От години мечтая за миг да се разходя " ОТВЪТРЕ "из света на Д. Зиндел. Мечтаех да го посетя по начина, по който някой художник иска да живее на брега на р. Сена. Естествено в компанията на други художници, на други посетители.
Исках да описвам преживяванията, размислите и действията на някой поет- убиец или скромен градинар, усъвършенстващ се с тиха усмивка в икебаната и дзен- будизма. Исках около мен други зрели личности да вдъхнат живот на пилоти, готвачи или фривашки философи, на малки деца ( защо не ) или на обсебени от мания за величие последователи на божественото...
Копеех за Нивгия- това е един от най- хармоничните и вътрешно осмислени светове, които съм срещал. Този свят е реалност от мечтания- място на хора с големи сърца, разстърсващо силно чувство към заобикалящия ги свят, както и с невъобразимо по сила морално чувство... дори лошите го носят в себе си, макар и изкривено по някакъв плашеш и привличащ начин.
Обаче никой не може да празнува рожден
ден самичък...
С годините попадах на сайтове, в които се играят фрийстайл ролеви игри. Покварата на мисловните стереотипи обаче е неизличима на подобни места- казвам го с болка, защото виждаш как една прекрасна идея се свежда до литературен вариант на джиткане в онлайн игра от типа на Оувър Куест. Срещаш хора, които прекалено дълго са използвали зарчета, картонени фигурки и йерархично мислене, тип " моето е мое ".
Нищо добро не може да излезе, когато имаш " заплюване " на герои, сили и събития , когато екстатичността в даден образ се оценя като пауърстване, а взаимосвързаността като обсебване на целия, общия свят.
От време на време предлагах на някоя водеща личност по онези места да направим игрова линия по света на Зиндел. Получавах неизменен отказ. Никой " авторитет " не пожела да си заложи шифгретора за подобно начинание. Скоро разбрах, че са прави. Просто понатрупах повече впечатления осъзнах, че в тези " Места " се отбягва не само Зиндел,
но и : Фр. Хърбърт, Урсула ле Гуин, Рей Бредбъри, братя Стругацки, А. Азимов , Р. Силвъбърг , Дж. Мартин, Д. Линдзи .... По Толкиновия свят в едното " място" са правени поне три опита да бъде " подкаран " - безуспешно! Явно и той минава някакъв критичен праг на философска и етична сложност.
Бързам да уточня- по отделно всеки от хората в онези сайтове е чудесен и мил. Средното интелектуално ниво е над моето лично - признавам го веднага.
Но господстващия дух на общността обезсмисля най- доброто в първичната идея. В замисъла да се разходиш отвътре в един свят. Например там общоприетият вкус не одобрява да описваш менталните преживявания на един зеалот ( протос) по време на медитация- имаш право само да го местиш насам натам като кукла. Нямаш право да описваш семейство убийци, които нежно се държат заръка и си говорят как са децата, докато чакат слугите да почистят остатъците от "поръчката". Нямаш право да изграждаш образ на малко дете....
Е... това е...
. изплаках си болката, казах какво ми тежи и за какво мечтая. Силно се надявам, че ще получа няколоко душевни лейопластчета, плюс отклик на Мечтата си да " живея " в Нивгия.
Пълна версия: Една моя мечта
| QUOTE (Черно Слънце @ Feb 15 2005, 01:26 PM) |
Копеех за Нивгия- това е един от най- хармоничните и вътрешно осмислени светове, които съм срещал. Този свят е реалност от мечтания- място на хора с големи сърца, разстърсващо силно чувство към заобикалящия ги свят, както и с невъобразимо по сила морално чувство... дори лошите го носят в себе си, макар и изкривено по някакъв плашеш и привличащ начин. |
...Да не говорим, че в Зинделовата вселена лоши всъщност няма. ;)
Слънце наше!!!
Бързам да откликна, докато съм още топло-топло разтърсен...
Много мечти съм имал, Слънце, и много съм чувал от приятели... но твоята определено ме хваща - хем неподоготвен, хем готов да изригне със собствените си търсещи огньове...
Разбрах те. Бил съм на ония места, в които разказвач плете основната нишка, а всеки участник се въплъщава в един образ и го прави максимално пълнокръвен. ...Ти всъщност ни каниш на упражнение по пластовост, нали? :)
И, преди да продължим, нека те питам още: А не може ли вместо разходка из един (все пак замислен от човек) свят, да се разходим из истинския, нашия си - и да дадем по-мъничко от себе си за неговата хармония; да дадем Чувството и мечтите си за неговото доизплитане, за поникването на още красота, видима за сетивата на околните ни?
Защото Фантазия бе замислена тъкмо така - като привеждане на мечтите в действие; като катализатор на вътрешното ни навън; като дом и пристан, който да ни сбере за колективни подвизи - съвсем истински подвизи в един истински свят (доколкото такъв въобще има ;), който се нуждае от от подвизи...
Още по това сме говорили в "Ключови" и "Клубоснови"; а тъкмо в момента аз готвя *ръцепотрив* материал за Третата Фантазия.
(Моля да се избягват асоциациите с Третия Райх, Третата Вълна и прочие. ;)
...Иначе - мисля, че си попаднал на правилното място. :) (Но ако само аз мисля така - значи греша. *въздъх*) Мисля, че хората, които могат да пресъздадат образите от Зиндел - и да ги въплътят съвсем естествено, просто като вложат истинските си същности - ги има тук. И ако дадеш тон - ако сам ни покажеш как става - ще ти спътничим, 'мчикак...
Мигар фантазиецът не е Спътник по подразбиране?
Засиял Калин
П.П. Ти видя ли моето "Въображение"? (Някъде из последните теми е в момента; най-бързо ще го намериш през "Пътеводителя".) Като свят го градя далеч преди да прочета Зиндел - но цялата му концепция се промени изосновно след срещата ми с Данло (и "Разговори с Бога" всъщност... и толкова много други разговори :). Успеем ли да се засечем, ще те поомая с него - а ти мен с нещо ЧерноСлънчево, не се и съмнявам... :)
П.П.П. Позволих си да направя подзаглавието на темата по-конкретно - така харесва ли ти? (Ако държиш на предишното - ще го възстановя. Само трябва да си казваш - сега и завинаги. :)
Ех, Калине, спомни си какво казва Иполит Тен за изкуството. Според него то е дарбата да извличаш от заобикалящия ни свят неговите най- същносттни или ценни черти. Рисунката винаги носи отпечатъка от избора на художника да се взира в едни неща и да отвръща поглед от други, склуптурата винаги носи отдалечаване от средностатистическите пропорций на човека- тя винаги е по- съвършенна или по- безформена, по- героична или по- статична от обикновенния, живия човек.
В този смисъл Автори като Фр. Хърбърт и Зиндел много тънко използват момента със наличието на способности, недостижими по презумпция за машините - Бене Гесерит, Ментатство, Пилотиране, Сетичност.... В изобра на тези умения се крие нещо повече от надъхване на героите, превръщането им във супермени. Това са умения, които трябва да подчертаят превъзходството на Човека в една Вселена, познала масовото машиностоене и обещанията за ИИ.
Например кой е най- важният ресурс в света на Хърбърт - един наркотик, усилващ умствените и духовните способности на човека.... тоест завоалирано авторът ни внушава, че най- мощното нещо са човешките способности, че цели империй се раждат и падат заради умението си или неспособността на даденото общество да използва възможностите на изграждащите го личности.
Зиндел е от същата висока класа - той изгражда свят, в който някой черти на нашия са подсилени. Прави го неусетно, въвеждайки умения, професий и възможности, завоалирано отричащи вездесъщостта на машинното производство и компютрите.
Обаче Това Надмогване в нашия, абсолютно обективния свят, светът- основа за всяко литературно произведение.... е невъзможно на настоящият етап.
В този смисъл Автори като Фр. Хърбърт и Зиндел много тънко използват момента със наличието на способности, недостижими по презумпция за машините - Бене Гесерит, Ментатство, Пилотиране, Сетичност.... В изобра на тези умения се крие нещо повече от надъхване на героите, превръщането им във супермени. Това са умения, които трябва да подчертаят превъзходството на Човека в една Вселена, познала масовото машиностоене и обещанията за ИИ.
Например кой е най- важният ресурс в света на Хърбърт - един наркотик, усилващ умствените и духовните способности на човека.... тоест завоалирано авторът ни внушава, че най- мощното нещо са човешките способности, че цели империй се раждат и падат заради умението си или неспособността на даденото общество да използва възможностите на изграждащите го личности.
Зиндел е от същата висока класа - той изгражда свят, в който някой черти на нашия са подсилени. Прави го неусетно, въвеждайки умения, професий и възможности, завоалирано отричащи вездесъщостта на машинното производство и компютрите.
Обаче Това Надмогване в нашия, абсолютно обективния свят, светът- основа за всяко литературно произведение.... е невъзможно на настоящият етап.
| QUOTE (Guest @ Feb 15 2005, 04:52 PM) |
| Обаче Това Надмогване в нашия, абсолютно обективния свят, светът- основа за всяко литературно произведение.... е невъзможно на настоящият етап. |
А аз точно тук се глася да те опровергая, Слънце - както и всички, които все още ползват думичката "невъзможно" в речника си...
Но - Рохеееее! - Ще Видите Вие!
*смея се, с глас на Радост*
...За изкуството, в начина, по който сме го ограничили, също мога много да кажа - но предпочитам да го направя в ей тая тема (NB! преход в нефантазийски територии! Възможни са гърмежи, безпълнежи и други светски пукотевици!) -- та дано постигнем някакъв практически, конкретен резултат от дискусията...
Изчакай да видиш новия ми разказ : " Плътта е Катедрала ". Действието се развива в настоящето, няма никакви изънредни сили и способности освен величието на еволюцията и мъдростта от обединиението на новото и старото. На възможнотите на машинната ера и мащаба на човешките мечти... Но нека поне опитаме със света на Зиндел. Моля
| QUOTE (Guest @ Feb 15 2005, 05:33 PM) |
| Но нека поне опитаме със света на Зиндел. |
Разбира се.
Ще бъдеш ли разказвач? Всъщност... как си представяш да го почнем? Пусни нещо за пример и вдъхновение...
(И бъди търпелив с отговорите... Понякога разни други работи ни завяват встрани - но винаги се връщаме във Фантазия.
Винаги...)
П.П. Можеш да слагаш линкове към тебенаписаното, старо и ново:
или в темата, която най-много отговаря на съдържанието на късчето,
или да си заделиш своя собствена тема,
или... както фантазията те упъти. :)
http://forums.rpgbg.net/viewtopic.php?p=36217#36217
Значи винаги може да се премести тук, ако е по- удобно на останалите.
Второ- не претендирам за следване на история, сюжет или драматични събития. Искам първо да се вживеем в този свят , а пък епичното ще дойде от самосебе си.
Голям сърбел има да започнеш с образите на малки деца. Но от теб искам да извадиш на сцената поне Фривашки философ, занимававащ се с градинарство поради ментални причини ( майтапа е,че самата раса има генетично заложено отвращение към физическия труд).
Значи винаги може да се премести тук, ако е по- удобно на останалите.
Второ- не претендирам за следване на история, сюжет или драматични събития. Искам първо да се вживеем в този свят , а пък епичното ще дойде от самосебе си.
Голям сърбел има да започнеш с образите на малки деца. Но от теб искам да извадиш на сцената поне Фривашки философ, занимававащ се с градинарство поради ментални причини ( майтапа е,че самата раса има генетично заложено отвращение към физическия труд).
Давай тук - по-уютно е. 
Аз няма да мога да се включа (както подобава) преди следващия понеделник - от четв. до неделя съм в Сф, а утре се готвя за въпросния куест.
Другите - ей! Стига сте мълчали! Вижте какво предизвикателство ви е приготвило Слънцето!
Ама ха...
Аз няма да мога да се включа (както подобава) преди следващия понеделник - от четв. до неделя съм в Сф, а утре се готвя за въпросния куест.
Другите - ей! Стига сте мълчали! Вижте какво предизвикателство ви е приготвило Слънцето!
Ама ха...
(К: Въвеждам стилистичната редакция на първата част, предложена от Слънцето :))
Светът Калар. Остров Синехия- югоизточното крайбрежие.
Град Икреса- 2 градуса географска ширина.
Идомар седеше опрян на студеното , зидано стъпало към доковете, обърнат с лице към безбрежния и вечен Океан . Затворил очи , чуваше тихото , сънливо дишане на Стихията, долавяше смеха , радостта и виковете на останалите хлапета . По - големи , по - малки , умни или мързеливи- но всички туко що пуснати от часовете в гумното, още шумни от радост, че са отметнали поредния ден с физически упражнения , учебни часове и безкрайно усилие да не изоставаш от останалите на твоята възраст , да си равностоен ....
Слънцето го напичаше по тила, но гърба и задника полекичка изстиваха в хладната прегръдка на камената седалка- ето защо тялото му запротестира срещу ледената целувка на цимента и той се подчини . Когато си на шест години тялото е по - силно от всичо останало в теб ... От почти всичко ...
--- Идоооомаааааар , идвааааййй - поканата бе крясък на гоненица , на окрилени в играта нозе, вик на възторг, на абсолютна вътрешна свобода. Покана бе зов, който премина през малкото му телце като слаба мълния , като да допреш до корема си малка електрическа змиорка, като повик на ... друго дете .
Остана неподвижен и безсилен.
... Не знаеше какво става с него, защото на шест години човек не осъзнава личността си- та ти си само вик , само търпение в часовете на гумното , само усмивка , когато мама и тате те прегръщат , само присъствие ... Та ти си само чиста , сурова радост от собственото си присъствие в този свят- премного щастлив, за да осъзнаваш че те има, защото си предназначен да носиш белези от вътрешната страна на душата си , твърде чист за да си отчужден и твърде млад .... за да осъзнаваш .
Но никога не е рано за да усещаш , че си скроен различно.
На шест години това е само объркващо надоумение в мозък , още недостигнал умението да обобщава , да анализира , да поставя нещата на мястото им . Само усещаш ... че нещо в теб те кара да трепериш от студ в най - горещите часове на деня . Усещаш неясна Сянка в сърцето си, оковаваща детските ти нозе в най- вихрените мигове на гоненицата, точно когато другите хлапетии летят с весели викове нагоре надолу по тесните улички на Икреса.
Нещо в теб те кара да искаш да плачеш на рождения си ден.
Това е мътно, страховито , по - огромно от света усещане и то те кара да хълцаш от ужас , треперещ сред цъфтящите рози в задната градина . Да ти се свива сърцето , докато гледаш майка си как , нахлузила небесносини предпазни ръкавици , подрязва ярките цветове .
Стоеше прав , обърнат на запад и внезапно тъжна усмивка разтегли устните му: " Толкова ярко свети слънцето в очите ми "- затвори мигли и зеници , ослепен от сиянието. Остана неподвижен, очарован от чудото на оранжевия , топъл като огън цвят/светлина минаващ през клепачите му. Дори не усети приближаването на невръстния нападател - изведнъж се намери обратно на земята , а връстника му Сел го бяше яхнал през гърдите и се правеше ,че му нанася смъртоносни удари .
Над себе си Идомар видя: смееща се уста , клокочещ смях, пръгави пръсти, докосващи неговите очи , слепоочие , адамова ябълка . Чу тихите , съсредоточаващи нападателя издишвания, придружаващи всяко протягане на сръчните ръце. Усмихна се, защото един ден Сел щеше наистина да е в състояние да убива с едно докосване- ала Сега това е наужким, все още е на игра.
"Но как само блестят очите му , сякаш е съборил не мен , а Митичния Гестиол! Такъв си е Сел". Заедно тази усмихната мисъл в Идомар се прокрадна и лека почуда, устните му сами се размърдаха:
-- Сел , ти винаги ли си радостен ?
- Не и когато ме удряш в гумното - Сел недоверчиво гледа надолу . Аверчето му подозрително се беше отпуснало . Самата липса на съпротива го караше да бъде нащрек :
-- Седя ти на корема , няма ли да ме ритнеш с коляно в гърба ?
- Така ли - Идомар го срита в плешките и го отмести от себе си . Запремятаха се на кълбо . Нещо познато и мъчително сякаш се пресегна през Идомар , нещо , което сякаш идваше през гърба , и излизаше с разкъсване през гърдите ... И Идомар започваше да усеща Сел по съвсем друг , плашещ начин .... като купчина месо ... Като нещо , което можеш да натиснеш тук ... и тук ... и да притиснеш бузите на зиналата за вик уста навътре , между собстените й челюсти . Да вкараш палеца си в ямката на мишницата , да се дръпнеш , да се завъртиш , да поддадеш ... воден от нещо ... сякаш ти и другарчето ти сте едно цяло -- неговите и твоите действия , неговите намерения -- вихрени , мигновенни , слети с действието ... и въпреки това надмогвани от твоите тласъци , твоите усуквания , твоите дърпания и удранияя ...
- Идомар , ти си велик -- Сел изплю зъб от окървавената си уста и се ухили на втрещения поглед на другото дете :
- Тва ми е млечен , все едно нищо не си ми направил .
- Аз ... Сел , не исках
- Стига , бе , не ме заболя .
- Добре - кимна Идомар , а очите му позодрително го засърбяха .... Сел лъжеше . Идомар не знаеше как го усеща , но знеше , че е така -- парченце от корена беше останало и пламтеше в устата на другарчето му . Пламтеше и гореше ... Идомар знаеше , че тази вечер Сел няма да заспи . А на сутринта майка му щеше да го закара при Лечителката Дреус . Само мисълта за този човек накара Идомар да се разтрепери . Никога нямаше да забрави , когато миналата година корема му започна да го боли долу в дясно . Плачеше и се мяташе , и спеше няколко вечери с крака , опрени на масата ... и накрая го закараха при Лечителката Дреус ." О , Сел , не исках , не исках , не исках " . Ще те вкарат в онази малка , тъмна стаичка . Онзи старица ще те погледне с мъртвите си , слепи очи . Ще те докосне със меките си , студени като лед ръце и после .... о , светлина ... после ръката на старицата беше потънала в плътта му като кораб в мъгла , като струя пяскяк във равна водна пъвърхност , като ... ледено изтъпване вътре в малкото ти , петгодишно тяло ..... и после - Онова което извади ръката на старицата - как просто го стискаше в ръцете си ... и смехът й , тъжният й , съчувстващ , пъкъртителен смях , тих и тъжен смях ... Докато го гледаше как панически опипва в страни от пъпа си ... как малките му пръсчета търсят с розовите си възглавнички каквато и да е следа , следа в плътта , следа върху кожата му , оставена от ръката й ... всичко това щеше да го преживее и Сел " ... заради мене "
-- Идомар , ти плачеш - какво става с теб -- Сел започна да се суети около него . Ръцете му докоснаха раните , които беше направил преди миг - ожулването на коляното , синината на окото , следата от ухапване по лявата китка -- скромният му опит на шестгодишен беше достатъчен , за да прецени , че това са само драскотини . Всеки ден от гумното си тръгваха с по няколко такива ... Какво му ставаше на Идомар :
-- Къде те боли ? Аз ли ти направих нещо ?
- Не , Сел .
- Добре де , къде те боли ?
- Не знам .
- Ма защо плачеш
- Не исках да те удрям . Не исках .
- Бе за човек , дето не иска , се биеш направо като демон ... Сигурен ли си , че не те ритнах прекалено силно в корема .
- Не ме удари в корема . Не успя .
-- Бе знаех си че , не сварих ... ти си върха , Идо , имам чувстото , че и батковците ти имат уважението . Даже няма да забравя като наби Дебения Дим . Помня и ..
- Сел ?
- Ъ
- Млъкни .
- Добре - Сел седна до него , привидно послушен . След миг обаче не се стърпя :
-- Хубо де , кво ти има .
-- Не знам . Винаги ми се плаче след като се бия с някого .
-- Ма защо
-- Сел ...
-- Кажи де , айде де !
-- Парченце от зъба е в устата ти . Болката няма да мине .
-- От къде знаеш ? За пръв път в погледа на Сел се мярва нещо , което ... душата на Идомар се размърдва и подсказва ... подсказва сама на себе си -- резултата е неясно , но силно чувство . По скоро предчувствие ... Че и в бъдеще ще среща такава погледи . Погледи , които го карат да се чувства чужд , различен .. неправилен .
-- Как разбра - попита вече притеснен Сел
- Видях как езика ти няколко пъти бутна бузата на това място ... очите ти се извъртяха ... някак навътре ...
-- Ху бо де -- вдигна рамене Сел , вече поуспокоен - кой те кара да ме мислиш мене чак толкоз ... Вдигна рамене още веднъж - аз ако можеш да се бия като тебе, хич нямаше да ми пука . Сел реши , че е казал нещо много мъдро , защото се ухили . Като го погледна такъв ухилен и Идомар се ухили .
И ... За един миг Слънцето започна да грее по - ярко от вчера ( вчера беше преди цяла вечност ) и по - оранжево от колкото ще грее утре ( утре щеше да дойде след цяла вечност ) .
Бяха ... на шест години ... и не го осъзваваха . Намаше нужда да го осъзнават ... Хилеха се и всяко хлапе виждаше в очите на другото всички бели , които са правели заедно , всички ябълкови дървета , които са изкачили , всички момичешки плитки ,които са дръпнали , всичка нашествия в чужди градини за събиране на листа от " кравайниче " . Всички фунийки , които са си правели с тънките , еластични и лепкави листа на това растение ... всички престорено гневни викове на домакини и любители градинари (( хлапетта не знаеха , че Кравайничето нарочно замесва истинските плетове и синори между дворовете . Хората в Икреса - пък и не само тук и още хиляда километра на североизток го развъждаха в така широко именно за да могат малчуганите да нахълтват и да изчезват с пазви , натъпкани с гладки , източени и лепкави от долния край листета - не знаеха , а и небиваше да знаят . Поне още петнайсте , двайсте години . Докато самите те не станат родители ..)) .
-- Идо , който стигне втори до брега е магаре -- Сел каза това ... вече тичайки към брега . Идомар извика с цялото си въмущение , на което беше способен и хукна неудържимо надолу . Прескачаше по - две три трийсте сантиметрови стъпала . Всъщност само ги докосваше , оттласквайки се към по - долните и по - долните ... На пясъка започна да наваксва . Гърба на Сел подскачаше на три крачки пред него , после на две , после само на една крачка ... после го изпревари или поне се опита , защото Сел го дръпна за ризта и двамата отново се затъркаляха в омешано кълбо . Този път обаче Идомар не смееше да пуска нещото през себе си и удряше , хапеше и се пазеше някак сковано . Сел усети колебанието му и на бърза ръка го шамароса . После се отърколи настрани , избягвайки в мига , в който усети , че Идо е на път да почне сериозно . Всъщност не се сдържа и в мига , в който последния се изправяше му метна шепа пясък в лицето . Разсмя се на възмутения вик на Идо и хукна да бяга към водата . Чуваше стъпките на замерения и това напълни сърчицето му с тръпка и смях , с детски кикот и невъобразима за тъжните възрастни лекота ... Бухна се в морето първи и нададе тържествуваш вик ... В следващия миг Идо го настигна и му натисна главата под водата . Сел му дръпна гащите и ръцете на преследвача веднага го пуснаха . Докато си оправяше гащета аверчето му зарита навътре във водата .
- Сел , накъде . Знаеш ,че е забранено ... без голям човек с нас .. върни се , Сел , не влизай на дълбокото
-- Искам да стигна до дървото
- Какво дърво ?
- Докато слизахме , видях от далече някакво дърво във водата .
-- Глупости , Сел . Не помниш ли какво казаха миналата седмица в училище . Че всички течения идват от юг ... а на юг от нашия остров няма нищо .
-- Има малки островчета ... дървото може да е дошло от там
-- Сигурно някоя буря го е изтръгнала ..
-- Идваш ли -- още дакато питаше Сел загреба навътре . Идо го последва без колебание . Бяха деца на народ , живеещ в богата и плодородна , но тясна ивица между Гората и Океана . Научаваха се да се катерят много вискоко - и да плуват много дълго и бързо .... кажи речи едновременно с прохождането .
А и времето беше идеално - тихо , слънчево и безветрено . Спящата стихия ги носеше по себе си и сякаш ги тикаше и им помагаше да се движат по бързо и леко ... Когато наближиха предполагаемото място , където трябваше да е дървото -- Сел направи знак на Идомар . Последния отказа -
-- ти си по едър - ти ще заходиш . Сел кимна и се гмурна . Мина под Идомар и се засили полекичка към повърхността . В този момент по- дребното момче се сви на кълбо .. когато усети ,че Ръцете на Сел подпират стъпалото му -- с рязко ипружване се изхвърли нагоре ....
-- На петия път - точно преди да се откажат -- съзря нещо черно и продълговато да се носи безжизнено на трийсетина метра северно от тях . Тръгнаха косо към брега , разделиха се на пет - шест метра едни от друг за да обхванат по голяма площ ... и го намериха .
Само че , не беше дърво . Беше отломка от кораб . И в нея се беше вкопчил моряк в безсъзнание . Само лицето - и ръката с която се държеше - се подаваха над водата .
Очите му невиждащо се отвориха , когато с вик Сел извика при себе си и находката другото момче . Корабокрушенецът заломоти нещо неразбираемо щом припряните тласъца на хлапетата започнаха да тласкат към брега дървената отломка и нейният "Екипаж " . Идомар обаче се досети какво ( вероятно ) пита чужденецът :
-- Това е брегът на Синехия .
------------------------------------------------ --------------------------------------------------------
Светът Нивгия. Югоизточното крайбрежие Синехия . Град Икреса . Пети Август
Нежна , леко сладострастна и тъжна музика се лееше от някъде . Отвори очи и се взря в мекия полумрак на помещенитето . Прозорците бяха с притворени капаци - светлината идеше от процепите им и от широко отворената врата . Отвори очи и различи над себе си неясното сияние на висок , варосан таван . От него висяха дълги метър , лепкави ленти с нещо сладко миришещо , което привличаше мухите - те кацаха по лентите и оставаха там завинаги .
" Къде съм попаднал " - опита се да се надигне , но устети замайване . Главата му ( така тежка се оказа ) падна надолу . Тилът му потъна във меката възглавница . Таванът се завъртя лудешки пред угасващия му поглед . " Много съм слаб ". Докато мисълта припукваше в изгасващото му съзнание нечия нежна , хладна длан погали челото му . Пъхна се под тила и повдигна главата му :
- Пий - мелодичен , красив , тъпъл глас . Усети допира на купичката до зъбите си и инстинктивно преглътна леко блудкавата , слабо солена и същевременно парещо сладка течност .
- Ка...кво - нямаше сили да попита какво е това . Тъй мелодичният женски глас отново погали съзнанието му :
- Кръвна плазма , глюкоза... малко билки . Ако беше закъснял още малко със събуждането си - щеше да се наложи да я хвърля . Сместта трябва да се пие топла .
- Ка ... кво -- някаква частица от него искаше да повърне , но друга - по стара и опитна , реши да задържи парещата течност в изтощеното му , прегладняло тяло . Усети , че малки , сочни устни докосват горящото му чело . Почувства се точно като малко дете , обгрижвано от майка си .
... Уханието й обгърна събуждащия се ум . " Дали има съпруг " Мисълта дойде неочаквано и се завъртя самотно като ехо в още празното му съзнание ... Нефокусираните му очи проследиха неясен силует да се отдалечава от него . В мига , в който излизаше през яркоосветената врата силуетът разкри приблизителните си пропорции .
Котешки малка , кръгла главица .
Черна до синкавост коса , събрана на дебела конска плитка .
Крехки рамене , малки и къси ръце , дребно тяло .
Тежки гърди с правилни , стегнати форми .
Изразени хълбоци ,
масивни , дълги бедра-
и още по - дълги глезени .
Пищен задник ...
Тънката копринена роба щедро пускаше през себе си идещата отвън светлина , разкривайки повече , отколкото би могло да очаква окото . " Където и да съм попаднал - нямам нещо против ".
..................................
Бум . Бум . Шум от топуркането на малки , боричкащи се зверчета . Отново едно тихо Бум ... Отвори очи и завъртя глава наляво към средата на стаята . В светлината на отиващия си ден видя някъкъв мъж по къси гащета да седи в лотос на пода . Върху каменна плочка чупеше нещо като орехи - само че големи колкото юмрук . Правеше впечатление , че седналият използва за целта внушителен , челометилически чук , хванат небержно с лявата ръка някъде на около две педи от масивната главина . Мъжът изглеждаше като направен от ... мускули . Самото му присъствие излъчваше простичка аура на чиста , прекрасно контролирана физическа мощ .
" Ето го и съпругът й " .
Легналият успя да се завърти на лявата си страна и полекичка да се изправи . Когато очите му дойдоха на фокус и видя какво всъщност са малките създания , боричкащи се около домакина му - изумлението нямаше граници . Беше му се сторило , че са кученца ... но кученцата не можеха да тичат на задните си крака , нито имаха миниатюрни длани , с които да грабят разтрошените орехоподобни плодове . Дори се биеха повече с горните си краници отколкото със хапане ... Мъжът проговори и гласът му беше точно , какъвто може да се очаква , имайки се предвид външния му вид и излъчване . Нисък гърлен тембър и почти чист бас :
-- Свой Крак , дай " петрена " на Малката Джавка - сега е нейн ред да яде . В отговор едно малко по -едро от останалите лемурче започна ожесточено да ръкомаха . На наблюдаващия от леглото това му се стори безкрайно смешно ... докато умът му на професионален моряк не разпозна простичката повторяемост на три , може би четири или дори пет жеста от езика на командите с ръце . Нахалния мъник натякваше , че е гладен ... и трябва да се наяде първи като най силен .
-- Аз - седналият го мушна с пръст в косматото коремче - Аз по - силен от Тебе , Свой Крак ... Защо ... не взима теб храна . В отговор миниатюрния престъпник направи жеста за " Незнам " . Като видя как лилипута вдига рамене чужденецът внезапно се расмя . Смехът му привлече вниманието на седналия - той погледна към седналия в леглото ( вероятно неговото собствено легло ) и извинително рече :
- Направих ви свидетел на грозна сцена ... боя се , че чувството за справедливост е твърде абстрактно за мъниците . .. при тези думи ръката му се стрелна настрани , насочвана само от периферното зрение и хвана размирника за крачето . Вдигна го нагоре и го зъдържа във въздуха въпреки цвърчащите му протести . " Петренът & quot; беше изпуснат и дребно , съвсем недорасло мъниче се стрелна и го отнесе .
- ... Какви са тези създания ?
- Мъници - отворна седящият в лотос .
- Точно название - рече неволният гост. След неговата реплика обаче не последва отговор - домакинът му седеше и го гледаше някак студено с откритото си , леко безизразно заради правилните черти , лице . На бившия корабокрушенец му трябваха няколко секунди за да почувства тежестта на напластяващото се между тях мълчание...
Мъжът с премерено движение на масивния чук счупи още няколко " петрена " - при това без да откъсва поглед от лицето на " гостенина " . " Или може би пленник " - помисли си човекът , седнал на ръба на чуждото легло . Мъжът с чука плавно се изправи , отиде до стената отсреща и подпря на нея оръжието си . Едва след това се приближи и седна в долния край на леглото , редом с госта си :
- Аз съм Солг ав Кеборг су Саро - но така звучи много дълго . Затова просто ми викай Солг . А ти си ?
- Раллит- Мо`га .
- Добре , Раллит- Мо`га , нека си стиснем ръцете . Пък и ти благодаря , че не се опита да ме излъжеш за името си ... Усмихна се кротко на внезапното стресване на госта си . На последния му трябваше миг два докато съобрази ,че вероятно домакините са използвали бълнуванията и треската му , за да го попитат за името . Установи , че не им се сърди за тази постъпка.
- И така - рече по скоро в името на констатацията Солг - ти си контрабандист .Ама че работа – Планетарното правителство разработва от поколения система , която да премахне възможностите за ограбване на девакашите. А хора като теб купуват произведения на изкуството , създадени ръчно – при това в замяна на две торбички брашно или лекарства срещу болести, донесени от самите контрабандисти...
- Гледаш едностранчиво на нещата - опита се да се защити Раллит , но още се чувстваше твърде разконцентриран за такъв разговор . Махна с ръка в знак , че иска да се опъне и да заспи . Солг - в името на учтивостта - прекрати разговора и стана от леглото си . Мълчаливо наблюдаваше как чужденецът отново се изтяга върху твърдия матрак . Очите на изправения придирчиво огледаха тялото на легналия - свободния дрейф във морето безспорно беше изтощил бившия корабокрушенец ... но чак пък толкова дълго да не може да се възстанови ? След три дни все още изглеждаше твърде слаб - въпреки илачите и подсилващите бульони на Синуин - съпругата му .
" Направо не мога да я разбера - какво толкова му е харесала на този чужденец , че го иска за Лятно Момче ... Жена ... иди я разбери ... "
----------------------------------------------------------------------------------
Аена настигна Идомар и подминавайки , го бълна лекичо по гърба . Викът му на престорен гняв и разочорование огласи малката уличка . Преструвайки се на силно блъснат , хлапакът се търкулна с заучено в гумното движение . Изправи се вече зад момичето и се опита да я догони . За миг доближи , но после стъпка по стъпка връсничката му увеличи дистинцията . Намаше начин да успее . От незапомнени времена най- добрите момчетата и мъже сред синехийци ставаха бойци, инжинери, пилоти или моряци .
От незапомнени времена техните момичетата и жени- най- способните сред тях- ставаха лечителки, поетеси със особени странични умения, сетици .... или просто феноменални стрелци и бегачи.
Недостижими стрелци и бегачи.
Девакашите не бяха единствените потомци на същества, щедро поръсвали се със ретро-вируси. Прадедите на Идомар и Аена също бяха променили генотипа си , макар и проявявайки мъдроста да останат в основното русло, да останат съвместими с кръвната река на Расата си. Разликите бяха по- скоро подобрения, отколкото съществени промени.
По скоро можеше да се говори за една подсилена Явност на половия диформизъм. Пропорциите на връсничката му дори и в тази невръстна възраст се различаваха силно от неговите . Имаше много по - голямо дупе от неговото , много по - дълги и силни бедра и още по дълги глезени . С възрастта горната част на тялото и главата й щеше да става все по - малка порпорционално спрямо общата височина .
Докато се превърне в същество , способно да тича с часове при невъобръзима скорост , с недостижима лекота на движенията -- през пресечен терен , през храсталаци , през сплетени дъбрави или пясъчни ивици .... понесла два механични стреломета , прикрепени към малките й ръцете , и мощтта на превъзходния си интелект , скрит в измамно малката , изящтна главица .... " Татко каза , че в галактиката уважават бойците - синехейци ... но истински се ужасяват от тичащ между дърветата женски силует ... Как някой може да се страхува от Аена ... или от майка й - леля Биломе " .
-- Къде пак се отнесе - Аена протегна ръчиктата си към него и от ръкава й изрелятя малка , смешна пръцица . Момчето се отмести , но не достатъчно бързо - над лакътя на дясната му ръка се появи чисто нова , прясна драскотина . Наниз алени мъниста по потрепващата върху мускулчетата кожа .
Момичето извика , стреснато от успеха си и за момент замръзна неподвижно . Идо това и чакаше - хвърли се напред и - докато огромните й очи на горски хищтник очудено се разширяваха - я блъсна в гърдите . Аена падна по задник и вдигна другата си ръка - само че от нея не излетя нищо . " Ха , забрави , че ти направихме само един стреломет . .. То пък едно оръжие -- жила от месарницата , натъпкана в издълбана тръстика ... и вътре една обелена клонка/пръцица , дълга колкото дланта ми ... "
Момичето слабо изпищя , когато нападателят сложи ръка на рамото й и в същото време, натискайки го за опора , я прескочи . Не беше учена да се бие така - усети дръпване , защото Идо продължи да я държи за рамото . Опита се да му хване ръката и разбирасе стана по - лошо - усети второ дръпване за плитките и окончателно загубване на равновесие ...
Небе . Бели меки облаци плуват в синева , разтваряща се под нея . Когато си на шест години и лежиш по гръб имаш чувството ,че Горе всъщност е Долу . Че ако отлепиш гръб от топлата , дъхава земя ще порпадаш безкрайно наолу в това Синьо синило ...
Лице на връстник запълва половината небе . Очите му я гледат наобратно :
-- Какво има , Аена ?
-- Като пораснем , ще се ожениш ли за мене ?
-- Ма аз харесвам леля Биломе .
-- Мама ? - момичето се засмя - когато станеш на осемнайсет тя ще е на почти два пъти по двайсет . Ще е толкова стара , че дори няма да я погледнеш ...
-- Защо говориш така за майка си , Ане . Не е ли обичаш ? Момичето не отговори . Извъртя се на корем и подпря с длани брадичката си . В очите и се беше появило нещо , което притесняваше другото дете:
-- Искам да имам татко като тебе , Идо . И като останалите !
-- Баща ти е загинал в космоса, Ане!
-- Било е много отдавна , не го помня ... Мама защо не ми намери друг татко .
- Мисля , че май не става така ... примерно ако мойте мама и татко пак се преместят и ... аз със тях ... Няма ли да ти бъде мъчно ?
-- През цялото Лято - отвърно уверено момичето . За нея , пък и за шестгодишния й връстник това беше по - дълго време от колкото за възрастните има до края на вечността . Лятото беше Настоящето . За още детските им души истински далечното бъдеше беше като Смъртта , за която възрастните говореха толкова често . Нереална , неприсъствена ... недостижимо далеч за любопитните им съзнания и пълните с кръв млади сърца . Да тъгуваш за някого едно цяло лято беше безкрайно дълго и в същото време безкрайно кратко ... Сърцата , над които разумът още не беше спуснал булото си , усещаха , че Вечността и мъгът са двете страни на едно и също нещо ... Аена протегна пръстчета и погали Идомар по одрасканото . Той се дръпна :
-- Не прави така .
-- Защо , възрастните непрекъснато се докосват така .
-- Защото ме плашиш .
-- И батковците и какичките се галят ..
-- Не искам да ... момчето се дръпна , но като видя обидата в очите й примирено въздъхна :
-- Ето затова ние избягваме да игаем с вас . Уж всичко е както трябва и изведъж ставате тъжни ... веднъж Лиса от квартала до орехите ме накара да и намеря рижо коте с бяла муценцунка . Загубихме цял ден със Сел да и намерим . Носим й го , целите надрани от тоя малка гадина и кво - тя взе че го гушна и се разплака , че било толкоз мъничко и беззащитничко .... ма гледай какъв белег ми остави таз беззащитна гадина - хлапето гордо показа дълга , розова следа , изпъкваща сред плетеницата от по - стари белези . Другото дете с любопитство цъкна с език :
-- Аз пък мислех , че котките могат само да драскат ... пък тва е все едно е било срязано ! Сигурен ли си , че това е от котката .
- Ъха - рече Идо и след миг добави - хайде да везем Сел и да ходим да се къпем .
- Дадено .
Хлапетата излязоха от уличката и се озоваха в единия край на централния градски площад . В почивтите дни тук беше лудница заради фермерите и рибните пастири , идващи да замененят или подадат продуктите си срещу пари или директно за градски стоки . Понякога обаче цялото това празно място се запълваше от жителите на града - жени и мъже които ту викаха и спореха , ту се опитваха да говорят бавно , авторитетно и учтиво ...
Но през повечето време беше царство на най - малките деца . Щастливците , които имат почивни дни от изнорителното гумно или са твърде малки , за да бъдат изтезавани в името на тяхнотто собствено добро ... Обширен квадтрат - всяка от страните му беше дълга поне сто , сто и петдесет метра . В цънтъра - разкошен водосток , обграден от четири по - малки фонтана , всички заобиколени от плитко , кръгло езерце . Ветрецът обхващаше водната пръски и ги разнасяше като финна , освежаваща рехава мъглица . Двете хлапета се разкрещяха от удоволствие , когато вятърът отнесе реещитите се капцичи влага . Аена се устреми към фонтана , размахайки ръчички . Прескочи само с една стъпка широкия , удобевн за сядане бордюр и се буфна във басейнчето . Пръските от бурното й нагазване смутиха покоя на някаква влюбена двойка -- Всъщност с около пет години по големи от Идо и Ане .
Играха си , пръскаха се и се гонеха докато на свой ред не бяха прогонени от още по малки и още по -шумни хлапетиии .Измъкнаха се от водата и шляпайки , смеейки се , седнаха на земята , опирайки гръб в стената на една от къшите около площада . Идо имаше всъщност само едни къси гащета до над коленета . Виж Аена имаше повече работи по себе си . Не беше боса , а с нещо като ботушки , имаше и панталони и риза - всичко в синьо , зелено и тук там пътънца меко жълто .
А пък водата капеше от всичките тези дрехи ( Идо по скоро би умрял , отколкото да позволи да го навлекът с дрехи то поя начин ) ... излезе вода и от обувките й . Тя ги обърна , изтръска и накрая обу както си бяха прогизнали :
- Вялно ли е , че у вас имало чужденец .
- Верно си е .... искаш ли да го видиш ?
Светът Калар. Остров Синехия- югоизточното крайбрежие.
Град Икреса- 2 градуса географска ширина.
Идомар седеше опрян на студеното , зидано стъпало към доковете, обърнат с лице към безбрежния и вечен Океан . Затворил очи , чуваше тихото , сънливо дишане на Стихията, долавяше смеха , радостта и виковете на останалите хлапета . По - големи , по - малки , умни или мързеливи- но всички туко що пуснати от часовете в гумното, още шумни от радост, че са отметнали поредния ден с физически упражнения , учебни часове и безкрайно усилие да не изоставаш от останалите на твоята възраст , да си равностоен ....
Слънцето го напичаше по тила, но гърба и задника полекичка изстиваха в хладната прегръдка на камената седалка- ето защо тялото му запротестира срещу ледената целувка на цимента и той се подчини . Когато си на шест години тялото е по - силно от всичо останало в теб ... От почти всичко ...
--- Идоооомаааааар , идвааааййй - поканата бе крясък на гоненица , на окрилени в играта нозе, вик на възторг, на абсолютна вътрешна свобода. Покана бе зов, който премина през малкото му телце като слаба мълния , като да допреш до корема си малка електрическа змиорка, като повик на ... друго дете .
Остана неподвижен и безсилен.
... Не знаеше какво става с него, защото на шест години човек не осъзнава личността си- та ти си само вик , само търпение в часовете на гумното , само усмивка , когато мама и тате те прегръщат , само присъствие ... Та ти си само чиста , сурова радост от собственото си присъствие в този свят- премного щастлив, за да осъзнаваш че те има, защото си предназначен да носиш белези от вътрешната страна на душата си , твърде чист за да си отчужден и твърде млад .... за да осъзнаваш .
Но никога не е рано за да усещаш , че си скроен различно.
На шест години това е само объркващо надоумение в мозък , още недостигнал умението да обобщава , да анализира , да поставя нещата на мястото им . Само усещаш ... че нещо в теб те кара да трепериш от студ в най - горещите часове на деня . Усещаш неясна Сянка в сърцето си, оковаваща детските ти нозе в най- вихрените мигове на гоненицата, точно когато другите хлапетии летят с весели викове нагоре надолу по тесните улички на Икреса.
Нещо в теб те кара да искаш да плачеш на рождения си ден.
Това е мътно, страховито , по - огромно от света усещане и то те кара да хълцаш от ужас , треперещ сред цъфтящите рози в задната градина . Да ти се свива сърцето , докато гледаш майка си как , нахлузила небесносини предпазни ръкавици , подрязва ярките цветове .
Стоеше прав , обърнат на запад и внезапно тъжна усмивка разтегли устните му: " Толкова ярко свети слънцето в очите ми "- затвори мигли и зеници , ослепен от сиянието. Остана неподвижен, очарован от чудото на оранжевия , топъл като огън цвят/светлина минаващ през клепачите му. Дори не усети приближаването на невръстния нападател - изведнъж се намери обратно на земята , а връстника му Сел го бяше яхнал през гърдите и се правеше ,че му нанася смъртоносни удари .
Над себе си Идомар видя: смееща се уста , клокочещ смях, пръгави пръсти, докосващи неговите очи , слепоочие , адамова ябълка . Чу тихите , съсредоточаващи нападателя издишвания, придружаващи всяко протягане на сръчните ръце. Усмихна се, защото един ден Сел щеше наистина да е в състояние да убива с едно докосване- ала Сега това е наужким, все още е на игра.
"Но как само блестят очите му , сякаш е съборил не мен , а Митичния Гестиол! Такъв си е Сел". Заедно тази усмихната мисъл в Идомар се прокрадна и лека почуда, устните му сами се размърдаха:
-- Сел , ти винаги ли си радостен ?
- Не и когато ме удряш в гумното - Сел недоверчиво гледа надолу . Аверчето му подозрително се беше отпуснало . Самата липса на съпротива го караше да бъде нащрек :
-- Седя ти на корема , няма ли да ме ритнеш с коляно в гърба ?
- Така ли - Идомар го срита в плешките и го отмести от себе си . Запремятаха се на кълбо . Нещо познато и мъчително сякаш се пресегна през Идомар , нещо , което сякаш идваше през гърба , и излизаше с разкъсване през гърдите ... И Идомар започваше да усеща Сел по съвсем друг , плашещ начин .... като купчина месо ... Като нещо , което можеш да натиснеш тук ... и тук ... и да притиснеш бузите на зиналата за вик уста навътре , между собстените й челюсти . Да вкараш палеца си в ямката на мишницата , да се дръпнеш , да се завъртиш , да поддадеш ... воден от нещо ... сякаш ти и другарчето ти сте едно цяло -- неговите и твоите действия , неговите намерения -- вихрени , мигновенни , слети с действието ... и въпреки това надмогвани от твоите тласъци , твоите усуквания , твоите дърпания и удранияя ...
- Идомар , ти си велик -- Сел изплю зъб от окървавената си уста и се ухили на втрещения поглед на другото дете :
- Тва ми е млечен , все едно нищо не си ми направил .
- Аз ... Сел , не исках
- Стига , бе , не ме заболя .
- Добре - кимна Идомар , а очите му позодрително го засърбяха .... Сел лъжеше . Идомар не знаеше как го усеща , но знеше , че е така -- парченце от корена беше останало и пламтеше в устата на другарчето му . Пламтеше и гореше ... Идомар знаеше , че тази вечер Сел няма да заспи . А на сутринта майка му щеше да го закара при Лечителката Дреус . Само мисълта за този човек накара Идомар да се разтрепери . Никога нямаше да забрави , когато миналата година корема му започна да го боли долу в дясно . Плачеше и се мяташе , и спеше няколко вечери с крака , опрени на масата ... и накрая го закараха при Лечителката Дреус ." О , Сел , не исках , не исках , не исках " . Ще те вкарат в онази малка , тъмна стаичка . Онзи старица ще те погледне с мъртвите си , слепи очи . Ще те докосне със меките си , студени като лед ръце и после .... о , светлина ... после ръката на старицата беше потънала в плътта му като кораб в мъгла , като струя пяскяк във равна водна пъвърхност , като ... ледено изтъпване вътре в малкото ти , петгодишно тяло ..... и после - Онова което извади ръката на старицата - как просто го стискаше в ръцете си ... и смехът й , тъжният й , съчувстващ , пъкъртителен смях , тих и тъжен смях ... Докато го гледаше как панически опипва в страни от пъпа си ... как малките му пръсчета търсят с розовите си възглавнички каквато и да е следа , следа в плътта , следа върху кожата му , оставена от ръката й ... всичко това щеше да го преживее и Сел " ... заради мене "
-- Идомар , ти плачеш - какво става с теб -- Сел започна да се суети около него . Ръцете му докоснаха раните , които беше направил преди миг - ожулването на коляното , синината на окото , следата от ухапване по лявата китка -- скромният му опит на шестгодишен беше достатъчен , за да прецени , че това са само драскотини . Всеки ден от гумното си тръгваха с по няколко такива ... Какво му ставаше на Идомар :
-- Къде те боли ? Аз ли ти направих нещо ?
- Не , Сел .
- Добре де , къде те боли ?
- Не знам .
- Ма защо плачеш
- Не исках да те удрям . Не исках .
- Бе за човек , дето не иска , се биеш направо като демон ... Сигурен ли си , че не те ритнах прекалено силно в корема .
- Не ме удари в корема . Не успя .
-- Бе знаех си че , не сварих ... ти си върха , Идо , имам чувстото , че и батковците ти имат уважението . Даже няма да забравя като наби Дебения Дим . Помня и ..
- Сел ?
- Ъ
- Млъкни .
- Добре - Сел седна до него , привидно послушен . След миг обаче не се стърпя :
-- Хубо де , кво ти има .
-- Не знам . Винаги ми се плаче след като се бия с някого .
-- Ма защо
-- Сел ...
-- Кажи де , айде де !
-- Парченце от зъба е в устата ти . Болката няма да мине .
-- От къде знаеш ? За пръв път в погледа на Сел се мярва нещо , което ... душата на Идомар се размърдва и подсказва ... подсказва сама на себе си -- резултата е неясно , но силно чувство . По скоро предчувствие ... Че и в бъдеще ще среща такава погледи . Погледи , които го карат да се чувства чужд , различен .. неправилен .
-- Как разбра - попита вече притеснен Сел
- Видях как езика ти няколко пъти бутна бузата на това място ... очите ти се извъртяха ... някак навътре ...
-- Ху бо де -- вдигна рамене Сел , вече поуспокоен - кой те кара да ме мислиш мене чак толкоз ... Вдигна рамене още веднъж - аз ако можеш да се бия като тебе, хич нямаше да ми пука . Сел реши , че е казал нещо много мъдро , защото се ухили . Като го погледна такъв ухилен и Идомар се ухили .
И ... За един миг Слънцето започна да грее по - ярко от вчера ( вчера беше преди цяла вечност ) и по - оранжево от колкото ще грее утре ( утре щеше да дойде след цяла вечност ) .
Бяха ... на шест години ... и не го осъзваваха . Намаше нужда да го осъзнават ... Хилеха се и всяко хлапе виждаше в очите на другото всички бели , които са правели заедно , всички ябълкови дървета , които са изкачили , всички момичешки плитки ,които са дръпнали , всичка нашествия в чужди градини за събиране на листа от " кравайниче " . Всички фунийки , които са си правели с тънките , еластични и лепкави листа на това растение ... всички престорено гневни викове на домакини и любители градинари (( хлапетта не знаеха , че Кравайничето нарочно замесва истинските плетове и синори между дворовете . Хората в Икреса - пък и не само тук и още хиляда километра на североизток го развъждаха в така широко именно за да могат малчуганите да нахълтват и да изчезват с пазви , натъпкани с гладки , източени и лепкави от долния край листета - не знаеха , а и небиваше да знаят . Поне още петнайсте , двайсте години . Докато самите те не станат родители ..)) .
-- Идо , който стигне втори до брега е магаре -- Сел каза това ... вече тичайки към брега . Идомар извика с цялото си въмущение , на което беше способен и хукна неудържимо надолу . Прескачаше по - две три трийсте сантиметрови стъпала . Всъщност само ги докосваше , оттласквайки се към по - долните и по - долните ... На пясъка започна да наваксва . Гърба на Сел подскачаше на три крачки пред него , после на две , после само на една крачка ... после го изпревари или поне се опита , защото Сел го дръпна за ризта и двамата отново се затъркаляха в омешано кълбо . Този път обаче Идомар не смееше да пуска нещото през себе си и удряше , хапеше и се пазеше някак сковано . Сел усети колебанието му и на бърза ръка го шамароса . После се отърколи настрани , избягвайки в мига , в който усети , че Идо е на път да почне сериозно . Всъщност не се сдържа и в мига , в който последния се изправяше му метна шепа пясък в лицето . Разсмя се на възмутения вик на Идо и хукна да бяга към водата . Чуваше стъпките на замерения и това напълни сърчицето му с тръпка и смях , с детски кикот и невъобразима за тъжните възрастни лекота ... Бухна се в морето първи и нададе тържествуваш вик ... В следващия миг Идо го настигна и му натисна главата под водата . Сел му дръпна гащите и ръцете на преследвача веднага го пуснаха . Докато си оправяше гащета аверчето му зарита навътре във водата .
- Сел , накъде . Знаеш ,че е забранено ... без голям човек с нас .. върни се , Сел , не влизай на дълбокото
-- Искам да стигна до дървото
- Какво дърво ?
- Докато слизахме , видях от далече някакво дърво във водата .
-- Глупости , Сел . Не помниш ли какво казаха миналата седмица в училище . Че всички течения идват от юг ... а на юг от нашия остров няма нищо .
-- Има малки островчета ... дървото може да е дошло от там
-- Сигурно някоя буря го е изтръгнала ..
-- Идваш ли -- още дакато питаше Сел загреба навътре . Идо го последва без колебание . Бяха деца на народ , живеещ в богата и плодородна , но тясна ивица между Гората и Океана . Научаваха се да се катерят много вискоко - и да плуват много дълго и бързо .... кажи речи едновременно с прохождането .
А и времето беше идеално - тихо , слънчево и безветрено . Спящата стихия ги носеше по себе си и сякаш ги тикаше и им помагаше да се движат по бързо и леко ... Когато наближиха предполагаемото място , където трябваше да е дървото -- Сел направи знак на Идомар . Последния отказа -
-- ти си по едър - ти ще заходиш . Сел кимна и се гмурна . Мина под Идомар и се засили полекичка към повърхността . В този момент по- дребното момче се сви на кълбо .. когато усети ,че Ръцете на Сел подпират стъпалото му -- с рязко ипружване се изхвърли нагоре ....
-- На петия път - точно преди да се откажат -- съзря нещо черно и продълговато да се носи безжизнено на трийсетина метра северно от тях . Тръгнаха косо към брега , разделиха се на пет - шест метра едни от друг за да обхванат по голяма площ ... и го намериха .
Само че , не беше дърво . Беше отломка от кораб . И в нея се беше вкопчил моряк в безсъзнание . Само лицето - и ръката с която се държеше - се подаваха над водата .
Очите му невиждащо се отвориха , когато с вик Сел извика при себе си и находката другото момче . Корабокрушенецът заломоти нещо неразбираемо щом припряните тласъца на хлапетата започнаха да тласкат към брега дървената отломка и нейният "Екипаж " . Идомар обаче се досети какво ( вероятно ) пита чужденецът :
-- Това е брегът на Синехия .
------------------------------------------------ --------------------------------------------------------
Светът Нивгия. Югоизточното крайбрежие Синехия . Град Икреса . Пети Август
Нежна , леко сладострастна и тъжна музика се лееше от някъде . Отвори очи и се взря в мекия полумрак на помещенитето . Прозорците бяха с притворени капаци - светлината идеше от процепите им и от широко отворената врата . Отвори очи и различи над себе си неясното сияние на висок , варосан таван . От него висяха дълги метър , лепкави ленти с нещо сладко миришещо , което привличаше мухите - те кацаха по лентите и оставаха там завинаги .
" Къде съм попаднал " - опита се да се надигне , но устети замайване . Главата му ( така тежка се оказа ) падна надолу . Тилът му потъна във меката възглавница . Таванът се завъртя лудешки пред угасващия му поглед . " Много съм слаб ". Докато мисълта припукваше в изгасващото му съзнание нечия нежна , хладна длан погали челото му . Пъхна се под тила и повдигна главата му :
- Пий - мелодичен , красив , тъпъл глас . Усети допира на купичката до зъбите си и инстинктивно преглътна леко блудкавата , слабо солена и същевременно парещо сладка течност .
- Ка...кво - нямаше сили да попита какво е това . Тъй мелодичният женски глас отново погали съзнанието му :
- Кръвна плазма , глюкоза... малко билки . Ако беше закъснял още малко със събуждането си - щеше да се наложи да я хвърля . Сместта трябва да се пие топла .
- Ка ... кво -- някаква частица от него искаше да повърне , но друга - по стара и опитна , реши да задържи парещата течност в изтощеното му , прегладняло тяло . Усети , че малки , сочни устни докосват горящото му чело . Почувства се точно като малко дете , обгрижвано от майка си .
... Уханието й обгърна събуждащия се ум . " Дали има съпруг " Мисълта дойде неочаквано и се завъртя самотно като ехо в още празното му съзнание ... Нефокусираните му очи проследиха неясен силует да се отдалечава от него . В мига , в който излизаше през яркоосветената врата силуетът разкри приблизителните си пропорции .
Котешки малка , кръгла главица .
Черна до синкавост коса , събрана на дебела конска плитка .
Крехки рамене , малки и къси ръце , дребно тяло .
Тежки гърди с правилни , стегнати форми .
Изразени хълбоци ,
масивни , дълги бедра-
и още по - дълги глезени .
Пищен задник ...
Тънката копринена роба щедро пускаше през себе си идещата отвън светлина , разкривайки повече , отколкото би могло да очаква окото . " Където и да съм попаднал - нямам нещо против ".
..................................
Бум . Бум . Шум от топуркането на малки , боричкащи се зверчета . Отново едно тихо Бум ... Отвори очи и завъртя глава наляво към средата на стаята . В светлината на отиващия си ден видя някъкъв мъж по къси гащета да седи в лотос на пода . Върху каменна плочка чупеше нещо като орехи - само че големи колкото юмрук . Правеше впечатление , че седналият използва за целта внушителен , челометилически чук , хванат небержно с лявата ръка някъде на около две педи от масивната главина . Мъжът изглеждаше като направен от ... мускули . Самото му присъствие излъчваше простичка аура на чиста , прекрасно контролирана физическа мощ .
" Ето го и съпругът й " .
Легналият успя да се завърти на лявата си страна и полекичка да се изправи . Когато очите му дойдоха на фокус и видя какво всъщност са малките създания , боричкащи се около домакина му - изумлението нямаше граници . Беше му се сторило , че са кученца ... но кученцата не можеха да тичат на задните си крака , нито имаха миниатюрни длани , с които да грабят разтрошените орехоподобни плодове . Дори се биеха повече с горните си краници отколкото със хапане ... Мъжът проговори и гласът му беше точно , какъвто може да се очаква , имайки се предвид външния му вид и излъчване . Нисък гърлен тембър и почти чист бас :
-- Свой Крак , дай " петрена " на Малката Джавка - сега е нейн ред да яде . В отговор едно малко по -едро от останалите лемурче започна ожесточено да ръкомаха . На наблюдаващия от леглото това му се стори безкрайно смешно ... докато умът му на професионален моряк не разпозна простичката повторяемост на три , може би четири или дори пет жеста от езика на командите с ръце . Нахалния мъник натякваше , че е гладен ... и трябва да се наяде първи като най силен .
-- Аз - седналият го мушна с пръст в косматото коремче - Аз по - силен от Тебе , Свой Крак ... Защо ... не взима теб храна . В отговор миниатюрния престъпник направи жеста за " Незнам " . Като видя как лилипута вдига рамене чужденецът внезапно се расмя . Смехът му привлече вниманието на седналия - той погледна към седналия в леглото ( вероятно неговото собствено легло ) и извинително рече :
- Направих ви свидетел на грозна сцена ... боя се , че чувството за справедливост е твърде абстрактно за мъниците . .. при тези думи ръката му се стрелна настрани , насочвана само от периферното зрение и хвана размирника за крачето . Вдигна го нагоре и го зъдържа във въздуха въпреки цвърчащите му протести . " Петренът & quot; беше изпуснат и дребно , съвсем недорасло мъниче се стрелна и го отнесе .
- ... Какви са тези създания ?
- Мъници - отворна седящият в лотос .
- Точно название - рече неволният гост. След неговата реплика обаче не последва отговор - домакинът му седеше и го гледаше някак студено с откритото си , леко безизразно заради правилните черти , лице . На бившия корабокрушенец му трябваха няколко секунди за да почувства тежестта на напластяващото се между тях мълчание...
Мъжът с премерено движение на масивния чук счупи още няколко " петрена " - при това без да откъсва поглед от лицето на " гостенина " . " Или може би пленник " - помисли си човекът , седнал на ръба на чуждото легло . Мъжът с чука плавно се изправи , отиде до стената отсреща и подпря на нея оръжието си . Едва след това се приближи и седна в долния край на леглото , редом с госта си :
- Аз съм Солг ав Кеборг су Саро - но така звучи много дълго . Затова просто ми викай Солг . А ти си ?
- Раллит- Мо`га .
- Добре , Раллит- Мо`га , нека си стиснем ръцете . Пък и ти благодаря , че не се опита да ме излъжеш за името си ... Усмихна се кротко на внезапното стресване на госта си . На последния му трябваше миг два докато съобрази ,че вероятно домакините са използвали бълнуванията и треската му , за да го попитат за името . Установи , че не им се сърди за тази постъпка.
- И така - рече по скоро в името на констатацията Солг - ти си контрабандист .Ама че работа – Планетарното правителство разработва от поколения система , която да премахне възможностите за ограбване на девакашите. А хора като теб купуват произведения на изкуството , създадени ръчно – при това в замяна на две торбички брашно или лекарства срещу болести, донесени от самите контрабандисти...
- Гледаш едностранчиво на нещата - опита се да се защити Раллит , но още се чувстваше твърде разконцентриран за такъв разговор . Махна с ръка в знак , че иска да се опъне и да заспи . Солг - в името на учтивостта - прекрати разговора и стана от леглото си . Мълчаливо наблюдаваше как чужденецът отново се изтяга върху твърдия матрак . Очите на изправения придирчиво огледаха тялото на легналия - свободния дрейф във морето безспорно беше изтощил бившия корабокрушенец ... но чак пък толкова дълго да не може да се възстанови ? След три дни все още изглеждаше твърде слаб - въпреки илачите и подсилващите бульони на Синуин - съпругата му .
" Направо не мога да я разбера - какво толкова му е харесала на този чужденец , че го иска за Лятно Момче ... Жена ... иди я разбери ... "
----------------------------------------------------------------------------------
Аена настигна Идомар и подминавайки , го бълна лекичо по гърба . Викът му на престорен гняв и разочорование огласи малката уличка . Преструвайки се на силно блъснат , хлапакът се търкулна с заучено в гумното движение . Изправи се вече зад момичето и се опита да я догони . За миг доближи , но после стъпка по стъпка връсничката му увеличи дистинцията . Намаше начин да успее . От незапомнени времена най- добрите момчетата и мъже сред синехийци ставаха бойци, инжинери, пилоти или моряци .
От незапомнени времена техните момичетата и жени- най- способните сред тях- ставаха лечителки, поетеси със особени странични умения, сетици .... или просто феноменални стрелци и бегачи.
Недостижими стрелци и бегачи.
Девакашите не бяха единствените потомци на същества, щедро поръсвали се със ретро-вируси. Прадедите на Идомар и Аена също бяха променили генотипа си , макар и проявявайки мъдроста да останат в основното русло, да останат съвместими с кръвната река на Расата си. Разликите бяха по- скоро подобрения, отколкото съществени промени.
По скоро можеше да се говори за една подсилена Явност на половия диформизъм. Пропорциите на връсничката му дори и в тази невръстна възраст се различаваха силно от неговите . Имаше много по - голямо дупе от неговото , много по - дълги и силни бедра и още по дълги глезени . С възрастта горната част на тялото и главата й щеше да става все по - малка порпорционално спрямо общата височина .
Докато се превърне в същество , способно да тича с часове при невъобръзима скорост , с недостижима лекота на движенията -- през пресечен терен , през храсталаци , през сплетени дъбрави или пясъчни ивици .... понесла два механични стреломета , прикрепени към малките й ръцете , и мощтта на превъзходния си интелект , скрит в измамно малката , изящтна главица .... " Татко каза , че в галактиката уважават бойците - синехейци ... но истински се ужасяват от тичащ между дърветата женски силует ... Как някой може да се страхува от Аена ... или от майка й - леля Биломе " .
-- Къде пак се отнесе - Аена протегна ръчиктата си към него и от ръкава й изрелятя малка , смешна пръцица . Момчето се отмести , но не достатъчно бързо - над лакътя на дясната му ръка се появи чисто нова , прясна драскотина . Наниз алени мъниста по потрепващата върху мускулчетата кожа .
Момичето извика , стреснато от успеха си и за момент замръзна неподвижно . Идо това и чакаше - хвърли се напред и - докато огромните й очи на горски хищтник очудено се разширяваха - я блъсна в гърдите . Аена падна по задник и вдигна другата си ръка - само че от нея не излетя нищо . " Ха , забрави , че ти направихме само един стреломет . .. То пък едно оръжие -- жила от месарницата , натъпкана в издълбана тръстика ... и вътре една обелена клонка/пръцица , дълга колкото дланта ми ... "
Момичето слабо изпищя , когато нападателят сложи ръка на рамото й и в същото време, натискайки го за опора , я прескочи . Не беше учена да се бие така - усети дръпване , защото Идо продължи да я държи за рамото . Опита се да му хване ръката и разбирасе стана по - лошо - усети второ дръпване за плитките и окончателно загубване на равновесие ...
Небе . Бели меки облаци плуват в синева , разтваряща се под нея . Когато си на шест години и лежиш по гръб имаш чувството ,че Горе всъщност е Долу . Че ако отлепиш гръб от топлата , дъхава земя ще порпадаш безкрайно наолу в това Синьо синило ...
Лице на връстник запълва половината небе . Очите му я гледат наобратно :
-- Какво има , Аена ?
-- Като пораснем , ще се ожениш ли за мене ?
-- Ма аз харесвам леля Биломе .
-- Мама ? - момичето се засмя - когато станеш на осемнайсет тя ще е на почти два пъти по двайсет . Ще е толкова стара , че дори няма да я погледнеш ...
-- Защо говориш така за майка си , Ане . Не е ли обичаш ? Момичето не отговори . Извъртя се на корем и подпря с длани брадичката си . В очите и се беше появило нещо , което притесняваше другото дете:
-- Искам да имам татко като тебе , Идо . И като останалите !
-- Баща ти е загинал в космоса, Ане!
-- Било е много отдавна , не го помня ... Мама защо не ми намери друг татко .
- Мисля , че май не става така ... примерно ако мойте мама и татко пак се преместят и ... аз със тях ... Няма ли да ти бъде мъчно ?
-- През цялото Лято - отвърно уверено момичето . За нея , пък и за шестгодишния й връстник това беше по - дълго време от колкото за възрастните има до края на вечността . Лятото беше Настоящето . За още детските им души истински далечното бъдеше беше като Смъртта , за която възрастните говореха толкова често . Нереална , неприсъствена ... недостижимо далеч за любопитните им съзнания и пълните с кръв млади сърца . Да тъгуваш за някого едно цяло лято беше безкрайно дълго и в същото време безкрайно кратко ... Сърцата , над които разумът още не беше спуснал булото си , усещаха , че Вечността и мъгът са двете страни на едно и също нещо ... Аена протегна пръстчета и погали Идомар по одрасканото . Той се дръпна :
-- Не прави така .
-- Защо , възрастните непрекъснато се докосват така .
-- Защото ме плашиш .
-- И батковците и какичките се галят ..
-- Не искам да ... момчето се дръпна , но като видя обидата в очите й примирено въздъхна :
-- Ето затова ние избягваме да игаем с вас . Уж всичко е както трябва и изведъж ставате тъжни ... веднъж Лиса от квартала до орехите ме накара да и намеря рижо коте с бяла муценцунка . Загубихме цял ден със Сел да и намерим . Носим й го , целите надрани от тоя малка гадина и кво - тя взе че го гушна и се разплака , че било толкоз мъничко и беззащитничко .... ма гледай какъв белег ми остави таз беззащитна гадина - хлапето гордо показа дълга , розова следа , изпъкваща сред плетеницата от по - стари белези . Другото дете с любопитство цъкна с език :
-- Аз пък мислех , че котките могат само да драскат ... пък тва е все едно е било срязано ! Сигурен ли си , че това е от котката .
- Ъха - рече Идо и след миг добави - хайде да везем Сел и да ходим да се къпем .
- Дадено .
Хлапетата излязоха от уличката и се озоваха в единия край на централния градски площад . В почивтите дни тук беше лудница заради фермерите и рибните пастири , идващи да замененят или подадат продуктите си срещу пари или директно за градски стоки . Понякога обаче цялото това празно място се запълваше от жителите на града - жени и мъже които ту викаха и спореха , ту се опитваха да говорят бавно , авторитетно и учтиво ...
Но през повечето време беше царство на най - малките деца . Щастливците , които имат почивни дни от изнорителното гумно или са твърде малки , за да бъдат изтезавани в името на тяхнотто собствено добро ... Обширен квадтрат - всяка от страните му беше дълга поне сто , сто и петдесет метра . В цънтъра - разкошен водосток , обграден от четири по - малки фонтана , всички заобиколени от плитко , кръгло езерце . Ветрецът обхващаше водната пръски и ги разнасяше като финна , освежаваща рехава мъглица . Двете хлапета се разкрещяха от удоволствие , когато вятърът отнесе реещитите се капцичи влага . Аена се устреми към фонтана , размахайки ръчички . Прескочи само с една стъпка широкия , удобевн за сядане бордюр и се буфна във басейнчето . Пръските от бурното й нагазване смутиха покоя на някаква влюбена двойка -- Всъщност с около пет години по големи от Идо и Ане .
Играха си , пръскаха се и се гонеха докато на свой ред не бяха прогонени от още по малки и още по -шумни хлапетиии .Измъкнаха се от водата и шляпайки , смеейки се , седнаха на земята , опирайки гръб в стената на една от къшите около площада . Идо имаше всъщност само едни къси гащета до над коленета . Виж Аена имаше повече работи по себе си . Не беше боса , а с нещо като ботушки , имаше и панталони и риза - всичко в синьо , зелено и тук там пътънца меко жълто .
А пък водата капеше от всичките тези дрехи ( Идо по скоро би умрял , отколкото да позволи да го навлекът с дрехи то поя начин ) ... излезе вода и от обувките й . Тя ги обърна , изтръска и накрая обу както си бяха прогизнали :
- Вялно ли е , че у вас имало чужденец .
- Верно си е .... искаш ли да го видиш ?
Първа част на задочния ни разговор с Калин.
(К: Да добавя и моите реплики, пък. :)
Калин:
Историята ме улови и повлече - то с твоите истории по принцип така се получава... :) Не знам какви още щрихи имаш в главата си, но нещо ми подсказвам че тепърва се гласиш да разгръщаш дълбини.
Основният ми проблем с текста - както и с всеки текст, разположен в Зинделовселенета - е как да го направим да звучи подобаващо - да отговаря на етичната извисеност, фил. дълбочина, поетичния патос на Зинделовия стил... да няма излишни думи, всяко изречение да звучи максимално концентрирано и изящно. (Ако ще и с изящната грубиянщина на герой като Бардо.) Самият аз не се чувствам на необходимото ниво (все
още :) и поне на тоя етап не бих седнал да пиша продължение; но с интерес ще следя дали някой друг фантазиец няма да приеме предизвикателството (ръчкам ги задкулисно... ама те се дърпат и хапят... не щат! :).
Един пример (само за толкова имам китки... съвсем сериозно трябва да се съберем с теб на живо и да си направим авторски уъркшоп): "Но никога не е рано за да усещаш , че си различен . Че не си като другите ." -> При Зиндел няма толкова кратки изречения - когато иска да каже нещо, той не разчита на насечеността като лит. похват, а изразява
цялата мисъл в едно понякога дълго, но винаги "течно" изречение, леещо се като самата река на действителността; и няма да каже и "че си различен", и "че си като другите" - едното е достатъчно. (Тук май пак стигаме до първия ни литкритически диалог. :) Ето кое ме смущава чисто стилистично в подетия разказ.
А това, като елемент от разказа,
"Тежки гърди с правилни , стегнати форми .
Изразени хълбоци ,
масивни , дълги бедра-
и още по - дълги глезени .
Пищен задник ..."
не ми хареса. Трябва ли да обяснявам защо? :) Разбирам, че има логика в него заради специфичната генна модификация на девакашите - но не ми харесва как е казано.
А това ми хареса ужасно много:
"Да тъгуваш за някого едно цяло лято беше безкрайно дълго и в същото време безкрайно кратко ... Сърцата , над които разумът още не беше спуснал булото си , усещаха , че Вечността и мъгът са двете страни на едно и също нещо"
И една фактическа забележка: Светът, чиято столица е Нивгия, се нарича Ледопад. Освен това в никоя от книгите не съм виждал споменати други градове на Ледопад освен Нивгия и съм по-склонен да приема, че няма такива. Затова може би е добре действието да се премести на друг свят (Летосвят? Яркона? Самият Калар, където се обучават войните-поети? Тук ще ти трябва истински фен на Зинделовата вселена - аз съм само един прост фен на Зинделовите идеи... :)
Толкова мога сега. И пак да те призова - бъди търпелив за продължението от друг фантазиец; самият аз чакам вече година и половина за чуждо влючване в някои от темите във Фантазия - но съм си обещал никого да не насилвам, защото как се създава хубавото насила...
Бъдеем!
Калин
- - -
Антон:
Хващаш ме веднага в крачка...това нещо съм го писал преди поне два три месеца. В мен има промяна, която текстът не отчита ;-)
За неизбежните разлики в стила - пак повтарям, че вече не пиша толкова насечено. Мисля, че съм се променил към добро- като в тази трасформация на духа включвам и отказ от онзи тип описания на Синуин, който така те е подразнил.
Все пак опита за равнис ( дори и с Великите ) носи ужасния риск от загуба на идентичност.
Този риск трябва да се поеме, ако искаш да растеш- трябва да се учиш от тях. Но приемствеността трябва да иде отвътре, от душата. Тоест за мен винаги е по- добре да напиша едно изречение прекалено дълго или кратко и после да го редатирам пет пъти заедно с целия текст- отколкото да мисля за дължината на изреченията ДОКАТО ПИША.
Вярвам, че и при теб е така- писането е въпрос на душевен транс.
Сега, вече приключваме с принципните разговори и се насочваме към конкретните забележки.:-)
Приемам ги всичките.
1)Нарочно написах, че Икреса е на 2 градуса географска ширина... тоест на Екватора. ;-) ... Но си прав, че е по- добре цялото действие да започне на планетата на Войните-поети.
Като става въпрос за войни-поети ще трябва да те попитам нещо! В първа глава от превода на едно място се казва, че Войните са генетично еднакви, че са " изрязани от едни и същи хромозоми "... а малко след това Войнът казва на Данло, че ако се беше родил на Неговата Планета щеше да бъде войн сред войните , поет сред поетите.
Обаче едното твърдение изключва другото, нали?
Втора част на писмото!
В тази връзка трябва да те замеря със следващата идея. ( Сега сигурно си казваш- о, господи, не пак! :-) )
0) Значи става въпрос за следващото- Светът на Дюна си има Енцикопедия, Стар Уарс си имат енцикопедия, Средната Земя си има Енцикопедия...
Светът на Зиндел също трябва да има Енцикопедия. Знам, че в западните сайтове има такива готови, обработени масиви от информация. Те биха били безкрайно плезни на останалите фантазийци. В момента много хора сигурно започват Падналите богове и се отказват дори от мисълта да помагат при превода на Зиндел от английски на български.
Значи предлагам ти следното
1)- прати ми буквални преводи на информацията от такива сайтове с енцикопедична насоченост върху Зинделовото творчество.
С общи усилия ще създадем масив от информация, която ще позволи на повече хора да се запознаят с Д. Зиндел.
2) Също така този масив от информация би решил всички същесвени проблеми на нашето лично-сетивно населяване на неговия свят.На свой ред "населяването " на Неговия свят чрез наши общи, авторски текстове ще доведе до:
- привличане на нови почитатели на Зиндел... не подценявай пропагандната роля, която може да има идеята за живеене Там.
- Ще ни даде възможност да огладим ръбовете на писането си в движение. Ти си се наел с амбициозен проект, носещ огромна отговорност. Всяка възможна твоя грешка би се брояла върху гърба на превеждания автор. Един от начините за предварително изшлайфане на стила на писане е с участието в това Живеене... Там. Защото Всяка грешка, направена Там ( в предлаганото от мен място) е спестена при превода.
Ще трясна това цялото и в буквите.
Такъв съм си! :-)
(К: Да добавя и моите реплики, пък. :)
Калин:
Историята ме улови и повлече - то с твоите истории по принцип така се получава... :) Не знам какви още щрихи имаш в главата си, но нещо ми подсказвам че тепърва се гласиш да разгръщаш дълбини.
Основният ми проблем с текста - както и с всеки текст, разположен в Зинделовселенета - е как да го направим да звучи подобаващо - да отговаря на етичната извисеност, фил. дълбочина, поетичния патос на Зинделовия стил... да няма излишни думи, всяко изречение да звучи максимално концентрирано и изящно. (Ако ще и с изящната грубиянщина на герой като Бардо.) Самият аз не се чувствам на необходимото ниво (все
още :) и поне на тоя етап не бих седнал да пиша продължение; но с интерес ще следя дали някой друг фантазиец няма да приеме предизвикателството (ръчкам ги задкулисно... ама те се дърпат и хапят... не щат! :).
Един пример (само за толкова имам китки... съвсем сериозно трябва да се съберем с теб на живо и да си направим авторски уъркшоп): "Но никога не е рано за да усещаш , че си различен . Че не си като другите ." -> При Зиндел няма толкова кратки изречения - когато иска да каже нещо, той не разчита на насечеността като лит. похват, а изразява
цялата мисъл в едно понякога дълго, но винаги "течно" изречение, леещо се като самата река на действителността; и няма да каже и "че си различен", и "че си като другите" - едното е достатъчно. (Тук май пак стигаме до първия ни литкритически диалог. :) Ето кое ме смущава чисто стилистично в подетия разказ.
А това, като елемент от разказа,
"Тежки гърди с правилни , стегнати форми .
Изразени хълбоци ,
масивни , дълги бедра-
и още по - дълги глезени .
Пищен задник ..."
не ми хареса. Трябва ли да обяснявам защо? :) Разбирам, че има логика в него заради специфичната генна модификация на девакашите - но не ми харесва как е казано.
А това ми хареса ужасно много:
"Да тъгуваш за някого едно цяло лято беше безкрайно дълго и в същото време безкрайно кратко ... Сърцата , над които разумът още не беше спуснал булото си , усещаха , че Вечността и мъгът са двете страни на едно и също нещо"
И една фактическа забележка: Светът, чиято столица е Нивгия, се нарича Ледопад. Освен това в никоя от книгите не съм виждал споменати други градове на Ледопад освен Нивгия и съм по-склонен да приема, че няма такива. Затова може би е добре действието да се премести на друг свят (Летосвят? Яркона? Самият Калар, където се обучават войните-поети? Тук ще ти трябва истински фен на Зинделовата вселена - аз съм само един прост фен на Зинделовите идеи... :)
Толкова мога сега. И пак да те призова - бъди търпелив за продължението от друг фантазиец; самият аз чакам вече година и половина за чуждо влючване в някои от темите във Фантазия - но съм си обещал никого да не насилвам, защото как се създава хубавото насила...
Бъдеем!
Калин
- - -
Антон:
Хващаш ме веднага в крачка...това нещо съм го писал преди поне два три месеца. В мен има промяна, която текстът не отчита ;-)
За неизбежните разлики в стила - пак повтарям, че вече не пиша толкова насечено. Мисля, че съм се променил към добро- като в тази трасформация на духа включвам и отказ от онзи тип описания на Синуин, който така те е подразнил.
Все пак опита за равнис ( дори и с Великите ) носи ужасния риск от загуба на идентичност.
Този риск трябва да се поеме, ако искаш да растеш- трябва да се учиш от тях. Но приемствеността трябва да иде отвътре, от душата. Тоест за мен винаги е по- добре да напиша едно изречение прекалено дълго или кратко и после да го редатирам пет пъти заедно с целия текст- отколкото да мисля за дължината на изреченията ДОКАТО ПИША.
Вярвам, че и при теб е така- писането е въпрос на душевен транс.
Сега, вече приключваме с принципните разговори и се насочваме към конкретните забележки.:-)
Приемам ги всичките.
1)Нарочно написах, че Икреса е на 2 градуса географска ширина... тоест на Екватора. ;-) ... Но си прав, че е по- добре цялото действие да започне на планетата на Войните-поети.
Като става въпрос за войни-поети ще трябва да те попитам нещо! В първа глава от превода на едно място се казва, че Войните са генетично еднакви, че са " изрязани от едни и същи хромозоми "... а малко след това Войнът казва на Данло, че ако се беше родил на Неговата Планета щеше да бъде войн сред войните , поет сред поетите.
Обаче едното твърдение изключва другото, нали?
Втора част на писмото!
В тази връзка трябва да те замеря със следващата идея. ( Сега сигурно си казваш- о, господи, не пак! :-) )
0) Значи става въпрос за следващото- Светът на Дюна си има Енцикопедия, Стар Уарс си имат енцикопедия, Средната Земя си има Енцикопедия...
Светът на Зиндел също трябва да има Енцикопедия. Знам, че в западните сайтове има такива готови, обработени масиви от информация. Те биха били безкрайно плезни на останалите фантазийци. В момента много хора сигурно започват Падналите богове и се отказват дори от мисълта да помагат при превода на Зиндел от английски на български.
Значи предлагам ти следното
1)- прати ми буквални преводи на информацията от такива сайтове с енцикопедична насоченост върху Зинделовото творчество.
С общи усилия ще създадем масив от информация, която ще позволи на повече хора да се запознаят с Д. Зиндел.
2) Също така този масив от информация би решил всички същесвени проблеми на нашето лично-сетивно населяване на неговия свят.На свой ред "населяването " на Неговия свят чрез наши общи, авторски текстове ще доведе до:
- привличане на нови почитатели на Зиндел... не подценявай пропагандната роля, която може да има идеята за живеене Там.
- Ще ни даде възможност да огладим ръбовете на писането си в движение. Ти си се наел с амбициозен проект, носещ огромна отговорност. Всяка възможна твоя грешка би се брояла върху гърба на превеждания автор. Един от начините за предварително изшлайфане на стила на писане е с участието в това Живеене... Там. Защото Всяка грешка, направена Там ( в предлаганото от мен място) е спестена при превода.
Ще трясна това цялото и в буквите.
Такъв съм си! :-)
| QUOTE (Черно Слънце @ Feb 21 2005, 10:00 PM) |
| За неизбежните разлики в стила - пак повтарям, че вече не пиша толкова насечено. Мисля, че съм се променил към добро- като в тази трасформация на духа включвам и отказ от онзи тип описания на Синуин, който така те е подразнил. Все пак опита за равнис ( дори и с Великите ) носи ужасния риск от загуба на идентичност. Този риск трябва да се поеме, ако искаш да растеш- трябва да се учиш от тях. Но приемствеността трябва да иде отвътре, от душата. Тоест за мен винаги е по- добре да напиша едно изречение прекалено дълго или кратко и после да го редатирам пет пъти заедно с целия текст- отколкото да мисля за дължината на изреченията ДОКАТО ПИША. Вярвам, че и при теб е така- писането е въпрос на душевен транс. |
А защо не качиш тук отредактирана версия на текста - такава, каквато би написал сега? На мен определено ще ми е интересно да усетя промяната ти... (Само предложение, с извечната уговорка да се приема, когато има ответното времежелание. :)
| QUOTE |
| Като става въпрос за войни-поети ще трябва да те попитам нещо! В първа глава от превода на едно място се казва, че Войните са генетично еднакви, че са " изрязани от едни и същи хромозоми "... а малко след това Войнът казва на Данло, че ако се беше родил на Неговата Планета щеше да бъде войн сред войните , поет сред поетите. Обаче едното твърдение изключва другото, нали? |
По-скоро не: Малаклипс, както го разбирам аз, иска да каже, че ако човек с духа на Данло се бе родил на Калар, щеше да стане воин сред воините, поет сред поетите - което Данло всъщност става... но да не издавам сюжетни нишки. :p
| QUOTE |
| 0) Значи става въпрос за следващото- Светът на Дюна си има Енцикопедия, Стар Уарс си имат енцикопедия, Средната Земя си има Енцикопедия... Светът на Зиндел също трябва да има Енцикопедия. Знам, че в западните сайтове има такива готови, обработени масиви от информация. Те биха били безкрайно плезни на останалите фантазийци. В момента много хора сигурно започват Падналите богове и се отказват дори от мисълта да помагат при превода на Зиндел от английски на български. |
Ето единственият такъв сайт:
http://hometown.aol.com/pylebc/zgloss.htm
Значи предлагам ти следното
1)- прати ми буквални преводи на информацията от такива сайтове с енцикопедична насоченост върху Зинделовото творчество.
С общи усилия ще създадем масив от информация, която ще позволи на повече хора да се запознаят с Д. Зиндел.
Както се вижда от линка, има само едни "словник" върху Зинделовселената , при това не твърде обемен (за сметка на това е безкрайно прецизен - истинско феновско дело). Мисля, че до две седмици ще го имаме преведен (а, Пинче - а, Яворе? :)
Аз съм сглобил едни преводачески речник специално за света на Нивгия и продължавам да го допълвам, докато превеждам. Публикуван е в Yahoo групата (виж тема "Дивото")... за записването в която обещавам да напиша инструкции на български до края на седмицата. :/
| QUOTE |
| 2) Също така този масив от информация би решил всички същесвени проблеми на нашето лично-сетивно населяване на неговия свят.На свой ред "населяването " на Неговия свят чрез наши общи, авторски текстове ще доведе до: - привличане на нови почитатели на Зиндел... не подценявай пропагандната роля, която може да има идеята за живеене Там. - Ще ни даде възможност да огладим ръбовете на писането си в движение. Ти си се наел с амбициозен проект, носещ огромна отговорност. Всяка възможна твоя грешка би се брояла върху гърба на превеждания автор. Един от начините за предварително изшлайфане на стила на писане е с участието в това Живеене... Там. Защото Всяка грешка, направена Там ( в предлаганото от мен място) е спестена при превода. |
Тая идея не ми беше хрумвала, а е прекрасна... Проблемът при мен е от китково естество - и предпочитам да прекарвам цялото време, което ставите ми отпуснат, в превеждане и доизглаждане, а не в досътворяване; поне на тоя етап... За по-нататък обаче - или ако действително си правим авторски школи на живо, най-вероятно през лятото - най-вероятно ще размисля.
Другите? (Ал, ти май още не си чел "Паданлите богове" или моите преведени откъси - сега е моментът! :) И не го казвам само за зарибявка - съдейки по посоката на собствените ти търсения, има какво да си вземеш от Зиндел...)
(А ти, Слънце, защо пишеш "неговия" с главно "Н"? *задяв*)
Б&Деем!
К:)
По лесно би било направо да създам наново целия текст , само тук там включвайки някой перлички от предишното. Дори смятам, че редакциите са принципно невъзможни, когато си се променил прекалено много. Щом искаш да вложиш новото си светоусещане в силуета на постройката- ще трябва запазиш само тухлите. :-)
(К: Махам повтарящото се, оставям същественото. ;))
Сърце юнашко не трае и шило в торба не стои.
...
Калине, сърце голямо, предварително ти благодаря за съвета, който възнамерявам да изпълня на малко по-малко. В първия момент ме домързя, но после отвътре ме засърбя да пипна тук там някоя думичка, да изгладя някое и друго изречение... пипкава работа, но пък става като се прави с ищах.
Сърце юнашко не трае и шило в торба не стои.
...
Калине, сърце голямо, предварително ти благодаря за съвета, който възнамерявам да изпълня на малко по-малко. В първия момент ме домързя, но после отвътре ме засърбя да пипна тук там някоя думичка, да изгладя някое и друго изречение... пипкава работа, но пък става като се прави с ищах.
| QUOTE (Guest @ Feb 22 2005, 10:22 PM) |
| Отвратително е, като не можеш сам да си редактираш постовете. |
Вече мисля за вариант, в който да можете да редактирате мненията си, без да е нужно да си плащате месечната регистрация... :)
Всички промени са вкарани - лека нощ, Приятели! *прозяяяяв-усмих*
Може ли да попитам кой е авторът на разказа за Аена, защото Аена всъщност съм аз. Ако може да ми отговорите на: [email protected]
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.