kalein
Jul 16 2003, 11:29 AM
Рецепта за приготвяне на k.:
Смесете произволно взети части
от "Приказка без край",
от Пратчет и от Зелазни,
от Avantasia едно и две,
от Бийгъловия "Последен еднорог",
...
(и още цял куп недомлъвни съдържания)
...
(да не забравите да сложите и k.)
...
с прашец от "Питър Пан"
и с много (Много!) Зиндел поръсете.
Да се поглъща още жарещ!
Трудно ми е да говоря за Зиндел - не защото нямам какво да кажа, а защото никога не знам откъде да почна (и отчасти защото рядко попадам на достатъчно търпеливи слушатели, които да не възроптаят срещу меандрите и скоковете на словоизлиянието ми).
Тоя път ще почна с един концентрат от зелената тетрадка. Поводът е "Реквием за Хомо Сапиенс", трилогията, чийто първи том "Бард" публикуваха през 98-а като "Падналите богове". (Нашият преводачески екип предпочита "Пречупеният бог"... но за това по-после.) (Разбрахте ли сега
защо е нужен
наистина търпелив читател/слушател?) (Леле, почна се... =)
Та, що съм почувствал по повод на "Реквиема":
[+1077]
...енциклопедия на познанието и мисълта, наръчник за възможностите на човека, носител на изцеление, вдъхновение и въображение (и усещане за чудо - по-разтърсващо от всичко досега за безбрежие и безграничност, за себенадмогване и себеоткриване), на истина, доброта и красота, световъзприятие, което прегръщам с ума, сърцето и духа си...
Другото ще са цитати (от превода на "Бард" - може и по-добре, и ще го направим по-добре по-нататък), но преди да ви хвърля в тях, нека да протегна ръка към всички ви:
Заели сме се да превеждаме целия "Реквием" на български. Работните заглавия на трите тома са "Пречупеният бог", "Дивото" и "Война в Рая" (в оригинал The Broken God, The Wild, War in Heaven). "Ние" сме група Зинделоразгоряни
, що искаме превода да бъде достоен за оригинала (а Зиндел на моменти пише екстатично - вижте интервюто по-долу). Затова и не се задоволяваме с един преводач/един вариант, а ще се опитаме да изберем най-сполучливо пресъздаденото. В тая насока - ако някой иска да се включи, добре сте ни дошли. Веднага ще ви пратя сканираните до момента страници от оригиналите, заедно с glossary-то, което сме направили, за да набелязваме удачни хрумвания и да стандартизираме превода на имената в книгата. Принципът на работа е следният: хващате който пасаж искате, и работите върху нея. Когато решите, че сте готови, пращате преведеното на
[email protected]. Има и друг вариант: пращаме ви чернови на преводи с набелязани за редакция пасажи, вие ги променяте по своя преценка и ни ги връщате обратно.
Материалната част: при такъв колективен труд, сложна работа, а? Понеже правим превода на доброволни начала, с твърдата
убеденост, че издател ще се намери (ако никой от фантастичните ни издатели не се навие, аз лично ще уредя издаването), пари за момента няма и не се знае кога ще има. (Къш, сребролюбци! =) Ако парите наистина ви вълнуват (т.е. ще ви позволят да работите по-спокойно върху превода или върху други важни задачи), пишете ми - а още по-добре, срещнете ме, и ще се разберем. (При все цялата ми ярост понякога, съм доста разбран и разбираем в ежедневното. =)
Ето го и интервюто:
"Бури от числа, бокали от светлина"...а цитатите почват след малко.
kalein
Jul 19 2003, 11:06 AM
(всички цитати са от превода на "Бард", 1998; дал съм си дума, че ще се появят и в по-добър превод някой ден)
Вярванията са клепачите на ума.
(фравашка пословица)
- - -
Докато фравашката система като цяло бе създадена, за да освобождава хората от всички системи, мокша беше съставен като своего рода мисловен щит срещу огромния брътвеж на всички човешки езици. Той представлява изкуствен език, богат на измислени думи за странни и извънземни концепции и с хиляди заемки от санскрит, английски, старояпонски и разбира се, от различните езици на Тлон. Фравашките отци разглеждат това езиково семейство като най-възвишено от всички езици на Старата Земя. От тлонската граматика те са заели елементи на синтаксиса, които адаптират и поддържат ясния фравашки светоглед. Някои твърдят, че мокша е също толкова сложен и мъчен за учене, колкото и самият фравашки, но умната жена или мъж обикновено са в състояние да го усвоят, щом се избавят от някои познати концепции. Например в мокша не
съществува глагол за концепцията "съм" в смисъл, че нещо може да е нещо друго. Както казват фравашите: "Всичко е, но нищо не е каквото и да е". На мокша не е възможно да се преведе изречението "Аз съм пилот". Както научи Данло, човек можеше да се опита да каже: "Аз се държа като пилот", "Аз съм усвоил уменията на пилот" или "Аз се радвам на привилегиите и славата на пилот", но не можеше да заяви: "Аз съм това" или "Аз съм онова", също както не можеше да каже: "Аз съм купа с нудълси".
Отначало този аспект на мокша го объркваше, защото той смяташе, че пътят към здравия разум лежи в разбирането за свързаността на всички неща. Данло познаваше санскритския израз "Тат твам аси", "това ти си". В известен смисъл той наистина беше купа с нудълси или по-скоро неговата истинска същност и тази на нудълсите (както и на падащия сняг, на камъка или на птицата с бели пера) бе една и съща. Тъй като смяташе, че
тези санскритски думи са чиста мъдрост, Данло отиде да попита Стария отец защо мокша забранява такива изрази.
- Ах, ах - рече Стария отец, - но проблемът не е в мокша, а в естествените човешки езици. О, дори в санскрита. На санскрит има ли дума за "ти"? Да. Дума за "аз"? Наистина има и това е жалко. И така. И така, тъй като имат такива думи, такива отровни концепции, те са принудени парадоксално да лишават от отрова и да разбиват тези концепции. "Тат твам аси" - дълбока мисъл, нали? "Това ти си." Прекрасен, кратък и задълбочен - но излишен начин за изразяване на универсална истина. Има ли по-добър начин? О хо, аз те уча на мокша. Ако научиш този чудесен език, ще научиш истината не само в една безсмъртна мисъл, а във всяко изречение, което казваш.
И така, Данло започна да учи мокша, и скоро откри още една причина, поради която не беше възможно просто да каже "Аз съм пилот". Очевидно мокша напълно се освобождаваше от обвързаността на местоименията,
особено от най-отровното от всички.
- Защо мислиш мокша е изхвърлил тази дума "аз"? - го попита Стария отец един ден. - Какво е това "аз", че човешките същества толкова са привързани към него? Чисто преувеличение, най-голямата измислица и измама. Можеш ли да го пипнеш или вкусиш? Можеш ли да го определиш или дори да го видиш? "Какво съм аз?" - пита човекът. О хо, може би е по-добре да попиташ: "Какво не съм?" Колко често си чувал някой да казва: "Днес не съм на себе си"? Или: "Не исках да кажа това"? Не? Ха, ха, ето че танцувам, танцувам - дали съм движението и гения на целия си организъм, или съм просто усещането и индивидуалността, обитаващи тялото като просяк в скъпа хотелска стая? Дали съм само част от себе си, която е благородна, мила, съзнаваща и силна? Какво похотливо, егоистично и диво нещо опровергава и отхвърля "аз"-а? Кой съм аз? Ах, ах, "Аз съм', казва човек. Аз съм отчаян, аз съм див, аз не приемам, че съм отчаян
и див. Кой не приема тези неща? Аз съм момче, аз съм мъж, аз съм баща, ловец, герой, любовник, страхливец, пилот, асаря и глупак. Какъв "аз" си ти, Диви Данло? Къде е твоето "аз", което променя настроението си, което преминава от детство в старост? Има ли в това "аз" нещо повече от добра памет и склонност да яде онова, което наричаш "лед от носа"? Това не изчезва ли, когато заспиш? Умножава ли се по две по време на сексуално блаженство? Умира ли, когато умреш - или безкрайно се умножава? Как е възможно да разбереш? Така е, да, ти ще се опитваш да се пазиш, за да не загубиш индивидуалността си. "Но как да се пазя?" - питаш ти. Аха -ако аз пазя себе си, какво е онова "аз", което пази пазещия? Може ли окото да се види само? Тогава как може това "аз" да се види само? Обели люспите на лука и само ще откриеш още люспи. Ида да търсиш своето "аз". Кой ще го търси? Ти ще го търсиш. О хо, Данло, но кой ще търси теб?
Както Данло
постепенно разбра, мокша не само се беше справил с местоименията, но и изобщо с групата на съществителните имена. Фравашите мразят съществителните така, както човешките същества болестите. Според Стария отец съществителните имена са като лингвистични хладилници, които замразяват течащата действителност. В резултат от използването на съществителни за обозначаване и ограничаване на всички аспекти на света, символът съвсем лесно може да се сбърка с действителността, която представлява. Това е втората основна философска грешка, която фравашите наричат "малката майя"*. Тази грешка трудно може да се допусне на мокша, защото функцията на съществителните почти изцяло е изместена от глаголите, както и от временното и гъвкаво натрупване на прилагателни. Например прилагателното за звезда може да е "ярка-бяла-постоянна", докато човек може да мисли за свръхнова като за "сияйна-прекрасна-умираща". Не съществува правило, конкретизиращо броя на тези прилагателни. Всъщност човек може да образува
невероятно дълги и точни (и красиви) концепции чрез умело натрупване на прилагателни едно след друго като наниз мъниста. В описанията си на света поклонниците на мокша са ограничени единствено от силата на възприятието и поетическата си дарба. Твърди се, че веднъж един от първите Стари отци в Никогея само за упражнение измислил десет хиляди думи за често срещащата се снежна ябълка. Но за да говори добре на мокша, човек не се нуждае от фравашкия усет за думите. До началото на зимата, когато улиците се покриха с първите за сезона леки снегове, Данло бе научил този език достатъчно, за да съставя прости изречения като "Чена бокагеладесанга фарас", което означава нещо като "Сега този абмициозен-умен-див става пилот". Ако разполагаше с достатъчно време в къщата на Стария отец - и като се имаше предвид феноменалната му памет, - той би могъл да стане по-скоро майстор на мокша, отколкото пилот. Но още докато съчиняваше стихове за животните и забавляваше Стария отец с опитите си да опише
алалойското мечтано време, неговата бляскава съдба наближаваше - бързо и неизбежно като светлината на експлодираща звезда.
- - -
"Силата на ахимса не е само в готовността да умреш -помисли си Данло. - Тя е във волята да живееш. Да живееш без никакъв страх - това е нещо страшно."
- Да - повтори той. - Готов съм... да те слушам. - Данло направи крачка към поета-воин, после още една. Ножът леко се помръдна и той видя жилки синьо-черна светлина, ужасното отражение на собственото си лице. Марек бавно отдръпна острието от окото на Хануман, погледна Данло и бавно, разбиращо се усмихна. Данло направи още една крачка напред и кракът му сякаш вечно увисна във въздуха. Сега мирисът на кана беше непреодолим. Той му напомни за инициацията му, когато бе лежал под звездите и се беше научил да надмогва болката и смъртта. Накара го също да осъзнае детството на поета-воин. Можеше да види това безвременно време като жилки лилав блясък в очите на Марек. В златистото сияние на лицето му съзираше
малкото дете, което усещаше ужасно несъзнателната близост на смъртта. В това се изразяваше и цялото изкуство напоета-воин - да разбуди до крайност дълбокото си познание. Марек му се усмихна и докосна с устни лилавия пръстен. И докато изпълняваше тези движения въпреки мощното съпротивление на пространството и времето, той пращаше по коридора вълни от въздушни молекули. Ноздрите на Данло бяха отворени за този въздух, отворени за мириса на каново масло, който пронизваше нервите му и проникваше в мозъка му. Той се приближаваше към поета-воин и не можеше да откъсне очи от ножа му. Ако не успееше да довърши стихотворението, скоро ножът щеше да прониже окото му и да навлезе в мозъка му. И животът му щеше да свърши за един-единствен ослепително кратък миг. Да свърши, да, но не и да бъде унищожен. Когато острият студен нож преминеше през костта зад окото му, кръвта му щеше да рукне от него като река. Щеше да се разлее по каменните стени, стъпалата и железния парапет. Щеше да обагри черната коса на поета-воин и да
докосне красивите му очи с паренето на желязо и сол. Щеше да опръска лицето на Хануман като капчици утринна светлина и когато приятелят му отвореше уста, за да изкрещи последното си "не!", щеше да докосне езика му и да потече надолу по гърлото към корема му, към бликащия живот и тъканите на тялото му. Неговата кръв щеше да тече безкрайна и дълбока като океан, докосвайки всичко, хранейки всичко, съживявайки всичко. Той завинаги щеше да живее във всичко, също както дивият мирис на кана, чудните багри на робата на поета-воин и прекрасната, пречупена душа на Хануман живееха в него сега и завинаги.
- - -
- Не, недей да говориш. Вкуси онова, което е в устата ти, океана. Ти изобщо не си се раждал. Нероден, безкраен като океана - как можеш да умреш?
"Изобщо не съм се раждал - помисли си Данло. - Аз не съм аз."
Той затвори очи и се отпусна по гръб, скръстил ръце на гърдите си. После се претърколи настрани и вдигна колене към корема си. И задълго заспа. Беше на двеста
дни, спеше и често сънуваше: мрачни, ритмични, спокойни сънища. Когато най-после се събуди, устата му бе пълна с топла солена вода, вечният вкус на морето. Плуваше в абсолютно тъмно море в майчината си утроба. Всъщност идеята за пълен мрак нямаше смисъл, защото никога не беше виждал светлина, нито пък можеше да си представи, че някой ден ще има зрение. Имаше само мрак, неразчленен мрак, черен и плътен като дълбокия космос. Поглъщаше го толкова цялостно, че той не го съзнаваше. Но можеше да чува звуци: газът, къркорещ в червата на майка му, перисталтичните вълни на мускулите, екотът на майчиното му сърце, който бе навсякъде във водата. Собственото му сърце биеше по-бързо и той го чуваше, също както можеше да усети хранителния поток, проникващ в него през корема му. По хлъзгава увита тръба в него се вливаше кръв и го съживяваше. Не съзнаваше почти нищо, но дори сега, неродена мъжка рожба, плуваща в огромен океан, изпитваше изгарящото усещане на собствения си живот. И колкото да беше парадоксално, в същото
време нямаше собствен живот, защото бе изцяло свързан с най-дълбоките тъкани на майчиното си тяло. През пластовете плацента край себе си усещаше пулсиращите артерии на утробата. Това беше нещо вълшебно, тази древна кръвна връзка. Тя го всмукваше и го теглеше, също както той всмукваше хранителните вещества от тялото на майка си. "Аз не съм аз" - спомни си той. Беше вода, мазнини и настойчиви клетки, организиращи се в нещо ново. Бе мускули, памет и кожа и в същото време не можеше да каже къде свършва неговата плът и започва дългият, мрачен рев на майчината му утроба. Поглъщаше околоплодна вода, вдишваше я в дробовете си и усещаше, че няма граници. Като капка вода, сливаща се с морето, докато кръвта му обменяше въглероден двуокис и кислород с кръвта на майка му, той чувстваше, че става все по-голям, по-пълен и се стреми навън към безкрайни възможности.
"Аз съм безкрайна памет."
Дълбоко потъна в повторението и преживя всички свои състояния от мига, в който беше -заченат. Всяка клетка
от тялото му бе изтъкана от спомен за произхода си и всичките му клетки - на кръвта, стомаха и мозъка - си спомняха възникването си в него. Той беше възел от настойчиви възможности, не по-голям от балдов орех; той бе потръпваща топка от клетки, делящи се отново и отново, яростно организиращи се в черен дроб, стомах и сърце; той беше една-единствена оплодена яйцеклетка, сливане на полови клетки, образувани в майка му и баща му. Винаги щеше да е тази клетка и внезапно разбра, че е завършеност, сливане в екстаз, чудо от трилиони по трилиони химични явления, свързващи го с мига на сътворението на живота. "Всички живи неща са съзнателни" - спомни си той. Не беше нищо ДРУГО освен съзнание, съзнанието на една-единствена клетка. В него цареше хаос от метаболизъм, митохондрии, откъсващи водородни атоми от глюкозни молекули, ензими, избухващи в плазма, но в него също цареше покой, по-съвършен от всичко, което познаваше. "Аз съм онова, което съм." Беше глад, прост и чист, поразително желание да яде
и расте. И в същия миг живееше в тихата радост да плува по безкрайна тръба, да плува, да докосва и да вкусва захарите, които подслаждаха водите навсякъде около него. За първи и навярно последен път в живота си той бе съвършена хармония от съществуване и превръщане. Да улавя свободно носещите се молекули аланин, тритофан и други аминокиселини, да усеща разтварянето им през мембраните си - това беше хала и нещо повече: чувството как в него се разбужда съвършено и ужасно желание за живот. Щяха да минат много дни преди да се развият гърлото, устата и устните му, но ако можеше да изрази всичко, което знаеше, единствените му думи щяха да са: "Да, аз ще". Такова бе съзнанието на зиготата, такова щеше да е винаги.
"Всички неща са съзнание - паметта на всички неща е във всички неща."
Може би задълго щеше да е доволен да остане като тази единствена клетка. Но докато поглъщаше захари и богати молекули мазнини, той усети, че набъбва, расте и че е готов да се раздели на две. Страхуваше се от
това деление и в същото време копнееше за него, защото никога не би могъл да преживее всички красоти на човешкия живот като тази единствена набъбнала клетка. Беше прекалено изпълнен със самия себе си и това бе вид болка, разкъсваща най-дълбоките му мембрани. Там, по средата на същността му, в ядрото му имаше съзнание за болка и спомен за живот. Чувстваше я да се извива и развива, тази дълга, вечна молекула памет. Неговата ДНК беше най-живата му и свята част. Тя бе винаги в движение, огъваше се, гърчеше се и вибрираше милиард пъти в секунда. Кънтеше в него като камбана, възвестяваща чудото на творението. И сега кънтенето беше силно и категорично и се носеше навън на вълни през цитоплазмата. И сега почти безкрайно дългата нишка ДНК се развиваше, разделяше се като цип по средата, възпроизвеждаше се и създаваше нов живот. В безкрайния наниз от кодони на ДНК беше тайната на живота.
"Тайната на живота е още живот."
ДНК бе предназначена да се възпроизвежда и да подрежда аминокиселините в протеини,
в самата материя на живота. Всички клетки, които той можеше да стане след раждането и детството си чак до дълбоката си старост, щяха да носят знака на тази ДНК. Щяха да носят и още нещо. Част от неговите хромозоми, в които ДНК беше древна и обикновено пасивна, кодирана за събирането на уникални и редки протеини.
"Паметта е химия, химията е памет."
Той бе на двайсет и една години и винаги щеше да е на толкова, и молекулите на паметта прииждаха в най-дълбоките части на мозъка му. Опита се да си ги представи, протеините, невероятно сложно нагънати и увити. Наистина ли паметта можеше да е кодирана във вериги от валин, цистеин и аспартична киселина? Нима мозъкът просто четеше спомените, кодирани там? Или тези молекули бяха само химични ключове, подхождащи на невроните му и отключващи великите спомени, които винаги щяха да съществуват в него?
"Паметта е памет е памет е..."
Всъщност никой не беше успял да разбере загадката на паметта. В продължение на пет хиляди години
паметистите бяха развили теорията, че паметта е като вода, затворена в лед, като информация, кодирана в компютър, или като холограма. Твърдеше се, че много отдавна раса от богове -йелдра - са променили човешкия геном и са каркирали всичките си познания в най-древната ДНК на човека. Всичките си спомени: говореше се, че древните еди не са нищо друго освен чиста памет, но никой не знаеше какво всъщност са или как човек може да си ги спомни.
Паметта е.
Черна дупка, поглъщаща въртящи се звезди и звезди и звезди в чернота в чернота кадифена утроба скъпоценни камъни от светлина и звезди и планети блестяща синьо-бяла светлина пространствовремеви изкривявания и гравитация светлина заключена в материя светлина светлина светлина светлина светлина.
И тогава великият спомен се върна. Данло продължи да лежи и го остави да го изпълва. Древните еди бликаха в него като извор на чисто съзнание или по-скоро като един-единствен огромен, вечен спомен, чист като океана. И в същото време, също като бурен океан, едите
бяха мрачни и сложни, огромни вълни от памет, които се издигаха, разбиваха се и отново се образуваха за миг, само за да избухнат в пръски и да паднат обратно в дивите океански води. Древните еди бяха като капки вода, безкрайно много блестящи късчета познание, забранени технологии и безчет нови логики, философии, математики, езици и теории за вселената. Древните еди бяха спомени за религиозни движения, за възникването на звездите, за странни извънземни копнежи и за обичта и страха, които целият живот изпитва към друг живот. Тук бяха описани мечтите и страданията на древни цивилизации и спомените на боговете. Той преживя смъртта на галактика отвъд Облака от галактики на Голямата мечка и видя как се раждат звездите от мъглявината Росет. Да си спомня едите беше като да върви из непознати земи, светове от жълто-червено-лилав прах, въртящи се под светлината на червени гигантски звезди. А също светове от огън, светове от лед, светове, построени в божествени компютри, съвършени кристални светове, изградени от
безброй пластове чиста информация. Голяма част от древните еди представляваше споменът за пътуването на една раса към божествеността. Този спомен - дълбок и мрачен като подводна пещера - съдържаше тайната на безсмъртието. Друга част беше план за нови сетива, за разширяване на естетичните и философските сетива, известни на Данло като пластовост, фуга и ших. Без тях нямаше да е възможно да разбира вселената в цялата й странна и безкрайна красота. Богът трябваше да притежава висш усет за красотата и затова в едите бяха кодирани хиляди концепции за красота, разнообразни и живи като палитра на художник. Дълбоко потънал в най-дълбоките паметни бури, Данло се опита да си представи какви чудеса може да разкрие вселената, но не можеше да ги види с божествените сетива, все още не. И затова не можеше напълно да ги разбере. Не разбираше божествената математика на континуума, парадоксалността на време и невреме, по-странна, отколкото би могъл да си представи. Не проумяваше и математиката на системите, теоремите на
свързаността, начина, по който целият живот и всички екологични системи бяха свързани помежду си. Всъщност древните еди бяха ужасно сложни - кипящ хаос от спомени - и той разбираше само част от тях. Той бе човек, умиращ от жажда като ловец на тюлени, попаднал на плаващ лед, който се задоволява с няколко глътки стопен сняг, докато огромният океан на истината реве навсякъде около него.
В центъра на галактиката имаше черна дупка, въртяща се...
Той потъваше в мекотата на матрака и се опитваше да разбере спомените си. Древните еди идваха в ума му под формата на гласове, мелодии, образи и блестящи драми. Част от него автоматично кодираше много от тази памет в думи, в символите на универсалния синтаксис или дори в математика. Това беше изключително формализиран и абстрактен начин за обхващане на необятното. Но постепенно, докато потъваше по-дълбоко в спомените, той откри друг начин. Нововъзникналият му усет за образност - способността да вижда уравнения, теореми, информация или идеи като живи образи -
постепенно се развиваше. Много добре си спомняше, че в центъра на галактиката се върти огромна черна дупка и че там звездите са гъсто разположени и блестящи като диаманти по пръстен. Почти съвършено си спомняше математиката на черните дупки. Спомняше си толкова наситено и живо, че започна да разбира гравитацията не чрез символи или изящни математически идеи, кодирани като символи, а по-скоро като някакво сериозно и мрачно "лице", което му бе напълно познато. Това преобразяване на идеята в образ беше зловещо и страшно. Той се дивеше на начина, по който Шварцшилдовите геодезични линии се сливат в бузи, спинорите се превръщат във вежди, а флексорните полета се разгъват и се оформят в челото на това сияйно лице. Той виждаше голите черни дупки като блестящи черни очи, които го гледаха и поглъщаха цели галактики от светлина. Но най-предизвикателен беше начинът, по който кривата на Лави се сля с устата на лицето, усмихващата се уста, благословената и ужасна уста, чиито устни бяха извити нагоре в загадъчен
смях. Образът на това лице бе толкова реален, колкото споменът за пещерата, в която се беше родил. Можеше да види чернотата й да се отваря в чернотата на нощта, усещаше с клетките си силното й притегляне и чуваше окотите на вселената в нея. Спомените които се връщаха в него, се състояха от милиард такива лица, изразяващи всевъзможни познания. Трябваше да се напряга, за да види някои от тях. Други повече приличаха на архетипи или на сънища на предците му, отколкото на лица, и той ги познаваше толкова дълбоко, колкото собственото си лице, което гледаше към него винаги, щом се видеше в огледалото. Но повечето от образните лица му бяха съвършено чужди и се редуваха в него с невероятна скорост. Това редуване ги караше да се сливат така, че изглеждаха като едно-единствено динамично лице, което плачеше, пееше, танцуваше и постоянно се развиваше в някаква непозната форма. Това, помисли си той, беше недовършеното лице на вселената, с ясни очи, яростно и сияещо с ужасна красота.
"Какъв е цветът на нощта?
Какво е било лицето ти преди да се родиш?"
kalein
Jul 21 2003, 09:43 PM
(из "Падналите богове", "Бард" - 1998)
Тамара спусна ръка помежду им там, където панталонът й почти се допираше до камелайката, покриваща бедрото му, и стисна с дългите си пръсти неговите.
- Преди няколко години слушах запис на един от алалойските диалекти - каза тя. - Красив език.
- Езици ли изучаваш?
- Впечатала съм си четиринайсет езика и научих още три по бавния начин.
Подобно на повечето куртизанки, Тамара предпочиташе да разговаря с клиентите си на родните им езици и го правеше винаги, щом можеше. Онези, които познаваха дарбите им, понякога наричаха куртизанките - обикновено с гнусна двусмисленост - "езиковедки".
- Спомняш ли си много от... алалойския език? - попита Данло.
- Не, но обичам да го слушам.
Той стисна пръстите й. Тамара стоеше съвсем близо до него, почти очи в очи. Данло се опиваше от чистия аромат на косите й.
- Хала лос ли девани кичарара ли пемафи нис ни мансе - каза той и я погледна.
- Но какво означава това?
-
Означава "Хала е жената, която разгаря благословения огън в мъжа".
...
Данло пусна ръцете й, безразсъдно си свали ръкавиците и ги пъхна в джоба на панталона си. После нежно пое дланите й и свали тесните й копринени ръкавици. На средния пръст на лявата си ръка тя носеше златен пръстен, излят във формата на змия, захапала опашката си, но той изобщо не го забеляза. Данло докосна дългите й голи пръсти и внезапният допир до горещата й кожа го изпълни с наслада. Той я погледна и дръзко каза:
- Но нямаш договор за тази нощ, нали?
- Не - отвърна Тамара, - за тази нощ не. - Тя сплете пръстите си с неговите и се усмихна.
- Аз никога не съм имал... никакви пари - каза Данло.
- Това ли искаше да ми дадеш?
- Парите са просто символ, нали? - попита той. - Те нямат никакво значение като подарък. Ако можех да ти дам нещо... то щеше да е перла, която да носиш на шията си. Виждала ли си някога перла от пипалести миди? Толкова са прекрасни и редки.
- О, Данло, не трябва да обещаваш
нещо невъзможно.
- Но какво мога да ти дам?
В отговор Тамара притисна ръцете му към долната част на корема си.
- Толкова си красив - каза тя. - Никога не съм сключвала договор с мъж само заради красотата му.
Той се засмя, свободно и весело, преизпълнен с чиста наслада. Загубил се сред стая, в която десетки хора пушеха психеделични семена от трия и също се смееха, смехът му можеше да остане незабелязан, но Тамара също се засмя и очевидната им взаимна страст привлече много погледи. В този момент обаче Данло не се интересуваше от никой друг освен от нея. Те впиха очи един в друг и сякаш бяха единствените живи хора в стаята, навярно дори във вселената. Внезапно осъзнаха ума и сърцето на другия: и двамата смятаха за невероятно странно, че могат открито да стоят пред погледите на другите, да докосват ръцете си и да се обичат. Това разбиране беше извънредно реално, по-реално дори от мускусния аромат на Тамариния парфюм или от мириса на собствената му пот. То привлече Данло в блестящо и диво бъдеще,
което виждаше да се оформя, докато се вглеждаше в прекрасните й очи.
...
Данло, загледан в играта на отблясъците от огъня по голите й крака, прокара пръсти по бедрото й.
- Когато сме все още момчета, ни учат как да докосваме жените, за да стигнат до екстаз. Ако бях достигнал своя миг преди теб... нямаше да те оставя незадоволена.
Тя се усмихна, целуна го по пъпа и каза:
- Има различни степени на задоволеност.
- Възможно е - съгласи се той, - но така е устроена вселената, нали? Мъжете са такива, каквито са. Всички мъжки животни. Някога виждала ли си самец шагшай да яхва кошута?
- Не, не съм.
- Цялото съвкупление продължава по-малко от десет секунди - каза Данло. - Десет... тласъка, малко мучене и самецът е готов. Нима искаш да промениш природата?
- А ти? - попита Тамара и се усмихна, почти сякаш можеше да прочете мислите му. И после двамата избухнаха в смях.
- Често съм си мислил за този проблем - каза той - Защо страстите на мъжа и жената са толкова разностранни? И ако
сме истински деца на... естествена природа, това не е ли доказателство, че цялата вселена е шайда?
- Шайда противоположност на хала ли е?
- Не точно. Шайда е... лявата ръка на хала.
- Разбирам. Искаш да правиш само онова, което е естествено - каза тя.
- Смяташ ли, че мъжът трябва да се опитва да задържи екстаза си, за да е едновременен с този на жената? - попита Данло след малко.
Тамара докосна белега на челото му, усмихна се и отвън на:
- Някои мъже намират, че като задържат екстаза си, го правят по-мощен. И после екстазите се умножават - твърди се, че възможностите между жената и мъжа са безгранични.
- Не зная как може да стане по-мощен - възрази той.
- Моята страст не винаги може да следва бързината на твоята - каза тя. - А и не искам, даже да можеше.
- Но как е възможно да се задържи такава сила? Когато настъпи мигът... все едно да попречиш на звезда да експлодира.
- Да ти покажа ли как?
- Можеш ли?
- За мен ще е удоволствие - отвърна Тамара. Тя отново започна да го
целува по устата, целуваше очите му, целуваше тялото му от шията до коленете. Той също я целуваше. Прекараха дълго време в целувки и милване, после Данло понечи да легне отгоре й, както преди. Но тя го отблъсна с ръце, опрени в гърдите му, и го накара да се отпусне по гръб. После коленичи върху него, стиснала гъстите косми на гърдите му в юмруци, седна отгоре му и започна да се плъзга назад-напред. Правеше го не като метод за задържане на екстаза, а защото беше куртизанка и се подчиняваше на правилото на Дружеството й за промяна (и равенство) на сексуалните пози. Всъщност щеше да й е по-лесно да приложи тези методи, ако той бе отгоре й, но Тамара не нарушаваше правилата само заради целесъобразността. Тя се движеше назад-напред все по-бързо и по-бързо, плъзгаше се и се притискаше надолу към слабините му. Данло копнееше да проникне свободно в нея, да овладее ритъма на съвкуплението им. Потеше се, дишаше бързо и чувстваше всяка своя част подута и изпълнена. Умираше да достигне мига си и да свърши, беше съвсем
близо и тогава внезапно Тамара спусна ръка зад себе си, докосна тестисите му и притисна опънатата му кожа под тях. Показа му точките на натиск за задържане на екстаза му. Показа му как да диша и охлади кипналата му кръв и сляпото му желание. Направи го на два пъти и всеки път оставяше страстта му да се усилва до невероятна напрегнатост, каквато до този момент не бе познавал. Накрая, след много време, тя се съжали над него. Пръстите й откриха други места по тялото му, които го тласнаха към екстаз. Той започна като ускоряване на енергия, която като че ли се уви около основата на гърба му или по-скоро бързо се разви и изпълни слабините му с рядка и чудесна мощ. Тя също беше изпълнена с тази мощ, Данло го виждаше в проблясването на сияещите й очи. Двамата се гледаха и помежду им премина нещо огромно и жизнено, очи в очи, ръка в ръка, клетка в клетка. После Тамара затвори очи и започна бясно да се люлее назад-напред, все още притиснала го с коленете, вулвата и изкусните си пръсти. Той беше млад, пълен със семе и
мекото притискане на тялото й изцеждаше течния живот от него. Сега бе преизпълнен с живот, който гореше като река от огън в него, в корема му, нагоре до сърцето му, после зад очите му. За миг, докато все още можеше да вижда, Данло погледна Тамара - беше отметнала глава и се задъхваше. Очите й бяха плътно затворени, лицето й - маска на екстаз, сияеща на светлината на огъня. И след това той също затвори очи, и напрежението в слабините му стана толкова силно, че извика и стисна в шепи бедрата й. Последва див прилив на енергия, сякаш от мълния, пробягала по гръбначния му стълб от бедрата до главата. В този миг на чиста, ослепителна радост, Данло усети, че помежду им става нещо прекрасно. Той изпразни в нея бързия пулс на живота, отново и отново, докато Тамара не падна задъхана отгоре му, целуна го по шията и притисна главата си към неговата. Данло лежеше в пълно изтощение под нея и се чувстваше напълно изпразнен. И все пак беше пълен както преди и съзнаваше всичко, което става около него. Чуваше гласове от
вътрешните части на къщата и вятъра, шибащ диамантените прозорци, усещаше аромата на огнецветята от градината на Бардо, острия дъх на семена от трия и сладкия мирис на секс. Дъхът на Тамара шумолеше в ухото му, сърцето й биеше до неговото и той съзнаваше, че никога не се е чувствал толкова силен, толкова цял, толкова напълно жив.
След малко се претърколиха настрани, постепенно излязоха от унеса си и започнаха да разговарят. Тамара прокара пръсти през косата му и докосна бялото перо.
- Никога не съм познавала човек като теб - каза тя.
- А аз досега не съм знаел... нищо - отвърна Данло. -Има много за учене, нали?
Тя кимна и се засмя.
- Някои мъже се упражняват с куртизанки години наред преди змията да ги удари.
- Змията?
- Ние наричаме изкуството си "Пътят на змията". Той стисна ръката й и докосна пръстена на средния й пръст. Беше направен във формата на змия с дебело тяло -очите й бяха два малки рубина, инкрустирани в златото. Змията бе захапала опашката си, сякаш се канеше да
се самопогълне. Тази непрекъснатост на златен зъб до златна плът образуваше съвършен златен кръг.
- Забелязах, че носиш пръстена на Ороборос - каза Данло.
- Значи знаеш за змията?
- Всъщност не. Разбира се, изучавал съм религите и зная значението на символите им. На някои символи. Ороборос змията, захапала собствената си опашка - това е символ на самата природа, нали? На безсмъртието на всички неща. Начинът, по който животът се храни с живот, поглъща самия себе си и все пак продължава. Великият кръг на живот и съзнание, постоянно отхвърлящ смъртта като стара кожа.
Тамара местеше поглед между пръстена си и очите му.
- Струва ми се - каза тя, - че твоето тълкуване ми харесва повече от онова, на което са ме учили. По-просто е, по-дълбоко.
Данло наведе глава и се усмихна.
- За теб този символ означава нещо друго, нали?
- Някога чувал ли си за змията, наречена Кундалини?
- Не, това име не ми е познато.
- Но си чувал за тантрическата йога? Той поклати глава.
- Учили сме много йоги,
разбира се. Но не и тази.
- Тантра е древното име за тази йога - поясни Тамара. -Това е йогата на секса и енергията, на жизнените енергии. Много от техниките й се използват в другите йоги.
- И куртизанките са майсторки на тази йога, така ли?
- Не точно - отвърна тя. - Ние си имаме свое изкуство, което дълго се е развивало. Нашите практики в много отношения се различават от тантрата. Други са и теориите ни.
- Кундалини теория ли е, или символ?
- И двете - каза Тамара. - В древната теория енергията кундалини лежи увита около основата на гръбначния стълб като огромна змия. Използват се различни техники, за да...
- Изпитах нещо такова! - внезапно възкликна Данло. - В основата на гърба ми - само че по-скоро беше като мълния, а не като змия.
- Наистина е като мълния, щом бъде раздразнена и събудена - потвърди тя. - Щом енергията й се разбуди, змията се развива, изпъва се и удря тялото като мълния. Пронизва гръбначния стълб и се хвърля нагоре през чакрите*. Чакра има под пъпа, има сърдечна
чакра и...
*Чакра - букв. колело (санскрит). В йога - всяка от точките по цялото тяло, обикновено седем на брой, които се смятат за енергийни центрове. - Б. пр.
- Това са енергийните центрове, нали?
- Откъде знаеш?
Той седна и се загледа в огъня. Помисли си за изпитанието си на площад "Лави", когато топлината на лотсара бе пламтяла точно под пъпа му и го беше спасила от фатално измръзване. Разказа на Тамара за това и прибави:
- Алалоите също си имат теории.
- Мислех си, че твоят народ е бил прекалено зает просто да оцелее, за да се занимава с разбуждането на чакрите си.
- Това ли прави кундалини? Това ли правят куртизанките?
- Разказвах ти за древната теория - зесмя се тя. - Според нея енергията кундалини преминава нагоре през всяка от седемте чакри. В идеалния случай минава през тях - понякога пътят й е препречен, разбира се, от стари рани на тялото или ума и енергията не може да продължи.
- Като светлина в бутилка от камък ли? Тя кимна.
- Щом така ти харесва.
- Няма поток - каза той. - Няма освобождаване, няма... връзка.
- За повечето хора това е така - потвърди Тамара. - Но при някои кундалини минава през чакрите една по една. И накрая излиза през хилядолистния лотос на темето.
Той седеше с гръб към огъня, слушаше и мислеше. Тамара се приближи зад него и притисна ръка към опашната му кост, заизвива пръсти по голата кожа на гърба му, после по тила и нагоре до темето му. Пръстите й затанцуваха в гъстата му коса и- той потръпна от удоволствие.
- И после?
- После се осъществява връзка - отвърна Тамара. - Кундалини излита в небето и древната връзка между ума и висините е завършена.
Той обърна глава и целуна дланта й.
- И това е стара теория?
- Много стара - призна тя.
- И сте я изоставили?
- Повечето са я изоставили, разбира се. Макар все още Да сме запазили Кундалини като символ на жизнените енергии. Щом се събуди, Кундалини прониква във всеки нерв от тялото ти, във всяка клетка. И ги събужда.
Със сериозния си, сладък глас Тамара
накратко му разказа част от теорията на куртизанките за Кундалини. Обясни му, че всяка клетка от тялото имала свое собствено съзнание, клетъчно съзнание от електронни транспортни вериги, протеинов синтез и ДНК. И че когато клетките напълно се разбудели за заключените в тях тайни, сегменти от ДНК, които никога преди не са били активни - тази ДНК понякога се наричала "спящият бог" - щели да се активизират за истинското си предназначение. И тогава човечеството наистина щяло да еволюира. Това щяло да е съзнателна еволюция, съзнателно пътуване към нова симетрия на тялото и ума, за каквото малцина смеели да мечтаят. И някой ден, може би далеч в бъдещето, може би утре, мъжът и жената щели заедно да родят първото истинско човешко същество.
