешни и даже минали човешки отношения и страсти. Няма начин човекът на утрешния ден да прилича едно към едно на днешния. Най-малкото историята опровергава мнението, че сме абсолютна константа. Промените може и да не са качествени, но поне количествени е логично да има. Променя се човекът – променят се и отношенията му с другите хора, тъкмо това наричаме “общество”, не механичния сбор от индивиди. Например, само по себе си увеличението на продължителността на живота срутва вековни традиции, създава нови; обезсмисля едни институции, нуждае се в инакви. И вече го виждаме – за съжаление в неадекватни форми от калъпите на бюрократизма.

И когато потърсих отговорите на тези два въпроса – всъщност един, просто раздвоен като клещи за по-здраво вкопчване в проблема – стигнах до приблизителните очертания на нещо, което ми се стори достойно да го има наяве. Огледах се – и разбрах, че пак съм изобретил велосипед. Само по себе си изобретяването на колело и откриване на топлата вода е увлекателно занимание. Недостатъкът му е, че те хваща яд за изгубените в лутане години живот.

Та изобретих аз анархизма като теория. Доста объркано и грубо в сравнение с описаното от умните хора в миналото, но в тяхната посока. Така разбрах какви са моите истински убеждения. Но, за да се наречеш “някой си”, чистото самоусещане не е достатъчно. Ако само “се чувствах” писател, без да съм довършил поне едно разказче, табелката “писател” ще ми стои като на свинче пожарна камбана – тоест имагинерно. Нелепо в най-добрия случай. А откровено – лицемерно ще стои. Идентификацията се потвърждава с действие. Самоосъзнаването е мотив за действие. Също като сърбежът да твориш – трябва да се почеше, не се издържа. Така че, колкото е по силите ми, участвам в движението, в просветната му дейност, пиша за вестник “Свободна мисъл”. Анархическият идеал ми се вижда достатъчно убедителен и привлекателен, за да съм мотивиран да го популяризирам… и да поемам рисковете, свързани с това.

Тогава какъв е идеалният свят, според теб, и как се управлява той?

Няма идеален свят. Това е логичен абсурд. Идеалното, съвършеното е нещо такова, към което няма какво да се добави повече. Тоест – пълно мъртвило. Кристал без дефекти. Чудовищна скука. Добре, че не е възможен, освен като абстракция.

Но е възможно общество с практически неизчерпаем потенциал за развитие. Възможен е свят, в който основната ценност, Аксиома ако щете, да е щастието на всеки. Свободата да гради щастието си, както го разбира. В такъв свят нещата, които са потребни на много хора, не принадлежат на единици. В такъв свят няма твърдо управление чрез принуда и насилие. Когато изникне някаква обществено значима задача, пряко заинтересованите се събират, образуват институция за решаването й, намират решението, обявяват го пред всички, за да няма неволно ощетени, след това го реализират. И се разотиват – кой от къде е, кой какво друго го вълнува. Доброволно и безкористно, защото всичко нужно получават толкова, колкото им е нужно. Досега най-чистото и лаконично описание на такъв свят има в романа, по-късно екранизиран, “Кей-Пакс”.

Твърде “идеално” ли изглежда? Така е, защото го гледаме отстрани и през пластовете на времето. Дори фактът, че можем да го “видим” с въображението си, е почти невероятен. “Почти”, защото елементите му вече ги има днес – така се държим с приятели, близки, съмишленици. Държим се солидарно, конкурираме се не за съществуване, а единствено с идеи, без да държим сметка за авторство на някое добро хрумване, стига да го реализираме за свое общо удовлетворение. Но въпреки това видението е много замъглено. Човекът от каменната епоха също трудно би видял проблемите на съвременния свят. Ние, които сме “вътре”, знаем що за лудница се вихри покрай нас, а него навярно ще заслепи и очарова. Ако изобщо успее да си го представи, разбира се. Това е проблемът. Можем да си представим само общите контури на това “идеално” бъдеще. Само че имаме пълното основание да допуснем, че ако това бъдеще има за ценности свободата, солидарността и справедливостта, механизмите за откриване и справяне с проблемите ще са по-съвършени от днешните, а причините да се появяват проблеми и да се закучват до остри конфликти – многократно по-малко от настоящето.

Добре, ти предлагаш при възникването на проблем пряко заинтересованите да се съберат, да направят нещо като институция и да го решат. Смяташ ли, че в една държава от 7 милиона човека това е възможно? Ами в такава от 700?

Посочи ми проблем, който не може да се реши като сбор от локални проблемчета; посочи ми защо трябва да има единно решение за 7000, 7 милиона или 7 милиарда? Анархичното общество е федеративно общество, то реализира всички възможни и приемливи за отделните общности решения, като полезните решения станат пример да подражание, а грешките се преодоляват с помощта на съседите. Писал съм по въпроса и в блога си .

Смяташ ли, че такъв модел би проработил в България? Има ли нужната зрялост за такова нещо у нас?

Разбира се. Народните училища от Възраждането какво са? Кооперациите? Ами все инициативи за бездържавно самоуправление. Зрялостта не нестъпва, докато човек не започне да се държи зряло. Някои си живеят цял живот и умират инфантилни. Освен това, анархия в отделно взета страна – това е смешно. Или ще я смажат, или цялата сегашна световна система ще рухне.

Въпрос от Калин от ФБО: Какви бъдещи технологии си представяш, които ще ни помагат да развиваме човешките си умения, общуване, емпатия, по-дълбоко разбиране на различния от нас?

Преди всичко технологията на социалното взаимодействие. Традиции и условия, които поощряват да проявим най-добрите си страни един към друг. Тогава всяка технология ще носи максимум блага и полза при минимум лишения и щети. Защото ще се проектира и реализира в интерес на всички заедно и всеки поотделно. Такава технология съществува. Нужно е само да започне да се практикува. Никой не се научил да плува, без да влезе във водата.

А чисто технически – ами залагам на бактериалните биотехнологии и молекулярната бионика (нанотехника). Концепцията на първата е да заживеем в съзнателно насочвана от нас симбиоза с бактериите. Идеята на втората е да създадем нови средства за производство на нужни ни предмети и машини. А двете заедно ще дадат средства за персонален контрол над телата ни, възможност за симбиоза с компютрите, перспективи за масово излизане в космоса.

Но пак – социалният модел е основата. Само той може да гарантира (повече от всеки друг, при разбирането, че абсолютна гаранция не съществува), че всички тези технологии няма да се обърнат към нас с опасната си, разрушителна страна, няма да станат фактор на деградация на хората и отношенията между тях.

Въпрос от Лъчезар Енчев от ФБО: Възможно ли е човек да развие змейски качества? Ако да, какво би го накарало?

Да. Вече ги има. Разбира се, става дума за “качествата” които аз съм постулирал в поредицата “Драконче”. Друг автор на романи по темата предлага други характеристики. Свобода, отговорност, решителност, разсъдливост, състрадание, честност. Притежаваме ги и хората. Поне като потенциал. Просто в момента те са на почит “теоретично”, докато “на практиката” се предпочитат други. И тъкмо това противоречие според мен е достатъчна причина човек да поиска да ги развие, за да “избере на коя страна” да застане.

Има различни видове дракони/змейове – ти виждаш ли себе си като дракон и ако да, като какъв?

Виждам себе си в очите на любимата. Това е най-доброто и правдиво огледало. И отражението прилича на… просто разумно същество, формата не е важна. Е, с криле и люспи е по-красиво. Но и човешкият облик не е грозен, когато не прави тъпи и злобни физиономии.

Пожелай нещо на тези от нашите читатели, които са успели да изчетат всичко дотук :)

Да преживяват прочетеното като наяве. Да си вадят поуки. Да пречистват така мечтите си. Да откриват в себе си смелостта и обичта, твърдостта към коравото, нежността към мекото. И това да е един от поводите и причините да живеят пълноценно, като сами, без посочване от кой да е друг, си поставят цели и избират пътищата към тях.

Ако това им изглежда твърде безпокойно, пожелавам им да си пожелаят нещо сами. Каквото си харесат.

Държа и на вас да благодаря за въпросите, на някои от които търся отговори постоянно. Защо ли го правя? Ами защото светът няма изначален смисъл, а тъкмо търсенето на отговори осмисля живота, който е важна част от този наш свят.

Tue Jan 29, 2019 12:55 pm Re: Редакторска работилница, февруари+ 2014 Tue Jan 29, 2019 12:55 pm Re: Редакторска работилница, февруари+ 2014
Яснооо.

Специално твоя ръкопис аз го виждам като „упражнение 9“ в тая работилница... но да не преварваме събитията. Засега само ти препоръчвам, ако не гониш някакъв краен срок за твоите вътрешни редакции, да им набиеш спирачки – и да ги продължиш чак след като изкараме осемте упражнения тук.

Tue Jul 02, 2013 11:27 pm Re: Цитатите, които ни създадоха Tue Jul 02, 2013 11:27 pm Re: Цитатите, които ни създадоха
Втора част е тууук...

Из "Душа на Дете"
... вдишвах, както мисля, за първи път в живота си за няколко мига ледения етер, самотата, съдбата.
... почувствах почти на прага на разбирането и осъзнаването как двама души, сродни, добре настроени един към друг, могат взаимно да бъдат неизразимо загадъчни, да се измъчват и угнетяват и как после всички речи, желания за проява на мъдрост, целият разум само доливат отрова, не носят нови удари с нож, само предизвикват нови мъки, нови измами. ... ... ... Беше безсмислено, беше лудешко, беше за смях и за отчаяние, но стана така.

Из "Нюнбергско Пътуване"
Ти, безумни писателю, действително ли си обезумял от своето пътуване? Само затова ли си болен и изстрадваш живота и често едва можеш да креташ в битието, защото си пропуснал да се пригодиш към действителността „такава, каквато е“?
И отново, макар да бях готов да мисля делово за собствена сметка, трябваше да отговоря, както често съм си отговарял: не, ти имаш хиляди пъти право с твоя протест срещу този отвратителен свят „такъв, какъвто е“, ти си прав дори да умираш и да се задушаваш в този свят, вместо да се пригаждаш към него.
И отново долових потръпването между двата полюса, над бездната между идеал и действителност, между действителност и красота, усетих полюшването на въздушния мост — на хумора. Да, с хумор можеха да се понесат и гарите, дори и казармите, дори литературните четения. Със смях, с несериозно вземане на действителността, с постоянното убеждение, че е разрушима, тя можеше да се понесе. Някога машините бясно ще се нахвърлят една срещу друга, арсеналите ще се освободят от своите вехтории и някога там, където днес се издигат големи градове, отново ще расте трева и ще се промъкват невестулки и златки. Не, на този смешен свят не бива да му се отдава почитта да бъде приеман сериозно!
Останах в Локарно четири или пет дни и още на третия ден започнах да долавям едно от благотворните въздействия на пътуването, за които преди почти не бях мислил. Не получавах никаква поща. Всички грижи, които носеха пратките, цялата ангажираност, всички прекомерни изисквания към очите, сърцето и настроенията ми изведнъж бяха изчезнали. Наистина знаех, че това е само един забранен за лов сезон и че в следващото селище, където ще остана малко по-дълго, цяла купчина вехтории, най-малкото писмата, щяха да ми бъдат изпратени. Но днес, днес и утре, а и вдругиден нямаше да има никаква поща и аз бях човек, рожба божия, моите очи и мисли, часове и настроения принадлежаха единствено на мен и на приятелите ми. Никаква редакция не ме предупреждаваше, никакъв издател не си искаше коректурите и никакъв колекционер на автографи, никакъв млад поет, никакъв гимназист не се обръщаше към мен с молба за съвет по повод на свое съчинение, нямаше никакви заплашителни и укорителни писма от някакъв германски патриотарски съюз, нищо такова, нищо освен тишина, освен спокойствие! Боже мой, щом преживее няколко дни, без да получава поща, едва тогава човек вижда каква камара отпадъци и несмилаем баласт е трябвало да поглъща през целия си живот ден след ден! То е точно така, както ако за известно време не чете вестници (отдавна вече го правя) и после засрамен си изяснява с какви нищожни неща, от уводната статия до борсовия бюлетин, всекидневно прахосва утринните часове и уврежда духа и сърцето си. И колко приятно е, след като не получаваш поща, да бъдеш подкрепен във всичко, което според настроението си можеш да обмисляш, да забравяш, да си въобразяваш! Преди всичко: не ти се напомня непрестанно за литературата, за това, че принадлежиш към съсловие и занятие, към подозрителна и малко почтена, вследствие на това и малко зачитана професия, че обзет от необяснима младежка мечта, някога си направил грешката да превърнеш една дарба в своя професия! Мога да го кажа с чиста съвест. Сега се наслаждавах на този „забранен за лов сезон“ със съзнание и разум и често ме занимаваше мисълта дали не би било възможно да удължа това състояние и занапред чрез някакви хитрини и да заживея без адрес, недостигаем, и отново да изпитам щастието, което не подозира, но му се радва всяка бедна птичка под небето, всеки малък червей в земята, всеки обущарски чирак — да не бъде разпознаван, да не бъде жертва на идиотския култ към личността, да не е принуден да живее в оня нечист, измамнически и задушаващ въздух на светското общество. И досега често бях опитвал да се измъквам от тоя вихър и всеки път трябваше да узная, че светът е неуловим, че не иска от поета произведения и идеи, а адреса му и неговата личност, за да я почита, за да я захвърля отново, да я украсява и отново да я разголва, да й се наслади и пак да я обругае, както непослушното момиченце постъпва със своята кукла. Веднъж с помощта на псевдоним почти за цяла година ми се удаде да изразя своите мисли и фантазия от чуждо име, без бремето на славата и враждебността, несмущаван от шаблона, но се свърши с това, че бях предаден, журналистите се заловиха за случая, револверът бе опрян на гърдите ми и аз трябваше да призная. Така отлетя кратката радост и от този миг отново съм известният литератор Хесе, а единственото, което мога да направя, за да си отмъстя, се състои в това, че сега полагам усилия да пиша само неща, които просто могат да се харесат едва на малцина, така че оттогава водя сравнително по-спокоен живот.
Но все пак споменът за литературата не ми беше спестен напълно. Един читател, с когото се запознах, с въодушевление ме поздрави като автора на „Петер Каменцинд“. Ето че стоях там и се червях, какво следваше да кажа на човека? Трябваше ли да му призная, че вече не си спомням книгата и от петнадесет години насам не съм я чел и че в моите спомени често я обърквам с „Тромпетистът от Зекинген“? Че впрочем ненавиждам не самата книга, а просто влиянието, което имаше върху моя живот — именно тя, със съвсем неочаквания успех, завинаги ме бе тласнала в литературата, от която въпреки отчаяните усилия не успявам отново да се измъкна? Той не би разбрал нищо от това (зная го от лош опит), би схванал моето отвращение от собственото ми литературно име като важничене и кокетиране със скромност. При всички обстоятелства би ме разбрал неправилно. Следователно не казах нищо, малко се поизчервих и се измъкнах веднага щом ми се удаде.

Из "Щастие"
Независимо дали наистина са съществували тези легендарни "щастливи" хора, или и те - тези щастливци, любимци на съдбата и властелини на света - също са били озарявани от голямата светлина само в празнични и зведзни часове, те са изпитали точно такова щастие, усетили са точно тази радост. Да дишаме в съвършеното настояще, да пеем в хора на сферите, да танцуваме в хоровода на света, да се смеем с вечната усмивка на бога - така ставаме причастни към щастието. Мнозина са го изживявали само веднъж, други - два-три пъти. Но този, който го е изживявал, не е бил щастлив за миг, той е съхранил нещо от блясъка и звучността, от светлината на вечната радост, така че цялата любов, която влюбените са влели в нашия свят, цялата утеха и радост, донесена ни от творците, иде оттам, затова често дори след столетия тези дарове са все така сияйни, както и през първия ден.

Из "Курортист"
Много бързо, както казах, в тази секунда отместих настрана чашата е вода, вътрешно разтърсен от прилива на неудържим смях. За мен представляваше голяма мъка да овладея този смях, да не му позволя да избухне. Ах, като деца често сме преживявали нещо подобно, когато на някоя трапеза, в някое училище или църква седиш и чак до носа и очите си зареден със силно, добре обосновано желание да се разсмееш, но не бива да се смееш, трябва някак да потиснеш смеха, заради учителя, заради родителите, заради реда и закона. Неохотно вярвахме и се подчинявахме на тези учители, на тези родители и бивахме много изненадани, такива, сме и до днес, че зад техните разпоредби, религиозни и нравствени поуки седи като авторитет оня Исус, който тъкмо за децата е казал, че те са блажени. Дали действително е имал предвид само образцовите деца?
Но и този път ми се удаде да се овладея. Останах тих и изпитвах само напор в гърлото и гъдел в носа, с копнеж търсех някакъв малък вентил и изход; нещо позволено и приемливо за изблик, иначе щях да се задуша. Дали пък подобава, когато келнерът мине край мен например, да го ощипя по крака, или с малко вода от чашата си да напръскам келнерката? Не, не вървеше, всичко това беше забранено, то бе старата история, както преди тридесет години.
Докато мислех така и смехът ми беше съвсем високо в гърлото, гледах втренчено отсреща към съседната маса в лицето на една непозната жена, дама с посивели коси, която, видимо болна, бе облегнала на стената до себе си бастун и играеше с пръстена на салфетката си, защото тъкмо сега бе настъпила пауза в сервирането и всички ние прилагахме обичайните средства за запълване на времето. Един увлечено четеше някакъв стар вестник; ясно се виждаше, че отдавна го знае наизуст, все пак от скука поглъщаше отново и отново вестта за това, че господин президентът не е добре, и съобщението за дейността на някаква изследователска комисия в Канада. Една стара госпожица смеси две прахчета в чашата си, за да може след яденето да ги вземе. Видът й беше малко като на ония възрастни дами от приказките, които вдъхват страх и смесват магьоснически средства във вреда на другите, на по-хубавите хора. Някакъв господин, изглеждаше елегантен и уморен, сякаш бе от роман на Тургенев или Томас Ман, с изтънченост и меланхолия гледаше към един от нарисуваните на стената пейзажи. Най-много ми харесваше нашата великанка, тя седеше в безукорна поза и добро настроение както почти винаги пред празната си чиния и нямаше вид нито на зла, нито на скучаеща. Напротив, строгият морален господин с бръчките и силната шия седеше тежко на стола си, като че ли представляваше цял съд заедно със съдебните заседатели, и на лицето му имаше такъв израз, сякаш току-що бе осъдил собствения си син на смърт, а всъщност просто беше изял само пълна чиния аспержи. Господин Кезелринг, розовият паж, и днес още си беше прелестен и розов, но малко поостарял и попритъпен, личеше, че днешният ден не бе хубав за него, трапчинката на детинската буза на пажа днес изглеждаше също така невероятна и досадна, както пакетчето пикантни картинки във вътрешния му джоб. Колко странно и смешно бе всичко това! Защо всички ние седяхме тук, чакахме и се хилехме? Защо ядяхме и чакахме другите ястия, след като всички отдавна вече не бяхме гладни? Защо Кезелринг сресваше косите си на поет с мъничка джобна четка, защо носеше ония глупави картинки в джоба си, защо този джоб беше подплатен с коприна? Всичко това беше толкова необосновано и невероятно! Всичко така неудържимо предизвикваше смях.
И тъй, неотклонно се взирах в лицето на старата дама. Тогава тя изведнъж остави пръстена на салфетката, погледна ме и докато ние за момент се втренчвахме един в друг, смехът се качи в лицето ми, не можех нищо друго — най-приветливо се ухилих на жената с целия насъбрал се у мене смях, той разкриви устните и стигна до очите ми: Не знаех какво мислеше тя за мен сега, но реагира чудесно. Отначало бързо сведе очи и отново пъргаво взе в ръка своята играчка, ала лицето й бе станало неспокойно и докато аз гледах с голямо любопитство, то все повече и повече се изменяше и придоби най-странна гримаса. Жената се разсмя! Тя се бореше с напора на смеха, като преглъщаше и правеше гримаси. Бях я заразил със смеха! И така, ние двамата съжители в един хотел, познати като улегнали възрастни хора, седяхме на местата си сякаш малки ученици, взирахме се пред себе си, хвърляхме погледи странишком един към друг, а лицата ни тръпнеха, за да овладеят смеха. Още двама-трима от залата забелязаха това и почнаха с удоволствие и някак иронично да се усмихват, като че ли се бе счупило някакво стъкло на прозореца и синьо-бялото небе бе почнало да се стича навътре, за минути премина весело заразително настроение, едно подсилване из цялата зала, сякаш всеки тъкмо сега бе забелязал как неизразимо глупаво и жалко седяхме в нашето курортистко достойнство и монотонната тъга.
От този момент нататък пак се почувствах добре, вече не бях просто курортист, специализирал се да бъде болен и лекуван, а болестта и лечението отново станаха странични неща. Разбира се, още изпитвах болки, не можех да го отрека. Но, за бога, така и трябваше Да боли; предоставих болестта сама на себе си, не ми бе работа по цял ден да я ухажвам.

Fri Feb 22, 2019 9:30 am Re: Daniel Bensen Fri Feb 22, 2019 9:30 am Re: Daniel Bensen
My Goodreads review of Junction :

Junction is a fast-paced, erudite novel, which turned out to be not quite my cup of tea, as explained in the final note below.

The other notes contain some of the moments I really enjoyed.

~ Already at the start, I'm wowed by the international cast. We have Japanese, Indonesian, American, Australian, Russian characters ... did I miss anyone? It's an ambitious scope, and I'm looking forward to learning more about these cultures--besides xenobiology. ;) ([a href="http://www.thekingdomsofevil.com/"]Daniel[/a] has lived in Japan, so I will trust his insights.)

~ Here's something I'd never thought about before:

“When animals on Earth climbed out of the sea, they took the sea with them, as blood contained in a sack inside their bodies. (...)”

So ... it's not just the common sky that unites us. We're one already in our veins ....

~ A sample of the humor in Junction . (It starts seriously, but wait for the juxtaposition.)

Daisuke held the glass plate high over the wafting steam. In the chilly air of dusk, water condensed almost immediately on the under-surface of the glass. Little droplets merged as Daisuke tilted the glass, ran together like rivers running down a mountain to water, or veins spreading the heart’s nourishment to a man’s hand. He lifted the glass high, and water bulged on the lower lip of the glass plate, shone red in the light of the setting sun, and fell onto Daisuke’s outstretched tongue.
Anne watched his experiment, her brows together. “I wish there was some other way to test this. Don’t swallow immediately. Any weird tastes?”
Daisuke held the water in his mouth. There was still some sour sulfur there, but no stinging or numbness. Daisuke swallowed, and smiled. “Yum,” he said.

* * *

“Yuck,” said Tyaney.
Daisuke agreed. Hardly chilly or shaky at all now, he forced himself to eat another mouthful of something that said  Turkey Tetrazzini  on the package, but tasted like poultry-flavored vomit.
“Is this what the American military has to eat?” Hariyadi asked.
“No rice?” Nurul asked her silvery food-pack.
“I like,” said Rahman. “Good like wife cooking.”
Nurul shoved him.
“We don’t usually rehydrate the stuff with sulfuric acid,” said Pearson.
“Very diluted acid.” Daisuke spoke around a spoonful of sulfurous sweet and sour pork. “This is no worse than what’s already in your stomach.”
“That’s hydrochloric, though,” Anne contributed.
“So you mean this food is pre-digested,” said Misha. “Efficient!”

~ One fourth into the book, I was wondering if I could relate to any of the characters. Their interactions seemed too pragmatic--and too guarded? (Even Anne's, yes. She explodes, but I can't really see what's in there, at the bottom of the crater.) Is it just the effect of the ever-watching cameras? Or is it a fundamental incompatibility between the typical interaction of people and my need for openness, even with relatively new acquaintances? (Especially if I sense that we click on one level or another.)

Then I reached the scene where Daisuke spills out his divorce and the reasons for it, and I started liking him. For real.

(Not Anne, though. "Are you available then?" is totally the wrong thing to say when someone is showing you their guts for the first time. So Anne is totally in character. ;)

~ What good is a book with a Japanese MC without some fanservice for the lovers of, uh, anime?

“Ah,” said Misha, “geysers of plant semen. What’s that word, Daisuke? Bukkake ?”
Daisuke made a disgusted face.
Rahman giggled and, thank goodness, put the camera down.
Nurul squinted at her husband. “How do you know about bukkake?”
“Well, how do  you ?” asked Misha and burst into laughter at her blush. “Ah, when a married couple finds they share a fetish—”
“Shut up, Misha,” Anne said. “I’m thinking about sulfur-reducing bacteria.”
“Oh, were you?” said Misha. “I was thinking about—”
“On Earth!” Anne said heavily.

~ Have I mentioned the linguistic fun?

“So,” she said. “What are you thinking about?”
‘Eating you for breakfast’ would be, perhaps, too forward. “I was thinking about how I am a shell with no egg inside, and you are an egg with no shell,” he said. “Maybe that’s why we suit each other.”
Anne looked at him. “Naw,” she said. “I think your ex-wife is wrong. You’re not a hollow shell, you’re just a big fucking nerd who doesn’t know how to talk to human beings.”
“That’s…a strange thing to say.”
“Ha. You mean it’s the pot calling the kettle black.”
Daisuke had to think for a moment before he remembered the meaning of that expression. He smiled and said, “It’s better in Japanese. ‘The eye-shit laughs at the nose-shit.’”
She screwed up her face. “Eye-shit?”
Daisuke rubbed the inner corner of an eye. He ignored the unmanly tear he found there and said. “You know, eye-shit. After you sleep, the stuff in your eyes. It shouldn’t laugh at nose-shit, because it’s all the same stuff.” The word came to him. “Mucus!”
Anne’s laughter bounced off the glowing mountainside. “Ah, the subtle poetry of the Land of the Rising Sun.” She clapped her hands. “That’s it, you’ve seduced me. Let’s go to my tent.”

~ Over the past few days, I've been thinking about the main incompatibility between this book and my needs as a reader, and it comes down to this: Junction offers a story of survival in a biologically hostile environment. The question "Are they gonna make it?" does not thrill me but stresses me (perhaps because I'm going through a period where I'd very much like to see everyone around me "make it"--not in terms of physical survival but still). On top of that, it's a story about a group of people brought together by circumstances who do not become a team (a fellowship ;) but instead treat each other with paranoia and mistrust--which turn out to be well founded, too . I'm aware there're such situations but I'm not at a point where I want to read about them. (Haven't been in a long time either.) Right now, I need my faith in humanity ... and may I have a second helping too? ;)

Wed Aug 07, 2013 10:58 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки Wed Aug 07, 2013 10:58 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки
Първата препоръка моя е най-пресният ми отзив в Goodreads :

Превъзходен сборник, събрал най-силните текстове на Георги Малинов до момента. От визията на постапокалиптична София, в която братя Христо и Евлоги Георгиеви са отишли за скрап, а нощем над града синее Витоша (заради радиацията), до онемялото обяснение в любов, което е финалът на „Хакери на генома“ – пороят от идеи е зашеметяващ.

Потръпвам, като си помисля какво ли още може да ни готви Жоро...

Два от текстовете ще се появят в „Да спасяваме света“.

Wed Sep 04, 2013 11:48 am Re: Труд и творчество Wed Sep 04, 2013 11:48 am Re: Труд и творчество
Конкурс за съвременни български писатели, Англия – 2013

Тема: свободна
Краен срок: 30 септември 2013 г.
Резултати: -
Възраст: -
Вид творба: роман
Изисквания: съвременен български роман, публикуван в България – кандидатства се с откъс от него - минимум 25, максимум 50 стандартни страници – преведен на английски език; биография на автора (до 300 думи) и синопсис на текста (до 1500 думи);
Награди: издаване на английски език
Повече: http://ekf.bg/bg/index.php?option=com_content&task=view&id=95&Itemid=79

Sat Sep 14, 2013 7:20 pm Re: Развитие на Човешката библиотека Sat Sep 14, 2013 7:20 pm Re: Развитие на Човешката библиотека
Кал, не можеш да избягаш от ролята, в която си - да водиш нещата в ЧоБи. Не и докато не се появят други хора, които да водят и да се създаде култура на насърчаване на лидерство.

...
Докато писах това се сещах за мисълта - истинските лидери създават други лидери.

Опасявам се, че на някой може да му хрумне, че аз съм подходящ или искам да съм лидер. Честно, тази възможност ме плаши. Имам си достатъчно лични и неотложни проблеми да разрешавам и не се чувствам на място и адекватно в такава роля.
....

Георги, тук ме усмихна. И се сетих за теста на Белбин
Наскоро го срещнах и при все, че някои от нещата са си ограничени откъм възможности да те отразят с вариантите на отговорите, ще ми е любопитно да си го направим повече хора в ЧоБи и после да седнем да анализираме резултатите
А това, дето Калин е написал - всеки може всичко, факт. Без значение какъв профил му наложи тестът :)
Животът е шарен и като така непрекъснато преливаме от сложния сбор от роли и потребности, които преследваме. А като се наложат и битови, проч аспекти - някои наши лица могат да се обърнат в посока, която да не ги ползваме повече
Изобщо - не е скучно, а е моментно и променливо. Или период-променливо, обусловено от всички фактори около и вътре в нас. Ама това май го говорихме някога в някоя друга нишка, май?!?

Sat Sep 28, 2013 1:41 pm Хари Потър фенфик [авто-цензуриран] Sat Sep 28, 2013 1:41 pm Хари Потър фенфик [авто-цензуриран]
Постовете на Снежи (Jane Undead) бяха изтрити от самата нея на 10.10.2013. -- Кал

Пускай спокойно. :)

Аз лично не съм голям фен на Хари Потър (въпреки че като малък съм го препрочитал доста /go figure/, така че познавам света в дълбочина), но мога да ти предложа поне конструктивна критика по отношение на темпо, последователност на сюжета и да следя за вътрешно-логикови грешки. 8-)
Признавам, спомените ми за устройството на магьосническия свят малко са ръждясали, но поне още знам, че Круциус, Авадата и компания (а де, кое беше третото :?: :| ) са сред забранените заклинания и проч. :D

ПП. Това е писателска работилница . Всеки може да излага свободно работата си , така че ще ми е интересно да видя кой ще възрази. А ако никой не обръща внимание, това просто означава, че няма интерес, но не изключва непременно желанието за стимул на съответния работяга (писател).
Нали? :geek:

Thu Jan 05, 2012 9:22 pm Re: Основи на Човешката библиотека Thu Jan 05, 2012 9:22 pm Re: Основи на Човешката библиотека
Родено тук .

Често ни питат дали сме издателство за фантастика; или направо така ни представят. Фразата „издателство за фантастика“ съдържа два етикета, всеки от които ме кара да се подсмихвам – ето така: :~}. Темата „Издателство ли е Човешката библиотека“ оставям за друг път. Думата ми сега е за „Само фантастика ли издавате?”.

Виждали ли сте критериите , по които пресяваме книгите в поредица „Човешката библиотека“? На едно място там казваме „не всички избрани текстове ще бъдат фантастика – но, като хубавата фантастика, ще ни подтикват да разберем различното, да гледаме света през няколко чифта очи (или фасетки, антенки, пръсти и псевдоподи)“.

Това добре… но защо издаваме предимно фантастика? Защо я обичаме толкова много, мнозина от нас, Чобитите? Та често чак пренебрегваме – може би незаслужено – останалата литература?

За себе си ще кажа толкова:

Аз търся книги – и въобще изкуство, и въобще въздействащи преживявания, – които предлагат решения. Дръзки, визионерски, закачливи, сериозни, изстрадани със сърцето, шлифовани от ума – решения.

Наясно съм, че нито едно от тях няма да бъде моето ; за да станат предлаганите решения мои, първо ще трябва да избера онези, които ми пасват наистина, да ги изстрадам със сърце, да ги огладя със собствения си ум. Важното обаче е да ги има – тия варианти за настоящета и бъдещета, тия погледи към света вън и света вътре, тая палитра от избори и възможности.

(Кое е обратното на такива книги ли? Книги, които предлагат проблеми. И толкова.)

Търся, също така, книги, които вярват в човека. В способността ни да бъдем част от света – а не негов враг, или безразлични. В дарбата ни да се развиваме, да се променяме, да растем.

Защо тези книги са предимно фантастика, не мога да си отговоря и до ден днешен. :/

За сметка на това винаги слушам – какво ще ми предложи всеки от вас. Все едно какъв жанр или етикет ще му сложим; важното е да има шанс да е ^мое^ .

Слушащо ваш,
Кал)