choveshkata.net

Sat Jun 09, 2018 10:42 am Re: Момичето от квартала Sat Jun 09, 2018 10:42 am Re: Момичето от квартала
Отзив от Стефан Кръстев

Явно поезията е най-красивото съзвучие на идеите, а „Момичето от квартала” освен поезия на думи е поезия на самия живот. Защото тя не е само съчетанието на римите и ритмите в този поетичен роман, а и съчетанието на множество млади души и умове. Екип от автори; група творчески натури, които са се събрали не за да направят рок банда (както много други млади) или театрален състав (както по-малко други млади), а да напишат заедно едно произведение. Поема с мултипленен автор, поетичен роман за нашето съвремие. Книга от тийнейджъри за тийнейджъри, в която всеки автор е и герой, движещ своята художествена проекция така, че да е именно в това поетично съзвучие с останалото, чрез което не само ще преосмисли своето място в настоящата реалност, а ще помогне на читателите, които са най-близкият до неговия темперамент, да осмислят същото.
Начинанието може да се стори на някого експеримент, който е интересен сам за себе си, но такъв, от какъвто не може да се очаква висок резултат. Познати са ни настройките на предубедеността и подобни мисли при нея са неизбежни, а дори и човек, чужд на предубежденията, трябва да надникне, да почете малко книгата, за да се избави от съмненията относно качеството й.
За съжаление, в последните десетилетия (през целия живот за авторите на книгата) поезията се издава сравнително лесно и сравнително много хора я „изливат”, дори зрели, интелигентни, изстрадали, ерудирани личности, при това поетични натури, пренебрегват, твърде пренебрегват технологията на стиха. Издават стихове, заредени с енергия, но стържещи на места, заради лоша ритмика, несъобразен звукопис, стилово неуместни изрази, тривиални, а на места дори дразнещо слаби рими.
Нищо от това няма да намерите в тази книга. Което и само по себе си е удивително за толкова голям творчески колектив. Да зазвучат различните гласове в хор – това вече е внушително. (...)

Sun Mar 03, 2013 11:14 am Re: Приказки за Юнаци и злодеи: първи Sun Mar 03, 2013 11:14 am Re: Приказки за Юнаци и злодеи: първи
!!!

...

Sat Aug 11, 2018 1:37 pm Re: Любимите компютърни игри Sat Aug 11, 2018 1:37 pm Re: Любимите компютърни игри
Вик, trigger alert... ОЩЕ теми за размисъл. ;)

Kastel/mimidoshima: The Yokoo Anti-Games: Drag-on Dragoon 1, NieR: Replicant, and Drag-on Dragoon 3

Why do people feel the compulsion to complete this game? Why do people find violence so gratifying enough to play more and more of it? And why do people play video games anyway?

That may be Yokoo’s entire goal — to make the player aware of these questions. Thus, we are looking at a video game not meant to be played because it is fun but because it is meant to ask the player what they are playing. In fact, his first video game he ever directed was an anti-game. A fuck you to the player and the creatives behind the video game industry. He found the whole appeal to Dynasty Warriors — the more enemies you kill, the higher your grade is — revolting and decides to model the protagonists as insane psychopath murderers.

Sun Nov 06, 2011 2:05 pm Re: Цитатите, които ни създадоха Sun Nov 06, 2011 2:05 pm Re: Цитатите, които ни създадоха
Това – ммммм! – трябва да го споделя.

Some consider Fravism, as it is sometimes called, to be an old philosophy or even a religion, but in fact it was designed to be both anti-philosophy and anti-religion. Unlike Zanshin, Buddhism, or the Way of the Star, pure Fravism does not in itself try to lead its practitioners toward enlightenment, awakening, or rapture with God. What the first Old Fathers sought – and some still seek – is just freedom. Specifically, it is their purpose to free men and women from the various cultures, languages, worldviews, cults and religions that have enslaved human beings for untold years. The Fravashi system is a way of learning how one's individual beliefs and worldviews are imprinted during childhood. Or rather, it is an orchestration of techniques designed to help one unlearn the many flawed and unwholesome ways of seeing the world that human beings have evolved. Many religions, of course, out of their injunction to find new adherents, deprogram the minds of those whom they would convert. They do this through the use of isolation, paradox, psychic shock, even drugs and sex – and then they reprogram these very minds, replacing old doctrines and beliefs with ones that are new. The Fravashi Old Fathers, however, have no wish to instil in their students just a new set of beliefs. What they attempt to catalyze is a total transformation in perception, in the way the eye, ear, and brain reach out to organize the chaos and reality of the world. In truth, they seek the evolution of new senses.

'So, it's so,' Old Father said, 'after a million years, human beings are still so human: listening, they do not hear; they have eyes but they don't really see. Oh ho, and worse, worst of all, they have brains with which to think, and thinking – and thinking and thinking – they still do not know.'

In Old Father's encounters with his students, he often warned against what he considered the fundamental philosophical mistake of man: the perception of the world as divided into individual and separate things. Reality, he said, at every level from photons to philosophical fancies to the consciousness of living organisms was fluid, and it flowed everywhere like a great shimmering river. To break apart and confine this reality into separate categories created by the mind was foolish and futile, much like trying to capture a ray of light inside a dark wooden box. This urge to categorize was the true fall of man, for once the process was begun, there was no easy or natural return to sanity. All too inevitably, the infinite became finite, good opposed evil, thoughts hardened into beliefs, one's joys and discoveries became dreadful certainties, man became alienated from what he perceived as other ways and other things, and, ultimately, divided against himself, body and soul. According to the Fravashi, the misapprehension of the real world is the source of all suffering; it is bondage to illusion, and it causes human beings to grasp and hold onto life, not as it is, but as they wish it to be. Always seeking meaning, always seeking to make their lives safe and comprehensible, human beings do not truly live. This is the anguish of man which the Fravashi would alleviate.

The Fravashi use their word keys and songs and alien logic to bring human beings closer to themselves, but the first part of this program toward liberation is the teaching of the language called Moksha. As Danlo became more familiar with the ways of Old Father's house, he immersed himself in the Fravashi system with all the passion of a seal splashing in the ocean, only to discover that he was required to learn the strange words and forms of Moksha.

'But, sir, the Language is confusing enough,' Danlo told Old Father. 'Now you say that I must learn Moksha, too – and at the same time?'

'Ha, ha, you are confused, just so, but the Old Fathers made Moksha solely to free human beings from their confusion,' Old Father said. 'Learn and learn, and you will see what you see.'

Where the Fravashi system, as a whole, was created to free people from all systems, Moksha was put together as a kind of mind shield against the great whining babble of all human languages. It is a synthetic language, rich with invented words for strange and alien concepts, and with thousands of borrowed words from Sanskrit, Anglish, Old Japanese and, of course, from the various languages of Tlon. The Fravashi Fathers regard this language family as the most sublime of all Old Earth's languages; from the Tlonish grammar, they have borrowed elements of syntax that accommodate and support the pellucid Fravashi worldview. Some say that Moksha is as complex and difficult to learn as the Fravashi language itself, but a clever woman or man is usually able to master it once a few familiar notions are discarded. For instance, Moksha contains no verb for the concept 'to be', in the sense that one thing can be something else. As the Fravashi say: 'Everything is , but nothing is anything'. In Moksha, the sentence 'I am a pilot' would be an impossible construction. As Danlo learned, one might try to say: 'I act like a pilot', of, 'I have learned a pilot's skills' or even, 'I exult in the perquisites and glory of a pilot', but one could never proclaim, 'I am this' or, 'I am that', any more than one would say, 'I am a bowl of noodles'.

At first this aspect of Moksha confused Danlo, for he thought that the path toward sanity lay in seeing the connectedness of all things. He was familiar with the Sanskrit equation: Tat tvam asi , that thou art. In some sense, he really was a bowl of noodles, or rather, his true essence and that of noodles (or falling snow or stone or a bird with white feathers) was one and the same. Because he thought these Sanskrit words were pure wisdom, he went to Old Father to ask why Moksha forbade such expressions.

'Ah, ah,' Old Father said, 'but the problem is not with Moksha, but with the natural human languages. Oh, even with the Sanskrit. Does Sanskrit have a word for "you"? Yes. A word for "I"? Indeed it does, and sadly so. And so. And so, having such words, such poisonous concepts, they are forced into paradox to detoxify and break down these concepts. Tat tvam asi – a deep statement, no? That thou art. Lovely, succinct, and profound – but an unnecessary way of expressing a universal truth. Is there a better way? Oh, ho, I teach you Moksha. If you will learn this glorious tongue, then you will learn truth not just in one immortal statement, but in every sentence you speak.'

And so Danlo applied himself to learning Moksha, and he soon discovered another reason why it was impossible to simply say, 'I am a pilot'. Moksha, it seemed, had completely freed itself of the bondage of pronouns, particularly from the most poisonous pronoun of all.

'Why do you think Moksha has banished this word "I"?' Old Father asked one day. 'What is this "I" that human beings are so attached to? It's pure romance, the greatest of fictions and confabulations. Can you hold it or taste it? Can you define it or even see it? "What am I?" asks a man. Oh, ho, a better question might be, "What am I not ?" How often have you heard someone say, "I'm not myself today?" Or, "I didn't mean to say that?" No? Ha, ha, here I am dancing, dancing – am I the movement and genius of my whole organism or merely the sense of selfness that occupies the body, like a beggar in a grand hotel room? Am I only the part of myself that is noble, kind, mindful and strong? Which disapproves and disavows the "me" that is lustful, selfish, and wild? Who am I? Ah, ah, "I am ," says the man. I am despairing, I am wild, I do not accept that I am desperate and wild. Who does not accept these things? I am a boy, I am a man, I am father, hunter, hero, lover, coward, pilot, asarya and fool. Which "I" are you – Danlo the Wild? Where is your "I" that changes from mood to mood, from childhood to old age? Is there more to this "I" than continuity of memory and love of eating what you call nose ice? Does it vanish when you fall asleep? Does it multiply by two during sexual bliss? Does it die when you die – or multiply infinitely? How will you ever know? So, it's so, you will try to watch out for yourself lest you lose your selfness. "But how do I watch?" you ask. Aha – if I am watching myself, what is the "I" that watches the watcher? Can the eye see itself? Then how can the "I" see itself? Peel away the skin of an onion and you will find only more skins. Go look for your "I". Who will look? You will look. Oh, ho, Danlo, but who will look for you ?'

As Danlo came to appreciate, not only had Moksha done away with pronouns, but with the class of nouns in general. The Fravashi loathe nouns as human beings do disease. Nouns, according to Old Father, are like linguistic iceboxes that freeze a flowing, liquid reality. In using nouns to designate and delimit all the aspects of the world, it is all too easy to confuse a symbol for the reality that it represents. This is the second great philosophical mistake, which the Fravashi refer to as the 'little maya'. When speaking Moksha, it is difficult to make this mistake, for the function of nouns has largely been replaced by process verbs, as well as by the temporary and flexible juxtaposition of adjectives. For instance, the expression for star might be 'bright-white-continuing', while one might think of a supernova as 'radiant-splendid-dying'. There is no rule specifying the choice or number of these adjectives; indeed, one can form incredibly long and precise (and beautiful) concepts by skilful agglutination, sticking adjectives one after another like beads on a string. Aficionados of Moksha, in their descriptions of the world, are limited only by their powers of perception and poetic virtue. It is said that one of the first Old Fathers in Neverness, as an exercise, once invented ten thousand words for the common snow apple.

Само че нямам време да го редактирам в българския превод ...

Някой би ли се пробвал?

Mon Jul 14, 2014 7:57 pm Re: Гласуване на номинации за Еврокон 2014 Mon Jul 14, 2014 7:57 pm Re: Гласуване на номинации за Еврокон 2014
Не, вие ще ме довършите... Не виждате значи нищо странно да се даде грамота на сайфай и отдолу да пише - организатор сайфай?! Или Чоби?!?! Алооо, Хюстън, имате проблем :lol: Калине, не те ли чукна нещо като трябваше да определяш колко са валидните гласове за теб и за Цитаделата?! Не ти ли се стори странно някак, нередно? НЕ ТВЪРДЯ, ЧЕ СТЕ ЗЛОУПОТРЕБИЛИ. Ама затова си има правила, за да е играта чиста. Иначе наистина излиза "Събрали се едни хора да си раздадат награди". Считам, че определянето на това дали един глас се зачита не трябва в никакъв случай да става лично от хора, участващи в номинациите. Не знам, чувствам се странно, че трябва да обяснявам подобни неща. Все едно да не е странно един от журито да стане, да изпее една песен и после да седне и да гласува как я е изпял. Не може да няма номинации на хора от тези среди, но контролът не трябва да е от хора, ръководещи тези среди или лично номинирани. Мога да бъда и още по-конкретна и да започна да питам КОЙ? номинира Х? И още един факт - как така най-голяма разлика между валидни и невалидни гласове имат точно водещите номинирани? Как за някои номинирани разликата е от около 20 гласа, а при други - 1? И не ви ги разправям тези неща, щото имам много свободно време и го запълвам със заяждания. Искам да си видите кривиците и следващия път да е по-добре направено всичко.

Wed May 08, 2013 6:57 pm Re: Особености на чобитския настрой за забавление чрез работ Wed May 08, 2013 6:57 pm Re: Особености на чобитския настрой за забавление чрез работ
Тая тема е не просто кои сме ние.
Тая тема е за проблемите, които другите могат да срещнат с нас при общуването, съответно работата заедно.

Wed Nov 21, 2018 4:48 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки Wed Nov 21, 2018 4:48 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки
Това не знам за коя тема е, та ще го оставя тук за сега.

Един от моите познати (и непознати), дошли от Германия, с които купонясвахме в събота, е българин, живеещ в Германия от доста години, който сподели че търси книга, за българската история след Освобождението, написана по увлекателен начин (по-добре от учебниците по история за гимназията, явно е имал под ръка учебник). Знаете ли някоя такава книга?

Wed Jan 23, 2019 4:47 pm Re: Редакторска работилница, февруари+ 2014 Wed Jan 23, 2019 4:47 pm Re: Редакторска работилница, февруари+ 2014
Отговорите, които трябва да дам тук в темата по втора задача:

6.1. Имате ли въпроси по тях?
За момента не.

6.2. Липсва ли ви нещо? Какво още бихте редактирали вие?
Не. За момента покрива представите ми за типове редакция.

Имаше и въпрос дали ме е дразнело нещо. Отначало имах затруднения, които бяха чисто технически, но щом ги изчистих и свикнах, нещата с итръгнаха гладко.

Дано не съм пропуснала нещо.

Добавка: Пропуснах нещо. Не ми стана ясно, дали когато отбелязваме промени тип Ш и Я да правим предложения как да се променят. Не съм правила аз лично, но се замислих.

Wed Apr 10, 2013 8:58 am Re: За Филмите и Хората... Wed Apr 10, 2013 8:58 am Re: За Филмите и Хората...
Атанас Славов: Фантастични сериали, които си струват (или си струва да се избягват )

Звукозапис от представяне в клуб „Иван Ефремов“ на 9 април.

Sat Sep 07, 2013 10:59 am Re: Приказки за Юнаци и злодеи: първи Sat Sep 07, 2013 10:59 am Re: Приказки за Юнаци и злодеи: първи
... Then at last came a reader both knowing and tender,
Saying, "You're not at all what they take you to be."
I bespammed her before she had quite finished speaking
And I thought, How about Seven Nights with the Sea?

Sun Mar 17, 2019 9:26 am Re: Христина Панджаридис Sun Mar 17, 2019 9:26 am Re: Христина Панджаридис
Мой отзив в Goodreads за „Часовникът, който върви назад“:

Тук, вместо да се опитвам да изведа общо впечатление, ще оставя само мозайката на пътните си бележки. Отразявайки сглобката на самия „Часовник“.

~ Който знае нещичко за личния ми живот (или дори, че имам личен живот ;), сигурно ще се сети защо се подхилквах, като четях долното:

– След развода ми беше трудно, но сега срещнах подходящ човек. Колега ми е, а и имаме еднакви интереси. Искам да го видиш, настоявам да ми кажеш искрено как го преценяваш. Сериозно е.
(...)
– Радвам се, че си забелязала достоен мъжки обект на хоризонта! – Скачам и я прегръщам. Влюбените майки са по-щедри към децата си и по-отвеяни откъм забележки. Отпадат стриктните часове за прибиране, взирането във всяка дума и облечена дрешка, превземките, че съм в опасна възраст.

~ Шестнайсетгодишен (пардон! почти-седемнайсетгодишен) си говори с четиринайсетгодишна:

– Ще спиш ли с мен, за да се опознаем по-добре? (...)
– Гадняр! Не съм избягала от вкъщи и не търся подслон в панталона ти! – репча се, ама съм си направо изумена. (...) – Не планувам да виждам в дълбочина сините ти очи. Кротувай!
– Смятам, че ти направих отлично впечатление и имаме шансове да се разбираме като бъдещи брат и сестра. Не се паникьосвай – приятелката ми ще дойде и ще видиш, че си свободна от интимни ангажименти.

(Е... във форума на teenproblem.net съм виждал къде по-пиперливо. Но пък толкова писателско... не съм. Все пак, в защита на четиринайсетгодишната – тя е разказвачка на приказки. Писателското си ѝ е в кръвта.)

~ Романът е пир за търсачите на интересни изречения и въобще за порасналите читатели:

Ако подивея и довечера се промъкна в градината зад къщата, покатеря се на стълбата, подпряна на черешата, протегна разтворена длан към тъмнината и закъсам, късам, късам... докато усетя мускулна болка? Душевното ми спокойствие е разклатено като мост, който се чуди да ме хвърли ли в пропастта на секундата или не... Защо не съм добрата фея, която ефектно докосва часовника и хоп – магията се разпада на конци и мухъл, а аз я натъпквам с гумените си ръкавици в чувала за боклука. Но по нещастно стечение на обстоятелствата все още не съм назначена на никога неосвобождаващия се фейски стол. Денят се очертава отчайващ, сдъвкан, по-сив от всякога. Еднодневният срок виси над мен като гилотина. Тъй де, аз съм в страната на гилотиновия изобретател, какво се учудвам и вайкам.

Ще ми е интересно да видя как го възприемат растящите читатели.

~ Книга, която отделя толкова внимание на всяко изречение, лесно се залутва в сюжета си.

Аз знам. Мигар не сме се оплитали в собствените ни приказки ... ;)

Sat Sep 28, 2013 10:42 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки Sat Sep 28, 2013 10:42 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки
Препоръчвам силно и продължението на The Golden Age: The Phoenix Exultant.

Нататък...

Tue May 28, 2019 2:38 pm Re: The Celestial Way (...) Tue May 28, 2019 2:38 pm Re: The Celestial Way (...)
Юпииии! Horray! Yay! {very happy dance}
I'm in! Give it to me...
I'm always so happy to read works from fellow writers. It's great joy for me! Thanks!

Wed Nov 06, 2013 2:35 am Re: Да пробудиш драконче Wed Nov 06, 2013 2:35 am Re: Да пробудиш драконче
I found it! :D

Намерих си вкъщи Дракончето, дето бях подарила на леля ми преди почти 4 години! Много добре знаех, че е у мен, но нямах представа къде! И беше на идиотски лесно място, но не се виждаше! Върху едно от многобройните кашончета има непрозрачна торбичка с дебела книга за фолклора и Теодосий от Български книжици и в същата торбичка отдолу беше Дракончето! Аз свързвах тази торбичка единствено с дебелата книга и не знаех, че съм евакуирала още нещо вътре. В момента по-голямо щастие няма, защото го търся от няколко месеца!

:D :D :D

Mon Nov 25, 2013 9:54 pm Re: [WIP][TIE-IN!] ЗАКОНЪТ НА ЧАНДЛЪР Mon Nov 25, 2013 9:54 pm Re: [WIP][TIE-IN!] ЗАКОНЪТ НА ЧАНДЛЪР
Готино, грабващо и събуждащо. Каквото още мисля, ти го написах по скайп.

Thu Mar 02, 2023 8:31 pm Re: Любимите компютърни игри Thu Mar 02, 2023 8:31 pm Re: Любимите компютърни игри
Ииии претендент за титлата "Най-оптимистично хорър заглавие в гейминга" бива

CRYOSTASIS

Защо?
Защото всички оцеляват накрая, след като първоначално са били мъртви , включително и главният герой.

Ако се зачетете в коментарите към видеото, ще разберете, че това е доста рядък момент в гейм индустрията. Slav jank, хорър, тотално положителен финал (който на всичкото отгоре може да бъде постигнат чрез три различни избора), оригинални геймплей елементи (престрелката с киноекрана) и така нататък...

Кал, въпреки характера си, това е една игра, с която щях - в една алтернативна вселена - да демонстрирам на Наско, че и това е изкуство...

Tue Aug 06, 2019 1:00 am Re: КАФЕ-ПАУЗА Tue Aug 06, 2019 1:00 am Re: КАФЕ-ПАУЗА
Остана само още един елемент от този недовършен роман. Арката на Суад Картендел и неговия екипаж.

Ето я представителната извадка. Тук направо съм бил ударил джакпота по брой под-заглавия на едно място. :D


Втора линия

Част трета:
Непозната територия

Глава шеста:
Изгнание

Космическата станция „Свобода” се рееше лениво из пространството докато гравитираше около стабилната си орбита, опасваща двоичната звездна система. Системата Хирео нямаше планети. Но въпреки това системата беше една от най-натоварените в цялата Галактика и през нея минаваха хиляди звездолети всекидневно. Стотици можеха да бъдат видени във всеки един миг, във всякакви форми и размери, да кацат, излитат, или да маневрират в района на гигантската станция. Със своите безбройни хангари, докове, модули, оръдия и подстанции, „Свобода” беше най-голямата космическа станция, изграждана някога от Федерационния съюз и най-мащабния обект, сътворяван някога от човешка ръка. С размерите на планетоид, „Свобода” внушаваше респект и страх, примесени с благоговение в сърцето на всеки, посетил я за първи път. Станцията беше главната военна база на Федерационния съюз и достъп до нея имаха само армията и флота. Недалеч от този звезден левиатан, само на няколко клика, се намираше мемориалната станция „Лайъл Хирео”, която също беше внушителна, макар да бе едва на половина размера на „Свобода” и разрешаваща достъп на цивилни и търговски кораби да кацат в хангарите и доковете й.

В момента трафика около станция „Свобода” беше оносително спокоен. Спокойни бяха и лилавите звезди-близнаци, спокоен беше и пустия космос. Сред цялото спокойствие и затишие, настъпило навред имаше една малка, вече утихваща, буря. В един от милионните военни кабинети на „Свобода” точно в момента се решаваще съдбата на една личност. Съдба, която предстоеше да бъде повратна в историята на цялата Галактика.

Кабинетът не бе нито голям, нито малък. Не беше офицерски кабинет, но не беше и сержантски; беше просто една административна стая, създадена точно за случаи като сегашния. Присъстващите бяха шестима. Петима от тях седяха зад дълго заседателно бюро; шестият беше сам отсреща и седаше на обикновен армейски стол. Пред него имаше маса, но тя беше празна. И шестимата бяха облечени еднакво; но петимата отсреща носеха фуражки, а шестият беше гологлав. Действието, което се развиваше в кабинета беше от изключително рядък характер. Днес тук се беше събрал адмиралски трибунал. Адмиралския трибунал се свикваше толкова рядко, че десетилетия деляха едното събрание от другото. Задачата на трибунала бе да разглежда редки и комплекси случаи; без съмнение сегашния беше един от най-редките и сложни, попадали им някога. Но трибуналът беше готов. И се канеше да произнесе решение.

– Адмирал Суад Картендел, станете.

Човекът, към когото се отнасяха думите, се изправи. Той беше шестия в помещението. Фигурата му бе стройна и атлетична, без излишна грация и без да е набита. Ръста му бе над средния, достатъчно за да внушава авторитет без да пречи в ежедневието и избора на облекло. Имаше светлокестенява коса с цвят на зрял лешник и нямаше някакви особени отличителни белези, освен очите му, които бяха изключително наситено сиви, с излъчващи блясък ириси. От него струеше увереност и решителност, примесени с непринуденост. Името му беше Суад Картендел и той представляваше най-младия адмирал в историята на Съюза, заслужил това звание. Досега.

– Звезден адмирал 1-и ранг Суад Картендел, след двугодишно заседание по вашия случай, адмиралския трибунал заявява, че е готов да произнесе решението си. – говорещия беше сух, кокалест старец, чиито битки отдавна се бяха свели до вдигането на чашата с кафе сутрин.
Самотния мъж зад масата стоеше със стиснати зъби. За две години бе започнал да очаква почти всичко, освен чудо.
– След двайсет и две заседания, събралият се тук трибунал издава следната наказателна присъда: Вие, адмирал Суад Картендел, сте обявен за виновен по всички обвинения отнасящи се до сражението при мъглявината Низире. Предстои ви незабавно понижаване в ранг капитан. Присъдата ви, капитан Картендел, се изразява в двадесет годишен престой в подразделението на Федерационния съюз за далечни експедиции в дълбокия космос и астрално пространство.

Сърцето на Суад замря. Беше очаквал всякакви гадости. Беше се примирил, че каквото и да измислят, ще бъде уникално подло и мръсно. Но това... това беше самата обреченост. Със същия успех можеха да го заточат на някоя необитаема планета. Както сигурно щеше и да стане.
– Назначението ви не подлежи на обжалване. Разпределнието ви ще се извърши незабавно. Ще ви бъдат причислени кораб и екипаж. Това е присъдата на трибунала. Имате ли въпроси, капитане?

Слаба усмивка трепна върху лицето на Суад.
– Да, имам. Мога ли да излежа времето си в затвора вместо това?
– Не, капитане. Не можете да отклоните преразпределнието си по никакъв начин, а ако дезертирате, ще бъдете разстрелян. Рабира се, докато трае новото ви назначение, ще се позлзвате с всички облаги, които служещите в флота на Федерационния съюз разполагат.

Усмивката на Суад угасна. Да бе, запазвам си допълнителното ядене и питиетата, голяма утеха, няма що, помисли си той.
– Ясно... имам още един въпрос – може ли поне да запазя адмиралския костюм?

Стареца стоящ начело на трибунала сви устни недоволно. После хвърли един бърз поглед встрани и пак погледна Суад.
– Във връзка с проявената ви доблест и въпреки престъпленията които сте извършили, трибунала счете за необходимо да ви окаже честта да запазите бойната адмиралска униформа. Награда за проявената... решителност. – рече той.
– Благодаря... нямам повече въпроси. – Суад млъкна и се втренчи в стената някъде зад трибунала.
– В такъв случай този адмиралски трибунал се разпуска и от днес вече се счита за разформирован. Всички сте свободни.

Нямаше удари с чукчета, нямаше скърцане да дузини столове. Адмиралите край бюрото просто станаха и се изнизаха през една странична врата. Оставайки сам, Суад тъжно се огледа наоколо. С неговата кариера, а може би и живот, бе свършено. Той също напусна кабинета.

Излизайки от сектора, той се качи на магнитния транспорт и се понесе към другите подстанции на „Свобода”. Докато седеше сам, той унило размишляваше за бъдещето си. Двайсет години... повече никога нямаше да види близките си. Шансът да загине по време на служебния си дълг сега беше огромен. Да го пратят ДЕДКАП... Не случайно повечето служещи там викат на отдела ДЕДКА-П(роста) или „дядка проста”, защото девет от десет нещастници попадат там именно като ги прати някой изкуфял адмирал или генерал с единия крак в гроба. Суад винаги се бе чудил защо въпреки шегата, никой не се смееше. Е, и на него вече не му беше весело. Той изчака магнитния транспорт да спре и слезе. Запъти се към любимия си бар. Тук всички барове бяха еднакъв армейски стандарт, но това което ги отличаваше, беше персонала. А Суад си имаше приказка с бармана точно в този.

Нямаше табела с име или нещо подобно, само обозначение Б111 над вратата. Вътре беше приятно и имаше хубав изглед към въздушните коридори. Вечерната паплач все още не се бе събрали затова имаше само шепа „клиенти”. Адмиралската унформа на Суад привлече погледа на малкото посетители, но бармана му махна за поздрав. Суад му отговори вяло и грабна едно електронно меню от бара. Той произнесе името си и си избра питие.
– Суад Картендел, остават ви 542 дажби до края на срока. – информира го металическия женски глас на менюто. – Внимание! Корекция от на дажбите – остават ви 42 дажби до края на срока. – допълни компютъра.
Суад подаде менюто на бармана и си помисли дали да не изпие всичките си дажби наведнъж. Там където отиваше и без това нямаше да може да се възползва от тях. Бармана му поднесе питието.
– Джери, дай направо бутилката.
Джери присви вежди.
– Нали знаеш, че трябва да го калкулирам цялото, Суад?
– Няма значение. Просто я дай.
Бармана повдигна рамене. След като набра нещо на терминала си под бара, той подаде на Суад една стъклена бутилка от рафта зад себе си. Суад я взе и седна на една маса до остъклената стена. Наля догоре. Бавно посегна към чашата си. Обгърна я с ръка внимателно и я повдигна. Погледна я за миг и леко я завъртя, колкото алкохола вътре да се размърда.

Изля чашата наведнъж в гърлото си.

Започна да си налива втора. Тъкмо се канеше и нея да погълне, когато до него се настани човек също в адмиралска униформа.
– Да знаеш ако продължаваш в този дух, ще се наложи в ковчег да те изпращаме в другия край на галактиката.

Суад вдигна очи. Срещу него беше седнал адмирал Алекс Рейвъл, негов приятел и ментор. Адмирал Рейвъл беше засипван в миналото с медали и почести за множеството си подвизи в името на Съюза, но на Суад той беше споделил, че повечето били глупости. Адмирала прехвърляше шейсетте, но все още се държеше като на четирийсет и негова бодрост, комбинирана с приятелския му характер, бяха спечелили сърцата на екипажа на флотилията, която командваше. А и умът му сечеше като бръснач.
– Здрасти, Ал... търсех те. – отговори отнесено Суад. После гаврътна и второто питие. Наля си трето.
– Ее, няма ли да черпиш стария си другар, Суад? Толкова много сме си споделяли, не може ли и питието? – шеговито се нацупи Алекс.
– О, с удоволствие Ал, но ти нямаш чаша.
– А, как така, имам, имам. – каза Алекс и извади една сгъваема полева чаша. – Ето я тук. Тази чаша я ползвам само когато има безплатно пиене.

Двамата се разсмяха и Суад наля щедро на Алекс от бутилката. След като вдигнаха наздравици, Суад отново стана мрачен и мълчалив.
– Сега, сега, какво си такъв един оклюмал? – каза Алекс, докато наблюдаваше приятеля си. – Нищо чак толкова лошо не се е случило.
– Ти какво, през последните две години да не би беше глух и сляп? – попита Суад. – Та със същия успех можеха да ме извхърлят в космоса без скафандър! Защо въобще трябваше да си правят тоя труд... – този път той само отпи от чашата си.
– Е, не е чак толкова лошо.
– Да, бе, направо си е чудесно. „Дядката проста” е подразделението с най-висок процент на смъртните случай във флота в мирно време.

Алекс се засмя леко на шеговитото наречие, след това стана сериозен.
– Виж сега, Суад, знам, че си в самоубийствено настроение и така нататък, но трябва да разбереш, че няма за какво да се притесняваш. Не ги слушай разните му там редници и ефрейторчета, тази сган винаги се оплаква дори да ги качиш на първокласен звездолет.
– Откъде черпиш този оптимизъм, Ал? Бил ли си някога в ДЕДКАП?
– Всъщност, да. Не ме гледай така. Истина ти разправям. – Алекс продължи. – Мен ме бяха заточили за кратко, но имай ми доверие. Това, че имаш двайсетгодишна присъда нищо не означава. Ще те пратят в ДЕДКАП, ще постоиш някоя и друга година, след което ще се смилят и ще те пуснат. То за това е подразделението за експедиции в космоса. Да те напляскат с камшик, образно казано и да те върнат в строя после. А аз ще гледам да те уредя като се върнеш и да получиш хубаво корабче под своя команда.
– Наистина ли? – в погледа на Суад проблесна надежда.
– Ама, разбира се, че наистина. Ако те искаха мъртъв, щяха просто да те разстрелят. Това щеше да им спести разходи.
– Това звучи... ободряващо.
Алекс погледна Суад замислено. В погледа му се четеше съжаление.
– Но има и лоша новина.
Суад настръхна. Той усети как вътрешностите му отново се сковават от апатия.
– Каква? – попита.
– Може би не знаеш, но ДЕДКАП има различни части. Ти изглежда, си причислен във възможно най-отдалечената – квадрант Омега.
Суад се задави с питието си, докато чашата почти се изплъзна от ръката му.
– Квадрант Омега?!? Не можа ли да направиш нещо?!?!?
– Не.
– Е, голяма помощ ми беше, Ал, няма що!
– Ей! – запротестира Алекс. – Имаш цял късмет, че бях в трибунала, ясно? Те знаеха, че се познаваме и останах изненадан, че въобще ме призоваха. Ако не бях аз и връзките ми, щеше да се набъркаш в много по-дебела каша, отколкото си сега. Може би дори наистина щяха да те разстрелят! А пък и аз им казах да те оставят да задържиш костюма.
– Да, така е... прав си. Извинявай, Ал.
– За нищо, Суад. Направих каквото можех, но трибунала твърдо искаше жив да те опече.
– Колко мислиш, че ще ме оставят в квадрант Омега?
– Не знам... някъде минимум между три и десет години.
– Има ли някакъв шанс да ги убедиш да намалят срока?
– Никакъв. Те се канеха да ти дадат доживотна присъда, но аз почти забърках скандал с малко шантаж вътре и те се отказаха.
– Сигурен ли си, че не може да се направи нищо повече?
– Суад, да знаеш само какво ли не правех през тези две години да те измъкна. Жонглирах с десетки комодори и вице адмирали, уговарях няколко генщаба, изисквах дължими услуги от почти всеки, който познавах. Не можах да ги помръдна даже. Никога не съм виждал Върховното командване толкова настървено да разпъне един от своите.
– Може би е дискриминация? Заради възрастта ми...
– Мислих го. Може и да е вярно. Мнозина не харесаха когато ти стана адмирал, Суад, защото го направи за една десета от времето, за което другите се бъхтят цялата си военна кариера.
– Тъпи задници...
– Шшш, ее, аз все още съм един от тъпите задници, капитане. – размаха му шеговито пръст Алекс, а на лицето му играеше усмивка.
– Да, сър. Както кажете. – чрез пародийно козируване му отвърна Суад.

Двата вдигнаха наздравица. Адмирал Рейвъл извади една папка от дипломатическото си куфарче.
– Събрах предварително досиетата на бъдещия ти екипаж. Искаш ли да им хвърлиш едно око?
– Може.
– Има и запис на носещ кристал, за по удобен преглед. Ако има още нещо... само кажи.
– Не знам... какъв кораб ще ми дадат? – попита Суад.
– Съдейки по екипажа, едва ли ще е нещо по-голямо от оръжейна лодка. Нямам представа. – отговори Алекс. Той стана. – Сбогом, Суад. Ще се видим отново някъде след пет години, надявам се.
– Довиждане, Ал. Гледай да ме върнеш бързо. – рече Суад тъжно.
– Непременно. Ще работя по въпроса ден и нощ.

Адмирал Рейвъл излезе от бара, оставяйки Суад сам, който се върна към заниманието си да се налива с пиене. Той придърпа папката към себе си и я отвори. Вътре стояха стандартни армейски досиета. Четири на брой. Имаше и допълнителни бележки и книжа. Суад вдигна вежди. Четири? Толкова малко? Отвори първото и го прелисти. То се отнасяше за майор, специалист по природните науки и механиката, който беше отказал да се подчини на спорна заповед. Осъден на дълъг престой в квадрант Омега. Суад изсумтя и прелисти следващото досие. Там фигурираха данните за лейтанант, медик и дипломиран хирург. Беше съден за убийство на висшестоящ офицер. Присъдата беше същата. Следваше пак лейтанант, експерт по електроника, кибернетика и програмиране. Снайперист също. Хакерски престъпления и кражби с цел облагодетелстване. Проникване в секретни правителствени мрежи. Това бяха обвиненията. Присъда – същата. Накрая имаше още един лейтанант, пилот от най-висша класа. За кратко бил дори главен пилот на дреднаут. Обвинения – масово унищожение на правителствена собственост, липса на дисциплина, безотговорност, некомпетентност. Присъда – същата.

Суад бутна досиетата настрани и въздъхна. Чудни скици му бяха пратили от Върховното командване. Всички до един бяха най-добрите в своята област, но всички имаха проблем с дисциплината или мирогледа. Старши офицер бунтар. Лекар убиец. Снайперист хакер. Небрежен пилот. Щеше да му е трудно с екипаж като този. Но щеше и с това да се справи някак. Разлисти допълнителните бележки. Те бяха от адмирал Рейвъл и съдържаха главно разяснения, но имаше и някои по-пикантни подробности. Посочваха се още дока, където щяха да му зачислят звездолет и кога трябва да бъде там. Суад хвърли поглед към бутилката. Беше преполовена, а не беше от малките. Алекс също си беше сипал една чашка, обаче нищо повече.

Квадрант Омега... ако някъде във Вселената имаше място, представляващо края на света, то това бе квадрант Омега. Пустинни, лишени от всякакъв живот и градивни елементи планети; ако въобще ги намериш. Угасващи звездни гиганти, черни дупки на килограм, огромни територии със смъртоносна космическа радиация, астероидни полета и прочие. Чудничко. Какво въобще търсим там, помисли си Суад. Той отново хвърли поглед на бележките. В тях полушеговито, полусериозно се подхвърляше да си вземе повечко храна и то хубава, защото пътуването щяло да бъде най-малко месец при хиперпространствена скорост. Най-малко месец? Това учуди Суад. Нима нямаше пространствен портал до там? Той изруга наум. Значи щеше да има поне месец да опознае, или изтърпи, екипажа си. Кой ли беше главнокомандващ там, в оная дупка? Потърси в бележките. А, ето го. Някой си адмирал Сириус Тор. Суад не го беше чувал. Но името му звучеше познато. Погледна часовника си. Време бе да върви. Стана с неохота и установи, че пиенето почти не му се е отразило. Това не му се понрави. За миг се накани да седне и да си сипе още, но се отказа.

Занесе бутилката на бара. Джери го видя отдалече и каза:
– А, не, мой човек, знаеш, че не може да я върнеш, след като веднъж си я взел.
– Спокойно, Джери. Просто почерпи себе си и момчетата от мен. Заповядай. – рече Суад и му подаде бутилката.
Джери сякаш усети, че повече няма да го види и доби някак тъжен вид.
– Сбогом, мой човек.
– Сбогом, Джери.
Суад излезе от бара и се запъти към хангарите.

На път за тях той слезе на междинна спирка, за да си вземе вещите от местното съхранително бюро. Когато излезе, носеше бойния адмиралски костюм, който бяха все пак решили да му разрешат да го запази. Така, в пълно снаряжение и в цялото великолепие и респект на внушителния костюм, той привличаше погледите на и без това отегчените съюзнически космобойци. Суад не обръщаше видимо внимание на зяпащите го кадети и редници, но вътрешно се чувстваше леко удовлетворен когато минаваше покрай тях и те от изненада едва се усещаха да му отдават чест навреме. Имаше и такива, които не го разпознаваха и не му козируваха. Суад съжаляваше, че вече не може да носи адмиралската си фуражка, за да им напомня кой е. Мислеше си, че миналото вече е зад него, но идиотите от Върховното командване му бяха дали двайсет години да си припомня отново и отново. Тежеше му. Каквото и да говореха за него, за какъвто и престъпник да го смятаха, той беше взел решение, което бе счел за правилно и хората му го бяха подкрепили. И въпреки това му тежеше. Не заради последствията, а заради избора, който бе направил. Спомена го измъчваше.

Адмиралската бойна униформа, или за по-кратко адмиралски костюм, беше едно от върховите достижения на съюзническото инженерство. В основата си представляваше максимално олекотен екзоскелет, който обаче беше претърпял сериозни изменения. Костюма бе снабден със силов екран последно поколение, бордови компютър с капацитет на миниатюрен звездолет, независима енергийна система, подобрен графичен интерфейс и дори вградена ракетна раница. Плюс това той можеше да бъде окачван с допълнителни слоеве броня или различни приставки и външни компоненти. Освен това можеше да служи за скафандър. Тези безценни снаряжения се даваха само на адмирали звезден ранг и то ако са на активна служба. Затова Суад беше поискал своя да го запази. Нямаше нищо сантиментално, просто осъзнаваше потенциала му. Е, може би и мъничко носталгия.

Хангарът му се оказа на другия край на станцията, което накара Суад да закъснее десетина минути, но не му пукаше особено. И без това го чакаше двайсет годишна присъда, какво значение имаше ако просрочи половин час. Забеляза, че доста от звездолетите са стари или в негодно за бой състояние. Това го обърка и за миг реши, че се намира в друг хангар; този очевидно беше ремонтен. Свери номера – не грешеше. Какво става тук? Нима щяха да му дадат повреден звездолет? Той вървеше покрай повредените летателни машини и очите му попадаха на модели още от времето на гражданската война. Хъм? Ама вие сериозно ли??? Суад се намръщи и стигна до отделението на интенданта. Интенданта беше висок мършав сержант, очевидно получил поста поради липсата на нужда от дейност. Сигурно си седеше по цял ден, пиеше алкохол и гледаше телевизия. Цяла вечност търсеше формуляра за Суад и глупаво се пулеше в монитора на терминала. Суад ненавиждаше липсата на дисциплина. Да, той не беше старшина-перфекционист, но когато на налице бе отсъствие на елементарна организация във воиниците, той озлобяваше и командира в него се пробуждаше.

Мършавият сержант продължаваше да се взира в монитора и да мърмори нещо неразбираемо. Тъпението на Суад се изчерпа.
– Сержант!
Човекът подскочи и го погледна.
– Вие знаете ли кой съм аз? - попита строго Суад.
– Аз... Вие... ъ-ъъ... – интенданта съвсем се шашардиса.
– Аз съм адмирал Суад Картендел. Мирно!
Сержанта се вцепени на място, сякаш поразен от внезапна парализа. Стойката му беше изцяло погрешна и Суад кисело процеди:
– Какво стоиш като парцал! Я се стегни! Отдай почест, пияницо!
Онзи започна трескаво да изпълнява командите му. Като отдаде почест три-четири пъти, Суад реши, че това е достатъчно.
– Стига, сержант! Достатъчно! Сега се заемете със задачата си.
– Д-да, сър!
Работата на интенданта беше много по-чевръста сега. Пръстите му затракаха по клавиатурата. След малко смутено рече:
– Ама... ама вие сте капитан!
– Това все още ме прави висшестоящ, нали? – попита студено Суад.
– Ъм, да, добре, сър! Формуляра... а, ето! – на лицето на сержанта се изписа облекчение. – Вашият кораб е готов. Клас – разузнавач. Модел – A105-LRE. Позивна – „Продънено корито”.
– Модел А105?!?! „Продънено корито”?!?!! Какво по рекстразите!!! – извика Суад.
– Съжалявам, но така пише във формуляра. Няма грешка.
– Ама, чакай, сериозно ли???
– Да, сър.
Суад шумно изпусна въздух. Леле, тия не се пестяха когато се гавреха с него. Първо квадрант Омега, после смотан екипаж, сега антика от заселническата епоха... Какво следва? Едноок адмирал-пират ли да го командва?
– Добре... къде се намира.
– Ами, всъщност, сър, можете да го видите оттук. Ъм... ето ей там, онзи кораб.
Суад добре го видя. Остъклената стена на отделението разкриваше гледка на множество звездолети, повечето полуразглобени и чакащи ремонта си. Но сред тях се забеляваха очертанията на един-единствен по рода си кораб. Стар, ръждясал, невероятно похабен и сигурно изтъркан от столетия употреба. „Продънено корито”. Подходяща позивна, но можеше ли въобще да лети тази консерва?
Суад зададе този въпрос на интенданта.
– Ами, щом ви го дават, сър, значи би трябвало да може. – той забеляза погледа на Суад и побърза да добави. – Момент, сега ще проверя. Ммм, да, според базата данни се води в изправност.
– А-аха, направо чудесно. – промърмори Суад. – Какво друго се причислява към кораба? Имайте предвид че го чака дълъг път.
– Да видим... – сержанта зачатка по клавиатурата. Поигра си малко с контролното кълбо и нещо изпиука. – Ето! Според зачислителните разпоредби ви се полагат стандартна екипировка за водене на планетарно сражение, резервен брой гориво, армейски дажби, базова медицинска екипировка, комплект бойни скафандри, пакет стимпакове и общ армейски пакет със стандартна допълнителна екипировка. – Сержанта вдигна очи. – Ще попълвате ли допълнителни заявки, сър?
– Да.

Суад попълни заявките и взе нещата, които му бяха изписани. Въпреки размерите си и местоположението, интендантското отделение бе добре снабдено и се намериха всички необходими компоненти. Суад заповяда да се натоварят на борда. След това излезе и се запъти към общото помещение. Там трябваше да бъде екипажа му. И там го намери.

В помещението имаше само четирима мъже. Беше рано за почивка на механиците, а в този хангар нямаше много персонал. Четиримата седяха в различни крайща на помещението – един, едър и набит, с бръсната глава, се беше облегнал до машината за напитки. Друг със стойка на професор и строго излъчване беше застанал срещу изхода до стената, с ръце зад гърба, по военно му. Останалите двама бяха горе-долу средни на ръст, малко дребни и бяха седнали на две от армейските кресла. Единият слушаше музика от портативно устройство, другия ръчкаше преносим компютър. При вида на Суад и четирима скочиха и му отдадоха чест. Набития – механично. Строгия – стегнато и според устава. Двамата – небрежно. Единия беше ухилен. Суад се покашля и им отвърна.
– Свободно.

Помисли малко какво да каже. Реши да бъде кратък.
– Сега вече сте мой екипаж. Моята задача е да ви командвам, вие – да ми се подчинявате. Аз ще ви пазя, а вие ще изпълнявате заповедите ми. – той огледа четиримата. – Дотук добре. Сега да ви се представя. Аз съм адм... капитан Суад Картендел. Ваш ред е.
Пръв се обади строгия.
– Майор 2-и ранг А. Ф. Райнхарт, сър! Докладвам готовност, сър.
Суад го погледна. Брее, тоя явно спи с устава под възглавницата. Погледна останалите. Един от тях излезе напред:
– Лейтанант Стив Ланс, сър! Ако искате да проникнете някъде или да очистите някого отдалеч, аз съм насреща!
– Лейтанант Харолд Харисън, сър! Но, моля ви, викайте ми Хари! Ще летя на всичко което може да върви!
Тия двамата са страшни скици, помисли си Суад. Май ще трябва да ги стегнем. Последен остана едрия. Суад вече знаеше кой е той, но искаше да го чуе как се преставя:
– Лейтанант Владислав Таров, сър. Полеви медик. – каза с тих и равен глас, който въпреки това се чуваше ясно. Не продума повече.

Суад почака още малко. Чувстваше, че има още една-две думи да каже, но не знаеше какви. Накрая просто рече:
– Е, господа, знаете за какво сме тук. Всеки си има причина. Сега не му е времето обаче да обсъждаме това. Изпратени сме на мисия, която ще продължи дълго. Доста дълго. Но ние ще я свършим, както подобава на космобойци от Федерационния съюз. Това е. Време за излитане. Вземете си нещата, сбогувайте се с действителността и скачайте на борда на лудостта. Добре дошли.


И с това приключва този поглед към (не)далечното минало. "Залезът на здрача" едва ли някога ще бъде дописан в сегашния си вид, ако/когато отново се върна към Стелария. Някъде през 2013-а бях правил опити да revamp-на историята и да започна книгата отначало, но не стигнах далеч по две причини: а) лични проблеми и б) вече имах твърде много натрупана перспектива и колкото и да правех ъпдейти на сетинговата парадигма, не можех да акомодирам новите си идеи без напълно да започна отначало да изграждам самата Стелария. А тя беше натрупала твърде много онтологична инерция. Затова, макар и трудно, реших да я изоставя.

В цялостен план, съм благодарен за решението си. Да, беше мъчно в началото и после бая се лутах за какво точно да се "хвана" в творчески план, но пък това ми даде свобода да започна на чисто. Може да се каже, че тогава бе направена първата, все още много ефимерна крачка, която в крайна сметка щеше да доведе до написването на "Звездният път" години по-късно. :)

Yep, перспектива на фулмакс. Ще прочета още (много!) книги и сигурно пак ще се набъкам с идеи, но засега Солария - светът на "Звездният път" - е замесена от далеч по-кораво и (парадоксално ;) ) гъвкаво тесто. Тук вече бая се погрижих нещата да са future-proof. Или поне циклични. Уф... ще трябва да ѝ хвана цаката най-сетне на тази нелинейна спирала...

И тъй. Четат ли ви се още излагации? :) Ако проявявате интерес, мога да ви покажа части от единствения (недовършен; ofc...) фентъзи роман, дето съм започвал досега. Части от него всъщност бяха поствани на този форум преди години, но поради системно мълчание от страна на тогавашната форумна публика, изтрих темата и махнах всичко. Самият проект се роди по време на Фантастивал 2011-а, което беше... интересно, предвид че бяха минали само около три месеца от Мораб 2011-а (събитието, което промени всичко! за мен, де). Работата пропадна (по разни причини...) и съответно още два-три месеца по-късно, в началото на 2012-а, започнах първите случайни драсканици по това, което се превърна в "Космически залог".

Yeah. Май от бая време ме е напирало отвътре да ставам човек на перото, макар че имам много малко всъщност, с което мога да се похваля в портфолиото си. It's not for a lack of trying though; по-скоро липса на дисциплина, подкрепа, вяра, или някаква комбинация от всички тези и други фактори. А, да! И от липса на обща култура. Ако бях запазил темповете си четене от училище, или имах повече способност/сили да се свързвам онлайн с хора, картинката можеше да е съвсем друга... Ама щеше ли тогава ЧоБи да фигурира в живота ми?

Баси! Съвсем го отплеснах на /rant. Приключвам. Дежурен въпрос: колко хора изобщо влизат в Писателската работилница тия дни? Четирима? Петима? Аз се сещам за трима към днешна дата.

Sat Dec 14, 2013 12:10 am Re: Не-културни събития :) Sat Dec 14, 2013 12:10 am Re: Не-културни събития :)
Благодаря ви за единодушието ;) След мнението на Калин привечер отидох да занеса част от нещата и заварих милите хора в отчаяно оценяване на гривни, гердани, джвъчки, та съвсем хубаво съм била решила сама да мисля цените. И поклечах там, и си ги измислих. Дори собствени етикетчета имах. Тиквичките също имат лепнат надпис всяка и се надявам да не изпадат, щото съм сложила и имената...
Лч вече видя мънистеното ДНК, дето го забелязах, докато надписвах с хората. От професионална гледна точка тоз "гердан" не можах да не го взема. Едва ли ще го нося, но да ми стои за пример и подражание. И гадното беше, че сама трябваше да реша колко да се жертвам за него :> :\ Естествено, далеч не дадох толкова, колкото обикновено струват - по 15-20 лв. По куриерския времеви ценоразпис на ЧоБи не знам колко часа би отнело.
Сега съм в леко приповдигнато настроение заради разпродажбата. Обичам да приготвям и опаковам по такива поводи.

На изложбата има коледни картички по 2 лв. Т.е. куче с шапчица или с червено шалче, изпъстрено с Ho, Ho, Ho. И като питам, веднага ми казват как се казва кучето :}

Утре ще ида за разпродажбата преди 14 ч. - да си донаглася работите, цветята. И не знам колко ще стоя. Хубавото е, че там е учебно място и сигурно мога да кисна цял ден, редувайки "четене" и висене.

Pro boha! 6.XII. Animal Rescue имат 152 621 евро от 210 000 евро! Преди 4 дни бяха ~ 100 000! Май-май работата ще стане!!! :shock:
Отчет и събития . 172 935 евро от 210 000 евро.
Аз проверявам сумата на тая страница . 13.ХІІ. - 178 595 евро.

Sat Aug 24, 2019 6:51 pm Re: The Celestial Way (COMPLETED PROJECT) Sat Aug 24, 2019 6:51 pm Re: The Celestial Way (COMPLETED PROJECT)
The Celestial Way (ver 2019-07-24) – concluding notes:

~ Hehehe ... who said 'showmanship'?

"While here ," Boyd cut in, "everything is showmanship! Pure, bamboozling performance! They don't even use real, practical invocations, like the tried-and-true exothermic globular pyrokinetic offensive energy discharge!"
It took a second for Veralla to puzzle out that. "You mean a fireball?"

~ A whiff of Dao (only in reverse):

"What is the difference?"
"To understand that, you have to understand the Way itself."
"I understand it well enough: it is a pile of philosophical crap made to placate keening souls with false promises of awakening."
"There are no invalid interpretations of the Way."

Then it becomes its own thing:

"Amidst the entirety of of the universe," the old Knight intoned, "there exist nine primal directions: Forward, Backward, Upward, Downward, Sideward, Inward, Outward, Stillward; and finally, The Celestial Way, which unites all the previous directions of the Great Cosmos.
"And from that core constellation every other Way comes forth: lifeward, deathward, richward, poorward, joyward, sorroward, freeward, shackleward, loveward, fearward, lightward, darkward, and so on.
"Thus the Celestial Way defines All, and at the same time, encompasses All; the Alpha and the Omega, the Ying and the Yang, the Aught and the Naught, and the Ten Thousand Things that form the rest of the absolute, grand totality of existence – magic, reality, energy, matter, thought, life, death, freedom, enlightenment, and ascendancy."
Airo listened silently, assailed by sudden memories. Long ago, an eternity before, Zenassa had spoken the same words.
"The Way is immutable and never-ending," Magus continued. "The Way is ever-changing and fleeting. The Way is an idea. The Way is a journey. The Way is a path to enlightenment.
"The Way can be considered many things. It is simultaneously all of those things, and yet none of them. The Way can become known in time, yet it is by definition unknowable. The Way can be followed, yet it will only lead to where one desires to go. The Way shines with the immortal radiance of the stars, yet it will never bestow awakening against one's will.
"The Celestial Way is what one desires of it to be."

~ What do you know about pansexuality? And what do food and sex have in common?

"I like girls who have adventurous spirit like myself."
"Only girls, Sphagus?"
Bernard waggled a finger. "Don't mix omnisexuality with lack of preferences, dear Teha. I can have intercourse with everything that moves, but I still pick my partners. Like I've said, good cuisine and good sex – they have a lot in common. Both can be satisfied in a myriad of ways, yet quality is what sets apart mere indulgence from wholesome gratification."
"Yah, in that case, you're the burger joint of the galaxy (...)"

Seriously, I like the innuendo flavoring all conversations with Sphagus, erm, Bernard. It mixes in the right amounts of immature and mature. :D

~ Now this bit bothers me:

She had never given up on him. She had stood always at his side, offering her support and inexhaustible joyfulness. She had saved his life, both in body, in mind, and in soul. And she asked nothing in return, his smile and the brightness in his eyes a reward enough for her.

It bothers me because it's actually true : Veralla is always there for Airo, and she never gets testy, unreasonable, or (excessively) clingy. Is that supposed to be the prerequisite for, the ideal foundation of, a friendship/partnership? But what about those times when we aren't on our best behavior? How should our friend/partner approach us then? How would Airo approach a Veralla crisis?

(Then again, who am I to speak with my Юна/Yin ....)

~ And then , who can really sulk at Veralla? After she comes and does something like this?

"What are you thinking about?" Veralla asked, pulling Airo from his reverie.
"The past," he replied. "I am saying my farewells to it."
"Oh," she said, all childish wonder as usual. "Will the past not be sad if you do so with it?"
"No, it will not," he replied, and smiled, feeling more free than ever. "In fact, it will become much happier. It has waited for a long time for me to release it."
"Oh." Veralla uncoiled somewhat, so she could look at him, her snout inches away from his face. "I did not know that temporality from the space-time continuum was able to possess or express emotions."
"I did not know either," he laughed, meeting her amethyst gaze.

Or this?

"I want to give you a present, too."
"Oh," he said, taken aback pleasantly. "What kind of present?"
"A kiss," she said, her voice shy.
"A kiss?" he asked in amused notion. His smile widened. "Sure, go ahead. Although I do not know how a human and a dragon would... you know, do such a thing."
In response, her large, serpentine tongue licked him across the face.
"Okay... that also works."
"Was it a good kiss?" she asked anxiously.
"It is difficult for me to decide," he replied mildly. "This is the very first time I receive a kiss from a dragon. I have no previous experience to—"
Veralla licked him again, dazing him into silence.
"What about now? Was the first kiss good?" she asked.
"You... you kissed me again only so you can ask the same question?" Airo balked.
She showed her teeth in a devious smile, her slit-pupiled eyes sparkling, "I will continue to kiss you until you have enough experience to answer me."

~ Well, this was glorious. :)

Can you see the goofy grin on my face? Or must I struggle with them words?

It brimmed with fresh ideas, grand stakes, personal growth, meaningful talks, witty banter--and light. So much light. Enough to show that there are no bad guys, only bad states we go through. (And, yes, misunderstandings.)

The body count was exorbitant, and my eyes glazed over at the more technical descriptions, but these are minor quibbles. (Especially when the book reminds you we're not just bodies.)

Four luminous stars. You made much of my August, Drake. :) :) :)

Read from 1 August to 22 August

Fri Dec 20, 2013 10:51 am Re: За спасяването на света Fri Dec 20, 2013 10:51 am Re: За спасяването на света
Разгласа:

- за Goodreads:

Мили спасяващи и Пожелали (:

(...) Ако искате лесен начин да помогнете с разгласата на „За спасяването
на света“ – похвалете го в Goodreads:

https://www.goodreads.com/book/show/18478300

В долния имейл обяснявам как. :)


2013/12/17 Човешката библиотека / The Human Library:
> (...) Сигурно сте виждали, че „За спасяването на света“ има страница във
> Фейсбук. Знаете ли обаче, че има и страница в Goodreads: най-голямата
> читателска общност в интернет?
>
> Ето ни: https://www.goodreads.com/book/show/18478300
>
> Как може да помогнете вие?
>
> 1. Като си направите читателски профил в Goodreads
> (https://www.goodreads.com/) – а после добавите антологията към
> прочетените си книги, напишете отзив(че :) за нея, препоръчате я на
> други приятели в Goodreads.
>
> 2. Като си направите авторски профил в Goodreads. За по-сериозно и
> престижно. ;) Ако имате интерес как става – ще ви пратя отделен имейл.

- и в Goodreads: пак лични препоръки

Fri Aug 05, 2022 8:10 pm Re: Четете ли речници? Fri Aug 05, 2022 8:10 pm Re: Четете ли речници?

So, do you read dictionaries? I mean, not because you need to / must, but simply because that`s fascinating?

Here`s a really fascinating one, for Whodunit fans in particular.

I do recommend reading Cop Talk , a dictionary of police slang by L. J. Poteet and A. C. Poteet ( https://www.goodreads.com/book/show/611567.Cop_Talk ). Both informative and fun! I just love some entries, like, say, the alien sting one. Those bobbies surely knew how to nab snoopers!

"/.../ broadcast an emergency message to patrolling officers, warning that a flying saucer had crashed /.../ and that the area was radioactive /.../ " , then see who darts out (having listened in) and arrest them...
:D :twisted: :D

Wed Jan 15, 2014 12:11 pm Re: За спасяването на света Wed Jan 15, 2014 12:11 pm Re: За спасяването на света
Любимо:

– Хари… Що се грижиш за мен? Кажи де. Вече нема да те изтропам.

Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.

– За да има смисъл.

– Къв смисъл?

– Смисъл да ме има.

Стеф гледа недоумяващо.

– Съществувам, за да правя каквото трябва – казва след миг забавяне Хари.

– Не сгрявам.

– Всичко се прави заради нещо друго, нали?

Стеф набръчква чело.

– Май да.

– Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него – а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш. И смисълът се изгубва.

Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.

– Хари… Сичко ли е толкова гадно?

– Кое всичко?

– Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.

Хари мълчи и чопли някаква повредена джаджа. Измъква отвътре платка, ръгва парчета жици на разни места по нея и я закача към нов апарат-сбирщина. Стеф сигурно е много зле – струва му се, че ръцете на Хари се движат невъзможно бързо, направо се размазват пред очите му.

– Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?

– Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.

– Щеше да не си различен? Да си кат сички? – внезапно проумява Стеф. – Да не си един на милион?

– Може би.

Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:

– Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама не се знае кога ще дойде…

– Кой знае – внимателно казва Хари. – Може пък да има кой да помогне.

– Кой бе, ти ли? – захилва се Стеф. – Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха – значи номера да ги карат да правят квот си щат става. И скоро ще ги нахакат на всеки. Що иначе са ги измислили?

– Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.

– И после кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. – Стеф не е сигурен кво значи лафът, ама е засукан точно като целия номер с джаджите. – Сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?

– Много хора се боят от това, Стеф. Някои имат много пари. Други са отлични спецове по нано. Сто на сто някой, сигурно повече от един, ще направи инакви джаджи. Дето да трепят тези, или да ги обезвреждат… Не се бой. Тази схватка е стара като света, победа в нея не е имало никога. И никога няма да има.

Thu Feb 06, 2014 1:41 pm Re: За спасяването на света Thu Feb 06, 2014 1:41 pm Re: За спасяването на света
Пуснах поканата във форумите на teenproblem.net, Shadowdance, chitanka.info и bghelp.net, в „Аз обичам книгите“ в Г+ и в Bulgaria reads и Bulgaria в Goodreads.

Ако имате връзки другаде (особено в художнически форуми) – давайте и вие.

Tue Dec 03, 2019 6:25 pm What Lies Beneath the Clock Tower Tue Dec 03, 2019 6:25 pm What Lies Beneath the Clock Tower
Отзив в Goodreads :

The plentiful "lost in translation" jokes lightened up what might have otherwise been a gruesome experience. (Including a grue-induced death.)

My favorite moments:

~ This must be the best early ending for cop-out protagonists I've seen in a gamebook:

The next noon you awake, your head set afire by the toxins of vice, your palms bearing clear marks where your nails had dug in. You don your hat and begin to walk to the library. You need a book to read, to be certain, but not this one.
The End

~ Nah, this one's even better:

The fiend of the underworld transforms into a hideous manticore—which is just some ugly mix-match of annoying animals like humans and lions and scorpions—and kills you in a rather painful way, one that honestly you probably wouldn’t want to hear about. You see, if I told you how it was that you were killed, you might, I don’t know, have a sense of adventure. And clearly, that isn’t what you want. So you’re just dead.
The End

~ In my first "proper" ending, my head asploded due to inappropriate substance intake, and in my second one, I was exhibited in a zoo as a "pacifist": "the most rare and least capable of nature’s creatures."

I'm unhappy.

~ But when I run into such passages, I'm happy again:

(...) soon you find yourself in front of a menacing set of steel doors. They’re larger than any you’d ever seen or imagined—although to be fair, you don’t spend much of your time fantasizing about doors and the potential upper limits of their size (...)

“(...) your gnome friend here was a bit creative in his translations of your speech. I didn’t hear you use the phrases ‘glorious worker’s utopia’ or ‘communist state under the dictatorship of the proletariat.’”
“Hey, English is like my fourth language,” A’gog replies, “okay? I just got flustered with so many people listening. (...)”

~ Linguistics mixes well with black humor:

You continue in this way for the better part of ten minutes, confusing the officers and occasionally tossing in words that you are certain they will not know.
“It’s very important that I beguile you,” you say to the officers.
“What is beguile? Why have they sent you if you do not speak Kabouter?” the officer asks.
“Because they understand how important it is to me to find a terminal solution to the continued impediment that is presented by your existence,” you say.
“I don’t understand you at all! Guards!”

Tue Jan 24, 2012 3:47 am Re: Пратчет Tue Jan 24, 2012 3:47 am Re: Пратчет
Последно си спомням, че се говореше за нов филм, след екранизацията на Going Postal, да се надяваме само, че слабата форма на Алцхаймер, от която страда Тери Пратчет да не му пречи да продължи да твори.

Sat Mar 08, 2014 11:31 pm Re: Аниме-й! Sat Mar 08, 2014 11:31 pm Re: Аниме-й!
За Code Geass - Защото по принцип говоря твърде много за него, а и понеже си Е най-доброто аниме, то вече се познайва :mrgreen:

Не дадох толкова подробно обяснение, защото не ми харесва да разсъждавам нашироко, преди някой да е гледал даденото аниме. Оценката ми за всичко е субективна и не ми се ще да повлиявам с нея предварително - още по-малко пък да спойля. :mrgreen: Кратките "обобщения" на историите са в линковете.

Sat Feb 22, 2020 11:30 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки Sat Feb 22, 2020 11:30 pm Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки
2018

"Хърбърт Уест, Съживителят на мъртвите" - Хауърд Ф. Лъвкрафт
Тази новела ми хареса повече от "Възкресителят" на автора, която няма как да не сравня, защото имат обща тематика. Тук я нямаше тази мистерия около опитите, която ме дразнеше във "Възкресителят". Също и получих разказ в първо лице, макар и не от името на ученият. Ако беше от негово име щяхме да получим суха досадна теория и абсолютно отдалечаване от хуманното. Всяка глава включваше откъс една и съща информация, но ненатрапчиво. Имах чувството, че някакъв старец ми разправя далечните си спомени и споменава откъса, за да продължи там откъдето е спрял и да не губим нишката и ни подготвя за края "Как всъщност е изчезнал Хърбърт Уест?". Отговорът отчасти ме изненада как е поднесен. В тази новела имаме фанатичен учен и съучастник лекари, които се опитват да съживяват по научен метод мъртъвци и части от мъртъвци, и резултатът ги застига. Дълго време отбягвах книгата и не смятах да я чета, след като ми мина конкурса, за който прочетох "Възкресителят". Не съжалявам, че я прочетох. Авторът сякаш се бе поучил от нещата, които във "Възкресителят" не ми харесаха. Изгълах новелата за около час без да спирам. Хареса ми.

"Змии в стените" - Сибин Майналовски
Любими разкази - "Змии в стените", "Дъждът", "Часовникът", Говорещия с котки", "Плюшеният заек", може би защото имаше наякаква по-висша причина за убийството. Разказите около кръчмата "Зелената котка" /фентъзи/ бяха най-слабите според мен и не ме грабнаха. Един конкретен от тях ми идеше да го пренапиша по свой си начин "Кюлотите на вещицата" - все си мислех, че котката ще стане на жена, била е най-дълго с него, вярна му е, макар че се мръщи когато я пращат за абсент, а пък главния забърсва момичето доставчик на пица, ама както и да е, разказът и идеите му са си негови. Не ми хареса отношението на автора към жените, всичките до една са за него никаквици, сребролюби, акълдаващи, блудници, вещици и тн. Мъжете пък са алкохолици, раздават жестока справедливост над жените като ги убиват както в "Охлюви". Стомахът ми се бунтуваше, докато четях. Границите ми на погнуса достигнаха своя предел в "Младоженци". Изгълтах сборника за два дни. Хорър разказите повече ми допаднаха. И една малка бележка: да намали бележките под линия /препратки в края/, че за един разказ се събират поне една страница бележки. Да, хубаво, че е правил проучвания и дава примери, ама ми се струват твърде много. 4 от 5 точки.

Fri Mar 27, 2020 1:05 am Re: Мирослав Моравски Fri Mar 27, 2020 1:05 am Re: Мирослав Моравски
Живо предаване с рискове в началото, затова давам link след тях: https://web.facebook.com/Korenuvane/videos/637479760408311/?t=528.
Място: Egg Bar. Събитие на 26 март 2020 г. = четвъртък.

сВиртуален концерт №2 се задава на хоризонта. :)

Дойде време, в което музикантите са домакини на баровете... вместо обратното.

И така, този петък ще постриймваме живото ми свирене от The Egg Bar.
Всичкото гости отново ще е в Нета, така че не рискувайте да нарушавате пълната карантина и да търчите към барУ, а просто седнете пред компютри и телефони, сипете си и надуйте звука.

Ще се радваме да подкрепите музиканта и кръчмата с овации, сърца, лайка, споделяне на събитието, watch party сбирки, а на най-запалените ще дадем и линк към виртуалната ни Шапка за Поощ(ед)ряване. Подробности - тук в събитието.

Вечерта ще е пълна - ще има преимуществено пещерняшки, пънкарски и ирландски песни, ще ви изсвиря поне две нови песни от бъдещото Коренуване, а със сигурност няма да подминем и авторските композиции от Невидена река, ZhilMore Sextet, Невидено, CUTT и други.

Гответе си желанията! Пишете ги през деня, нощта, здрача или когато ви хрумнат преди това, за да е сигурно, че ще ги видя. До гледане!

Допълваме фин-инфото и тук: :)

На лавината от запитвания за билети, вход, спонсорство и други начини да подкрепите бара и музиканта, отговаряме:

Довечера слагаме Виртуална шапка за музиката -
моят paypal: myroslav.moravsky въ gmail
Revolut: +359898598030
и
Ще пуснем НБОК (Национална БироОсигурителна) Касичка за инвестиране СЕГА в БЪДещо пиене у БарУ, със съответните “комплименти” - Бара, любимото пиене и, разбира се, Ив Монтан. Тва, Ив Анов. ;)
Касичката ще е бармановият Revolut чрез телефонен номер:

Revolut: +359894796649 - I.Ivanov
"Слънце недосегаемо" от историята за Сребра : https://web.facebook.com/Korenuvane/videos/637479760408311/?t=10800.

Миро търси абонати за своя канал в youtube Moro Miro . Натиска се Subscribe и задължително след това камбанката! Ще има и подкрепящ Patreon.

Не, не ми е лесно да събирам всички тия линкове...
Моите песенни желания бяха " Лудница ", Cote de Mort и "Слънце недосегаемо", но не мога да отделям пари.

"Ян Бибиян" https://web.facebook.com/Korenuvane/videos/637479760408311/?t=6652

Частична дискография :
албум "Сглобен..." -  https://www.youtube.com/watch?v=GU-L5VX-0r0&list=OLAK5uy_nsZwYVemSteOxyfB7kiFP-mFS7Gb3qzq4
https://cutt.bandcamp.com 
албум "Разглобен..." -  https://www.youtube.com/channel/UC21QQOTf30Y7qfBREXiE0Sw
https://open.spotify.com/album/5kZ1jmKnsUNzNH9M6uNRzO  
Коренуване – албум "Невидена река" -  https://soundcloud.com/korenuvane

Tue Jun 17, 2014 12:42 pm Re: Не-културни събития Tue Jun 17, 2014 12:42 pm Re: Не-културни събития
НАЦИОНАЛЕН КОМИТЕТ “ПЕТЪР ДИМКОВ” - ПРИРОДЕН ПАРК “ВИТОША”
ЕНЬОВДЕН – ПРАЗНИК НА БИЛКИТЕ
По случай 80 години Природен парк „Витоша” и празника Еньовден ви каним на туристически поход по “Aлея на билките” - любимия маршрут на големия български Лечител и Будител Петър Димков

22 юни, 2014 г.

ПРОГРАМА

І част – туристически поход по маркираната пътека „Алея на билките”с мисли на Петър Димков за здравословен живот.
8,00 ч. Княжево – сборен пункт посл. спирка трамвай № 5. /градинката/
8, 15 – 12, 30 ч. Поход по маршрута: Княжево /градинката на посл.спирка тр.№ 5/ – покрай Златни мостове - х. Момина скала /естрадата/

ІІ част – Фолклорна програма – естрадата х.Момина скала.
13 – 13,15 ч Кратко слово за билкаря П. Димков
13,15 – 13,30 Еньовден – най-мистичният ден на годината – слово на Б. Баракова
13,30 – 15 ч Възстановка на стари народни обичаи /провиране под арка от 77 билки, „медена питка”, ръсене с „мълчана вода” и др.
15 – 16 ч - 60 мин - народни песни и танци, изпълняват фолклорни групи от ученици; масово хоро на поляната
15,30 – 16,00 Викторини, конкурс за най-красив венец и букет, рисунка на цветя.
Билкари ще демонстрират билки и обясняват вълшебните им свойства.

Tue May 03, 2022 5:05 pm Re: Любимите компютърни игри Tue May 03, 2022 5:05 pm Re: Любимите компютърни игри
After @alxd (he/them) helped me with starting Mutazione on Linux, I'm currently playing it ... as a way to cope with grief. (I'm about to lose one of my best friends and spiritual dads.) The interactions between the MC and her grandfather relate to some of the things I wished to tell my friend when his mind and hearing worked fine. The shamanic elements help me prepare for the transition. And all the other relationships strike pretty close to what I've gone through or witnessed around me over the years.